1 февруари 2016 г.

SinHuman-204D

Събудих се в 0600. Отидох до тоалетна, измих си зъбите и се изкъпах. Това ми отне два часа, както обикновено. Пуснах холовизията и се загледах в новините. Разбрах, че времето ще е все така топло и че някакви хора са загинали в производствен инцидент в един от заводите на луната. Спомних си за странния имейл снощи, от който разбрах само, че трябва да съм си вкъщи между 0900 и 1000. И без друго нямах други планове. Направих си кафе. Отне ми половин час. Погледнах часовника. Беше станало време. На вратата се позвъни.

Пред мен стоеше човек на възраст около 25 години, висок и мускулест, с дълга руса коса и сини очи. Напомняше ми на някого. Той ме погледна невиждащо и каза:
-         Здравейте! Аз съм Sinhuman 204D. Моля, прочетете упътването. – човекът млъкна и ми подаде някакви листове. - Здравейте! Аз съм Sinhuman 204D. Моля, прочетете упътването...

Поканих го да влезе, но той не реагира. След няколко минути осъзнах, че ще повтаря това докато не взема листовете от ръцете му. Листовете бяха много, вероятно щеше да ми отнеме дни, за да ги прочета. Човекът стоеше пред мен и се усмихваше тъпо. На кого ми напомняше?

-         Кой си ти? – попитах след като влезе.
-         Аз съм Синхюмън 204Д. Чакам въвеждане на име... – човекът престана да се усмихва и ме погледна умолително.
-         Кой те изпрати тук? – не се предавах аз.
-         Аз съм продукт на фирма СИНХОМ.
-         Какво е това СИНХОМ? – попитах неразбиращо. Не бях чувал за такава фирма.
-         СИНХОМ е нова фирма, произвеждаща анроиди за масова употреба.
-         Значи си андроид? – обърках се аз. – Тоест, нещо като робот?
-         СИНХОМ е нова фирма, произвеждаща анроиди за...

Започна да ми става ясно, че пред мен не стои човешко същество.

-         Добре, това го разбрах. С каква цел си изпратен тук?
-         Понастоящем фирма СИНХОМ провежда тестове на серии 204Б, В и Д, като помощници на хора с увреждания и намалена работоспособност.

Нищо не разбирах.

-         Ти си тук да ми помогнеш? По какъв начин?
-         Понастоящем функциите ми се свеждат до техническа поправка на слънчеви и вятърни генератори на височина до 10000 метра.
-         Така ли! – учудих се аз. – И аз това работех до скоро...
-         Ако желаете пакетът с увеличени функции, трябва да заплатите...
-         Да, да, ясно. Не искам никакви пакети. – прекъснах го аз. – Безплатна ли е помощта ти?
-         Напълно. – усмихна се андроидът.
-         Как се казваш?
-         Чакам въвеждане на име...
-         Ааа, значи аз да ти дам име... Ами ти ще се казваш...
Спрях по средата на изречението, защото изведнъж се сетих къде бях виждал този андроид. В огледалото всяка сутрин. Това беше мое по-силно, атлетично и добре изглеждащо копие.
-         Ти си... мой клонинг? – попитах неразбиращо аз.
-         Да. – потвърди роботът. После продължи. – Чакам въвеждане на име.
-         Велизар Антонов. – казах аз смутено. – Но накратко, ще ти викам Вили.
-         Името прието. – каза Велизар и погледът му се проясни.
-         Искаш ли кафе? – попитах аз, вече любезно. – Или нещо за ядене?
-         Аз не приемам хранителни субстанции. Зареждам се директно от мрежата. Не ми трябва сън, не се изморявам, не изпитвам чувството страх.
-         Това е много яко! – засмях се аз. – И какво, ти ще ходиш вместо мен на работа? Сега, след като аз съм извън строя, така да се каже? Това е доста яко. Значи все пак на някой му пука за хората като мен. Почвам да се чувствам виновен, че осъдих онези копелета за неизправната екипировка. Но всъщност не, нали не те пращат те.

Допих кафето и оставих чашата в мивката. Миенето й щеше да ми отнеме доста време, затова реших да изчакам да се натрупат повече съдове, но...
-         Би ли измил чиниите? – попитах невинно.
-         Разбира се. Тук съм да ти помагам.

Докато адашът ми миеше съдовете, аз се замислих за необичайността на ситуацията. Някаква фирма правеше човешки клонинги, подобрени версии на инвалиди, с цел да ни помагат. Но къде им беше ползата? Ако наистина беше безплатно, кой поемаше разходите – това едва ли беше евтино производство? Реших да прегледам упътването.

През това време андроидът беше измил чиниите, пуснал прахосмукачка, обрал праха и стоеше неестествено изправен до мивката.
-         Седни, седни! – подканих го аз. – Това ще отнеме време.

***

От упътването научих, че си имам работа с хибрид. Човешката му част беше създадена от моя клетка, но разликата идваше от това, че той нямаше вътрешни органи, или поне не такива, каквито имах аз. Той беше механизъм, а мозъкът му – нещо невероятно сложно, но в основата си се нуждаеше от енергия както всеки един мозък, само дето я набяваше от електрическата мрежа. Доколкото разбрах, ако престоеше няколко минути без енергия, мозъкът му щеше да престане да функционира. Имаше няколко удивителни в изречението „Моля, не оставяйте Синхюмън без енергия, защото мозъкът му ще се излезе безвъзвратно извън строя”. Любопитно. „Значи не е безсмъртен, все пак” – помислих си не без задоволство аз.
Всичко, разбира се, си оставаше поверително и никой не трябваше да научава за нечовешката му същност.
Другото, което разбрах, бе моята роля във всичко това. Аз трябаше да го уча как да бъде човек. Лесна работа.

Но не се оказа толкова лесна.


Хибридът се справяше отлично с работата си и скоро парите пак потекоха в сметката ми. На работа не се налагаше да се среща с хора и имаше изключително малко познания за човешката психика и поведение. Хубавото беше, че мозъкът му се учеше като човешкия, а лошото – че емоциите му бяха като на пет годишно дете. Това, че нямаше умора, беше хубаво, защото след като се върнеше от работа, правеше всичко, за което аз не бях имал време през деня. Вършеше къшна работа, готвеше, изобщо – скоро стана незаменима част от ежедневието ми.

Няма коментари:

Публикуване на коментар