21 октомври 2015 г.

Самота

Какво е самотата?
Това е само дума,
която тъй ни плаши...
Като любов,
като омраза,
просто думичка човешка...
но защо е тя така... така зловеща?

Какво е самотата?
Да бъдеш сам,
да няма никой с тебе,
да заспиваш сам,
да се събуждаш сам,
и тъй
до утрото последно...
Нима е толкоз страшно?

Самотата, казвате, притиска,
тя души...
тя безмилостно изстисква,
тя руши?
Но тъй ли е?
Или създава?
Мечти, желания, надежди...
Не се ли раждат в самота
нашите най-истински копнежи?

Самота... 
Само тя 
само тя едничка може...
сетивата да изостри
чак до крайния предел.
Самотата не е цел,
тя е средство да постигнеш
всичко.
Защото първо трябва да поискаш.

Студено е

Студено е.
Студено е във мене.
Години гасна в този студ.
Години само стена...
Измръзнал в бездната студена.

И здрачно е.
И здрачно е във мене.
Години гасна в този здрач.
Години само плача...
Захвърлен във килия мрачна.

Време

Време...
Тъй е скъпо то,
но и тъй неразумно го пилеем...
Часовникът безжалостно тик-така.
Животът ни минава.
Колко дълъг е човешкият живот?
Няколко десетилетия?
Години?
Миг.
Миг кратък е от Вечността безкрайна.

Време...
С какво го запълваме?
С работа.
С отмора.
Сън? И после пак...
А друго няма ли?
Задоволяваме си алчно сетивата...
Филми, музика, картини,
поезия, романи и жени...
Жени и вино дай ни, дай ни,
и повече не ни търси...
Запълваме със звуци тишината...
Дали?

Време...
Какво си струва в тоз живот да правиш?
Да работиш.
Да мечтаеш.
Да твориш?
Не е ли всичко суета?
Не е ли суета на суетите,
кажете де, защо мълчите?
Нима си струва да мълчим?
Нима запълват думите ни пустотата, 
нима забиват се във тишината, 
която ни обгръща и души?
А кой ще храни нашите души?

Време...
Всичко тленно е на този свят.
Никой времето не може да излъже.
То империите в прах превръща,
хора, планини безмилостно поглъща...
Без милост, в тъмната си паст.
Дедите ни. И мен. И вас.
Което диша и се храни, то неизменно ще умре.
Което е започнало, ще свърши.
Началото си има край.
Не се ли корени в това безсмъртието наше -
че веднъж родени, трябва да умрем?
За живеем вечно във кръвта на тези,
които са от нас родени? Безсмъртни, вечни?
Или това със право тъй до смърт ни плаши?

Време...
Красотата ще спаси света?
Но как?
Нали и нея времето поглъща,
нали е Вечността от всичко най-могъща?
Нали е вечен само Мрака?
Часовникът безжалостно тик-така.
Какво си струва да се прави?
Всичко сътворено се руши...
Кой, кажете, ще нахрани нашите души?

Красотата. Само тя.
Красотата ще спаси света!
Не само него - цялата Вселена,
нали заради нея тя е сътворена?
Но как, как, кажете да опазим
тази тленна красота?
Как да я направим вечна,
как нещо преходно да надживее Вечността?

10 октомври 2015 г.

Моля те

Тъмна вечер. Чакам под прозореца.
Чакам теб. 
И моля се.
Желания порочни в душата борят се.
Чакам теб. 
И моля се.

Ти спиш. Във съня си се усмихваш.
Аз не спя.
А боря се.
Вълни копнежни надигат се, утихват.
Аз не спя.
А боря се.

Тъмна вечер. В мрака под прозореца...
аз чакам.
И моля те.
А страстите в сърцето гонят се.
Аз чакам.
И моля те.