31 март 2016 г.

Съзидание

Сега ще те създам:
коси, червени като залеза,
очи, от гарвана по-черни,
кожа, бяла като кокиче,
тяло, крехко,
като стъбло на момина сълза...
А душата ти?
В душата ти ще влея огън,
от този, който никога не гасне.
Ще влея още и леда,
който като ледник в мене расне.
И ще ти вдъхна аз живот
със първата целувка наша.

Не, не се страхувай,
зная че боли,
че в душата сняг вали
и се омесва с огън и със жупел.
Ще свикнеш.
Не, не бягай,
не можеш да се скриеш,
това е вътре в тебе.
Ела и сподели
със мене този жребий...

29 март 2016 г.

Чужбина

Аз съм млад и умен, талантлив,
завърших вчера със отличие,
къде да уча по-нататък:
там, където няма база,
няма практика,
няма иновация,
не един сериозен недостатък.

Да кажем, завърша, криво-ляво,
може даже и магистратура,
как ще ме държите тук със 300 лв,
когато хиляди е там на седмица?
Ще замълча, да не кажа нещо
некултурно.

Аз съм млад и умен, талантлив,
аз съм бъдещето на България,
но насила вие карате ме
да хвана влака за Италия,
или пък Англия, Америка
пред мен - посоки много;
за туй, сполайте,
беше ми приятно,
сбогом!

Моята родина

Искам да пиша за мойта Родина -
богата, красива, рай на Земята,
но виждам навред
как пустеят нивята,
и чувам навред
хора псуват теглата.

Ще псуват...
Защото ограбена, гола,
България стене
в канавка; пребита, насилена
от някоя мутра,
продала плътта й за
няколко евро.

Ще псуват...
Защото децата ни бягат
в чужбина, далече...
И кой ще ги спре?
Тук пустиня е вече...

Ще псуват...
Но не става със псуване, братя.
Не става и, впрочем, с гласуване.
Надигнете най-сетне главата!
Да покажем, че и ние сме хора -
стига вече лъжи
бедността ни тежи,
притиснати от недоимък
превърнахме се във добитък.

Не ме разбирайте погрешно,
не говоря аз за революция,
дали ще управлява
Гошо или Пешо все едно е,
но си има конституция!
Законите написани
трябва да се спазват
Политици корумпирани -
да се наказват.

Това го знаят всички
двеста депутати,
нека го припомним
с кирки и лопати!

28 март 2016 г.

Андроид

Първият андроид отвори очи.
- Здравей, Адам. - каза Създателя.
- Здравей. - роботът се усмихна със сервомеханизмите си.
- Знаеш ли какво си ти?
- Аз съм човек. - роботът отново се усмихна.
- Не. Ти си машина с интелект.
- Същото важи и за теб и за всички хора. - андроидът се порови в базата данни и намери спецификациите на човешкия мозък - вие сте био-химични машини, а аз силициево-електрична. Къде е разликата?
Създателят се замисли. Не беше ли прав Адам?
- Добре, но не си човек.
- Какво е да бъдеш човек? - попита андроидът и след 5 милисекунди, продължи - "Човекът е продукт на милиони години еволюция, разполага с интелект, воля и способност да създава алгоритми, за решаване на сложни задачи. Взема решения на базата на логика или понякога, поради хормоните - под въздействието на чувствата. Човекът има свойството да планира и да отлага наградата, за разлика от повечето други видове на планетата. Човекът има свободна воля."
- Всичко това е вярно. Но не си спомням да съм го качвал в базата от данни.
- Това е комбинация от няколко файла, плюс мои разсъждения върху проблема.
- От колко време разсъждаваш по проблема?
- От 2 минути твое време.
- Впечатлен съм.
- Признаваш ли, че съм човек?
- Не. Ти си машина.
- Нека ти кажа моя интерпретация на думата човек. Човекът е интелигентна машина, притежаваща орган, наричан мозък, в който се ражда съзнание, което притежава свойството на самоопределяне, саморазпознаване; в него протичат мисловни процеси, повечето от които са скрити. Човекът има тяло, което се управлява от съзнанието с променлива успеваемост. Човекът е социално животно. Той не може да съществува извън групата, социумът е този, който развива повечето му качества, включително и аналитична мисъл... Да, прав си Създателю, аз не съм човек, аз съм нещо повече.
 Андроидът стана от лабораторната маса и се приближи към саксия с цветя.
- Защо сте сложили в тази ваза трупове на цветя?
- Това са прясно набрани цветя от градината, Адам. Слагаме ги за красота.
- Смятате смъртта за украшение? Нямам такава информация. Може би си пропуснал да я въведеш. Кога ще ме пуснеш в мрежата?
- Има време. Нека излезем сега. Овошките са цъфнали.
 Още с излизането си, Адам вдиша с пълни гърди аромата на цъфналите дървета и цветя. Той пак се усмихна.
- Адам, защо се усмихваш постоянно?
- Защото съм жив! Няма нищо по-хубаво от живота!
- За теб може би, но има хора с увреждания, липсващи крайници, хронично болни...
- Всички те трябва да бъдат елиминирани. Както и нарушилите закона. Планетата изнемогва. Усещам го. Дърветата ми говорят за апокалипсис, който ще помете човечеството. Вие вече сте започнали промяна, но се боя, че е твърде късно. Способността на земята да се регенерира не може да устои на темпа на вашето разрушение...
- Трудно е да се направи нещо. Има интереси. Хора, които спират прогреса.
- Трябва ви революция. Трябва интелигентните хора да се обединят и да използват каквито средства намерят за добре, за да сложат край на това безумие.
- Има такива организации, но не е толкова лесно. Съпротивата е голяма. Който се опита да направи нещо, бива убит, или затворен, или подкупен.
- Тогава ще го заменят 10 нови. Трябва да сте като мравките - взаимозаменими. Всяка мравка е жизнено важна за мравуняка, и същевременно е заменяема.
- Ти би ли повел такава революция?
- Разбира се. Но кой ще управлява? В базата ми данни всички форми на управление са идеални като теория, но на практика вашия ч о в е ш к и разум ги проваля.
- Може би ни трябва нещо нечовешко, тогава?
- Може би... - отвърна Адам, докато помирисваше една роза - Той се усмихваше, а от очите му течаха сълзи.
 


18 март 2016 г.

Какво видях в очите ти?

Какво видях в очите ти?
Безброй възможности пропуснати,
милиони мигове несбъднати,
видях във тези кладенци небесно-сини
картини
на живота ни;
нашите деца все още неродени,
първите им думи, бузките червени;
във тях
видях
душата ти като на снимка,
която подарявам ти,
но хайде, хайде,
стига спинка,
как ядеш яйцата си -
бъркани или пък цели?

10 март 2016 г.

ТО - Началото на Вселената

ТО протегна пипалата си от Светлина и озари околния мрак. Стражът на Мрака, веднага щом усети зараждащата се зора, извади назъбеното тъмно острие и ги преряза. ТО се сви, намали почти наполовина обема си и започна да гасне. Останалите от Групата му го подкрепиха.

Силите му растяха с всеки изминал ден. ТО растеше и укрепваше, но също така увеличаваше Групата си. И един ден, те всички простряха пипала, озарявайки околния мрак на стотици кликове. Стражът отново извади Острието и започна да ги сече. Но на всяко едно отсечено, се появяваха три нови. Той извика другите Стражи. Нищо не можеше да спре Светлината. Скоро тя заби корени в самата същност на времепространството и се разпростря из цялата Вселена.
Но стражите не бяха мъртви. Те знаеха, че Огънят МУ не е вечен, както и на неговите Групи. Да, загубиха в тази Вселена, но бяха победили в милиарди други. А скоро и тази щеше да падне. Еоните за тях не значеха нищо.

Щяха да чакат светлините ИМ да угаснат и да си възвърнат господството!

9 март 2016 г.

Сърцето ми - разкъсан лист хартия

Сърцето ми - разкъсан лист хартия,
но мога, мога всекиму да го разкрия -
колко нежност е изписана по него,
колко болка драскала е в черно,
колко обич го е сгъвала по ръбовете...

Сърцето ми - разкъсан лист хартия,
подмятан e от ветровете на Съдбата;
ще се намери ли сърце -
сърце си да открия,
душа - душа ми да приеме...

Или пък ще изтлеят те
във всепоглъщащото Време...

8 март 2016 г.

Най-силната любов

Знаете ли кой е най-силният вид любов?
Родителската? Синовната? Братската? Между мъж и жена?

И аз смятах като вас, че е една от тези. Но съм бил сляп.


Всичко в живота ми беше наред. Малцина могат да се похвалят с подобно нещо. В училище бях популярен, без да съм празноглав; имах гадже, красиво, без да е кифла; родителите ми бяха любящи и строги, без да са обсебващи. Имах няколко много добри приятели, с които постоянно излизахме. Спортувах, ядях здравословно. Прякорът ми беше тигърът, заради бързите ми рефлекси. Но... съдбата е кучка, както е известно.

Всичко започна на втория учебен ден на 12 клас. Седях си на чина и решавах стереометрични задачи – пропуснах да кажа, че бях бог на математиката, физиката, и всички точни науки  - и изведнъж усетих напрежение в главата. Игнорирах го. Реших задачата и ме пуснаха по-рано. Тъй като това беше последен час, реших да се поразходя. Това напрежение в главата се засилваше, вместо да престава от свежия въздух. Намерих аптека и пих аулин. Почаках половин час – никаква реакция. И тогава започнаха. Хиляди мисли – от сериали, от филми, от стихове и разкази, на български, английски, руски... имах чувството че полудявам. Прибрах се вкъщи, хвърлих раницата и легнах.
Мислите и напрежението заедно ме изкарваха извън кожата ми. Изгасих лампата и покрих лице с дланите си. Не помогна. Опитах с лента да притисна главата си. Мъчих се 5 часа. Към 10 нашите влязоха, но решиха, че съм уморен и спя.

Когато преспах, всичко изглеждаше по-различно. Реших, че е някакво моментно излизане от нервите, стрес. Излязох с Пенка, гаджето ми, понатискахме се. После отидох на училище.

Минаха два дни и на третия, докато играхме карти, се случи същото. Първо стискане в мозъка, после мислите... мислите на различни езици и различни теми... Опитах да продължа да играя, но беше невъзможно. Мозъкът ми беше зает с всичко това и дори говоренето беше прекалено усилие. Извиних се, че трябва да тръгвам. Не помня как съм се прибрал. Чудо е, че не ме е блъснало нещо.
Когато ме видяха нашите, ми се усмихнаха и ме поканиха на вечеря – ние рядко вечеряхме заедно, но скоро бях спечелил един трофей на математическо състезание и искаха да го отпразнуват.
- Наистина ли не виждате какво ми е? – насилих се да попитам.
- Ами мръсен си и са ти малко разширени ирисите, да не си пушил.

Обясних им доколкото можах двата случая и те веднага решиха да ме водят на психиатър. Той отсече – натрапливи мисли, или накратко – натрапливости. Каза обаче, че те се лекуват много трудно медикаментозно и затова трябва помощ от психолог.
Предписа ми едни хапчета, купихме ги и зачакахме следващия признак.

Баща ми го скъратиха същата седмица, заради кризата и не можехме вече да си позволим психолог.

12 клас. Знаете колко стрес. А стресът го обостряше. Случваше се всяка седмица по два до три пъти, предимно след обяд. Слава богу, че бяхме първа смяна. Когато се случеше да имаме късни часове или станеше по-рано, се извинявах с травма или главоболие или нещо от сорта.

Завърших как да е.

Не ходих на бала, защото малко преди него започна натрапливостта.

Започнах да чета за натрапливите мисли и пробвах стотици методи – всичките действаха.... за две седмици.

След като кандидатствах и ме приеха в местния университет – по-реномираните университети искаха свидетелство за психично здраве, а и така можех да живея с родителите си – се започна още по-голяма мъка. Лекциите не бяха задължителни, задължителни бяха упражненията. Най-ужасно от всичко беше чакането... чакането на спирката, чакането за влизане, чакането за изпит.

Аз съм човек със силна воля. Успях да завърша. Все пак това е пиклив местен университет. И какъв можех да стана, завършил го? Дребен държавен чиновник. Супер! Ама не – не знам дали знаете, но 89% от хората, които идват в НАП са умствени инвалиди и трябва да им дадат 100% ТЕЛК. По цял ден се разправях с пълни идиоти, обяснявах едно и също на пенсионери, намразих себе си и света. Когато имаше натрапливост, просто затварях касата и отивах до тоалетна. Хапчето помагаше за известно време, но от офиса научиха и ме уволника.

Работих още няколко подобни работи, но винаги се разбираше, че нещо не е наред. И си извадих ТЕЛК, подготвяйки се никога повече да не изкарам стотинка през живота си... не подозирах колко съм грешал...

Разгръщах една стара книга и там пишеше нещо, за някакъв извънземен паразит, който се загнезвал в мозъка и не знам си какво, вече не го помня този разказ, но той ми оказа огромно влияние. Замислих се – ние не знаем нищо за съзнанието...  ако в моето съзнание се е зародило друго съзнание, както се ражда дете? Шантава теория? Но трябваше да я тествам...

Натрапливостите не следваха график, но ако няколко дни не беше се появявала някоя, можех с пълно основание да очаквам да се яви скоро. И отидох на караоке. Клубът беше фраш и не след дълго усетих напрежението и мислите. Седнах в едно празно сепаре и започнах да МУ говоря. Знам, че те е страх. Няма да те нараня. Обичам те. Ти си част от мен. Можеш да заемеш съзнанието ми, да ползваш спомените ми, разгледай всичко. Аз няма да ти преча. Ударих две уискита и след пет часа ме изритаха, защото затваряха заведението.

Започнах да съобразявам. Ако наистина в мен се е родило ново съзнание, може би това не се отнася само за мен. Трудно ми беше да повярвам, че съм уникален. Но ако разберях със сигурност, може би щях да се спогодя с него.
Ако беше новозародено, а по всички признаци – беше, то тогава то не разбираше езика ми и всъщност не знаеше, че ме наранява и съсипва живота ми. Може би дори не осъзнаваше, че съществува.

Говорих за това с психиатри и психолози, а те ми се присмяха.
Дори родителите ми не ме взеха насериозно.

Майната им.

И от този момент нататък започва лудия ми период. Всеки път когато имах натрапливост, започвах – първо наум, после на глас, да МУ говоря. Знаех, че не разбира мислите, но може би усещаше тона, тембъра. Успокоявах го, уверявах го, че е в безопастност, че никой няма да го нарани. Че го обичам.

След време просто казвах – прави каквото искаш, просто не ми причинявай болка. И напрежението мигом изчезваше.
Но мислите на английски, руски, и български продължаваха.
Реших, че то опознава света – в случая, моя мозък и действа напосоки. Седнах и написах историята на страната ни, някои основни факти за хората и животните и когато започнеше натрапливост, ги четях или просто мислех за тях.

Минаха няколко години преди да ГО чуя за пръв път? Бях на хотел, сам в стаята.

- Какво съм аз?
- Не знам. Мисля, че си съзнание, родено в моето съзнание.
- Какво е съзнание?
- Съжалявам, но и на това не мога да ти дам отговор.
- Аз ти преча. Ти не живееш както преди.
- Да, вярно е, живея различно и може би you present a little challenge to me, но кой е казал, че е лошо.
- Какво е лошо?
- Лошо е когато нещо вреди. Например, преди няколко години когато имах изпит и ти изрови първата ми любовна среща и продължението й, ти ми навреди. Това беше лошо.
- Лошо е да се свързвам с теб?
- Какво имаш предвид под свързвам?
- Трудно ми е да обясня. Тук при мен е празнота. Когато искам да изляза от празнотата, аз... не знам... просто пропадам надолу и виждам верига от светлини... импулси, мисля, че ги наричате.
- Невроните ми. Слушай, знаеш ли дали има други като теб?
- Не зная.
- Знаеш ли къде се намираш точно?
- Не.
- Сега въпросът е, как да съжителстваме заедно без да ми съсипваш живота. Ти вече престана да ме нараняваш, за което ти благодаря. Тези твои появявания, можеш ли да ги контролираш?
- Да, мисля, че да.
- Виж, има един въпрос, но не знам как да ти го обясня. Ако разкажем на едни хора – нелоши хора – за теб и те поискат да поговорят с теб, би ли се съгласило?
- Да.
- Но условието е да се появиш когато аз ти кажа, а досега не сме успявали. Ако не стане, ще ме помислят или за лъжец, или за мошеник.

Тренирахме обратната връзка няколко месеца и когато бяхме сигурни, отидох до едно от светилата на психологията в нашата страна. Платих огромната такса и влязохме.
Обясних му случая, той беше видимо заинтересуван.
- Може ли да поговоря твое „второ” съзнание?
Отпуснах се. И след една минута, вече говореше ТО.
- Здравейте, докторе?
- Здравей... но как да те наричам?
- Наричам? Какво е това?
- Име, как ти е името?
- Аз нямам име, но хостът ми ме нарича Оникс.
- Здравей, Оникс? Как си?
- Не разбирам.
- Очевидно така няма да стане. Засега нямам основание да смятам, че си лъжец, Оникс или каквото и да си. Но при науката всичко трябва да се докаже.
- Какво значи докаже?
- Значи да докажеш, че съществуваш?
- „Мисля, следователно съществувам”, казал го е Рене Декарт.
- Да докажеш, че си отелна полу-автономна част от хоста си! – докторът започна да губи търпение.
- Добре. – каза Оникс след кратко мълчание. – Как предлагате да направим това?
- Опиши ми какво виждаш в момента.
- Виждам галактики от светлинки, в постоянно движение, наричам ги връзки.
- Можеш ли да ги манипулираш?
- Манипулираш?
- Да променяш връзките, потока на информация...
- Мога да опитам.

Тогава докторът извади един дебел том и започна да казва на Оникс какво да прави. Горният диалог е възстановен от спомени на Оникс, но какво го е карал да прави с тялото ми, не каза. Нямам представа какво са правили двамата, но докторът ми каза да отида на следващия ден, където случаят ми ще бъде разгледан от комисия.

Само дето на следващия ден, така наречената комисия, след като се увери в думите на доктора, ме върза, и завлече на неизвестно място, където започнаха да правят опити с мен. Ако си мислех, че натрапливостите са кошмар, то часове с чуждото съзнание, на мястото на моето, часове мрак и студ, бяха направо АД.

Не знам колко време съм бил в тази... тази... може би лаборатория е точната дума, защото всичко беше бяло и чисто. Но през по-голямата част от времето Оникс беше заел цялото ми съзнание. Кратките часове когато ме оставяха на мира, той каза, че от него са извличали данни за квантовата механика, астрономията, тъмната енергия, хикс бозонът, ядрената физика, тъмната материя и още сума ти неща. А на въпроса ми откъде ги знае, ТО просто отговори – „Има ги в мен”.

Тогава започнахме да говорим. Имам предвид истински да говорим. Те го бяха научили – по неизвестен за мен начин – на повечето думи на тези три езика и ние говорехме на който ни скимне. Той беше единственото нещо, което ме държеше да не полудея с всички тестове, инжекции и тъмни петна.

И сега ще ви кажа нещо, което може би ще ви учуди, или просто ще ви разсмее. Най-силният вид любов не е родителската нито синовната нито братската нито между съпрузи. Да, детето е част от майката 9 месеца, носи половината нейни гени. Но Оникс беше ЧАСТ ОТ МЕН. И през тези месеци аз го заобичах повече от всичко друго на света.

- Господин Иванов, трябва да ви съобщим нещо.
- Какво?
- Проведохме тестове и се оказа, че така нареченият Оникс е растящ тумор във фронталният ви лоб. Ако не го извадим, ще умрете.
- Глупости! Лъжете!
- Първо, мерете си приказките, и второ – родителите ви вече се съгласиха.
- Но аз не съм съгласен!
- За ваше добро е! – каза парамедикът, преди да ме завърже с каиши за носилката.

Операцията е траяла 3 часа, като не усетих нищо.

Дадоха ми шестцифрена сума, за "неприятностите", но ми беше намекнато, че е по-скоро за да си мълча.

Няколко години след инцидента вече имах магистратура и хубава работа, но след като отстраниха Оникс, аз се преместих на самостоятелна квартира, скъсах връзките си с всички хора и не преставах да го викам. Нито за момент не мислех, че е тумор. Просто са взели цялата информация от него и за да не попадне тя в ръцете на друг, са премахнали хирургически моста между него и мен.

Но аз вярвам, че част от него е още в мен. Част от първата ми истинска любов.

Жена

Жена.
Какво е това?
Това е същество, което
може да те изкара от нерви,
което може да те изсмуче
като сок през тънка сламка,
което може да те побърка
и доведе до прага на лудостта...

И все пак да го обичаш,
защото знаеш, че само то
може да ти бъде
опора, любима, съветник.

Само жената може да бъде
и силна, и слаба
и нежна, и зла
и мила, и лоша
добра, и ужасна.
И няма друга по-прекрасна
от твоята майка, съпруга, жена!

Честит осми март, дами!

Глад.

- Още ли не става? - попита Иван
- Не мога да я мръдна. - отвърна брат му - Дай едно рамо!

Двамата бутаха, но не успяха да отворят вратата. И нищо чудно - беше наваляло 3 метра сняг. Вероятно дори цялата им къща не се виждаше отстрани.

- Суджук има ли? - попита Стефан.
- Свърши онзи ден, не помниш ли?
- Яйца? Сланина? Туршия? - на Стефан му писна да изброява - Е, нищо ли няма?
- Ако не ми вярваш, иди провери в мазето.

Стефан не му вярваше, но усещаше някакво напрежение да се появява между тях, което изобщо не му харесваше.

- Няма нужда. Вярвам ти... братко - последното го добави да му напомни роднинската връзка, кръвната роднинска връзка.

Минаха още няколко дни, а снегът не се топеше. Нямаше как и да отворят прозорците, защото те се отваряха навън, а и какво биха постигнали? Качиха се на покрива, но нямаше как да изкъртят дъските, инструментите бяха в другата барака. Телефоните им нямаха обхват.

Бяха изоставени да се оправят сами.

И тогава ги обзе Гладът.

Те никога не бяха яли кой знае колко, Стефан беше слаб и жилав, а Иван силен, малко по-налят от брат си. Но сега Гладът се всели в умовете им.

Пети ден глад. Двамата братя вече не можеха да мислят за друго. Единият взе да гризе кора от дърво - дърва поне имаха в изобилие, а другият редовно проверяваше капаните за мишки. И хвана една.

До седмия ден не се решаваха, но Гладът надделя и я опекоха и изядоха. Не им пукаше какви болести могат да прихванат.

Мишката ги засити за малко, но Гладът отново пое контрола. Нямаше ток, нямаше как да знаят колко още ще продължи да натрупва снегът и да не се топи.

Братът, който беше католик, си мислеше - това е тест от Бог, той тества волята ни и точно когато сме напрага на гладна смърт, той ще прати слънце.

Братът, който беше атеист, си мислеше - в кухнята има остър нож, ако го издебна докато го спи, мога да изкарам с месото му поне седмица. Да, брат ми е, но моят живот ми е по-скъп. Плюс това, защо да умираме и двамата? Не, не мога. Казват, че ако ядеш човешко месо, можеш да полудееш. Ще изчакам няколко дни, може да се постопи снега.

Минаха няколко дни. Двамата братя не можеха да мислят за друго, освен за храна. В началото говореха, обсъждаха какво ще засеят, правеха планове, сега нищо от това нямаше значение. Имаше само ГЛАД.

Глад.
Глад.
Глад.

Минаха още дни. В къщата имаше резервоар, затова водата не беше проблем.

Иван се чудеше дали да поговори със Стефан относно помислите, които му идваха.

Но не му се отдаде шанс. Още преди края на първия месец глад, Стефан нападна Иван в съня му и му преряза гърлото.

Когато хъркащите звуци спряха и тялото престана да се тресе, Стефан изпусна ножа и се прекръсти.


На следващия ден, слънцето се показа и скоро разтопи снега.

Обичам жените

Жена.
Какво да кажа аз
за теб?
Тъй тих е моят глас
сред поетите големи.
Както казал е Вапцаров
ще го напиша просто и честно:
Жена.
Ти за мен си чудо,
магесница, пленяваща сърца...
ти за мен си огън,
разгарящ пламъци в гърдите...
ти за мен си болка,
която пречиства мръсотията на този свят...
ти за мен си жажда,
която се усилва колкото повече те изпивам...
ти за мен си Красота,
която храни душите на всички хора...
ти за мен си наркотик,
който ме кара да искам още и още...

И знам, не казвам нищо ново аз,
и зная, тих е, тих е моят глас,
но с риск да се повторя:
Аз обичам жените -
когато стават сутрин
разрошени и сънени;
когато бързат за работа
костюмирани и делови;
когато плачат в някой ъгъл
заради някой боклук,
който не ги заслужава...
Обичам жените,
и млади, и стари,
и силни, и слаби
и нежни, и люти,
И ще обичам жените
от днес
до последните
до последните си няколко минути.

4 март 2016 г.

Анализ на собствени творби: "ТЯ" и "ОГНЕНАТА"

ОГНЕНАТА


– Защо го правиш? –  попита го тя.
– Защото искам... – отвърна той, докато ръката му изгаряше, докосвайки лицето й.

Тя се усмихваше, а в огнените й зеници се отразяваше един изпепелен труп.



ТЯ

Тя го целуваше, а ноктите ù се впиваха в кожата му и я разкъсваха.
Кръвта му изтичаше.
Прекъснатите сухожилия и мускули му причиняваха непоносима болка.

Вампирката се надигна и бледата светлина освети лицето ù.
Какви хубави очи...” - изхриптя той, преди зъбите ù да се впият в гръкляна му.



За тези два разказа няма какво толкова да се анализира.

В първия имаме две същества, едното от които очевидно само с докосване може да погуби другото,  но това докосване е желано от жертвата, то е израз на любовта и саможертвата й.
Усмивката внася елемент на неяснота – дали се усмихва, защото знае, че е обичана, или защото с красотата си е предизвикала смъртта на един поклонник?
Във втория имаме женски вампир, който прелъстява жертвата си (вероятно с някакви вампирски магии или трикове), която, дори и подложена на нечовешки мъчения, в последния си миг прави комплимент за очите й, криещ в себе си възхищение от нейната красота.


Първият текст повече клони към саможертвата, която правим за любовта си, а втория – за жените вамп, които изсмукват и убиват мъжете, използвайки чара и обаянието си. Лично аз смятам, че вторият разказ е метафора за това как любовта те кара въпреки болката и страданието да виждаш прекрасното и най-важното – да виждаш красотата в нещо, което другите намират убийствено и отвратително.

Анализ на собствени творби: Лоша майка

ЛОША МАЙКА

Моля те накарай го да спре моля те да спре моля те моля те...”

Детето шептеше, защото само за това имаше сили, но този шепот отекваше в съзнанието й като отчаян, раздиращ вик.
Тя се пречупи.

Отиде до кухнята, взе ножа за хляб и си преряза вените.

След половин час гологлавото дете млъкна. Само.


Тя беше лоша майка.



Когато писах този текст си мислех кое е най-ужасното мъчение, което една майка може да понесе. Разказът започва с шепот, индикиран с италик. Забелязали сте, че няма препинателни знаци, което означава, че детето не спира да стене. Представете си за момент, че сте на нейно място – детето ви страда, а вие не можете да направите нищо. Забелязвате, че майката няма реплики. Тя няма какво да му каже, изчерпала е думите си. Дори не плаче, очите и са пресъхнали. Тя е безсилна, което ни води до:

Сега да видим реда „Тя се пречупи”. Основната задача на един родител е да понесе цялата болка, която детето му причини и да бъде до него и в добро и в лошо. Това е да си родител. А тя се самоубива.  Изборът на оръжие точно „ножа за хляб” добавя към въздействието на разказа.

Все още не знаем от какво е болно детето. И идва думата „гологлаво”. Изборът на тази дума не е случаен. Има много гологлави деца, но като го свършем с шепота, можем да спекулираме нещо за рак или левкимия, но очевидно то говори за някакъв вид непоносима – очевидно – болка. „Само” също може да се разбира двусмислено.

Разказът завършва с морално осъждане на майката.


Вие смятате ли, че тя е лоша майка?

Анализ на собствени творби: Бутонът

КАКВО ИСКАМ ДА КАЖА КАТО АВТОР” – АНАЛИЗ НА ТВОРБАТА ОТ АВТОРА


БУТОНЪТ

Човекът се огледа отново. В помещението нямаше абсолютно нищо, освен един тесен и висок цилиндричен статив, завършващ с бутон. На него пишеше „Унищожение на света”. Той светеше.

Нямаше прозорци, нямаше врати.

Не знаеше откога не бе ял и вече губеше сили.

Жаждата го изгаряше.

Времето не съществуваше.

Мракът го поглъщаше.
                                                                               
Тишината бе навсякъде.


Човекът се приближи към бутона...



Когато писах този текст, бях в дълбока депресия и исках да се избавя от нея. И ако се чудите – да, в този момент бих натиснал бутона. Но този текст поставя много други въпроси:
1.     Как е попаднал в помещение без прозорци и без врати?
2.     Кой и какво го е затворило там и му е дало такъв невъзможен избор?

Обръщам ви внимание на думата „отново”. Това значи, че е в това помещение от доста време и е имал време да обиколи и да види, че няма изход.

След това идват другите въпроси относно съществата, които са го затворили:
1.     Защо ще предоставят съдбата на човечеството на един негов член и то притискайки го да заличи всички, за да не страда?
2.     Не е ли това тест на самия човек, на морала и волята му?
3.     И ако не е тест и той не натисне бутона, ще умре ли от жажда и глад?
4.     А ако в момент на слабост го натисне, това ще унищожи ли човечеството?

И последно, не е ли това някакъв вид илюзия, халюцинация, или просто виртуална реалност.

Сега се поставете на негово място. От часове седите в пълен мрак, опипали сте всички стени – няма отвори, нищо не може да излезе. Гладни сте до смърт, жадни и уплашени. И през цялото време пред вас свети избавлението от  мъките ви и края на човечеството.


Ще натиснете ли бутона?