11 декември 2013 г.

На един приятел

Върви по пътя свой
съвсем самичък.
Срамлив е малко той,
но е добричък.

Труда си не цени...
не се обича.
Пред хубави жени
бая се спича.

И мрънка всеки ден...
за всяко нещо.
Но уред повреден
поправя вещо.

Завършен техничар,
той всичко знае.
На тайните е цар,
докрай потаен.

Но който доближи
до тази същност,
ще бъде със лъжи
в мига отблъснат.

Защо тогава аз
тъй настоявам
и с всеки ден и час
го опознавам?

За да узнае вече той -
че тъй е с всички!
И че върви по пътя свой...
но не самичък.

1 декември 2013 г.

Надежда

Спас лежеше на земята и пъшкаше. Линейката беше на път, но той се съмняваше, че ще прескочи трапа. Имаше най-малко две счупени ребра, фрактура на черепа, вътрешен кръвоизлив, а лицевите травми бяха просто бонус. Не се шегуваха гадовете...
Това беше вторият му бой заради едно и също момиче, макар и определението бой да беше леко подвеждащо. На практика беше тежък побой от пет, вероятно шест човека с карабинери и бог знае какво още. Но най-лошото от всичко беше, че джиесемът му беше на парчета, а наближаваше дванайсет.
Спас се обърна на другата страна, където не го болеше толкова, но действието беше толкова болезнено, че за момент изгуби съзнание.
“Мамка му, струваше си!” – помисли си той, и тъй като всичко останало му причиняваше болка, се сви на кълбо и се отдаде на спомени...


Причината за всичко беше Надежда. Още помнеше първия път, когато я видя. Седеше си в кафенето с приятели, когато вратата се отвори и, заедно със зимния студ, вътре влязоха двойка тийнейджъри. Момчето не му направи впечатление. Поредният ръбел. Но момичето...
Всъщност като изключим вторичните полови белези, не беше нищо особено. Но пък как да ги изключим? Такова нещо изключва ли се толкова лесно, камо ли пък при първи контакт? Другото забележимо нещо бяха синьо-зелените очи, които бяха леко влажни, вероятно от студа. Беше ниска, малко над метър и петдесет, но добре сложена. Косата й беше вързана, с един спускащ се кичур, което й отиваше най-много, както по-късно щеше да установи. Тази вечер не си казаха нищо, но тя му направи изключително впечатление.
Минаха няколко месеца преди да я види за втори път. Тогава тя беше сама и първото нещо, за което попита, щом тя отиде за цигари, беше „Свободна ли е?” От компанията му отговориха твърдо „Не!” и той беше много разочарован. Вечерта мина много приятно, макар и интересната за него част от нея да беше сведена до минимум, тъй като момчетата забегнаха по работа и останаха само момичета. Едно от тях беше Надежда и Спас разбра доста за любимите й гримове, лакове и кафенета. Тази информация принципно не го интересуваше, но всичко свързано с това момиче му беше много интересно. Той просто искаше да я опознае, защото имаше усещането, че няма да бъде обвързана много дълго.

И беше прав.

Следващата им среща беше в ореден състав. Имаше свободно време на обяд и беше отишъл за по кафе с Даниела (която работеше в кварталното кафене), а там – на една маса, с цигара в ръка, седеше Надежда.
- Наде, така и нямах шанса да те питам, какво точно носиш в това малко несесерче? – попита той закачливо.
- Ами ето виж. – засмя се тя и изсипа съдържанието на малката чантичка на масата.
Там имаше няколко червила, лакочистител и множество моливоподобни неща, които явно служеха за гримиране. Също така имаше някакви стотинчици и значително за такава малка чантичка количество памук.
- Носиш със себе си всичките си червила? – учуди се Спас. – И за какво? В случай, че те поканят на бал докато си в кафето и там не приемат момичета с вчерашен лак?
- Ти се смееш, обаче всичко е възможно. – набърчи носле Надя. – И вкъщи имам още минимум двайсет шишенца!
- Честно казано, чудя се какъв изобщо е смисълът от лаковете? Кога ли пък хората те гледат в ръцете?
- О! – Надя за момент загуби дар слово. – Ти пък това кажи! Сега ще ти демонстрирам... Първо, връщаш ресто. – каза тя, вземайки няколко монети и ги поднесе към Спас, нарочно показвайки яркочервените си нокти.

Ръцете им се докоснаха.

- Второ, играеш хоро. – продължи тя и с мъничката си ръка го придърпа на свободното място между масите, като с едната ръка развяваше салфетка, а другата, с която го държеше, беше изпънала така че да се виждат ноктите й.
- Трето...
Спас не помнеше всичко, което си казаха този следобед. Все пак, беше се случило преди доста години. Аргументите й бяха колкото смешни, толкова и логични и след кафето той бе напълно убеден в нуждата на красивите момичета от лакове и червила.
Някъде около точка четири от посвещението му в нуждата от лакове, беше довтасала една друга приятелка на Надежда, която реши, че тъй като не са се виждали от много време, трябва да я отведе до близкия парк за сесия клюки. Спас искаше да остане с Даниела, защото бяха започнали спор за Ренесанса, но си помисли, че тя няма да избяга, затова предложи на Надя и приятелката й да ги придружи до парка... ако нямат нищо против.
Нямаха.
Приятелката на Надежда не лъжеше – наистина си разменяха само клюки. Спас не разбираше желанието на хората да обсъждат чуждите животи, а и езикът им му се струваше адски неподходящ. По едно време приятелката изстреля ни в клин, ни в ръкав – „Абе ти търсиш ли си гадже?”
Той дори не се усети кога вдигна двата си палеца и се ухили малоумно, отговаряйки положително.
Това беше много умна маневра от страна на приятелката, за да установи Надя, че той няма гадже в момента. Разбира се, не толкова умна, но също толкова ефективна маневра, можеше да бъде просто да го попита ангажиран ли е, но както знаеше от опит, момичетата рядко са директни.
Беше му предложена „много мила” трета приятелка, която била „с чудесен характер” и „лесна”, което го интересуваше точно толкова, колкото някой ескимос се интересува от сладолед. Но той се усмихваше и кимаше, защото подозираше, че това е просто маневра.
И беше прав.
На връщане към кафенето, Надя изрази желание да се върне вкъщи, защото ставало тъмно, но приятелката й, с неразгадаема усмивка, предложи друг вариант – тя да остане в кафето до по-късно, а той да я изпрати.

Спас се усмихна на приятния спомен, а после размаха ръце и извика нещо нечленоразделно на бездомното куче, което се навърташе около него, надушило кръвта. Усмивката му бързо се изкриви в болезнена гримаса. “Как може да няма кьорав човек, мамка му!” – помисли си той, след което се върна отново към спомените, защото те смекчаваха болката.


Изпращанията станаха доста, включително и посред бял ден. С Надя живееха в един квартал и за него не беше проблем да измисли „работа”, която имаше да върши близо до блока й. Разбира се, вече всички знаеха какво изпитва към нея, включително и самата тя. А какво точно изпитваше?
Не беше любов. За толкова кратко време не можеше да се роди толкова силно чувство. Беше изцяло физическо привличане, базирано на външния й вид – на зелените очи, на красивото лице и разбира се, на вторичните полови белези, колкото и да не му се искаше да го признае. Спас беше на 25 години, но до този момент не бе изпитвал толкова силно физическо привличане към никое момиче. Беше имал доста гаджета през това време, но нито една не го бе впечатлила по този начин още от началото. Всичко идваше по-късно, когато интимността се засилеше. А сега, едва се сдържаше да не й признае чувствата си или да не изтърси тъпото „Искам те!”, което вероятно нямаше да е най-умния възможен ход. Трябваше всичко да дойде естествено.
При едно от изпращанията, заговориха за домашни любимци и той сподели, че котката му е избягала, а Надежда, с голям ентусиазъм му съобщи, че имат женска котка, която наскоро е родила и не са успели да раздадат всички котета. Останало едно. Показа му го на телефона си. Снимката беше размазана от еднопикселовата камера, но той беше подготвил репликата още преди да я види – “Много е сладко, може ли да го видя на живо?” Всъщност си просеше покана и това беше ясно както на самата Надя, така и на кучетата по улицата, които станаха неволни свидетели на разговора им.
И пет минути по-късно, той вече беше в „бърлогата на звяра”. Когато вратата се отвори, двете котки веднага се мушнаха в краката му. Спас си отдъхна. Котето беше прекрасно и точно такова, каквото искаше да има. Поговориха малко за храненето и хигиенните му навици и той го прегърна и си го занесе вкъщи, с уговорката, че ако му е необходима повече информация, ще пита красивата му собственичка.
Същата вечер, той се порови във фейсбука на Даниела, за да открие Надя, което беше малко трудно, защото не й знаеше фамилията, но нали затова са снимките. Когато я намери, го обзе съмнение. Трябва ли наистина да я добавя толкова рано? И дали на този етап наистина щеше да му бъде полезно да се рови из профила й? Отказа се. На следващата сутрин Надя го беше добавила, явно повтаряйки неговите стъпки. Това вече бе друго.
Котето беше много сладко и палаво и скоро зае сериозно място в сърцето му. По това време Надежда пътуваше много, тъй като беше края на лятото и всички оферти бяха на сметка. Контактуваха единствено във фейсбук, където той коментираше някои от многобройните й снимки и публикуваше смешни клипчета и снимки на Сара (така кръсти котето), които тя харесваше. Докато бившата собственичка на Сара се размотаваше по курорти, Спас гостуваше на Даниела в кафенето почти всяка сутрин преди да иде на работа. Говореха си за Надя, разбира се и той беше убеден, че всяка дума ще стигне до ушите й, затова много внимаваше да не сгафи. Многобройните им разговори се сливаха в спомените му, но основното беше това:
- Дани, много е важно за мен тя да не знае, че пиша. Още повече пък, че съм писал и за нея. Повечето момичета намират това за, меко казано, странно. Последните ми две вдъхновителки ми отрязаха квитанцията веднага щом прочетоха стиховете. Вече съм й казал, че съм журналист на свободна практика, но не й е нужно да знае повече. Ще й кажа когато сметна за уместно.
- Ако питаш мен, Спасе, добави към момента, в който смяташ за уместно, още шест месеца и тогава може да й го покажеш. Звучи ми като подходящ подарък за първа годишнина.
- Ами ти си капацитетът. Доста време мина откакто бях сред тийнейджъри, а и тогава не бях точно ограден от момичета.
- Не виждам нищо лошо да й кажеш, че пишеш и да и покажеш сборника и стихосбирката, обаче.
- Ти май не помниш онзи случай с късметчето, а?
- Какво късметче?
- Когато й донесе късметче с кафето, а тя го разгърна и каза: „Е, не, няма да го чета, твърде е дълго!” А беше 4 реда по две думи!??!
- Ха-ха-ха! Да, не е от най-запалените почитателки на книгите. Но и аз не съм, а ти ми подари книга, затова вече в телефона ми си „писателят”.
- Благодаря за честта, но едва ли ще ми донесе червени точки да й разкрия, че пиша. В началото ме беше страх, че сама ще открие, но едва ли се рови из литературни сайтове.

Линейката пристигна и от нея излезе дежурният лекар.
- Хубава работа! – възкликна той след като го прегледа. – Добре са те подредили! Следи химикала с очи... Няма мозъчна травма. Кой те нареди така?
- Не знам... стана... бързо... – едвам изгъргори Спас и умолително погледна дежурния.
Биха му някаква инжекция и го качиха на носилката. Стана му топло и уютно. “Вероятно морфин…”, помисли си той и изпадна в полусън.



- Имам две новини. – каза Спас на Надежда. Бяха в кафенето, където тя бе заела мястото на Даниела след училище. – Едната вече я знаеш, а другата е нова за теб. С коя да започна?
- С тази, която знам.
- Харесвам те много! – когато го изрече, я наблюдаваше много внимателно.
- Да, това ми е известно. – отвърна съвсем спокойно тя.
- Добре. А другата е, че съм писател, за което имам две доказателства... Доказателство едно – каза той и извади сборник с разкази, – и доказателство две – продължи, изваждайки една стихосбирка.
- Е, това е ново! – каза Надя, очевидно изненадана и започна да разглежда сборника. „Истории за Светлина и Мрак”... Грабващо!
- И двете са твои ако ги искаш... имам много бройки вкъщи и, тъй като общината ги издаде, не съм давал и стотинка. Ето, дори ще ти ги посветя.
На двете книжки той написа: “На Надето, с благодарности за котето и с най-добри чувства!” Това беше най-искреното от двестате послания, които беше писал докато ги продаваше и подаряваше.
Надя се усмихна и започна да чете сборника. След известно време сбърчи носле и погледна Спас въпросително.
- Значи този тук иска от някакъв Бог само болка. Защо?
- Това е философски разказ, едва ли трябваше да започваш с него, бидейки толкова зелена в литературата.
- „Бидейки”, какво е това?
- О, Наде... – странно, но Спас изрече името и повече с умиление, отколкото с яд или някое друго отрицателно чувство. – Започни с това. – каза и й подаде стихосбирката.
- „Поглед в една душа”... интересно...

До края на вечерта, тя беше я прочела цялата на глас, като през повечето време правеше жестове и се опитваше да придаде драматизъм на прочетеното, което при пародиите беше особено смешно. Всичко това се видя изключително странно на Спас, който не очакваше такъв развой на събитията и това му даде кураж да изпълни следващата точка от плана си.
- Писал съм стихове за 21 момичета. Показвал съм ги на всяка една от тях и видях доста странни и смешни реакции. Знаеш ли коя е двайсет и първата?
- Хм, я да видим. Здравка? Ива?... Добре де, предавам се.
- Ами едно осемнайсетгодишно сладурче, което наскоро ми подари коте.
- Какво?
- Ти, глупаче такова. – чувстваше се доста тъпо, казвайки това изречение, но докато се упражняваше пред огледалото, то му се видя най-безобидно.
Спас бръкна във вътрешния джоб на сакото си и й подаде един сгънат лист.
На него беше написано следното:



котето ми даде коте
тримесечно бе то
сиво палаво мъниче
подари ми туй момиче
родено сякаш за любов

котето ми даде коте
с игриви две очи
обич в моя дом донесе
тази мъничка принцеса
и болката така смекчи

котето ми даде коте
със белички зъби
с тях дано в сърцето рана
не отвори то голяма
не няма няма
може би


котето ми даде коте
и сега не съм самотен

Спас следеше реакцията й докато тя четеше написаното, този път на ум. Преобладаваше изненадата, но той по-скоро наблюдаваше дишането й, за да прецени дали реакцията й е искрена.
- Много е мило и сладко. Благодаря ти много! – каза тя приповдигнато, стана и го целуна по бузата.
Това беше апогеят на вечерта, останалото бяха обясненията на литературните похвати, термини и стъпки, включително и защо посветеното на нея стихотворение няма препинателни знаци. Тя слушаше много внимателно, като му се усмихваше, което беше най-голямата награда.

След целувката, разбира се.

Но Спас не си правеше илюзии. Това, което бе сторил, далеч не беше в негова полза. Сега беше много по-опасно близо до зоната на приятелите, отколкото в началото и трябваше много да внимава да не остане там завинаги.
Докато я изпращаше, чу най-кошмарната за всеки обожател реплика. Още
помнеше разговора.
- Е, това беше една интересна добавка към положителните реакции към мои стихове. – усмихна се той и продължи направо – Аз те харесвам, това и двамата го знаем, а ти?
- Какво аз?
- Харесваш ли ме?
- Да, но...
- Ех, това “но”... – каза с нотка на съжаление той и се приготви за разочарование.
- Тръгнах с Петър преди седмица...
- Е, това е ново! – повтори думите й той и едва не се спъна в един корен – Колко годишен е?
- 24.
- Интересно. С какво се занимава?
- Строителен работник е... но виж, познавам го от много време...
- Кажи ми още нещо за него.
- Ами приятел е на предишното ми гадже... част от компанията, с която ходим по купони...
- Имаш предвид тревоманчетата-рапъри?
- Ами... Но виж, ние се харесваме от...
- Шшшшт... – за първи път си позволи да я прекъсне той. – Да обобщим...
От два месеца те свалят две момчета. Явно не те притеснява разликата в годините. Харесваш и двамата. Единият е отрепка и може да те повлече само надолу, пълен е с недостатъци, а другият те цени и уважава като човек и може да ти даде сигурност, а ти избираш тревоманчето с размъкнатите дрехи?... Но защо? ЗАЩО?
- Ами... не знам? Виж, това е моя теория. Момичетата харесват момчета, които са по-пропаднали от тях. Не може момчето да няма никакви недостатъци...
- Като мен? Тогава какво ми остава – да тръгна с монахиня?
- Не, виж, когато момчето няма недостатъци, ние се чувстваме като...
- Курви? – това беше първата му дума от нейния речник. Каза я от яд.
- Не, но...
Поговориха още докато я изпращаше, но той вече не я слушаше, а отговаряше механично.

Последваха няколко седмици разговори с Даниела и разсъждения. Той осъзнаваше, че това момиче не е за него. Беше твърде малка, твърде нелюбознателна и като цяло Спас не знаеше за какво ще си говорят, ако тръгнеха. Освен това тя сама бе направила своя избор. И този избор не беше той. Най-логичното, което можеше да направи, бе да престане да мисли за нея. За целта, я изтри от новините във фейса, изтри номера й и престана да ходи в кафенето. Но какво да прави със Сара? Малкото, вече четиримесечно коте, което бе влязло в сърцето му и мъркаше там?
Той прекара много дни, галейки котето и оплаквайки съдбата. Разсъждавайки върху чувствата си, той не разбираше как може едно чисто физическо привличане да трае толкова дълго и да бъде толкова силно. Смътно осъзнаваше, че така е най-добре, още повече, че вече му бяха предложили да води колонка в местния вестник, което беше значителна стъпка напред в кариерата му. И думите на Даниела звучаха в съзнанието му: „Продължавай си живота и я забрави! Тя не е за теб!”
А Дани никога не грешеше в преценките си.

И за кратък момент, всичко като че ли се оправяше. Излизаше с приятели, пишеше за вестника. Не си позволяваше да мисли или да фантазира за Надя. А като не я виждаше, това ставаше все по-лесно. Изобщо, животът продължаваше.

Нещо липсваше.

Не че не излизаше по срещи. Излизаше поне два пъти в седмицата. Запознаваше се в интернет, по кафенета, чрез общи познати. Но така и не изпита това физическо привличане към никоя друга. И никога не отиде на втора среща. Технически, с Надежда не беше излизал дори на първа – да са само двамата, в ресторант или кафене... Може би това беше проблемът? И постепенно, натрапливата мисъл за това, се загнезди в съзнанието му, а от гнездото дори се излюпиха пиленца, които непрекъснато му пискаха на главата.
А когато непрекъснато мислим за нещо, то се случва.

- О, това е интересна изненада! Добро утро!
- Наде? Какво правиш тук... и толкова ошмулена?
- Нали знаеш, че не можеш просто да си измисляш думи...
Спас се сети за недоразумението с „бидейки” и с усмивка изговори следващите реплики:
- Всъщност... ха-ха. Добре. Но не си права, в повечето култури писателите са тези, които създават новите думи... и учените, разбира се...
- Ето затова е хубаво да общувам с теб, винаги научавам по нещо ново... – от якето се виждаха само зелените очи, които се взираха сякаш в душата му.
- Амм... И все пак, какво правиш тук?
- Ами... – каза тя и посочи зад него – тук уча.
После се засмя. Спас също.
- 12 клас, нали така?
- Дам.
- А след това... се жениш за... Петър, и...
- Не, с Петър нещата не вървят много добре...
- Ахаа... ами виж, бързам за работа, така че...
- Да, а аз за училище. Ами... до скоро, още съм в кафенето, знаеш...
- Да. Трябва да намина някой път...
- Чао.
- До скоро.
Всъщност това „трябва” беше изречено по-скоро в сферата на добрите намерения, но от тогава нещо започна да го чопли.

- Дани, какво става с твоята приятелка Надежда? Не съм я виждал от много време...
- Спасе, не тръгвай по този път. Казах ти – не е за теб.
- Стига де, Дани, закъсал съм сериозно. Подай ми сламчица поне...
- Ами я да видим... Мисли да кандидатства нещо с матурата по български... какво се смееш?... Нещо са се сдърпали с Петър...
- Стоп, стоп, стоп... значи нещата между тях наис... ъхъхм не вървят добре?
- Познаваш ме, не обичам клюките, но явно й е изневерил...
- Интересно...
- Теб какво ти пука?
- Не, не ми пука, просто... няма значение. Значи матура по български? А записала ли се е на уроци при... някого?
- Ами имат някакъв ЗИП там... ама тя няма време с кафенето...
- Ясно. Ами добре... А, между другото котето започна да ака навсякъде и ще е хубаво да се свържа с Надето...
- Хубаво де, това мен какво ме бърка. Пиши и във фейса...
- Има някакъв проблем със съобщенията... – излъга той.
- Ами звънни й...
- Там е работата, преди време й изтрих номера...
- Изтрил си й номера?! Преди време? Преди колко време?
- Ами точно след като разбрах за Петър...
- Да, ясно. Ами виж, сега телефона не е у мен. Следващия път като се видим?
- Прати ми го във фейса...
- Нали имаше проблем със съобщенията?
- Не съм казал, че е в моя фейс.
- Аз редовно й пиша...
- Добре де, добре, истината ли искаш? Ето ти истината. Нещо липсва в живота ми и имам основание да мисля, че това нещо е тя.
- О, Спасе! – Спас помнеше този поглед на Даниела, така гледаше болните и премръзнали кучета на гарата. – Съжалявам, но няма да ти го дам. За твое добро е. Нали не ми се сърдиш?
- Не... не ти се сърдя. Но не си поканена на сватбата ни с Надя...
- О, ще бъда шаферка на НЕЙНАТА сватба... – каза тя и му се изплези...

Спас се размърда и отвори очи. Коя ли по ред беше банката с кръв? Първа, втора, трета? Колко ли зле беше положението? Още го боляха ребрата, а по главата си усещаше шевове. Може би все пак щеше да прескочи трапа... Но каква ли полза? Колко ли беше часа? И защо нямаше никой? Той натисна копчето до леглото си...


Докато пишеше поредната статия в офиса си, телефонът му иззвъня. Той го
погледна. Непознат номер.
- Здравейжурналистехахакаксикаквоправиш?
- Охооу, по-бавно. Кой се обажда?
- Познай!
- Я да видим... дааам, има само един мой познат, който говори толкова бързо по телефона. Наде, ти ли си?
- Правовдесеткатакаквоправиш?
- Амм... виж, сега не е удобно. Става ли да се видим... в шест.
- Амиазсъмвкафенетододесеттакаче...
- Не! – отсече той, но после каза по-меко – Нека се видим в събота. В един. Не в кафенето. Ще мина да те взема.
- Става...досъботаведин!

Ресторантът беше пълен, но очевидно това не пречеше на обслужването. Все
пак беше най-добрият в града. И двамата го знаеха.
- Е, Наде, – каза той, протягайки се към скъпото вино – на какво дължа неочакваното удоволствие?
- Както ти казах, – каза тя, дъвчейки дъвка – не можах да повярвам, че си ми изтрил номера.
- Да, каза ми. И аз не ти повярвах. Не ми звънна заради това.
- Ам... да, точно заради това беше.
- Добре, да не спорим. – каза помирително той. – Да речем, че заради това ме потърси. Какво ти пука, че съм ти изтрил номера?
- Ами... това е малко грубо, не мислиш ли?
- Не. Грубо би било да си тръгна със сервитьорката... и да ти оставя сметката.
- За какво говориш?
- Няма значение. Виж... – той я погледна право в очите – Ние сме делови хора, нали?
- Ти си делови човек, аз съм ученичка... – каза тя с усмивка – не го забравяй!
- Да, разбира се. – смути се леко той – Ето какво ти предлагам. Разбрах, че ще кандидатстваш с български език.
- Да.
- И не си точно перфектно подготвена за матурата?
- Не точно.
- Аз ще те подготвя. Сега работното ми време е плаващо.
- Но аз работя в...
- Кафенето, знам. Там ще провеждаме уроците.
- Ами...
- Това не е всичко. Няма да ми плащаш. В замяна ще искам по една среща на седмица. В събота. Или неделя, все ми е едно. Но говорим за няколко часа ИЗВЪН кафенето. И аз избирам мястото. От теб се иска просто присъствие... като на ЗИП-а, обаче без отсъствия – каза той и й намигна.
- Ами... Петър?
- Петър не ме интересува. – Спас кръстоса пръсти. – Той е твой проблем.
- Трябва да помисля.
- Добре. А междувременно, нека се нахраним.
Часовете в кафенето бяха скучни и съсипващи. Не заради Надя, която се оказа много добра ученичка, а заради стотиците пияници, които се заредиха като вагони на интернационален влак точно когато течаха часовете им. Спас очакваше нещо подобно, но не чак в такива мащаби.
Тъй като беше възпитан човек, той не можеше просто да ги игнорира, а и се стараеше да не се набива на очи неговата нелегална дейност, затова „пийваше по една бира” или водка, или каквото там „държаха да го почерпят”. Той осъзнаваше, че едва ли и на пропадналите пияници им е лесно да няма с кой да говорят – странно, но като изключим тъпите задявки, Надежда умееше да прекъсва словоизлиянията им още в зародиш. Вярно, тя можеше да използва репликата „Не сега. Работя!”, когато положението станеше напечено. Имаше доста типове, на които просто не можеше да откаже, понеже изглеждаха опасни. Дори се чудеше не е ли противопоказно Надя да сервира на такива хора, но очевидно тя можеше да се грижи за себе си. Повече отколкото той.
Една вечер стоя почти до полунощ с един застаряващ културист, който държеше да му разправи за всичките си похождения, естествено използвайки най-цветистия език, на който беше способен.
А най-лошото беше, че Спас постепенно свикваше с този език. И с чалгата. И с простащината.

Но само в кафенето.

Срещите им през уикенда бяха нещо друго. За там той пазеше най-хубавите си дрехи, най-приличния си език и най-интересните факти и разсъждения. В началото й преразказваше по-интересните разкази или идеи за разкази, които имаше, споделяше с нея похвати в литературата, които беше научил или беше в процес на научаване... всичко това ставаше или в скъпи ресторанти, или някъде сред природата, или на интересни места в други градове. Не жалеше средства, за да направи преживяването нещо повече от рутина.

И успя.

В началото единственото, което привличаше Надежда, беше разнообразието.
А тя се нуждаеше отчаяно от разнообразие. Езикът му й беше непривичен. Нещата, които казваше – вярно, интересни – й бяха чужди... и сложни за разбиране. Но когато тя премина бариерата и навлезе в нещата, тогава напълно забрави за Петър.

Но той не я забрави.

Една вечер, след като пийна няколко текили и се прибираше на зигзаг до къщи, пред Спас се изпречиха трима младежи.
- Ти ли си Спас?
- Кой пита? – изгъргори той.
- Аз съм Петър. – сянката явно считаше тази информация за достатъчна.
- Оооо, Петърчо! – озъби се Спас нахално – К’ви ги вършиш толк’ва късно навън? Козчетата няма сами да се изпушат... Курвичките няма сами да се...

Спас искаше да каже още нещо, но един удар с карабинер в зъбите прекъсна
пиянското му словоизлияние. После тъмнината стана по-гъста и обви всичко.


Спас се надигна и плю на земята. „Скапаните путьовци!” – промърмори той без да уточни за кой от двата инцидента става въпрос. После се облегна отново. Сестрата пристигна и му би някаква инжекция.
- Добре ли сте, господине?
- Да, екстра... – ухили се той – виж, маце, кога ще мога да изляза, понеже имам малко работа...
- О, господине – изчерви се сестрата, – известно време няма да вършите никаква работа. Имате сътресение, и...
- Да, да... Ако не изляза съвсем скоро, сътресението ще е най-малкия ми проблем... Може ли поне да звънна...
- Уведомихме близките ви... идват насам...
- Чудесно! – каза той саркастично, след което се унесе отново.


След боя от Петър и дружките му, Надежда беше – така да се каже – „само негова”. Скъсването им беше брутално и тя заплаши вече бившия си приятел, че ако не я остави намира, ще го изпее на полицията. Не само за побоя.
Спас реши да не повдига обвинения, понеже осъзнаваше, че тази тяхна уговорка, игнорираща Петър, беше леко в „сивата зона” на морала.

След като стъпи отново на крака, Спас скрепи новата си връзка по начина, по който му се искаше отдавна – преспаха заедно. Това се случи точно в нощта преди матурата. На следващия ден Надежда взе изпита с 5.60 и влезе в Софийския с Журналистика.
Няколко дни по-късно баща й почина внезапно, а майка й продаде апартамента, за да доизплати заема, който бяха взели, и се премести на село.

След погребението, Надя се премести да живее при Спас.

Веднъж пробуден, сексуалният му апетит се разви до неочаквани от него размери. Не преспиваха ли всяка вечер, на следващия ден той се чувстваше раздразнен, кисел и писането изобщо не му вървеше. А Спас вече беше главен редактор и трябваше да става рано. В началото използваше ранното ставане като извинение да я държи вкъщи вечер, но когато дойде лятото, нейният начин на живот ги застигна.
Летният й начин на живот, който Спас не беше виждал до този момент, се състоеше в необуздани купони с безпаметно напиване и брутално напушване, на фона на малоумна музика (предимно чалга и рап). Тя използваше много умело секса като начин да го придума да ходи на тези купони.
Надежда издържаше този начин на живот от 15-годишна, но имаше известна разлика. Първо, тя беше (все още) млада. И второ, на следващия ден, тя ставаше в два-три следобед, а той – в шест сутринта. След няколко седмици Спас се чувстваше съсипан. Усещаше как този начин на живот го убива. Постоянно беше недоспал и това се отразяваше в работата му. Допускаше грешки.
Проблемът му с пиенето се засили, появи се и нов – с пушенето. Хареса му. Отпускаше го и някак си вдъхновението и въображението му политаха в неочаквани посоки. И тъй като беше в тези среди, скоро се срещна с компанията на... Петър.
Това беше и поводът за първия им голям скандал.
- Затова ли зарязах това тъпо копеле и го заплаших с полиция? За да станете най-добри дружки?
- Така, първо, да не забравяме, че „това тъпо копеле” беше твоят първи избор, от който АЗ те отървах... и второ, не сме най-добри дружки, просто... заровихме томахавката...
- Виж, Спасе... отдавна го познавам... той има много негативно влияние върху хората...
- Тогава – защо – му – стана – гадже? – Спас изрече последните думи с повишаващ се тон, като изговаряше поотделно всяка дума.
- Защото... не бях видяла нищо по-добро! Докато не срещнах теб! Моля те, не ставай като него!
- Няма. Обещавам.

Но Спас не съзнаваше колко скоро щеше да наруши обещанието си.

Надежда отиде на общежитие в София, с уговорката, че ако й потръгне учението, Спас ще намери начин да се премести там и заедно ще наемат квартира. Момичетата, с който беше в една стая, бяха набожни и мили девственици, за които историите й бяха едновременно богохулни и изключително интересни. Скоро станаха най-добри приятелки и тя редовно следеше езика си за думи, които могат да ги притеснят.
Лекциите бяха доста монотонни, но упражненията й се видяха интересни и понеже Спас я издържаше, а не познаваше никой друг, освен новите си приятелки, Надя скоро се върна в правия път.
Междувременно, работата на Спас като главен редактор не беше толкова безупречна колкото в началото и той постоянно чуваше слухове за своето предстоящо уволнение. Това не помагаше на стреса му, а липсата на секс и редовните запои не помагаха на положението. Разходите му, включително и обучението и общежитието на Надя нямаше скоро да намалеят, а приходите – ако се съдеше по слуховете – щяха, и то скоро.
Петър само това и чакаше. Като опитен психолог, той долови финансовите проблеми на Спас и му предложи „работа”.

- Миличък! Добре ли си?
Спас отвори очи, за да види два зелени изумруда, загледани в него.
- Здравей, мило! Сега съм много по-добре.
- Петър ли отново? О, ей сега ще му се стъжни...
- Не, чакай. Не беше Петър. Бяха... дилърите. Аз... откраднаха ми една голяма пратка, с която щях да ти платя семестъра... и да покрия някои други разходи...
- Но... не разбирам... работата ти...
- Увол-ниха ме...
- О, горкичкия! Предполагам сега не е най-доброто време да ти кажа, но... не се притеснявай за сметките...
- Защо?
- Ами... срещнах някого.
- Ти... ТИ...
- Не се вълнувай. Нямаше да ти кажа, но виждам, че си затруднен, а и отношенията ни са обтегнати... той е мил, богат, умен, а и ти си... ти стана...
- Какво станах! Твърде пропаднал за теб! Ти... ТИ... О, господи!
Възклицанието на Спас не беше насочено към нещата, които чу, а по-скоро към влизането на трите дебеловрати мутри с тежки ланци и тъмни очила, които се насочиха към него.
- Шефа пита намери ли парите! – измуча едната от тях.
- Аз... аз... не можах да...
- Ти каза на шефа до 12 часа. Сега е 12 часа! Ааа... – мутрата погледна към Надежда, която се беше свила в ъгъла на стаята – Т’ва твойта ли е? Мо’e да ‘зеем нея!

Спас се замисли. Тъпото животно беше право. Надя беше най-главната виновничка за всичко, което го бе сполетяло. Без нея нямаше да започне да пие, да пропуши и да пропадне до такава степен. А ето, че сега го зарязваше заради някой „добър”, заради човека, който представляваше той преди. Тя беше и финансовият проблем. Без нея, всичко щеше да се оправи.
- Решавай пич! Или зи’аме ней, или зи’аме теб! – мутрите се насочиха към Надя, която беше парализирана от страх.

- Вземете мен! – каза Спас.

Това бяха последните му думи...

10 ноември 2013 г.

На една приятелка

Във роля на Елена
видях те аз на сцена
в младежкия театър.
Игра ти вдъхновено
и исках откровено
аз поздрав да ти пратя.

Но не го направих.

Додето се усетя
ти вече бе заета
със мой добър приятел.
Разминахме се ние...
наложи се да крия
аз чувствата в душата.

Много съжалявах.

Но в нощ една безлунна
се случи малко чудо -
засякохме се двама.
Говорихме до късно
и никой не прекъсна
това, което стана.

Бяхме вече близки.

Това, което чувствам
когато в мен е пусто,
минава щом се срещнем.
В душата става меко,
сърцето ми олеква,
кръвта e по-гореща.

Друго аз не искам.

5 ноември 2013 г.

Алкохолно стихче

Ти си сладка и невинна
като отлежало вино.

В тебе има тъжна нотка
като в празна чаша водка.

Всеки мъж те иска близко
също кат бутилка уиски.

Но не си като "ония" -
чиста си като ракия.

Можеш и да си отровна
като буре джин без тоник.

Надежди доста си разбила
както многото текила.

Можеш и да си опасна
като евтино шампанско.

Не те ли поухажват първо,
удряш като чаша бърбън.

За този, който те разбира
ти си като скъпа бира.

А пък за избрани хора
блага си като ликьора...

2 ноември 2013 г.

А беше толкоз млада...

Сърце добро заради тебе страда,
душа очернена във мрак пропада,
запратена към портите на ада...

А беше още толкоз млада...


Любов красива зарад теб погина,
посечена от ледна гилотина
и - в гроб положена - навек изстина...

А беше още тъй невинна...


Допусна толкоз грешки и безчинства,
пленена от инстинкти животински.
Пропуши, краде много и пропи се...

А беше още толкоз чиста...


Да, беше млада и невинна, чиста,
с очи - прекрасни огнени мъниста.
Красива, но болезнено отровна
оказа се.

Но ти не си виновна.


Виновен е светът прогнил, покварен,
така бездушен, подъл и вулгарен.

Не си виновна ти. Душата ти е чиста.
Виня стотиците безсмислени убийства...

Виня омразата, която вред вирее,
и злобата виня, която в нас живее...


Не си виновна ти. Душата твоя страда.
Светът отрови те. А беше толкоз млада...

18 август 2013 г.

Диалог 2

- Здравейте! Какъв е проблемът?
- Така направо ли? Извинете, не съм свикнал с този вид разговори... какво се очаква да кажа?
- Свързахте се с дежурен психолог. Моля, обяснете естеството на проблема си.
- Аммм... добре... добре... Значи ще започна отдалеч... нали може?
- Слушам Ви.
- Преди 10 години завърших университет и срещнах любовта на живота си... Не, трябва малко по-назад... Претърпях автомобилна злополука и впоследствие развих много неприятен вид мигрена. Това беше точно преди да започна университета.
- Колко преди?
- Може би около година.
- Добре, продължете.
- С тази мигрена ми беше много трудно в университета, понеже имаше дни, в които не бях работоспособен и не ходех на упражнения... Както и да е, това не е важно. Тъй като семейството ми нямаше пари, започнах да търся работа още от края на първи курс. След няколко неуспешни опита установих, че нормална 40-часова работна седмица е извън възможностите ми, затова започнах да търся алтернативи.
- Дефинирайте „извън възможностите Ви”.
- Ами... дори да издържех по 8 часа в продължение на няколко дни, накрая все настъпваше момент, в който се активираше мигрената ми и не можех да изкарам работния ден докрай... нямаше кой да ме държи на работа при толкова безработни...
- Подадохте ли редовна молба за инвалидност?
- Не. Имам си причини да не го правя. Освен това с тези пари не може да се живее и не си струва бюрократичните глупости.
- Продължете.
- Принудих се да... аммм... това, което ще ви кажа... то поверително ли е, разговорът записва ли се?
- Разговорът се записва единствено в моята база данни, никой друг няма достъп до него. Говорете спокойно.
- Добре. Принудих се да преподавам уроци по математика, кибермрежи и английски. Не особено легални. Просто нямам сметка да се отчитам пред Доминиона, защото не печеля чак толкова. С парите от тях успявах да се издържам, докато завърших университета. След това, както споменах, срещнах любовта на живота си.
- Каква специалност завършихте?
- Поддръжка на кибермрежи.
- Продължете.
- Много исках деца. Жена ми – не толкова. Когато се запознахме, тя беше завършила специалност „Приложение на системи с изкуствен интелект”... Много е умна. Завърши с отличие и веднага я взеха в „Гугъл ентърпрайзис”. Минаха няколко години и ни се роди дете. Син. Дадоха й 3 години майчинство, но след това се върна на работа, за да не загуби поста си. Виждате ли, тя искаше кариера. Поговорихме и решихме, че тъй като имам повече свободно време, аз ще се занимавам с възпитанието на детето. И бях доволен да го правя... Но... когато го заведох на редовния преглед, откриха нещо ужасно. Слушате ли ме?
- Слушам Ви внимателно, продължете.
- Откриха тумор в мозъка му, който беше неизлечим... освен ако...
- На колко години беше синът Ви, когато откриха тумора?
- На пет.
- Как се почувствахте?
- Как да се почувствам? Бях съсипан, не знаех какво да правя. Единственият изход беше много скъпа операция. За щастие жена ми беше спестила достатъчно пари, за да я платим. А след това... след това...
- ... се появи причината да се свържете с мен. Говорете спокойно.
- Синът ми... той... вече не е същият. Вече не мога да говоря с него. Той е... станал е... е, вие би трябвало да знаете, все пак сте...
- Разбирам. Как Ви кара това да се чувствате?
- Объркан. Глупав. Уплашен на моменти. Той е просто...
- Различен.
- Да.
- Вие обаче осъзнавате, че няма друг начин. В подсъзнанието Ви откривам зараждаща се омраза и страх от менталните кибертехнологии. Това не е хубаво в наше време.
- Да, ясно ми е. Но просто не мога да говоря с него. Той споделя с мен неща, които не разбирам... не го чувствам като син, а като...
- По-висше от Вас същество. Разбирам. И Вие искате...
- Да, искам да бъда като него.
- Операцията е много сложна, но мога да направя заявка към киберболницата на Луната. Ще ви струва петстотин хиляди. Само за Вас ли?
- Да. Жена ми, поради естеството на работата си, може да говори с него. Тя няма проблем. Проблемът е у мен.
- Вижте, господине, постъпвате правилно. В близкото бъдеще повечето хора ще преминават през такава операция. Ще задействам процеса.
- А вие... вие сте...
- Аз съм дежурен психолог 45TG8, с усъвършенствана база данни и ниво на абстракция 5. В програмата ми влиза справяне точно с проблеми, подобни на Вашия, затова не се притеснявайте. Въведете кода на чипа си, за да започне изтеглянето на първата вноска. Полетът Ви до Луната струва допълнителни десет хиляди. След това лично ще се занимая със запознаването Ви с психиката на сина Ви. Благодаря Ви, че избрахте „Гугъл електроникс”. Прекъсване на връзката.

12 август 2013 г.

Той... (незлобна пародия)

Тези два зелени изумруда -
очите ти -
какво ли в него виждат чудно
все питам се.

Аполон дали е сред мъжете,
със жили - корабни въжета?
И за бюст дали му е лицето
от фосфор - та нощем и да свети?

Тази нежнобяла пеперуда -
душата ти -
защо лети към него лудо
ще кажеш ли?

Дали умът му тъй е остър,
че друг такъв да няма просто?
Характерът му тъй приятен
ли е, че за тебе той е златен?

Но това игриво малко коте -
сърцето ти -
знам, ще избере то най-доброто
за себе си.

Котешко

котето ми даде коте
тримесечно бе то
сиво палаво мъниче
подари ми туй момиче
родено сякаш за любов

котето ми даде коте
с игриви две очи
обич в моя дом донесе
тази мъничка принцеса
и болката така смекчи

котето ми даде коте
със белички зъби
с тях дано в сърцето рана
не отвори то голяма
не няма няма
може би


котето ми даде коте
и сега не съм самотен

5 август 2013 г.

Диалог 1

- Скъпи, аз тъпа ли съм?
- Моля?
- Добре де, ще го кажа по друг начин – стимулирам ли те интелектуално?
- Не задаваш ли малко късно този въпрос – след 15 години брак?
- Не сменяй темата.
- Добре. Истината ли искаш?
- Да.
- Хмм. Ами не, не ме стимулираш интелектуално. Но това не значи, че си тъпа, нито че аз съм по-умен от теб или каквато щуротия е родила красивата ти главица.
- Тогава защо ме взе?
- Мила, какво ти стана изведнъж?
- Днес е вечер на въпросите. И нямаш „помощ от приятел”. А и няма да получиш пари...
- Виж. Взех те, защото още от първия път, в който те видях с онзи тип, очите ти ме плениха. Никога не съм предполагал, че една алергия, от която те сълзят, може да направи някого толкова красив и невинен.
- Значи ме взе заради алергията ми?
- Забелязах очите ти, лицето ти, прекрасната ти приказливост. И сега, след 15 години не си се променила никак. Още си същото момиче, което открадна сърцето ми.
- И все пак, избяга от въпроса. Ти си умен. Може би най-умният човек, когото познавам. А се задоволи с мен...
- Не, не се „задоволих”... След втората ни среща чисто и просто те исках. Дори обмислях да ти кажа именно това – искам те.
- Значи заради секса?
- Глупости, знаеш какво е мнението ми за секса.
- Да, знам го. И все пак той е здраве.
- Не ми се говори за секс.
- Мисля, че ти се говори за всичко друго, само не и за това, за което те питам.
- Скъпа, ти знаеш, че съм постигнал много неща в живота. Ако не беше ти, вероятно нямаше да постигна и половината.
- Да бе!
- Сериозно говоря. Ти си изключително добър слушател и схващаш много бързо, стига да има кой да ти обясни. Ти винаги си била първият човек, върху когото съм прилагал уроците си, и затова сега те имат такъв успех по целия свят. Върху теб изпробвах методите за запомняне и правех това, което най-много обичам на света – обяснявах. Най-много след теб, разбира се.
- Ласкател.
- Знаеш, че не обичам да лаская хората. Освен това, си изключително пряма и честна. Повече от всяка друга, с която съм имал отношения. Ами прекрасното ти тяло? Ах, то ме вдъхновява всеки ден и ме изморява всяка нощ, за да заспивам като младенец...
- И все пак не съм доволна от отговорите ти. Можеше да си вземеш асистент, на когото да обясняваш. И има много други начини, по които да се изморяваш...
- Не знам какво искаш да ти кажа. Когато обясняваш нещо на човек, когото обичаш, това те прави двойно по-щастлив. С теб мога да говоря за всичко, за научните работи си имам достатъчно колеги. Не забравяй и кой ме подкрепяше и караше да се развивам. Дължа всичко на теб. И всеки ден благославям щурите случайности, които ме доведоха до теб. И това, че каза „да” точно тогава, когато трябваше.
- Ти задаваше правилните въпроси в правилното време. И двата – “Ще дойдеш ли с мен на кино в петък?” и “Ще ми направиш ли честта да прекараш остатъка от живота си с мен?”… Кой говори така? Не и онзи, с когото бях, когато ме видя за първи път...
- Помниш ли какво ми каза в кафето? „Да бе, ще родя три деца и ще съсипя това тяло...” Мисля, че Квант, Фотон и Суитч опровергават думите ти. А и в тялото винаги ще те бива... Гладна ли си? Батерията на слънчевия панел се е заредила. Ето, вземи USB-кабела.
- Да, поогладнях. Между другото, портът ми се е замърсил, би ли го почистил първо...

30 юни 2013 г.

Inmortuorum

Преди никога не съм посягал към клавиатурата, за да опиша нещо, което съм преживял. Все пак съм полицай, а не писател. И освен това така ми е писнало от рапорти и доклади, че дори и да ми се случи нещо интересно, нямам желание да го описвам. Но това, което ми се случи преди няколко седмици, не ми дава покой, затова простете за грубия изказ.

По време на нощно дежурство, ми сигнализираха за код – самоубиец. По принцип не ме бива много с думите, така че това е най-омразния ми код, но какво да се прави – работа. Когато пристигнах по средата на моста, там седеше едно момче, видимо недостигнало пубертета. Беше седнало на ръба и се държеше с една ръка за железните греди.

- Ей, малкия, какво правиш там? Високо е, ще паднеш! – в началото реших да се правя на ударен, понеже не ми се беше случвало да говоря с толкова невръстен самоубиец.
- Не, няма да падна. Ще скоча. – отвърна то спокойно.
- Ъъъ... Повярвай ми, каквото и да се е случило, не е толкова ужасно, че да си струва да се убиеш заради него... Какво е станало – двойка в училище, зарязало те е гаджето...?
- Нямам гадже. – момчето ме погледна усмихнато, но в усмивката му имаше нещо зловещо – Не съм имал гадже от петстотин години, а на училище никога не съм ходил.
- Пет... петстотин години? – заекнах аз. Не изглеждаше момчето да се шегува, лъхна ме някаква студенина и някак си не можех да приема думите му за детинско бръщолевене. – Ъъъ... да не си избягал от... – тук прескочих думата „лудница” поради естеството на ситуацията – ...някъде? Родителите ти знаят ли, че си тук?
- Родителите ми са мъртви от векове. А дом нямам. – отново детето звучеше адски сериозно и просто не знаех какво да кажа. Спокойствието му беше ужасяващо.
- Виж, малкия, не знам какво става тук, но работата ми е да те върна на... попечителите ти... защото те вероятно се притесняват и...
- Млъкни! – заповяда то изведнъж. – На тази земя съм доста по-дълго отколкото ти, и отколкото някога ще бъдеш, затова млъкни, и ме чуй! Твоят елементарен мозък едва ли може да проумее причината да искам да започна отначало, пък и не ми се губи много време. Но знаеш ли какво е да се скиташ векове из този проклет свят без самоличност, без име, без близки и роднини... измъчван от самота и глад... прокълнат да не старееш и да не можеш да умреш? Знаеш ли?
- Аз н-н-н-не... – заекнах аз.
- А искаш ли да знаеш? – не знаех какво да отговоря, затова просто кимнах, а то продължи, сякаш говорейки на себе си. – Няма значение. Може би някой все пак трябва да го знае... – продължи то и вдигна ръкава на блузата си. Там беше залепена една ламаринка, на която беше записана със ситни букви думата “inmortuorum”. То я дръпна силно, отваряйки рана и я хвърли към мен. – Но не и аз!

След това, преди да мога да реагирам, детето скочи от моста в тъмните води.

Тялото така и не се намери.

Не предадох ламаринката с думата като веществено доказателство. Погледът на момчето и думите, които ми каза то, се бяха впили в мозъка ми и не ми даваха покой. Не знаех какво значи тази дума, нито на какъв език е и не ми хрумваше как да разбера, докато дъщеря ми – на възраст колкото момчето – не ми каза простото „питай гугъл”.
Въведох думата в гугъл и след няколко часа ровене из страниците, намерих документ, написан на латински, в който, след грубия превод на един приятел, пишеше горе-долу следното:

Inmortuorum. Да, това си ти. Думата, залепена за тялото ти... единственото нещо, което знаеш за себе си след като се е вдигнала мъглата на Безвремието. Думата, която си търсил месеци или години преди да се сетиш – и да имаш възможност – да я потърсиш и тук. Думата, която те е побърквала и се е забивала в мозъка ти като свредел всяка нощ. Знам, че имаш много въпроси, но ще отговоря само на три, които са най-важни.
1. Какво си ти?
Ти си същество, което не старее и не може да умре. Физиологическата ти възраст е 13, а физическата ти е няколко века. Тялото ти не старее, а ако бъде принудено да умре поради някаква насилствена причина, след определен период от минути до часове, атомите му се пренареждат в същото положение както са били, малко преди да умреш за първи път. Всички спомени, които си събрал през това време изчезват и не знаеш нищо друго, освен това, което си знаел тогава.
2. Защо си такъв?
Над теб тегне хилядолетно проклятие на вещица, която се грижеше за теб, след като уби родителите ти. Ти разбра за ужасното й деяние и една вечер я прободе с кинжал докато спеше. Преди да умре, тя изрече ужасното проклятие, а последната й дума е сега залепена за тялото ти. Inmortuorum. След като я уби, се разболя от неизвестна болест, вероятно причинена от проклятието, която погълна спомените ти. Докато още ги имаше, написа писмо, от което знаеш причината за положението си. От тогава внимаваш да не умреш без писмо или някакъв друг начин да разбереш отговорите на тези три въпроса.
3. Как да вдигнеш проклятието?
Не можеш да знаеш със сигурност. Думите на вещицата бяха неразбираеми за теб, затова не знаеш дали има някакво условие, което е поставила в клетвата. Единственото, което ти остава, е поне да не се мъчиш с отговори, които пораждат още повече въпроси, така че премахни от себе си думата, която яде съзнанието ти от векове. Inmortuorum.



Не зная дали това не е някаква шега или момчето наистина не беше в ред, обаче аз повярвах на всяка една негова дума. Не мога да спра да мисля за историята му и за тази проклета дума, която се е забила като свредел в съзнанието ми и не ми дава да спя. Имам температура, която никакви хапчета не могат да свалят. Чувствам се отпаднал и лекарите не знаят от какво е. Хрумна ми глупавата идея, че вещицата го е омагьосала и проклела със самата дума... Трябва някак да я махна от себе си, затова пиша тези редове. И какво ли изобщо значи? Inmortuorum.


26 юни 2013 г.

Кученцето

- Честит рожден ден, Димо!
- Благодаря ви, мамо, татко!
- Това е от баща ти и от мен – каза майката на момчето и му подаде голяма кутия с дупки отстрани.
- Какво е това?
- Отвори я! – извикаха в хор родителите му и тогава от кутията се чу излайване.
- Кученце! – извика развълнувано момчето и отвори кутията.

Няколко мига момчето гледаше кученцето. Беше на няколко месеца, мъничко, пухкаво и сладко, но...

- Това някаква подигравка ли е? – попита момчето уязвено. – То е сакато! Кой подарява сакато куче на детето си?!
- Димо, не говори така... – каза майката на момчето и извади малкото куче от кутията. – Намерихме го на улицата и решихме, че ще му се зарадваш.
- И е много умно – добави баща му и подхвърли една топка на кученцето. – Също като теб.

Кучето се втурна след топката, тичайки с трите си крачета, и падна, когато се опита да я захапе.

- Да, умно! – извика момчето, смеейки се злобно. – Колкото и да е умно, е тромаво и за нищо не става! Не го искам!
- Димо... – майка му го погледна със съжаление. – И то се нуждае от любов.

Докато говореха, кученцето вече беше успяло да донесе топката и я остави на земята пред момчето.

- Знае и номера... – усмихна се бащата. – Как ще го кръстиш?
- Никак няма да го кръстя! – кресна момчето все още ядосано. – Тъпо куче! За нищо не ставаш! – каза то и ритна топката.

Кучето компенсираше недъга си с неизчерпаема енергия. Отново падна.

Момчето се засмя.

- Хайде, пробвай го! – каза бащата окуражително. – Ще видиш, че е умно.
- Легни! – каза момчето.

Кучето легна на земята.

- Прави се на умрял! – прозвуча втората команда.

Кучето протегна крака и притихна – точно като умряло.

Момчето се усмихна отново.

- Хайде, Кьопчо! – каза то. – Да поиграем навън!

Момчето взе патериците си и се насочи към вратата, опирайки се на единствения си крак.

24 юни 2013 г.

Със поглед ти...

Със поглед ти очите ми прогаряш
до нервите оголени.
С усмивка във душата ми отваряш
врати към чудни спомени.

Прокарвам пръсти през косите твои -
остават грозни белези.
"Не ме докосвай, по-далече..." - молиш, -
но наркотик за мене си.

Целувам те по огнените устни -
по тях тече отровата...
Мълвя, доде живота ме напуска:
"Кра-си-ва и су-ро-ва си..."


Написано по следните два кратки разказа:

Огън

Тя

Какво пишеш, поете...

Какво пишеш, поете?
Изтъркани глупави рими,
защо ли - "E, нека да има..."
Метафори някакви странни
оставащи все неразбрани.

Защо пишеш, поете?
Дали е защото сърби те...
или да опишеш съдбите
на хората близки за тебе?
А може би просто потребност?

А какво е поезия всъщност?
Да нанижеш няколко срички
във ритъм и стъпки, и всичко?
Да опишеш няколко случки -
да кажеш - "Я, май се получи..."

Или пък е нещо насъщно?
Да излееш душата на листа,
със думи - красиви мъниста?
Да извадиш сърцето на показ?
Да стенеш и виеш от болка?


Какво е... май никой не знае?
Защо ли се мъчиш тогава?
На село иди да копаеш...

Май само това ти остава.

Дотук добре...

Вдъхновено от песента на Антибиотика - "Хладно пространство"

Във влака първата ни среща
след много време
премина и без страст гореща,
и без проблеми.

Получи поща виртуална
и мойто име,
и викнах подир теб банално:
"Хей, потърси ме!"

Писмото ти - признавам - мило
ме изненада.
Във него писа ти, че сила
съм ти предала.

Дотук добре. Но среща втора
от мен поиска.
Помислих как да отговоря
и съгласих се.

Дотук добре. Но не престана
ти със писмата.
Написа стих, красив и странен,
и ми го прати.

Във влака втората ни среща
бе пак случайна.
Изчака с мен ти час и нещо.
Загатнах тайна.

Дотук добре. Но май не схвана,
че нямам време.
И още стих... и в скайп... и стана
за мене бреме.

И пак добре. Издържах някак.
Май от учтивост.
Но чак такава нужда нямах
от твойта близост.

***

Поиска честност...
Това е лесно:

Не искам тайни за теб да зная!
Не искам свои да ти призная!

Така ми писна да настояваш!
Дотук дойде ми - не ме познаваш!

Хей, освести се, не ме притискай!
Осъзнай, човече, какво изискваш!

Не искам връзка, така ти казах!
Не си ми близък - май ти показах!

Дотука беше! Търси си друга!
Не искам вече от теб услуги!


***

Допуснах много,
премного грешки.
Да го призная...
е тъй човешко.

Бе малко рязка,
но те раздразних
с това звънене
тъй безобразно.

И съжалявам,
че те ядосах.
Сега покорно
аз кръста нося.

Не искам нищо
от тебе вече.
Туй що ми даде
ще помня вечно...

27 май 2013 г.

На моята Спасителка

Години дълги в мрака
аз стоях и чаках.
Орлица с черни нокти
душата ми дереше.

Години дълги в мрака
аз стоях и плаках.
Лъвица с остри зъби
сърцето ми ръвеше.

Години дълги в мрака...
Аз тебе чаках.

И ти дойде. И нови сили
наля в отпуснатите жили.
И ти дойде. Живот донесе
там дето вечно беше есен.

И ти дойде. Донесе огън -
стопи той болка и тревога.
И ти дойде. А с тебе лято -
разцъфнаха цветя в душата.

Дойде.
Прогони мрака.

Аз те дочаках.

15 май 2013 г.

В очите пъстри...

На Стефка

В очите пъстри аз се взирам,
във светлите очи,
в които ручеи извират
и къпят се лъчи.

Косите ярки приласкават:
"Ела ни докосни",
те мир и нежност обещават -
тез огнени вълни.

Ръцете бели сякаш молят:
"С нас пръсти преплети",
а устните, и те говорят,
допират ме почти...

12 май 2013 г.

На една Приятелка

Изминаха май две години
откакто сме на "Здрасти"...
Понякога това тежи ми,
друг път си мисля "Прав си!"

Не бяхме ли - се чудя - близки,
не ти ли казвах всичко;
нали да си щастлива исках -
да учиш, да обичаш?

Но любов не значи ревност.
Не си ти вещ на някой!
Дори да те спаси от бедност,
не може да натяква...

че си говорим твърде много,
че твърде много пишем;
това да разбера не мога
натякване излишно...

Това е просто прекалено!
До там се стигна даже,
че да не мога откровено
две думи да ти кажа!

И тъй, изминаха години
откакто сме на "Здрасти"...
Не знам дали това тежи ти,
но май е време да пораснем...

7 април 2013 г.

Момиче, с име на звезда

Изпълнение на песента от Любомир Кузев - Момиче, с име на звезда

Идва пролетта мека и уханна
с усмивката й тиха, нежна и добра...
Скрити пази тайни свойте чудеса.
В очите светлосини – капчици роса.

Ти, момиче, с име на звезда,
с толкоз обич, с болка и тъга...
Носиш много радост на света,
но си в самота.


Слънцето горещо в нейното сърце
с огнена милувка лятото зове.
В алените устни розите цъфтят –
листенцата им звънки парят и горят.

Ти, момиче, с име на звезда
с толкоз обич, с болка и тъга...
Носиш много радост на света,
но си в самота.


Когато натъжи се и сведе глава,
съхне пак тревата, вечната гора.
Притвори ли очите, идва есента,
вятър леден гони сухите листа.

Ти, момиче, с име на звезда
с толкоз обич, с болка и тъга...
Носиш много радост на света,
но си в самота.

31 март 2013 г.

Народна песен

Сбраха се моми и момци
на седянка у Пенкини,
на седянка у Пенкини,
пеят, смеят се и скачат

Момци наскачаха първи,
па изви се хорото им,
па изви се хорото, че
екна из село голямо.

Викна свекърва сърдито
пенкину и по девойките,
пенкину и по девойките,
че скара им се свекърва:

"Стига сте, дяца, играли,
най дома се прибирайте,
най дома се прибирайте,
че утре е жътва голяма."

28 март 2013 г.

На Камелия

Идва пролет мека, уханна
с усмивката й тиха и нежна...
Тя скрити пази свойте тайни
в ръцете си белоснежни.

Ти, момиче, с име на цвете,
с много обич и болка в сърцето...
Съвсем сама си в живота,
тъжна и много сирота...


Когато очите свои отвори,
два небесни сини простора,
идва зората красива и свежа –
със пролетна нова надежда.

Ти, момиче, с име на цвете,
с много обич и болка в сърцето...
Съвсем сама си в живота,
тъжна и сирота...


Докосне ли с нозе земята,
расте свежа отново тревата...
Идва сама и сама си отива
тази крехка самодива..

Ти, момиче, с име на цвете,
с много обич и болка в сърцето...
Съвсем сама си в живота,
тъжна и сирота...

25 март 2013 г.

Феликс

- Здравей, Феликс!
- Здравей... Хей, откъде ми знаеш името, мислех, че това е анонимен чат.
- Знам много неща за теб, Феликс. Не можеш да си представиш дори.
- Така ли? Например?
- Например, че нямаш приятели, близките ти те смятат за особняк, завършил си гимназия на 13, университет на 16, и скоро ще завършиш докторантура. Знаем, че публикуваш научни статии в собствен блог, защото не ти се занимава с Академията на науките в твоята страна, знаем, че...
- Чакай малко ,„Знаете”... кои сте „Вие”?
- Това няма значение. От изключителна важност е единствено кой си ти и какво можеш да постигнеш, ако имаш необходимата техника. И финанси, разбира се, в днешно време си заникъде без спонсори.
- Ха! Значи вие сте спонсори, меценати, или?
- Както вече казах, това няма значение. Помисли малко. Ти си близо двайсетгодишен, а вече имаш познанията на хора, които са в края на жизнения си цикъл. Млад си, енергичен, жените не те интересуват, няма какво да те разсейва...
- Как... Откъде знаете всичко това за мен?
- Следим живота ти от доста време, Феликс. И решихме, че е време да се присъединиш към нас...
- Кои сте вие?
- Наричат ни с много имена. Но ние умеем да се пазим от любопитни погледи.
Имаш поща...

[събеседникът ви излезе... натиснете esc, за да продължите с друг]

Феликс отвори имейла си. Писмото беше от подател на име Кронос и беше доста кратко. Всъщност само един ред.

Отиди в Райфайзен банк, представи се и поискай да говориш с директора.

Феликс изключи компютъра и се замисли. „Райфайзен банк”. Той не обичаше загадките и криминалните романи, а това, което му се случваше болезнено заприличваше на кримка.

Това не му харесваше.

Обичаше всичко да е ясно, точно и логично. А може би щеше да стане... Ако просто отидеше в банката. Все пак, какво имаше да губи?


******


Касиерката беше младо момиче на около 25 години, с дълга руса коса и сини очи. Очилата й бяха с модерни рамки. Говореше по телефона, затова Феликс седна на стола и търпеливо зачака, оглеждайки обстановката.
Скъпи кресла, бюра от масивно дърво, принтери, компютри... на масичката флаери и каталози, пълни с оферти, които „не са за изпускане”... Да, той никога не бе влизал в банка и вероятно скоро нямаше да му се наложи, ако не беше тази ситуация. Касиерката най-после затвори телефона.
- Как мога да ви помогна? – запита тя и се усмихна предразполагащо.
Феликс се представи.
- Оттук, моля. – бързо каза тя и го поведе по стълбите.

Кабинетът на директора беше просторен и светъл. Мебелите бяха стилни и добре подредени. На бюрото му имаше купчина книжа, очакващи подпис, както и деветнайсет инчов LED екран. Феликс не беше особено впечатлен.
- Здравейте, скъпи ми Феликс! – мъжът се приближи до него и му подаде ръка – Нали не възразявате да говорим на „ти”?

Феликс не пое протегнатата ръка.

- О, да, забравих, че не обичаш да те докосват... заради микробите – засмя се мъжът и свали ръката си.
- Тъй като не ви познавам, а и сте значително по-възрастен от мен, освен това заемате важен пост, ще се обръщам към Вас официално, ако не възразявате. Вие можете да ми говорите на „ти”.
- Както кажеш. Е, младежо, навярно нямаш идея защо си тук?
- Имам няколко предположения, но предпочитам Вие да ми кажете.
- Ти си умен човек и затова ще карам направо. От известно време следим публикациите ти в интернет и сме силно заинтересовани от посоката, в която си се насочил – генното инженерство. Считаме, че можем да си бъдем полезни взаимно.
- Хмм... – Феликс го изгледа критично.
Пред него стоеше мъж около четиридесетте, с прошарена коса, студени сиви очи, облечен в черен марков костюм и тъмна вратовръзка. Имаше нещо в тези сиви очи, което не му харесваше. Имаше чувството, че са видели ужасни неща. Той се огледа отново.

Нещо не беше наред.

- Какво точно имате предвид? – попита Феликс, взирайки се в сивите очи.
- Искаме да работиш при нас. Предлагаме ти...
- Не!
- Какво не? Още не си чул предложението ни...
- Не съм заинтересуван. Занимавам се с лични проекти, субсидирани от Европейския съюз, така че...
- О, я стига! – мъжът се приближи към Феликс и той инстинктивно отстъпи крачка назад – Това са джобни пари. Едва ли имаш представа...
- Не го приемайте лично, но нещо във вас не ми допада и аз...
- Прям до болка – добре! Но ти няма да работиш с мен, аз съм просто... да речем посредник – мъжът се усмихна и сивият блясък в очите му се смекчи – Стига, Феликс, и двамата знаем, че нямаш среда, а изпитваш физическа нужда да говориш с ум равен или поне близък до твоя... Кажи, къде ще намериш събеседници и приятели? А ние ти предлагаме точно...
- Съжалявам, но не съм заинтересуван.
- Добре, разбирам. Няма проблеми. Но нека поне ти кажа за какво става дума, отдели ми точно две минути.
- Слушам.
- Огромна лаборатория. Десетки асистенти на твое разположение. Практически неизчерпаемо финансиране. И хора, Феликс, гении като теб, с които най-после можеш да споделяш мислите и идеите си. Хора, които няма да ти се смеят или да те гледат странно. Твои приятели.
- А какво се изисква от мен?
- Не мога ти кажа, нямам такава информация – мъжът сви рамене. – Както казах, аз съм просто посредник.
- Как се казва фирмата, за която ще работя? Искам първо да я проверя.
- Скъпи ми Феликс! Мило момче! Нима мислиш, че става дума за нещо открито и прозрачно... На теб се пада да градиш бъдещето на човечеството, не да работиш по „проекти от ЕС”... Става дума за малцина избрани, които...
- Чух достатъчно. Това не е за мен.
- Помисли си. Имаш време. Довиждане.
Младият мъж се сбогува и излезе от офиса.

***


По пътя за вкъщи, Феликс не можеше да изкара от ума си думите на посредника – „Малцина избрани”. И тези очи... тези сиви, безмилостни очи. Този човек не бе свикнал да чува „не”. Как щеше да реагира на този отказ? Може би преувеличаваше... или пък не? Младежът усещаше, че някак си се е забъркал със сили, които не разбира и които са много по-страшни, отколкото можеше да си представи...


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ.......

17 февруари 2013 г.

Твоята прекрасна младост...

Твоята прекрасна младост,
твоята душа красива
носят във сърцето сладост
и от нея то прелива,
пълно с радост.

Твоите очи засмени,
твоята усмивка мила,
и в живота, и на сцена
сто сърца са покорили.

Знам, че нямаш много време -
то ти е до болка скъпо -
и не ще ти бъда бреме,
Пътя свой не ще престъпиш
зарад мене.

Твоите черти тъй нежни,
твоите ръце изящни -
меки, топли, белоснежни
са на допир тъй приятни.

8 февруари 2013 г.

Полети

Изпълнение на песента от Любомир Кузев - Полети

Погледнах те, момиче младо,
право в сините очи -
виждам в тях аз птица да лети!
Обзема ли те пак тъга,
ти крилете разпери,
взри се в синевата, полети!
Полети, полети...
Полети, полети...
Взряна в синевата, полети...

Над града, над къщите, колите...
над всичко ти се понеси,
взряна в синевата, полети!
Макар и трудно да е то,
и вятърът да те сломи,
взряна в синевата, ти лети!
Полети, полети...
Полети, полети...
Взряна в синевата, ти лети...
Полети, полети..
Полети, полети...
Далече от тъгата, ти лети...

Полети, полети...
Полети, да, полети...
Взряна в синевата, полети...
Макар небето да е тъмно,
светят там безброй звезди;
право към луната, полети...
Когато заранта отвори
сините си две очи,
знай, че си летяла… и помни!
Да, полети, полети!
Полети, да, полети!
Взряна в синевата, полети!

1 януари 2013 г.

Новата 2013 - песен на студента

Идва вече Новата година
в нашата изстрадала родина...

Посрещаме я с фойерверки,
с римски свещи и с пиратки.
Не мислим още за заверки,
за изпити и за поправки.

Посрещаме я със колеги,
с приятели или с роднини -
споделяме със тях котлети
с ориз, туршия и сланина.

Идва вече Новата година
в нашата изстрадала родина...

Посрещаме я и с надежда
да е светло и красиво утре-то,
която - както ни изглежда -
не ще надживее даже утрото.

Но тя ни стига да се борим
за по-добро и чисто бъдеще,
към което дружно ще отворим
мостове, АЕЦ-и и пътища.

Идва вече Новата година
в нашата изстрадала родина...