18 юни 2016 г.

Век на непрестанно бързане!

О, век на непрестанно бързане!
Бързаме,
бързаме,
бързаме...
Бързаме за работа,
за рейса,
за метрото,
постоянно сме във фейса,
там минава ни живота.
Но - вече слепи -
ний не заблязваме,
че не живеем,
че само прескачаме
от работата - вкъщи...
А децата ни?
Децата ни растат без майки
без бащи,
също като нас във нета
поглъщат всичко,
досущ като прасета...
О, век на непрестанно бързане!
И себе си,
а и децата си побъркахме!







Дали съм Поет?

Аз не разбирам поезията,
аз я поглъщам,
тъй както питон поглъща мишка,
поглъщам я всеотдайно
ненаситно...
Без чувства, без мисъл,
без спиране...
Защо?
Отговорът е само един -
за да пиша.
И писах години,
а пиша и днес
и, струва ми се,
все по-излишно.
Да, четат ме,
но дали на времето
черната паст
ще прескочи мънистата бели;
дали е във моята власт
да запазя творбите си цели
през вековете?
Дали съм Поет?

16 юни 2016 г.

Жажда

Празни дни...
Пустее душата пуста,
хич не ми е до изкуство,
но искам да разкажа,
и мисля, че е важно...
Баща ми се спомина
когато бях в училище,
не мина и година
и вече бях опитал...
В началото бе хубаво,
нови чувства, ново вдъхновение,
но бързо стана то мъчение,
глад и жажда
жажда и глад
в душата се зараждаха
и действия пораждаха
и лъгах и крадях
дори от майка си
а тя бе смазана от мъка
но не мислех за това
стана ми насъщно
сля се с мойта същност
жажда и глад
по-желана от хляб
е дрогата омразна
и кухо е в сърцето празно
Сиви дни...
животът вече няма цвят
по-желана е от хляб
от вода, а и от ласка
е дрогата омразна...
Пустее душата пуста -
не, хич не ми е до изкуство.

15 юни 2016 г.

Среща

- Здравей, чакаш ли някого?
- А... - момичето се обърка - Не, просто си седя.
- С телефон сред природата? - странникът се усмихна широко
- Амм... нещо такова. Амм... познаваме ли се?
- Не. Виж, молбата ми е проста - да поговорим за малко.
- Но ние не се познаваме. - момичето огледа странника критично. Беше здрав и хубав. - Нямате ли с кой да говорите от приятелите си та прибягвате до непознати.
- Не, нямам, мило момиче, но историята за това е ужасна и не искам да те затормозявам. Искам просто да поговорим като хора, ще се учудиш колко малко хора са останали по този свят.
- Но това е... толкова странно.
- Не е странно, преди години хората са се поздравявали по улицата, а днес дори роднини не си говорят. Всяка вечер са се събирали пред оджака и са говорили, а днес тези джаджи - и той посочи телефона й - разрушават всичко. Кажи ми, обядваш ли със семейството си? Вечеряте ли заедно?
- Н-не. - каза момичето след кратко замисляне - обикновено хапвам навън, баща ми е международен, а брат ми е в столицата.
- Да, така е. Такива времена настанаха. Животът тече бързо и не ни остава време за малките неща, които всъщност ни носят радост. Преследваме цел след цел, не осъзнавайки, че забравяме да живеем.
- Извинете, вие какво работите?

Странникът се усмихна.

- Аз съм поет. Претворявам чувствата в слово, но напоследък няма чувства, което ме измъчва, затова те заговорих. И мисля, че не сгреших. Ти си умно момиче, но си жертва на времето си. Аз също съм негова жертва, но по по-различно стечение на обстоятелствата.
- Ам... мога ли да си купя твоя книга?
- А, има ги по книжарниците, но никой не ги купува. От издателството сложиха непосилна цена. Никой не купува поезия.
- Аз ще си я купя.
- Ето ти визитка, на нея пише името ми. - момичето разгледа визитката.
- Ти си и инженер? Това също е странно.
- Животът е странен, хлапе. И аз ти благодаря.
- За какво?
- За това, че внесе чувства отново, че разпали пещта в гърдите ми.
- Но аз нищо не съм казала.
- Не е важно какво казваш, а какво не казваш. - рече странникът и остави момичето да се чуди над думите му и за тази необикновена среща.

14 юни 2016 г.

Сара

- И си готов на всичко за тази жена? - Дяволът гледаше човека лукаво.
- Да. - каза той решително.
- Нали знаеш, че само едно нещо ме интересува?
- Знам, искаш безсмъртната ми душа да гори вечно в ада...
- О, не, не... съвсем не... твоята. - Дяволът се усмихна, показвайки два реда червени зъби. - Тази на дъщеря ти.
- Но аз нямам...
- Засега не, но ще имаш.
- Но аз... от кого...
- Времето ти изтича! Имаш пет секунди да решиш! - или тя умира от рак, или вземам душата на дъщеря ти.

Човекът се замисли. Той обичаше Сара, но Дяволът искаше твърде много в замяна. Тя не му беше никаква. Имаше си семейство, деца. Живееше много далеч. За болестта й бе научил от общи познати. Струваше ли си? Тогава си припомни какво беше направила тя за него. Как го беше изслушвала когато на никой не му пукаше. Как правеше нощите на будуване поносими и дори приятни. Как му позволи да я докосва, въпреки че не чувстваше нищо, само и само за да се чувства той по-добре. Цялото им приятелство мина пред очите му и той се реши.
- Съгласен съм. Вземи душата на първата ми рожба.

***

- Сара, не плачи! Сега тя е на по-хубаво място. - излъга той, но жената се бе надвесила над трупчето на детето и ридаеше. 
- Тази сутрин излезе без да й кажа, че я обичам.
- Тя знаеше колко много я обичаш. Обичаме.
- Може би наистина е на по-добро място.
- Виж, нали не вярваме в тези неща?
- Не, не. Има логика. Когато бях изгубила всякаква надежда, сякаш някакво чудо ме спаси и... - Сара говореше, а той се опитваше да заглуши гласа, който му крещеше да й каже. Накрая не издържа.
- Сара, детето ни е в ада. Размених душата му за живота ти.
- Как...во?
- Виж, аз изобщо не предполагах, че може да се стигне до тук. Просто исках да те спася.
- Ти кучи... - Сара започна да го удря, а той е прегърна и тя заплака още по-силно в прегръдките му. - Детенцето ми... мъничкото ми...
- Ще го оправя. Всичко ще оправя. - каза той, милвайки я по косата. - Ще направя друга размяна.
- Ако не го направиш, по-хубаво не се връщай никога.

***

- Изненадан съм да те видя отново тук, Човеко! - излъга Дяволът.
- Знаеш защо съм тук! Ти ме измами!
- Не. Аз ти предложих сделка. Всяка сделка си има последствия.
- Върни дъщеря ни, или поне спаси душата й.
- Не мога да я върна. - Дяволът стана и се приближи към човека. - Никой няма такава сила, освен онзи горе. Но той не се среща с вас и не прави сделки. Затова - всички - идвате - при - мен. Ще ти дам безплатен съвет, и много прост - излъжи.
- Не, аз никога не съм я лъгал.
- Значи е крайно време да започнеш.

Човекът се поколеба.

- Хайде де, кажи й, че си продал душата си за да може дъщеря ви да иде в рая и тя може да ти прости и да си имате друго дете.
- Не мога.
- Помисли за алтернативата - тя да те намрази до края на живота ти и двамата да сте сами.
- Вземи душата ми.
- Твоята душа не ме интересува, виж - тази на Сара...
- Не! Така да бъде, ще приема последиците на избора си като мъж.

***

- Спаси ли я? - Сара още имаше сълзи в очите.
- Добър ден и на теб. Няма да те лъжа. Не я спасих.
- Защо?
- Той поиска твоята душа.
- И ти не му я даде! Глупак! Мразя те мразя те мразя те!
- Сара, направих грешка. Причиних ти повече болка, но намеренията ми бяха...
- Не ми пука за намеренията ти. Махай се.

Последното беше изречено с хладина, която той не беше чувствал у нея. Вече знаеше, че всичко помежду им бе свършено. 

10 юни 2016 г.

Днес видях любовта

Днес видях любовта - 
беше тъжна, болнава и свита,
Ритнах я.
Тя изскимтя.
И побягна с опашка превита.
После стана ми жал,
подир нея подсвирнах...
тя се спря
и взря в мен поглед
от болка и гнет натежал;
после тътри да бяга,
опашката вирнала...