7 ноември 2016 г.

Асексуален

- Сладур, хайде да идем до мъжката тоалетна...
- Защо?
- Хайде стига, знаеш защо...
- Не. - наистина не знаех.
- Имаш ли кондом?
Стоп.
Да се върнем назад.

- Сине, с възмъжаването ти, сигурно са се появили определени... пориви... към същества от другия пол...
- Не. - чудех се за какво ли говори баща ми.
- Трябва да знаеш, че няма нищо срамно... - той продължаваше да говори - ... гърдите им... - той изнесе цяла лекция, но аз не го слушах.

Да превъртим напред.

- Стояне, това, че си при мен, не значи, че си... луд... означава, че просто си различен.
- Да... и?
- А... ами... - психоложката се запъна - искам да знаеш, че аз съм тук, в случай, че, аммм... имаш нещо да споделиш или попиташ?
- Аз... да... какво е?
- Кое какво е? - тя изглеждаше объркана.
- Какво е да чувстваш възбуда когато... нали знаете?
- Ох, горкичкия, наистина не знаеш, нали?
- Не ми трябва вашето състрадание! - креснах и понечих да си облека якето.
- Не, не, извинявай, просто не можах да се сдържа. Просто... виж, не става дума за възбудата... не си ли чувствал трепет, онази лекота в гърдите...
- Не, нямам никаква идея за какво говорите.
- Това е... не знам как да го обясня... то е нещо като аксиома, просто го има и не може да се обясни на човек, който не го е чувствал... нещо като да обясниш цвета зелено на слепец.
- Значи съм осакатен?
- Не, не... в никакъв случай, просто... просто... сигурна съм, че природата ти е дала друго средство да се свързваш на емоционално ниво с другия пол.
- А ако не е?
- Вярвай. Ще го откриеш.

Превъртаме още напред.

Витория идва към мен. Облечена е в къса пола, толкова къса, че се виждат презрамките и част от сутиена. Тя е капитан на мажоретния отбор. Снабдена е с дълги крака и божествени гърди. Идва близо до мен, толкова близо, че лицата ни почти се допират. Усещам дъха й.
- Е, здравей, Стояне! - казва.
- Здрасти, Вики.
- Ние с теб все се разминаваме...
- Имаме различни часове.
Тя продължава да се навира в мен, а аз се чудя какво да направя. Очевидно е красива, даже прекрасна, очевидно ме харесва, очаква се от мен... може би да я прегърна?
Прегръщам я. Тя се отпуска в ръцете ми. След това се дръпва назад и лицата ни пак са на сантиметри.
Целувям я. Устните й са мокри и меки. Не чувствам нищо. Тя като че ли се разтапя в ръцете ми. Явно е, че и харесва. Защо не усещам нищо? Какво не ми е наред?

Това се случваше с всяко момиче в живота ми. Е, с тези, които бяха по-нагли и не виждаха пълното ми безразличие.
Да си асексуален обаче има и своето предимство. Никога не съм зависил от тези първобитни инстинкти и отношенията ми са изградени въз основа на обективни фактори. И все пак винаги ще се чудя какво ли е това чувство да желаеш някого, какво е да го обичаш повече от себе си.

6 ноември 2016 г.

Ваня

Тя беше най-красивото момиче, което някога съм виждал. Имаше тъмноруси коси и сини очи, дълги и прави крака и гърди като праскови. И същевременно беше най-порочната, с която съм бил. Пиеше като казак, пушеше като комин, а когато се добра до марихуана, се чудя как не си изпържи мозъка. Аз я обичах. А най-лошото е, че и тя ме обичаше. Защо най-лошото? Защото всяка среща с нея беше терзание.
Семейството й беше бедно, а марихуаната, както знаете, не е от най-евтините покупки. Тя пушеше всяка вечер, което значеше около 30, а с яденето и другите нужди около 50. В началото й ги осигурявах, но като я виждах как се променя, реших по малко да й отказвам някои неща.

- Хей, защо днес на масата имаше само 40? - попита тя един ден.
- Ванче, много се радвам, че ми зададе този въпрос. Защото ти от днес ще трябва да решаваш дали да ядеш, да се забявляваш или да пушиш. Като знаеш колко "обичам" пушенето, ще ти стане ясно какво бих предпочел.
Тя се ядоса, повика, порева, но като видя, че няма какво, се примири.

Минаха няколко дни.

- Пухи... миличко?
- Ъм? - леко подадох глава от монитора.
- Може ли още само 10.
- 10? За какво ти са? - стараех се да не изглеждам любопитен.
- Женски неща... тампони...превръзки...
Тя знаеше, че няма да слушам, защото така и не свикнах с женските особености. Но понеже не беше сигурна, че ще успее, започна да ме докосва, първо по рамото, после по лицето... целуна ме нежно и ми захапа леко долната устна, както знаеше, че обичам. След това ви е ясно какво стана.
Дадох и парите и на следващия ден тя така се беше надрусала, че я открих полумъртва пред вратата. Косата й беше сплъстена, ирисите - разширени и цялата трепереше.
- Ваня... Чуй ме внимателно! Ако продължаваш така, ще умреш!
Тя не слушаше. Ударих я един шамар и я намокрих с душа. До вечерта се пооправи, но ме гледаше странно.
- Пуши ми се.
- Аз какво да направя?
- Знаеш.
- Не.
Тогава я обхвана истерия.
- Ти, животно такова, знаеш ли какво е... - тя продължаваше да вика, да чупи и да се пени, а аз оставах невъзмутим.
Когато се успокои, попитах:
- Приключи ли? - тя уморено поклати глава.
- Сега, нека аз кажа нещо. Обичам те. С всичките ти недостатъци. И ще преодолеем и това. Ако ми вярваш. Аз знам кое е добро за теб. Поне по-добро от сега. Трябва да се изчистиш от този боклук. Ще бъде трудно. Но ще успеем, заедно.
Тя нищо не каза, но от този ден и оставях пари само за храна.

След още няколко дни като се върнах от работа, забелязах куфара й.

- Какво става? - попитах.
- Отивам при мама.
- Защо?
- Защото така.
Тогава нещо ме хвана за гърлото и някаква първична злоба заклокочи в мен.
- Мамето няма да има пари за пороците ти. Пак ще доприпкаш тук, но аз няма да те пусна и ще седиш на улицата.
- Предупреждавам те! Или ми даваш пари за дрога, или ще се изнеса и няма да ме видиш повече!
- Де такъв късмет! - казах, влагайки цялата си злоба в отговора.

Тя замина, а аз съжалих стократно за глупостта си.
Ваня почина след няколко месеца, а аз дори не отидох на погребението. Толкова много болеше. И до днес се чудя можех ли да я спася.

Иван и Ирина

Неприятният вой на стария асансьор прекъсна вечерното шоу, както всеки път, когато се прибираше. Последваха задължителните звуци от тряскане на входната врата и небрежно захвърляне на обувки в коридора. Със зле прикрита досада, спрях звука на телевизора, пред който тя застана с глупава усмивка на лицето.
- Познай какво стана днес в работата? - изстреля ми дежурният си въпрос.
- Станала си служител на месеца?
Опитът ми за хумор наля олово в очите й, превръщайки усмивката в гримаса.
- Предаваш ли се?
Повдигнах вяло рамене.
- Предложиха ми работа в столицата за двойно повече пари.
Изведнъж осъзнах, че това е краят... краят на връзката ни отдавна кретаща по инерция. До сега собственият ми апартамент и сравнително голямата ми заплата, поддържаха изстиналите ни чувства, по-скоро по навик.
- Ще я приемеш ли? - запитах тихо.
- Двоумя се.
Губех я, губех я в този момент и осъзнах, че още имам чувства към нея. В замръзналият от мълчанието между нас въздух, неканен се промъкна споменът за първата ни среща.

Беше средата на лятото и температурите бяха стигнали до 40. Бях на морето с приятели и тъй като през деня не се живееше, нощта беше наша. Бях на 17 и много срамежлив, но бях решил да танцувам с момиче на всяка цена. Ирина ми направи впечатление в дискотеката. Беше страхотна танцьорка. Танцувахме на плажа, а музиката бучеше в ушите ми, лазери създаваха усещането за постоянни застивания на обстановката, което ме караше да премигвам. Приближих се към нея и започнах да се въртя тромаво. Опитвах се да я следвам. Тогава тя ме погледна. Никога няма да забравя този поглед. Той значеше - ти си мой. Придърпа към себе си. Усещах тялото й, извивките му, движехме се с ритъма на музиката. Когато всичко свърши, казах на приятелите си да не ме чакат. С Ирина тръгнахме по плажа.
- Е, Иване, какво те води тук? - тя се усмихна лукаво.
- Тук, на плажа или тук, на Златни пясъци. - не се давах аз.
- Тук, с мен.
Аз се обърках и целия почервенях.
- Аз-аз-аз...
- Спокойно, имам някаква идея, но забелязах, че си много срамежлив, а това не е хубаво. Изкажи се.
- Аз... като те видях... ти си толкова хубава... и... такова...
- Сигурен ли си, че се казваш Иван, а не Цицерон? - тогава тя се разсмя и сякаш звъннаха камбанки.
- Имаш... хубав смях.
- Така е по-добре, но с комплименти не можеш да свалиш никоя жена. Вече сме имунизирни. Знаеш ли как се свалят жени, Иване?
- Ъъъ.. не?
- Така си и мислех. С жестове. С нахалност. Целуни ме. Целуни ме, веднага!
Аз се колебаех.
- Да не ти пука как ще се получи. Просто го направи!
Не работех добре под напрежение, но мисля, че целувката се получи.
- Сега ме хвани за ръката и ми разкажи нещо забавно...
Тази нощ си прекарах страхотно. Тя беше най-хубавата в живота ми. Тогава си казахме, че ще бъдем заедно цял живот, независимо от обстоятелствата и не бяхме престъпвали клетвата си, много по-силна от сватбен обет.


- Трябва да я приемеш. Заслужаваш да си щаслива... - казах с много болка.
- Ами... ами ние? - тя едва сдържаше сълзите си.
- Можем да пробваме с връзка от разстояние. Ще идваш уикенда.
- Много добре знаеш, че не може да стане. - каза тя с някаква стаена злоба.
Но беше права, знаех. Просто се опитвах да намеря някакво решение на очевидно нерешим проблем. Въпреки че не изглеждаше видно отстрани, аз още я обичах и това събитие ми припомни за това. Но нямаше какво да направя.
Трябваше да я пусна.
- Това беше просто тест, глупак такъв! - Ирина за миг се промени и стана зла. - Никаква работа не са ми предложили, че на кой му пука за нас в тази фирма, но ти така си се впил като кърлеж в този скучен живот, че не си отворен за нищо ново. Ако ти ми беше казал, че ще се местиш, колко мига мислиш, че щях да се двоумя преди да те последвам?
Почувствах се много засрамен, а тя продължаваше.
- Уморена съм, Иване. Уморена съм от незаинтересоваността ти, от това, че вече не ти пука. Не си срамежливото хлапе, пълно с мечти, а си начумерен, дърт козел, който яде само от една хранилка, която вече е почти празна. Затова, затова... те напускам... длъжна съм да го направя, защото те обичам и защото само този силен удар би могъл да те разтърси до такава степен, че да се събудиш. Утре докато си на работа ще си взема багажа.

Когато тя си тръгна, аз продадох апартамента и се преместих на квартира в столицата. Намерих си нова работа и се надявах един ден да се срещнем и аз да съм по-достоен за нея.