6 ноември 2016 г.

Ваня

Тя беше най-красивото момиче, което някога съм виждал. Имаше тъмноруси коси и сини очи, дълги и прави крака и гърди като праскови. И същевременно беше най-порочната, с която съм бил. Пиеше като казак, пушеше като комин, а когато се добра до марихуана, се чудя как не си изпържи мозъка. Аз я обичах. А най-лошото е, че и тя ме обичаше. Защо най-лошото? Защото всяка среща с нея беше терзание.
Семейството й беше бедно, а марихуаната, както знаете, не е от най-евтините покупки. Тя пушеше всяка вечер, което значеше около 30, а с яденето и другите нужди около 50. В началото й ги осигурявах, но като я виждах как се променя, реших по малко да й отказвам някои неща.

- Хей, защо днес на масата имаше само 40? - попита тя един ден.
- Ванче, много се радвам, че ми зададе този въпрос. Защото ти от днес ще трябва да решаваш дали да ядеш, да се забявляваш или да пушиш. Като знаеш колко "обичам" пушенето, ще ти стане ясно какво бих предпочел.
Тя се ядоса, повика, порева, но като видя, че няма какво, се примири.

Минаха няколко дни.

- Пухи... миличко?
- Ъм? - леко подадох глава от монитора.
- Може ли още само 10.
- 10? За какво ти са? - стараех се да не изглеждам любопитен.
- Женски неща... тампони...превръзки...
Тя знаеше, че няма да слушам, защото така и не свикнах с женските особености. Но понеже не беше сигурна, че ще успее, започна да ме докосва, първо по рамото, после по лицето... целуна ме нежно и ми захапа леко долната устна, както знаеше, че обичам. След това ви е ясно какво стана.
Дадох и парите и на следващия ден тя така се беше надрусала, че я открих полумъртва пред вратата. Косата й беше сплъстена, ирисите - разширени и цялата трепереше.
- Ваня... Чуй ме внимателно! Ако продължаваш така, ще умреш!
Тя не слушаше. Ударих я един шамар и я намокрих с душа. До вечерта се пооправи, но ме гледаше странно.
- Пуши ми се.
- Аз какво да направя?
- Знаеш.
- Не.
Тогава я обхвана истерия.
- Ти, животно такова, знаеш ли какво е... - тя продължаваше да вика, да чупи и да се пени, а аз оставах невъзмутим.
Когато се успокои, попитах:
- Приключи ли? - тя уморено поклати глава.
- Сега, нека аз кажа нещо. Обичам те. С всичките ти недостатъци. И ще преодолеем и това. Ако ми вярваш. Аз знам кое е добро за теб. Поне по-добро от сега. Трябва да се изчистиш от този боклук. Ще бъде трудно. Но ще успеем, заедно.
Тя нищо не каза, но от този ден и оставях пари само за храна.

След още няколко дни като се върнах от работа, забелязах куфара й.

- Какво става? - попитах.
- Отивам при мама.
- Защо?
- Защото така.
Тогава нещо ме хвана за гърлото и някаква първична злоба заклокочи в мен.
- Мамето няма да има пари за пороците ти. Пак ще доприпкаш тук, но аз няма да те пусна и ще седиш на улицата.
- Предупреждавам те! Или ми даваш пари за дрога, или ще се изнеса и няма да ме видиш повече!
- Де такъв късмет! - казах, влагайки цялата си злоба в отговора.

Тя замина, а аз съжалих стократно за глупостта си.
Ваня почина след няколко месеца, а аз дори не отидох на погребението. Толкова много болеше. И до днес се чудя можех ли да я спася.

Няма коментари:

Публикуване на коментар