26 декември 2017 г.

Третата Световна Война

Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И човечеството я загуби. 
Аз я загубих. 

Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам.

И изведнъж всичко става черно. Като лента пред мен преминава всичко около Събуждането ми до този момент.
Предишният ми живот няма значение. Приемните родители, които сами не знаят, че не са ми биологичните. Двете им отрязани глави в кофата, когато се опита да ме пречупиш. Спомените се смесват. Детството, в което зависех от емоциите на другите, защото ги улавях, но още не можех да се храня с тях. Никол, която идваше гола в тъмната ми килия, едно девствено тяло и съзнание, което ме молеше да го погълна. Всичко е в мен. Изживявам го сякаш отново.
А може би е така? 

- Хей, пъзльо, хайде удари ме! Удари ме де! Или ще насереш гащите?
Това е Здравко. Здрав като бик и по-тъп от крава. Помня го и знам какво ще се случи, но не мога да го спра.
Посягам да го ударя, а той ме сваля на земята с дясно кроше.
Надвесва се над мен и почва да ме рита. И тъкмо когато се приближава по-близо и очите ни се срещат, нещо става в мозъка ми. И ролите се разменят. Изведнъж в очите му се появяват сълзи, и започва да плаче и да бяга, а аз тичам след него и го ритам.
И така ставам бияча на училището. Дълги години - докато завърша, никой не смее да ме закача.
Но защо виждам това?
Картината се сменя. Първата ми любов. Първият ми път. Кошмар, заради който скоро не опитвам пак. Надя. Галя я по тялото и по косата, целувам я и усещам как чувствата й се възпламеняват. Виждам центровете на възбуда и пия от тях. Пия твърде лакомо и усещам как тя отслабва. Изведнъж започва да стене, но не от възбуда, а от болка, но аз не спирам, аз като вампир я изпивам и тя бавно гасне. Но това не е Събуждането ми. Тогава съм бил твърде малък за да мога да убия тяло и съзнание. Тя просто заспива от изтощение и аз я оставям, след което я зарязвам и не й се обадждам както би направил всеки тъп сваляч. А тя значи за мен повече от всичко на света.

Сега съм в университета. 
Вече свикнах с тези спомени и знам, че целят нещо, затова ги пускам да минават пред очите ми. Вече ги усещам като изживени.
В университета вече знаех от кого да пия и колко без да бъде забелязано, но не съзнавах, че има и други същества, които може би имат по-силни "носове". Втората година имах "среща" с един от моите двойници. Той не приличаше много на мен, но имаше същите сили. Намирах се в сградата на университета, когато изведнъж всички около мен паднаха на земята. Тогава не знаех какво става, но инстинктивно се "затворих", което ми спаси кожата. След секунда усетих тласък, който би убил стадо бикове. Отклоних го и се "разтворих" - изядох всичко останало в радиус от километър и отговорих подобаващо. После се "затворих" и зачаках. Той беше на ход. Полицията беше на път, а репортерите вече пристигаха затова нямаше много време. Тогава не знаех какво точно иска. Предполагах, че има други като мен, но по-скоро си мислех, че искаха да ме убият, за да не им преча да се хранят. 
Между храненето и пиенето има известна разлика, която е добре да посоча. Пиенето се отнася по-скоро за съзнанието - тоест, можеш да изпиеш само човек или същество, което носи съзнание. А можеш да се храниш със всичко - от човек до амеба. И пиенето, и храненето не убиват клетките. Пиенето отнема енергийните импулси в мозъка и прехвърля енергията им у нас. А храненето отнема мигновено цялата енергия от митохондриите и ни я препраща. Най-питателни са по-големите животни и растения, разбира се. Но човекът е специален, защото когато изсмучеш енергията от аксоните и невроните, в теб се създава копие на неговото съзнание, което го оставя празен и ти получаваш всичките му спомени, чувства и мисли. А той... от него вече нищо не става, но това не е наш проблем.
Та скрих се в компютърната зала и го зачаках. Включил бях камерите, затова знаех откъде идва. "Отворих" се и той разбра къде съм. Отново серия от насочени удари и аз се "затворих". Направих се на поразен. Той вече тичаше към кабинета и когато влетя там, ме видя с един стол в ръката. 
Удрях го докато кръвта не започна да пръска навсякъде. Тогава той се предаде и се "отвори", за да го пощадя, но аз знаех вече какво да правя. Изпиването на човек като нас е по-трудно и аз го правех за пръв път, така че ми отне повече време - в мен се вляха поне десет мозъка и чух нетърпеливите стъпки на полицаите, затова бързо настаних част от съзнанието си в неговото тяло. След това се скрих в другата стая и заключих отвътре.
Лекарите се погрижиха за него... мен... и вече имах... имахме две тела.
От там се започна инвазията. Имах...ме всичките му спомени, бяхме непобедими. Но разбрахме, че има други, по-силни... и крояхме планове. Изпивахме цели реколти. Да, хората за нас бяха като вино или дивеч, в зависимост от това дали искахме да пием или да се храним. Първо погълнахме още няколко от нашите и заселихме съзнанието си в тях, а после вече се разгърнахме из целия континент. И тогава дойде Събуждането.
Ходехме си по улицата, когато усетихме ЗОВ. Беше толкова силен, че заглуши всичко останало. Насочихме се към него и видяхме група хора с качулки да изнасилват младо момиче. Затичахме се натам и ги изпихме за секунди. Тогава момичето ме погледна. В ръцете си държеше някаква пръчица, която насочи към нас.
Една упойваща стреличка и вечен мрак.

Събудих се в килия. Сам. Не усещах НИЕ. Дращих по стените и крещях. И тогава дойде тя - Никол. Същата, която изнасилваха. Беше гола и съзнанието й бе отворено. Тя беше като мен, но беше жена. Дотогава не бях се хранил със жени от нашите. Дори не знаех, че съществуват.
- Ти няма да се храниш с нея, нито да я изпиваш - прозвуча глас, сякаш в отговор на мислите ми - ти ще я обадаеш и погълнеш. И тогава истинският ти ГЛАД ще се събуди.
- Кой си ти? Или какво си?
- Аз съм... е... виж първо това. - Погледнах в кофата. Точно това, с което започнаха спомените ми. - Аз съм биологичния ти баща. Останалите, които изпи досега и които ще продължиш да изпиваш...
- НИКОГА!!!
- ... да изпиваш и поглъщаш - продължи той без да ми обръща внимание - са някакви разновидности на ДНК-то ми, но всички носят първоначалната мутация. По този начин генното разнообразие ще осигури устойчивост на популацията.
- Какво искаш от мен?
- Като начало... питай Никол.
А Никол знаеше само две изречения:
- Обладай ме, погълни ме.
Редяха се часове на мъчително страдание без НИЕ и кратките мигове на блаженство, когато усещах топлината на тялото и съзнанието й.

И един ден не издържах. Кокалчетата ми бяха разкървавени от ударите по стената, а ноктите - счупени. Тя влезе, и още преди да продума аз я обладах, като нейната генетична информация направо дойде при мен и се смеси с моята, след което се разпредели между двамата. Това беше размножаване от трети вид.
- Поздравления, Хероне, ти изпълни първата си задача! Но сега ти предстои нещо по-трудно... Да завладееш света!
- Няма да направя нищо за теб.
- О, напротив. Ще направиш точно каквото искам.
- И защо ще го правя? Ти вече уби родителите ми. Взе ми живота. Всичко, което обичах.
- Защото искаш да ме убиеш, а не си достатъчно силен. Освен това, ГЛАДЪТ ти е разбуден.
След думите му вратата се отвори и поредица от светлини ме изведе навън. Запомних мястото. Намирахме се в планините, близо до един язовир.

В началото отказвах напълно да пия или да ям. Имам предвид по нашия начин. Отидох в едно село, където ме посрещнаха като скъп гост и ми дадоха погача със сол и чубрица и сирене.
Цяла нощ повръщах. Тялото ми не беше свикнало с обикновения цикъл на хранене. Друг вид ГЛАД се беше пробудил у мен. ГЛАД, който нямаше засищане. До края на нощта бях изял всички в селото.
Насочих се на север. По пътя си изяждах всичко - крави, овце, кози, кучета, патици, гълъби, фазани... всичко, в радиус от няколко километра от линията ми на ходене.
Не знаех къде отивам, знаех само че щях да избягвам "моите". 
За целта се бях "затворил", но знаех и, че рано или късно ще се натъкна на някой и няма да има как да предотвратя битката. Оказа се рано. Висока богиня с огненочервена коса и зелени очи ме погледна от върха на един хълм и каза 
- Изпила съм двайсет, затова бъди така добър да се "отвориш" и да станеш двайсет и едно. 
- Виждаш, че съм изтощен и слаб, не представлявам заплаха за теб, но моля те, изчакай да дойда, за да се полюбувам на Красота за последно! - казах аз и се насочих към нея, оглеждайки се за камък.
Когато тялото е наранено, съзнанието се измества и губи фокус.
Точно това реших да използвам и когато намерих камъка бързо го взех и с един точен удар я повалих на земята.
Тя се търкаляше и стенеше, а аз вдигах бавно полата й, докато се взрирах в зелените очи, поглъщайки я. ДНК-то ни се размеси и тя се изправи, за да тръгне редом до мен. От този ден нататък не аз, а ГЛАДЪТ комадваше съзнанието ми.

За няколко години събрах армия, достойна за страхопочитание, а ДНК-то ми се измени стократно. Имах хиляди сестри. Делях съзнанието си с милиони хора.
И тогава пак отидох в планините, до язовира. Докато слизах надолу по асансьора с няколко от моите клонинги - останалите нямаше нужда да идват, но усещах подкрепата им - се чувствах като Бог. 

Виждам те до прозореца. Стоиш с ръце зад гърба. Идвам към теб, а другите Аз преграждат пътя ти за отстъпление. Боят трае кратко. Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам. И тъкмо когато виждам как искрицата на съзнание изчезва от очите ти, осъзнавам, че правиш това, което направих аз със Здравко в ученическите си години. Смяната на местата. Ти си аз. Но аз не съм ти. Аз съм един стар мъж със сиви очи, а ти... ВИЕ се усмихвате и тръгвате като един към асансьора.
А аз крещя, дера се и мощни пристъпи на рев, болка и гняв, разсичат тялото ми като с мечове. Какво направих!

Ти си един от хилядите и същевременно никой от тях. За да те убия, трябва да ги погълна до един, а в старото ми тяло няма толкова сила. Планът ти беше добре замислен и изпълнен. От мен.
А аз се предавам и чакам да видя как ще управляваш света, който вече е твой, но и мой. НАШ.

Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И Човечеството я загуби. 
Аз я загубих.

22 декември 2017 г.

Кръвта ти - разтопена лава

Кръвта ти - разтопена лава,
в гърдите ти парчета плават
от разбити кораби-любови,
за наслади винаги готова,
ти погребваш старите в морето,
за да дойдат новите армади
вечно силни, вечно млади.

Сестрите на вятъра

сестри на вятъра сте вие
вихри носите в косите
като вълчици диви виете
телата си във ритъма
унесени във танца целите
постигате за нула време
от всички най сте смели
за нищо друго не ви дреме

Болка

боли
в гърдите острие
е забито
стискам зъбите
и продължавам напред
острие от лед
сърцето е пробило
няма сила то
да бие
и кръвта по малко
смръзва се
в аортите и вените
боли
боли ме за всичко
за хората
за растенията
и животните
за красотата
която до смърт
ще обичам

20 декември 2017 г.

Разкажи ми за нея...

- Разкажи, приятелю, за нея...
- Не, не мога, друже, аз немея,
пред грацията нейна,
по ум, харизма и финес,
едва ли равна има днес...
- Все пак кажи ми нещо?
- Кръвта й е гореща
като лава, а душата й
като Зорницата сутрин блести...
- Много хубаво звучи.
- ... Да, така е и изобщо тя е
момичето на моите мечти.

18 декември 2017 г.

Всяка моя клетка

всяка моя клетка
всеки атом
рибонуклеинова решетка
се бунтуват
в мен море бушува
молекулите едва се сдържат
всички клетки се издуват
клетъчните им стени
едва удържат силните вълни
на чувствата могъщи
които в думи се превръщат

17 декември 2017 г.

Нека гумите целунат асфалта

нека гумите целунат асфалта
алкохолът да е малцов
летим със скоростта на светлината
докосват ни звездите и луната
със своите сребърни одежди
летим със скоростта на хиляди надежди
а Пътя Млечен за поздрав ни маха
срещу нас дървета тичат
устните допират се плахо
и дрехите разсъбличаме
и се сливаме със светлината

Как ми се иска

как ми се иска някой ден
във мен
друго нещо да има освен
болка и наслада
как ми се иска някой ден
душата ми пощада 
да намери
наместо на площада
на изправената клада
да гори 
във болка и наслада
пред хора близки и далечни
ето я - изгаря вече
истината тя изрече
и с това завинаги обрече се
да гори
във болка и наслада
и във рая и във ада

16 декември 2017 г.

29 ноември 2017 г.

Ангел или Демон

Какво си ти?
Ангел ли си или Демон?
Душата бързо превземаш.
В сърцето жило забиваш
и теква отровата
готова си
да възвисяваш
или да проклинаш
отдаваш ми се
цялата
а мярка се далеч
мъглата на раздялата
като гора след сеч
опустошена е душата ми.
Редят се един след друг
въпросите...
Какво си ти?
Демон ли си или Ангел?
Живот ли носиш или Смърт?
Или и двете?
Тупти в ръката ти сърцето.
Ще го смачкаш ли?
Вечно твоя е душата ми.

24 ноември 2017 г.

Бурното море

Лежеше на брега удавник,
на брега на бурното море,
лежеше, явно от отдавна,
без да може сили да сбере.
Приближих се и попитах
с глас угрижен, тъжен и смирен:
от мощта нима изпита
корабът ти на това море?
Той отвърна - не море е,
а жена - богиня, с власт
на трески да разпилее
всяка лодка, кораб, сал.
Тя с акулите живее
и ги плаши щом реши,
късметлия съм, че с нея
само малко съгреших.

Творецът

Имало едно време един човек. Той бил Творец. На петнайсет овладял всичките изкуства съвсем сам. И започнал да описва света в стихове, песни, разкази, импресии, картини... всичко, което му хрумнело. В началото просто описвал - мелодията на потока, цвърченето на птичките, шума на гората, синьото на небето, изобщо всичко около него. Но постепенно започнал да влага по нещо от себе си в творенията и да ги променя. И един ден един славей измучал. В началото Творецът се уплашил, но после осъзнал, че чрез словото той вече владеел света. А светът не му харесвал такъв какъвто е. Отчасти затова и станал Творец. И се заел да го променя. Природата не пипал. Само добавил малко повече цветове и звуци. Но хората, хората решил да направи по-добри.
И записал:

Считано от този миг нататък
във живота - дълъг или кратък
никой няма друг да нарани
и за всеки ще има храни.

Зарадвал се Твореца и легнал да си почине. Тъй като вече бил всемогъщ, направил себе си безсмъртен и почивката му траела няколко века. Когато се събудил, не повярвал на очите си - Земята била претъпкана с хора и растения. Буквално нямало един свободен милиметър.
Замислил се Твореца. Явно това не било решението. Тогава написал:

На всеки два живота,
един се пада рожба,
храната ще е с квота
ще работи който може.

Зарадвал се още веднъж Твореца и пак легнал да си почине. Този път спал по-дълго и когато се събудил, видял още по-странна картинка.
Населението било намаляло на няколко милиона, но поради кръвосмешение имало много болести и почти никой не работел, защото това било условието. Съответно нямало производство и хората се върнали в пещерите.
Тогава Творецът се разярил и написал последните си редове:

След тези редове аз ще умра,
човека без докрай да разбера,
нека се развива както иска
но и неговият край е близко...



23 ноември 2017 г.

По "Кукла" на Атлас

Бледа кукла си ти
изваяна сякаш
от мойте мечти
Кожата - мляко
очите - звезди
ти си единствена
ти, само ти!
Бледа кукла си ти
която Творецът
за себе си скри.
Ти ме поглеждаш с тихи очи
дето надежда тихо мълчи...
Питам - има ли Бог
и защо е толкова
безмерно жесток!
Защо вместо радост,
ни дарява болката
да сме разделени
в различни Вселени.

Бледа кукла си ти,
с обич засъхнала
в двете мъртви очи.

17 ноември 2017 г.

Студена си

Студена си -
ръце от лед,
очи - елмази,
ти никой не обичаш
и никого не мразиш.

Ти ледна си
сърце от лед
в гърдите бие
в любов ти се заричам
сърцето си ти давам.

И ти отваряш дверите
на своя храм кристален
а той е пълен - ужас! -
с стъкленици
във тях сърца туптят
стотици
обречени
на студ и мраз
а ти вървиш със моето
в ръцете си
намираш мястото и спираш
отваряш стъкленицата
и поставяш там
сърцето ми
зад стъкло прозрачно
става здрачно
и сърцата затуптяват силно
те приветстват ме
кървят обилно
на устните с усмивка ледна
с очи безжални
ме оставяш да кървя със тях
И ти затваряш дверите
на своя храм кристален
преизпълнен с стъкленици
във които сърцата туптят
на момчетата стотици
за които била си светът

и моето също.

Великите

Какво се случва със Великите?
Набива ги Дявол на пиката
додето още са живи
дали са щастливи?
Със пиката в задника
от сутрин до заника?
Едва ли?
Това ли
наистина чака Великите?
На дяволите пиките -
слава, богатство, наркотици, разврат...
Дали във този свят
покварен и злобен
за да остане от тебе някакъв спомен
да продадеш душата си
трябва да си склонен.

По Малкия принц

Там някъде далеч
зад реки и планини
растяло красиво цвете
имало си то стопанин мил
грижовен
всяка сутрин го поливал
всяка вечер го завивал
предпазвал го от ветрове
студени
и от насекоми настървени

тъй минали години доста
живели те живота просто
но цветето започнало да линее
"Малко ли ти е водата"
питал стопанинът с грижа?
"Не е от водата, тате."
отвърнало цветото със болка
"Не усещам нищо от живота
Всяка вечер ме завиваш
и не виждам небосвода
изпъстрен с хиляди звезди,
на морето хладните води
за мен се чужди
знаеш, има други нужди
освен заслона и водата
липсват ми вечер небесата
ветрове вечерни, пеперуди
нощни, като въглен черни
изобщо, звуците вечерни."
"Не, не мога, съжалявам"
стопанинът със болка рекъл
"На опасност те оставям,
ако покривалото не слагам"
И линеело от болка скрита
хубавото цвете ден и нощ
цветовете му - разкош,
бавно посивявали
цветето линеело
и накрая
във една ужасна нощ
изсъхнало напълно
под покривалото си тъмно.
Стопанинът разбрал тогава
разбрал тогава всичко,
но късно,
както всичко във живота, става,
загубил всичко що обичал.



10 ноември 2017 г.

В очите й светят звездички

В очите й светят звездички
когато погледне те с смях,
а нейните малки лунички
усмихват се сякаш със тях.

Нозете й, пъргави, живи
се носят по жълтия плаж
тя бяга, тя пее, щастлива -
при свойто море че е пак.

8 ноември 2017 г.

Бъдеще?

фотони трилиони
по кабели оптични тичат
опасли земното кълбо
в ОБЛАКА се стичат
и роботи
сновящи по земята
земляни
летящи в небесата чужди
земляни
неподвластни на телесни нужди
развиващи теории и хипотези
земляни
с мозъчни протези
слети с тези пътища
оптични мрежи невронни
цялата земя обрасли
досущ като лиани

Това ли е нашето бъдеще?

Хаос

Урагани от огън и лед,
вулкани, изригващи лава.
И вихър сред вихър свиреп...
Това във душата ми става!

Хаосът е вече отприщен
и не се спира пред нищо

Реките от лава изгарят
всичко по пътя си огнен,
а вихрите силни събарят
всички дървета от корен.

Хаосът е пуснат на воля
и играе си своята роля.

Душата е вече пустиня
и мъртво е всичко във нея
след огъня тя ще изстине
но слънцето пак ще я сгрее.

Че Хаосът е сила най-могъща,
но Воля има и душата също.

И ето -
в пустинята роди се чудно цвете
което
изчисти и земята и небето

3 ноември 2017 г.

Атомна електроцентрала

Аз съм дива, луда и щастлива,
и във мен енергия прелива
като в ядрена централа
елекричество съм цяла
аз съм пламък
аз съм лава
аз горяща съм жарава
доближиш ли ме,
внимавай
можеш ти да съжаляваш
който много приближи ме
може гръм да го удари
може огън да го пари
може ток да го запали

Но допусна ли те близо
ще видиш ти Вселени
от мене
    сътворени
ще видиш светове
целите във цветове
ярки и красиви
ще видиш теменуги диви
ще видиш и дървета сини
червени и лилави
ще видиш птици, мишки, динозаври...

Но ако още по-навътре влезеш
ще ти се изплезя
и ще видиш ти момиче малко
да държи в ръцете си близалка
тук, в ядрото на душата ми
аз дете съм
и забиеш ли камата си
ще падна кървава и мъртва
затуй и пазя тъй ревниво
момичето във мен игриво.

30 октомври 2017 г.

Създателят

Чувствам се могъщ
мислите ми като дъжд
създават Вселени
хиляди Вселени
във всемира разпилени
в необятните пространства
моят разум мощен странства

Чувствам се велик
дъжд от мислите вали
чудно ми е що ли напоява
щом Взривът е моята поява?

Аз съм Разум чист и силен
Мой баща е Абсолютът.
Пред мойта мощ и твърдост
и пространството се чупи.

Да съм сила, да съм огън,
туй съдбата ми е отредила
но съм тъжен и самотен
та макар и със безкрайна сила.

Зная, зная, в самотата
ще създам подобие на мене
ще му влея свободата
да избира и да се променя

---

Твар презряна и лукава
как срамувам се от тебе
че те сътворих такава
и отгледах те от бебе

Шест еона цели сътворявах
аз един перфектен разум
той не трябваше да съгрешава
ти греха му в миг показа.

---

Направих го от завист, ТАТКО,
защото в мене ти не вля душа
ти направи ме една играчка
и каза ми наволя да греша.

Защото бях аз проста имитация
суров продукт, дефектна стока,
а кажи щом изтече пробацията
няма ли да ми изстискаш сока?


---


И да говорим, думи са излишни
няма смисъл да се ровим
в грешките предишни.
Вече са хората от мен отделни
не помагат ни скрижали
ни книгите свещени.

---

И пак самотен аз се рея
из пространствата всемирни
пак съм всемогъщ и силите владея
но започвам да се питам
за какво живея?

28 октомври 2017 г.

По ИТ на Кейти Пери

Целуни ме
зарази ме с любовта си
докосни ме
вкарай жило във плътта ми

Любовта ти
в мен множи се като вирус
Любовта ти
Любовта ти, ти, ти,
тя прониква в всяка моя клетка
в рибонуклеинова решетка
Любовта ти
в мен нараства като язва
кървава зора
във очите се оттича.

Целуни ме
инжектирай вируса дълбоко
докосни ме
нека болката да е жестока

Аз съм.... аз съм твоя жертва
готова съм... готова съм за жетва.

27 октомври 2017 г.

Когато злото

Когато Злото в главата ти шепне
мисли ужасни, коварни и зли,
ти знай, че яркото Слънце ще светне
и ще разсее тез мрачни мъгли.

9 октомври 2017 г.

Мая

Напоследък много се написа и каза за Мая, като редом с хубавите неща, се изрекоха много лъжи. Затова искам да отделя този час на класния, за да ви разкажа моите спомени, защото, както може би знаете, сме семейни приятели с родителите й.
Спомням си малката Мая, усмихната, весела, с живи синьо-зелени очи и руса коса на две плитки като Пипи, която обожаваше. Тогава тъкмо бях завършил Информатика и Математика и започвах кариерата си като учител. Баща й беше починал рано и майка й трудно се справяше със сметките, затова - макар че беше много горда жена - ме помоли да подготвя Мая за матурите. За наша обща изненада малката Мая влетя в стаята, където седяхме, и с неизчерпаемото си любопитство ни попита за какво си говорим. Беше с тънка синя рокля и жълти сандали. "Говорим си за скучни възрастни неща" - отвърна майка й, но Мая не се предаваше. "Да не би да говорите за матурите? Вече ти казах, че няма да кандидатствам в Езиковата!" Ще поясня. Макар Мая да имаше вече литературни изяви в няколко вестника, да пееше и танцуваше много добре, тя не се имаше за нещо повече от другите, а знаеше, че майка й изнемогва с парите и дори да влезе в Езиковата, само ще я товари. А, честно казано, подозирам, че е знаела, че с това подписва смъртната си присъда. Тя беше много умно момиче. Някои казват - гениална. За мен беше просто нашата Мая. Защото тя не беше моя или нечия друга. Талант като нейния принадлежи на цялото Човечество. Но нека върнем малко назад.
След трагедията аз поговорих допълнително с майка й, за да се подготвя за този разговор. Проучих интересите й. Може би сте чували за Петя Дубарова? Тя обожаваше младата поетеса. Може би в друг живот двете биха били страхотни сестри (и двете бяха еднички на родителите си) Защото Петя е обожавала безкрайното море, даващо живот, а Мая обожаваше София - това нескончаемо море от живот, от хора, което в стиховете си наричаше ту "бетонен мравуняк", ту "стоманена джунгла". За стиховете й няма да говоря, те могат да бъдат сравнени само с фаворитката й, а по-късните - с творбите на Яворов и Дебелянов. Защото тя вкуси от злобата, която убива, още от първата година в обикновената гимназия. Злобата, която растеше като тумор у хора, които нямаха талант и не разбираха таланта. Но пак се отплесвам, простете ми, просто обичах до лудост това малко момиче, което така и не порасна и сега, както виждате, само при спомена за нея, сълзите се стичат... Ъхъм, извинете. Понеже времето ни притиска, а аз искам да кажа толкова много, ще опитам да карам накратко.
Мая проговорила много рано, преди да стане на една годинка, а на пет вече четяла. Майка й й чела приказки, докато малката Мая не казала кротко, но сериозно "Дай аз!" На десет прописала детски приказки. Тя още тогава се отличавала с изключително въображение. Използвала и метафори,  взети от книги, които никое дете на нейната възраст не е чело.
Скоро след това баща й почина от инфаркт, което придаде тъжна и философска нотка в творбите й. Да, прописа и стихове, отличаващи се с невероятна дълбочина - в един Смъртта е персонифицирана не като стандарта - с черно наметало и коса, а като господин с черен костюм и вратовръзка. Сигурно всички си спомняте този стих.
Тук няма да ви рецитирам нейни творби, всички сте ги чели.
Стигам и до най-важното. Мая нямаше телефон. В този век на мобилните комуникации тя нямаше интернет, нито джиесем, нито телевизия, нито фейсбук, скайп, инстаграм или туитър. Когато искаше да види своя приятелка, тя отиваше до тях, а в София това може да бъде километри. Имаха си специални места, където се срещаха с по-близките й приятелки, а и тя живееше близо до училището. Всичките й стихове, които бликаха от нея - някои на салфетки, цигарени кутии, на земята с тебешир - биваха записвани, поне повечето, и пускани в интернет от близките й приятели. Тя не искаше и да знае за това. Същото беше и по-късно, когато започна да изнася рецитали, концерти, когато спечели Екс-фактор и Гласът на България. За нея интернет сякаш не съществуваше. Беше тагната на хиляди снимки, имаше клипчета с милиони гледания, но тя си оставаше може би единственият човек от развитите страни, който упорито бойкотираше интернет. Може би ще попитате какво правеше в свободното си време? Нещо, което съвременните младежи все по-малко правят - четеше. Четеше книги. Тези хартиени динозаври, които лека-полека отмират, но може би никога няма да изчезнат.
Четеше много. Поглъщаше безразборно – художествена литература, криминалета, трилъри, фентъзи, модерните глупости, от които бързо се отказа - скоро започна да подбира само добрите неща, защото вкусът й се бе оформил. Но към поезията имаше страст и там вече нямаше спирачка - тя можеше да прочете и двайсет книги на ден. Не четеше само тези, които пораждаха дисонанс у нея – тях тя наричаше слаби. Дори в тези ранни години, тя беше момиче с изострен усет към красивото. Всички библиотекарки я познаваха и й даваха по три пъти повече от допустимите седем книги, просто защото иначе трябваше да се връща няколко пъти на ден! Но това беше само при лошо време. Грееше ли слънце, тя беше неизменно или в някой парк, или направо някъде из Витоша, в близост до която живееха. Мая обожаваше природата и тя прелива в много от нейните стихове.
Друга страст на Мая беше музиката. Харесваше много стилове, но обожаваше класическия рок и като цяло класическата музика. Обожаваше Моцарт. А също и "Сезоните". Можеше да ги слуша по сто пъти. Сигурно се чудите как е имала достъп до тази музика без интернет. Отговорът е прост - радио. Майка й имаше едно старо радио и тя хващаше Радио 1 и Енерджи, където имаше всичко, което й харесваше. Но Мая имаше слабост и към друго нещо - черно-белите любовни филми от 40-те и 50-те години. Събираха се у една от приятелките й и ги гледаха с часове. Това беше единственото удоволствие, свързано с интернет, което тя си позволяваше, но като се замислим, нямаше откъде другаде да го получи.
Още като малка тя будеше изумление. На втората сбирка със семейството й - майка й имаше сестра и с мъжа й идваха често на гости, Мая ни изигра малка пиеска, написана от неизвестен автор... Името ми се губи... но игра толкова истински, че всички ахнахме. Освен пиеси, тя ни изненадваше с рецитали на стихове, като понякога тази хитруша криеше сред тях и свои и ние - възрастните - често се обърквахме кое на кого е.
Освен че преподавам математика, аз съм и музикант. В музиката има изключително много математика. Мая мразеше математиката. Имала е една лоша учителка в прогимназията и явно я свързваше с нея и нямаше развързване. Не можете да си представите колко часове сме говорили, че поезията й също съдържа математика, а тя само клатеше глава й се смееше. Тази малка смехуранка!
Когато се запознах с творчеството й, ме осени идея - да пеем заедно. Избрах внимателно няколко нейни текста и с помощта на приятели композитори направихме няколко песни. Знаех, че трябва да говоря внимателно с Мая... или по-скоро хитро. Защо ли?
Както ви казах, Мая вече беше доста известна, но това не я интересуваше. Тя мразеше суетата и не искаше да прави каквото и да е, за да печели или да угажда на тълпата. Но тя се раздаваше постоянно и безвъзмездно - на всички - на котетата на улицата, които милваше и хранеше, а когато бяха болни, прибираше вкъщи; на просяците, на които даваше понякога всичките си джобни; на болните, на които помагаше да носят чантите през улицата, дори когато закъсняваше за училище; на хората, които искаха да ги упъти и разбира се, на НАС, на всички НАС - родителите й, нейните близки, тя ни даваше не, не капка - ОКЕАН от любовта си... но, простете ми... Пак сълзите Ъхъм.
За какво говорех? Аха. Та, успях някак си да я убедя - в началото само да опитаме и да запишем няколко песни, но после, за клиповете, ударих на камък.
"Не искам да се снимам! Много съм малка още!" - тя по принцип винаги се изкарваше по-възрастна, но този път така й изнасяше. "Мая, миличка, много млади, талантливи деца се снимат, дори по-малки от теб. Вземи Маколи Кълкин." "Кой?" Бях забравил, че тя не гледаше филми. Оставих го за по-нататък.
Мая виждаше думите и звуците в цветове. Да. Това е медицински феномен и се нарича синестезия. Може би затова стиховете й са толкова богати на цветове, подобно цветя от нейната тайна градина. Защото Мая имаше и тайни. Малцина знаят, но Мая имаше едно място в града, една малка градинка, скътана между три къщи, където ходеше, когато й беше тъжно. Там я и намерих, когато... Ъммм.
Мога да ви разкажа още много - за медалите по танци, за спечелените конкурси по литература, на които насила се записваше, за вечерите, когато ни забавляваше или когато пеехме заедно.
Но истински интересно стана, когато влезе в гимназия, защото я виждах по-често, и то сред другите. Майка й настоя тя да влезе в близкото СОУ, където аз преподавах математика, за да я наблюдавам. Не че й нямаше вяра. Нямаше вяра на ВСИЧКИ ДРУГИ.  Петнайсетгодишната Мая все по-уверено навлизаше в пубертета, но като че ли момчетата не я интересуваха, макар че вече имаше много почитатели и обожатели. Тялото й също се развиваше.
Първи учебен ден. Едно малко момиче в розова пола до коленете, с розови лачени обувки. Мая обожаваше полите. Много от вас са я виждали с ярки сини, зелени, червени полички, докато съученичките се переха с прокъсаните дънки. Тя изглеждаше поне три години по-малка, но в очите й, които бяха ту зелени, ту сини, се четеше такава мъдрост и такава тъга... Тя често плачеше. Не пред всички, не показно. Когато някой я засегнеше, тя веднага реагираше като опъната струна. Мая искаше или всичко, или нищо. Приятелите й бяха нейни и тя беше тяхна.
Класът веднага се раздели на две групи. Тези, които я обожаваха, и тези, които я мразеха. А как само я мразеха!
"Вижте я тая кукла Барби!" - казано презрително от най-голямата кифла в класа.
"Вземи се гримирай!" - изкряква жалко подобие на момиче, намазано сякаш с мистрия.
Като не можеха да я уязвят по отношение на ума й или постиженията й, те прибягваха до лични нападки, повечето от които плоски.
Един ден тя дойде при мен в междучасието, разплакана.
"Какво има, Мая?", попитах.
"Нарекоха ме к." - тя не произнасяше обидните думи.
"Нали знаеш защо те обиждат?"
"Да, защото съм глупава и грозна."
"Не, защото ти завиждат!"
Тя ме погледна с неразбиращи очи. Мая не проумяваше как може някой да те мрази и да те обиди умишлено, за да те нарани.
Тогава за пръв път усетих как злобата прониква и пуска корени в тази млада, неузряла душа, за да даде отровните си плодове. Но просто не знаех какво да сторя. Тези, които я обожаваха, отговаряха на нападките и я защитаваха, но всяка лоша дума беше като трън в сърцето на Мая.
Подиграваха й се и че не знае кой е Азис или Митьо Крика. Можете ли да си представите? Не кой е Ботев и Вазов, а Азис! Тези индивиди много бързо ставаха на дъската на сечения на многостени, а аз й обяснявах, че има и неща, които не ти повишават културата и не те развиват като личност, което ги прави излишни.
След първата година съвместната ни работа се оживи от един барабанист с много връзки и сформирахме нещо като рок-група. Казваше се Радо, беше татуиран целия и имаше пиърсинги и изключителен вкус за музика. Обожаваше рока и имаше колекция плочи на пинк флойд и роксет, стоманено сиви очи и празен гараж, където репетирахме всеки петък - за ужас на съседите му. Той имаше и много приятели. Някои бяха от по-горните класове на училището ни. Излизахме всички в събота вечер. Момчетата носеха китарите, но когато Мая си измуфтваше някоя от тях, всички млъкваха. Тя учеше нови песни с лекотата, с която учеше стиховете в прогимназията, и пееше като ангел. Сякаш всичко й се отдаваше. Всичко, освен любовта. Както казах, Мая се раздаваше докрай. Влюбеше ли се, тя обичаше от сърце и душа. Но момчетата на 15, пък и до 20 не са настроени на такава любов. Не случайно най-хубавите й стихове са любовни, сравняват ги тези на Евтим Евтимов и Дамян Дамянов - поетите на любовта. Но любовта хем през очите на 15-годишно момиче, хем през погледа на зряла жена. Какво имам предвид? Не ме мъчете, не разбирам от поезия. Говорят за разнообразни стихосложения, за новаторски ритмични структури, за стихове без пунктуация, които тя развива до съвършенство, но най-дълбоко в тях, поне доколкото съм чел, е жаждата за взаимност, за потапяне в другия, без да се изгубиш... и така нататък, и за това много се е изписало.
След всяко разочарование тя идваше при мен, на нашето си място и плачеше, и говореше, и плачеше, докато не й оставаха сълзи. А аз само кимах и я успокоявах. Прегръщах малкото телце и в душата ми имаше мир и покой, защото се чувствах сякаш я защитавам от целия свят, настръхнал като звяр срещу нея.
Не знам дали споменах, но въпреки че не смяташе така, Мая беше едно от най-красивите момичета в гимназията и като такова беше в прицела на най-раздърпаните младежи (поради нежелание да кажа по-тежка дума), които искаха да им е поредната "бройка".
Такъв тип нямаше шанс с нея. Но покрай тях имаше други, много по-лоши. Такива, които правеха каквото им се каже, за да задоволят нечий женски каприз, сами ставащи съсъд на злобата. Някои от тях, малко, но достатъчно, можеха подобно хамелеони да заблудят дори умно момиче като Мая. Един от тях имаше открити сини очи, мека кафява коса, беше висок и слаб, често носеше тениска на Нирвана и пушеше Виктори. Също беше и художник.
И тя се влюби.
Как стана? Стана някак неусетно. Той идваше на сбирките и отначало само я гледаше. Не продумваше. Просто я изпиваше с очи. Може би с това й стана интересен. Всички се опитваха да я впечатлят - или с думи, или с държание и на нея й беше писнало. Явно беше добре инструктиран, или му се отдаваше. И един ден ги видях да се държат за ръка.
"Много е голям за теб.", казах.
"На двайсет е. Момчетата по-късно съзряват."
"И все пак, внимавай."
"Винаги внимавам."

"Винаги внимавам."Само ако не бях повярвал! Може би щях да предотвратя неизбежното.
Но сигурно съдбата се преде от Мойрите и няма как да я промениш.
Съмнявам се, че някой от вас знае какво точно се случи. Това, което е общоизвестно е, че е имало секс и снимки, закачени по стените на училището, където, снимани от учениците и разпратени по мрежите, са достигнали целия свят. Имало е и клип.
Някои твърдят, че тя умишлено се е съгласила, за да стане по-известна. Това е абсурд. Първо, тя беше най-чистото същество, което познавам, и второ, тя беше достатъчно популярна и от тази грозна проява на зверщина не стана по- или по-малко известна.
Ще се въздържа да коментирам тези издевателства, а понеже скоро ще избие звънецът, ще ви кажа какво се случи последните два дни.
След бруталното насилие тя дойде до нас. Беше ледено спокойна. Никога не я бях виждал такава.
"Какво става с Асен?", попитах закачливо и намигнах.
"Скъсахме", изсъска тя.
"Защо?", попитах неразбиращо.
"Защото е тъпо копеле." Никога не я бях чувал да изрича такива думи. "Те всички са такива."
"Не всички.", рекох.
"Утре ела. Знаеш къде. След работа."
"Ама..."
"Тихо. Не ме питай нищо. Всичко е казано."

"Всичко е казано" Какво ли значеше това? Ако само се бях замислил...
На следващия ден беше извратеният парад на снимките и всички се взираха в телефоните на групички, обсъждайки "най-интересната новина". Клипът излезе по новините. Жалки опити да се потъпче невинността на една слънчева душа. След работа отидох на специалното й място и я заварих легнала на земята, с прерязани вени. Кръвта вече се беше съсирила. Сключените й ръце държаха червена роза с отчупени бодли. Всеки е свободен да тълкува този жест както пожелае, аз няма да ви натрапвам моето обяснение, както правят всички други. Обадих се на линейка, разбира се, но знаех, че вече е късно. И там, надвесен над трупа й, плачейки за пръв път след смъртта на майка ми, аз осъзнах, че я обичах - обичах я от мига, в който я видях в тънката синя рокличка със сандалите, през всички рецитали, през математиката в училище, през концертите ни с групата, през дните, когато плачеше в ръцете ми, чак до този момент, в който държах мъничкото същество, което даде толкова много, че не му остана нищо.
Дали я заслужаваме?
Предполагам, че не.
Но аз лично ще посветя остатъка от живота си, за да я заслужа.


8 октомври 2017 г.

Думите ти

Думите ти - с чувства наляти -
като чаши със хубаво вино
аз пия с отмерени глътки
и напивам се даже по чата
но не е моя вината
че ти си просто неустоима
но за мене вече си приятел ;)

Лимон

Стиховете ми - изстискани от сърцето
тъй както се изстисква лимон
бих дал от тях милион
само за минута с тебе
толкова са непотребни

Живеем различни животи

Живеем различни животи
един от друг сме далеч
остава отворен въпроса
какво постигаме с реч
аз вярвам
дори да се смееш
но вярвам силно
прекалено силно дори
ще успее
огън да се разгори
там дето
делят километри
че може само със слово
да лумне пламък отново
там дето и въглен
не можеш намери

24 септември 2017 г.

Един луд

Той беше луд
беше заразен от тази дивна лудост
на шапкаря от Алиса
и подобно Робин Худ
за неправдите прописа
но перото му тъй жилеше
че не остана невидян нечут
намериха го и го биха
изтупаха от него всяка дума
всеки стих
и безжизненият труп
захвърлиха да стине
но чудо
от трупа изникна цвете
цвете алено
искрящо
което вдъхновяваше поети
милиони като песъчинките в морето
и във техните зеници
жив бе нашият герой
и чрез тях достигна всички
и безсмъртен стана той



19 септември 2017 г.

Липсваш ми.

Липсваш ми.
Просто ми липсваш.
Тъй както може да липсва
водата в пустиня,
в живота светиня,
за цветето слънце,
за нивата зрънце.
Просто ми липсваш.
Без тебе е пусто.
Без теб няма чувства.
Душата ми крее.
Но огънят тлее.
Просто ми липсваш.
Липсваш ми.

18 септември 2017 г.

Истинска си

Писах... писах много
за измислена представа
а сега? сега не мога
ти пред мене оживяваш
не идол красив и студен
във ярък безоблачен ден
жена си от плът и от кръв
в която животът със стръв
се е впивал
оставяйки не един белег
всичко живо
е вкусвало Нейното жило
но ти си силна
и смела,
и добра,
и мила,
и толкова, толкова земна
истинска си като
земята черноземна
като небето
просторно и лазурно
като морето
разпенено и бурно
ти си истинска
само когато сме двама
останалото е мъчение
всичко друго е измама
всяка дума
всеки стих
и всяко изречение

12 септември 2017 г.

Душата ти кърви

Душата ти кърви, момиче,
живецът й бавно изтича,
животът си върви, девойко,
и няма кой да ти помогне,
ако не си помогнеш сама.
Излез вече от тази тъма!
Излез ти на светло
додето всичко от нея
                      не е изтекло...

7 септември 2017 г.

По "Scream if you wanna go faster" на Гери Халиуел

дай ми само
дай ми само
резервоар бензин
пълен с думи, музика, картини
и ще видиш
и ще видиш
как политам в небесата сини
с туй гориво
зареден
всичко в мен
красиво грозно
се превръща във поезия и проза
после връща се обратно
то усилено стократно
и на хора много непонятно

30 август 2017 г.

Службата

Тя върви по тънката дъска, а отляво и отдясно адът се отприщва - континенти се сблъскват, изригват вулкани, избухват Свръхнови, сблъскват се галактики... а тя върви, красива като Афродита и недостижима като Жана Д'Арк, върви необезпокоявана даже и от божествата...

- Мирооо, Миро! - Дара стои с няколко листа в ръка и ме гледа строго. - Къде е заявлението за Сухстрой, нали каза, че ще го направиш до петък!
- А, а... да... - окопитвам се аз.
- Ами днес Е петък! - тя слага ръцете си на кръста, все така държейки с ръка листовете
- Заемам се. - свеждам глава.
- Заемал се... - тогава още не зная, но и погледът, и тези привидно назидателни думи крият съвсем друго послание.

Аз съм неудачник. Завърших прост техникум със специалност автомеханика. На изпита за квалификация отвориха един капак на кола и ми казаха да посоча динамото. Аз стоях като Родоския колос и даже не промълвих. После ми казаха да кажа къде се намира въздушния филтър и ги посрещна непроницаемостта на Сфинкса. Мога да продължа, но мисля, че и така схванахте за какво излагане ставаше въпрос. После, срам не срам, записах в Аграрния някаква смотана специалност... и станах вишист. И понеже трябваше да се работи, за да се яде, а аз не можех нищо, направих логичното - кандидатствах по европейска програма за вишисти. Няколко интервюта и ето, че бях приет в Кадастъра. Това, ако не знаете (а повечето хора не знаят) е Агенция, към Министерството на благоустройството и регионалното развитие. В моя град имаше служба, пряко подчинена на Агенцията.

В началото всичко беше супер. Навлизах в работата, имах колега на моята възраст, с когото бяхме другари по оръжие, както се изразяваше шефа. А шефът ни беше най-готиният човек, който някога съм познавал. За нещастие ние двамата с колегата ми бяхме единствените младежи. Защо за нещастие? Защото я имаше Дара. Как да я опиша? Не беше нито от най-красивите, нито от най-умните. Но не си правете грешни изводи - тя беше на четиресет години и удивителната й младежка красота (видях снимки) се беше преляла в уникалния й ум, способен да запамети стотици лични имена и фирми и в две здрави, умни и весели деца. Имаше две висши, като едното беше завършила с дете на три години.

В началото ме побъркваше. Един ден ми говори мило, на другия ден не ме поглежда. Или пък се заяжда за нещо дребно. После пак е мила, пита ме как са минали почивните дни. После пак минава покрай мен сякаш съм малка гара. Не знаех защо прави така, но поради някаква причина умирах за нейното внимание. Всъщност, нека разясня тази причина.

Както вече казах, аз съм неудачник. На двайсет и три нямах много точки сред жените, ако ме разбирате, и това се отразяваше на самочувствието ми, а жените усещат това. Странното е, че съм се влюбвал повече пъти, отколкото скорости има една нова Скания - е, това поне знам - и за всяка любов помня учудващи детайли, както и по няколко стиха. Така се родиха няколко стихосбирки, една от които - най-добрата - сега краси бюрото на Дара (за да ме дразни, като се питам дочела ли я е или не). След като и я подарих с някакво тъпо стихче за посвещение, с тъпата надежда да имаме тема за разговор извън работата, тя я сложи вляво на принтера, така че да се вижда, и заряза там. Само веднъж я попитах дали я е чела и тя каза, че й е "хвърлила едно око". Аз замълчах като комунист на разпит. И това беше.

Заредиха се спокойни дни. Доколкото можеше да е спокойна работата при това двойнствено поведение. Лошото беше, че то ме привличаше като нектар уморена пчела и аз едва издържах. Вечер я сънувах и се събуждах облян в пот... и друго.

Не можех да издържам. И тогава тя го включи. Кое? Онова, женското. Онова, с което всяко женско същество може да превърне мъжкото от неговия вид в безволев роб. Тя започна да ме забелязва, да се накланя към мен, започна да носи предизвикателни - и все пак позволени от правилника - рокли и блузи с деколтета, дори да ми прави комплименти.

- Ууу, Миро, изглеждаш във форма, да не ходиш на фитнес.
- Ха-ха-ха. Не, на танци, благодаря, че забеляза.

И много подобни, които ме е срам да повторя. Но бях яко в джаза.
Може би ви е чудно как ТОЧНО изглежда тази моя богиня. Умишлено не я описвах досега, защото всъщост това за мен нямаше значение. И все пак може би има нужда. Имаше няколко несъвършенства на лицето, кехлибарени очи с няколко сиви пирамидки, които се виждаха когато много те приближи - което по това време ставаше много често. Имаше леко коремче, останало след раждането на второто дете. Косата й беше кестенява и с прическа на етажи. Краката и бяха прави, което видях през втория период, когато ходеше с къси поли... аз и друго видях тогава, но да не избързвам.

Та, всичко си вървеше спокойно, даже рутината беше започнала да ме дразни, та си драсках разни стихчета, когато водата се размъти. Всъщност стана следното:
Бях в мъжката тоалетна и... правех това, което човек прави на това място, когато влезе Дара.

Изправих се като попарен и запелтечих, че е объркала тоалетната, но тя каза:
- Не, точно тук съм, където искам.
След това започна да се приближава, разпусна косата си, свали блузата и остана по черен сутиен. Аз се дръпнах назад и седнах на чинията, потейки се като скараджия през август. Не знаех какво да правя, бях напълно парализиран.
- К-к-какво правиш? - отново запелтечих аз.
- На какво ти прилича? - попита тя изкусително.
Когато стигна до мен, тя седна в скута ми и аз усетих, че няма нищо отдолу. Беше ГОЛА. Усетих интимните й части да се трият в моите и изведнъж ме обзе възбуда. Но тя беше... Дара. Тя беше недостижимата, женена, колежка! Какво, по дяволите правеше?! След малко, когато вече не можех да се сдържам и станах твърд, тя извади един кондом и ми го сложи. После започна да се движи нагоре-надолу и да стене тихичко в ухото ми. Възбудата от тези действия, прибавена към страха да не ни хванат на калъп беше невероятна. Чувствах се... не мога да го опиша с думи... на седмото небе. Тя взе ръцете ми и ги постави на гърдите си. Те бяха стегнати и същевременно меки.
Когато свършихме, тя изхвърли кондома в тоалетната и ми каза, че ако си мълча за това, ще има още, а ако се разприказвам, ще ме съсипе.

На следващия ден не смеех да срещна погледа й, а тя се държеше сякаш нищо не се е случило. А аз... аз очаквах на лицето ми да пише "прелюбодеец" и "долен подлец" с неизтриваемо мастило. Очаквах всички да ме сочат с пръст, но се случи нещо друго, нещо по-лошо.

- О, Миро, тук ли си? - тя надникна по-късно в стаята ми. - Това е мъжът ми Красимир.
И в стаята влезе, като едва не разби касата, едър, широкоплещест мъж, на около петдесет години, с ясно оформени бицепси и поддържано тяло. Явно беше спортувал на младини. "Спукана ми е работата", помислих си и едва се сдържах да не се подмокря.
Ръкостискането напомняше на мачкане на ръката ми в менгеме. А очите му бяха толкова ярко сини и остри, че сякаш прочете всичко в душата ми.
Но не знаеше за нас с Дара. Доказателство? Още бях жив. Не, не съмнявах, че този човек няма да търпи изневяра и усети ли, че чукам жена му, съм си подписал смъртната присъда.
Всъщност нямахме какво да си кажем и той се запозна и с колегата ми - явно познаваше останалите в офиса - и се омете като летен ураган, на какъвто приличаше.

Същия ден когато бях в тоалетната Дара пак ме навести. Този път първо говорихме.
- Видя мъжа ми и вече сигурно се досещаш какво може да ти причини ако разбере, че си се възползвал от мен...
- Ама аз не...
- О, миличък, за него няма значение кой е започнал...
- Но, но... защо...
- Защо теб ли? Душичко, много е просто... ти видя мъжа ми, той е бивш боксьор, изключително силна личност, най-силната, която познавам. А ако не си забелязал, аз също обичам да си правя каквото искам... и едно такова агънце като теб ме възбужда изключително много. Едно такова послушно и миличко, неопитно и беззащитно, което да обуча както си реша... разбираш ли сега...
Не знаех какво да кажа, затова просто кимнах. И последва насладата.

Правехме го като зайци. Веднъж дори се скрихме в килера за едно "бързо". Започнах да се чувствам по-уверен. Обличах се по-изискано, направих си готина прическа. Исках да съм хубав за нея. А тя се държеше... типично по Дарински, тоест, беше възприела двойнственото поведение от началото. Може би за да не забележи никой, може би за да дразни апетита ми.

Но истината е, че започнах да се влюбвам. Написах няколко стиха за нея, но нямах смелостта да й ги покажа. Сексът на работното място е нещо много странно. От една страна си е като нормалния секс, но от друга е значително по-възбуждащ, заради това, че могат да те хванат. Това е нещо като да го правиш в парка, само дето в парка можеш само да отнесеш глоба, а в работата - от уволнение, до дело за сексуален тормоз. Не бях наясно с разпоредбите, а и ме беше страх да питам, а пък никой не беше провел семинар за сексуалния тормоз, може би предвид разликата в годините и доверието в целомъдрието на служителките. Но аз поразузнах в интернет и разбрах, че имам основание да съдя Дара, но един процес щеше да излезе скъпо и резултатът едва ли щеше да е удовлетворителен. Да не говорим за отношението към мен след това и всички произтичащи неприятности. А като добавим и побоят до смърт от бившия боксьор, нямаше шанс. А и както казах, у мен започнаха да се зараждат чувства.

- Дара, Дара...
- Ъъххх, Миро.. - тя стенеше в ухото ми, но аз с нечовешки усилия на волята я преместих от себе си.
- Дара... 
- Какво!? - тя ме гледаше вбесено. - Не ти ли харесва? - каза и се отърка отново в мен. Потръпнах от удоволствие, но се сдържах.
- Искам да поговорим.
- Оффф... за какво има да говорим? След малко ще почука някой и ще ни хванат.
- Точно за това. Не може ли... да се виждаме - наблегнах на думата "виждаме" - някъде другаде, за разнообразие.
- Мечо - наричаше ме "Мечо", отново нарочно, защото бях много слаб - нали знаеш, че не можем да си позволим да ни виждат на публично място? Ако някой от офиса разбере, ще си имаме проблеми, а ако мъжа ми разбере - проблемите и за двама ни ще са още по-големи. Но на мен ще прости, аз знам как да го манипулирам, докато ти... с тази крехка физика...

От тогава всеки път когато се криехме в тоалетната или в килера, или оставахме след работа, уж да си довършим задачите, аз и опявах да се видим, а накрая не издържах и й показах стиховете. Това обаче не подейства както очаквах.

Тя просто спря. Спряхме с чукането изведнъж. Без предупреждение. Без нищо. По нищо не личеше дали е харесала стиховете, дали изобщо ги е прочела. Не знаех дали спря да ме мъчи защото разбра, че за мен е станало истинско или поради някаква друга причина, но резултатът беше факт - започна суша.

А при сушата човек търси оазиз. Бях ви споменал, че ходех на танци. В началото никое от момичетата не ме забелязваше, но когато се "барнах", едно момиче започна да ме "заобикаля" и нещата се подредиха.

Беше толкова различно. Като начало, нямаше игрички - тя беше такава каквато си е, сладко миньонче, сервитьорка, завършила езиковата, преподаваща уроци по английски в свободното си време. Аз се възползвах от тези й умения и някои уроци прерастваха в нещо повече. Беше толкова хубаво и нежно, че започнах да забравям насилените актове в работата.

Междувременно Дара не ми обръщаше никакво внимание и аз реших, че така е най-добре. Да, но много добре не е на добре.

Тъкмо прибирах една папка в архива когато Дара ме блъсна грубо в стената. Обърнах се и докоснах лицето си. По ръката ми имаше кръв.
- Какво правеше с онази никаквица! - изсъска тя злобно.
- Теб какво те бърка! - озъбих се на свой ред аз.
- Виж какво, пале такова - ти си мой! Дори да не те имам, пак си мой, разбираш ли?
Не разбирах.
- Аз те направих това, което си сега. Готин пич. Помниш ли какъв муньо беше. Никоя нямаше да те погледне. 
- Дара, миличка - обръщението не се получи искрено, - осъзнаваш ли колко нелогично звучиш? Хората не са вещи. Аз не мога да ти принадлежа, никой не може. Благодаря ти за всичко, което направи за мен, но, както ти сама си забелязала, връзката ни бе обречена от самото начало, а ето че нещо излезе от нея - за мен, а, вярвам, и за теб.

Докато ме слушаше, погледът на Дара се смрачаваше все повече и повече. Това не беше на добре.

Говорихме още много. Тя ме заплаши с мъжа си, но аз не се пречупих. Знаех, че няма да й стиска да прецака отношенията с бащата на децата си.
Тогава тя направи следващото логично нещо.

Соня отвори вратата плачейки и вместо урок, трябваше да я утешавам.
Каза ми, че Дара я е причакала след работа и й е разказала за "нас". След това я е заплашила, че мъжът й ще ме вкара в болница, ако продължаваме да се виждаме. След като й обясних цялата истина, а не изкривените лъжи на Дара, я успокоих, и решихме, че Дара прекрачи границата. Вече не ми пукаше какво ще стане с мен, този тормоз трябваше да престане.

- Георги, искаш ли да изкараш 10 лв? - Георги беше колегата ми на моята възраст, с много модерен айфон.
- Винаги. - каза.

Всичко беше подготвено. Камера. Екшън.

- Е, поговори ли си с твоята пикла?
- Да, Дара, макар че е трудно да се говори с момиче, което си изплашила до смърт със заплахите си.
- Както казах, пикла.
- И какво очакваш сега? Ти ме насили. Чукахме се няколко месеца, ти видя, че се влюбвам и прекъсна всичко без обяснение. А сега очакваш от мен да съм ти верен? - изрецитирах всичко на висок глас като наблягах на някои думи.
- Да. - каза кратко тя.
- И на всичкото отгоре заплашваш момичето, което истински ме обича, че мъжът ти ще ме пребие ако продължаваме да се срещаме?
- Защо повтаряш... - тогава Дара се сети и се обърна към другата кабинка.
- Георги, бягай! - изкрещях, а Георги само това и чакаше.
Излетя от кабинката и вече имахме запис на признанията й. Не беше вече думата й срещу моята и едва ли щеше да рискува глупаво. Тя беше всичко друго - садистка, насилничка, майка, но не и глупава.

...

Сега Дара не говори с мен, освен по работа. Със Соня вече сме сгодени и обмисляме дете. Аз се издигнах в работата и от младши, вече съм старши експерт. Но всеки път когато отида в тоалетната и подуша въздуха, наситен с белина, усещам неприятна възбуда в слабините и у мен нахлуват стари спомени за стара любов...

23 август 2017 г.

Букет стихове за специална девойка

Не се познаваме отрано
за да е специален този стих,
бъди ти весела, засмяна
и много радвам се, че те открих!

....


Как копнея да докосна
аз твойта свята красота -
нежна теменуга росна
една сред хиляди цветя...


.....


Девойко мила и красива
допусни ме до света си
и никога не си отивай
ти защото ще те търся...



По Elize - Into your system

ти си вече в моята система
прелята там интравенозно
и не мога дъх да си поема
оплетен съм тъй виртуозно


.....



Харесвам те.
Звучи глупаво, зная.
Интересна си.
Изтъкрано вече клише.
Харесвам те.
Не знам как ме омая.
Но разтресе ти
света ми от обич лишен.



....



ах ти палаво коте
как с мен си играеш
ти стъжни ми живота
а даже не знаеш...





....


Харесваш ти хора, които
родени са с огън в душите
и той им изгаря сърцата,
оставяйки диря в Съдбата...

Дали съм от тез светли хора,
или пък напразно се боря
за няколко думи от тебе
това ще реши само Времето...



.....


мисля си за теб
няма защо да го крия
мисля си за "Ние"
дали ще бъдем се питам
но ти си тъй далеч
че разкъсана е
връзката ни
като този ритъм




.....



намерих си душа
душа ми да разбира
дори и да сгреша
тя мен да не презира
когато аз реша
пред ней да се разкрия
тя всякакви неща
спокойно да попива
тя без мнителността
на другите присъща
а е и сладка също ;)


......



о как е сладък този трепет
от приближаващата среща
дали ще си допаднем с тебе
аз питам се и друго нещо
дали ще влязат в употреба
те чувствата в сърце горещо
душата бяла като лебед
с възторг от идващата среща
о как е сладък този трепет

20 август 2017 г.

Как искам...

Как искам просто да си тръгна,
от мъката да се изтръгна,
на леглото да си легна
като пич да се протегна,
но не стават тъй нещата
друго шепне ми съдбата
и не шепне даже, а крещи:
закован си тука яко ти,
мръднеш ли, ще съжаляваш
волята си тук каляваш,
тъй че стой, не се оплаквай
и заплатата очаквай,
щом пристигне, почерпи се
нещо хубаво купи си.

Палава девойка

Тази палава девойка
вчера пак получи двойка
и не по друго - по Руски,
беше във час със закуска,
и мъъъничко само пияна
наказана после остана,
но питай дали я засяга,
оттука нататък ще бяга -
без да й мигне окото
ще оглави първенството...

11 август 2017 г.

За Никол

Ти си енергия, ти си импулс,
ти си и огън във ледник нахлул...
Ти си и буря, затворена в тяло,
пуснала руля, едва оцеляла...
Грешница също, горяща на клада -
ти просто си млада, тъй грешно млада!

Познавам аз момиче

Познавам аз момиче,
със поглед електричен
щом те зърне със взора зелен,
ти падаш във плен,
завинаги в плен.

Познавам аз момиче,
което тъй обича,
че отнася те като вълна -
и водиш война,
безкрайна война.

Познавам аз момиче,
което е различно,
и налага се да разбереш
че то е море,
безбрежно море.

Искаш да работиш...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Няма във живота
кой да пусне даже лев
за това, което ти изнася
и да можеш да живееш райски
като бачкаш ти по два-три часа...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Може да се случи
сам ако си станеш шеф
и натрупаш капитали,
назначиш си ти васали,
но напили се, наяли

за да не крадат от тебе...
Друго нищо ти не требе.

За "поетите"

Ти пишеш... и пишеш "верно и честно",
но кой да те чуе човече -
всеки трети поет е и пречи
със своето слово оловно пелтечи
и чуем, че плюе безумните речи...
Във време, в което е бреме да пишеш,
най-добре направи - почини си.

10 август 2017 г.

Тежи ли ти под климатика

Ех, тежи ли ти под климатика?
А дадат ли ти една мотика?
И наместо да нехаеш,
да започнеш да копаеш?
И наместо да седиш на стола мек,
да се хвърлиш ти във огнения пек?
Той ти ръби на дупето?
Ами иди на полето!