29 ноември 2017 г.

Ангел или Демон

Какво си ти?
Ангел ли си или Демон?
Душата бързо превземаш.
В сърцето жило забиваш
и теква отровата
готова си
да възвисяваш
или да проклинаш
отдаваш ми се
цялата
а мярка се далеч
мъглата на раздялата
като гора след сеч
опустошена е душата ми.
Редят се един след друг
въпросите...
Какво си ти?
Демон ли си или Ангел?
Живот ли носиш или Смърт?
Или и двете?
Тупти в ръката ти сърцето.
Ще го смачкаш ли?
Вечно твоя е душата ми.

24 ноември 2017 г.

Бурното море

Лежеше на брега удавник,
на брега на бурното море,
лежеше, явно от отдавна,
без да може сили да сбере.
Приближих се и попитах
с глас угрижен, тъжен и смирен:
нима мощта изпита
корабът ти на това море?
Той отвърна - не море е,
а жена - богиня, с власт
на трески да разпилее
всяка лодка, кораб, сал.
Тя с акулите живее
и ги плаши щом реши,
късметлия съм, че с нея
само малко съгреших.

Творецът

Имало едно време един човек. Той бил Творец. На петнайсет овладял всичките изкуства съвсем сам. И започнал да описва света в стихове, песни, разкази, импресии, картини... всичко, което му щукнело. В началото просто описвал - мелодията на потока, цвърченето на птичките, шума на гората, синьото на небето, изобщо всичко около него. Но постепенно започнал да влага по нещо от себе си в творенията и да ги променя. И един ден един славей измучал. В началото Творецът се уплашил, но после осъзнал, че чрез словото той вече владеел света. А светът не му харесвал такъв какъвто е. Отчасти затова и станал Творец. И се заел да го променя. Природата не пипал. Само добавил малко повече цветове и звуци. Но хората, хората решил да направи по-добри.
И записал:

Считано от този миг нататък
във живота - дълъг или кратък
никой няма друг да нарани
и за всеки ще има храни.

Зарадвал се Твореца и легнал да си почине. Тъй като вече бил всемогъщ, направил себе си безсмъртен и почивката му траела няколко века. Когато се събудил, не повярвал на очите си - Земята била претъпкана с хора и растения. Буквално нямало един свободен милиметър.
Замислил се Твореца. Явно това не било решението. Тогава написал:

На всеки два живота,
един се пада рожба,
храната ще е с квота
ще работи който може.

Зарадвал се още веднъж Твореца и пак легнал да си почине. Този път спал по-дълго и когато се събудил, видял още по-странна картинка.
Населението било намаляло на няколко милиона, но поради кръвосмешение имало много болести и почти никой не работел, защото това било условието. Съответно нямало производство и хората се върнали в пещерите.
Тогава Творецът се разярил и написал последните си редове:

След тези редове аз ще умра,
човека без докрай да разбера,
нека се развива както иска
но и неговият край е близко...



23 ноември 2017 г.

По "Кукла" на Атлас

Бледа кукла си ти
изваяна сякаш
от мойте мечти
Кожата - мляко
очите - звезди
ти си единствена
ти, само ти!
Бледа кукла си ти
която Творецът
за себе си скри.
Ти ме поглеждаш с тихи очи
дето надежда тихо мълчи...
Питам - има ли Бог
и защо е толкова
безмерно жесток!
Защо вместо радост,
ни дарява болката
да сме разделени
в различни Вселени.

Бледа кукла си ти,
с обич засъхнала
в двете мъртви очи.

17 ноември 2017 г.

Студена си

Студена си -
ръце от лед,
очи - елмази,
ти никой не обичаш
и никого не мразиш.

Ти ледна си
сърце от лед
в гърдите бие
в любов ти се заричам
сърцето си ти давам.

И ти отваряш дверите
на своя храм кристален
а той е пълен - ужас! -
с стъкленици
във тях сърца туптят
стотици
обречени
на студ и мраз
а ти вървиш със моето
в ръцете си
намираш мястото и спираш
отваряш стъкленицата
и поставяш там
сърцето ми
зад стъкло прозрачно
става здрачно
и сърцата затуптяват силно
те приветстват ме
кървят обилно
на устните с усмивка ледна
с очи безжални
ме оставяш да кървя със тях
И ти затваряш дверите
на своя храм кристален
преизпълнен с стъкленици
във които сърцата туптят
на момчетата стотици
за които била си светът

и моето също.

Великите

Какво се случва със Великите?
Набива ги Дявол на пиката
додето още са живи
дали са щастливи?
Със пиката в задника
от сутрин до заника?
Едва ли?
Това ли
наистина чака Великите?
На дяволите пиките -
слава, богатство, наркотици, разврат...
Дали във този свят
покварен и злобен
за да остане от тебе някакъв спомен
да продадеш душата си
трябва да си склонен.

По Малкия принц

Там някъде далеч
зад реки и планини
растяло красиво цвете
имало си то стопанин мил
грижовен
всяка сутрин го поливал
всяка вечер го завивал
предпазвал го от ветрове
студени
и от насекоми настървени

тъй минали години доста
живели те живота просто
но цветето започнало да линее
"Малко ли ти е водата"
питал стопанинът с грижа?
"Не е от водата, тате."
отвърнало цветото със болка
"Не усещам нищо от живота
Всяка вечер ме завиваш
и не виждам небосвода
изпъстрен с хиляди звезди,
на морето хладните води
за мен се чужди
знаеш, има други нужди
освен заслона и водата
липсват ми вечер небесата
ветрове вечерни, пеперуди
нощни, като въглен черни
изобщо, звуците вечерни."
"Не, не мога, съжалявам"
стопанинът със болка рекъл
"На опасност те оставям,
ако покривалото не слагам"
И линеело от болка скрита
хубавото цвете ден и нощ
цветовете му - разкош,
бавно посивявали
цветето линеело
и накрая
във една ужасна нощ
изсъхнало напълно
под покривалото си тъмно.
Стопанинът разбрал тогава
разбрал тогава всичко,
но късно,
както всичко във живота, става,
загубил всичко що обичал.



10 ноември 2017 г.

В очите й светят звездички

В очите й светят звездички
когато погледне те с смях,
а нейните малки лунички
усмихват се сякаш със тях.

Нозете й, пъргави, живи
се носят по жълтия плаж
тя бяга, тя пее, щастлива -
при свойто море че е пак.

8 ноември 2017 г.

Бъдеще?

фотони трилиони
по кабели оптични тичат
опасли земното кълбо
в ОБЛАКА се стичат
и роботи
сновящи по земята
земляни
летящи в небесата чужди
земляни
неподвластни на телесни нужди
развиващи теории и хипотези
земляни
с мозъчни протези
слети с тези пътища
оптични мрежи невронни
цялата земя обрасли
досущ като лиани

Това ли е нашето бъдеще?

Хаос

Урагани от огън и лед,
вулкани, изригващи лава.
И вихър сред вихър свиреп...
Това във душата ми става!

Хаосът е вече отприщен
и не се спира пред нищо

Реките от лава изгарят
всичко по пътя си огнен,
а вихрите силни събарят
всички дървета от корен.

Хаосът е пуснат на воля
и играе си своята роля.

Душата е вече пустиня
и мъртво е всичко във нея
след огъня тя ще изстине
но слънцето пак ще я сгрее.

Че Хаосът е сила най-могъща,
но Воля има и душата също.

И ето -
в пустинята роди се чудно цвете
което
изчисти и земята и небето

3 ноември 2017 г.

Атомна електроцентрала

Аз съм дива, луда и щастлива,
и във мен енергия прелива
като в ядрена централа
елекричество съм цяла
аз съм пламък
аз съм лава
аз горяща съм жарава
доближиш ли ме,
внимавай
можеш ти да съжаляваш
който много приближи ме
може гръм да го удари
може огън да го пари
може ток да го запали

Но допусна ли те близо
ще видиш ти Вселени
от мене
    сътворени
ще видиш светове
целите във цветове
ярки и красиви
ще видиш теменуги диви
ще видиш и дървета сини
червени и лилави
ще видиш птици, мишки, динозаври...

Но ако още по-навътре влезеш
ще ти се изплезя
и ще видиш ти момиче малко
да държи в ръцете си близалка
тук, в ядрото на душата ми
аз дете съм
и забиеш ли камата си
ще падна кървава и мъртва
затуй и пазя тъй ревниво
момичето във мен игриво.

30 октомври 2017 г.

Създателят

Чувствам се могъщ
мислите ми като дъжд
създават Вселени
хиляди Вселени
във всемира разпилени
в необятните пространства
моят разум мощен странства

Чувствам се велик
дъжд от мислите вали
чудно ми е що ли напоява
щом Взривът е моята поява?

Аз съм Разум чист и силен
Мой баща е Абсолютът.
Пред мойта мощ и твърдост
и пространството се чупи.

Да съм сила, да съм огън,
туй съдбата ми е отредила
но съм тъжен и самотен
та макар и със безкрайна сила.

Зная, зная, в самотата
ще създам подобие на мене
ще му влея свободата
да избира и да се променя

---

Твар презряна и лукава
как срамувам се от тебе
че те сътворих такава
и отгледах те от бебе

Шест еона цели сътворявах
аз един перфектен разум
той не трябваше да съгрешава
ти греха му в миг показа.

---

Направих го от завист, ТАТКО,
защото в мене ти не вля душа
ти направи ме една играчка
и каза ми наволя да греша.

Защото бях аз проста имитация
суров продукт, дефектна стока,
а кажи щом изтече пробацията
няма ли да ми изстискаш сока?


---


И да говорим, думи са излишни
няма смисъл да се ровим
в грешките предишни.
Вече са хората от мен отделни
не помагат ни скрижали
ни книгите свещени.

---

И пак самотен аз се рея
из пространствата всемирни
пак съм всемогъщ и силите владея
но започвам да се питам
за какво живея?

28 октомври 2017 г.

По ИТ на Кейти Пери

Целуни ме
зарази ме с любовта си
докосни ме
вкарай жило във плътта ми

Любовта ти
в мен множи се като вирус
Любовта ти
Любовта ти, ти, ти,
тя прониква в всяка моя клетка
в рибонуклеинова решетка
Любовта ти
в мен нараства като язва
кървава зора
във очите се оттича.

Целуни ме
инжектирай вируса дълбоко
докосни ме
нека болката да е жестока

Аз съм.... аз съм твоя жертва
готова съм... готова съм за жетва.

27 октомври 2017 г.

Когато злото

Когато Злото в главата ти шепне
мисли ужасни, коварни и зли,
ти знай, че яркото Слънце ще светне
и ще разсее тез мрачни мъгли.

9 октомври 2017 г.

Мая

Напоследък много се написа и каза за Мая, като редом с хубавите неща, се изрекоха много лъжи. Затова искам да отделя този час на класния, за да ви разкажа моите спомени, защото, както може би знаете, сме семейни приятели с родителите й.
Спомням си малката Мая, усмихната, весела, с живи синьо-зелени очи и руса коса на две плитки като Пипи, която обожаваше. Тогава тъкмо бях завършил Информатика и Математика и започвах кариерата си като учител. Баща й беше починал рано и майка й трудно се справяше със сметките, затова - макар че беше много горда жена - ме помоли да подготвя Мая за матурите. За наша обща изненада малката Мая влетя в стаята, където седяхме, и с неизчерпаемото си любопитство ни попита за какво си говорим. Беше с тънка синя рокля и жълти сандали. "Говорим си за скучни възрастни неща" - отвърна майка й, но Мая не се предаваше. "Да не би да говорите за матурите? Вече ти казах, че няма да кандидатствам в Езиковата!" Ще поясня. Макар Мая да имаше вече литературни изяви в няколко вестника, да пееше и танцуваше много добре, тя не се имаше за нещо повече от другите, а знаеше, че майка й изнемогва с парите и дори да влезе в Езиковата, само ще я товари. А, честно казано, подозирам, че е знаела, че с това подписва смъртната си присъда. Тя беше много умно момиче. Някои казват - гениална. За мен беше просто нашата Мая. Защото тя не беше моя или нечия друга. Талант като нейния принадлежи на цялото Човечество. Но нека върнем малко назад.
След трагедията аз поговорих допълнително с майка й, за да се подготвя за този разговор. Проучих интересите й. Може би сте чували за Петя Дубарова? Тя обожаваше младата поетеса. Може би в друг живот двете биха били страхотни сестри (и двете бяха еднички на родителите си) Защото Петя е обожавала безкрайното море, даващо живот, а Мая обожаваше София - това нескончаемо море от живот, от хора, което в стиховете си наричаше ту "бетонен мравуняк", ту "стоманена джунгла". За стиховете й няма да говоря, те могат да бъдат сравнени само с фаворитката й, а по-късните - с творбите на Яворов и Дебелянов. Защото тя вкуси от злобата, която убива, още от първата година в обикновената гимназия. Злобата, която растеше като тумор у хора, които нямаха талант и не разбираха таланта. Но пак се отплесвам, простете ми, просто обичах до лудост това малко момиче, което така и не порасна и сега, както виждате, само при спомена за нея, сълзите се стичат... Ъхъм, извинете. Понеже времето ни притиска, а аз искам да кажа толкова много, ще опитам да карам накратко.
Мая проговорила много рано, преди да стане на една годинка, а на пет вече четяла. Майка й й чела приказки, докато малката Мая не казала кротко, но сериозно "Дай аз!" На десет прописала детски приказки. Тя още тогава се отличавала с изключително въображение. Използвала и метафори,  взети от книги, които никое дете на нейната възраст не е чело.
Скоро след това баща й почина от инфаркт, което придаде тъжна и философска нотка в творбите й. Да, прописа и стихове, отличаващи се с невероятна дълбочина - в един Смъртта е персонифицирана не като стандарта - с черно наметало и коса, а като господин с черен костюм и вратовръзка. Сигурно всички си спомняте този стих.
Тук няма да ви рецитирам нейни творби, всички сте ги чели.
Стигам и до най-важното. Мая нямаше телефон. В този век на мобилните комуникации тя нямаше интернет, нито джиесем, нито телевизия, нито фейсбук, скайп, инстаграм или туитър. Когато искаше да види своя приятелка, тя отиваше до тях, а в София това може да бъде километри. Имаха си специални места, където се срещаха с по-близките й приятелки, а и тя живееше близо до училището. Всичките й стихове, които бликаха от нея - някои на салфетки, цигарени кутии, на земята с тебешир - биваха записвани, поне повечето, и пускани в интернет от близките й приятели. Тя не искаше и да знае за това. Същото беше и по-късно, когато започна да изнася рецитали, концерти, когато спечели Екс-фактор и Гласът на България. За нея интернет сякаш не съществуваше. Беше тагната на хиляди снимки, имаше клипчета с милиони гледания, но тя си оставаше може би единственият човек от развитите страни, който упорито бойкотираше интернет. Може би ще попитате какво правеше в свободното си време? Нещо, което съвременните младежи все по-малко правят - четеше. Четеше книги. Тези хартиени динозаври, които лека-полека отмират, но може би никога няма да изчезнат.
Четеше много. Поглъщаше безразборно – художествена литература, криминалета, трилъри, фентъзи, модерните глупости, от които бързо се отказа - скоро започна да подбира само добрите неща, защото вкусът й се бе оформил. Но към поезията имаше страст и там вече нямаше спирачка - тя можеше да прочете и двайсет книги на ден. Не четеше само тези, които пораждаха дисонанс у нея – тях тя наричаше слаби. Дори в тези ранни години, тя беше момиче с изострен усет към красивото. Всички библиотекарки я познаваха и й даваха по три пъти повече от допустимите седем книги, просто защото иначе трябваше да се връща няколко пъти на ден! Но това беше само при лошо време. Грееше ли слънце, тя беше неизменно или в някой парк, или направо някъде из Витоша, в близост до която живееха. Мая обожаваше природата и тя прелива в много от нейните стихове.
Друга страст на Мая беше музиката. Харесваше много стилове, но обожаваше класическия рок и като цяло класическата музика. Обожаваше Моцарт. А също и "Сезоните". Можеше да ги слуша по сто пъти. Сигурно се чудите как е имала достъп до тази музика без интернет. Отговорът е прост - радио. Майка й имаше едно старо радио и тя хващаше Радио 1 и Енерджи, където имаше всичко, което й харесваше. Но Мая имаше слабост и към друго нещо - черно-белите любовни филми от 40-те и 50-те години. Събираха се у една от приятелките й и ги гледаха с часове. Това беше единственото удоволствие, свързано с интернет, което тя си позволяваше, но като се замислим, нямаше откъде другаде да го получи.
Още като малка тя будеше изумление. На втората сбирка със семейството й - майка й имаше сестра и с мъжа й идваха често на гости, Мая ни изигра малка пиеска, написана от неизвестен автор... Името ми се губи... но игра толкова истински, че всички ахнахме. Освен пиеси, тя ни изненадваше с рецитали на стихове, като понякога тази хитруша криеше сред тях и свои и ние - възрастните - често се обърквахме кое на кого е.
Освен че преподавам математика, аз съм и музикант. В музиката има изключително много математика. Мая мразеше математиката. Имала е една лоша учителка в прогимназията и явно я свързваше с нея и нямаше развързване. Не можете да си представите колко часове сме говорили, че поезията й също съдържа математика, а тя само клатеше глава й се смееше. Тази малка смехуранка!
Когато се запознах с творчеството й, ме осени идея - да пеем заедно. Избрах внимателно няколко нейни текста и с помощта на приятели композитори направихме няколко песни. Знаех, че трябва да говоря внимателно с Мая... или по-скоро хитро. Защо ли?
Както ви казах, Мая вече беше доста известна, но това не я интересуваше. Тя мразеше суетата и не искаше да прави каквото и да е, за да печели или да угажда на тълпата. Но тя се раздаваше постоянно и безвъзмездно - на всички - на котетата на улицата, които милваше и хранеше, а когато бяха болни, прибираше вкъщи; на просяците, на които даваше понякога всичките си джобни; на болните, на които помагаше да носят чантите през улицата, дори когато закъсняваше за училище; на хората, които искаха да ги упъти и разбира се, на НАС, на всички НАС - родителите й, нейните близки, тя ни даваше не, не капка - ОКЕАН от любовта си... но, простете ми... Пак сълзите Ъхъм.
За какво говорех? Аха. Та, успях някак си да я убедя - в началото само да опитаме и да запишем няколко песни, но после, за клиповете, ударих на камък.
"Не искам да се снимам! Много съм малка още!" - тя по принцип винаги се изкарваше по-възрастна, но този път така й изнасяше. "Мая, миличка, много млади, талантливи деца се снимат, дори по-малки от теб. Вземи Маколи Кълкин." "Кой?" Бях забравил, че тя не гледаше филми. Оставих го за по-нататък.
Мая виждаше думите и звуците в цветове. Да. Това е медицински феномен и се нарича синестезия. Може би затова стиховете й са толкова богати на цветове, подобно цветя от нейната тайна градина. Защото Мая имаше и тайни. Малцина знаят, но Мая имаше едно място в града, една малка градинка, скътана между три къщи, където ходеше, когато й беше тъжно. Там я и намерих, когато... Ъммм.
Мога да ви разкажа още много - за медалите по танци, за спечелените конкурси по литература, на които насила се записваше, за вечерите, когато ни забавляваше или когато пеехме заедно.
Но истински интересно стана, когато влезе в гимназия, защото я виждах по-често, и то сред другите. Майка й настоя тя да влезе в близкото СОУ, където аз преподавах математика, за да я наблюдавам. Не че й нямаше вяра. Нямаше вяра на ВСИЧКИ ДРУГИ.  Петнайсетгодишната Мая все по-уверено навлизаше в пубертета, но като че ли момчетата не я интересуваха, макар че вече имаше много почитатели и обожатели. Тялото й също се развиваше.
Първи учебен ден. Едно малко момиче в розова пола до коленете, с розови лачени обувки. Мая обожаваше полите. Много от вас са я виждали с ярки сини, зелени, червени полички, докато съученичките се переха с прокъсаните дънки. Тя изглеждаше поне три години по-малка, но в очите й, които бяха ту зелени, ту сини, се четеше такава мъдрост и такава тъга... Тя често плачеше. Не пред всички, не показно. Когато някой я засегнеше, тя веднага реагираше като опъната струна. Мая искаше или всичко, или нищо. Приятелите й бяха нейни и тя беше тяхна.
Класът веднага се раздели на две групи. Тези, които я обожаваха, и тези, които я мразеха. А как само я мразеха!
"Вижте я тая кукла Барби!" - казано презрително от най-голямата кифла в класа.
"Вземи се гримирай!" - изкряква жалко подобие на момиче, намазано сякаш с мистрия.
Като не можеха да я уязвят по отношение на ума й или постиженията й, те прибягваха до лични нападки, повечето от които плоски.
Един ден тя дойде при мен в междучасието, разплакана.
"Какво има, Мая?", попитах.
"Нарекоха ме к." - тя не произнасяше обидните думи.
"Нали знаеш защо те обиждат?"
"Да, защото съм глупава и грозна."
"Не, защото ти завиждат!"
Тя ме погледна с неразбиращи очи. Мая не проумяваше как може някой да те мрази и да те обиди умишлено, за да те нарани.
Тогава за пръв път усетих как злобата прониква и пуска корени в тази млада, неузряла душа, за да даде отровните си плодове. Но просто не знаех какво да сторя. Тези, които я обожаваха, отговаряха на нападките и я защитаваха, но всяка лоша дума беше като трън в сърцето на Мая.
Подиграваха й се и че не знае кой е Азис или Митьо Крика. Можете ли да си представите? Не кой е Ботев и Вазов, а Азис! Тези индивиди много бързо ставаха на дъската на сечения на многостени, а аз й обяснявах, че има и неща, които не ти повишават културата и не те развиват като личност, което ги прави излишни.
След първата година съвместната ни работа се оживи от един барабанист с много връзки и сформирахме нещо като рок-група. Казваше се Радо, беше татуиран целия и имаше пиърсинги и изключителен вкус за музика. Обожаваше рока и имаше колекция плочи на пинк флойд и роксет, стоманено сиви очи и празен гараж, където репетирахме всеки петък - за ужас на съседите му. Той имаше и много приятели. Някои бяха от по-горните класове на училището ни. Излизахме всички в събота вечер. Момчетата носеха китарите, но когато Мая си измуфтваше някоя от тях, всички млъкваха. Тя учеше нови песни с лекотата, с която учеше стиховете в прогимназията, и пееше като ангел. Сякаш всичко й се отдаваше. Всичко, освен любовта. Както казах, Мая се раздаваше докрай. Влюбеше ли се, тя обичаше от сърце и душа. Но момчетата на 15, пък и до 20 не са настроени на такава любов. Не случайно най-хубавите й стихове са любовни, сравняват ги тези на Евтим Евтимов и Дамян Дамянов - поетите на любовта. Но любовта хем през очите на 15-годишно момиче, хем през погледа на зряла жена. Какво имам предвид? Не ме мъчете, не разбирам от поезия. Говорят за разнообразни стихосложения, за новаторски ритмични структури, за стихове без пунктуация, които тя развива до съвършенство, но най-дълбоко в тях, поне доколкото съм чел, е жаждата за взаимност, за потапяне в другия, без да се изгубиш... и така нататък, и за това много се е изписало.
След всяко разочарование тя идваше при мен, на нашето си място и плачеше, и говореше, и плачеше, докато не й оставаха сълзи. А аз само кимах и я успокоявах. Прегръщах малкото телце и в душата ми имаше мир и покой, защото се чувствах сякаш я защитавам от целия свят, настръхнал като звяр срещу нея.
Не знам дали споменах, но въпреки че не смяташе така, Мая беше едно от най-красивите момичета в гимназията и като такова беше в прицела на най-раздърпаните младежи (поради нежелание да кажа по-тежка дума), които искаха да им е поредната "бройка".
Такъв тип нямаше шанс с нея. Но покрай тях имаше други, много по-лоши. Такива, които правеха каквото им се каже, за да задоволят нечий женски каприз, сами ставащи съсъд на злобата. Някои от тях, малко, но достатъчно, можеха подобно хамелеони да заблудят дори умно момиче като Мая. Един от тях имаше открити сини очи, мека кафява коса, беше висок и слаб, често носеше тениска на Нирвана и пушеше Виктори. Също беше и художник.
И тя се влюби.
Как стана? Стана някак неусетно. Той идваше на сбирките и отначало само я гледаше. Не продумваше. Просто я изпиваше с очи. Може би с това й стана интересен. Всички се опитваха да я впечатлят - или с думи, или с държание и на нея й беше писнало. Явно беше добре инструктиран, или му се отдаваше. И един ден ги видях да се държат за ръка.
"Много е голям за теб.", казах.
"На двайсет е. Момчетата по-късно съзряват."
"И все пак, внимавай."
"Винаги внимавам."

"Винаги внимавам."Само ако не бях повярвал! Може би щях да предотвратя неизбежното.
Но сигурно съдбата се преде от Мойрите и няма как да я промениш.
Съмнявам се, че някой от вас знае какво точно се случи. Това, което е общоизвестно е, че е имало секс и снимки, закачени по стените на училището, където, снимани от учениците и разпратени по мрежите, са достигнали целия свят. Имало е и клип.
Някои твърдят, че тя умишлено се е съгласила, за да стане по-известна. Това е абсурд. Първо, тя беше най-чистото същество, което познавам, и второ, тя беше достатъчно популярна и от тази грозна проява на зверщина не стана по- или по-малко известна.
Ще се въздържа да коментирам тези издевателства, а понеже скоро ще избие звънецът, ще ви кажа какво се случи последните два дни.
След бруталното насилие тя дойде до нас. Беше ледено спокойна. Никога не я бях виждал такава.
"Какво става с Асен?", попитах закачливо и намигнах.
"Скъсахме", изсъска тя.
"Защо?", попитах неразбиращо.
"Защото е тъпо копеле." Никога не я бях чувал да изрича такива думи. "Те всички са такива."
"Не всички.", рекох.
"Утре ела. Знаеш къде. След работа."
"Ама..."
"Тихо. Не ме питай нищо. Всичко е казано."

"Всичко е казано" Какво ли значеше това? Ако само се бях замислил...
На следващия ден беше извратеният парад на снимките и всички се взираха в телефоните на групички, обсъждайки "най-интересната новина". Клипът излезе по новините. Жалки опити да се потъпче невинността на една слънчева душа. След работа отидох на специалното й място и я заварих легнала на земята, с прерязани вени. Кръвта вече се беше съсирила. Сключените й ръце държаха червена роза с отчупени бодли. Всеки е свободен да тълкува този жест както пожелае, аз няма да ви натрапвам моето обяснение, както правят всички други. Обадих се на линейка, разбира се, но знаех, че вече е късно. И там, надвесен над трупа й, плачейки за пръв път след смъртта на майка ми, аз осъзнах, че я обичах - обичах я от мига, в който я видях в тънката синя рокличка със сандалите, през всички рецитали, през математиката в училище, през концертите ни с групата, през дните, когато плачеше в ръцете ми, чак до този момент, в който държах мъничкото същество, което даде толкова много, че не му остана нищо.
Дали я заслужаваме?
Предполагам, че не.
Но аз лично ще посветя остатъка от живота си, за да я заслужа.


8 октомври 2017 г.

Думите ти

Думите ти - с чувства наляти -
като чаши със хубаво вино
аз пия с отмерени глътки
и напивам се даже по чата
но не е моя вината
че ти си просто неустоима
но за мене вече си приятел ;)

Лимон

Стиховете ми - изстискани от сърцето
тъй както се изстисква лимон
бих дал от тях милион
само за минута с тебе
толкова са непотребни

Живеем различни животи

Живеем различни животи
един от друг сме далеч
остава отворен въпроса
какво постигаме с реч
аз вярвам
дори да се смееш
но вярвам силно
прекалено силно дори
ще успее
огън да се разгори
там дето
делят километри
че може само със слово
да лумне пламък отново
там дето и въглен
не можеш намери

24 септември 2017 г.

Един луд

Той беше луд
беше заразен от тази дивна лудост
на шапкаря от Алиса
и подобно Робин Худ
за неправдите прописа
но перото му тъй жилеше
че не остана невидян нечут
намериха го и го биха
изтупаха от него всяка дума
всеки стих
и безжизненият труп
захвърлиха да стине
но чудо
от трупа изникна цвете
цвете алено
искрящо
което вдъхновяваше поети
милиони като песъчинките в морето
и във техните зеници
жив бе нашият герой
и чрез тях достигна всички
и безсмъртен стана той



19 септември 2017 г.

Липсваш ми.

Липсваш ми.
Просто ми липсваш.
Тъй както може да липсва
водата в пустиня,
в живота светиня,
за цветето слънце,
за нивата зрънце.
Просто ми липсваш.
Без тебе е пусто.
Без теб няма чувства.
Душата ми крее.
Но огънят тлее.
Просто ми липсваш.
Липсваш ми.

18 септември 2017 г.

Истинска си

Писах... писах много
за измислена представа
а сега? сега не мога
ти пред мене оживяваш
не идол красив и студен
във ярък безоблачен ден
жена си от плът и от кръв
в която животът със стръв
се е впивал
оставяйки не един белег
всичко живо
е вкусвало Нейното жило
но ти си силна
и смела,
и добра,
и мила,
и толкова, толкова земна
истинска си като
земята черноземна
като небето
просторно и лазурно
като морето
разпенено и бурно
ти си истинска
само когато сме двама
останалото е мъчение
всичко друго е измама
всяка дума
всеки стих
и всяко изречение

12 септември 2017 г.

Душата ти кърви

Душата ти кърви, момиче,
живецът й бавно изтича,
животът си върви, девойко,
и няма кой да ти помогне,
ако не си помогнеш сама.
Излез вече от тази тъма!
Излез ти на светло
додето всичко от нея
                      не е изтекло...

7 септември 2017 г.

По "Scream if you wanna go faster" на Гери Халиуел

дай ми само
дай ми само
резервоар бензин
пълен с думи, музика, картини
и ще видиш
и ще видиш
как политам в небесата сини
с туй гориво
зареден
всичко в мен
красиво грозно
се превръща във поезия и проза
после връща се обратно
то усилено стократно
и на хора много непонятно

30 август 2017 г.

Службата

Тя върви по тънката дъска, а отляво и отдясно адът се отприщва - континенти се сблъскват, изригват вулкани, избухват Свръхнови, сблъскват се галактики... а тя върви, красива като Афродита и недостижима като Жана Д'Арк, върви необезпокоявана даже и от божествата...

- Мирооо, Миро! - Дара стои с няколко листа в ръка и ме гледа строго. - Къде е заявлението за Сухстрой, нали каза, че ще го направиш до петък!
- А, а... да... - окопитвам се аз.
- Ами днес Е петък! - тя слага ръцете си на кръста, все така държейки с ръка листовете
- Заемам се. - свеждам глава.
- Заемал се... - тогава още не зная, но и погледът, и тези привидно назидателни думи крият съвсем друго послание.

Аз съм неудачник. Завърших прост техникум със специалност автомеханика. На изпита за квалификация отвориха един капак на кола и ми казаха да посоча динамото. Аз стоях като Родоския колос и даже не промълвих. После ми казаха да кажа къде се намира въздушния филтър и ги посрещна непроницаемостта на Сфинкса. Мога да продължа, но мисля, че и така схванахте за какво излагане ставаше въпрос. После, срам не срам, записах в Аграрния някаква смотана специалност... и станах вишист. И понеже трябваше да се работи, за да се яде, а аз не можех нищо, направих логичното - кандидатствах по европейска програма за вишисти. Няколко интервюта и ето, че бях приет в Кадастъра. Това, ако не знаете (а повечето хора не знаят) е Агенция, към Министерството на благоустройството и регионалното развитие. В моя град имаше служба, пряко подчинена на Агенцията.

В началото всичко беше супер. Навлизах в работата, имах колега на моята възраст, с когото бяхме другари по оръжие, както се изразяваше шефа. А шефът ни беше най-готиният човек, който някога съм познавал. За нещастие ние двамата с колегата ми бяхме единствените младежи. Защо за нещастие? Защото я имаше Дара. Как да я опиша? Не беше нито от най-красивите, нито от най-умните. Но не си правете грешни изводи - тя беше на четиресет години и удивителната й младежка красота (видях снимки) се беше преляла в уникалния й ум, способен да запамети стотици лични имена и фирми и в две здрави, умни и весели деца. Имаше две висши, като едното беше завършила с дете на три години.

В началото ме побъркваше. Един ден ми говори мило, на другия ден не ме поглежда. Или пък се заяжда за нещо дребно. После пак е мила, пита ме как са минали почивните дни. После пак минава покрай мен сякаш съм малка гара. Не знаех защо прави така, но поради някаква причина умирах за нейното внимание. Всъщност, нека разясня тази причина.

Както вече казах, аз съм неудачник. На двайсет и три нямах много точки сред жените, ако ме разбирате, и това се отразяваше на самочувствието ми, а жените усещат това. Странното е, че съм се влюбвал повече пъти, отколкото скорости има една нова Скания - е, това поне знам - и за всяка любов помня учудващи детайли, както и по няколко стиха. Така се родиха няколко стихосбирки, една от които - най-добрата - сега краси бюрото на Дара (за да ме дразни, като се питам дочела ли я е или не). След като и я подарих с някакво тъпо стихче за посвещение, с тъпата надежда да имаме тема за разговор извън работата, тя я сложи вляво на принтера, така че да се вижда, и заряза там. Само веднъж я попитах дали я е чела и тя каза, че й е "хвърлила едно око". Аз замълчах като комунист на разпит. И това беше.

Заредиха се спокойни дни. Доколкото можеше да е спокойна работата при това двойнствено поведение. Лошото беше, че то ме привличаше като нектар уморена пчела и аз едва издържах. Вечер я сънувах и се събуждах облян в пот... и друго.

Не можех да издържам. И тогава тя го включи. Кое? Онова, женското. Онова, с което всяко женско същество може да превърне мъжкото от неговия вид в безволев роб. Тя започна да ме забелязва, да се накланя към мен, започна да носи предизвикателни - и все пак позволени от правилника - рокли и блузи с деколтета, дори да ми прави комплименти.

- Ууу, Миро, изглеждаш във форма, да не ходиш на фитнес.
- Ха-ха-ха. Не, на танци, благодаря, че забеляза.

И много подобни, които ме е срам да повторя. Но бях яко в джаза.
Може би ви е чудно как ТОЧНО изглежда тази моя богиня. Умишлено не я описвах досега, защото всъщост това за мен нямаше значение. И все пак може би има нужда. Имаше няколко несъвършенства на лицето, кехлибарени очи с няколко сиви пирамидки, които се виждаха когато много те приближи - което по това време ставаше много често. Имаше леко коремче, останало след раждането на второто дете. Косата й беше кестенява и с прическа на етажи. Краката и бяха прави, което видях през втория период, когато ходеше с къси поли... аз и друго видях тогава, но да не избързвам.

Та, всичко си вървеше спокойно, даже рутината беше започнала да ме дразни, та си драсках разни стихчета, когато водата се размъти. Всъщност стана следното:
Бях в мъжката тоалетна и... правех това, което човек прави на това място, когато влезе Дара.

Изправих се като попарен и запелтечих, че е объркала тоалетната, но тя каза:
- Не, точно тук съм, където искам.
След това започна да се приближава, разпусна косата си, свали блузата и остана по черен сутиен. Аз се дръпнах назад и седнах на чинията, потейки се като скараджия през август. Не знаех какво да правя, бях напълно парализиран.
- К-к-какво правиш? - отново запелтечих аз.
- На какво ти прилича? - попита тя изкусително.
Когато стигна до мен, тя седна в скута ми и аз усетих, че няма нищо отдолу. Беше ГОЛА. Усетих интимните й части да се трият в моите и изведнъж ме обзе възбуда. Но тя беше... Дара. Тя беше недостижимата, женена, колежка! Какво, по дяволите правеше?! След малко, когато вече не можех да се сдържам и станах твърд, тя извади един кондом и ми го сложи. После започна да се движи нагоре-надолу и да стене тихичко в ухото ми. Възбудата от тези действия, прибавена към страха да не ни хванат на калъп беше невероятна. Чувствах се... не мога да го опиша с думи... на седмото небе. Тя взе ръцете ми и ги постави на гърдите си. Те бяха стегнати и същевременно меки.
Когато свършихме, тя изхвърли кондома в тоалетната и ми каза, че ако си мълча за това, ще има още, а ако се разприказвам, ще ме съсипе.

На следващия ден не смеех да срещна погледа й, а тя се държеше сякаш нищо не се е случило. А аз... аз очаквах на лицето ми да пише "прелюбодеец" и "долен подлец" с неизтриваемо мастило. Очаквах всички да ме сочат с пръст, но се случи нещо друго, нещо по-лошо.

- О, Миро, тук ли си? - тя надникна по-късно в стаята ми. - Това е мъжът ми Красимир.
И в стаята влезе, като едва не разби касата, едър, широкоплещест мъж, на около петдесет години, с ясно оформени бицепси и поддържано тяло. Явно беше спортувал на младини. "Спукана ми е работата", помислих си и едва се сдържах да не се подмокря.
Ръкостискането напомняше на мачкане на ръката ми в менгеме. А очите му бяха толкова ярко сини и остри, че сякаш прочете всичко в душата ми.
Но не знаеше за нас с Дара. Доказателство? Още бях жив. Не, не съмнявах, че този човек няма да търпи изневяра и усети ли, че чукам жена му, съм си подписал смъртната присъда.
Всъщност нямахме какво да си кажем и той се запозна и с колегата ми - явно познаваше останалите в офиса - и се омете като летен ураган, на какъвто приличаше.

Същия ден когато бях в тоалетната Дара пак ме навести. Този път първо говорихме.
- Видя мъжа ми и вече сигурно се досещаш какво може да ти причини ако разбере, че си се възползвал от мен...
- Ама аз не...
- О, миличък, за него няма значение кой е започнал...
- Но, но... защо...
- Защо теб ли? Душичко, много е просто... ти видя мъжа ми, той е бивш боксьор, изключително силна личност, най-силната, която познавам. А ако не си забелязал, аз също обичам да си правя каквото искам... и едно такова агънце като теб ме възбужда изключително много. Едно такова послушно и миличко, неопитно и беззащитно, което да обуча както си реша... разбираш ли сега...
Не знаех какво да кажа, затова просто кимнах. И последва насладата.

Правехме го като зайци. Веднъж дори се скрихме в килера за едно "бързо". Започнах да се чувствам по-уверен. Обличах се по-изискано, направих си готина прическа. Исках да съм хубав за нея. А тя се държеше... типично по Дарински, тоест, беше възприела двойнственото поведение от началото. Може би за да не забележи никой, може би за да дразни апетита ми.

Но истината е, че започнах да се влюбвам. Написах няколко стиха за нея, но нямах смелостта да й ги покажа. Сексът на работното място е нещо много странно. От една страна си е като нормалния секс, но от друга е значително по-възбуждащ, заради това, че могат да те хванат. Това е нещо като да го правиш в парка, само дето в парка можеш само да отнесеш глоба, а в работата - от уволнение, до дело за сексуален тормоз. Не бях наясно с разпоредбите, а и ме беше страх да питам, а пък никой не беше провел семинар за сексуалния тормоз, може би предвид разликата в годините и доверието в целомъдрието на служителките. Но аз поразузнах в интернет и разбрах, че имам основание да съдя Дара, но един процес щеше да излезе скъпо и резултатът едва ли щеше да е удовлетворителен. Да не говорим за отношението към мен след това и всички произтичащи неприятности. А като добавим и побоят до смърт от бившия боксьор, нямаше шанс. А и както казах, у мен започнаха да се зараждат чувства.

- Дара, Дара...
- Ъъххх, Миро.. - тя стенеше в ухото ми, но аз с нечовешки усилия на волята я преместих от себе си.
- Дара... 
- Какво!? - тя ме гледаше вбесено. - Не ти ли харесва? - каза и се отърка отново в мен. Потръпнах от удоволствие, но се сдържах.
- Искам да поговорим.
- Оффф... за какво има да говорим? След малко ще почука някой и ще ни хванат.
- Точно за това. Не може ли... да се виждаме - наблегнах на думата "виждаме" - някъде другаде, за разнообразие.
- Мечо - наричаше ме "Мечо", отново нарочно, защото бях много слаб - нали знаеш, че не можем да си позволим да ни виждат на публично място? Ако някой от офиса разбере, ще си имаме проблеми, а ако мъжа ми разбере - проблемите и за двама ни ще са още по-големи. Но на мен ще прости, аз знам как да го манипулирам, докато ти... с тази крехка физика...

От тогава всеки път когато се криехме в тоалетната или в килера, или оставахме след работа, уж да си довършим задачите, аз и опявах да се видим, а накрая не издържах и й показах стиховете. Това обаче не подейства както очаквах.

Тя просто спря. Спряхме с чукането изведнъж. Без предупреждение. Без нищо. По нищо не личеше дали е харесала стиховете, дали изобщо ги е прочела. Не знаех дали спря да ме мъчи защото разбра, че за мен е станало истинско или поради някаква друга причина, но резултатът беше факт - започна суша.

А при сушата човек търси оазиз. Бях ви споменал, че ходех на танци. В началото никое от момичетата не ме забелязваше, но когато се "барнах", едно момиче започна да ме "заобикаля" и нещата се подредиха.

Беше толкова различно. Като начало, нямаше игрички - тя беше такава каквато си е, сладко миньонче, сервитьорка, завършила езиковата, преподаваща уроци по английски в свободното си време. Аз се възползвах от тези й умения и някои уроци прерастваха в нещо повече. Беше толкова хубаво и нежно, че започнах да забравям насилените актове в работата.

Междувременно Дара не ми обръщаше никакво внимание и аз реших, че така е най-добре. Да, но много добре не е на добре.

Тъкмо прибирах една папка в архива когато Дара ме блъсна грубо в стената. Обърнах се и докоснах лицето си. По ръката ми имаше кръв.
- Какво правеше с онази никаквица! - изсъска тя злобно.
- Теб какво те бърка! - озъбих се на свой ред аз.
- Виж какво, пале такова - ти си мой! Дори да не те имам, пак си мой, разбираш ли?
Не разбирах.
- Аз те направих това, което си сега. Готин пич. Помниш ли какъв муньо беше. Никоя нямаше да те погледне. 
- Дара, миличка - обръщението не се получи искрено, - осъзнаваш ли колко нелогично звучиш? Хората не са вещи. Аз не мога да ти принадлежа, никой не може. Благодаря ти за всичко, което направи за мен, но, както ти сама си забелязала, връзката ни бе обречена от самото начало, а ето че нещо излезе от нея - за мен, а, вярвам, и за теб.

Докато ме слушаше, погледът на Дара се смрачаваше все повече и повече. Това не беше на добре.

Говорихме още много. Тя ме заплаши с мъжа си, но аз не се пречупих. Знаех, че няма да й стиска да прецака отношенията с бащата на децата си.
Тогава тя направи следващото логично нещо.

Соня отвори вратата плачейки и вместо урок, трябваше да я утешавам.
Каза ми, че Дара я е причакала след работа и й е разказала за "нас". След това я е заплашила, че мъжът й ще ме вкара в болница, ако продължаваме да се виждаме. След като й обясних цялата истина, а не изкривените лъжи на Дара, я успокоих, и решихме, че Дара прекрачи границата. Вече не ми пукаше какво ще стане с мен, този тормоз трябваше да престане.

- Георги, искаш ли да изкараш 10 лв? - Георги беше колегата ми на моята възраст, с много модерен айфон.
- Винаги. - каза.

Всичко беше подготвено. Камера. Екшън.

- Е, поговори ли си с твоята пикла?
- Да, Дара, макар че е трудно да се говори с момиче, което си изплашила до смърт със заплахите си.
- Както казах, пикла.
- И какво очакваш сега? Ти ме насили. Чукахме се няколко месеца, ти видя, че се влюбвам и прекъсна всичко без обяснение. А сега очакваш от мен да съм ти верен? - изрецитирах всичко на висок глас като наблягах на някои думи.
- Да. - каза кратко тя.
- И на всичкото отгоре заплашваш момичето, което истински ме обича, че мъжът ти ще ме пребие ако продължаваме да се срещаме?
- Защо повтаряш... - тогава Дара се сети и се обърна към другата кабинка.
- Георги, бягай! - изкрещях, а Георги само това и чакаше.
Излетя от кабинката и вече имахме запис на признанията й. Не беше вече думата й срещу моята и едва ли щеше да рискува глупаво. Тя беше всичко друго - садистка, насилничка, майка, но не и глупава.

...

Сега Дара не говори с мен, освен по работа. Със Соня вече сме сгодени и обмисляме дете. Аз се издигнах в работата и от младши, вече съм старши експерт. Но всеки път когато отида в тоалетната и подуша въздуха, наситен с белина, усещам неприятна възбуда в слабините и у мен нахлуват стари спомени за стара любов...

23 август 2017 г.

Букет стихове за специална девойка

Не се познаваме отрано
за да е специален този стих,
бъди ти весела, засмяна
и много радвам се, че те открих!

....


Как копнея да докосна
аз твойта свята красота -
нежна теменуга росна
една сред хиляди цветя...


.....


Девойко мила и красива
допусни ме до света си
и никога не си отивай
ти защото ще те търся...



По Elize - Into your system

ти си вече в моята система
прелята там интравенозно
и не мога дъх да си поема
оплетен съм тъй виртуозно


.....



Харесвам те.
Звучи глупаво, зная.
Интересна си.
Изтъкрано вече клише.
Харесвам те.
Не знам как ме омая.
Но разтресе ти
света ми от обич лишен.



....



ах ти палаво коте
как с мен си играеш
ти стъжни ми живота
а даже не знаеш...





....


Харесваш ти хора, които
родени са с огън в душите
и той им изгаря сърцата,
оставяйки диря в Съдбата...

Дали съм от тез светли хора,
или пък напразно се боря
за няколко думи от тебе
това ще реши само Времето...



.....


мисля си за теб
няма защо да го крия
мисля си за "Ние"
дали ще бъдем се питам
но ти си тъй далеч
че разкъсана е
връзката ни
като този ритъм




.....



намерих си душа
душа ми да разбира
дори и да сгреша
тя мен да не презира
когато аз реша
пред ней да се разкрия
тя всякакви неща
спокойно да попива
тя без мнителността
на другите присъща
а е и сладка също ;)


......



о как е сладък този трепет
от приближаващата среща
дали ще си допаднем с тебе
аз питам се и друго нещо
дали ще влязат в употреба
те чувствата в сърце горещо
душата бяла като лебед
с възторг от идващата среща
о как е сладък този трепет

20 август 2017 г.

Как искам...

Как искам просто да си тръгна,
от мъката да се изтръгна,
на леглото да си легна
като пич да се протегна,
но не стават тъй нещата
друго шепне ми съдбата
и не шепне даже, а крещи:
закован си тука яко ти,
мръднеш ли, ще съжаляваш
волята си тук каляваш,
тъй че стой, не се оплаквай
и заплатата очаквай,
щом пристигне, почерпи се
нещо хубаво купи си.

Палава девойка

Тази палава девойка
вчера пак получи двойка
и не по друго - по Руски,
беше във час със закуска,
и мъъъничко само пияна
наказана после остана,
но питай дали я засяга,
оттука нататък ще бяга -
без да й мигне окото
ще оглави първенството...

11 август 2017 г.

За Никол

Ти си енергия, ти си импулс,
ти си и огън във ледник нахлул...
Ти си и буря, затворена в тяло,
пуснала руля, едва оцеляла...
Грешница също, горяща на клада -
ти просто си млада, тъй грешно млада!

Познавам аз момиче

Познавам аз момиче,
със поглед електричен
щом те зърне със взора зелен,
ти падаш във плен,
завинаги в плен.

Познавам аз момиче,
което тъй обича,
че отнася те като вълна -
и водиш война,
безкрайна война.

Познавам аз момиче,
което е различно,
и налага се да разбереш
че то е море,
безбрежно море.

Искаш да работиш...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Няма във живота
кой да пусне даже лев
за това, което ти изнася
и да можеш да живееш райски
като бачкаш ти по два-три часа...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Може да се случи
сам ако си станеш шеф
и натрупаш капитали,
назначиш си ти васали,
но напили се, наяли

за да не крадат от тебе...
Друго нищо ти не требе.

За "поетите"

Ти пишеш... и пишеш "верно и честно",
но кой да те чуе човече -
всеки трети поет е и пречи
със своето слово оловно пелтечи
и чуем, че плюе безумните речи...
Във време, в което е бреме да пишеш,
най-добре направи - почини си.

10 август 2017 г.

Тежи ли ти под климатика

Ех, тежи ли ти под климатика?
А дадат ли ти една мотика?
И наместо да нехаеш,
да започнеш да копаеш?
И наместо да седиш на стола мек,
да се хвърлиш ти във огнения пек?
Той ти ръби на дупето?
Ами иди на полето!

Мързелът

Мързелът ме е налегнал яко
и бъхти без милост по мутрата
без търпение почти очаквам
да дойде на събота утрото...

Когато работата те притиска

Когато работата те притиска
да вършиш онова що хич не искаш
припомни си часовете глад
и борчовете от родини
и стегни се, ти си още млад
и чакат те безброй години
на същия труд неприятен
във всяко едно предприятие...

5 август 2017 г.

Бета вълчицата

Тела, поклащащи се в ритъм, слети едно с друго. Това е картината, която виждам пред себе си. Аз съм едно от тях, колкото и чудно да ми се струва. Но може би е по-добре да върна малко назад.

Не ми върви с жените. И това не се дължи на някакви особени недостатъци във външния ми вид или реторичните ми възможности, а е поради... проста липса на късмет. Роден съм в малък град. За щастие (или нещастие?) в него има и начално-основно, и средно и висше училище, които завърших под ред.
Живяхме в къща, тъй че работа винаги имаше, а баща ми се спомина рано, затова аз бях главата на семейството. Как да ви кажа... момичетата в малкото градче се... кифлевиха твърде много за провинциалистки. Въобразяваха си, че са топмодели, снимайки се с техните айфони - които мразя в червата между другото - с нацупените си устни и... както и да е. Схванахте основната идея. Малкото, които бяха свестни, бързо се бяха ориентирали към хора с бъдеще - не като мен.
Имам един приятел от университета. Само един. С него някак си се уцелихме. Той е поет. Проблемът му е, че се взема твърде насериозно, или по-скоро е твърде невъздържан и наивен. Когато напише нещо, първата му реакция е да го покаже поне на десет човека. Един от тях неизменно съм аз. След това го поглежда критично и заявява, че е пълен боклук (а често не е). Не мога да ви изброя колко пъти съм крадял дърва от реката и той ми е звънял и сме провеждали подобен разговор:
- Ало?
- Иване?
- Да?
- Слушай... - и започва да рецитира.
В такива случаи аз просто оставям телефона на земята и продължавам незаконната си дейност. Все пак, трябва да се отопляваме. Та този мой единствен приятел беше романтична душа, беше изживял двайсетина любови и непрекъснато ме кандърдисваше да си намирам жена. Каза ми, че мога да живея при него в Столицата и да се запозная със стотици нормални момичета. Мина време и майка ми се спомина, аз останах сам с животните. Тогава Георги стана по-настоятелен. Аз все отлагах, но накрая се предадох - той може да бъде много убедителен.

Пренесох се криво-ляво. Той ми помагаше с наема и сметките докато си намерих работа, а храната - е, имах около хиляда буркана с месо, компоти и каквото ти хрумне. Работех от осем до пет като чиновник. Останалото ми време беше свободно. В началото щях да се побъркам. Седях и гледах в стената. И един път, той буквално насила ме помъкна навън. Просто се разхождахме по главната и гледахме хората. Не че не бях виждал хора преди, но двете години след университета прекарах в обгрижване на болната ми майка и в компанията единствено на кози, овце и кокошки. Георги ми каза, че бавно ще ме излага на, както се изрази, "съживяващите лъчи на цивилизацията", което за него представляваха клубовете по интереси, концертите, различните рецитали, представяния на книги и т.н. и т.н.

Всичко гореизброено стимулираше хипоталамуса ми, тоест, караше ме да заспя, но когато за пръв път ме заведе на танци... и да искам, не мога да ви опиша какво почувствах. Сякаш в мозъка ми избухнаха фойерверки. Вярно, от всички събития преди това се бях ошлайфал и в заговарянето на непознати, и в разпознаването на човешките емоции по поведение и жестове, но сега, сега стигаме до това, което виждам пред себе си. А то е:

Танцувам бавен танц с Кристина. Тя е крехка като теменуга, с кръстче, което лесно обхващам с ръце и което се страхувам да не прекърша. Очите и са ярко сини и толкова невинни, че и сираче би й завидяло. Прошепвам й в ухото:
- От толкова време те наблюдавам, нямаш никакъв напредък. Като че ли не се стараеш изобщо. Защо?
- Смяна. - казва инструктурът.
Танцувам бърз танц с Ива.
После с Мария.
После бавен с Надя.
И пак стигам до Кристина. Тя е положила глава на рамото ми, а аз шептя:
- Защо си тук?
Тя ме поглежда и казва тихо:
- Толкова съм самотна. Просто искам някой да ме изчука.
Тази проста констатация, изречена с толкова спокоен и тих глас, ме разтърсва из основи. "Просто искам някой да ме изчука". Това го казва младо прелестно момиче в разцвета на силите и красотата си. При други обстоятелства сигурно щях да се разплача.
Прегръщам я нежно, но не зная какво да кажа или направя. Тя се притиска до мен и усещам как се стяга. Вероятно си мисли, че е сгрешила с нещо. Тя не е виновна. Тръгвам да и го казвам и думите засядат в устата ми като камък. Вдишвам аромата на косата й - на кокосов орех и малина, странна комбинация, но вече съм свикнал. Трябва да и покажа, че е прекрасно човешко същество и не трябва да се принизява така. Но не знам как. Нямам езика на Георги. А той... той в момента танцува с най-хубавото момиче и не му пука за мен... за нас...
Тя ме поглежда умолително, но аз просто не я обичам. Аз никога не съм се влюбвал... но не мисля, че това е начина. И като се вглеждам в сърцето си разбирам, че не я обичам. Вярно е, че мога да и "помогна" и без това условие, но това ще е измяна към характера ми и към самия мен.
След танците излизаме. Вън е хладно, а тя не си е взела горни дрехи.
- Да те изпратя? - питам.
- А... не, няма нужда.
- Не ставай глупава. Ето, наметни си това. - казвам и й подавам якето си. - За мен не е проблем.
Няколко минути ходим по плочките, а ехото на стъпките напомня на тракането на античен стенен часовник. Тъмно е. Известно време вървим, сякаш чудейки се кой да похване неприятната тема.
- Криси, виж... аз... мога да... но няма да е редно. Освен това... ти не искаш секс без любов. Той не лекува самотата. Иначе нямам против. Ще дойда до вас, ще се сношим и ще си ида без да те погледна. Ти не искаш това. Ти заслужаваш някой, който да те обича истински. Не знам, може да съм аз... но още не.

4 август 2017 г.

Две пиявици...

Две пиявици - една във друга впити...
в тях кръвта пулсира по пътеки скрити
и туптят като едно сърцата, двете,
а душите са преплетени и слети.

18 юли 2017 г.

Рубин

рубин червен във мен гори
усещам ярките зари
как изгарят всичко зло
а прогнилото стъкло
се чупи на парчета
изчиства ми сърцето

14 юли 2017 г.

Мисли

В главата ми гонят се мисли
като северни ветрове
аз само седя и записвам
но работата ме зове.

Сънища наяве

Аз затварям очи... и съм на морето...
Климатика бучи... и не е горещо...

Запушвам уши... и ето ме в Рила...
Но дим ме души... цигарка са свили...

И крещят в коридора... хайде, стига, бе хора...

Петък следобед е, жега, и не ми се работи...
Дай ми моренце, и излет, да си гледам живота.

А вие ме гъчкате в тясната стая
от мързел умирам аз... види се края...

Хронос

Времето е спряло.
Бъзика се Хронос със нас.
Вия на умряло.
Минутата трае цял час.

Времето е спряло.
Взирам се в екрана тъпо.
Прозявам се вяло.
Хронос ще плати прескъпо.

Времето верно е спряло.
Ако днес не оцелея...
положете мойто тяло
на Скуката в Мавзолея.

Самоназидателно

Стегни се, човече,
излагаш се вече -
като медуза разплут
на стола лежиш
нито видян, нито чут
ти тихичко спиш...
не спиш, ами дремеш,
тъй - да мине време...
Климатика разхлажда.
За какво ти се плаща?
Стегни се, човече,
не ще трае вечно!

12 юли 2017 г.

Труд монотонен

Още четири часа остават -
четири часа на труд монотонен
скуката все така продължава -
гази като валяк тя многотонен.

Още четири часа остават,
а на мен ми се ще да се гръмна,
даже скуката ми доскучава
и в един часа става ми тъмно.

Още четири часа остават,
аз подготвям си вече бесило,
близките хора да ме прощават,
ще се люшна аз със страшна сила.

11 юли 2017 г.

Когато волята се чупи

Когато тъй притиснат си,
че волята се чупи
и през зъбите стиснати
ни вик, ни стон се чуе...
тогаз сбери си силите
и забрави за болката,
че тя е само в мислите -
един фантом и толкова.

6 юли 2017 г.

Позитивни

В сърцето ми слънцето грее,
душата ми тихичко пее
мелодия нежна.
И гледам копнежно
аз навън през прозорец отворен
как играят децата на двора.


-----


В душата моя облачета бели
летят във сини небеса
и пухкави тела прострели
не ме оставят да съм сам.

От призрака

От призрака на работата нова
уплашен
опитвам се да съм готов, а
по-страшен
той става с всеки минал ден
и чувствам по-дълбоко в мен
страхът е
загнезден и расте. Огромен
ще бъде
или ще си остане спомен.

Огън в мен

Огън в мен пожари пали,
буди чувствата заспали:
обич, страст, любов, омраза
и порои ги отнасят
и гасят ги после те -
точно в моето сърце.
То, горкото, в пепел цяло,
трудно вече оцеляло
се задъхва, бавно гасне
близо до смъртта опасно.

Изтърси се, ти, Сърце,
взри се в чудното лице
на Съдбата, на Живота,
посвири по техни ноти
и запей, и отърси се
ти докрай от пепелища,
затупти със сила нова
за живота нов готово!

На Ивето

Красива, умна и добра си -
кажи, ти, Иве, не разбра ли?
Ти най-доброто заслужаваш -
да запълни храма на душата:
редом с диплома за адквокатка;
мъж с сърце добро и силно,
който пада обезсилен
пред нозете твои и целува
твоята ръка и знае - струваш
колкото хиляда други...
притежаваш още сила рядка
на ума, сърцето и душата.
Ти най-доброто заслужаваш!
Кажи ми, Иве не разбра ли,
в очите ти блестят кристали!

5 юли 2017 г.

Цял живот

Цял живот горя от жажда -
тя душата уж разяжда.
Цял живот се жалвам:
за ласка, за допир, за близост...
Но може би аз съм студен
и може би няма във мен
даже капчица нежност...
А може би просто не искам
любов.
Или не съм за нея готов.

4 юли 2017 г.

Поезийо

Кажи ми, Поезийо моя,
защо все зад тебе се крия
при среща със млада девойка?

Защо ли, Поезийо моя,
готов съм със теб да затрия
и с бързане чувствата свои?

виждам те ясно поезийо
като малко дете
ти се плезиш
и забиваш нокте
в моя глезен
аз падам и моля
да пребъде твоята воля
дали ще съм сам
през живота
ах знам знам аз ще бъда
цял живот с ясен разсъдък
убийствено сам и самотен
туй е жребият доживотен
моята сладка присъда
ще сме двама
със тебе поезийо
от мене разглезена
друго няма


28 юни 2017 г.

Работа 2

Да вършиш скучното с ищах
и всичко да ти бъде интересно
това е трудно, но узнах,
че може и да стане много лесно.

Разглеждай ти като игра
най-скучните дори моменти
и радвай се, че те събра
таз работа с добри колеги.

Намирай време всеки час
макар за няколко минути
любимите за теб неща
да правиш. Повече общувай.

27 юни 2017 г.

Работа

Минутите текат във скука,
дали пък няма да изкукам
от тая жега вънка злобна...
че времето е безподобно
горещо, май това е очевидно
работя аз, макар да е привидно,
а всъщност пиша скрито, тайно
за тъпотията безкрайна
която всичките търпиме,
а тя е със едничко име:
РАБОТА

работим, работим, работим,
роботи, роботи, роботи...

Часовникът поглеждам пак:
тик-так, тик-так,
тик-так, тик-так,
в главата всеки чарк
заплашва да се счупи
от таз брутална скука
май почнах да изкуквам
във мозъка пролуки
поемат жега люта
и прегрява ми процесора
слънцето е, знай, агресора,
от който моят чип ръждясва.
Край.
Напълно перкулясах.


Аз искам

Аз искам да чувствам,
да пея, да пиша...
Живота да вдишвам,
излят във изкуство.

Аз искам, аз искам
тъй силно да любя,
че даже ума си
докрай да изгубя.

Аз искам да чувствам
живота пулсиращ
във моите вени...
В мига да се спира
Безкрайното време
във Вечно изкуство
от мен претворено.

26 юни 2017 г.

Сълзите

Сълзите напират. Неканени.
Гасят те във мене вулканите.
Лекуват в душата ми раните.

Сълзите напират. Нечакани.
Напират в очите. Изплаквам ги.
Сълзите напират. Как парят те!

Сълзите напират. Неканени.

25 юни 2017 г.

Стоя и те гледам...

Стоя и те гледам...
а в мене изригват вулкани
а в мене избухват звезди
дали ще цъфти любовта ни
тя - цвете сред мрачни води
тя - огън във ледна пустиня
тя - нашата тайна светиня
На тебе съм предан...

Твоята младост гореща

Ослепен
от твоята младост гореща
Покорен
отидох със тебе на среща
Изтощен
от чакане тъпо на нещо
най-после
докоснах ръката ти
целунах те нежно по устните
след толкоз очакване
корях се за всичко пропуснато

Работният ден

работният ден
е преполовен
и мисъл за теб
като в тъмен склеп
аз съм съхранил
от чужди очи
далече
и вече
не мога да трая
а малко остая
додето се видим
а не е предвиден
по-ранен миг сладост
от твоята младост
красива
а сиво
е целият ден
макар и смирен
да чакам часа
да се изнеса
от тъпата скука
към твоите скути
копнежни
и нежни...

Твойте сластни форми

Към твойте сластни форми
аз искам стихотворно
да изкажа преклонение,
но без никакво съмнение
послание на туй подобно
е доста май че неудобно,
затова, със съжаление,
изразявам общо мнение
отново стихотворно -
те действат животворно.

Желая те

Желая те. Това е.
И искам да го знаеш.

Желая те.
Да те покрия със целувки.
Желая те.
Не искам никакви преструвки.

Желая те.
Да събличам роклята ти бяла.
Желая те.
Да помилвам голото ти тяло.

Желая те. Това е.
И искам да го знаеш.

19 юни 2017 г.

Какво съм аз?

Аз съм пиявица, в хората впита.
Пия кръвта им от рани открити.
Аз съм и Дявола, вземащ душите.
Всичко поглъщам и после души ме:
болка, наслада, гняв и покой
блъскат се в мене като прибой...
нито секунда аз нямам почивка
мислите лутат се - и ги изливам...
Аз съм и кърлеж - един паразит,
в чуждата радост и мъка забит.
Всичко най-лошо, което се сетиш
ти наречи ме.
                   Но аз съм поет.

3 юни 2017 г.

Ледената стена

Порив, угасен без време -
ледена стена пред мене:
спира всяка ласка,
всеки огън гасне.

Блъскам си главата в нея,
без да мога да живея.
И целувки няма,
тъй е тя голяма.

Порив, угасен без време -
ледена стена пред мене.
Ще умра самичък
в лед. Това е всичко.

21 май 2017 г.

Изневярата

Химерата се спря и подуши въздуха с трите си ноздри. Вонеше на кръвта на жертвата. Тя беше наблизо. Животното се понесе в тръс и ударите на шестте му крака накараха земята под него да се тресе.
Жертвата бягаше през трънаци и бодли и оставяше навсякъде кървави следи. Загубата на кръв я изтощаваше допълнително. Знаеше, че ѝ остава по-малко от час живот.
Миризмата се засили и химерата разбра, че жертвата е съвсем наблизо. Тя се втурна напред с всички сили. Не очакваше съпротива, защото неразрушимата броня покриваше цялото ѝ тяло и ѝ даваше усещане за неуязвимост.
Видя жертвата с четирите си очи и отвори вонящата си паст. Тъкмо когато щеше да вкуси крехката плът, нещо под нея пропадна и тя се провали в дълбок трап. Животното усети пареща болка и скоро сярната киселина започна да разгражда бронята му. Отчаяните му крясъци изпълниха гората.

Алана се събуди в светло помещение. Върху кожата си имаше странни платове, които носеха само мъжете. В ръката ѝ беше забита куха пръчка, която явно вкарваше нещо в нея. Тя веднага я извади и се съблече – не беше свикнала с платовете. Освен това не отговаряше на обществената ѝ роля. Чудеше се къде е попаднала. Последното, което помнеше, беше, че я гонеше химера и бе припаднала в гората. А преди това? И защо я гонеше химерата? Защото беше лоша жена. Защото престъпи волята на мъжа, който я бе Избрал и избяга от ложето му. После взе меч от оръжейната и някак си победи пазача на пещерата. За бягството си заплати с дълбока рана в крака. Което си беше смъртна присъда. Или не? Тя погледна надолу – раната беше почти зараснала. Но кой беше тайнственият стопанин на това място и не беше ли то техният Агнарог – мястото, където отиват всички лоши жени? Може би химерата я беше разкъсала и сега щяха да започнат мъченията…
Сякаш като отговор на страховете ѝ един кръгъл камък се отмести навън и в стаята влезе един воин. Алана веднага коленичи и тихо, но твърдо започна да излага причините за бягството си.
Тогава, неочаквано за нея, чу смях. Звучеше като ромон на поток и изпълни стаята. Вдигна глава. Воинът свали шлема си и по раменете му се спусна дълга, руса коса. Чак когато заговори, Алана разбра, че това всъщност е жена като нея – е, не точно като нея, с около крачка по-висока от нейните седем.
– Здравей, Алана! – засмя се жената. – Радвам се, че вече си на крака! Виждам, че си съблякла парцалките. И аз не ги нося тук, но ми се видя малко безсрамно да те оставям гола…
Непознатата говореше твърде много за жена и изпозваше някои странни думи, които Алана не разбираше.
– Тук можеш да говориш спокойно, Алана. Не е тъпият патриархат.
– Ъъъ... как знаеш името ми?
– О, знам много неща за теб – каза странницата и се усмихна топло. После посочи крака ѝ. – Боли ли те още?
Алана поклати глава.
– Ти... ъъъ... жрица ли си?
– Бях. Но, подобно на теб, се опълчих на глупавата система. И за мой – а вече и твой – късмет, намерих това място.
– Къде сме? – попита Алана, отпускайки рамене. – И коя си ти?
– Намираме се в бункер отпреди Великата война, а коя съм, е без значение.
Докато говореха, спасителката на Алана съблече снаражението, после дрехите си и двете останаха чисто голи. Тялото ѝ беше божествено.
– Ама и аз съм една! Сигурно умираш от глад. Седни тук – каза непознатата и отиде в съседно помещение, което Алана не беше забелязала досега.
След малко се върна с два съда с гъста оранжева течност и прибори.
– Тук има въглехидрати, белтъчини и мазнини – точно колкото ти трябват. Започвай!
Известно време се хранеха мълчаливо, като Алана почти не поглеждаше в яденето, а зяпаше домакинята си най-неприлично. Странното бе, че тя изобщо не се смущаваше.
– Знам какво искаш да ме попиташ. Не, не съм на пет години като теб. На двайсет и пет съм. И никога не съм раждала. Всичките глупости, които са ви наговорили, са лъжи. Няма да умреш. Можеш да живееш и до сто, ако не те изяде някоя химера или не се затриеш от глупост.
– Но...
– Няма „но“. Тук си в безопасност. Знам, че имаш много въпроси. На повечето ще ти отговоря. Но на други – не, защото последното, което искам, е тъпите мъже да ни намерят и тук.

До края на деня Алана разбра всичко, за което ѝ стигаха думи да попита, и не повярва на нищо от него. Тя все още смяташе, че е в Агнарог и очакваше възмездие.
От следващия ден жрицата започна да я учи да чете и да произнася по-трудните думи. Това продължи няколко дни. Алана се оказа добър ученик. Малко по малко мъглата на безпросветността и насажданите с години лъжи се вдигна и момичето се превърна в достоен помощник на жрицата. Тя дори ѝ позволяваше да приготвя храната. Но за излизане още не бе ставало дума. Алана, у която вече започваха да се появяват наченки на телепатия, усещаше, че жрицата ще трябва да я научи на още много неща, преди да може да излезе. Пък и за момента не чувстваше необходимост. Но с новоразвитите си способности тя усети и нещо друго.
– Ти ме желаеш – каза Алана и се изчерви, от което стана още по-хубава.
– Така е – отвърна спокойно жрицата. – Ти си много красива.
– Но... това противоречи на... всичко...
– ... което са те учили, и какво от това?
Алана се замисли. Никога в живота си не се бе изпитвала такова чувство за сигурност и безопасност, както в бялата утроба на този бункер.
Прочела мислите й, жрицата продължи:
- Народът ни живее в пещери откакто се помним и химерите винаги ви намират. Ако някой се пореже – случайно или в бой, - бива прокуден и оставен на милостта на огромните хищници. И въпреки това непрекъснато ви се налага да бягате от едно място на друго. Мъжете ви държат голи и неуки, за да ви контролират. Достатъчно е мъж да те пореже, за да си пътница... за Агнарог. А какво е Агнарог?
- Отвъдният свят... в който... отиват лошите жени?
- А, какво значи лоша жена, Алана? Тази, която не се подчинява безрезервно на мъжа си? Която ражда на пет години и после бива умъртвявана „за умилостивяване на боговете”. Тази която има право само на един мъж, но той я дели с десет други, които е Избрал още от утробата на майка им?
Алана слушаше и усещаше как стените в нея се рушат. А жрицата продължаваше:
- Да, при жриците е друго. Ние имаме Дарбата да виждаме. Можем да виждаме в бъдещето и много често спасяваме народа си от нападение на химери. Също виждаме и приближаващи катастрофи, потопи, радиационни вълни и други. Затова ни търпят, просто нямат друг избор. Ние единствени от жените носим психокинетичните способности на мъжете, дори по-силно развити, но това е защото живеем достатъчно дълго да ги развием. При теб са още като крехко цвете. Но ти ЩЕ ги развиеш, Алана. Бъдещето ти е още неясно, но аз виждам велики дела.
- Аз не...
- Нека те попитам нещо, Алана? Защо избяга? И как победи трениран воин гола и без оръжие?
- Аз-аз-аз...
- В теб има много повече отколкото можеш да предположиш. Помисли над картините които ти пращам и ако си съгласна, ела при мен довечера – каза тихо жрицата в ухото на Алана и се оттегли в стаята си.

***
Тази нощ Алана не мигна. Дългът, вмененият дълг да си нечия, беше заложен в клетките ѝ и сега тези връзки се рушаха със страшна сила. Тя сякаш се прераждаше, сякаш изгаряше на клада като грешница, плътта ѝ под леката завивка гореше от мисълта за изневярата. Раждаше се наново и отново умираше... устата ѝ пресъхна... плътта ѝ гореше от страст... изгаряше, за да се прероди като феникс.

На вратата на жрицата се почука.
– Влез, Алана – каза тя с лукава усмивка.