Нима над тебе имам право?

Нима над тебе имам право?
Над времето ти?
Над твойте чувства?
С какво ще заплатя тогава?
С думи, със мечти,
или с изкуство?

Не искам да те притежавам!
Искам да съм част
от живота твой,
макар и малка.
Макар да зная, утежнявам
аз със всеки час,
туй, което той
ще сметне жалко.

толкоз искам да ти дам
да развиеш свой талант
да те науча
да създаваш красота
във всички случаи
тъй бързо времето минава
ще успея ли не знам
но бога ми ще продължавам

В твоя чест и с твойто име

Не съм до тебе всеки ден.
Не съм приятел верен.
Как да разчиташ ти на мен,
делят ни километри?

Щом болна си или тъжиш -
за туй си имаш гадже.
Дори на мене да държиш,
ти няма да го кажеш.

Когато нещо ти тежи,
и текнат в миг сълзите,
нали около теб гъмжи
от близки. От добрите.

А аз къде съм?
Аз съм на стотици километри...
Много съм далече!
Тъжното човече -
то опитва близост да измери
в стъпки и във рими...

В твоя чест и с твойто име.

Какво ти нося?

Какво ти нося
освен въпроси?
С какво изобщо съм полезен?
Не можем даже да излезем...
Какво ти нося?
Освен да прося
от твоето внимание
със думи и послания?

Със какво, реално, допринасям -
със нищо.
Не е ли със теб да се занасям
излишно?
Не трябва ли да бъде всичко по-
различно?
И да направя този твой живот
магичен?

Истината е, че аз не мога.
Но не бива да си кажем сбогом.

Мога да внеса аз елемента
фантастичен.
Да добавя още градиент тра-
гикомичен.

Мога да ти дам аз толкоз много.
И с толкова да ми отвърнеш ти.
Не бъди към мен излишно строга.
И заедно Вселени ще родим.

Момичета

Момичета красиви!
Момичета прекрасни!
Вървите в дните сиви
с очите светли, ясни!

Момичета добрички!
Момичета и лоши...
Обичам просто всички
в самотните си нощи!

Ах, как искам аз душите
на всички да изчистя,
с мъката и със сълзите
пропили тези листи...

От света да ви запазя,
който черни и покваря,
и от злоба и омраза
по-далеч да ви закарам!

Момичета красиви!
Момичета прекрасни!
Бъдете вечно живи!
Без вас ще е ужасно!

Какво разбрах за теб?

Да пиша няма смисъл,
затуй чета
какво съм ти написал
и на уста
с усмивка го отписвам...

Започвам отначало.
Какво разбрах за теб?
Душата ти е бяла.
Ти още си дете.
Но много си скърбяла.
Сред дивото растеш
в тревата избуяла.
Какво разбрах за теб?
Как ти си оцеляла.
И с чудния цъфтеж
как цвят и плод си дала!

Очите, които дават

Очите търся аз, които дават
без да притежават.
Аз ли давам ти,
или пък ти на мен?
И струва ли си тъй да продължава
ден след ден?
Очите твои търся сред хиляди очи,
но зная че далеч си
и няма да ги срещна,
а само ще боли.
Далеч си.
Далеч си.
И няма смисъл да те търся,
сред хиляди очи.
До болка си личи
колко са различни всички те.
От теб.
Аз ли давам ти,
или пък ти на мен?
И струва ли си тъй да продължава -
да търся аз очите,
които дават
без да притежават?

Докоснах се до любовта ви

Докоснах се до любовта ви
и тя едва не ме унищожи,
тъй беше искрена и свята,
без измама и лъжи...
Спомних си, откак съм жив,
не съм обичал някого така.
Тогава непосилната тъга
към мен простря си пипалата
и лакомо ги впи в душата.
Докоснах се до любовта ви
и тя едва не ме унищожи,
но белег в мене тя остави -
бяла лястовица там кръжи.

Чудовища

Грифони, Дракони, Химери,
изпраща ми настръхнало света,
разтваря адовите двери
и Цербер идва, влачещ телеса...

Създания отвъдни, чакам,
със щит и меч, наточени до край!
И нека се изсипе Мракът
върху ми! Всички чудовища, знай,

ще съсека със меча огнен,
предпазвайки се със щита от лед!
Ще бъде огън всеки спомен,
а болката - щита ми окрилен!

Поне се наживяхме!

Очила със рамки черни,
зад тях очи синьо-зелени,
под тях усмивка нежна,
чертите детски и засмени...
Ти излъчваш жива радост
след годишната умора,
на почивка се отдаваш,
виждаш се с любими хора,
но най-любимият къде е?
Той далеч ще е за дълго
сърцето твое леденее,
но като ручей ще размръзне
щом се видите през август,
дотогава няма смях да пълни
очите ти със сълзи,
за жалост,
няма дните скучни да изпълни
той и ще бъдат те
на халост...
Но защо? Защо така да бъде?
Живей! Обичай! Весели се!
Като мантра ти изричай:
Аз съм млада, хубава и умна,
нежна, силна, сладкодумна,
смела, луда и безумна...
Нека види ме светът и ахне!
И накрая да си кажем с вас,
да крещим, останали без глас -
поне се наживяхме!

Ирисите изумрудени

Седиш пред мене на екрана -
усмихваш се потайно,
гласчето ти е мило...
Как искам цял да се изгубя
в усмивката омайна
потънал и безсилен.

Безсилен съм когато
започнеш да говориш;
с гласчето си в главата
Вселени ще отвориш...
родени в чистотата
на ирисите изумрудени
изплакнати в сълзата
на твоите очи учудени.

Разговор между двама

- Какво, не ми ли вярваш? - казва той. -
Аз имам доказателства безброй:
Очите твои изумрудени.
И чувствата ни пеперудени.
Дните ни щастливо минали.
Нима за мене си изстинала?

- Вярвам ти, разбира се? - казваш ти. -
Както уважавам твоите мечти.
Но има друг в живота мой.
И силен и красив е той.
И с него аз се чувствувам жена!
В очите му прозира светлина!

- Ти си ми приятел скъп! - повтаряш ти.
- Но той за тебе е светът? - той шепти.
- Моля те, бъди до мен! - ти казваш.
- Не и докато си в плен! - отказва. -
И какво, нима това е краят?
- Не е нужно да е, ти го знаеш.
- Как така да те обичам,
щом другиму принадлежиш?
- Мислех си, че си различен,
че мене ти ще подкрепиш!
Уважавам твоят избор,
и няма да те съдя и коря...
Но знай, когато искаш
да поговорим, ще те разбера.

Ето ти си тръгваш...

Ето ти си тръгваш
а толкоз премълчах
толкова не казах
пуст и празен
ходя по тротоара
а болка стара
реже като нож
душата
тази нощ
не мигнах нито миг
пустотата
в мене взе превес
защо мълчах
защо не казах
не зная
себе си
или пък теб предпазвах
от Истината
а каква е тя
какво си ти за мен
пристан в бурен ден
музика във тъжен час
Но няма бъдеще за нас!
И ето ти си тръгваш
и сърцето ми с това изтръгваш...

Най-любимото ми място

Най-любимото ми място на света
е кеят.
Там посрещам теб и любовта
и пея.
Най-любимото ми място на света -
реката.
Там, където плискаме вода
с краката.

Най-любимото ми място на света
е с тебе.
Там се сливаме в една душа
на лебед.

Разходка

Мъничко момченце ти разхождаш,
но дали то не разхожда тебе?
Дали не знаят повече децата
от възрастните хора на земята?

Племенника си разхождаш ти
и му обясняваш кой какъв е...
Тоз - поет, а другият - герой,
но нима не знае вече той?

Ти говориш му с "големи думи",
той отвръща ти със звуци прости,
но дали едно безкрайно знание
не таи се в малкото съзнание?

Мъничко момченце ти развеждаш
и показваш му света,
а в очите му гори надежда
и пречиста красота!

По Evanescence (Field of Innocence) - Бях много млада...

Бях много млада, млада, млада...
и много страдах, страдах, страдах...
Болката и мене не подмина,
на тринадесет години
опознах живота
(изкачих Голгота)
той жестоко ме дамгоса
и попитах за какво са
любовта, приятелството,
като всичко е до време
после носих тежко бреме -
болест хищна и жестока
в мен заби зъби и нокти...
После срещнахме се с теб
насред вихъра свиреп.
Протегна ти ръка към мен,
и мигом аз попаднах в плен
на очите ти на странник
(както пееше се в песента)
всеки ден със теб е празник -
расте, а не линее любовта!
Благодарна съм за всеки миг -
ти за мен си дом, храна, светлик!

Хубавице

Бога ми, та ти си смела!
Път писателски поела,
при сладката алтернатива
(туниката тъй ще ти отива!)
Бога ми, та ти си чиста!
В този свят, препълнен с глисти,
можеш да печелиш много,
(но на словото ти е залога!)
Бога ми, ти си всеотдайна,
а любовта ти е безкрайна!
Ти си силна, умна и прекрасна!
А си толкова толкова млада!
Тъй ще бъде и като пораснеш,
но ще има още да изстрадаш!
Подготви се...
Ще изстрадаш ти лъжи безброй
(но ще бъде лесно щом до теб е той)
Ще изстрадаш още злоба, злост
(тъй ще те посрещне всеки прост)
Ще изстрадаш и предателства
(скрити с маски на ласкателства)
Кротко с новите приятелства!
Ще изстрадаш много,
Хубавице...
Но не се тревожи,
отвори към света
невинните сини очи
и, пълна с мечти, усмихни се!