26 декември 2017 г.

Третата Световна Война

Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И човечеството я загуби. 
Аз я загубих. 

Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам.

И изведнъж всичко става черно. Като лента пред мен преминава всичко около Събуждането ми до този момент.
Предишният ми живот няма значение. Приемните родители, които сами не знаят, че не са ми биологичните. Двете им отрязани глави в кофата, когато се опита да ме пречупиш. Спомените се смесват. Детството, в което зависех от емоциите на другите, защото ги улавях, но още не можех да се храня с тях. Никол, която идваше гола в тъмната ми килия, едно девствено тяло и съзнание, което ме молеше да го погълна. Всичко е в мен. Изживявам го сякаш отново.
А може би е така? 

- Хей, пъзльо, хайде удари ме! Удари ме де! Или ще насереш гащите?
Това е Здравко. Здрав като бик и по-тъп от крава. Помня го и знам какво ще се случи, но не мога да го спра.
Посягам да го ударя, а той ме сваля на земята с дясно кроше.
Надвесва се над мен и почва да ме рита. И тъкмо когато се приближава по-близо и очите ни се срещат, нещо става в мозъка ми. И ролите се разменят. Изведнъж в очите му се появяват сълзи, и започва да плаче и да бяга, а аз тичам след него и го ритам.
И така ставам бияча на училището. Дълги години - докато завърша, никой не смее да ме закача.
Но защо виждам това?
Картината се сменя. Първата ми любов. Първият ми път. Кошмар, заради който скоро не опитвам пак. Надя. Галя я по тялото и по косата, целувам я и усещам как чувствата й се възпламеняват. Виждам центровете на възбуда и пия от тях. Пия твърде лакомо и усещам как тя отслабва. Изведнъж започва да стене, но не от възбуда, а от болка, но аз не спирам, аз като вампир я изпивам и тя бавно гасне. Но това не е Събуждането ми. Тогава съм бил твърде малък за да мога да убия тяло и съзнание. Тя просто заспива от изтощение и аз я оставям, след което я зарязвам и не й се обадждам както би направил всеки тъп сваляч. А тя значи за мен повече от всичко на света.

Сега съм в университета. 
Вече свикнах с тези спомени и знам, че целят нещо, затова ги пускам да минават пред очите ми. Вече ги усещам като изживени.
В университета вече знаех от кого да пия и колко без да бъде забелязано, но не съзнавах, че има и други същества, които може би имат по-силни "носове". Втората година имах "среща" с един от моите двойници. Той не приличаше много на мен, но имаше същите сили. Намирах се в сградата на университета, когато изведнъж всички около мен паднаха на земята. Тогава не знаех какво става, но инстинктивно се "затворих", което ми спаси кожата. След секунда усетих тласък, който би убил стадо бикове. Отклоних го и се "разтворих" - изядох всичко останало в радиус от километър и отговорих подобаващо. После се "затворих" и зачаках. Той беше на ход. Полицията беше на път, а репортерите вече пристигаха затова нямаше много време. Тогава не знаех какво точно иска. Предполагах, че има други като мен, но по-скоро си мислех, че искаха да ме убият, за да не им преча да се хранят. 
Между храненето и пиенето има известна разлика, която е добре да посоча. Пиенето се отнася по-скоро за съзнанието - тоест, можеш да изпиеш само човек или същество, което носи съзнание. А можеш да се храниш със всичко - от човек до амеба. И пиенето, и храненето не убиват клетките. Пиенето отнема енергийните импулси в мозъка и прехвърля енергията им у нас. А храненето отнема мигновено цялата енергия от митохондриите и ни я препраща. Най-питателни са по-големите животни и растения, разбира се. Но човекът е специален, защото когато изсмучеш енергията от аксоните и невроните, в теб се създава копие на неговото съзнание, което го оставя празен и ти получаваш всичките му спомени, чувства и мисли. А той... от него вече нищо не става, но това не е наш проблем.
Та скрих се в компютърната зала и го зачаках. Включил бях камерите, затова знаех откъде идва. "Отворих" се и той разбра къде съм. Отново серия от насочени удари и аз се "затворих". Направих се на поразен. Той вече тичаше към кабинета и когато влетя там, ме видя с един стол в ръката. 
Удрях го докато кръвта не започна да пръска навсякъде. Тогава той се предаде и се "отвори", за да го пощадя, но аз знаех вече какво да правя. Изпиването на човек като нас е по-трудно и аз го правех за пръв път, така че ми отне повече време - в мен се вляха поне десет мозъка и чух нетърпеливите стъпки на полицаите, затова бързо настаних част от съзнанието си в неговото тяло. След това се скрих в другата стая и заключих отвътре.
Лекарите се погрижиха за него... мен... и вече имах... имахме две тела.
От там се започна инвазията. Имах...ме всичките му спомени, бяхме непобедими. Но разбрахме, че има други, по-силни... и крояхме планове. Изпивахме цели реколти. Да, хората за нас бяха като вино или дивеч, в зависимост от това дали искахме да пием или да се храним. Първо погълнахме още няколко от нашите и заселихме съзнанието си в тях, а после вече се разгърнахме из целия континент. И тогава дойде Събуждането.
Ходехме си по улицата, когато усетихме ЗОВ. Беше толкова силен, че заглуши всичко останало. Насочихме се към него и видяхме група хора с качулки да изнасилват младо момиче. Затичахме се натам и ги изпихме за секунди. Тогава момичето ме погледна. В ръцете си държеше някаква пръчица, която насочи към нас.
Една упойваща стреличка и вечен мрак.

Събудих се в килия. Сам. Не усещах НИЕ. Дращих по стените и крещях. И тогава дойде тя - Никол. Същата, която изнасилваха. Беше гола и съзнанието й бе отворено. Тя беше като мен, но беше жена. Дотогава не бях се хранил със жени от нашите. Дори не знаех, че съществуват.
- Ти няма да се храниш с нея, нито да я изпиваш - прозвуча глас, сякаш в отговор на мислите ми - ти ще я обадаеш и погълнеш. И тогава истинският ти ГЛАД ще се събуди.
- Кой си ти? Или какво си?
- Аз съм... е... виж първо това. - Погледнах в кофата. Точно това, с което започнаха спомените ми. - Аз съм биологичния ти баща. Останалите, които изпи досега и които ще продължиш да изпиваш...
- НИКОГА!!!
- ... да изпиваш и поглъщаш - продължи той без да ми обръща внимание - са някакви разновидности на ДНК-то ми, но всички носят първоначалната мутация. По този начин генното разнообразие ще осигури устойчивост на популацията.
- Какво искаш от мен?
- Като начало... питай Никол.
А Никол знаеше само две изречения:
- Обладай ме, погълни ме.
Редяха се часове на мъчително страдание без НИЕ и кратките мигове на блаженство, когато усещах топлината на тялото и съзнанието й.

И един ден не издържах. Кокалчетата ми бяха разкървавени от ударите по стената, а ноктите - счупени. Тя влезе, и още преди да продума аз я обладах, като нейната генетична информация направо дойде при мен и се смеси с моята, след което се разпредели между двамата. Това беше размножаване от трети вид.
- Поздравления, Хероне, ти изпълни първата си задача! Но сега ти предстои нещо по-трудно... Да завладееш света!
- Няма да направя нищо за теб.
- О, напротив. Ще направиш точно каквото искам.
- И защо ще го правя? Ти вече уби родителите ми. Взе ми живота. Всичко, което обичах.
- Защото искаш да ме убиеш, а не си достатъчно силен. Освен това, ГЛАДЪТ ти е разбуден.
След думите му вратата се отвори и поредица от светлини ме изведе навън. Запомних мястото. Намирахме се в планините, близо до един язовир.

В началото отказвах напълно да пия или да ям. Имам предвид по нашия начин. Отидох в едно село, където ме посрещнаха като скъп гост и ми дадоха погача със сол и чубрица и сирене.
Цяла нощ повръщах. Тялото ми не беше свикнало с обикновения цикъл на хранене. Друг вид ГЛАД се беше пробудил у мен. ГЛАД, който нямаше засищане. До края на нощта бях изял всички в селото.
Насочих се на север. По пътя си изяждах всичко - крави, овце, кози, кучета, патици, гълъби, фазани... всичко, в радиус от няколко километра от линията ми на ходене.
Не знаех къде отивам, знаех само че щях да избягвам "моите". 
За целта се бях "затворил", но знаех и, че рано или късно ще се натъкна на някой и няма да има как да предотвратя битката. Оказа се рано. Висока богиня с огненочервена коса и зелени очи ме погледна от върха на един хълм и каза 
- Изпила съм двайсет, затова бъди така добър да се "отвориш" и да станеш двайсет и едно. 
- Виждаш, че съм изтощен и слаб, не представлявам заплаха за теб, но моля те, изчакай да дойда, за да се полюбувам на Красота за последно! - казах аз и се насочих към нея, оглеждайки се за камък.
Когато тялото е наранено, съзнанието се измества и губи фокус.
Точно това реших да използвам и когато намерих камъка бързо го взех и с един точен удар я повалих на земята.
Тя се търкаляше и стенеше, а аз вдигах бавно полата й, докато се взрирах в зелените очи, поглъщайки я. ДНК-то ни се размеси и тя се изправи, за да тръгне редом до мен. От този ден нататък не аз, а ГЛАДЪТ комадваше съзнанието ми.

За няколко години събрах армия, достойна за страхопочитание, а ДНК-то ми се измени стократно. Имах хиляди сестри. Делях съзнанието си с милиони хора.
И тогава пак отидох в планините, до язовира. Докато слизах надолу по асансьора с няколко от моите клонинги - останалите нямаше нужда да идват, но усещах подкрепата им - се чувствах като Бог. 

Виждам те до прозореца. Стоиш с ръце зад гърба. Идвам към теб, а другите Аз преграждат пътя ти за отстъпление. Боят трае кратко. Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам. И тъкмо когато виждам как искрицата на съзнание изчезва от очите ти, осъзнавам, че правиш това, което направих аз със Здравко в ученическите си години. Смяната на местата. Ти си аз. Но аз не съм ти. Аз съм един стар мъж със сиви очи, а ти... ВИЕ се усмихвате и тръгвате като един към асансьора.
А аз крещя, дера се и мощни пристъпи на рев, болка и гняв, разсичат тялото ми като с мечове. Какво направих!

Ти си един от хилядите и същевременно никой от тях. За да те убия, трябва да ги погълна до един, а в старото ми тяло няма толкова сила. Планът ти беше добре замислен и изпълнен. От мен.
А аз се предавам и чакам да видя как ще управляваш света, който вече е твой, но и мой. НАШ.

Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И Човечеството я загуби. 
Аз я загубих.

22 декември 2017 г.

Кръвта ти - разтопена лава

Кръвта ти - разтопена лава,
в гърдите ти парчета плават
от разбити кораби-любови,
за наслади винаги готова,
ти погребваш старите в морето,
за да дойдат новите армади
вечно силни, вечно млади.

Сестрите на вятъра

сестри на вятъра сте вие
вихри носите в косите
като вълчици диви виете
телата си във ритъма
унесени във танца целите
постигате за нула време
от всички най сте смели
за нищо друго не ви дреме

Болка

боли
в гърдите острие
е забито
стискам зъбите
и продължавам напред
острие от лед
сърцето е пробило
няма сила то
да бие
и кръвта по малко
смръзва се
в аортите и вените
боли
боли ме за всичко
за хората
за растенията
и животните
за красотата
която до смърт
ще обичам

20 декември 2017 г.

Разкажи ми за нея...

- Разкажи, приятелю, за нея...
- Не, не мога, друже, аз немея,
пред грацията нейна,
по ум, харизма и финес,
едва ли равна има днес...
- Все пак кажи ми нещо?
- Кръвта й е гореща
като лава, а душата й
като Зорницата сутрин блести...
- Много хубаво звучи.
- ... Да, така е и изобщо тя е
момичето на моите мечти.

18 декември 2017 г.

Всяка моя клетка

всяка моя клетка
всеки атом
рибонуклеинова решетка
се бунтуват
в мен море бушува
молекулите едва се сдържат
всички клетки се издуват
клетъчните им стени
едва удържат силните вълни
на чувствата могъщи
които в думи се превръщат

17 декември 2017 г.

Нека гумите целунат асфалта

нека гумите целунат асфалта
алкохолът да е малцов
летим със скоростта на светлината
докосват ни звездите и луната
със своите сребърни одежди
летим със скоростта на хиляди надежди
а Пътя Млечен за поздрав ни маха
срещу нас дървета тичат
устните допират се плахо
и дрехите разсъбличаме
и се сливаме със светлината

Как ми се иска

как ми се иска някой ден
във мен
друго нещо да има освен
болка и наслада
как ми се иска някой ден
душата ми пощада 
да намери
наместо на площада
на изправената клада
да гори 
във болка и наслада
пред хора близки и далечни
ето я - изгаря вече
истината тя изрече
и с това завинаги обрече се
да гори
във болка и наслада
и във рая и във ада

16 декември 2017 г.