30 август 2017 г.

Службата

Тя върви по тънката дъска, а отляво и отдясно адът се отприщва - континенти се сблъскват, изригват вулкани, избухват Свръхнови, сблъскват се галактики... а тя върви, красива като Афродита и недостижима като Жана Д'Арк, върви необезпокоявана даже и от божествата...

- Мирооо, Миро! - Дара стои с няколко листа в ръка и ме гледа строго. - Къде е заявлението за Сухстрой, нали каза, че ще го направиш до петък!
- А, а... да... - окопитвам се аз.
- Ами днес Е петък! - тя слага ръцете си на кръста, все така държейки с ръка листовете
- Заемам се. - свеждам глава.
- Заемал се... - тогава още не зная, но и погледът, и тези привидно назидателни думи крият съвсем друго послание.

Аз съм неудачник. Завърших прост техникум със специалност автомеханика. На изпита за квалификация отвориха един капак на кола и ми казаха да посоча динамото. Аз стоях като Родоския колос и даже не промълвих. После ми казаха да кажа къде се намира въздушния филтър и ги посрещна непроницаемостта на Сфинкса. Мога да продължа, но мисля, че и така схванахте за какво излагане ставаше въпрос. После, срам не срам, записах в Аграрния някаква смотана специалност... и станах вишист. И понеже трябваше да се работи, за да се яде, а аз не можех нищо, направих логичното - кандидатствах по европейска програма за вишисти. Няколко интервюта и ето, че бях приет в Кадастъра. Това, ако не знаете (а повечето хора не знаят) е Агенция, към Министерството на благоустройството и регионалното развитие. В моя град имаше служба, пряко подчинена на Агенцията.

В началото всичко беше супер. Навлизах в работата, имах колега на моята възраст, с когото бяхме другари по оръжие, както се изразяваше шефа. А шефът ни беше най-готиният човек, който някога съм познавал. За нещастие ние двамата с колегата ми бяхме единствените младежи. Защо за нещастие? Защото я имаше Дара. Как да я опиша? Не беше нито от най-красивите, нито от най-умните. Но не си правете грешни изводи - тя беше на четиресет години и удивителната й младежка красота (видях снимки) се беше преляла в уникалния й ум, способен да запамети стотици лични имена и фирми и в две здрави, умни и весели деца. Имаше две висши, като едното беше завършила с дете на три години.

В началото ме побъркваше. Един ден ми говори мило, на другия ден не ме поглежда. Или пък се заяжда за нещо дребно. После пак е мила, пита ме как са минали почивните дни. После пак минава покрай мен сякаш съм малка гара. Не знаех защо прави така, но поради някаква причина умирах за нейното внимание. Всъщност, нека разясня тази причина.

Както вече казах, аз съм неудачник. На двайсет и три нямах много точки сред жените, ако ме разбирате, и това се отразяваше на самочувствието ми, а жените усещат това. Странното е, че съм се влюбвал повече пъти, отколкото скорости има една нова Скания - е, това поне знам - и за всяка любов помня учудващи детайли, както и по няколко стиха. Така се родиха няколко стихосбирки, една от които - най-добрата - сега краси бюрото на Дара (за да ме дразни, като се питам дочела ли я е или не). След като и я подарих с някакво тъпо стихче за посвещение, с тъпата надежда да имаме тема за разговор извън работата, тя я сложи вляво на принтера, така че да се вижда, и заряза там. Само веднъж я попитах дали я е чела и тя каза, че й е "хвърлила едно око". Аз замълчах като комунист на разпит. И това беше.

Заредиха се спокойни дни. Доколкото можеше да е спокойна работата при това двойнствено поведение. Лошото беше, че то ме привличаше като нектар уморена пчела и аз едва издържах. Вечер я сънувах и се събуждах облян в пот... и друго.

Не можех да издържам. И тогава тя го включи. Кое? Онова, женското. Онова, с което всяко женско същество може да превърне мъжкото от неговия вид в безволев роб. Тя започна да ме забелязва, да се накланя към мен, започна да носи предизвикателни - и все пак позволени от правилника - рокли и блузи с деколтета, дори да ми прави комплименти.

- Ууу, Миро, изглеждаш във форма, да не ходиш на фитнес.
- Ха-ха-ха. Не, на танци, благодаря, че забеляза.

И много подобни, които ме е срам да повторя. Но бях яко в джаза.
Може би ви е чудно как ТОЧНО изглежда тази моя богиня. Умишлено не я описвах досега, защото всъщост това за мен нямаше значение. И все пак може би има нужда. Имаше няколко несъвършенства на лицето, кехлибарени очи с няколко сиви пирамидки, които се виждаха когато много те приближи - което по това време ставаше много често. Имаше леко коремче, останало след раждането на второто дете. Косата й беше кестенява и с прическа на етажи. Краката и бяха прави, което видях през втория период, когато ходеше с къси поли... аз и друго видях тогава, но да не избързвам.

Та, всичко си вървеше спокойно, даже рутината беше започнала да ме дразни, та си драсках разни стихчета, когато водата се размъти. Всъщност стана следното:
Бях в мъжката тоалетна и... правех това, което човек прави на това място, когато влезе Дара.

Изправих се като попарен и запелтечих, че е объркала тоалетната, но тя каза:
- Не, точно тук съм, където искам.
След това започна да се приближава, разпусна косата си, свали блузата и остана по черен сутиен. Аз се дръпнах назад и седнах на чинията, потейки се като скараджия през август. Не знаех какво да правя, бях напълно парализиран.
- К-к-какво правиш? - отново запелтечих аз.
- На какво ти прилича? - попита тя изкусително.
Когато стигна до мен, тя седна в скута ми и аз усетих, че няма нищо отдолу. Беше ГОЛА. Усетих интимните й части да се трият в моите и изведнъж ме обзе възбуда. Но тя беше... Дара. Тя беше недостижимата, женена, колежка! Какво, по дяволите правеше?! След малко, когато вече не можех да се сдържам и станах твърд, тя извади един кондом и ми го сложи. После започна да се движи нагоре-надолу и да стене тихичко в ухото ми. Възбудата от тези действия, прибавена към страха да не ни хванат на калъп беше невероятна. Чувствах се... не мога да го опиша с думи... на седмото небе. Тя взе ръцете ми и ги постави на гърдите си. Те бяха стегнати и същевременно меки.
Когато свършихме, тя изхвърли кондома в тоалетната и ми каза, че ако си мълча за това, ще има още, а ако се разприказвам, ще ме съсипе.

На следващия ден не смеех да срещна погледа й, а тя се държеше сякаш нищо не се е случило. А аз... аз очаквах на лицето ми да пише "прелюбодеец" и "долен подлец" с неизтриваемо мастило. Очаквах всички да ме сочат с пръст, но се случи нещо друго, нещо по-лошо.

- О, Миро, тук ли си? - тя надникна по-късно в стаята ми. - Това е мъжът ми Красимир.
И в стаята влезе, като едва не разби касата, едър, широкоплещест мъж, на около петдесет години, с ясно оформени бицепси и поддържано тяло. Явно беше спортувал на младини. "Спукана ми е работата", помислих си и едва се сдържах да не се подмокря.
Ръкостискането напомняше на мачкане на ръката ми в менгеме. А очите му бяха толкова ярко сини и остри, че сякаш прочете всичко в душата ми.
Но не знаеше за нас с Дара. Доказателство? Още бях жив. Не, не съмнявах, че този човек няма да търпи изневяра и усети ли, че чукам жена му, съм си подписал смъртната присъда.
Всъщност нямахме какво да си кажем и той се запозна и с колегата ми - явно познаваше останалите в офиса - и се омете като летен ураган, на какъвто приличаше.

Същия ден когато бях в тоалетната Дара пак ме навести. Този път първо говорихме.
- Видя мъжа ми и вече сигурно се досещаш какво може да ти причини ако разбере, че си се възползвал от мен...
- Ама аз не...
- О, миличък, за него няма значение кой е започнал...
- Но, но... защо...
- Защо теб ли? Душичко, много е просто... ти видя мъжа ми, той е бивш боксьор, изключително силна личност, най-силната, която познавам. А ако не си забелязал, аз също обичам да си правя каквото искам... и едно такова агънце като теб ме възбужда изключително много. Едно такова послушно и миличко, неопитно и беззащитно, което да обуча както си реша... разбираш ли сега...
Не знаех какво да кажа, затова просто кимнах. И последва насладата.

Правехме го като зайци. Веднъж дори се скрихме в килера за едно "бързо". Започнах да се чувствам по-уверен. Обличах се по-изискано, направих си готина прическа. Исках да съм хубав за нея. А тя се държеше... типично по Дарински, тоест, беше възприела двойнственото поведение от началото. Може би за да не забележи никой, може би за да дразни апетита ми.

Но истината е, че започнах да се влюбвам. Написах няколко стиха за нея, но нямах смелостта да й ги покажа. Сексът на работното място е нещо много странно. От една страна си е като нормалния секс, но от друга е значително по-възбуждащ, заради това, че могат да те хванат. Това е нещо като да го правиш в парка, само дето в парка можеш само да отнесеш глоба, а в работата - от уволнение, до дело за сексуален тормоз. Не бях наясно с разпоредбите, а и ме беше страх да питам, а пък никой не беше провел семинар за сексуалния тормоз, може би предвид разликата в годините и доверието в целомъдрието на служителките. Но аз поразузнах в интернет и разбрах, че имам основание да съдя Дара, но един процес щеше да излезе скъпо и резултатът едва ли щеше да е удовлетворителен. Да не говорим за отношението към мен след това и всички произтичащи неприятности. А като добавим и побоят до смърт от бившия боксьор, нямаше шанс. А и както казах, у мен започнаха да се зараждат чувства.

- Дара, Дара...
- Ъъххх, Миро.. - тя стенеше в ухото ми, но аз с нечовешки усилия на волята я преместих от себе си.
- Дара... 
- Какво!? - тя ме гледаше вбесено. - Не ти ли харесва? - каза и се отърка отново в мен. Потръпнах от удоволствие, но се сдържах.
- Искам да поговорим.
- Оффф... за какво има да говорим? След малко ще почука някой и ще ни хванат.
- Точно за това. Не може ли... да се виждаме - наблегнах на думата "виждаме" - някъде другаде, за разнообразие.
- Мечо - наричаше ме "Мечо", отново нарочно, защото бях много слаб - нали знаеш, че не можем да си позволим да ни виждат на публично място? Ако някой от офиса разбере, ще си имаме проблеми, а ако мъжа ми разбере - проблемите и за двама ни ще са още по-големи. Но на мен ще прости, аз знам как да го манипулирам, докато ти... с тази крехка физика...

От тогава всеки път когато се криехме в тоалетната или в килера, или оставахме след работа, уж да си довършим задачите, аз и опявах да се видим, а накрая не издържах и й показах стиховете. Това обаче не подейства както очаквах.

Тя просто спря. Спряхме с чукането изведнъж. Без предупреждение. Без нищо. По нищо не личеше дали е харесала стиховете, дали изобщо ги е прочела. Не знаех дали спря да ме мъчи защото разбра, че за мен е станало истинско или поради някаква друга причина, но резултатът беше факт - започна суша.

А при сушата човек търси оазиз. Бях ви споменал, че ходех на танци. В началото никое от момичетата не ме забелязваше, но когато се "барнах", едно момиче започна да ме "заобикаля" и нещата се подредиха.

Беше толкова различно. Като начало, нямаше игрички - тя беше такава каквато си е, сладко миньонче, сервитьорка, завършила езиковата, преподаваща уроци по английски в свободното си време. Аз се възползвах от тези й умения и някои уроци прерастваха в нещо повече. Беше толкова хубаво и нежно, че започнах да забравям насилените актове в работата.

Междувременно Дара не ми обръщаше никакво внимание и аз реших, че така е най-добре. Да, но много добре не е на добре.

Тъкмо прибирах една папка в архива когато Дара ме блъсна грубо в стената. Обърнах се и докоснах лицето си. По ръката ми имаше кръв.
- Какво правеше с онази никаквица! - изсъска тя злобно.
- Теб какво те бърка! - озъбих се на свой ред аз.
- Виж какво, пале такова - ти си мой! Дори да не те имам, пак си мой, разбираш ли?
Не разбирах.
- Аз те направих това, което си сега. Готин пич. Помниш ли какъв муньо беше. Никоя нямаше да те погледне. 
- Дара, миличка - обръщението не се получи искрено, - осъзнаваш ли колко нелогично звучиш? Хората не са вещи. Аз не мога да ти принадлежа, никой не може. Благодаря ти за всичко, което направи за мен, но, както ти сама си забелязала, връзката ни бе обречена от самото начало, а ето че нещо излезе от нея - за мен, а, вярвам, и за теб.

Докато ме слушаше, погледът на Дара се смрачаваше все повече и повече. Това не беше на добре.

Говорихме още много. Тя ме заплаши с мъжа си, но аз не се пречупих. Знаех, че няма да й стиска да прецака отношенията с бащата на децата си.
Тогава тя направи следващото логично нещо.

Соня отвори вратата плачейки и вместо урок, трябваше да я утешавам.
Каза ми, че Дара я е причакала след работа и й е разказала за "нас". След това я е заплашила, че мъжът й ще ме вкара в болница, ако продължаваме да се виждаме. След като й обясних цялата истина, а не изкривените лъжи на Дара, я успокоих, и решихме, че Дара прекрачи границата. Вече не ми пукаше какво ще стане с мен, този тормоз трябваше да престане.

- Георги, искаш ли да изкараш 10 лв? - Георги беше колегата ми на моята възраст, с много модерен айфон.
- Винаги. - каза.

Всичко беше подготвено. Камера. Екшън.

- Е, поговори ли си с твоята пикла?
- Да, Дара, макар че е трудно да се говори с момиче, което си изплашила до смърт със заплахите си.
- Както казах, пикла.
- И какво очакваш сега? Ти ме насили. Чукахме се няколко месеца, ти видя, че се влюбвам и прекъсна всичко без обяснение. А сега очакваш от мен да съм ти верен? - изрецитирах всичко на висок глас като наблягах на някои думи.
- Да. - каза кратко тя.
- И на всичкото отгоре заплашваш момичето, което истински ме обича, че мъжът ти ще ме пребие ако продължаваме да се срещаме?
- Защо повтаряш... - тогава Дара се сети и се обърна към другата кабинка.
- Георги, бягай! - изкрещях, а Георги само това и чакаше.
Излетя от кабинката и вече имахме запис на признанията й. Не беше вече думата й срещу моята и едва ли щеше да рискува глупаво. Тя беше всичко друго - садистка, насилничка, майка, но не и глупава.

...

Сега Дара не говори с мен, освен по работа. Със Соня вече сме сгодени и обмисляме дете. Аз се издигнах в работата и от младши, вече съм старши експерт. Но всеки път когато отида в тоалетната и подуша въздуха, наситен с белина, усещам неприятна възбуда в слабините и у мен нахлуват стари спомени за стара любов...

23 август 2017 г.

Букет стихове за специална девойка

Не се познаваме отрано
за да е специален този стих,
бъди ти весела, засмяна
и много радвам се, че те открих!

....


Как копнея да докосна
аз твойта свята красота -
нежна теменуга росна
една сред хиляди цветя...


.....


Девойко мила и красива
допусни ме до света си
и никога не си отивай
ти защото ще те търся...



По Elize - Into your system

ти си вече в моята система
прелята там интравенозно
и не мога дъх да си поема
оплетен съм тъй виртуозно


.....



Харесвам те.
Звучи глупаво, зная.
Интересна си.
Изтъкрано вече клише.
Харесвам те.
Не знам как ме омая.
Но разтресе ти
света ми от обич лишен.



....



ах ти палаво коте
как с мен си играеш
ти стъжни ми живота
а даже не знаеш...





....


Харесваш ти хора, които
родени са с огън в душите
и той им изгаря сърцата,
оставяйки диря в Съдбата...

Дали съм от тез светли хора,
или пък напразно се боря
за няколко думи от тебе
това ще реши само Времето...



.....


мисля си за теб
няма защо да го крия
мисля си за "Ние"
дали ще бъдем се питам
но ти си тъй далеч
че разкъсана е
връзката ни
като този ритъм




.....



намерих си душа
душа ми да разбира
дори и да сгреша
тя мен да не презира
когато аз реша
пред ней да се разкрия
тя всякакви неща
спокойно да попива
тя без мнителността
на другите присъща
а е и сладка също ;)


......



о как е сладък този трепет
от приближаващата среща
дали ще си допаднем с тебе
аз питам се и друго нещо
дали ще влязат в употреба
те чувствата в сърце горещо
душата бяла като лебед
с възторг от идващата среща
о как е сладък този трепет

20 август 2017 г.

Как искам...

Как искам просто да си тръгна,
от мъката да се изтръгна,
на леглото да си легна
като пич да се протегна,
но не стават тъй нещата
друго шепне ми съдбата
и не шепне даже, а крещи:
закован си тука яко ти,
мръднеш ли, ще съжаляваш
волята си тук каляваш,
тъй че стой, не се оплаквай
и заплатата очаквай,
щом пристигне, почерпи се
нещо хубаво купи си.

Палава девойка

Тази палава девойка
вчера пак получи двойка
и не по друго - по Руски,
беше във час със закуска,
и мъъъничко само пияна
наказана после остана,
но питай дали я засяга,
оттука нататък ще бяга -
без да й мигне окото
ще оглави първенството...

11 август 2017 г.

За Никол

Ти си енергия, ти си импулс,
ти си и огън във ледник нахлул...
Ти си и буря, затворена в тяло,
пуснала руля, едва оцеляла...
Грешница също, горяща на клада -
ти просто си млада, тъй грешно млада!

Познавам аз момиче

Познавам аз момиче,
със поглед електричен
щом те зърне със взора зелен,
ти падаш във плен,
завинаги в плен.

Познавам аз момиче,
което тъй обича,
че отнася те като вълна -
и водиш война,
безкрайна война.

Познавам аз момиче,
което е различно,
и налага се да разбереш
че то е море,
безбрежно море.

Искаш да работиш...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Няма във живота
кой да пусне даже лев
за това, което ти изнася
и да можеш да живееш райски
като бачкаш ти по два-три часа...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Може да се случи
сам ако си станеш шеф
и натрупаш капитали,
назначиш си ти васали,
но напили се, наяли

за да не крадат от тебе...
Друго нищо ти не требе.

За "поетите"

Ти пишеш... и пишеш "верно и честно",
но кой да те чуе човече -
всеки трети поет е и пречи
със своето слово оловно пелтечи
и чуем, че плюе безумните речи...
Във време, в което е бреме да пишеш,
най-добре направи - почини си.

10 август 2017 г.

Тежи ли ти под климатика

Ех, тежи ли ти под климатика?
А дадат ли ти една мотика?
И наместо да нехаеш,
да започнеш да копаеш?
И наместо да седиш на стола мек,
да се хвърлиш ти във огнения пек?
Той ти ръби на дупето?
Ами иди на полето!

Мързелът

Мързелът ме е налегнал яко
и бъхти без милост по мутрата
без търпение почти очаквам
да дойде на събота утрото...

Когато работата те притиска

Когато работата те притиска
да вършиш онова що хич не искаш
припомни си часовете глад
и борчовете от родини
и стегни се, ти си още млад
и чакат те безброй години
на същия труд неприятен
във всяко едно предприятие...

5 август 2017 г.

Бета вълчицата

Тела, поклащащи се в ритъм, слети едно с друго. Това е картината, която виждам пред себе си. Аз съм едно от тях, колкото и чудно да ми се струва. Но може би е по-добре да върна малко назад.

Не ми върви с жените. И това не се дължи на някакви особени недостатъци във външния ми вид или реторичните ми възможности, а е поради... проста липса на късмет. Роден съм в малък град. За щастие (или нещастие?) в него има и начално-основно, и средно и висше училище, които завърших под ред.
Живяхме в къща, тъй че работа винаги имаше, а баща ми се спомина рано, затова аз бях главата на семейството. Как да ви кажа... момичетата в малкото градче се... кифлевиха твърде много за провинциалистки. Въобразяваха си, че са топмодели, снимайки се с техните айфони - които мразя в червата между другото - с нацупените си устни и... както и да е. Схванахте основната идея. Малкото, които бяха свестни, бързо се бяха ориентирали към хора с бъдеще - не като мен.
Имам един приятел от университета. Само един. С него някак си се уцелихме. Той е поет. Проблемът му е, че се взема твърде насериозно, или по-скоро е твърде невъздържан и наивен. Когато напише нещо, първата му реакция е да го покаже поне на десет човека. Един от тях неизменно съм аз. След това го поглежда критично и заявява, че е пълен боклук (а често не е). Не мога да ви изброя колко пъти съм крадял дърва от реката и той ми е звънял и сме провеждали подобен разговор:
- Ало?
- Иване?
- Да?
- Слушай... - и започва да рецитира.
В такива случаи аз просто оставям телефона на земята и продължавам незаконната си дейност. Все пак, трябва да се отопляваме. Та този мой единствен приятел беше романтична душа, беше изживял двайсетина любови и непрекъснато ме кандърдисваше да си намирам жена. Каза ми, че мога да живея при него в Столицата и да се запозная със стотици нормални момичета. Мина време и майка ми се спомина, аз останах сам с животните. Тогава Георги стана по-настоятелен. Аз все отлагах, но накрая се предадох - той може да бъде много убедителен.

Пренесох се криво-ляво. Той ми помагаше с наема и сметките докато си намерих работа, а храната - е, имах около хиляда буркана с месо, компоти и каквото ти хрумне. Работех от осем до пет като чиновник. Останалото ми време беше свободно. В началото щях да се побъркам. Седях и гледах в стената. И един път, той буквално насила ме помъкна навън. Просто се разхождахме по главната и гледахме хората. Не че не бях виждал хора преди, но двете години след университета прекарах в обгрижване на болната ми майка и в компанията единствено на кози, овце и кокошки. Георги ми каза, че бавно ще ме излага на, както се изрази, "съживяващите лъчи на цивилизацията", което за него представляваха клубовете по интереси, концертите, различните рецитали, представяния на книги и т.н. и т.н.

Всичко гореизброено стимулираше хипоталамуса ми, тоест, караше ме да заспя, но когато за пръв път ме заведе на танци... и да искам, не мога да ви опиша какво почувствах. Сякаш в мозъка ми избухнаха фойерверки. Вярно, от всички събития преди това се бях ошлайфал и в заговарянето на непознати, и в разпознаването на човешките емоции по поведение и жестове, но сега, сега стигаме до това, което виждам пред себе си. А то е:

Танцувам бавен танц с Кристина. Тя е крехка като теменуга, с кръстче, което лесно обхващам с ръце и което се страхувам да не прекърша. Очите и са ярко сини и толкова невинни, че и сираче би й завидяло. Прошепвам й в ухото:
- От толкова време те наблюдавам, нямаш никакъв напредък. Като че ли не се стараеш изобщо. Защо?
- Смяна. - казва инструктурът.
Танцувам бърз танц с Ива.
После с Мария.
После бавен с Надя.
И пак стигам до Кристина. Тя е положила глава на рамото ми, а аз шептя:
- Защо си тук?
Тя ме поглежда и казва тихо:
- Толкова съм самотна. Просто искам някой да ме изчука.
Тази проста констатация, изречена с толкова спокоен и тих глас, ме разтърсва из основи. "Просто искам някой да ме изчука". Това го казва младо прелестно момиче в разцвета на силите и красотата си. При други обстоятелства сигурно щях да се разплача.
Прегръщам я нежно, но не зная какво да кажа или направя. Тя се притиска до мен и усещам как се стяга. Вероятно си мисли, че е сгрешила с нещо. Тя не е виновна. Тръгвам да и го казвам и думите засядат в устата ми като камък. Вдишвам аромата на косата й - на кокосов орех и малина, странна комбинация, но вече съм свикнал. Трябва да и покажа, че е прекрасно човешко същество и не трябва да се принизява така. Но не знам как. Нямам езика на Георги. А той... той в момента танцува с най-хубавото момиче и не му пука за мен... за нас...
Тя ме поглежда умолително, но аз просто не я обичам. Аз никога не съм се влюбвал... но не мисля, че това е начина. И като се вглеждам в сърцето си разбирам, че не я обичам. Вярно е, че мога да и "помогна" и без това условие, но това ще е измяна към характера ми и към самия мен.
След танците излизаме. Вън е хладно, а тя не си е взела горни дрехи.
- Да те изпратя? - питам.
- А... не, няма нужда.
- Не ставай глупава. Ето, наметни си това. - казвам и й подавам якето си. - За мен не е проблем.
Няколко минути ходим по плочките, а ехото на стъпките напомня на тракането на античен стенен часовник. Тъмно е. Известно време вървим, сякаш чудейки се кой да похване неприятната тема.
- Криси, виж... аз... мога да... но няма да е редно. Освен това... ти не искаш секс без любов. Той не лекува самотата. Иначе нямам против. Ще дойда до вас, ще се сношим и ще си ида без да те погледна. Ти не искаш това. Ти заслужаваш някой, който да те обича истински. Не знам, може да съм аз... но още не.

4 август 2017 г.

Две пиявици...

Две пиявици - една във друга впити...
в тях кръвта пулсира по пътеки скрити
и туптят като едно сърцата, двете,
а душите са преплетени и слети.