11 август 2017 г.

За Никол

Ти си енергия, ти си импулс,
ти си и огън във ледник нахлул...
Ти си и буря, затворена в тяло,
пуснала руля, едва оцеляла...
Грешница също, горяща на клада -
ти просто си млада, тъй грешно млада!

Познавам аз момиче

Познавам аз момиче,
със поглед електричен
щом те зърне със взора зелен,
ти падаш във плен,
завинаги в плен.

Познавам аз момиче,
което тъй обича,
че отнася те като вълна -
и водиш война,
безкрайна война.

Познавам аз момиче,
което е различно,
и налага се да разбереш
че то е море,
безбрежно море.

Искаш да работиш...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Няма във живота
кой да пусне даже лев
за това, което ти изнася
и да можеш да живееш райски
като бачкаш ти по два-три часа...

Искаш да работиш
туй което ти е кеф?
Може да се случи
сам ако си станеш шеф
и натрупаш капитали,
назначиш си ти васали,
но напили се, наяли

за да не крадат от тебе...
Друго нищо ти не требе.

За "поетите"

Ти пишеш... и пишеш "верно и честно",
но кой да те чуе човече -
всеки трети поет е и пречи
със своето слово оловно пелтечи
и чуем, че плюе безумните речи...
Във време, в което е бреме да пишеш,
най-добре направи - почини си.

10 август 2017 г.

Тежи ли ти под климатика

Ех, тежи ли ти под климатика?
А дадат ли ти една мотика?
И наместо да нехаеш,
да започнеш да копаеш?
И наместо да седиш на стола мек,
да се хвърлиш ти във огнения пек?
Той ти ръби на дупето?
Ами иди на полето!

Мързелът

Мързелът ме е налегнал яко
и бъхти без милост по мутрата
без търпение почти очаквам
да дойде на събота утрото...

Когато работата те притиска

Когато работата те притиска
да вършиш онова що хич не искаш
припомни си часовете глад
и борчовете от родини
и стегни се, ти си още млад
и чакат те безброй години
на същия труд неприятен
във всяко едно предприятие...

5 август 2017 г.

Бета вълчицата

Тела, поклащащи се в ритъм, слети едно с друго. Това е картината, която виждам пред себе си. Аз съм едно от тях, колкото и чудно да ми се струва. Но може би е по-добре да върна малко назад.

Не ми върви с жените. И това не се дължи на някакви особени недостатъци във външния ми вид или реторичните ми възможности, а е поради... проста липса на късмет. Роден съм в малък град. За щастие (или нещастие?) в него има и начално-основно, и средно и висше училище, които завърших под ред.
Живяхме в къща, тъй че работа винаги имаше, а баща ми се спомина рано, затова аз бях главата на семейството. Как да ви кажа... момичетата в малкото градче се... кифлевиха твърде много за провинциалистки. Въобразяваха си, че са топмодели, снимайки се с техните айфони - които мразя в червата между другото - с нацупените си устни и... както и да е. Схванахте основната идея. Малкото, които бяха свестни, бързо се бяха ориентирали към хора с бъдеще - не като мен.
Имам един приятел от университета. Само един. С него някак си се уцелихме. Той е поет. Проблемът му е, че се взема твърде насериозно, или по-скоро е твърде невъздържан и наивен. Когато напише нещо, първата му реакция е да го покаже поне на десет човека. Един от тях неизменно съм аз. След това го поглежда критично и заявява, че е пълен боклук (а често не е). Не мога да ви изброя колко пъти съм крадял дърва от реката и той ми е звънял и сме провеждали подобен разговор:
- Ало?
- Иване?
- Да?
- Слушай... - и започва да рецитира.
В такива случаи аз просто оставям телефона на земята и продължавам незаконната си дейност. Все пак, трябва да се отопляваме. Та този мой единствен приятел беше романтична душа, беше изживял двайсетина любови и непрекъснато ме кандърдисваше да си намирам жена. Каза ми, че мога да живея при него в Столицата и да се запозная със стотици нормални момичета. Мина време и майка ми се спомина, аз останах сам с животните. Тогава Георги стана по-настоятелен. Аз все отлагах, но накрая се предадох - той може да бъде много убедителен.

Пренесох се криво-ляво. Той ми помагаше с наема и сметките докато си намерих работа, а храната - е, имах около хиляда буркана с месо, компоти и каквото ти хрумне. Работех от осем до пет като чиновник. Останалото ми време беше свободно. В началото щях да се побъркам. Седях и гледах в стената. И един път, той буквално насила ме помъкна навън. Просто се разхождахме по главната и гледахме хората. Не че не бях виждал хора преди, но двете години след университета прекарах в обгрижване на болната ми майка и в компанията единствено на кози, овце и кокошки. Георги ми каза, че бавно ще ме излага на, както се изрази, "съживяващите лъчи на цивилизацията", което за него представляваха клубовете по интереси, концертите, различните рецитали, представяния на книги и т.н. и т.н.

Всичко гореизброено стимулираше хипоталамуса ми, тоест, караше ме да заспя, но когато за пръв път ме заведе на танци... и да искам, не мога да ви опиша какво почувствах. Сякаш в мозъка ми избухнаха фойерверки. Вярно, от всички събития преди това се бях ошлайфал и в заговарянето на непознати, и в разпознаването на човешките емоции по поведение и жестове, но сега, сега стигаме до това, което виждам пред себе си. А то е:

Танцувам бавен танц с Кристина. Тя е крехка като теменуга, с кръстче, което лесно обхващам с ръце и което се страхувам да не прекърша. Очите и са ярко сини и толкова невинни, че и сираче би й завидяло. Прошепвам й в ухото:
- От толкова време те наблюдавам, нямаш никакъв напредък. Като че ли не се стараеш изобщо. Защо?
- Смяна. - казва инструктурът.
Танцувам бърз танц с Ива.
После с Мария.
После бавен с Надя.
И пак стигам до Кристина. Тя е положила глава на рамото ми, а аз шептя:
- Защо си тук?
Тя ме поглежда и казва тихо:
- Толкова съм самотна. Просто искам някой да ме изчука.
Тази проста констатация, изречена с толкова спокоен и тих глас, ме разтърсва из основи. "Просто искам някой да ме изчука". Това го казва младо прелестно момиче в разцвета на силите и красотата си. При други обстоятелства сигурно щях да се разплача.
Прегръщам я нежно, но не зная какво да кажа или направя. Тя се притиска до мен и усещам как се стяга. Вероятно си мисли, че е сгрешила с нещо. Тя не е виновна. Тръгвам да и го казвам и думите засядат в устата ми като камък. Вдишвам аромата на косата й - на кокосов орех и малина, странна комбинация, но вече съм свикнал. Трябва да и покажа, че е прекрасно човешко същество и не трябва да се принизява така. Но не знам как. Нямам езика на Георги. А той... той в момента танцува с най-хубавото момиче и не му пука за мен... за нас...
Тя ме поглежда умолително, но аз просто не я обичам. Аз никога не съм се влюбвал... но не мисля, че това е начина. И като се вглеждам в сърцето си разбирам, че не я обичам. Вярно е, че мога да и "помогна" и без това условие, но това ще е измяна към характера ми и към самия мен.
След танците излизаме. Вън е хладно, а тя не си е взела горни дрехи.
- Да те изпратя? - питам.
- А... не, няма нужда.
- Не ставай глупава. Ето, наметни си това. - казвам и й подавам якето си. - За мен не е проблем.
Няколко минути ходим по плочките, а ехото на стъпките напомня на тракането на античен стенен часовник. Тъмно е. Известно време вървим, сякаш чудейки се кой да похване неприятната тема.
- Криси, виж... аз... мога да... но няма да е редно. Освен това... ти не искаш секс без любов. Той не лекува самотата. Иначе нямам против. Ще дойда до вас, ще се сношим и ще си ида без да те погледна. Ти не искаш това. Ти заслужаваш някой, който да те обича истински. Не знам, може да съм аз... но още не.

4 август 2017 г.

Две пиявици...

Две пиявици - една във друга впити...
в тях кръвта пулсира по пътеки скрити
и туптят като едно сърцата, двете,
а душите са преплетени и слети.