11 септември 2014 г.

Боже, колко си прекрасна!

Боже, колко си красива!
Всяка дреха ти отива.
Ти, прекрасна самодива,
с нежността си ме опиваш...

Боже, колко си прекрасна!
Във сърце - открита рана.
Боли и нивга не зараства,
но чакам кротко да пораснеш...

Ти, Прекрасна, с поглед ясен;
от приятелство -
в любов прерасна
и сега таз рана прясна
във душата ми зараства.

Боже, колко си прекрасна!

(П)есен

нежно бяло птиче
ти душата ми разтапяш
прелестно момиче
виж листата капят
виж листата капят
идва есента
с нея песента
тиха непозната
тиха непозната
хубава жена
пее песента
нежна и позната
нежна и позната
в есенна позлата

10 септември 2014 г.

Дете (по Яворов)

Дете.
Ти си чиста и невинна.
Ти не знаеш що е грях.
На петнайсет си години.
И от близост те е страх.

Дете.
Във душата ти искряща
цвете хубаво расте.
Във очите ти горяща,
детска обич се чете.

Детска обич се чете
във очите ти горяща.
Роза алена расте
във сърцето ти цъфтяща.
Дете.

Ти си бяла, чиста, нежна,
като пролетния сняг.
Любовта ти ме извежда
от гъстеещия мрак.
Дете.

Диалог 3



Oziris: Какво работя ли? Труден въпрос... Гледала ли си филма “Her”, превеждат го като „Тя е глас”?
Afrodita: Да. Идеята много ми хареса. Да не работиш нещо с изкуствен интелект.
Oziris: Ами... не. Помниш ли какво работеше главния герой?
Afrodita: Ами пишеше любовни писма за разни хора.
Oziris: Да. Аз правя нещо подобно.
Afrodita: Подобно?
Oziris: Няма лесен начин да ти го обясня. Влюбвам се за пари.
Afrodita: ?
Oziris: Малко грубо звучи, но това ми е работата. Пиша любовни стихове за годишнини, рожденни дни, празници...
Afrodita: Леле, това е... интересно.
Oziris: Спокойно, можеш да кажеш странно, няма да се разсърдя.
Afrodita: Добре, странно е. Ще ми разкажеш ли повече?
Oziris: Разбира се. Какво искаш да знаеш?
Afrodita: Ами как... как се влюбваш в тези жени? Предполагам става дума за жени, нали?
Oziris: Ха-ха-ха. Да, за жени. Различно. Гледам снимките им, говоря с тях...
Afrodita: Това е толкова... странно. И мъжете им нямат нищо против?
Oziris: Ами как ще имат, нали те ми плащат за това. Не малко пари, между другото...
Afrodita: Как... как... как стана това?
Oziris: Аз съм поет. Но както знаеш, поетите не изкарват много пари в наши дни. Да не кажа никакви. Един приятел ме помоли да напиша поема за жена му за годишнината им и толкова я хареса, че ми плати за труда. Той разказа на свой приятел и така потръгнаха нещата... Сега имам фирма и сайт.
Afrodita: Леле... Ама... След като напишеш... какво става с чувствата ти?
Oziris: Дам, това е най-лошата част. Налага се да ги изтръгна от душата си...
Afrodita: Това... възможно ли е?
Oziris:  Разбира се. И не е особено трудно, особено ако имаш опит...
Afrodita: Но... как?
Oziris:  Сложно е. Използвам въображението си. Виж, според моя опит, душата е нещо еднородно. Не можеш да изкараш някого от нея без... намеса. Започнах като си представях едно същество, което забиваше назъбено острие в душата ми и изваждаше от там чувствата за дадена жена. Душата ми се разкъсваше и болеше много. Но после поумнях. Сега използвам лазер, който ги изгаря...
Afrodita: Лазер?
Oziris:  Във въображението ми.
Afrodita: Аха. Ами... ако се влюбваш толкова много в жени, които не познаваш, ти...
Oziris:  Дали съм се влюбвал по свое желание? Разбира се, докато бях млад. По-късно работата вече ми пречеше...
Afrodita: Сам ли си?
Oziris:  Не, женен с две деца.
Afrodita: Леле... жена ти не ревнува ли?
Oziris:  Не. Ние... не се обичаме. Това беше брак по изгода. Виждаш ли, когато ядох бой за пети път, реших, че не си струва да...
Afrodita: Чакай, ял си бой? От кого?
Oziris:  Сърдит клиент. Жена му разбра, че не го е писал той, издири ме и той разбра.
Afrodita: Това често ли се случва?
Oziris:  Сравнително. Все пак съм неустоим...
Afrodita: И скромен. :D
Oziris:  Разбира се. Преди няколко месеца се ожених за една приятелка, с няколко години по-възрастна от мен. Не съм я докосвал. Децата й са от предишен брак.
Afrodita: Тя обича ли те?
Oziris:  Не знам. Не мисля.
Afrodita: Защо не си я докосвал? Сигурно е самотна.
Oziris:  Заради работата ми... ами, свободна е да си намери любовник.
Afrodita: Ами ако те обича наистина? Вие сте женени, имате деца...
Oziris:  Аз не я обичам.
Afrodita: Добре, да сменим темата. Имал ли си проблеми с работата си, като изключим побоите?
Oziris:  Ами всъщност да. Имаше случай, в самото начало, когато не можах да се изчистя от чувствата към една жена...
Afrodita: Леле... Какво стана?
Oziris: Ами накратко, напивах се като свиня и припявах на Аланис Морисет... също надебелях... доста... Но следващата любов винаги замества старата и тя изчезва. Друг път пък не можах да се влюбя и трябваше да върна парите...
Afrodita: Обичаш ли още някоя от тях?
Oziris:  Да, разбира се. Те остават да тлеят в сърцето ми...
Afrodita: Но не и жена си?
Oziris:  Жена ми ли? Какво те интересува жена ми?
Afrodita: Скъпи, аз съм. Аз съм тази, която не обичаш.
Oziris:  Моля?! Ана? Ти... какво правиш тук?
Afrodita: Самотна съм, Антоне. С теб вече не говорим. Ти може да не ме обичаш, но аз те обичам.
Oziris:  Аз... аз... не знам какво да кажа...
Afrodita: Напиши стих, това поне го можеш...
Oziris: Ана, аз... съжалявам, но...
Afrodita: Не ме обичаш, знам. Просто споделяш с непознати много повече от колкото с мен. Никога не си ми казвал това за влюбването ти...
Oziris: Не мислех, че те интересува. Ана, разбрахме се...
Afrodita: Искам повече, Антоне! Искам... развод.
Oziris: Разбирам. Имаш го.
Afrodita: Не, не искам това. Искам да се влюбиш в МЕН. И да напуснеш работа...
Oziris: Ана, мила, знаеш, че това не може да стане.
Afrodita: Тази работа те съсипва. Толкова пъти си разкъсвал душата си, че вече я няма...
Oziris: Не забравяй, че тази работа ми дава много неща... Страстта ми никога не изгаря, любовта не изчезва заради сивото ежедневие... Аз избирам в кого да се влюбя...
Afrodita: Не, ти не избираш нищо. Ти... няма значение.
Oziris: Виж, трябва да пиша. Ще се видим вкъщи. Доскоро, мила...

Абонатът прекъсна връзката...

9 септември 2014 г.

Мирослав



 Не разбирам как може да си толкова безчувствен! – Петя вървеше до Мирослав, а той леко спазваше дистанция. Тя докосна ръката му, но той я отдръпна. – Изобщо виждаш ли ме като жена, не знам... Другите мъже...

Тя говореше, но той не можеше да я чуе. В главата му се бореха хиляди образи и картини. Чувства, които той считаше за низки и ужасни, го измъчваха. Той беше прекарал целия си живот на село и това беше първата му сериозна приятелка, но...

 Не знам изобщо защо продължавам да съм с теб, ти... Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – тя омекна.
 Млъкни, ма! – каза властно той и я притисна до себе си.

Миро впи устни в единствената жена, която обичаше, сякаш животът му зависеше от това.

 Но, Миро! Не разбирам! Аз...
 Казах ти да млъкнеш!

Той бързо я събличаше там, на ръба на подлеза, обхванат от страстта и я облада на мига, пред погледите на случайните минувачи.


 Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – каза тя, омекнала.
 Да... – измънка той.
 О, горкичкото... – тя го докосна по лицето и този път той не се отдръпна, но не можеше да стигне по-далеч. – Съжалявам, мило, но понякога ми се иска... и аз не знам, много съм глупава...

Миро бе гледал изнасилването на майка си като дете и се ужасяваше от идеята да причини това на друга жена. Той боготвореше Петя, но никога не си позволяваше да я докосне сексуално. Мислите, които се въртяха в главата му, го плашеха и отвращаваха.

 Като се приберем, ще ти разтворя аспирин...
 Мхм... –  той я хвана за ръка и те изчезнаха в нощта...


1 септември 2014 г.

Изненада

Честит рожден ден, Наде!

Ти толкова ми даде,
на тебе толкова дължа -
аз с теб, без капчица лъжа,
говоря със наслада,

у теб, макар и млада,
откривам сродната душа,
и знам, дори и да сгреша,
намирам в теб пощада.

Това не е балада,
това е просто глупав стих...
и който - при това - реших
да бъде изненада.

Честит рожден ден, Наде!