Две очи зелено-сини

Гласът ти е наркотик,
който навлиза в кръвта ми
и обърква всичко по пътя си...
Смехът ти - детски чист,
забива остриета в душата ми...
А очите ти, очите ти...
Очите ти пленяват,
те карат ме да виждам
Вселени
в душата ти кристална,
вселени
в две очи синьо-зелени...
В две очи зелено-сини
мога да се взирам аз
години;
мога да потъна в тях -
градини,
пълни с пролетни цветя...
картини...
Заведи ме, заведи ме
у дома.

Мони

Мони, Мони, Мони,
от погледа ти електрони
към мене на вълни летят.
Когато спя,
когато ям макарони,
умът ми е при Мони...

Мони, Мони, Мони...
не, няма щитове и брони,
които да ти устоят...
Когато спя,
говоря ли по телефона,
умът ми е при Мони...

Мони, Мони, Мони...
като мед примесен със лимони
сладко-кисел е вкусът...
Когато спя,
когато свирят тонколони,
умът ми е при Мони...

И знам, жени има милиони,
но умът ми е при Мони...

Въпроси и отговори

Какво е за мен тялото ми?

Тялото ми е нещо, взето под наем. То не е мое. Аз просто пребивавам в него, за да има умът ми информация от сетивата. Длъжен съм да го поддържам живо и здраво, за да може умът ми да функционира добре.

Какво е умът ми?

Мислите ми не са мои. Те също са взети под наем. Всички изводи до които стигам, идват от нещо по-висше от мен. И съответно всичко което правя, е подчинено на тях. Личните ми цели нямат никакво значение. Аз съм оръжие на Съдбата/Колективното съзнание/Бог/Природата или както предпочитате да го наричате.

Защо съм сам?

Аз съм сам, но не самотен. Сам съм, защото имам нужда от движеща сила. Движещата ми сила е желанието да обичам. Независимо колко дълго съм сам, аз никога няма да бъда самотен, защото съм част от нещо много по-голямо от самия мен.

Какъв е смисълът на живота ми?

Смисълът е да Пробуждам. Всичко, случило се в живота ми, ме води към тази цел. Всичките ми качества и таланти са ми дадени, за да служа на тази цел.

Промяна

Аз съм Промяна.

Душата ми е Река, която тече от Нищото към Нищото.
Тя се променя постоянно, но същевременно си остава същата.

Сърцето ми е Огън, който гори в мрака на Нищото.
Той хвърля искри, които палят други Огньове.

Умът ми е Звезда, която огрява цялата Вселена.
Той слива мисли и чувства в Абсолют, който е вечен и безкраен.

Аз съм Промяната, която искам да видя в света.

Ловец и самодива (поема)

Вървял ловец в гори вековни -
в треви обрасли и във храсти,
с дървета стари и огромни...

Бил той ловец добър и силен,
не знаел страх, човешки страсти
душата му като бокал не пили.

Дълбоко във гората птички
подемали красиви трели,
жужало и трептяло всичко...

Но звук един в далечината
се чул и всички птици спрели,
замлъкнала във миг гората...

Това бил глас на самодива,
която пеела в потока...
А те - божествено красиви -

вървели из гората голи...
Подлъгвайки те тъй жестоко
овчари и ловци без воля

убивали ги те, ядяли
сърцата им туптящи още,
когато някой пожелал ги,

и устните им щом докоснел...

- Назад, чудовище ужасно! -
насочил пушката Ловецът. -
И махай се! - повторил гласно,
видял в косите й венецът.

- Не съм чудовище, човеко,
не се страхувай ти от мене,
аз още съм дете и нека
у теб съмнение не дреме,

че ще постъпя с теб жестоко,
виж във косите ми венецът -
той значи ясно, че не ме е
докосвал никой. Ти при мене
ела - тъй бистър е потокът,
не ще те нараня...
 
Ловецът
я гледал смаян, обезсилен
от красотата и гласът й,
и към нея той пристъпил
с отпуснати душа и жили...

Докоснали се устните, телата
им в едно за миг се слели...
погълнала ги двама тъмнината.


Когато сутринта очи отворил,
до него ромолял потокът,
а в крака му силна болка,
го карала да стене...

- Това ти е от мене! -
една змия до него свита,
във ярки цветове обвита,
със глас човешки проговорила. -

Аз съм Зевс - могъщ и силен!
Ти, Ловецо, си от мен ужилен!
Отровата ми е в кръвта ти вече,
не можеш скри се никъде човече...

От днес си прокълнат вовеки,
отровни са за всичките човеци -
потта, сълзите и кръвта ти,
и ще расте със времето страстта ти...

И знай, отровна е кръвта ти
дори за самодивите безсмъртни.

- Защо го правиш, Зевсе, всемогъщи,
защо във мрак душата ми обгръщаш?

- Защото ти, нещастен смъртен,
дръзна нещо мое да отнемеш!
Самодивата, с която сля се
бе на мен обречена вовеки...


И тръгнал той по прашните пътеки...


Половин век скитал се Ловецът,
без близки, приятели и без любима,
сам-самичък... тънък бил живецът
му, но здрав като стомана несломима.


Случайно минал през гората съща,
в която бога с силата могъща
го бе обрекъл вечно тъй да страда...

- О, ти, Гора... ида аз от Ада,
но твойта хубост ме прегръща!
Твойте листи галят ми душата,
твойте песни ме обгръщат!

- Не е гората туй, Ловецо! -
глас познат му проговорил -
това съм аз, на която ти, подлецо,
преди години зло ужасно стори!

Целуни отново мойте устни
и твоите животът ще напусне!

- О, създание прекрасно!
Нима си ти? Недей... опасно
е дори да ме докосваш,
а мойта кръв отрова е за тебе,
ако това така не беше,
отдавна да съм те подирил
да сложиш край на мъките ми вечни...

- Какво говориш, ти, човеко жалки,
отпускам ти живот... макар и малко.
Кой тъй ужасно те излъга?

- Сам Зевс, на змия престорен,
преди години много ме ухапа,
на сутринта след случката в потока.

- О, Съдба, ужасна и жестока!!!
Не Зевс, а горски дух нещастен
се беше влюбил в мен! Той няма
такива сили. Излъгал те е подло!

- Уви, сега е вече късно,
не може нищо да се стори,
освен живота да прекъснеш,
щом няма в мен отрова!
Целуни ме ти отново, мила,
половин век след като те имах,
нека се отпуснат мойте жили,
целуни ме искрено, Любима...

Искам само да те гушна...

Искам само да те гушна...
Думи мили да ти шушна -
там, във кулата въздушна.

Искам само да помилвам
аз косите ти красиви -
те така ме обезсилват...

Искам да сме близо двама,
нищо между нас да няма
и да те прегръщам само...

Искам само да те гушна...
Но не бива. И аз няма...
Не бъди тъй добродушна.

Срещнах аз...

Срещнах аз богиня с очи зелено-сини,
и обикнах тази самодива
и искам само тя да е щастлива.

Срещнах аз момиче, красиво като птиче
и се влюбих до полуда
в тези два прекрасни изумруда.

Срещнах аз съдбата, разтворих си душата,
тя разцъфна - нежно цвете
щом докоснаха се първи път ръцете.

Срещнах тебе, мила, и ти ми даде сила
сила нечовешка и огромна
и душата ми за теб си спомни...

Срещнах аз богиня с очи зелено-сини,
и дори когато си отива,
аз искам само тя да е щастлива.

Изтръгни...

Изтръгни сърцето от гърдите,
защото болката гори ме
и текат като реки сълзите
задето няма да те имам...

Любов ли е?

Любов ли е когато чувстваш, 
че душата ти е само нейна?
Любов ли е когато можеш
да потънеш във очите нежни?

Любов ли е когато искаш
само да сте много близо?
Любов ли е когато няма
за тебе друга на Земята?

Любов ли е когато чувстваш
сърцето ти да бие като лудо?
Любов ли е когато виждаш
само нея в бъдещето свое?

Ако любов това е,
значи аз съм влюбен...
И не искам нищо друго!

Боже, колко си прекрасна!

Боже, колко си красива!
Всяка дреха ти отива.
Ти, прекрасна самодива,
с нежността си ме опиваш...

Боже, колко си прекрасна!
Във сърце - открита рана.
Боли и нивга не зараства,
но чакам кротко да пораснеш...

Ти, Прекрасна, с поглед ясен;
от приятелство -
в любов прерасна
и сега таз рана прясна
във душата ми зараства.

Боже, колко си прекрасна!

(П)есен

нежно бяло птиче
ти душата ми разтапяш
прелестно момиче
виж листата капят
виж листата капят
идва есента
с нея песента
тиха непозната
тиха непозната
хубава жена
пее песента
нежна и позната
нежна и позната
в есенна позлата

Дете (по Яворов)

Дете.
Ти си чиста и невинна.
Ти не знаеш що е грях.
На петнайсет си години.
И от близост те е страх.

Дете.
Във душата ти искряща
цвете хубаво расте.
Във очите ти горяща,
детска обич се чете.

Детска обич се чете
във очите ти горяща.
Роза алена расте
във сърцето ти цъфтяща.
Дете.

Ти си бяла, чиста, нежна,
като пролетния сняг.
Любовта ти ме извежда
от гъстеещия мрак.
Дете.

Диалог 3

Oziris: Какво работя ли? Труден въпрос... Гледала ли си филма “Her”, превеждат го като „Тя е глас”?

Afrodita: Да. Идеята много ми хареса. Да не работиш нещо с изкуствен интелект.

Oziris: Ами... не. Помниш ли какво работеше главния герой?

Afrodita: Ами пишеше любовни писма за разни хора.

Oziris: Да. Аз правя нещо подобно.

Afrodita: Подобно?

Oziris: Няма лесен начин да ти го обясня. Влюбвам се за пари.

Afrodita: ?

Oziris: Малко грубо звучи, но това ми е работата. Пиша любовни стихове за годишнини, рожденни дни, празници...

Afrodita: Леле, това е... интересно.

Oziris: Спокойно, можеш да кажеш странно, няма да се разсърдя.

Afrodita: Добре, странно е. Ще ми разкажеш ли повече?

Oziris: Разбира се. Какво искаш да знаеш?

Afrodita: Ами как... как се влюбваш в тези жени? Предполагам става дума за жени, нали?

Oziris: Ха-ха-ха. Да, за жени. Различно. Гледам снимките им, говоря с тях...

Afrodita: Това е толкова... странно. И мъжете им нямат нищо против?

Oziris: Ами как ще имат, нали те ми плащат за това. Не малко пари, между другото...

Afrodita: Как... как... как стана това?

Oziris: Аз съм поет. Но както знаеш, поетите не изкарват много пари в наши дни. Да не кажа никакви. Един приятел ме помоли да напиша поема за жена му за годишнината им и толкова я хареса, че ми плати за труда. Той разказа на свой приятел и така потръгнаха нещата... Сега имам фирма и сайт.

Afrodita: Леле... Ама... След като напишеш... какво става с чувствата ти?

Oziris: Дам, това е най-лошата част. Налага се да ги изтръгна от душата си...

Afrodita: Това... възможно ли е?

Oziris:  Разбира се. И не е особено трудно, особено ако имаш опит...

Afrodita: Но... как?

Oziris:  Сложно е. Използвам въображението си. Виж, според моя опит, душата е нещо еднородно. Не можеш да изкараш някого от нея без... намеса. Започнах като си представях едно същество, което забиваше назъбено острие в душата ми и изваждаше от там чувствата за дадена жена. Душата ми се разкъсваше и болеше много. Но после поумнях. Сега използвам лазер, който ги изгаря...

Afrodita: Лазер?

Oziris:  Във въображението ми.

Afrodita: Аха. Ами... ако се влюбваш толкова много в жени, които не познаваш, ти...

Oziris:  Дали съм се влюбвал по свое желание? Разбира се, докато бях млад. По-късно работата вече ми пречеше...

Afrodita: Сам ли си?

Oziris:  Не, женен с две деца.

Afrodita: Леле... жена ти не ревнува ли?

Oziris:  Не. Ние... не се обичаме. Това беше брак по изгода. Виждаш ли, когато ядох бой за пети път, реших, че не си струва да...

Afrodita: Чакай, ял си бой? От кого?

Oziris:  Сърдит клиент. Жена му разбра, че не го е писал той, издири ме и той разбра.

Afrodita: Това често ли се случва?

Oziris:  Сравнително. Все пак съм неустоим...

Afrodita: И скромен. :D

Oziris:  Разбира се. Преди няколко месеца се ожених за една приятелка, с няколко години по-възрастна от мен. Не съм я докосвал. Децата й са от предишен брак.

Afrodita: Тя обича ли те?

Oziris:  Не знам. Не мисля.

Afrodita: Защо не си я докосвал? Сигурно е самотна.

Oziris:  Заради работата ми... ами, свободна е да си намери любовник.

Afrodita: Ами ако те обича наистина? Вие сте женени, имате деца...

Oziris:  Аз не я обичам.

Afrodita: Добре, да сменим темата. Имал ли си проблеми с работата си, като изключим побоите?

Oziris:  Ами всъщност да. Имаше случай, в самото начало, когато не можах да се изчистя от чувствата към една жена...

Afrodita: Леле... Какво стана?

Oziris: Ами накратко, напивах се като свиня и припявах на Аланис Морисет... също надебелях... доста... Но следващата любов винаги замества старата и тя изчезва. Друг път пък не можах да се влюбя и трябваше да върна парите...

Afrodita: Обичаш ли още някоя от тях?

Oziris:  Да, разбира се. Те остават да тлеят в сърцето ми...

Afrodita: Но не и жена си?

Oziris:  Жена ми ли? Какво те интересува жена ми?

Afrodita: Скъпи, аз съм. Аз съм тази, която не обичаш.

Oziris:  Моля?! Ана? Ти... какво правиш тук?

Afrodita: Самотна съм, Антоне. С теб вече не говорим. Ти може да не ме обичаш, но аз те обичам.

Oziris:  Аз... аз... не знам какво да кажа...

Afrodita: Напиши стих, това поне го можеш...

Oziris: Ана, аз... съжалявам, но...

Afrodita: Не ме обичаш, знам. Просто споделяш с непознати много повече от колкото с мен. Никога не си ми казвал това за влюбването ти...

Oziris: Не мислех, че те интересува. Ана, разбрахме се...

Afrodita: Искам повече, Антоне! Искам... развод.

Oziris: Разбирам. Имаш го.

Afrodita: Не, не искам това. Искам да се влюбиш в МЕН. И да напуснеш работа...

Oziris: Ана, мила, знаеш, че това не може да стане.

Afrodita: Тази работа те съсипва. Толкова пъти си разкъсвал душата си, че вече я няма...

Oziris: Не забравяй, че тази работа ми дава много неща... Страстта ми никога не изгаря, любовта не изчезва заради сивото ежедневие... Аз избирам в кого да се влюбя...

Afrodita: Не, ти не избираш нищо. Ти... няма значение.

Oziris: Виж, трябва да пиша. Ще се видим вкъщи. Доскоро, мила...

Абонатът прекъсна връзката...

Мирослав

–  Не разбирам как може да си толкова безчувствен! – Петя вървеше до Мирослав, а той леко спазваше дистанция. Тя докосна ръката му, но той я отдръпна. – Изобщо виждаш ли ме като жена, не знам... Другите мъже...

Тя говореше, но той не можеше да я чуе. В главата му се бореха хиляди образи и картини. Чувства, които той считаше за низки и ужасни, го измъчваха. Той беше прекарал целия си живот на село и това беше първата му сериозна приятелка, но...

–  Не знам изобщо защо продължавам да съм с теб, ти... Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – тя омекна.

–  Млъкни, ма! – каза властно той и я притисна до себе си.

Миро впи устни в единствената жена, която обичаше, сякаш животът му зависеше от това.

–  Но, Миро! Не разбирам! Аз...

–  Казах ти да млъкнеш!

Той бързо я събличаше там, на ръба на подлеза, обхванат от страстта и я облада на мига, пред погледите на случайните минувачи.

–  Ти изобщо слушаш ли ме?... Миро? Пак ли главата? – каза тя, омекнала.

–  Да... – измънка той.

–  О, горкичкото... – тя го докосна по лицето и този път той не се отдръпна, но не можеше да стигне по-далеч. – Съжалявам, мило, но понякога ми се иска... и аз не знам, много съм глупава...

Миро бе гледал изнасилването на майка си като дете и се ужасяваше от идеята да причини това на друга жена. Той боготвореше Петя, но никога не си позволяваше да я докосне сексуално. Мислите, които се въртяха в главата му, го плашеха и отвращаваха.

–  Като се приберем, ще ти разтворя аспирин...

–  Мхм... –  той я хвана за ръка и те изчезнаха в нощта...

Изненада

Честит рожден ден, Наде!

Ти толкова ми даде,
на тебе толкова дължа -
аз с теб, без капчица лъжа,
говоря със наслада,

у теб, макар и млада,
откривам сродната душа,
и знам, дори и да сгреша,
намирам в теб пощада.

Това не е балада,
това е просто глупав стих...
и който - при това - реших
да бъде изненада.

Честит рожден ден, Наде!

Труман

След серия мутации в човешкия мозък в продължение на стотици години, се раждат телепатите. Те създават световна мрежа, която предшества интернет. Постепенно те създават училища и университети, свързани с тази мрежа, предавайки на останалите мутанти опит и готови мисловни конфигурации, с което ученето става 1000 пъти по-бързо.

2094. След продължителни войни между хора и мутанти, телепатите решават, че човешката раса е готова за този дар и разширяват мрежата, свързвайки я с всяко човешко съзнание. Настава хаос. Срутва се политиката, дипломацията, световната икономика, започват опустошителни войни. Хиляди хора полудяват.

Неприкосновеността на мислите изчезва, за часове всички крадци, убийци и изнасилвачи биват заловени и неутрализирани, но и хиляди семейства биват разбити. Сред обществото на телепатите настава смут. Съдбата на човечеството е на карта. Няма връщане назад. Трябва да се измисли решение на проблема.

Аз съм това решение. Моето име е Труман. Преди десетки години е имало подобен филм, който лично аз не съм гледал... поне не директно от лента, а от съзнанието на приятели. Наскоро цялото човешко знание беше прехвърлено на СЪРВЪРИТЕ - телепати с изключително мощни съзнания, които складират в тях мисловните конфигурации на хиляди велики хора, както и целия човешки интернет. Какво съм аз?

Аз съм отворено съзнание.

Моята душа е свързана с матрица, която отива директно към всяко едно човешко съзнание, което не може да се справи с натоварването. Те виждат директно в душата ми всичко, което се случва във всеки един миг, а аз от своя страна имам достъп до техните мисли. Аз нямам какво да крия. Душата ми винаги е била чиста, още откакто се родих. Никога не съм изпитвал злоба, завист или омраза. Затова СЪВЕТЪТ ме избра. Попитаха ме дали искам да поема това бреме и аз се съгласих. За мен това не е бреме. През целия си живот съм искал да помагам на хората, но никога не съм успявал. Досега. Сега здравият разум на милиони хора се крепи на връзката с мен. Връзката не ми пречи да си живея живота ни най-малко. Тя е мисловна, тъй че по мен няма кабели, не се намирам в изолирано помещение. Аз съм сред вас. Може би сме се разминавали на улицата. Точно както с телепатите, в продължение на хиляди години. СЪВЕТЪТ казва, че моето съществуване се дължи на нова мутация, която ще изведе съзнанието на хората от тъмнината и ще ни направи господари на Галактиката. Не знам дали това е така. Знам само това, което чувствам – а то е милиони души, които се борят, страдат и обичат, точно като мен.

Обичам всички вас. Наслаждавайте се на душата ми. Тя е ваша.