Знаете ли какво, драги читатели? Вие не съществувате. Да, много добре прочетохте. Точно това казвам – вие не съществувате за мен и сега ще ви го докажа.
Имайки предвид филмите от рода на Матрицата и Тринайстия етаж, които напоследък нашумяха, вече на всички е известно, че светът за нас не е нищо друго, освен серията импулси, които сетивата ни изпращат до мозъка. Въз основа на информацията, която те ни изпращат, ние си изграждаме представата за заобикалящата ни среда и за мястото ни в нея. А тези сетива, както умело ни показаха режисьорите на този род филми, могат много лесно да бъдат манипулирани. Това отваря другия философски въпрос – как да разберем дали това което виждаме действително съществува и в частност... как да докажем, че НИЕ съществуваме?
Четейки това, вие вероятно се усмихвате на наивността му и сте убедени, че е елементарно да приведете аргументи в подкрепа на съществуването си... Е, аз пък ви уверявам, че не е така. Казах ви, че ще докажа, че не съществувате за мен. Вие сте просто плод на въображението и дейността на подсъзнанието ми. Ето и доказателството:
Преди няколко години, когато бях малък, аз паднах от дървото пред блока и си ударих главата в един камък. В резултат на това получих мозъчно сътресение и изпаднах в кома. Какво е ставало с тялото ми – нямам идея, но явно след като все още съм жив, някой се е погрижил за мен и сега се намирам в някоя градска болница с животоподдържащи системи.
Вие, предполагам, сте наясно как стоят нещата с хората, изпаднали в кома. Работата е там, че тялото ми е поддържано живо насила и съзнанието ми на свой ред е принудено да живее, но е много силно увредено от сътресението и е загубило връзка с всички сетива. А как да съществува едно съзнание без информация, която да обработва, без да мисли и чувства? Отговорът е прост – никак. И тук именно се крие всичко – за да продължи да съществува, съзнанието ми е изградило целия този свят, заедно с всички вас, заедно със законите, които го изграждат; заедно с историята и същността му. Не отричам, разбира се, връзката на този свят с онзи, в който е станал трагичния за мен инцидент, доколкото е невъзможно толкова сложна и организирана структура да бъде създадена от нищото и при това от толкова младо и неопитно съзнание. Може да се каже, че по-скоро е възстановен въз основа на информацията, която съм натрупал до инцидента. Не отричам и че, може би, при създаването на някои от вас, съзнанието ми си е послужило с наблюдения върху характера на мои близки и познати, но вие – тези, които ме заобикаляте – не сте същите хора, а техни бледи подобия.
Тези думи пораждат множество въпроси:
Може ли да се говори тогава за нещо случайно в живота ми и не е ли предварително обусловена моята съдба? Как е възможно тогава да научавам всеки ден неща, които преди не са ми били известни и да овладявам нови умения? И най-главното: как е възможно въображението ми да е толкова силно развито, че да пресъздаде пространството от милиарди светлинни години и да го запълни с материя?
Ето ги и отговорите, до които успях да достигна:
Не, няма нищо случайно и съдбата ми е предопределена от ограничеността на познанията и въображението ми. Или с други думи – не е задължително дори съзнанието ми да пресъздаде целия свят в неговата обемност. Например, поради физическа неиздръжливост никога няма да мога да напусна земята, което автоматично изключва нуждата от някаква плътност на това пространство – небето в този свят представлява само една плоскост, като телата на нея могат да се увеличат известен брой пъти (понеже се е случвало да използвам телескоп). Дори не е нужно обектите на нея да са толкова ясни – далечните галактики и звезди например са просто точици, понеже нещо друго пък ме лишава от възможността да стана учен и съответно да имам достъп до силните телескопи. Следите ли ми мисълта? Вродените ми недостатъци и самите ми възможности и интереси всъщност са защитни механизми на съзнанието ми, което по този начин си осигурява по-малко работа. Ако никога не стана водолаз, за него няма да е нужно да пресъздава океаните и моретата до стотици метри дълбочина, защото просто не мога да бъда там, за да ги видя. И хоп – паническият ми страх от водата, който убива всякакви желания да ставам водолаз или изобщо да се гмуркам. Това се отнася и до пространствените измерения – знам, че площта на земята е 510 065 284,702 квадратни километра, но задължително ли е съзнанието ми да пресъздаде цялата тази площ? Не. И ето – тук идва вроденото ми нежелание да пътувам където и да е било извън България, което някои погрешно биха нарекли патриотизъм. Та напълно е възможно други континенти освен Европа да не съществуват, след като вероятно няма да ми се налага да ходя там. Защо съзнанието ми да се мъчи да пресъздава в триизмерна форма огромната Африка или Азия?
Вероятно някои от вас ще възразят – има милиони снимки, филми и разкази на хора! Тези места си имат своя култура и история... И какво? Какво му струва на съзнанието ми да пресъздаде няколко снимки или направо да си ги измисли само? Нищо. А речта и хората? Ще стигнем и до там. Имайте търпение.
И ето, че работата, която трябва да върши съзнанието ми, се намали милиарди пъти – на практика то трябва да пресъздаде в триизмерност и плътност само няколко населени места и това е. Колко? – няколко хиляди кубични метра почва, въздух, растителни и животински видове, една-две реки – много ли е това? Пък и... въздух? Почва? Те пък защо трябва да съществуват, след като нямам наклонности към химията и вероятно никога няма да изследвам обстойно състава на химичните елементи и техните свойства? Откъде съдя за наличието на въздух освен по равномерното вдигане и спускане на гърдите ми? Или за съществуването на почва и хиляди километри различни пластове под нея – освен по натиска, който тя упражнява върху съответните ми рецептори по ръцете и краката?
Убедихте се, мисля, че изобщо не е сложно за едно съзнание, та било то и младо и неопитно, да пресъздаде параметрите на външната среда, които ще наблюдавам и вероятно дори изследвам през целия си живот.
По малко по-различен начин стои въпроса с хората.
Не отричам, че е напълно невъзможно за едно съзнание, та ако ще цяла вечност да има на разположение, да създаде (или възстанови, все едно) съдбите, мислите, характерите и чувствата на милиардите хора, обитаващи света в момента; на всички, които са живели и умирали през хилядите години преди моето раждане и на тези, които ще се родят и живеят през остатъка от живота ми...
Но нима това е нужно? Нямам особен интерес към историята и надали ще му се наложи да се тормози да създава и обяснява нещо повече за историята, освен това, което учим в училище, което – съгласете се – не е особено трудно да се измисли. Пък и миналото за това е и минало – понеже никой не може да се върне там, тъй че... на кой му пука всъщност дали съществува?
А що се отнася до настоящето и бъдещето... Колко хора среща един човек през живота си? Няколко хиляди? Надали чак толкова много. С колко общува (в смисъл на пълноценно общуване, а не - здравей, здрасти) – стотици, една-две хиляди? С колко живее или прекарва времето си – няколкостотин? Често много по-малко. А колко опознава до такава степен, че да разбере характера им или техните чувства – десетима? Най-много двайсет. И колко вече са неговите истински приятели, чиито характери, чувства и мисли съзнанието ми ще се наложи да пресъздаде? Един, двама, десетина? Едва ли и има и толкова. Всички останали хора ще влияят на съдбата и живота ми единствено като безлични фактори – по нищо не различаващи се от всички онези, които разгледах в първата част на изложението.
И отново виждате, че задачата му не е чак толкова непосилна.
Тогава се връщам на въпроса: Откъде да знам, че всички хора – че ти, драги читателю, си нещо друго освен плод на моето въображение и съзнание, създаден с единствената цел то да продължи да съществува? Откъде мога да бъда сигурен, че ти съществуваш? Отникъде. И съответно как ще ми докажеш, че СИ, тоест, че мислиш и чувстваш? Никак. Ето, аз ти казвам – ти, всички твои действия, чувства и мисли сте мое дело. Ти можеш да ме обидиш, да ми се изсмееш, да ме нараниш или дори убиеш, както може всеки от околните, но това ще е единствено, защото съзнанието ми е решило така. А можеш и да ми бъдеш приятел, да ме разбираш и дори обикнеш – всичко това ще стане, понеже моето съзнание има нужда от това.
Е, толкова ли неправдоподобна ти се вижда моята история сега, читателю? Толкова ли смешни ти се струват изводите ми? Нямало ли е случай и в твоето минало, когато да си паднал отнякъде и да си ударил главата, или да си загубил за момент съзнание? И откъде си толкова сигурен, че си се свестил изобщо?
Такъв инцидент се е случвал на всеки и подобни мисли вероятно са минавали през ума на всички хора през даден период от живота им. Няма как да бъдем сигурни, че светът, природата и хората, които ни заобикалят са истински – че те в действителност съществуват, а не са плод на нашето въображение и съзнание. Не можем да чуем мислите им – откъде знаем, че мислят тогава? Не можем да почувстваме техните емоции – откъде да знаем, че чувстват тогава?
Речта и творчеството като цяло – това са единствените неща, които могат да ни убедят и да ни накарат да зарежем подобни разсъждения като безплодни. Ние изразяваме мислите си чрез думите – те са красиви и нежни когато сме радостни и когато обичаме; грозни и раняващи когато мразим; тъжни, когато скърбим... Всеки човек през живота си е създал нещо – било то картина, стихче, разказ, смешна история, която е разказал, за да развесели или дори само добра дума, която е казал на нуждаещ се. Ето това показва, че мислим, живеем и чувстваме. Това показва, че СМЕ.
„Мисля, следователно съм.”
Преди цели три века до този извод е стигнал френският философ и математик Декарт и именно в него се крие разковничето – не е достатъчно да съществуваш, тоест да дишаш, консумираш и отделяш – твоите разсъждения, анализи, твоят начин да изразиш себе си и уникалните неща, които създаваш през живота си доказват на теб и на околните, че ти не само съществуваш – че ти СИ!
Ето това не може да бъде просто пресъздадено или измислено от едно съзнание, колкото и опитно да е то и колкото и силно – въображението му.
Ако все пак съм успял до някаква степен да те убедя да се замислиш, читателю, и ти вече започна да храниш известни съмнения относно истинността и изобщо съществуването на заобикалящия свят, хора, пък и на собствената си личност... то нека ти дам един съвет – твоето тяло може в момента да лежи спокойно на болнично легло, покрито с чаршафи, може да наливат кръвта ти с животоподдържащи разтвори, може дори дробовете ти да се изпълват и изпразват с въздух от апаратче на батерии; може и този свят, в който живееш да е отчаяно бягство на съзнанието ти от вечната тъмнина и опит за спасение; може в живота ти да настъпи период, в който да се съмняваш във всичко... но никога, никога не се съмнявай, че мислиш, чувстваш и че можеш да създадеш нещо, чрез което да изразиш себе си. Именно това те прави човек, това доказва, че СИ!
А пък ако ти писне от еднообразието, винаги можеш да създадеш малко работа на съзнанието си – научи се да пишеш с лявата ръка, научи се да свириш на някой инструмент, отдели време да се занимаеш с нещата, които не са ти толкова интересни или чувстваш, че нещо вътре в теб те спира; затрудни го и по другите точки – пътувай до далечни места, виж, усети природа, различна от тази, с която си свикнал; а ако то се е погрижило да те спре и с материални пречки, то винаги можеш да се взреш в другите около теб – опознай по-добре приятелите си, създай си нови. Вместо да искаш от всички да те разбират, опитай се ти на свой ред да ги разбереш... (и ще видиш дали наистина това е толкова лесно, колкото си си мислел)
Дори и да не ти помогне, това със сигурност не може да ти навреди.
Имайки предвид филмите от рода на Матрицата и Тринайстия етаж, които напоследък нашумяха, вече на всички е известно, че светът за нас не е нищо друго, освен серията импулси, които сетивата ни изпращат до мозъка. Въз основа на информацията, която те ни изпращат, ние си изграждаме представата за заобикалящата ни среда и за мястото ни в нея. А тези сетива, както умело ни показаха режисьорите на този род филми, могат много лесно да бъдат манипулирани. Това отваря другия философски въпрос – как да разберем дали това което виждаме действително съществува и в частност... как да докажем, че НИЕ съществуваме?
Четейки това, вие вероятно се усмихвате на наивността му и сте убедени, че е елементарно да приведете аргументи в подкрепа на съществуването си... Е, аз пък ви уверявам, че не е така. Казах ви, че ще докажа, че не съществувате за мен. Вие сте просто плод на въображението и дейността на подсъзнанието ми. Ето и доказателството:
Преди няколко години, когато бях малък, аз паднах от дървото пред блока и си ударих главата в един камък. В резултат на това получих мозъчно сътресение и изпаднах в кома. Какво е ставало с тялото ми – нямам идея, но явно след като все още съм жив, някой се е погрижил за мен и сега се намирам в някоя градска болница с животоподдържащи системи.
Вие, предполагам, сте наясно как стоят нещата с хората, изпаднали в кома. Работата е там, че тялото ми е поддържано живо насила и съзнанието ми на свой ред е принудено да живее, но е много силно увредено от сътресението и е загубило връзка с всички сетива. А как да съществува едно съзнание без информация, която да обработва, без да мисли и чувства? Отговорът е прост – никак. И тук именно се крие всичко – за да продължи да съществува, съзнанието ми е изградило целия този свят, заедно с всички вас, заедно със законите, които го изграждат; заедно с историята и същността му. Не отричам, разбира се, връзката на този свят с онзи, в който е станал трагичния за мен инцидент, доколкото е невъзможно толкова сложна и организирана структура да бъде създадена от нищото и при това от толкова младо и неопитно съзнание. Може да се каже, че по-скоро е възстановен въз основа на информацията, която съм натрупал до инцидента. Не отричам и че, може би, при създаването на някои от вас, съзнанието ми си е послужило с наблюдения върху характера на мои близки и познати, но вие – тези, които ме заобикаляте – не сте същите хора, а техни бледи подобия.
Тези думи пораждат множество въпроси:
Може ли да се говори тогава за нещо случайно в живота ми и не е ли предварително обусловена моята съдба? Как е възможно тогава да научавам всеки ден неща, които преди не са ми били известни и да овладявам нови умения? И най-главното: как е възможно въображението ми да е толкова силно развито, че да пресъздаде пространството от милиарди светлинни години и да го запълни с материя?
Ето ги и отговорите, до които успях да достигна:
Не, няма нищо случайно и съдбата ми е предопределена от ограничеността на познанията и въображението ми. Или с други думи – не е задължително дори съзнанието ми да пресъздаде целия свят в неговата обемност. Например, поради физическа неиздръжливост никога няма да мога да напусна земята, което автоматично изключва нуждата от някаква плътност на това пространство – небето в този свят представлява само една плоскост, като телата на нея могат да се увеличат известен брой пъти (понеже се е случвало да използвам телескоп). Дори не е нужно обектите на нея да са толкова ясни – далечните галактики и звезди например са просто точици, понеже нещо друго пък ме лишава от възможността да стана учен и съответно да имам достъп до силните телескопи. Следите ли ми мисълта? Вродените ми недостатъци и самите ми възможности и интереси всъщност са защитни механизми на съзнанието ми, което по този начин си осигурява по-малко работа. Ако никога не стана водолаз, за него няма да е нужно да пресъздава океаните и моретата до стотици метри дълбочина, защото просто не мога да бъда там, за да ги видя. И хоп – паническият ми страх от водата, който убива всякакви желания да ставам водолаз или изобщо да се гмуркам. Това се отнася и до пространствените измерения – знам, че площта на земята е 510 065 284,702 квадратни километра, но задължително ли е съзнанието ми да пресъздаде цялата тази площ? Не. И ето – тук идва вроденото ми нежелание да пътувам където и да е било извън България, което някои погрешно биха нарекли патриотизъм. Та напълно е възможно други континенти освен Европа да не съществуват, след като вероятно няма да ми се налага да ходя там. Защо съзнанието ми да се мъчи да пресъздава в триизмерна форма огромната Африка или Азия?
Вероятно някои от вас ще възразят – има милиони снимки, филми и разкази на хора! Тези места си имат своя култура и история... И какво? Какво му струва на съзнанието ми да пресъздаде няколко снимки или направо да си ги измисли само? Нищо. А речта и хората? Ще стигнем и до там. Имайте търпение.
И ето, че работата, която трябва да върши съзнанието ми, се намали милиарди пъти – на практика то трябва да пресъздаде в триизмерност и плътност само няколко населени места и това е. Колко? – няколко хиляди кубични метра почва, въздух, растителни и животински видове, една-две реки – много ли е това? Пък и... въздух? Почва? Те пък защо трябва да съществуват, след като нямам наклонности към химията и вероятно никога няма да изследвам обстойно състава на химичните елементи и техните свойства? Откъде съдя за наличието на въздух освен по равномерното вдигане и спускане на гърдите ми? Или за съществуването на почва и хиляди километри различни пластове под нея – освен по натиска, който тя упражнява върху съответните ми рецептори по ръцете и краката?
Убедихте се, мисля, че изобщо не е сложно за едно съзнание, та било то и младо и неопитно, да пресъздаде параметрите на външната среда, които ще наблюдавам и вероятно дори изследвам през целия си живот.
По малко по-различен начин стои въпроса с хората.
Не отричам, че е напълно невъзможно за едно съзнание, та ако ще цяла вечност да има на разположение, да създаде (или възстанови, все едно) съдбите, мислите, характерите и чувствата на милиардите хора, обитаващи света в момента; на всички, които са живели и умирали през хилядите години преди моето раждане и на тези, които ще се родят и живеят през остатъка от живота ми...
Но нима това е нужно? Нямам особен интерес към историята и надали ще му се наложи да се тормози да създава и обяснява нещо повече за историята, освен това, което учим в училище, което – съгласете се – не е особено трудно да се измисли. Пък и миналото за това е и минало – понеже никой не може да се върне там, тъй че... на кой му пука всъщност дали съществува?
А що се отнася до настоящето и бъдещето... Колко хора среща един човек през живота си? Няколко хиляди? Надали чак толкова много. С колко общува (в смисъл на пълноценно общуване, а не - здравей, здрасти) – стотици, една-две хиляди? С колко живее или прекарва времето си – няколкостотин? Често много по-малко. А колко опознава до такава степен, че да разбере характера им или техните чувства – десетима? Най-много двайсет. И колко вече са неговите истински приятели, чиито характери, чувства и мисли съзнанието ми ще се наложи да пресъздаде? Един, двама, десетина? Едва ли и има и толкова. Всички останали хора ще влияят на съдбата и живота ми единствено като безлични фактори – по нищо не различаващи се от всички онези, които разгледах в първата част на изложението.
И отново виждате, че задачата му не е чак толкова непосилна.
Тогава се връщам на въпроса: Откъде да знам, че всички хора – че ти, драги читателю, си нещо друго освен плод на моето въображение и съзнание, създаден с единствената цел то да продължи да съществува? Откъде мога да бъда сигурен, че ти съществуваш? Отникъде. И съответно как ще ми докажеш, че СИ, тоест, че мислиш и чувстваш? Никак. Ето, аз ти казвам – ти, всички твои действия, чувства и мисли сте мое дело. Ти можеш да ме обидиш, да ми се изсмееш, да ме нараниш или дори убиеш, както може всеки от околните, но това ще е единствено, защото съзнанието ми е решило така. А можеш и да ми бъдеш приятел, да ме разбираш и дори обикнеш – всичко това ще стане, понеже моето съзнание има нужда от това.
Е, толкова ли неправдоподобна ти се вижда моята история сега, читателю? Толкова ли смешни ти се струват изводите ми? Нямало ли е случай и в твоето минало, когато да си паднал отнякъде и да си ударил главата, или да си загубил за момент съзнание? И откъде си толкова сигурен, че си се свестил изобщо?
Такъв инцидент се е случвал на всеки и подобни мисли вероятно са минавали през ума на всички хора през даден период от живота им. Няма как да бъдем сигурни, че светът, природата и хората, които ни заобикалят са истински – че те в действителност съществуват, а не са плод на нашето въображение и съзнание. Не можем да чуем мислите им – откъде знаем, че мислят тогава? Не можем да почувстваме техните емоции – откъде да знаем, че чувстват тогава?
Речта и творчеството като цяло – това са единствените неща, които могат да ни убедят и да ни накарат да зарежем подобни разсъждения като безплодни. Ние изразяваме мислите си чрез думите – те са красиви и нежни когато сме радостни и когато обичаме; грозни и раняващи когато мразим; тъжни, когато скърбим... Всеки човек през живота си е създал нещо – било то картина, стихче, разказ, смешна история, която е разказал, за да развесели или дори само добра дума, която е казал на нуждаещ се. Ето това показва, че мислим, живеем и чувстваме. Това показва, че СМЕ.
„Мисля, следователно съм.”
Преди цели три века до този извод е стигнал френският философ и математик Декарт и именно в него се крие разковничето – не е достатъчно да съществуваш, тоест да дишаш, консумираш и отделяш – твоите разсъждения, анализи, твоят начин да изразиш себе си и уникалните неща, които създаваш през живота си доказват на теб и на околните, че ти не само съществуваш – че ти СИ!
Ето това не може да бъде просто пресъздадено или измислено от едно съзнание, колкото и опитно да е то и колкото и силно – въображението му.
Ако все пак съм успял до някаква степен да те убедя да се замислиш, читателю, и ти вече започна да храниш известни съмнения относно истинността и изобщо съществуването на заобикалящия свят, хора, пък и на собствената си личност... то нека ти дам един съвет – твоето тяло може в момента да лежи спокойно на болнично легло, покрито с чаршафи, може да наливат кръвта ти с животоподдържащи разтвори, може дори дробовете ти да се изпълват и изпразват с въздух от апаратче на батерии; може и този свят, в който живееш да е отчаяно бягство на съзнанието ти от вечната тъмнина и опит за спасение; може в живота ти да настъпи период, в който да се съмняваш във всичко... но никога, никога не се съмнявай, че мислиш, чувстваш и че можеш да създадеш нещо, чрез което да изразиш себе си. Именно това те прави човек, това доказва, че СИ!
А пък ако ти писне от еднообразието, винаги можеш да създадеш малко работа на съзнанието си – научи се да пишеш с лявата ръка, научи се да свириш на някой инструмент, отдели време да се занимаеш с нещата, които не са ти толкова интересни или чувстваш, че нещо вътре в теб те спира; затрудни го и по другите точки – пътувай до далечни места, виж, усети природа, различна от тази, с която си свикнал; а ако то се е погрижило да те спре и с материални пречки, то винаги можеш да се взреш в другите около теб – опознай по-добре приятелите си, създай си нови. Вместо да искаш от всички да те разбират, опитай се ти на свой ред да ги разбереш... (и ще видиш дали наистина това е толкова лесно, колкото си си мислел)
Дори и да не ти помогне, това със сигурност не може да ти навреди.
Няма коментари:
Публикуване на коментар