2 декември 2015 г.

Anika

Животът ти - препускане по стръмното,
надбягване безжалостно със себе си,
във мрак се будиш, и заспиваш в тъмното,
препускайки сама след целите,
но спри за миг,
огледай се...
Добре ли си?
Спомни си откъде са тези белези...

Поспри за миг, 
огледай се,
светът прекрасен е и без това препускане 
да свършиш всичко днес, веднага,
преди дори да си започнала...
А кога ще поживееш?
Времето лети, недостижимо е.
Просто спри, послушай птичките,
всичко зарежи,
счупи ти навиците и привичките...
Посмей се с мен
и полежи 
от утрото до вечерта
и през нощта, която следва ги
ти не ще си повече сама
щом с мене си.

И ще зараснат всичките ти белези.

24 ноември 2015 г.

Пародия на Валери Петров - Под луната

Гледам как днеска в актьорската трупа
етюдите всякой набързо претупа.
Пуши един, двама ядат, 
а пък трети говори...

А режисьорът само седи и се мръщи 
и соли ги всички със думи присъщи,
обхванат от гняв (не)престорен:
"Не, не съм доволен!" 
"Хич не съм доволен!"

В туй време отгоре девойките леки
разкъртват тавана, и носи се екот -
те тупат ли, тупат... и тупат, и чупят...

На сцената нямаше още магия
и тъкмо когато ми писна от тия... 
девойки... красиви, с подкови железни,
които пристъпяха тихо и нежно...

си бръкнах във джоба, извадих шишето,
и бързо излоках на екс елексира,
съставен от уиски, ракия и бира
и стана ми леко след туй на сърцето...

И вляха се в вените огън и сила,
и от благодарност неземна окрилен,
простих и забравих на всички вината
и заедно пихме без шум под луната.


Оригинал:


Гледам как днеска хазяйската котка
е толкоз послушна и кротка;
вече във прясното мляко не бърка,
с опашка извита в крака ми се търка
и мърка ли, мърка... мърка ли, мърка...

Но нещо ме тайно подсеща
отде е таз обич гореща...
Всяка година й давят, горката,
слепите рожби в реката!

Тази година окоти се пак,
ала от котета никакъв знак;
беше се тя изхитрила -
рожбите свои бе скрила.

А вчера във службата бях аз дежурен
и върнах се късно, и в дворския бурен
четири котета, видях, под луната
играеха някаква игра чудновата:

търкалят се, гонят се и се прескачат
но, което бе странно, без никак да мячат;
четири котета - и смешни, и жални,
играеха свойте игри нелегални...

Ах ето ви, значи, къде сте били!
Ами сега? Да ви хвана, или...
Аз дълго ги гледах и накрай се разсмях;
и сякаш бе хванато в някакъв грях

след миг беше цялото сборище скрито
под някакво хвърлено старо корито
отдето, издръпнато зле
трептеше едно опашле...

После подробности други не зная.
Навярно са казали на майка си тая
случка среднощна и тя без съмнение
днеска затуй е с добро поведение.

Ами сега, щом й рожбите знам
на лошите може би ще ги издам?
Мър-мър - бъди добър?

А може би другаде тя ги е скрила
и от благодарност към мене е мила,
задето простих им тогава вината,
че бяха играли без шум под луната.

21 октомври 2015 г.

Самота

Какво е самотата?
Това е само дума,
която тъй ни плаши...
Като любов,
като омраза,
просто думичка човешка...
но защо е тя така... така зловеща?

Какво е самотата?
Да бъдеш сам,
да няма никой с тебе,
да заспиваш сам,
да се събуждаш сам,
и тъй
до утрото последно...
Нима е толкоз страшно?

Самотата, казвате, притиска,
тя души...
тя безмилостно изстисква,
тя руши?
Но тъй ли е?
Или създава?
Мечти, желания, надежди...
Не се ли раждат в самота
нашите най-истински копнежи?

Самота... 
Само тя 
само тя едничка може...
сетивата да изостри
чак до крайния предел.
Самотата не е цел,
тя е средство да постигнеш
всичко.
Защото първо трябва да поискаш.

Студено е

Студено е.
Студено е във мене.
Години гасна в този студ.
Години само стена...
Измръзнал в бездната студена.

И здрачно е.
И здрачно е във мене.
Години гасна в този здрач.
Години само плача...
Захвърлен във килия мрачна.

Време

Време...
Тъй е скъпо то,
но и тъй неразумно го пилеем...
Часовникът безжалостно тик-така.
Животът ни минава.
Колко дълъг е човешкият живот?
Няколко десетилетия?
Години?
Миг.
Миг кратък е от Вечността безкрайна.

Време...
С какво го запълваме?
С работа.
С отмора.
Сън? И после пак...
А друго няма ли?
Задоволяваме си алчно сетивата...
Филми, музика, картини,
поезия, романи и жени...
Жени и вино дай ни, дай ни,
и повече не ни търси...
Запълваме със звуци тишината...
Дали?

Време...
Какво си струва в тоз живот да правиш?
Да работиш.
Да мечтаеш.
Да твориш?
Не е ли всичко суета?
Не е ли суета на суетите,
кажете де, защо мълчите?
Нима си струва да мълчим?
Нима запълват думите ни пустотата, 
нима забиват се във тишината, 
която ни обгръща и души?
А кой ще храни нашите души?

Време...
Всичко тленно е на този свят.
Никой времето не може да излъже.
То империите в прах превръща,
хора, планини безмилостно поглъща...
Без милост, в тъмната си паст.
Дедите ни. И мен. И вас.
Което диша и се храни, то неизменно ще умре.
Което е започнало, ще свърши.
Началото си има край.
Не се ли корени в това безсмъртието наше -
че веднъж родени, трябва да умрем?
За живеем вечно във кръвта на тези,
които са от нас родени? Безсмъртни, вечни?
Или това със право тъй до смърт ни плаши?

Време...
Красотата ще спаси света?
Но как?
Нали и нея времето поглъща,
нали е Вечността от всичко най-могъща?
Нали е вечен само Мрака?
Часовникът безжалостно тик-така.
Какво си струва да се прави?
Всичко сътворено се руши...
Кой, кажете, ще нахрани нашите души?

Красотата. Само тя.
Красотата ще спаси света!
Не само него - цялата Вселена,
нали заради нея тя е сътворена?
Но как, как, кажете да опазим
тази тленна красота?
Как да я направим вечна,
как нещо преходно да надживее Вечността?

10 октомври 2015 г.

Моля те

Тъмна вечер. Чакам под прозореца.
Чакам теб. 
И моля се.
Желания порочни в душата борят се.
Чакам теб. 
И моля се.

Ти спиш. Във съня си се усмихваш.
Аз не спя.
А боря се.
Вълни копнежни надигат се, утихват.
Аз не спя.
А боря се.

Тъмна вечер. В мрака под прозореца...
аз чакам.
И моля те.
А страстите в сърцето гонят се.
Аз чакам.
И моля те.

29 септември 2015 г.

Двуезично и превод

They lie, they lie before me -
те, твоите прекрасни форми...
They lay, they lay upon me -
те, твоите красиви стомни...
Just pour, just pour onto me
от тях амброзия върху ми...
Then burn, then burn into me
очите свои сребролунни...


Лежат, лежат пред мене -
те, твоите... очи големи...
Тежат, тежат върху ми
те, твоите... ресници лунни...
Излей, излей върху ми
ти сока на измамни думи...
Гори, гори във мене
ликът ти от безкрайно време...

26 септември 2015 г.

На Галадриел

В душата топло е и светло
когато гледам твоето лице;
цъфти красиво цвете във сърцето,
във твойто нежно и добро сърце!

В душата тихо е и светло
когато виждам твоите очи;
изгрява ярко слънце във небето,
облива всичко с огнени лъчи.

В душата мирно е и светло
когато зърна твоите коси;
мелодия изпълва ти сърцето -
покоят в него винаги пази!

В душата леко е и светло...

To Arwen Undomiel (The Evening Star)

ти разкриваш 
светове от багри
музика в очите ти звучи
във косите ти лъчи блестят
червени 
ярки
на звездите във недрата жарки 
се раждат атоми и молекули
и душите сякаш твоя зов дочули
слизат на земята 
загърнати с одежди бели
от звезден прах са ангели изплели
тез обвивки огнени пламтящи
и душите в хор зовящи те
теб и твоите очи искрящи
предано и търпеливо чакат
да се разсее вече мракът
и да зацарува ярката зорница
родила се във твоите зеници

На Тауриел

Косите огнени, чертите нежни...
очи усмихнати и устни меки...
Всичко, всичко в теб...
е огън, страст... и лед...

Мелодия звънлива - на Славей песента;
от сърничката скоклива
до в горичка самодива,
всички омагьосва песента звънлива...
Косите огнени, чертите нежни...
Навяват спомени,
разгарят страсти... и мечти... копнежи...
Лъчите лунни... Слънцето искрящо...
Запяват струни... в сърце скърбящо...
И всички думи...
тъй безсмислени са и нетрайни!
Очите ти - кристали чисти! -
ще пазят те - две сребърни мъниста -
свойта Светлина лъчиста
и свойте неразкрити тайни...

25 септември 2015 г.

Есенна песен

Есен.
Ветровете пеят тъжна песен.
Птиците на юг са отлетели... Ели... Ели... Ели...

Есен.
И мелодия се носи нежна.
Листите са вече оредели... Ели... Ели... Ели...

Есен.
Аз те моля за едничка среща.
А душата ми са страсти вплели... Ели... Ели... Ели...

19 септември 2015 г.

Относно Чалгата и рапа

Друго скрито в скрина с аспирина стихче на агентът под прикритие от Лувъра - Савата.



Чалга, рап и Азис -
колко само са смотани!
Щом АББА и Роксет напяват балади в ухото ми,
то бясните чалги във Валди защо са ми?
До гуша дойде ми от ритми и рими
изтъркани!
Нима е изкуство туй глупаво хъркане!?
Тъй че припявам си Numb и The Look, 
а не - тоз боклук,
който вече побърква ме!

Песен за Аврил

Скрит текст, разкриващ скритите чувства на Савата към обектът на обожанието му:


Аврил, харесвам твоя стил.
Аврил, ликът ти ми е мил.
Така се радвам,
че съм те открил.
Не те сравнявам
с крокодил от Нил.
Не те наричам
понякога Гаврил.

Намирам те за интересна,
това нали е всеизвестно.
Гласът ти просто е чудесен,
харесвам всяка твоя песен.

Аврил, харесвам твоя стил.
Аврил, ликът ти ми е мил.
Списание със теб,
под леглото аз съм скрил.
С удар аз свиреп
хулителите твои бих убил.
Да те критикувам
не бих си позволил.

Ти за мен си приказно красива,
всеки цвят коса и дреха ти отива.
Гласът ти просто е божествен,
харесвам всяка твоя песен.

Аврил, харесвам твоя стил.
Аврил, ликът ти ми е мил.

11 септември 2015 г.

Пакетът

Учителят седеше под касата на вратата и държеше в ръка тик-такащата кутия.

Вътре в стаята беше семейството му, а отвън, на катерушките, играеха децата от близката детска градина.

Пакетът започваше да тик-така все по-силно и той знаеше, че трябва да реши какво да прави.


Учителят започна да разопакова пакета...

7 септември 2015 г.

Боже, толкова ми липсваш!

За Надежда

Боже, толкова ми липсваш!
Да заровя пръсти във косите меки,
да те докосна по лицето... няма!,
зная аз, че не обичаш...
Да те притисна силно до сърцето...
Ах, как искам само
да преплета ръце със твойте,
да погаля нежното ти рамо...

Ах, как искам само!!...

За Надя

Жадувам аз за твойте устни,
за твойте длани и нозе...
бленуваният образ не напуска
съня ми и зове...

Зове със вой на урагани,
с гробовен стон - навеки изтерзан,
и с аромата на цветя - сега набрани
примамва ме насам.

Затвор

намирам се в затвор
затвор един в затвора
далеч от други хора
аз с хората говоря
за слънце за простор

намирам се в затвор
затвор е за душата
душата ми крилата
умира в тишината
на черния затвор

намирам се в затвор

7 август 2015 г.

Хайде с теб...

Хайде с теб на топло да се сгушим!
Цяла вечност мога да те слушам...

Но може да мълчим, да не говорим;
светът навън е толкова просторен,

а ние тук на тясно сме се свили,
като мишлета две със тебе, мила...

Хайде с теб на топло да се сгушим...
Цяла вечност мога да те слушам!

3 август 2015 г.

По поръчка

Няколко години чатим вече,
мое мило, хубаво човече,
и зная аз за тебе всичко
и ти за мене всичко знаеш,
а знаеш ли, че те обичкам?
Да, готова съм да го призная.

Душата твоя - пъстра като птичка -
е нещото, което в теб обичкам,
и очите ти красиви,
и косите ти игриви,
и това, че си така забавен,
че ме разсмиваш постоянно.

Ти приятел си за мене близък,
но нещо друго май че искам,
нещо мъничко и дребно,
нещо тъй обикновено...
то се крие зад усмивка,
то не вижда се на снимка,
то е крехко като цвете,
то усеща се с ръцете,
то е скрито във сърцето...

Обич? Нежност? Чувство?
Да се допират наште устни?
Да се докосват наште длани,
да няма думи неразбрани...
Не!

Нека се докосват само,
нека да запалят пламък –
те, душите двете наши,
нека нищо да не плаши
теб и мен до края,
нека има вяра...

Ти за мене значиш много.
Никога не искам сбогом
да си кажем, като непознати,
ти си ми душевен приятел,
искам само да повярваш,
че до тебе винаги ще бъда,
не досадно, неотлъчно,

само като ти потрябвам.

Съвети при депресия

Когато сте в депресия, има три типа състояния, които са много различни едно от друго:
1. Искам да се самоубия.
2. Искам да умра.
3. Не искам да живея.

При първото, трябва спешно да отидете на психиатър и ако продължите да го мислите, да постъпите в болница. В това няма нищо срамно, всеки човек понякога има нужда от помощ и е тъпо да не я поиска.
При второто, трябва да отидете на психолог и да откриете причините, защото е доста трудно сами да ги намерите.

Сега ще говорим за третото.

Като човек, който е минавал през депресии, препоръчвам следното:
Седнете спокойно, помислете и напишете всички причини поради които не ви се живее. Най-вероятно не са логични, но вие, бидейки в състояние на изкривено съзнание, едва ли ще разберете това.

Ще отворя една скоба, за да вметна, че намирам за забележително как психическото състояние определя съзнанието и отношението към всичко, което ни заобикаля. Проблемите изглеждат нерешими, появява се страх от бъдещето, изглежда сякаш всичко е против вас.

Най-добре ще е да има външен човек, с когото да обсъдите всички тези причини, но това не е задължително. Друга възможност е просто да се съсредоточите и да помислите върху 
изредените неща. Обикновено, една от тях е, че не се наслаждавате на живота. Помислете и напишете всичките неща, които сте правили преди и които са ви носили наслада. Вероятно някои от тях вече не ви носят, а други не ви се правят. Помислете още. Трябва ви цел. В идеалния случай ще превърнете някакъв недостатък, в предимство.

Ако мислите достатъчно време, мозъкът ви сам ще ви подскаже решение.

7 юни 2015 г.

Аз съм кифличка

Аз съм кифличка, нехайна
майка мене е родила,
с прелести, блага нетрайни
щедро ме е надарила.

Аз съм кифличка. Обичам
в чат да висна постоянно,
статуса ми, все различен
да ми лайкват е приятно.

Аз съм кифла. С нови дрешки
правя селфита в кафето,
пия там по два-три фреша,
грим размазвам по лицето.

Аз съм кифличка и расна
във това модерно време
и съм на мига съгласна
мутра с ланец да ме вземе.

1 април 2015 г.

Покой

Сърцето ми е твое,
но няма вече плам,
а търся днес покоя
във твойта мека длан
и искам да си моя,
но друг е твоят блян
и май не съм желан...

16 февруари 2015 г.

Упражнение 2

         Целта на това упражнение е да се вземе обикновена ситуация - гостуване на семейството ви у приятелско семейство и да се прибави неочаквано събитие.


На вратата се почука. Светла наметна горнището на гърба си и отвори.

- Здравейте! – казаха Стоян и майка му. – Весел празник!
- Весел и на вас! – отвърна младото момиче и ги покани вътре.
- Носим ви сладки. Къде е майка ти? – жената се огледа усмихнато.
- Нямаше нужда. В кухната, приготвя вечерята. Заповядайте. – Светла се засуети докато вземе якетата им, постави ги на закачалката, заедно с горнището си и с леки стъпки ги поведе към хола.
- Аз ще ида да я поздравя, вие отивайте... – каза майката на Стоян и се насочи към кухнята.
- Как си, Стояне? – попита непринудено Светла. – Как е в гимназията?
- А, ми, добре е... – каза момчето и се усмихна срамежливо. – Нали знаеш, първа година, спукват ни от английски, в класа ми е пълно с тъпаци, расте ми мустак...

Стоян внезапно млъкна и се усмихна напрегнато. „Стига си плямпал,” помисли си той. „Тя те попита от любезност, няма нужда да й разказваш целия си живот”. Светла също се усмихна и седна на леглото до масата, като го покани да седне до нея.

- Дам, спомням си добре заешката година. Я да видим мустака! – тя се доближи до него и го докосна по горната устна, а той леко се отдръпна. – Ууу, колко е голям! Възмъжаваш, Стояне, сигурно ти се лепят мадамите...
- А, ба... – Стоян се притисни за момент. Искаше да каже нещо умно, но езикът му за пореден път го предаваше. Само се засмя нервно.

Светла се държеше много непринудено и мило и си даваше вид, че не забелязва колко притеснен е Стоян.

- Разкажи ми нещо де, какво мълчиш? – сръчка го тя в ребрата. След това преправи гласа си като мъжки и продължи – Как върви бурната ти младост?

Стоян беше много разговорлив младеж и когато не се спичаше, можеше да говори с часове. Разказа й за проектите, които прави, за олимпиадите и клубовете на които ходеше, за всичко, което занимава съзнанието на един осмокласник. Но не каза нищо за момичетата.

Вечерята беше готова и майките им дойдоха в хола. В момента, в който влязоха в стаята, Стоян отново млъкна насред изречението и не каза нито дума докато ядяха. За сметка на това пък майките им не млъкваха през цялото време, говореха за тока, за данъците, за прахове за пране и невъзпитани младежи и девойки...

Когато се наядоха, жените отнесоха приборите, а Светла взе един скицник и цветни моливи, дръпна се назад на леглото и каза:
- Ела да порисуваме!
- Добре. - каза момчето и също се дръпна назад, опирайки гръб в стената.

Светла се приближи до него, така че краката им се докоснаха, постави скицника в скута си и започна да рисува драскулки, а Стоян изполва времето, за да я огледа по-добре.

Светла беше последна година в езиковата гимназия. Имаше топли кафяви очи, тъмнокестенявата й коса беше свита на опашка, а чертите на лицето й бяха меки и нежни, и все пак женствени. Беше облечена в тъмен анцунг и бяла, памучна тениска. Винаги когато я гледаше, Стоян усещаше приятна топлина в гърдите си, която не знаеше как да нарече и как изобщо да си обясни.

Младото момиче беше изплезило езичето си и усилено се опитваше да нарисува нещо, което дори опитен художник не би оприличил на предмет от бита.

- Какво е това? – попита Стоян когато най-после успя да откъсне поглед от Светла.
- Това... – каза момичето бавно и тържествено, – е радио! Ето виж, тук е антената.

Стоян се усмихна, сдържайки смеха си. Нарисуваното приличаше на нещата, които той драскаше в детската градина, но каза нещо за абстрактното изкуство, което можеше да се счита и за комплимент.

- Значи не ти прилича на радио? – на шега се засегна Светла, дъвчейки съсредоточено молива.
- Не, не... прилича, но... може ли... – той хвана ръката й и направлявайки я, нарисува няколко кунтура. Ръката й беше топла и нежна.
- Уау, това е невероятно! – зарадва се по детски младото момиче. – Не знаех, че можеш да рисуваш... Много си добър!
- А, аз такова... – Стоян харесваше комплиментите, като всяко момче на неговата възраст, но не обичаше да го показва.
- Нарисувай ми нещо. – каза Светла и му връчи скицника. После добави закачливо. – Искам и автограф.

Стоян започна да рисува, без да забелязва нищо около себе си, като от време на време поглеждаше дискретно към Светла. Не забеляза дори кога влязоха майките им, нито чуваше разговора, към който се беше присъединило и младото момиче. Като че ли всички го бяха забравили за момент.

- Мисля... че е готово... – каза Стоян и критично огледа листа, след което вдигна очи към момичето.

Светла грабна листа от ръката му и замръзна. Картината представляваше неин портрет в топли цветове и беше най-хубавото нещо, което беше виждала. Освен че беше дяволски точен, той разкриваше черти от характера й, които даже и майка й не знаеше, че тя притежава. Всичко беше там – непокорността в очите й, волевата брадичка... но имаше нещо отвъд всичко, нещо което тя не можеше да определи. Нещо, което само велик художник може да вложи в картината си и не всеки смъртен може да види...
- Светле... Светле, добре ли си? – гласът на майка й я върна към действителността. – От пет минути се взираш в този лист, какво толкова има там?
- А, нищо... – каза тя и бързо скри листа в скицника. Имаше чувството, че там е нарисувана душата й и не искаше майка й да я види. – Ние ще гледаме филма от осем! – заяви тя и повлече Стоян към нейната стая.

***

В стаята беше хладно, но всичко беше подредено и спретнато. Беше чисто като в болница. Стоян за първи път влизаше в момичешка стая, затова известно време стоя мълчаливо и разглеждаше. Всичко беше в топли цветове, по стените имаше плакати на певци и актьори, на бюрото имаше учебници и тетрадки, химикали и други ученически принадлежности.

Светла се бухна в леглото и се зави презглава, като потръпваше.

- Брррр! Какво чакаш! Ела да ме стоплиш! – каза тя закачливо.

Той се поколеба известно време, чудейки се дали да приеме насериозно предложението й, а после бавно се приближи и се скри под чаршафите.

- Ама отпусни се де! – каза леко раздразнено Светла и го ръгна отново в ребрата. – В леглото с момиче си.

Тази невинна шега вместо да го отпусне, го напрегна още повече, ако това изобщо беше възможно. Той лежеше като труп, опитвайки се да не се допира до топлото й, меко тяло. Но това тяло имаше нужда от топлина и собственичката му знаеше как да я получи.

- Започваа! – зарадвано извика младото момиче, след като включи телевизора. – Този филм ще ти хареса.

Филмът беше „Скъпа, смалих децата”. Стоян го определи като детински, забавен и романтичен. Поне доколкото можеше да се съсредоточи в него, предвид факта, че съзнанието му работеше трескаво. „Защо пък да ми хареса? Нима тя ме мисли за толкова незрял и малоумен... и защо настоя да го гледаме заедно и защо...” – въпросите заемаха обърканото му съзнание, докато топлината на тялото й се вливаше сякаш в душата му.

Скоро Стоян се отпусна и беше горе-долу готов за това, което последва...
Една възглавница се блъсна в главата му с тихо тупване. Последва я друга. Светла започна да го гъделичка, удря и да се опитва да го избута от леглото. Младото й тяло се извиваше, а той сякаш инстинктивно се опита да я обезвреди, като хване ръцете й. Това се оказа трудна задача. Когато най-после успя да я укроти, я беше притиснал с тялото си, беше я хванал за китките и лежеше върху нея. Лицата им бяха на сантиметър едно от друго.

Светла се усмихна задъхано.

- Е, какво чакаш, Ромео? – каза тя с театралничене.

Стоян се обърка. Защо точно Ромео? И какво трябваше да направи?

- Не искаш ли да ме целунеш? – попита тя и запърха с мигли.

Стоян се поколеба. В момента в душата му се бореха хиляди чувства, в мозъка му бушуваха хормони и той не знаеше къде се намира.
Светла се изви и освободи от хватката му. Легна странично до него и попита:

- Не си ли целувал момиче досега?
- Ами... – младежът не искаше да изглежда неопитен, но усещаше, че не може да я излъже. – Н-н-не... – Заекна той.
- А искаш ли?

Той искаше. В този момент единственото нещо, което съществуваше на света за него, бяха нежните й устни и той не можеше да мисли за нищо друго освен за това какъв вкус имаха.

- Да. – каза той тихо.

Светла се засмя и, използвайки моментното му объркване и отпускане, го бутна на земята. След това стана и, без да го поглежда, взе нещо от най-долния шкаф.

Той се удари лошо, но дори не усети болката, заради парещия въпрос – Защо тя направи това?

- Знаеш ли? – каза Светла докато мажеше устните си с гланца – Струва ми се, че твърде много мислиш. Затова си така напрегнат. А понякога... понякога... – рече тя бавно, претегляйки думите си – няма какво толкова да се мисли...

Той стоеше като наказан до леглото и се опитваше отчаяно да спре да мисли. Но колкото повече се опитваше, толкова повече мисли се въртяха в обърканото му съзнание. Не можеше да спре да мисли. А тя се приближаваше бавно. Беше малко по-ниска от него, с направо божествено тяло. За първи път той се замисляше за тялото й и това го смути.
Тя вече беше много близо. Той се отдръпна неволно.

- Спокойно. – каза тя нежно – Няма да боли.

И тъкмо когато инстинктивно наклони глава, за да посрещне устните й, се чу почукване и една женска глава се показа на вратата.

- Какво правите тук, бе калпазани! – Беше майка му.

В краткия - до момента - живот на Стоян, той не можеше да се сети за по-неподходящ момент да го прекъснат.
Двамата бързо се отдръпнаха един от друг, а Стоян каза много ядосано:
- Какво... – искаше да добави „по дяволите правиш тук”, но се сети – нещо, което беше изчезнало от ума му – че всъщност е дошъл на гости тук, с майка си, че се казва Стоян и че – о, ужас – вероятно трябва да си тръгва.
- Ами става късно и трябва да се прибираме. – каза майка му невъзмутимо – Освен ако не искаш да останеш, да си догледате филма. – продължи тя и посочи иронично изключения телевизор.

Стоян не бе искал нищо по-силно в живота си.

- Ами... – каза той задъхано, опитвайки се да звучи спокойно. – Може.
- Добре, аз си тръгвам. Забавлявайте се. – каза тя и намигна на Светла.

Вратата се затвори. Отново бяха сами.

Само дето моментът не само бе отлетял, ами бе отишъл в топлите страни, бе излюпил пиленца и нямаше никакво намерение да се връща.
Сега той мислеше за майка си. Едва ли имаше нещо по-неподходящо, за което да мисли едно момче, когато му предстои целувка.

- Майки, а! – засмя се Светла и го погледна критично. – Като гледам, главата ти още малко и ще се пръсне. Успокой се!

„Защо трябваше да се случи това точно сега! Майка ми разбра какво щяхме да правим... за бога, та телевизорът не работи!... И защо си намигнаха, какво по дяволите става тук... Ами ако някой я нападне докато се прибира... ами добър ден, жено, че трябва да се успокоя...” – това бяха само част от мислите му, вървящи като фон всяка секунда.
Светла грешно разчете емоциите му и каза нежно:
- Вероятно се страхуваш, че ще объркаш нещо, защото това е ново за теб. Страх те е, че не можеш да се целуваш. Искаш ли да те науча?

Нито едно от тези неща не беше минавало през главата му. Досега. Той отчаяно кимна с глава.

Светла отново се приближи...

Вкус на малини. Мокро и топло. Нежно. Хиляди чувства и емоции. Лекота в душата. Някакъв нежен крем, изпълващ гърдите ти.

След една седмица Светла замина за друга държава с пълна стипендия. Не каза нищо. Той никога повече не я видя или чу. Но тази целувка промени живота му. От нервен и притеснен тийнейджър, той се превърна в преуспял архитект, ожени се, имаше три деца и страхотна съпруга.
Понякога оставаше сам в кантората на тъмно и се питаше за тази вечер и за причината една дванайстокласничка да реши изобщо, че си заслужава да си губи времето с него. Питаше се дали майка му й беше казала нещо, дали картината я беше накарала да постъпи така или нещо друго... Но скоро реши, че няма никакво значение.
Той просто й беше благодарен от дъното на душата си.

13 февруари 2015 г.

Упражнение 1

      Целта на това упражнение е да си припомните несподелена любов, да си помислите какво би станало ако беше споделена, но пред нея имаше някакви препятствия.

- Писна ми! Вече не издържам! – каза той ядосано и запали цигара.
-  Успокой се!  - усмихна се тя обезоръжаващо. – Няма смисъл от нерви.
-  Няма да се успокоя! – извика той и дръпна дълго от цигарата. – Не ми казвай, че и на теб не ти е омръзнало... Това не се търпи!
- Да, омръзна ми, но и двамата знаехме в какво се забъркваме. – тя размаха ръка за да прогони дима от лицето си. – И пак тези цигари!

Той отвори уста, готов да каже нещо, но се отказа и вместо това се вгледа уморено пред себе си.

Двамата седяха на пейка в парка. Той я бе прегърнал с едната ръка, а с другата държеше цигарата и периодично тръскаше пепелта в краката си. Чувстваше се кофти.

- Няма ли най-после да им кажеш? – каза той вече примирено.
- Знаеш, че не мога. – каза тя тъжно и се сгуши в него.
- Знам. – каза той по-спокойно, и я погали по косата. – Сори, че така избухнах, не се сърди... Но трябва да се съгласиш, че това е нетърпимо.
- Е, чак нетърпимо? – тя го погледна закачливо – Не преувеличаваш ли малко?
- Не, никак даже. Знаеш какво искам. А знам, че и ти искаш същото. Защо тогава сме в това тъпо положение? – той махна ръката си от рамото й, хвърли недопушения фас и я погледна очакващо.

Соня потрепера от вятъра. Беше облечена в тъмносини дънки,  на места скъсани по модата, с червена блуза и черен суитчър на Металика. Червената й коса се спускаше свободно до раменете. Беше прекрасна.

- Трябва да изтърпиш само още година, какво толкова? Завършвам и ще живеем заедно в Пловдив. Никой няма да ни пречи.
- Но аз вече не издържам. Понякога минава цяла седмица без да те видя. И с тази твоя работа... казах ти, сега му е времето да живееш, не да работиш. Ще работиш цял живот...

Тя го погледна замислено. От светлината очите й бяха станали светлосини и гледаха сякаш през него. Тя бавно каза:

- Трябва да работя.
- Защо? – попита Иван неразбиращо.
- Знаеш защо, защото не искам цял живот да тежа на родителите си.
- Ах, тези твои родители!  - възкликна той и извади нова цигара от кутията. – Защо са такива неразбрани...
- Те са ми родители и просто искат да ме предпазят, защото ме обичат.
- А аз обичам теб. – каза той нежно, галейки я по лицето – И ще чакам колкото трябва. Не ми се сърди, аз просто така...
- И аз те обичам... – каза тихо тя, допирайки устни до неговите. – Ух, тези цигари!
- Неприятно ли ти е? – попита извинително той, държейки виновно цигарата. – Ще ги спра, просто... нерви...

Иван прибра прилежно цигарата в пакета и го хвърли в кошчето за боклук до пейката.

- Знаеш, че ще направя всичко за теб, нали?
- Знам. Просто почакай още малко.

***

- Не, не и не! – баща й се разхождаше из стаята като лъв в клетка. – Това няма да го бъде! Не и под моя покрив!
- Няма да бъде под твоя покрив... – изсъска тихо Соня. – Ще живеем в Пловдив...

Очите й сега бяха тъмно зелени и много страшни.

- Антоне, може пък да е за добро... – рече помирително майка й.
- Ирина, той е десет години по-голям от нея! ДЕСЕТ! – баща й беше спрял в единия ъгъл на стаята и гледаше ядосано двете жени. – Ясно е какви са му намеренията! Ще вземе каквото иска и ще я зареже заради някоя друга.
- Но аз го обичам, тате! И той мен също! – проплака Соня и се сви безпомощно на леглото.
- Обичаш, трънци! Много знаеш ти какво е любов!
- Да бе, понеже ти всичко знаеш... – момичето с усилие сдържаше сълзите си. Погледът й беше помътнял.
- Не ми отговаряй! – сопна се баща й. – И кога възнамеряваше да ни кажеш? Сигурно никога. Ако не те бяхме те видели в парка, с този... с този...
- Той изглежда като добро момче, Антоне! И явно се обичат децата. Нека поне поговорим с него...

Погледът на Соня се проясни.

- Той отдавна иска да се срещне с вас, но аз не исках, защото... е, сами виждате защо.
- Няма какво да говорим! – отсече гневно Антон. – Той ми е ясен.
- Мили, да му дадем шанс... – Ирина говореше тихо и успокоително. – Всеки заслужава шанс. Ако не ти допадне, тогава ще мислим...

Майката на Соня беше спокойна жена, но имаше изключително силен характер. Тя знаеше как да се оправя с мъжа си и точно на това разчиташе младото момиче. А баща й... ами баща й беше с къс фитил...


***

-  Добър вечер! – каза смело Иван на седналите на масата хора – Много ми е приятно да се запознаем. Имате прекрасен...

Той беше облечен в тъмен, елегантен панталон, с тънка бяла риза. Беше избръснат гладко, а косата му беше сресана на път.

- Стига с любезностите! – прекъсна го Антон и си сипа вино от голямо, стъклено шише. – Какви са ти намеренията спрямо дъщеря ми!
-  Нашата дъщеря, скъпи... моля те! – рече майката на момичето тихо, но твърдо.
-  Ами аз... – Иван се притесни, но запази самообладание. – Искам да съм с нея през цялото време. Искам да живея с нея, искам да се... оженим и да...
- Искаш ти... Знам много добре какво искаш... – Ирина бързо и сръчно доля чашата му.
- Антоне... – усмихнато рече тя.
- Какво работиш? – попита грубо възрастния човек.
- Аз съм музикант... Свиря главно...
- Музикант бил... – изсмя се злобно Антон - и как ще храниш семейството си, като дрънкаш на... на...
- Китара. – подсказа му младежът. – Ами аз свиря в група и...
- И си й замаял главата на нашата калпазанка... – виното вече действаше на Антон, а Ирина и Соня се спогледаха.

Душата на Иван се успокои и той се превърна в забавното и очарователно момче, в което Соня се влюби.

Двамата младежи не знаеха какви беди ги очакват, но те вече бяха с една по-малко. Винаги е травмиращо да се запознаеш с родителите на любимия си, в това отношение Соня бе „късметлийка”, понеже родителите на Иван не бяха сред живите. Но ако бяха, той беше сигурен, че един поглед в синьо-зелените очи на любимата му щяха да разтопят душите им, както бяха разтопили неговата.




1 януари 2015 г.

Десет

Часът е десет.
Навън е студ и мрак.
Седя унесен...
Във спомен скъп и драг.

Случайна среща
със твоя клас.
Говорех нещо
с уверен глас
и много вещо.

А после в нета
невинен чат.
Ти бе приета
в клуба завчас.
Начало - пети.


Минава десет.
Навън е мрак и шум.
Аз слушам песен...
Далеч е моят ум.

Умът ми е при теб.
И винаги ще бъде.
Макар да си дете.
Макар да ме осъждат.
Не ни разбират те.

Светът е много лош...
Душата ми е твоя
във бедност и разкош.
Дали ще бъдеш моя -
до мене ден и нощ?


Отмина десет.
Навън искри валят.
Съвсем отнесен...
не съм на този свят.

Сега съм с теб навън.
А вън е топло лято,
прекрасно като сън.
Ръцете ни са сляти;
гласът ти - сладък звън.

Сега сме само двама.
Прегърнати лежим.
И нищо друго няма...
Бленът е постижим!
А другото - измама!