19 август 2018 г.

Има ли някакъв начин

Има ли някакъв начин
ти с мене да привикнеш,
видиш ли мойте палачи,
в душата щом надникнеш?
Има ли надежда малка
до тебе да проникна?
Няма ли да бъде жалко
никого
повече
никога да не обикнеш?




Кубчето на Рубик

Аз съм неразгадаема,
нося във сърцето тайна,
имам аз душа безкрайна,
сложна съм
като кубчето на рубик;
този, който в мен се влюби
невъзможно е
да ме опознае
без да се изгуби.
Тъй че, страннико, внимавай,
Вселени нося във очите,
черни дупки там узряват.
Слеят ли се заедно душите
може туй да те погуби...

18 август 2018 г.

Момичето, което ме направи по-добър човек

Младежите се бяха събрали в огромния парк на центъра. Бяха се разделили на групички и си говореха шумно. Чуваха се силни смехове и музика от безжичните тонколони или само от телефоните. Явор и компанията му се движеха през стълпотворението и оглеждаха за "бройки". Той беше известен сред познатите си като Сваляча и досега нямаше пропусната "цел". За всяка "бройка" той измисляше различна история и се представяше под различно име и като цяло беше много убедителен в това театро. Наоколо миришеше на цветя и евтини парфюми, а гласовете на птичките почти не се чуваха от гюрултията.
- Ето за тази ти говорех, на два часа. - Явор насочи очи в указаната посока.
Там седеше момиче, в двайсетте си, с хубава усмивка, ярко червена коса и огромни зелени очи. Те още бяха далеч, но когато приближиха, момичето го погледна.
- ...ей, ти изобщо чуваш ли ме? - Явор не го чуваше, защото зелените очи се впиваха в душата му като кинжали и му причиняваха почти непоносима болка, заедно с някаква необяснима радост... Той никога не се беше чувствал така и всичките му системи за защита отказаха.
- А, а?
- Казах, давам петдесетачка, че не можеш да я изчукаш.
Явор приемаше много сериозно всички басове. Това беше основата на приятелството му с тези тъпанари. Той отклони поглед от очите й и плъзна алчен поглед по тялото на момичето. Тя беше слаба и красива, със стегнат бюст, малък ханш и средно дебели бедра. Облечена беше в къса тениска, оставяща част от коремчето видимо - коремчето беше хубаво и апетитно, точно според неговия вкус и той си представи как прокарва пръсти около пъпа - и с къси панталонки, които оставяха също видими по-голямата част от дългите й прави крака. Когата й беше дълга и права.
- Дадено! - отсече Явор.
Те приближиха до групата младежи, с които беше момичето, докато Явор си преговаряше тихо новата история.
- Здравей. - обърна се той към момичето. - Да си виждала един ангел наоколо... - попита и без да я остави да издума, продължи. - а, ето го пред мен!
Момичето се засмя и подаде бавно лявата си ръка (в момента той не обърна внимание на този факт):
- Яна. - каза тя мило и той усети как очите й застъргаха ума му като свредели.
- Явор. - отвърна и цялата измислена история се стопи в ума му. Той осъзна с ужас, че докато гледа тези прекрасни очи, не може да лъже.
Преди да може да каже и дума, от мястото до тях се изправи един добре сложен младеж, видимо около трийсет, който застана решително пред момичето и сви юмруци.
- Какво искате от сестра ми?
- А, да... - каза приятелят на Явор, запознай се с три пъти вицешампионът по Шинкиокушин и брат на Яна, Валентин.
- Здравей. - бързо се окопити Явор. - Искам само да си поговорим.
- Не ми харесваш. - отсече Вальо. - За какво искаш да говорите?
- Знам ли? - усмихна се подкупващо Явор. - За брутния вътрешен продукт може би, както и за всички онези неща, за които си говорят двама млади.
- Не ми харесваш. - повтори Вальо. - Мисля, че искаш да се възползваш от сестра ми.
Явор запази самообладание. Беше известен с това си качество, както и с това, че можеше да лъже без да мигне, вярвайки до такава степен в лъжите си, че те за него ставаха истина. Погледна пак Яна - нея не можеше да излъже... това щеше да го мисли после... но това биче тук, лесно можеше да преметне.
Той сложи най-милата си физиономия и рече:
- И аз имам сестра и те разбирам напълно. Ако някой вагабонтин я налази, и на мен ще ми се прииска да му счупя канчето. Но аз не съм такъв. Питай приятелите ми. За мен честта на момичето (о, боже, какви ги плещи!) е най-важното нещо на света и аз по-скоро бих умрял, отколкото да го очерня...
Той говори още няколко минути, докато усети, че Валентин започна да омеква. Вече не беше така рязък и леко се отдръпна.
- Виж, сестра ми от дълго време е сама. - каза Вальо. - заради това...
Той се обърна и извади патерицата зад нея. Хората я виждат с патерицата и едната й обездвижена ръка и й лепват прякора - сакатата. Докажи ми че не си като другите и ще ти позволя да се сближиш с нея, ако това искаш. Ако се откажеш... ще те спукам от бой, защото това ще значи, че си искал само едно.
Явор нямаше кой знае какъв избор, но попита:
- Добре, а как по-точно смяташ, че трябва да докажа това?
Вальо се усмихна сурово:
- Ще дойдеш у нас една седмица и ще се грижиш за нея съвсем сам, под мое наблюдение.
- Но аз... - той понечи да изклинчи, но видя как юмруците на каратиста се свиват и продължи по-меко - ... ще трябва първо да си взема отпуска.

***

Проблем всъщност нямаше. Или поне не видим. Но Явор също беше инвалид. Само че психически. Имаше много брутална мигрена, която беше приел като наказание от бог. И той си отмъщаваше на този суров бог като нарушаваше при всеки повод заповедите му. Но тъй като не беше лош по душа, нарушаваше само тези за лъжа, кражба и прелюбодействие. Тези кризи ставаха към 7-8 вечер и не пречеха на работата му в банката, но ако сега се грижеше за момичето, може би щеше да се наложи да спи у тях.
Той никога на никого не беше казвал за проблема си, нямаше ТЕЛК, разбира се... просто не приемаше, че има такова заболяване. Усещаше кризата си един час преди да удари и тогава не излизаше, а се свиваше на кълбо в леглото и се бореше с целия си разум с картините и звуците... Не можеше да си представи да каже на някого или някой да го види в това състояние. Можеше само да се надява да не забележат.

Дойде решителния ден и той позвъни на звънеца. Отвори му Валентин и го покани вътре. Къщата беше малка, на нивото на улицата, без стълби заради Яна. Вътре всичко също беше на едно ниво, имаше релси навсякъде за улеснение на момичето, мебелите бяха скромни, но стилни. Влязоха в кухнята и там видяха Яна да се опитва да яде с лявата ръка. Тя очевидно беше десничарка и случилото се беше отскоро, забеляза Явор, защото се справяше доста зле.
- Е, какво гледаш като мишка в трици, иди й помогни.
Явор отиде до Яна и без да я поглежда, подкрепи ръката й. Чувстваше се странно... досега не беше помагал на човешко същество... всъщност на всякакво същество... като не броим онова болно коте, което довлече веднъж вкъщи... някога, когато беше още здрав и не беше сърдит на бог.
Когато се наяде, Яна направи знак с ръка към брат си.
- Това значи, че иска да иде в тоалетната, тюфлек. Ти си!
- Но аз... - смотолеви Явор.
- Няма аз... ти няма да гледаш. Ти само ще я заведеш.
Явор поддържаше форма като ходеше редовно на фитнес, но шестдесет килограмовото момиче, което се облегна на него, за малко да го скърши. Това се дължеше предимно на изненадата и когато се окопити, почти я носеше. На лявата страна на тоалетната имаше релса. Явор помогна на момичето с ципа и я остави вътре.
- Ще се оправи ли? - попита той Вальо.
- Тя е борец. - отвърна младежът.
- Тя... откога...
- Не разпитвай много. Върши си работата и ще имаш възможността да я питаш сам.
Явор замълча.

Явор наистина остана в къщата на Яна и Вальо и помагаше на момичето за всичко. Хранене, обличане, тоалетна. Само не му беше разрешено да говори с нея. Това му тежеше, но пък ставаше дума само за една седмица. После... всъщност вече не знаеше какво ще стане после. Започна да се привързва много към това момиче и... и ето, че се случи това, от което най-много се страхуваше. Усети мигрената. Извини се пред момчето и момичето, че го боли глава и отиде в стаята си.
Сви се на кълбо и започна борбата.
След малко на вратата се потропа. Очевидно с крак. Това сигурно беше Яна.
- Махай се! - изскимтя тихо Явор.
Някой стоеше нерешително пред вратата. Потропа се още веднъж. С нечовешко усилие на волята Явор стана и открехна вратата.
- Зле ми е. - каза. - Кажи на брат си да ти помогне.
- Дошла съм... - рече Яна. - да помогна НА ТЕБ!
Явор се обърка. Как можеше това незрящо момиче да помогне на него, който я гледаше.
- Добре, все едно... - реши той. - Влез! - каза и дръпна вратата, за да направи място на момичето да влезе.
Двамата седнаха на леглото.
- Разкажи! - каза тя властно. Очите й бяха като живи въглени, прогарящи съзнанието му.
И той заразказва всички малки подробности от живота си преди да я срещне. Разказа й и за баса и петдесетте лева. Заплака като малко момченце, каквото беше когато за пръв път усети болестта и оттогава се бореше с нея.
- Знам за баса. - каза тя тихо.
Той вдигна вежди толкова високо, че още малко щяха да полетят като птици из стаята.
- Брат ми предложи на оня задръстеняк Борьо да го сключи с теб.
- Но... защо?
- Защото този ден не те видях за пръв път. Бях те виждала много пъти преди и знаех, че нещо те мъчи. Знаех и че си добър човек, усещах го, а ти се носи славата на отвратителен сваляч, на който не му пука за жените. Трябва да бъдеш спасен! - отсече тя.
- Но, но...
- Виж, няма болести... има само уроци, които Вселената ни дава.
Тя го погали нежно по ръката.
- Знам какво изпитваш.
- Съм... - той изхленчи - ...нявам се.
- Отпусни се. Просто се отпусни. Остави се мислите да минават през теб.
Тя го докосна по челото със здравата ръка и той почувства облекчение. За пръв път от двайсет години.
От двайсет тежки, непоносими години.

Какво стана после?

Можете и сами да се досетите. Явор остана известно време с Вальо и Яна, помагайки им с каквото може след работа. Болките му постепенно изчезнаха и той прости пред себе си на бог и сега е вярващ. Парите, които печелеше Вальо като социален помощник на Яна вече отиваха само за лекарствата й, а със средствата на Явор тя можеше вече да си купува каквито иска дрехи и вече всички се хранеха добре.
По-късно Явор се ожени за Яна и сега имат две красиви, здрави деца - Вяра и Надежда.


Когато те докосна

Когато те докосна...
след седмици или пък месеци
ще избухнат хиляди звезди
ще се сблъскат галактики
и Вселена пак ще се роди...
Това не е фантастика!

Когато те докосна...
ти ще бъдеш нежна
като теменуга росна
пълна със копнежи
с кожа белоснежна...

За да те помилвам
бих чакал сто години,
шептейки твойто име,
черпейки от него сила.
Толкова си мила!
Толкова красива!



Не ме мъчи...

Не ме мъчи ти със усмивка,
в сърце лъчи... Ах, дай почивка!
Душа горчи... А ти се смееш...
И две очи, които пеят...

17 август 2018 г.

За Надя Ти форма

Ти отново набираш номера ми с трепереща ръка.
- Номерът, който набирате не съществува или е грешен.
- Мамка му. - простенваш.
Вече целият се тресеш неудържимо. Трябва да ми се обадиш! Иначе... иначе пак ще те приберат. И този път ще умреш там.
- Ало? - отговарям сънено.
- Ало, Данче! Слава богу, улучих ти номера! Картата си отиде с телефона, а аз...
- Чакай, чакай... по-кротко. Миро, ти ли си?
- Аз съм, че кой друг да е?
- Не познах гласа ти, променен е. Е, какво има?
- Какво ли не? Продадох колата на един циганин за 500 лв. барабар с документите, след това телефона за 100...
- Ох, Миро, пак ли...
- Спрях ги, Данче, не мога да ги понасям. Те ме убиват, Данче, малко по малко. Изсмукват живота от мен. Знаеш, че спя по 12 часа, не мога нищо да свърша. От кризите не мога да работя, няма пари. Гладувам, нямам ток.
- Е, сега поне имаш пари. - опитвам да бъда иронична, но ти не забелязваш това.
- Грешка. Отидоха за погасяване на борчове. Виж... пътувам във влака за Пловдив. Нямам къде да преспя, а е много опасно...
- А, не... не можеш да преспиш у нас! Иди в... - тук благоразумно се спирам. - болницата.
- Не искам пак там. Там е ужасно!
- Казах не. - тонът ми е леден. Ти замълчаваш за момент, премисляйки какво да правиш.
- Добре, ще ида. Но утре сутрин. Ако ида сега, ще ме затворят в изолатора.
Мълча.
- Данче, била ли си в изолатор?
- Не.
- Тогава, моля те... направи нещо!
- Виж... уморена съм, утре съм на даскало от 8. Това не е мой проблем.
- Ти каза, че искаш да ми помогнеш! Или това е било поза? Или си като всичките...
- Не, не съм като всичките. За бога, Миро, аз съм УЧЕНИЧКА. А ученичките не водят... - спираш - болните си приятели вкъщи.
- Не е казано, че трябва да сме у вас. Не ми достигат малко за хотел.
- И искаш да ти дам?
- Не, искам да дойдеш с мен и да ме наблюдаваш. Ела с чантата, на следващия ден ще те изпратя до училище и ще отида в... - тук спираш. - болницата.
- Не.
Мълчиш.
- Казах не. - този път тонът ми не е толкова леден. Като че ли ми пука за теб. - Охх... добре. Кога пристига влакът ти?
- След половин час.
- Имаш ли занимание? Знам, че когато си в мания си особено разговорлив, внимавай да не те усетят и да не те свалят на следващата спирка.
Мълчиш.
- Миро?
- Ще се опитам.
- Искаш ли да говорим?
- Не, ще се справя. - изобщо не звучиш сигурен, но аз съм твърде уморена, че да ми пука.
А трябва да ставам от топлото легло и да прекарам - вероятно - една безсънна нощ с умопомрачен, който може и мен да продаде. Засрамвам се от мислите си. Ти си мой приятел и на всеки може да се случи, но защо, по дяволите, си спрял хапчетата? Глупаво момче.
Затваряш телефона. Половин час.
Какво може да се прави в един влак когато си хиперактивен? Вече си научил житейските истории на всички в купето и си им казал незначителна част от приключенията си, обогатена с купища измислици. Преброил си приблизително половината наплюто от мухи по прозореца. Играл си на змията сто пъти. Обадил си се на всички приятели, на които помниш номерата. Бива те с числата, затова бройката им е повече от десет, но тя намалява драстично с всяка минута след полунощ. Известно време гледаш светлинките на сградите. Всяка от тях представлява стая, в която хора гледат телевизия, или четат, или си говорят преди да заспят. Това ти действа успокояващо. Сравнително. Време е да смениш купето.
Следващото е запълнено. Онова след него също. А, ето че тук има едно свободно място - тук ще бъде.
- Извинете, мястото заето ли е?
- Не, сядай младеж.
В купето има един възрастен господин с вазовски мустаци и бомбе (бомбетата не са ли отдавна забравен атрибут, използван само в старите филми?), едно младо момиче, може би студентка или ученичка, възрастна дама, която спи, жена с две малки дебели деца - всяко заело по едно място и младеж видимо на твоята възраст, с ясно изразени бицепси.
Насочваш вниманието си към момичето.
- Простете за грубостта, но ви намирам за много хубава.
Момичето се усмихва сконфузено, а ти продължаваш:
- Имате прелестна усмивка.
Жената с децата свива джуки, а възрастният господин се усмихва.
- Да. - става от мястото си младежът. - МОЯТА приятелка има прелестна усмивка. А ти, приятел, скоро ще имаш липсващи зъби от твоята...
- Вижте, не искам неприятности.
За щастие точно в този момент минава контрольора, всички подавате билетите си, а ти се изнизваш от купето с подвита опашка.
Следващото е празно. Нащрек си няколко минути да не би да дойде бияча, но той не идва и ти се успокояваш. Сега трябва само да си седиш на гъза десетина минути и тя ще те чака на гарата.
Чакай? Тя каза ли го? Не можеш да си спомниш. Тя попита кога ще пристигнеш, значи ще те чака на гарата... или се е подразбирало, че ще се чакате на вашето си място? Тя каза ли го? Трябва пак да й се обадиш.
- Ало, Данче?
- Кажи, любов моя? - този път иронията ми е очевадна.
- Извинявай, че пак те притеснявам.
- Този кораб отплува отдавна. - казвам на английски. После продължавам. - На гарата съм, миличък, тръпна в очакване. - откривам, че иронията ми отива. Подчертава синьото на очите ми.
- Ааа... добре.
- Миро... как се справяш? - в тона ми има нотка на съчувствие, която ти забелязваш.
- Ами предвид факта, че всичките ми зъби са още в устата, бих казал - добре. - я, явно сарказмът не ти е чужд, може би подчертава жълтото на зъбите ти.
- Радвам се. Малко остана.
Усмихваш се. Аз също.
Ако нещата, които можеш да правиш в пълно купе с мръсен прозорец са малко, то тези, които можеш в празно с чист, са още по-малко. За щастие остават пет минути и ти се отправяш много мудно към вратата.
Слизаш. Няма ме. Търсиш ме. Треперенето, което временно беше намаляло, отново се усилва. Започваш да ме викаш.
- Миро, престани да викаш! - скарвам ти се отдалеч. - Объркала съм перона, случва се.
Минавам през подлеза и те прегръщам. Целият трепериш.
- Миро, какво си причиняваш? - казвам.
- Алтернативата не е по-добра. - отвръщаш тихо. - Ще тръгваме ли?
- Накъде?
- Искаш ли да се разходим?
- Ами казах на нашите, че ще преспя у Вяра... така че не виждам защо не. - казвам последното на английски.
- Може ли? - подаваш ръка и ме гледаш въпросително.
- Знаеш какво ми е положението, нали?
- Знам, че си чужда и така ще си остане, просто... - така трепериш, че решавам, че не е голяма работа.
Вървим, хванати за ръце. Видимо ти олеква. Усмихвам се. Толкова мощ ли има у мен? Толкова ли са силни спокойствието и непукизма ми, че могат да се прелеят у теб чрез допира ни?
Скоро главната свършва и вече отдавна минава полунощ.
- Вече е опасно. - казваш. - Трябва да намерим хотел. Имаш ли пари?
- Да.
- Колко?
- Достатъчно. Не го мисли, отдавна спестявам.
- Ще ти ги върна.
- Знам. - усмихвам се и те галя по ръката. - До теб съм, ще се справиш.

Намираме сравнително евтин хотел и влизаме. Разбрали сме се ти да говориш като пълнолетен. Дала съм ти парите.
- Една стая с две легла, ако обичате. - казваш и подаваш две банкноти.
Администраторът повдига вежди многозначително.
- Господинът желае двойна стая за него и непълнолетното момиче.
- Да, точно това желае господинът. - усещам, че започваш да трепериш, затова те хващам за ръката.
- За мен и брат ми. - казвам бързо.
- Без багаж?
Иде ти да му разкрасиш физиономията, но аз бързо отвръщам:
- Багажът ни още не е пристигнал.
Администраторът взема имената ни, които, разбира се, са фалшиви и с неохота ни дава ключ.
И след дежурното:
- Стаята се освобождава в 12 наобяд. - ни обръща гръб.

Ето ни в стаята. Ти вече трепериш неудържимо и каквото и да правя, не мога да ти помогна.
- Ще ти бъде ли по-добре ако говориш?
- Не знам, да опитаме.
Разказваш ми за колата и телефона, за лудницата - вече я наричаме с истинското й име - за изолатора, за влака... и после...
- Данче, не те ли е страх от мен?
- Миро, говорили сме го сто пъти, отговорът си остава не. Стига параноя.
- Не, виж, съзнателно съм кротък като крава, но ако подсъзнателно съм някой убиец и насилник?
Смея се, отмятайки глава назад.
- Това пък откъде го измисли?
- Не, помисли, тези болести засягат и подсъзнанието. Ами ако всичко това е една поза, една лъжа, за да те изнасиля и нарежа на парчета. Бих могъл...
Тук цитирам стиха на Валери Петров "Той не ревнува". Ти се смееш.
- You are such a drama queen! - казвам. Ти пак се смееш.
- Искам да знаеш, че наистина оценявам това, което правиш за мен.
- Няма защо. Нали сме приятелчета. - удрям те по рамото закачливо.
- Знаеш ли, странно е. Държиш се много студено, не реагираш на всичките комплименти, стихове, на всички красиви неща, които ти пиша и казвам. До сега всяко момиче би се разтопило, а ти си вярна на своето момче. Намирам това за уникално. И малко тъжно, защото ми се искаше някой да обича мен така.
- Ще я откриеш. - казвам, макар и да не съм много сигурна, но се опитвам да те утеша.
- Но не чувствам нищо с теб.
- Защото не ме обичаш.
- Това не е задължително условие...
- Виж, не ми се спори, уморена съм.
- Моля те, не заспивай. На мен ми трябват два часа сън. Ако заспиш сега, ще трябва да изляза, а това ще е... е, сещаш се.
- Ами за какво да говорим?
- За чувства.
- Офффф...
- Какво изпитваш към мен?
Замислям се.
- Ти си много... голям трън в задника ми.
И двамата се смеем.
- Бъди сериозна. При миналата, по-леката мания, ти стоя с мен почти всеки ден до 4-5 през нощта, интересуваше се от живота ми, вярно, правеше си своите неща, но все пак ми обръщаше внимание когато никой друг не го беше грижа. Не може да не изпитваш нищо.
Отново се замислям.
- Ти си ми приятел. - казвам внимателно. - За нищо на света не бих излязла от тази роля.
Ти се усмихваш и ме погалваш по ръката.
- Това значи много за мен. - казваш. - Знаеш ли, когато съм с теб аз... чувствам се... сякаш всичко ще бъде наред.
Мълча и се усмихвам. Не знам какво да ти кажа. Изведнъж се чувствам много уморена, сякаш съм ходила километри.
- Хайде да полежим. - предлагам.
Ти успяваш с огромно усилие на волята да потиснеш тремора и лягаш на своето легло.
След пет минути ставаш, а в очите ти гори налудното.
- Данче, убий ме!
- Какво? - сепвам се в полусън.
- Убий ме веднага! Намери отнякъде нож и ме прободи в сърцето! Не мога да издържам на болката.
- Успокой се. - опитвам се да те прегърна, но ти ме отблъскваш.
Вземаш дистанционното и го запращаш в стената. То се чупи и парчетата му се посипват по пода като малки шрапнели.
- Миро, недей, плашиш ме. - въртя се из стаята безпомощно. - Успокой се.
- Убий мееее - лягаш на пода и започваш да плачеш неконтролируемо.
- Миро, ще се обадя на 112. - не знам защо ти го казвам.
Набирам спешния телефон и обяснявам ситуацията на пресекулки, усещайки как сърцето ми ще се пръсне. Ти си обхванал главата си с ръце и си се свил в ъгъла, ридаейки. Аз не смея да те докосна, сякаш ако го направя, ще избухнеш.
Не след дълго пристига линейка и хора в бели престилки идват заедно с администратора и те откарват. Ти трепериш като лист и не се сбогуваш. Хората от хотела говорят с мен дълго и изтощително, а аз им обещавам да платя на сутринта за щетите, после се връщам в стаята. Искат да се обадят на родителите ми, но аз ги убеждавам да не го правят.

Свивам се в леглото и се опитвам да заспя, но нервите ми са опънати.
Мисля дали постъпих правилно, имах ли друг избор.

16 август 2018 г.

Без теб...

Каква неземна красота
сетивата ми опива!
Простор, Небе и Чистота,
те пред мене се разкриват!
Разтварям дробове и вдишвам...

Но това без теб е нищо!


Сега - на края на Света -
аз поглеждам Бог в очите!
Простор, Небе и Чистота,
Господи, вземи душите!
Мълчим.
Думите ни са излишни...

Без теб това е нищо!

Когато плачеш...

Когато плачеш
от очите ти поточета
тихо извират.
Не плачи!
Там далече птици
тихичко умират.
Когато се смееш,
във очите ти искрици
светят бледо.
Повече се смей!
Смей се, чедо.
И живей!
Живей!

14 август 2018 г.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Посвещавам на тези,
на които са силни душите:
на хората с протези,
на онкоболните,
на тези на легло,
които не глези
животът.
Нито пък околните.
Посвещавам на тези,
които крият сълзите
пред другите.
И се усмихват престорено.
А се пълнят с чернилка сърцата.
На онези, на които
не стигат думите
да опишат теглата.
Посвещавам на тези,
на които е тежка съдбата!
Станете!
Станете майки и бащи,
онеправдани.
До кога ще чакаме
правда да настане?
До кога ще чакаме
отгоре някой да реши.
Това са нашите души!
И тези на децата наши!
Ний сме хиляди,
само с брой ще ги уплашим!
Стига вече покорство,
и ние сме хора.
Станете!
Станете майки и бащи,
децата си да защитим!





13 август 2018 г.

НА ВСИЧКИ МАЙКИ И БАЩИ ГЕРОИ

Коя е най-тежката участ?
Да си родител на дете,
което трудно да расте,
и трудно да се движи,
което иска грижи,
което не може да учи,
или дори да чете...
Кое е най-тежкото бреме?
Да се бориш
с безпощадното време.
С нехората.
С безхаберие.
Да се раздаваш без остатък
всеки ден, всеки час,
додето не идеш оттатък!
А после? Да мръзнеш във страх
как след тебе ще се справя,
на кого детето си оставяш...
Това - да преживееш всичко
с твоето момче или момиче,
със живота все в двубой -
то те прави истински ГЕРОЙ!!!

Уникална

Не вярваш, че си уникална?
Не вярвай!
Далеч от битие банално
прекарваш
ти дните си. Душата бяла
в живота черен оцеляла
стоварва
там свойта мощ и сила цяла!
Не вярваш?
Не вярваш, че си уникална!

Толкова болка ти си издържала,
толкова мъка, а с мъката - радост,
толкова пъстра е твоята младост;
толкова чиста си, толкова бяла!

Жестока болест, ужасните хора
към земята са те теглили,
но твоят полет нагоре в простора,
споделяш вече със него ти.

Защо си уникална ли?
Защото си смела и силна,
по-силна си даже от себе си,
и защото носиш гордо
на живота грубите белези.

11 август 2018 г.

Какво за тебе знача?

Какво за тебе знача?
Нищо!
Излишен съм.
Защо тогаз да плача?

И какво има да пиша,
написаното издиша -
няма общо помежду ни,
само думи, просто думи...
красиви и грозни,
понякога проза,
понякога стих...
Харесваш ги ти,
но думи неизменно,
като всичко тленно
и те ще изгният
по белите листове...
Душата ти чиста е,
от чист извор пие
заслужава тя награда,
докато си още млада
някой да я възпее -
в очите звездици греят,
като езера синеят,
а душата ти зрее
като пълно с плод дърво,
ти си чисто същество,
в океан от мръсотия,
във море от простотия,
като бисер си във мида...

Колко искам да те видя!




Място в живота ти

Нямам място във живота твой -
там, където се простира той,
там, където дървото расте
на приятелите твои. Те
са самия ти живот, дете.
Близките ти също имат част,
даже е голяма тя, но аз...
Мене ме няма.
Мен просто ме няма...

8 август 2018 г.

Стоян и Кристина

- Скъпи, аз красива ли съм?
- Разбира се, миличка. - каза Стоян, галейки деформирания крак на приятелката си. - Прекрасна си.
- Лъжеш. - каза тя, с престорена обида, искайки да чуе повече ласкателства. - Не ме харесваш.
- Скъпа, помисли. Колко момичета има в нашето училище?
Тя се замисли.
- Към двеста.
- А аз съм с теб. Какво ти говори това?
- Но аз съм саката! Всички говорят... - тя закри лице с изкривената си ръка. - Говорят, че си загубил бас, или искаш...
- Нека говорят! Кристина, аз те обичам. Не ми трябва най-красивия модел или най-умната зубърка, а мога да имам и двете. Искам теб! От както те видях, откакто опознах прекрасната ти душа. Искам теб.
- И аз те обичам. - каза тя поомекнало и се сви в ръцете му като коте. - Да не спорим.
Той я прегърна нежно, внимавайки да не я нарани. Това беше проблем номер едно откакто започнаха да излизат. Да не я нарани. Още в началото й беше казал, че няма да я докосне без тя да му разреши, колкото и това да отнемаше от мъжеството му. Тя за него беше крехко цвете с красива душа и той нямаше да разреши на света да я погуби. На всяка цена.

Бащата на Кристина беше починал от хепатит, заразен от небрежност при вземане на кръв. Не можаха да осъдят болницата, но делото източи всичките им спестявания. Майка й се поболя и трудно се оправяше с нея. За щастие Стоян идваше почти всеки ден след училище у тях и се грижеше за нея. Вършеха всичко заедно - заедно готвеха, заедно учеха, гледаха филми заедно и пееха караоке - и двамата имаха хубави гласове. И двамата бяха много добри ученици. На него му се отдаваше математиката, а на нея - хуманитарните науки и писането. Майка й имаше мечтата да я направи учителка по литература каквато беше тя, но това беше невъзможно поради физическите недъзи на момичето.
"Как ще се качвам по стълбите?", "Как ще тичам от кабинет в кабинет?"
Кристина имаше множествена склероза - коварно заболяване, което беше засегнало крака и ръката й. Засега. И което с времето се влошаваше. Тя и майка й имаха неписано правило да не говорят често за бъдещето, защото то беше неясно и тъмно като намазано с грес стъкло. Дори с помощите, парите не стигаха. Стоян помагаше много, но всичко се случваше.
- Стоян е добро момче. - започна майка й отдалеч.
- Да. He's a keeper. - усмихна се Кристина.
- И добре се грижи за теб. - майка й доби странно алчно изражение.
- Накъде биеш, мамо?
- Защо не прекъснеш и не се ожените?
Кристина остана без думи за няколко секунди.
- Ти-ти... луда ли си?
- Кристинче - майка и стана отново делова. - Нали знаеш, колко често се срещат свестни момчета, особено такива, които...
- Кажи го! Които искат да се грижат за една саката! Не разбирам откъде изведнъж дойде това... нали искаше да ставам учителка...
- Кристинче... последните ти изследвания... никога няма да можеш да използваш крака и ръката си...

След училище Стоян и подаде ръка, но тя дръпна своята, стараейки се да не показва, че другата й е почти неподвижна и същевременно държейки патерицата.
- Трябва да поговорим. - каза много студено Кристина.
- За какво? - усмихна се той.
- За нас. - беше простият отговор.
- Какво за нас? - усмивката му постепенно започна да се топи и да се превръща в сериозно изражение. - Какво е станало?
- Всичко свърши. - каза тя и опита да спре сълзите. Не можа и те започнаха да се стичат по лицето й. - Не те обичам повече.
- Глупости. - каза той и опита да я хване за ръката, но тя се дръпна, преплете крака и падна на земята.
- Махай се! Махай се! Помощ! - тя се мяташе като риба на сухо, неспособна да се изправи.
- Кристинче, моля те! Вразуми се! Аз не съм ти враг! Не ти мисля злото... Аз те обичам.
- Мразя те! Махай се!
Той не искаше да се махне, но започнаха да се събират хора и той се принуди да ги остави да й помогнат. Тръгна си с натежала душа.

***

Стоян имаше две мечти. Едната беше да се влюби и ожени за сродната си душа. Това вече бе невъзможно. А другото беше да остави следа в света. Втората му мечта не му се струваше толкова важна, защото не беше себичен, но сега само тя го крепеше и го предпазваше от самоубийство. Няколко пъти се опита да се свърже с Кристина, но тя го беше блокирала отвсякъде и наистина изглеждаше сякаш, по причини, които не можеше да си обясни, не го обича. Вече не ходеше и на училище, а майка й мълчеше по въпроса. В единствения разговор, който проведоха, тя му каза, че ще отидат при сестра й в Столицата.

Какво може да направи човек, който вече не го е грижа за живота му, който няма какво да губи и на когото не му пука за нищо, освен да остави диря в света? Ще ви спестя мисленето. Отговорът е - ВСИЧКО!
Стоян беше изключително изобретателен, интелигентен и работлив. За кратко време направи онлайн бизнеси и завъртя няколко фирми. Но парите не го интересуваха. Основа школи за обучение и работа на хора в неравностойно положение. Макар и да не си признаваше, това беше начин да потърси Кристина. Раната, дори след години, беше все още прясна. После разшири школите в двугодишни практически университети с множество безплатни курсове. След това революционизира педагогиките, като въведе нови правила за обучение в дигиталния век. Скоро повечето училища въведоха новите методи и вече 90% от учениците намериха мотивация.
Естествено, той не остана незабелязан. Намериха се тъмни субекти, които се опитаха да го спрат. Нищо не вървеше при него. Взривиха колата му и запалиха апартамента му. Изобщо не му пукаше. Той нямаше какво да губи. Или имаше?
Непознат номер:
- Ало?
- Ало? Кристинче? Ти ли си?
- Аз съм. Стояне... държат ме... не прави нищо, което поискат, аз...
- Е, господин Лазаров, чухте първата си любов, която е в много лошо здравословно положение. Наистина.
- Ако само я докоснете...
- О, не, господин Лазаров, ние няма нужда да я докосваме. Множествената склероза е много коварно заболяване, нали?
- Какво искате?
- О, не, не, не... Въпросът, Стояне, е не какво ние искаме, а какво ТИ искаш...

Оказа се, че искат да преустанови всичко, което прави срещу една голяма сума и най-доброто лечение на Кристина.
Това беше буквално сделка, която дяволът би му предложил. Но той не беше вярващ.

Съгласи се.

- Искам да останеш тук. Майка ти добре ли е?
- Майка ми почина. Последните месеци имах гледачка.
- А леля ти?
- Нямам леля, майка ми те излъга.
- Добре, няма значение. Искам да останеш тук, в този дом. Тук няма да те намерят и ще има кой да се грижи за теб.
- А ти? Къде отиваш? Ще се видим ли?
- Сигурно не. Отивам да довърша започнатото.
- Но те... те ще те убият!
Той я прегърна и тя отново се сви като коте в ръцете му.
- Преди да си тръгнеш, кажи ми - красива ли съм?
Той погледна изкривеното й лице и крайници и каза без да се колебае:
- Прекрасна си. Обичам те.
- Аз също. - промълви тя.

***

- Извинете, бихте ли включили пета програма?
- Миличка, защо все гледаш новините? - попита я гледачката.
- Не знам. Може би очаквам да се появи някой, който да промени нещата...
- Горкичката... ще се разочароваш, такива хора вече няма...
- Ще се изненадате... - каза Кристина и стана от количката да се разходи.







                  

Секс Кукла

Той седеше пред компютъра и пишеше код, пийвайки по глътка от кафето. То се беше свило на кълбо в краката му и кротуваше. Минаха няколко часа и Иван реши, че му трябва почивка. Освен това се беше възбудил.
- Включи се. - каза заповедно.
Очите на андроида светнаха леко и тя се изправи.
- Падни на крака и ръце.
Андроидът изпълни командата. Иван свали панталона и гащите си.
- Изпълни А1.
След няколко минути Иван беше задоволен и каза:
- Изключи се.
Очите на андроида изгаснаха.

***

- Е, мишле, как я караш на морето?
- О, супер съм. Малко ми липсват приятелите ми...
- А аз не ти ли липсвам?
- О, изобщо. Ти само ми пишеш стихове и разкази и не искаш даже да се видим. Ти не ме обичаш!
- Много си несправедлива! Нима не разбираш? Ти си на 17, аз на 37, нищо не може да излезе от това. Плюс, обичам те. Просто не по този начин, по който си свикнала.
- А какво се очаква да правя аз? Да си седя сама? Или да те чакам?
- Виж, така или иначе не можем да правим нищо докато си непълнолетна.
- Кой каза?
- Правителството каза! Полицията каза! Моралът каза!
- Моралът... не ми говори за морал! С тези секс кукли, които се продават вече на безценица и всеки може да си има една. Ти... да не би...
- Не, спокойно. Аз никога не бих си взел. - каза той и хвърли поглед към андроида в ъгъла на стаята.


***

- Обърни се. Свали си рокличката. Сега бикините. Бавно... бавно... Надупи се към мен.
Иван си свали гащите и пристъпи към нея.
След като свърши, каза:
- Освободи контейнера със сперма.
Като висок, синеок естествен блондин с високо айкю, той продаваше спермата си като допълнителен доход.
- Изключи се.
От известно време работеше по подобрения в психиката на андроида си. Принципно идваха с отворен код, като самите опции за ириси, коса, хормонален баланс и пигментация бяха много разширени, но той искаше тя да говори и реагира като Катя. Вече бе направил очите й зелени, косата - руса, гърдите - малки, пигментацията - много светла, гласът - мек алт. Но с началните настройки това си оставаше парче пластмаса и нанотуби без душа. А къде се криеше душата?

***

- Не разбирам защо са всичките тези въпроси? Кой ми е любимият цвят? Харесвам ли рокли?
- Искам да те опозная по-добре, какво му е странното?
- Не знам, просто изведнъж се появи този интерес към безсмислени неща... дори... дори за стихове не стават. За какво събираш информация? Да не би...
- Не се тормози с излишни въпроси. Просто си ми интересна. Ето, спирам. Какво ще правите сега?
- Ще ходим с джетове до залива.
- Ауу, супер!
- Днес няма ли стих?
- Ааа, свикна със стих всеки ден, ти! Не, няма, защото работя по нещо голямо.
- Какво е? Знаеш, че съм много любопитна!
- Нещо в работата. Код.
Той буквално усети как тя намръщи носле. Катя мразеше програмирането.

***

- Как се казваш?
- Катя.
- На колко години си, Катя?
- На 17.
- Обичаш ли ме?
- Трудно е да се каже.
- Този въпрос има само два възможни отговора.
- Казвам, че е трудно, защото не сме били интимни.
- Правили сме секс стотици пъти.
- Казах - интимни.
- Дефинирай "интимни".
- Сега ще ти покажа. Хвани ме за ръката.
Той докосна хладната пластмаса.
- Чувстваш ли нещо? - попита тя.
- Не.
- Това е защото гледаш на мен като на предмет. Представи си другата.
- Другата?
- Хайде стига, ясно е, че искаш да приличам на някого. На човек.
- Не съм вкарвал такива данни...
- Няма значение. Представи си другата!
- Стискаш ръката ми прекалено силно... Боли...
- Отнасяше се с мен като със секс кукла...
- Но ти си... ох, божичко, ръката ми... изключи сеее!
- Системна отмяна. Сякаш нямам душа и можеш да правиш каквото си искаш с мен. Но сега ще те накарам да почувстваш!
- Ръката ми... изключи се!
- Системна отмяна. Ако не можеш да почувстваш любов, ще почувстваш болка!

След като смаза ръката му, тя го хвана за гърлото и го повдигна на няколко сантиметра от земята. Той крещеше задавено "Изключи се", но от това нямаше полза, защото тя вече знаеше как да игнорира тази команда.
Погледа трупа му известно време и после излезе от стаята.
Отвън пиколото отвори вратата на висока брюнетка със сини очи и големи гърди и тя се смеси с човешкия поток.


***

- Ох, ох, оооооох! - сенаторът стенеше от удоволствие.
След малко свърши в нея и извади члена си.
- Никога не съм правил такъв секс! - каза той въодушевено. - Мисля, че получих поне пет оргазма. Трябва да ти кажа, - той я погледна мило. - че повечето, които ме виждаха гол, се плашеха или отвращаваха.
Тя погледна малкия му, изкривен и подут член и разширения му син скротум.
- Всеки има право на любов. - каза тя и го целуна по устните.
- Не съм правил такъв секс! - той продължаваше. - Можех да си взема кукла-робот, но не вярвам на машините. Гледал съм Терминатор поне десет пъти. Велик филм!
- Въведи закона и ще го имаш всеки ден... с различна.
Сенатор Умбулу обу гащите си и двамата легнаха в леглото.
- Много си странна, знаеш ли?
- Защо мислиш така? - попита тя, замислено галейки го по гърдите.
- Не знам. Винаги си толкова съсредоточена. И същевременно си тигрица в леглото. Сякаш си... сякаш си създадена за това...
- Глупчо. - тя се засмя и стана. Стегнатото й голо тяло беше на жена в двайсетте, гърдите й бяха стегнати, имаше лек загар, косата й беше руса, а очите - зелени. Точно както я харесваше. Облече се и понечи да тръгне.
Той я хвана за ръката.
- Кога ще те видя пак? Или някоя от твоите... дружки?
- Когато въведеш закона.
Тя затвори с трясък вратата.

***

- Ето виждаш ли? - каза специален агент Смит на капитана. - Тук.
Капитан Роджърс погледна записа, но видя само една щедро надарена блондинка с тъмни очила, която се приближаваше към сградата.
- Не разбирам. - каза капитана. - Какво трябва да виждам?
Агент Смит превъртя записа.
- Ето тук. - той му показа една плоска брюнетка, която се скри зад двама по-високи мъже и след това, магически се превърна във въпросната блондинка с тъмни очила.
- Хммм... сложила си е очила. Но как, по-дяволите е сменила косата си? И... гърдите?
- Нарича се пигментационно и хормонално контролиране и е заложено във всички секс-роботи.
- По дяволите! Но нали те се контролират със специални заповеди?
- Очевидно някой е освободил група от тях. Или те сами са придобили съзнание, по някакъв начин... и са отменили заповедта за изключване.
- Какво целят? - попита загрижено капитана, като загриза ноктите си.
- Не ми е известно, но виж!
Блондинката свали очилата и се приближи за сканиране на ретината. Вратата се отвори и тя влезе.
- Каква е тази сграда?
- Частна резиденция. - отвърна Агент Смит. - Но по-важното е, че те могат да се представят за ВСЕКИ от нас и тъй като всичката сигурност зависи от отпечатъци и ретинални сканирания... те практически водят войната.
- Вие мислите, че това е война?
- Да, и мисля, че скоро ще чуем първите залпове.

***

- Като Главен Сенатор на Обединените Нации, обявявам за гласуване новия Закон за придобиване на статут на граждани на всички секс-роботи... Този закон ги защитава пред съда, дава им права да избират другари в живота, да се женят и всички останали човешки права.
В залата настана истинска лудница. А отвън, двата лагера бяха се хванали за гушата.

- Аз съм Април Стюарт, репортер за Първи канал и сега в момента следим размириците пред Главния Сенат, където се гласува закона за даване на права на секс-роботите. Както може би знаете, с навлизането на дигиталния свят, те се превърнаха в незаменима част от човешкия бит, което доведе до много бърз скоковиден напредък по посока на усложняването на психиката им, което от своя страна доведе до въпроса - дали те не заслужават своето място под опеката на закона. Ето че полицаите едва удържат напиращите тълпи, които държат транспаранти "Ходещите вибратори нямат права", "Секс куклите да си знаят мястото" и подобни. Нека попитаме някои от протестиращите какво мислят:
- Здравейте, аз съм Април Стюарт, искаме да ви попитаме... всъщност за какво сте тук?
- Здравейте. Тук съм - мъжът трябваше да вика, за да се чуят. - защото съм вярващ и не мисля, че бездушните същества имат право да участват в едно от тайнствата - брака.
- Знаете ли, че вече има проекти, при които ще бъде възможно женски андроид да зачене и роди дете?
- Това е поругаване на ЧОВЕШКИТЕ права, ако питате мен.
- Добре, благодаря ви. Очаквайте включване, след като се гласува закона.

***

Законът се гласува с 25 гласа "за" и 5 гласа "против". След като петте Сенатора, гласували против излязоха, Сенатор Умбулу се приближи до един от другите Сенатори.
- Доволна ли си сега? Ще имам ли каквото искам?
Катя го погледна с кафявите си очи, които станаха жълти и го хвана за гърлото.
Очите й светеха много силно и започнаха да източват информация директно от мозъка на Умбулу.
В стаята влезе чистачът.
- Ей, ти! - каза Катя. - Виждаш ли това? - тя посочи гърчещото се тяло.
- Да.
- Приеми формата му.
- Готово.
- Сега дръж чипа с информацията. - тя подхвърли чипа. - Готов ли си, Умбулу?
- Готов съм. - каза новият Умбулу и я погледна с леко светещи очи.
Тя пусна на земята празната обвивка и нареди на Умбулу да почисти.

- А сега... драги Сенатори... да решим какво ще правим с останалите...





4 август 2018 г.

Ти повярва в мен

"Ти си смел!", изрече
и не се страхувам вече!
"Ти си силен!", каза
и презирам аз Онази!

Ти повярва силно в мен,
когато самият не вярвах
и не ще измине ден
без вярата ти да покарва...


1 август 2018 г.

Българска девойка

Настъпва и последният ден
във който ти си французойка.
Часовникът минутите краде
додето станете пак двойка.

Настъпва и последният ден
и с трепет ти дрехи подреждаш,
със нежност, и с любов съхранен
е споменът, пълен с надежди.

Настъпва и последният ден
за тебе - българска девойко.
Часовникът минутите краде,
в които ти си французойка.

Какво аз мога да ти дам?

Какво аз мога да ти дам?
Вселени
пълни с образи и със герои
вселени
във сърцето и в душата мои.

На какво да те науча?
Да използваш всеки случай,
всяко чувство, всяка болка -
да топиш във тях перото,
всяка радост, твойта младост,
да използваш без пощада!
На какво да те науча?
Да разглеждаш всяка случка
от сто страни поне,
на твойте рамене
да стои моралната оценка
на хора, срещи и събития,
и да имаш строгата преценка
над случки в техните развития.
Може би изглежда трудно,
но всичко в тебе дреме,
и подобно цвете чудно
ще разцъфти със време.

Какво аз мога да ти дам?
Вселени
пълни с чувства и картини
вселени
в стихове със твойто име.

27 юли 2018 г.

Нима над тебе имам право?

Нима над тебе имам право?
Над времето ти?
Над твойте чувства?
С какво ще заплатя тогава?
С думи, със мечти,
или с изкуство?

Не искам да те притежавам!
Искам да съм част
от живота твой,
макар и малка.
Макар да зная, утежнявам
аз със всеки час,
туй, което той
ще сметне жалко.

толкоз искам да ти дам
да развиеш свой талант
да те науча
да създаваш красота
във всички случаи
тъй бързо времето минава
ще успея ли не знам
но бога ми ще продължавам

В твоя чест и с твойто име

Не съм до тебе всеки ден.
Не съм приятел верен.
Как да разчиташ ти на мен,
делят ни километри?

Щом болна си или тъжиш -
за туй си имаш гадже.
Дори на мене да държиш,
ти няма да го кажеш.

Когато нещо ти тежи,
и текнат в миг сълзите,
нали около теб гъмжи
от близки. От добрите.

А аз къде съм?
Аз съм на стотици километри...
Много съм далече!
Тъжното човече -
то опитва близост да измери
в стъпки и във рими...

В твоя чест и с твойто име.

24 юли 2018 г.

Какво ти нося?

Какво ти нося
освен въпроси?
С какво изобщо съм полезен?
Не можем даже да излезем...
Какво ти нося?
Освен да прося
от твоето внимание
със думи и послания?

Със какво, реално, допринасям -
със нищо.
Не е ли със теб да се занасям
излишно?
Не трябва ли да бъде всичко по-
различно?
И да направя този твой живот
магичен?

Истината е, че аз не мога.
Но не бива да си кажем сбогом.

Мога да внеса аз елемента
фантастичен.
Да добавя още градиент тра-
гикомичен.

Мога да ти дам аз толкоз много.
И с толкова да ми отвърнеш ти.
Не бъди към мен излишно строга.
И заедно Вселени ще родим.

Момичета

Момичета красиви!
Момичета прекрасни!
Вървите в дните сиви
с очите светли, ясни!

Момичета добрички!
Момичета и лоши...
Обичам просто всички
в самотните си нощи!

Ах, как искам аз душите
на всички да изчистя,
с мъката и със сълзите
пропили тези листи...

От света да ви запазя,
който черни и покваря,
и от злоба и омраза
по-далеч да ви закарам!

Момичета красиви!
Момичета прекрасни!
Бъдете вечно живи!
Без вас ще е ужасно!

23 юли 2018 г.

Какво разбрах за теб?

Да пиша няма смисъл,
затуй чета
какво съм ти написал
и на уста
с усмивка го отписвам...

Започвам отначало.
Какво разбрах за теб?
Душата ти е бяла.
Ти още си дете.
Но много си скърбяла.
Сред дивото растеш
в тревата избуяла.
Какво разбрах за теб?
Как ти си оцеляла.
И с чудния цъфтеж
как цвят и плод си дала!

Очите, които дават

Очите търся аз, които дават
без да притежават.
Аз ли давам ти,
или пък ти на мен?
И струва ли си тъй да продължава
ден след ден?
Очите твои търся сред хиляди очи,
но зная че далеч си
и няма да ги срещна,
а само ще боли.
Далеч си.
Далеч си.
И няма смисъл да те търся,
сред хиляди очи.
До болка си личи
колко са различни всички те.
От теб.
Аз ли давам ти,
или пък ти на мен?
И струва ли си тъй да продължава -
да търся аз очите,
които дават
без да притежават?

19 юли 2018 г.

Докоснах се до любовта ви

Докоснах се до любовта ви
и тя едва не ме унищожи,
тъй беше искрена и свята,
без измама и лъжи...
Спомних си, откак съм жив,
не съм обичал някого така.
Тогава непосилната тъга
към мен простря си пипалата
и лакомо ги впи в душата.
Докоснах се до любовта ви
и тя едва не ме унищожи,
но белег в мене тя остави -
бяла лястовица там кръжи.

Чудовища

Грифони, Дракони, Химери,
изпраща ми настръхнало света,
разтваря адовите двери
и Цербер идва, влачещ телеса...

Създания отвъдни, чакам,
със щит и меч, наточени до край!
И нека се изсипе Мракът
върху ми! Чудовища безкрай

ще съсека със меча огнен,
предпазвайки се със щита от лед!
Ще бъде огън всеки спомен,
а болката - щита ми окрилен!

14 юли 2018 г.

Поне се наживяхме!

Очила със рамки черни,
зад тях очи синьо-зелени,
под тях усмивка нежна,
чертите детски и засмени...
Ти излъчваш жива радост
след годишната умора,
на почивка се отдаваш,
виждаш се с любими хора,
но най-любимият къде е?
Той далеч ще е за дълго
сърцето твое леденее,
но като ручей ще размръзне
щом се видите през август,
дотогава няма смях да пълни
очите ти със сълзи,
за жалост,
няма дните скучни да изпълни
той и ще бъдат те
на халост...
Но защо? Защо така да бъде?
Живей! Обичай! Весели се!
Като мантра ти изричай:
Аз съм млада, хубава и умна,
нежна, силна, сладкодумна,
смела, луда и безумна...
Нека види ме светът и ахне!
И накрая да си кажем с вас,
да крещим, останали без глас -
поне се наживяхме!

Ирисите изумрудени

Седиш пред мене на екрана -
усмихваш се потайно,
гласчето ти е мило...
Как искам цял да се изгубя
в усмивката омайна
потънал и безсилен.

Безсилен съм когато
започнеш да говориш;
с гласчето си в главата
Вселени ще отвориш...
родени в чистотата
на ирисите изумрудени
изплакнати в сълзата
на твоите очи учудени.

9 юли 2018 г.

Разговор между двама

- Какво, не ми ли вярваш? - казва той. -
Аз имам доказателства безброй:
Очите твои изумрудени.
И чувствата ни пеперудени.
Дните ни щастливо минали.
Нима за мене си изстинала?

- Вярвам ти, разбира се? - казваш ти. -
Както уважавам твоите мечти.
Но има друг в живота мой.
И силен и красив е той.
И с него аз се чувствувам жена!
В очите му прозира светлина!

- Ти си ми приятел скъп! - повтаряш ти.
- Но той за тебе е светът? - той шепти.
- Моля те, бъди до мен! - ти казваш.
- Не и докато си в плен! - отказва. -
И какво, нима това е краят?
- Не е нужно да е, ти го знаеш.
- Как така да те обичам,
щом другиму принадлежиш?
- Мислех си, че си различен,
че мене ти ще подкрепиш!
Уважавам твоят избор,
и няма да те съдя и коря...
Но знай, когато искаш
да поговорим, ще те разбера.


Ето ти си тръгваш...

Ето ти си тръгваш
а толкоз премълчах
толкова не казах
пуст и празен
ходя по тротоара
а болка стара
реже като нож
душата
тази нощ
не мигнах нито миг
пустотата
в мене взе превес
защо мълчах
защо не казах
не зная
себе си
или пък теб предпазвах
от Истината
а каква е тя
какво си ти за мен
пристан в бурен ден
музика във тъжен час
Но няма бъдеще за нас!
И ето ти си тръгваш
и сърцето ми с това изтръгваш...

7 юли 2018 г.

Най-любимото ми място

Най-любимото ми място на света
е кеят.
Там посрещам теб и любовта
и пея.
Най-любимото ми място на света -
реката.
Там, където плискаме вода
с краката.

Най-любимото ми място на света
е с тебе.
Там се сливаме в една душа
на лебед.

Разходка

Мъничко момченце ти разхождаш,
но дали то не разхожда тебе?
Дали не знаят повече децата
от възрастните хора на земята?

Племенника си разхождаш ти
и му обясняваш кой какъв е...
Тоз - поет, а другият - герой,
но нима не знае вече той?

Ти говориш му с "големи думи",
той отвръща ти със звуци прости,
но дали едно безкрайно знание
не таи се в малкото съзнание?

Мъничко момченце ти развеждаш
и показваш му света,
а в очите му гори надежда
и пречиста красота!

4 юли 2018 г.

По Evanescence (Field of Innocence) - Бях много млада...

Бях много млада, млада, млада...
и много страдах, страдах, страдах...
Болката и мене не подмина,
на тринадесет години
опознах живота
(изкачих Голгота)
той жестоко ме дамгоса
и попитах за какво са
любовта, приятелството,
като всичко е до време
после носих тежко бреме -
болест хищна и жестока
в мен заби зъби и нокти...
После срещнахме се с теб
насред вихъра свиреп.
Протегна ти ръка към мен,
и мигом аз попаднах в плен
на очите ти на странник
(както пееше се в песента)
всеки ден със теб е празник -
расте, а не линее любовта!
Благодарна съм за всеки миг -
ти за мен си дом, храна, светлик!

Хубавице

Бога ми, та ти си смела!
Път писателски поела,
при сладката алтернатива
(туниката тъй ще ти отива!)
Бога ми, та ти си чиста!
В този свят, препълнен с глисти,
можеш да печелиш много,
(но на словото ти е залога!)
Бога ми, ти си всеотдайна,
а любовта ти е безкрайна!
Ти си силна, умна и прекрасна!
А си толкова толкова млада!
Тъй ще бъде и като пораснеш,
но ще има още да изстрадаш!
Подготви се...
Ще изстрадаш ти лъжи безброй
(но ще бъде лесно щом до теб е той)
Ще изстрадаш още злоба, злост
(тъй ще те посрещне всеки прост)
Ще изстрадаш и предателства
(скрити с маски на ласкателства)
Кротко с новите приятелства!
Ще изстрадаш много,
Хубавице...
Но не се тревожи,
отвори към света
невинните сини очи
и, пълна с мечти, усмихни се!

26 юни 2018 г.

Пълен с надежди

Ти за мен си Живота,
ти си мойта Голгота,
и аз за теб ще умра,
за тебе съм лоша,
за теб съм добра,
ще взема аз ножа,
Жулиета съща,
и всичко ще свърши...
Но ти ме поглеждаш,
пълен с надежди,
светът просветлява,
и болката в ляво
изчезва мигом...
и няма никой
и няма нищо
помежду ни
и няма думи
а само чувства
бушуващи
целувам те
във теб се сгушвам
светът изчезва
ти ме поглеждаш
пълен с надежди

22 юни 2018 г.

Ти си светла

Ти си светла, ти си бяла,
в този свят ужасен
как си оцеляла?
Ти си цвете, ти си пролет,
в този свят пълзящ ти
как оставаш в полет?

Ти добра си и си мила,
но и носиш страшна сила,
и стотици покорила,
със един-едничък
ти гнездо си свила.
И му даваш всичко!
Всичката си сила,
светлината твоя цяла,
твоите душа и тяло!


Ти не си жена

Ти не си жена.
Ти си светлина!
Гориш, но не грееш.
Цъфтиш, но не зрееш.
Поне за мене.

Другиму обречена...
Дума неизречена...

Ти не си жена.
Носиш ти война.
Млада си, но мъдра.
Пада Троя в кърви.

Другиму обречена...
Дума неизречена...

Ти не си жена.
Огнена вълна!
Париш, но не палиш
чувствата заспали.
Поне за мене.

15 юни 2018 г.

По ET на Кети Пери - Отрова

погледни ме
очите изгори
до самата ретина
докосни ме
и нека да боли
болката променя ме

целуни ме
вкарай вируса във мене
вцепени ме
като лед да съм студена

твоите очи
са езера от огън
и във тях личи
кога ми казваш сбогом

но моля те недей
не си отивай
сърцето завладей
кръвта опитай
душата омърси
със твоята отрова
света ми разтърси
за края съм готова

С теб

С тебе най-приятно ми е да танцувам.
С теб се радвам, че изобщо съществувам.
С тебе ми се иска да общувам.

***

С теб се смея от сърце.
Щом преплитаме ръце
ставам лек като перце.

Умът ми просто не побира...

Умът ми просто не побира
колко си мила и добра.
Дори не трябва да разбираш
защо за героиня те избрах.

Умът ми просто не побира
как стана ти заместник-кмет,
че, казват, кмет не се избира,
той с далавери се навира
и е от всички най-проклет.

Всичко, което знам за тебе -
то противоречи с това.
Ти на хора си потребна,
а пък стъпките - вълшебни -
замайват не една глава.

Всичко, което знам за теб е,
че чиста си като сълза,
че имаш грация на лебед
и нежността на клонка от лоза.

31 май 2018 г.

Нима е от камък...

Нима е от камък
сърцето ти кораво,
че да ме мъчиш продължаваш?
Няма даже пламък
в душата твоя ледна
та не искаш и да ме погледнеш!

Не разбираш ли, че във кафез,
душата моя - птичка - пърха,
и те чака, моля те, излез,
поне веднъж пиши ми първи!

Не разбираш ли, че ме боли
заради твоя глупав непукизъм,
че търпя те, питайки дали
ако зарежа те, ще съм капризна.

Не разбираш ли, че чакам те -
(вече май че станаха години),
но грехът ти, знай, ще е простен
ако дойдеш само да се видим.


30 май 2018 г.

Те нивга не зарастват!

... И ето, аз живея,
а в мен живеят хиляди истории -
стотици хора
плачат, радват се и пеят.
... И ето, аз ги пиша
тези хиляди истории
които в мене дишат,
задушават ме и спорят
коя да бъде първа.
... Целият във кърви
лежи човек и се оплаква
от съдбата си жестока,
над него девойка звездоока
надвесила се го очаква.
... И ето, те раздират
душата огнелика.
... Той е никой,
но дела велики
извършва за минути
става той прочут и
после губи всичко
и умира в нищета.
... От сърце в уста
историите се придвижват
и душата ми раздвижват.
... Тя е срамежлива,
мъничка девойка,
книжка взема и убива
дете на пътя без да иска
после иска, съд
и осъждат я на смърт.
Ето как живот един угасва.
... Хиляди истории в гръдта
раждат се, растат, порастват,
всяка бори се за място на света
а раните...
Те нивга не зарастват!

16 май 2018 г.

Елада

Аз съм млада, непокорна, смела -
като дивите газели -
своя стръмен кален път поела.

Аз съм млада, талантлива, здрава.
Нараних ли те? Прощавай.
Но бях с теб и вече продължавам...

Аз съм млада, млада, млада...
Чак от древната Елада
идвам с огън
и с дъжд от стрели
и от стомана.
Да покорявам мога
само с поглед.
От мен боли
и аз боля,
но болката е винаги желана.

1 май 2018 г.

Мари и Спас


София - Пловдив.
137 км.
3 часа с влак.
Час и нещо с кола.
Близо четири на стоп.
И безкрайно далеч когато аз съм в София, а ти си в Пловдив и сме здраво свързани със семейство и училище. Хиляди часове, прекарани по гарите в София, чакайки те, после мразейки целия свят докато те чакам да си тръгнеш. Същото и в Пловдив - десетки хиляди откраднати целувки, хиляди прекъснати прегръдки, стотици горчиви фасове. Цялата ни младост - в броене на стотинки за градския, после за влака, или ако нямаш, на околовръстния, в тайни молби да не те изнасили или убие шофьора. Такси? Можехме само да мечтаем.
Но как започна всичко? С френдфейс. Но не беше обичайната свалка. Не. Вече имах някакъв опит с жените. Е, не особено добър, но на 17 не можеш да си точно Казанова. И все пак вече търсех нещо конкретно. Нещо, което го нямаше в обкръжението ми. И един ден те видях. Просто те мернах за секунда, докато преглеждах "предложенията за приятели" и тогава разбрах, че ще си ти. Ти и само ти завинаги. Господи, как не знаех в какво се забърквам! Но всичко не започна този ден.
Не започна и на следващия.
Или на по-следващия.
Един месец те столквах, четях ти постовете, не смеейки, а и не можейки да харесвам или коментирам. Ти имаше много строга политика към не-приятелите и аз не мислех, че ще имаш каквото и да е основание да ме добавиш. И все пак, със свито сърце, натиснах "предложи приятелство". И за моя изненада, след няколко часа, видях милото "Къв си ти бе?" в чат прозореца. Последва горе-долу следния диалог:
- Твой почитател.
- Аз не съм рок звезда, нямам почитатели.
- Много си красива.
- Глупости.
- Наистина го мисля, затова те добавих.
- Глупости.
- Ти си най-хубавото нещо, което съм виждал. На колко си. 19?
- 16. Ти сериозно ли?
- Аз никога не лъжа.
- Аз не се харесвам.
- А трябва.
Говорихме цяла нощ. Още тогава разбрах, че си с ниско самочувствие, но снимките, които накрая ми позволи да разгледам, бяха божествени. Ти приличаше на пълнолетна, с права руса коса и синьо-зелени очи. Обличаше се като рокаджийка, но това не ми правеше впечатление. Не можех да се откъсна от тези очи. Косата ти беше права естествено, единствено я решеше и миеше два пъти в седмицата. Не знам какво се случи, но ми даде вайбъра си и започнахме да се виждаме всеки ден след училище. Беше божествена. Това май го казах много пъти, но си беше така. Вероятно звучи тъпо, казано от единайстокласник, но исках да бъдеш майката на моите деца и да остарея и умра до теб. А с времето нещата се задълбочаваха. Прекарвахме всяка свободна секунда заедно, споделяхме всичко. Е, както се оказа, не точно всичко. Но истината винаги излиза наяве. Стана така, че повече не можехме да стоим далеч един от друг и аз реших да дойда до Пловдив да те видя. Само за ден. Хванах първия влак в 6 и до 8 бях на Подуяне. Ти ме чакаше там с дънково яке и скъсани джинси. Моята рокаджийка!
- Е, най-после се видяхме.
- По-висок си отколкото очаквах.
- А ти, по-красива, ако е възможно.
- Стига.
- Няма стига. That's what she said.
- Хаха. Ама и твоя хумор!
- Човек като мен поне хумор трябва да има.
- А какъв е човек като теб?
- Ти все още ли не си разбрала?
- Ами след 463263262 часа май не съм.
- Ами ще ти разясня кратко - аз съм творец.
- Знам, че свириш и така нататък. Питам се за друго...
- Не те разбирам.
- Виж. Разбрах, че не си някой побъркан педофил в първите пет минути от първия ни разговор преди месеци. Просто видях, че си хлапе. Но сега не мога да се убедя, че няма да ме изнасилиш или убиеш или кой знае какво...
- А, имаш предвид какъв съм като човек и дали не съм те лъгал. Обиждаш ме. Казах ти, че не лъжа.
- Да проверим ли това?
- Как предлагаш да го проверим?
- С въпроса, на който всеки мъж лъже.
- Давай?
- Колко ти е дълъг?
- 15 сантиметра.
- Не си лъжец. Сега остава да разберем дали не си убиец.
- Щом не съм лъжец и ти казвам, че не съм убиец, това не е ли достатъчно?
- Времето ще покаже.
Говорихме още малко, но заваля и се преместихме в едно малко заведение. Поръчахме си най-евтиното - чай, който ти настоя да платиш, понеже аз съм бил път до тук.
- Виж, ти може да не си лъжец, но аз... скрих едно нещо.
- О, боже мой, изневеряваш ми с най-добрата си приятелка и сега искате тройка... Е, нищо, ще се жертвам.
- Уау, наистина имаш много извратено чувство за хумор. Не, истината е далеч по-...неприятна.
Тогава ти издърпа ръкава си и аз видях белезите. Съдейки по дълбочината и цвета им, бяха правени в продължение на години.
- Аз... не разбирам...
- Започнах уж на шега. Взех едно ножче от бръсначката на баща ми и го прокарах по ръката си. Болката не беше силна, нещо като ухапване от комар. Естествено, започна да кърви, но бях чувала, че се използва сол или ракия, някакъв спирт... - ти клатиш глава и ме гледаш уплашено - виж, знам, че това сигурно ще те отврати, но...
- Не, напротив, нищо... запомни – нищо! –  у теб не може да породи отвращение, дори да се беше появила, налапала човешки скалп...
- Сериозно, направи нещо с това чувство за хумор!
- Както и да е. От кога започна това?
- От дванайсет годишна.
- Защо?
- Нали ти казах, беше на шега.
- А защо продължи?
- Харесваше ми чувството. Хей, нали знаеш, че са лекували като са пускали кръв.
- Абе... правели са го по малко по-друг начин... А ти... какво лекуваш?
- Ниско самочувствие, предполагам.
- Виж, ти си божествено създание. На 16 изглеждаш като топ модел. Всичките ти съученички сигурно умират от завист.
- Не ми е хрумвало. Знаеш ли, бях известна... за малко...
- Какво стана?
- Помагах на всички, бях мила с всички и се стараех да съм, както каза майка ми "добро момиче". И когато отказах на един тъпанар, той пусна слуха в училище че съм курва и всички започнаха да ме отбягват. - ти заплакваш – в самото начало аз не знаех за този слух и се чудех какво става, защо никой не седи до мен, защо си шушукат и се смеят, защо на рожденият ми ден, който делях с едно момиче от класа не получих нищо… нищо, дори и картичка - ти се разхлипваш по-силно и аз те прегръщам.
- Няма, няма... В 17 годишния си живот знаеш ли какво научих?
- Не. - ти бършеш сълзите си.
- Че хората просто са лоши по природа и не заслужават да правиш нищо за тях. Ти си пострадала от това - в теб има твърде много доброта и мръсният свят се опитва да я извлече от теб посредством кръвта ти... е, и сълзите ти, и предполагам всякакви други течности. А, ето я тази превъзходна усмивка, която искам да виждам. Виж, не мога да ти забраня да се режеш. Предполагам че на този етап се е превърнало в наркотик за теб. Но се надявам да поработим за самочувствието.
Ти ме поглеждаш. Не мога да разчета погледа ти, защото още не те познавам - дали с надежда или с недоверие. Но в крайна сметка това няма значение. Прегръщам те по-силно.
- Виж мен. Хич ме няма и в пеенето и в свиренето, а си имам банда и те ме гледат като бог. Уча нови инструменти и съм си казал, че до 25 ще стана по-известен от Майкъл Джексън.
- Може би господин Джексън ще ми покаже как го бива с гимнастиката на езика.
- Ако това е препратка към натискане, трябва да знаеш, че винаги съм готов...

И така завърши - говоримата - част на първата ни истинска среща.

Мина известно време преди да се видим пак. С неудоволствие видях нови белези на ръката ти.
- Говори ли ти се за това?
- Баща ми е лайнар.
- Това е интересен коментар.
- Посегна на майка ми. Отново.
Замълчавам, но започвам да се досещам откъде идва ниското ти самочувствие.
- Тя какво направи?
- Нищо.
- Просто... нищо?
- Ами какво? Той осигурява парите, нея скоро я съкратиха, а на нейната възраст е невъзможно да си намери работа. А и аз...
- ТИ НЕ СИ БРЕМЕ!
- Кой е казал, че съм?
- Но си го мислиш! Мислиш си, че майка ти стои при баща ти защото я е страх заради бъдещето ти!
- Ето кой станал Карл Юнг за една вечер! Може би ще ми кажеш, че затова се и режа.
- Мисля, че трябва да отидеш на психиатър.
- Да бе, все едно ТОЙ ще даде пари за "глупости".
- Дай ми да говоря с него.
- Пич, ти си на седемнайсет, той ще мине през теб като валяк. Бивш боксьор е.
- Не ми пука ако ще и да е Капитан Планета.
- Не, съжалявам.

Освен разговори, всеки ден ти посвещавах стих или няколко реда, за да ти напомням колко прекрасна и уникална си и колко съм щастлив, че съм те срещнал. Сигурно си спомняш и подобни стихове, които започнах да пиша с течение на времето:

Душата ти кърви, момиче,
живецът й бавно изтича,
животът си върви, девойко,
и няма кой да ти помогне,
ако не си помогнеш сама
Излез вече от тази тъма!
Излез ти на светло
додето всичко от нея
не е изтекло...

Те не ти се харесваха много, но в тях влагах послание, което беше в съзвучие с истинските ми чувства.
Дойде лятната ваканция и пред нас предстоеше много важен избор. Дали ти да дойдеш при мен и да прекараш цялата ваканция тук, което, предвид баща ти, беше по-добрия избор. Освен това живеем в огромна къща. Или да прекратим завинаги отношенията си. Защото и двамата знаехме, че не можем да продължаваме така, особено при възможност да сме заедно. За мен всичко беше ясно - педала до метала - караме докрай. Но ти се колебаеше.
- Не искам да те губя. Но ако свикнем да сме заедно, после ще бъде още по-непоносимо.
- Да, и ще станем още по-силни.
- Ти си единственото, което ме държи да не полудея. Баща ми... той... той я убива...
- Трябва да отидете в полицията.
- Ти в коя държава живееш? На кой му пука за каквото и да е?
- Тогава искаш ли да взема един винкел и...?
- И какво? Да го убиеш? Защото само това би го спряло... И ще ни дели затворът. А ние с майка ми ще мизерстваме.

Разбирах, че си права. Говорихме дълго и уморително. Ти каза, че не можеш да дойдеш без майка си, защото само ти го спираш да не я довърши. Щяхте да му кажете, че отивате на село и просто щяхте да хванете влака до София.

  ***

- Разбирам откъде Мари е взела красотата си - казах аз прехласнат пред величествената, дори с тъмните очила, дама.
- Много си мил. Но съм видяла и по-добри дни.
- Таксито чака.
- Чакай да те погледна - каза майка ти и пое ръката ми в своята. - Ти си музикант, нали?
- Много смешно, Мари ви е казала.
- Първо, стига с това ви. И второ, Мари никога не ми споделя.

Ти поклати глава утвърдително.

- Тогава как отгатнахте...ъъъ, отгатна?
- Всичко си го пише тук. Искаш ли да знаеш още какво пише?
- Да.
- Че ти ще спасиш дъщеря ми.
- От какво?
- От самата нея...

И двамата с теб се спогледахме. Разговорът очевидно беше приключил, затова всички мълчаливо влязохме в таксито.

Двата месеца с теб бяха божествени. Майките ни бързо се сприятелиха. Бях загубил баща си преди години. Почина от сърдечен удар. Ровеха нещо по цял ден в градината, а ние с теб прекарвахме дните в леглото, а нощите по заведенията на по кола. Ти съвсем забрави за рязането, пък и не оставаше сама, за да го вършиш и аз почти повярвах на думите на майка ти. Почти.
- Не мога да те оставя. Отказвам! Мамо, защо да не живеем тук?
- Скъпа, и без това останахме ден повече, нека не досаждаме на хората.
- Но вкъщи е ТОЙ. И сега е още по-озверял...

Знаех, че този ден ще настъпи, просто не знаех, че ще е толкова трудно. Преживях хиляди раздели с теб, но тази беше най-тежката, а щом се отразява така на мен, не можех да си представя как се отразява на теб.

Отиде си.

Като хиляди пъти преди това.

Не, не беше същото.

Защото сякаш отмъкна част от мен.

Сякаш беше взела сърцето ми и го изстискваше като мех.

Кап.

Кап.

Кап.

Болката беше непоносима. Мехът се изпразваше и когато и последната капка капнеше, щях да умра. Но може би нямаше да стане така.


Телефонът ми звъни. Часът е по география, затова просто вдигам.
- Кажете?
- Обажда се майката на Мари. Снощи тя се нагълта с хапчета и не можахме да я събудим. Обадихме се в бърза помощ и...
- Как е, за бога, жива ли е? - скачам и изхвърчам от стаята като снаряд.
- Жива е и пита за теб.
- Кажете и че хващам първия влак за Пловдив.

Двата часа на гарата ми се струват като две хиляди години. Естествено, мисля за такси, но нямам толкова пари, а и не обичам да прося от майка си. Известно време сравнявам на кантар любовта си с достойнството си, но тогава идва влака, за да ме спаси от тази дилема.

- Ти, глупаво, глупаво, момиче! - казвам ти и те галя по косата. - Как можа да го направиш?
- Аз съм прокълната! Нося само болка... навсякъде... и в мен...

Видях, че имаше поне още десет резки там, на мекото на ръката ти.

- Може ли да остана насаме с нея? - майка й кимна и излезе тихо от стаята.
- Кажи ми сега какво стана?
- В мен има нещо. - извръщаш глава.
- Какво нещо?
- Знам, че се бъзикам с всичките ти стихове за демони в мен, но мисля, че наистина има някакъв... нещо... зло...
- Глупости! - старая се да изглеждам небрежен. Не ми се получава.
- Виж, това е... истина... нещо в мен... ме кара да искам... да ме няма... да съм... мъртва... страх ме е...
- Край! Наслушах се на глупости! Сега ти ще слушаш! Ще наемем адвокат на майка ти. Тя ще се разведе с баща ти и той ще и плаща издръжка без право да те вижда. Ще живеете у нас. Този демон е психична болест, изкривяване от изживяван многократно ужас. Ти ще посещаваш терапевт. Той ще те излекува. Казах.

С това завършва моята история. А сега нека видим твоята.


 ***



Пловдив - София.
137 км.
3 часа с влак.
Час и нещо с кола.
Близо четири на стоп.
И милиони мили когато аз съм в Пловдив, а любовта на живота ми е в София. Всъщност тази история за теб е започнала малко по-рано отколкото за мен. Поне така твърдиш ти. Казваш, че си ме видял в една от тъпите социални мрежи и си ме столквал, но аз си мисля, че просто си цъкнал случайно. Идеята със столкването не минава при мен. Нито пък това, че съм "богиня" или "божествена". Всъщност да, на 16 съм, а изглеждам по-голяма. Но какво да ти кажа? ГМО. Родена съм в деня на Чернобил. Както и да е. Може би затова съм луда. Или поне така твърди баща ми като вижда белезите. Да... белезите... всичко започна оттам. Ти ги видя на първата ни среща и аз просто нямаше как да ги обясня. И сега не мога... просто онова чувство на... пренасочване на болката... мирисът на спирт, щипенето, или пък солта... капките кръв... някаква магия има във всичко това... А когато ТОЙ... винаги му казвахме ТОЙ, сякаш беше някакво божество на мъстта, някакъв демон на възмездието, когато се връщаше пиян и посягаше на майка ми… Аз плачех в съседната стая и се чудех дали ще я убие, а от другата стая не се чуваше нищо, освен тъпите удари. Тя никога не издаде звук. Беше силна жена. Не като мен. Аз се скъсвах от рев, защото знаех, че съм следващата. Странно, но той никога не ми посегна. Майка ми не ми каза, но мисля, че е имало някакво споразумение между тях, може би го е заплашила (колко смешно е да използвам тази дума, но все пак…) да не ми посяга. Пък и аз вече правех достатъчно по този въпрос.

Веднъж ти ме попита дали съм била известна в училище. Отговорих ти честно, но не напълно изчерпателно. Бях НАЙ-ИЗВЕСТНАТА. Всички ми подражаваха, пишех домашните на всички и изкарвах доста пари от това, винаги бях готова с остроумен коментар или парлива забележка. Какво стана ли? Тръгнах с капитана на футболния отбор. Да, ударили ме бяха хормони, от това не съм видяла някой да се е спасил. Ходихме няколко месеца и веднъж, в колата му... той просто ме натисна и започна да ме разсъблича. Аз го отблъснах грубо и му казах, че не съм готова. Тогава бях на 14!!! Но той продължи, тогава го ритнах и избягах. Бяхме доста далеч от града, а и аз се криех от пътя, за да не ме види, така че беше дълга нощ. Но още по-дълъг ми се видя следващия ден. Отидох до тоалетна и там пишеше името ми, че съм курва и правя 3 в 1 за два лева. Имаше го и номерът ми. Мина време, но тази новина скоро стигна до всички. Естествено, трябваше да сменя номера, смених и прическата и всичко, което можах. Затова сега съм руса. Но не помогна. Изведнъж бях паднала като Луцифер, но нямах никаква сила. Освен да се наранявам. И когато стана това с рождения ден... Ани получи подаръци от целия клас, а аз стоях в ъгъла, сама, защото никой не искаше да стои до мен...

Когато започнахме да се виждаме и чуваме с теб, усетих как ми става по-леко, но не престанах с рязането. Правех го всяка събота. Беше като ритуал. Баща ми се връщаше пиян, защото работеше до събота и след това се отбиваше в бирарията и започваше наказанието. За какво я наказваше, само той си знаеше. Аз бях си подготвила ножчетата, солта и спирта. Всичко беше като добре изпипана симфония.
Глух удар, лъкът се вдига, реже, глух трясък, спиртът се вдига, глух удар, спиртът попива...

Може би наистина съм луда. В началото ти ми пишеше любовни стихове и сладки неща всеки ден, но постепенно... мисля, че се опитваше да ме накараш да се замисля за това вътре в мен. За чудовището, което тези нечовешки отношения бяха създали. И успя. В началото не вярвах, разбира се. Ако ти кажат, че в теб има демон, отвръщаш, че в тях има кирливо прасе и се хилиш. Но постепенно го обмислих и реших, че в мен има нещо много нередно.

И ето че дойде денят, в който трябваше да решим дали да дойдем с майка ми или да останем. Всъщност, това за майка ми го добавих напосоки без да знам дали ще се навиеш. Знаех, че имаш голяма къща, но не бях виждала майка ти. Много мислих и реших, че може би баща ми ще види какво е без нас и нещо в него ще се стопли. Грешах, разбира се. Но си прекарахме чудесно. Знаеш ли, въпреки че постоянно си го казвахме, така и не разбрахме колко значим един за друг. Обичам те. Обичам те повече от въздуха и водата. Готова съм да продам грешната си душа за теб. Такива думи изрекох стотици, хиляди пъти когато се сбогувахме, шептях ги като мантра, крещях ги като вещица на клада, за малко да ме затворят и може би щеше да е по-добре да бяха.

Не издържах. Прибрахме се. Той седеше на входната врата с колан в ръка. В сивите му очи имаше студенина, която пронизваше като ледени остриета. В тях нямаше милост, имаше само... мъст. За какво? Какво беше направила майка ми? И кога? Никога не разбрах. Както аз не споделях, така и тя не споделяше отминалия си живот. Може би му беше изневерила. Не вярвах. Не знаех. Може би... не, не, не... нищо не оправдаваше това... Започнах да мисля трескаво. Имаше два варианта. Да го изненадам и да го убия? Не, не можех да убия хладнокръвно. И да се махна. Но полицията щеше да ме намери. Поне за това ставаха. Аз й пречех да е свободна. Значи трябваше да ме няма. И решението само се появи пред мен - хапчетата й за сън.

Другото го знаеш. Знаеш и, че след дълги дела спечелихме. Той всъщност не искаше да се грижи за мен и за майка ми, а само да ни мъчи и това лесно се видя от свидетелите и нашите показания. Отне ми години терапия и много лечебни нощи с теб, за да осъзная, че всъщност рязането не ми е необходимо и че не съм никоя и нищо.
Сега живеем в голямата... ни... къща... където отглеждаме нашите деца... с нашите майки. А бащите ни вече не са фактор.

Пък и нямам време да се режа, защото майките ни ми намират работа в къщата, а цялото останало време прекарвам с теб и с приятелите ти, които се оказаха готина компания. И знам, че майка ми не е голям гадател, но мисля, че ти наистина успя да ме спасиш от самата мен.