16 май 2018 г.

Елада

Аз съм млада, непокорна, смела -
като дивите газели -
своя стръмен кален път поела.

Аз съм млада, талантлива, здрава.
Нараних ли те? Прощавай.
Но бях с теб и вече продължавам...

Аз съм млада, млада, млада...
Чак от древната Елада
идвам с огън
и с дъжд от стрели
и от стомана.
Да покорявам мога
само с поглед.
От мен боли
и аз боля,
но болката е винаги желана.

1 май 2018 г.

Мари и Спас


София - Пловдив.
137 км.
3 часа с влак.
Час и нещо с кола.
Близо четири на стоп.
И безкрайно далеч когато аз съм в София, а ти си в Пловдив и сме здраво свързани със семейство и училище. Хиляди часове, прекарани по гарите в София, чакайки те, после мразейки целия свят докато те чакам да си тръгнеш. Същото и в Пловдив - десетки хиляди откраднати целувки, хиляди прекъснати прегръдки, стотици горчиви фасове. Цялата ни младост - в броене на стотинки за градския, после за влака, или ако нямаш, на околовръстния, в тайни молби да не те изнасили или убие шофьора. Такси? Можехме само да мечтаем.
Но как започна всичко? С френдфейс. Но не беше обичайната свалка. Не. Вече имах някакъв опит с жените. Е, не особено добър, но на 17 не можеш да си точно Казанова. И все пак вече търсех нещо конкретно. Нещо, което го нямаше в обкръжението ми. И един ден те видях. Просто те мернах за секунда, докато преглеждах "предложенията за приятели" и тогава разбрах, че ще си ти. Ти и само ти завинаги. Господи, как не знаех в какво се забърквам! Но всичко не започна този ден.
Не започна и на следващия.
Или на по-следващия.
Един месец те столквах, четях ти постовете, не смеейки, а и не можейки да харесвам или коментирам. Ти имаше много строга политика към не-приятелите и аз не мислех, че ще имаш каквото и да е основание да ме добавиш. И все пак, със свито сърце, натиснах "предложи приятелство". И за моя изненада, след няколко часа, видях милото "Къв си ти бе?" в чат прозореца. Последва горе-долу следния диалог:
- Твой почитател.
- Аз не съм рок звезда, нямам почитатели.
- Много си красива.
- Глупости.
- Наистина го мисля, затова те добавих.
- Глупости.
- Ти си най-хубавото нещо, което съм виждал. На колко си. 19?
- 16. Ти сериозно ли?
- Аз никога не лъжа.
- Аз не се харесвам.
- А трябва.
Говорихме цяла нощ. Още тогава разбрах, че си с ниско самочувствие, но снимките, които накрая ми позволи да разгледам, бяха божествени. Ти приличаше на пълнолетна, с права руса коса и синьо-зелени очи. Обличаше се като рокаджийка, но това не ми правеше впечатление. Не можех да се откъсна от тези очи. Косата ти беше права естествено, единствено я решеше и миеше два пъти в седмицата. Не знам какво се случи, но ми даде вайбъра си и започнахме да се виждаме всеки ден след училище. Беше божествена. Това май го казах много пъти, но си беше така. Вероятно звучи тъпо, казано от единайстокласник, но исках да бъдеш майката на моите деца и да остарея и умра до теб. А с времето нещата се задълбочаваха. Прекарвахме всяка свободна секунда заедно, споделяхме всичко. Е, както се оказа, не точно всичко. Но истината винаги излиза наяве. Стана така, че повече не можехме да стоим далеч един от друг и аз реших да дойда до Пловдив да те видя. Само за ден. Хванах първия влак в 6 и до 8 бях на Подуяне. Ти ме чакаше там с дънково яке и скъсани джинси. Моята рокаджийка!
- Е, най-после се видяхме.
- По-висок си отколкото очаквах.
- А ти, по-красива, ако е възможно.
- Стига.
- Няма стига. That's what she said.
- Хаха. Ама и твоя хумор!
- Човек като мен поне хумор трябва да има.
- А какъв е човек като теб?
- Ти все още ли не си разбрала?
- Ами след 463263262 часа май не съм.
- Ами ще ти разясня кратко - аз съм творец.
- Знам, че свириш и така нататък. Питам се за друго...
- Не те разбирам.
- Виж. Разбрах, че не си някой побъркан педофил в първите пет минути от първия ни разговор преди месеци. Просто видях, че си хлапе. Но сега не мога да се убедя, че няма да ме изнасилиш или убиеш или кой знае какво...
- А, имаш предвид какъв съм като човек и дали не съм те лъгал. Обиждаш ме. Казах ти, че не лъжа.
- Да проверим ли това?
- Как предлагаш да го проверим?
- С въпроса, на който всеки мъж лъже.
- Давай?
- Колко ти е дълъг?
- 15 сантиметра.
- Не си лъжец. Сега остава да разберем дали не си убиец.
- Щом не съм лъжец и ти казвам, че не съм убиец, това не е ли достатъчно?
- Времето ще покаже.
Говорихме още малко, но заваля и се преместихме в едно малко заведение. Поръчахме си най-евтиното - чай, който ти настоя да платиш, понеже аз съм бил път до тук.
- Виж, ти може да не си лъжец, но аз... скрих едно нещо.
- О, боже мой, изневеряваш ми с най-добрата си приятелка и сега искате тройка... Е, нищо, ще се жертвам.
- Уау, наистина имаш много извратено чувство за хумор. Не, истината е далеч по-...неприятна.
Тогава ти издърпа ръкава си и аз видях белезите. Съдейки по дълбочината и цвета им, бяха правени в продължение на години.
- Аз... не разбирам...
- Започнах уж на шега. Взех едно ножче от бръсначката на баща ми и го прокарах по ръката си. Болката не беше силна, нещо като ухапване от комар. Естествено, започна да кърви, но бях чувала, че се използва сол или ракия, някакъв спирт... - ти клатиш глава и ме гледаш уплашено - виж, знам, че това сигурно ще те отврати, но...
- Не, напротив, нищо... запомни – нищо! –  у теб не може да породи отвращение, дори да се беше появила, налапала човешки скалп...
- Сериозно, направи нещо с това чувство за хумор!
- Както и да е. От кога започна това?
- От дванайсет годишна.
- Защо?
- Нали ти казах, беше на шега.
- А защо продължи?
- Харесваше ми чувството. Хей, нали знаеш, че са лекували като са пускали кръв.
- Абе... правели са го по малко по-друг начин... А ти... какво лекуваш?
- Ниско самочувствие, предполагам.
- Виж, ти си божествено създание. На 16 изглеждаш като топ модел. Всичките ти съученички сигурно умират от завист.
- Не ми е хрумвало. Знаеш ли, бях известна... за малко...
- Какво стана?
- Помагах на всички, бях мила с всички и се стараех да съм, както каза майка ми "добро момиче". И когато отказах на един тъпанар, той пусна слуха в училище че съм курва и всички започнаха да ме отбягват. - ти заплакваш – в самото начало аз не знаех за този слух и се чудех какво става, защо никой не седи до мен, защо си шушукат и се смеят, защо на рожденият ми ден, който делях с едно момиче от класа не получих нищо… нищо, дори и картичка - ти се разхлипваш по-силно и аз те прегръщам.
- Няма, няма... В 17 годишния си живот знаеш ли какво научих?
- Не. - ти бършеш сълзите си.
- Че хората просто са лоши по природа и не заслужават да правиш нищо за тях. Ти си пострадала от това - в теб има твърде много доброта и мръсният свят се опитва да я извлече от теб посредством кръвта ти... е, и сълзите ти, и предполагам всякакви други течности. А, ето я тази превъзходна усмивка, която искам да виждам. Виж, не мога да ти забраня да се режеш. Предполагам че на този етап се е превърнало в наркотик за теб. Но се надявам да поработим за самочувствието.
Ти ме поглеждаш. Не мога да разчета погледа ти, защото още не те познавам - дали с надежда или с недоверие. Но в крайна сметка това няма значение. Прегръщам те по-силно.
- Виж мен. Хич ме няма и в пеенето и в свиренето, а си имам банда и те ме гледат като бог. Уча нови инструменти и съм си казал, че до 25 ще стана по-известен от Майкъл Джексън.
- Може би господин Джексън ще ми покаже как го бива с гимнастиката на езика.
- Ако това е препратка към натискане, трябва да знаеш, че винаги съм готов...

И така завърши - говоримата - част на първата ни истинска среща.

Мина известно време преди да се видим пак. С неудоволствие видях нови белези на ръката ти.
- Говори ли ти се за това?
- Баща ми е лайнар.
- Това е интересен коментар.
- Посегна на майка ми. Отново.
Замълчавам, но започвам да се досещам откъде идва ниското ти самочувствие.
- Тя какво направи?
- Нищо.
- Просто... нищо?
- Ами какво? Той осигурява парите, нея скоро я съкратиха, а на нейната възраст е невъзможно да си намери работа. А и аз...
- ТИ НЕ СИ БРЕМЕ!
- Кой е казал, че съм?
- Но си го мислиш! Мислиш си, че майка ти стои при баща ти защото я е страх заради бъдещето ти!
- Ето кой станал Карл Юнг за една вечер! Може би ще ми кажеш, че затова се и режа.
- Мисля, че трябва да отидеш на психиатър.
- Да бе, все едно ТОЙ ще даде пари за "глупости".
- Дай ми да говоря с него.
- Пич, ти си на седемнайсет, той ще мине през теб като валяк. Бивш боксьор е.
- Не ми пука ако ще и да е Капитан Планета.
- Не, съжалявам.

Освен разговори, всеки ден ти посвещавах стих или няколко реда, за да ти напомням колко прекрасна и уникална си и колко съм щастлив, че съм те срещнал. Сигурно си спомняш и подобни стихове, които започнах да пиша с течение на времето:

Душата ти кърви, момиче,
живецът й бавно изтича,
животът си върви, девойко,
и няма кой да ти помогне,
ако не си помогнеш сама
Излез вече от тази тъма!
Излез ти на светло
додето всичко от нея
не е изтекло...

Те не ти се харесваха много, но в тях влагах послание, което беше в съзвучие с истинските ми чувства.
Дойде лятната ваканция и пред нас предстоеше много важен избор. Дали ти да дойдеш при мен и да прекараш цялата ваканция тук, което, предвид баща ти, беше по-добрия избор. Освен това живеем в огромна къща. Или да прекратим завинаги отношенията си. Защото и двамата знаехме, че не можем да продължаваме така, особено при възможност да сме заедно. За мен всичко беше ясно - педала до метала - караме докрай. Но ти се колебаеше.
- Не искам да те губя. Но ако свикнем да сме заедно, после ще бъде още по-непоносимо.
- Да, и ще станем още по-силни.
- Ти си единственото, което ме държи да не полудея. Баща ми... той... той я убива...
- Трябва да отидете в полицията.
- Ти в коя държава живееш? На кой му пука за каквото и да е?
- Тогава искаш ли да взема един винкел и...?
- И какво? Да го убиеш? Защото само това би го спряло... И ще ни дели затворът. А ние с майка ми ще мизерстваме.

Разбирах, че си права. Говорихме дълго и уморително. Ти каза, че не можеш да дойдеш без майка си, защото само ти го спираш да не я довърши. Щяхте да му кажете, че отивате на село и просто щяхте да хванете влака до София.

  ***

- Разбирам откъде Мари е взела красотата си - казах аз прехласнат пред величествената, дори с тъмните очила, дама.
- Много си мил. Но съм видяла и по-добри дни.
- Таксито чака.
- Чакай да те погледна - каза майка ти и пое ръката ми в своята. - Ти си музикант, нали?
- Много смешно, Мари ви е казала.
- Първо, стига с това ви. И второ, Мари никога не ми споделя.

Ти поклати глава утвърдително.

- Тогава как отгатнахте...ъъъ, отгатна?
- Всичко си го пише тук. Искаш ли да знаеш още какво пише?
- Да.
- Че ти ще спасиш дъщеря ми.
- От какво?
- От самата нея...

И двамата с теб се спогледахме. Разговорът очевидно беше приключил, затова всички мълчаливо влязохме в таксито.

Двата месеца с теб бяха божествени. Майките ни бързо се сприятелиха. Бях загубил баща си преди години. Почина от сърдечен удар. Ровеха нещо по цял ден в градината, а ние с теб прекарвахме дните в леглото, а нощите по заведенията на по кола. Ти съвсем забрави за рязането, пък и не оставаше сама, за да го вършиш и аз почти повярвах на думите на майка ти. Почти.
- Не мога да те оставя. Отказвам! Мамо, защо да не живеем тук?
- Скъпа, и без това останахме ден повече, нека не досаждаме на хората.
- Но вкъщи е ТОЙ. И сега е още по-озверял...

Знаех, че този ден ще настъпи, просто не знаех, че ще е толкова трудно. Преживях хиляди раздели с теб, но тази беше най-тежката, а щом се отразява така на мен, не можех да си представя как се отразява на теб.

Отиде си.

Като хиляди пъти преди това.

Не, не беше същото.

Защото сякаш отмъкна част от мен.

Сякаш беше взела сърцето ми и го изстискваше като мех.

Кап.

Кап.

Кап.

Болката беше непоносима. Мехът се изпразваше и когато и последната капка капнеше, щях да умра. Но може би нямаше да стане така.


Телефонът ми звъни. Часът е по география, затова просто вдигам.
- Кажете?
- Обажда се майката на Мари. Снощи тя се нагълта с хапчета и не можахме да я събудим. Обадихме се в бърза помощ и...
- Как е, за бога, жива ли е? - скачам и изхвърчам от стаята като снаряд.
- Жива е и пита за теб.
- Кажете и че хващам първия влак за Пловдив.

Двата часа на гарата ми се струват като две хиляди години. Естествено, мисля за такси, но нямам толкова пари, а и не обичам да прося от майка си. Известно време сравнявам на кантар любовта си с достойнството си, но тогава идва влака, за да ме спаси от тази дилема.

- Ти, глупаво, глупаво, момиче! - казвам ти и те галя по косата. - Как можа да го направиш?
- Аз съм прокълната! Нося само болка... навсякъде... и в мен...

Видях, че имаше поне още десет резки там, на мекото на ръката ти.

- Може ли да остана насаме с нея? - майка й кимна и излезе тихо от стаята.
- Кажи ми сега какво стана?
- В мен има нещо. - извръщаш глава.
- Какво нещо?
- Знам, че се бъзикам с всичките ти стихове за демони в мен, но мисля, че наистина има някакъв... нещо... зло...
- Глупости! - старая се да изглеждам небрежен. Не ми се получава.
- Виж, това е... истина... нещо в мен... ме кара да искам... да ме няма... да съм... мъртва... страх ме е...
- Край! Наслушах се на глупости! Сега ти ще слушаш! Ще наемем адвокат на майка ти. Тя ще се разведе с баща ти и той ще и плаща издръжка без право да те вижда. Ще живеете у нас. Този демон е психична болест, изкривяване от изживяван многократно ужас. Ти ще посещаваш терапевт. Той ще те излекува. Казах.

С това завършва моята история. А сега нека видим твоята.


 ***



Пловдив - София.
137 км.
3 часа с влак.
Час и нещо с кола.
Близо четири на стоп.
И милиони мили когато аз съм в Пловдив, а любовта на живота ми е в София. Всъщност тази история за теб е започнала малко по-рано отколкото за мен. Поне така твърдиш ти. Казваш, че си ме видял в една от тъпите социални мрежи и си ме столквал, но аз си мисля, че просто си цъкнал случайно. Идеята със столкването не минава при мен. Нито пък това, че съм "богиня" или "божествена". Всъщност да, на 16 съм, а изглеждам по-голяма. Но какво да ти кажа? ГМО. Родена съм в деня на Чернобил. Както и да е. Може би затова съм луда. Или поне така твърди баща ми като вижда белезите. Да... белезите... всичко започна оттам. Ти ги видя на първата ни среща и аз просто нямаше как да ги обясня. И сега не мога... просто онова чувство на... пренасочване на болката... мирисът на спирт, щипенето, или пък солта... капките кръв... някаква магия има във всичко това... А когато ТОЙ... винаги му казвахме ТОЙ, сякаш беше някакво божество на мъстта, някакъв демон на възмездието, когато се връщаше пиян и посягаше на майка ми… Аз плачех в съседната стая и се чудех дали ще я убие, а от другата стая не се чуваше нищо, освен тъпите удари. Тя никога не издаде звук. Беше силна жена. Не като мен. Аз се скъсвах от рев, защото знаех, че съм следващата. Странно, но той никога не ми посегна. Майка ми не ми каза, но мисля, че е имало някакво споразумение между тях, може би го е заплашила (колко смешно е да използвам тази дума, но все пак…) да не ми посяга. Пък и аз вече правех достатъчно по този въпрос.

Веднъж ти ме попита дали съм била известна в училище. Отговорих ти честно, но не напълно изчерпателно. Бях НАЙ-ИЗВЕСТНАТА. Всички ми подражаваха, пишех домашните на всички и изкарвах доста пари от това, винаги бях готова с остроумен коментар или парлива забележка. Какво стана ли? Тръгнах с капитана на футболния отбор. Да, ударили ме бяха хормони, от това не съм видяла някой да се е спасил. Ходихме няколко месеца и веднъж, в колата му... той просто ме натисна и започна да ме разсъблича. Аз го отблъснах грубо и му казах, че не съм готова. Тогава бях на 14!!! Но той продължи, тогава го ритнах и избягах. Бяхме доста далеч от града, а и аз се криех от пътя, за да не ме види, така че беше дълга нощ. Но още по-дълъг ми се видя следващия ден. Отидох до тоалетна и там пишеше името ми, че съм курва и правя 3 в 1 за два лева. Имаше го и номерът ми. Мина време, но тази новина скоро стигна до всички. Естествено, трябваше да сменя номера, смених и прическата и всичко, което можах. Затова сега съм руса. Но не помогна. Изведнъж бях паднала като Луцифер, но нямах никаква сила. Освен да се наранявам. И когато стана това с рождения ден... Ани получи подаръци от целия клас, а аз стоях в ъгъла, сама, защото никой не искаше да стои до мен...

Когато започнахме да се виждаме и чуваме с теб, усетих как ми става по-леко, но не престанах с рязането. Правех го всяка събота. Беше като ритуал. Баща ми се връщаше пиян, защото работеше до събота и след това се отбиваше в бирарията и започваше наказанието. За какво я наказваше, само той си знаеше. Аз бях си подготвила ножчетата, солта и спирта. Всичко беше като добре изпипана симфония.
Глух удар, лъкът се вдига, реже, глух трясък, спиртът се вдига, глух удар, спиртът попива...

Може би наистина съм луда. В началото ти ми пишеше любовни стихове и сладки неща всеки ден, но постепенно... мисля, че се опитваше да ме накараш да се замисля за това вътре в мен. За чудовището, което тези нечовешки отношения бяха създали. И успя. В началото не вярвах, разбира се. Ако ти кажат, че в теб има демон, отвръщаш, че в тях има кирливо прасе и се хилиш. Но постепенно го обмислих и реших, че в мен има нещо много нередно.

И ето че дойде денят, в който трябваше да решим дали да дойдем с майка ми или да останем. Всъщност, това за майка ми го добавих напосоки без да знам дали ще се навиеш. Знаех, че имаш голяма къща, но не бях виждала майка ти. Много мислих и реших, че може би баща ми ще види какво е без нас и нещо в него ще се стопли. Грешах, разбира се. Но си прекарахме чудесно. Знаеш ли, въпреки че постоянно си го казвахме, така и не разбрахме колко значим един за друг. Обичам те. Обичам те повече от въздуха и водата. Готова съм да продам грешната си душа за теб. Такива думи изрекох стотици, хиляди пъти когато се сбогувахме, шептях ги като мантра, крещях ги като вещица на клада, за малко да ме затворят и може би щеше да е по-добре да бяха.

Не издържах. Прибрахме се. Той седеше на входната врата с колан в ръка. В сивите му очи имаше студенина, която пронизваше като ледени остриета. В тях нямаше милост, имаше само... мъст. За какво? Какво беше направила майка ми? И кога? Никога не разбрах. Както аз не споделях, така и тя не споделяше отминалия си живот. Може би му беше изневерила. Не вярвах. Не знаех. Може би... не, не, не... нищо не оправдаваше това... Започнах да мисля трескаво. Имаше два варианта. Да го изненадам и да го убия? Не, не можех да убия хладнокръвно. И да се махна. Но полицията щеше да ме намери. Поне за това ставаха. Аз й пречех да е свободна. Значи трябваше да ме няма. И решението само се появи пред мен - хапчетата й за сън.

Другото го знаеш. Знаеш и, че след дълги дела спечелихме. Той всъщност не искаше да се грижи за мен и за майка ми, а само да ни мъчи и това лесно се видя от свидетелите и нашите показания. Отне ми години терапия и много лечебни нощи с теб, за да осъзная, че всъщност рязането не ми е необходимо и че не съм никоя и нищо.
Сега живеем в голямата... ни... къща... където отглеждаме нашите деца... с нашите майки. А бащите ни вече не са фактор.

Пък и нямам време да се режа, защото майките ни ми намират работа в къщата, а цялото останало време прекарвам с теб и с приятелите ти, които се оказаха готина компания. И знам, че майка ми не е голям гадател, но мисля, че ти наистина успя да ме спасиш от самата мен.

16 април 2018 г.

Затвор за душите

Таблети, киндели, смартфони,
купете джаджи електронни...
Все най-новия модел!
Или какво,
ако не си го взел?
Не усещате ли, хора?
Нима не чувствате затвора,
в който се затваряте сами -
затвор не с клетки и стени,
затвор за мозъчните ви вълни,
затвор за съзнанията и душите,
и него не можете да разрушите...
А той руши ви бавно ден след ден
и човек за човек е  по-студен...
Вече няма хора - има консуматори -
на вещи, техника и комутатори!

11 април 2018 г.

Какво е да си обичан?

Знаеш ли какво е да си обичан?
Да има някой там
който сам
да събори цяла сграда
с голи две ръце
да изкопае язовир
който твоето лице
да помни докато е жив
който може да изстрада
зверски мъки
и след сто разлъки
пак да иска да е с теб
след ураган от лед
да пази топло своето сърце
който да изгори на клада
и на дявола душата си да продаде
после клетва кръвна да престъпи
толкова да му бъдат скъпи
сълзите ти и кръвта ти
Ето това е да бъдеш обичан!

21 март 2018 г.

Анджелика

Анджелика, Анджелика,
разпери ти ангелски криле -
нека буря огнелика
разрази се на това поле...

Аджелика, Анджелика,
разплачи се с ангелски сълзи,
нека злото разнолико
надалеч от тук да запълзи.

Аджелика, Анджелика,
целуни ме страстно ти веднъж,
за да мога да извикам
колко хубаво е да си мъж!

18 март 2018 г.

Лалайка (песен)

Малката Лалайка в пясъка игра,
там намери чудна лъскава пара.
Искаше да купи с нея шоколад
от количката на дядо белобрад.

Лалайка, Лалайка в пясъка игра,
там намери чудна лъскава пара.

После пък прииска й се сладолед
или малко пликче пълно с слънчоглед.
Но беше малка златната паричка
и тя не стигаше, уви, за всичко.

Лалайка, Лалайка в пясъка игра,
там намери чудна лъскава пара.

Близо там на кея просяк тя видя,
и сърцето скръб във миг й завладя.
Даде му детето златната парица
от очите тъжни текнаха сълзици.

Лалайка, Лалайка, в пясъка игра,
там намери чудна лъскава пара.

Не разбираш, нали?

Не разбираш, нали,
че дори да боли,
аз тук съм за теб,
през вихър свиреп,
през огън и лед,
и знам, че звучи
леко пресилено -
всичко е истина:
във мрак и лъчи
както искаш мъчи ме
с твоя поглед лъчист
както решиш наречи ме,
но ти си за мен
лъч в зимен ден,
смях в тъжен ден.
Порив топъл,
нежен вопъл...

16 март 2018 г.

Имат ли машините отечество?

Милиарди процесори
заместват вече мозъчните клетки...
Смарт- и айфони
чертаят електрически решетки,
зад които сме затворени.
А бяхме хора!
Сега сме просто юзъри,
консуматори и купувачи.
На ден по хиляди задачи
вършат вместо нас роботи...
А кой от нас работи?
Конвейери и линии поточни,
и разрези ужасно точни,
до милиметри, до микрони...
Машините правят машини,
процесори хиляди, милиони.
За какво са тези легиони?
Помисли добре, Човечество!
Имат ли машините отечество?

15 март 2018 г.

Какво е свободата?

Да изляза посреднощ,
да съм лоша,
да открадна скъп парфюм,
да ям от коша,
да обърна стаята на кочина,
да ходя с галоши,
да изляза с дванайсет момчета
да избягам от къщи
само със сак и с ботуши,
за да ловя риба на язовира,
да пия вода, откъдето извира,
да се къпя в потока,
да не плащам за тока,
да живея в квартира,
с любовта на живота си,
после да го изритам,
за да си намеря друг,
смотан, но душевно чист,
да му посветя роман
и да го изгоря до лист...
Свобода е да скоча от моста
вратата си да залостя
и да не пускам никой
цяла седмица.
Свободата е
"искам" да е равно на "правя"

13 март 2018 г.

Феминистко

Не, не съм кукла барби
със силиконови джуки
и балони-балкони.
Не, не съм куха лейка
неграмотна и тъпа
жалка мутреса...
Не, аз съм силна,
сама се оправям -
работя по много,
забавлявам се често
и добра съм, и лоша -
приеми ме такава
или си карай по пътя,
че макар и безплатна,
ще ти изляза пак скъпа.

Децата на новия век

Ние сме децата на новия век!
Където човекът не е човек.
Човекът е вещ.
Човекът е роб.
Ако в нещо си вещ,
те тъпчат до гроб.
Добре дошли във новия век!
Вериги в него ние ковем.
Нови джиесеми.
Таблети и айподи.
Все не стига време,
а никъде не ходим!
Ние сме децата на новия век!
Където човекът не е човек.

2 март 2018 г.

Господар на злото

Майка ми е лоша,
баща ми е добър,
това ме прави мелез и
по мене има белези
от любов и от омраза
и тайни много запазила
дойдох при вас - нормалните
обикновените, баналните,
да ви поднеса
тайната Велика
да ви отнеса
с буря Огнелика,
защото какво е света
без малко зло
като стъбло
от бурен във житна нива
като шал красив отива
на вечерна рокля;
трябва много воля
да откажеш този чуден дар
ти на злото да си господар.

15 февруари 2018 г.

Гавра с вампир

Ммм, колко вкусна е кръвта ти,
ще те смукна двайсет пъти,
после ще те пусна бледна,
за да не е за последно,
а когато пак си сочна,
аз отново ще те почна,
и ще смуча, и ще смуча,
от кръвта ти ще получа
много сила, витамини...
И живот плюс сто години.
И когато я докрай източа,
Теб, читателко, аз ще нароча -
отначало почвам, скъпа...
Колко вкусна е кръвта ти!

31 януари 2018 г.

Родена от Светлината

От Светлината съм родена,
имам ангелски криле
денем къпя се в росата
по широкото поле.

Да си грешен що е, аз не зная
нито злоба да таиш
суетата светска ми е чужда,
знам какво е да простиш.

Природата обичам цяла
и човеците, дори
животинките обичам -
всичко, що живот таи.

Щом спомина се и
мойто тяло:
чисто
светло
бяло
що е в мрака оцеляло
ще се слее със живота 
и ще го пречисти...
И започвам с тези листи.

28 януари 2018 г.

Обичам пролетта

Обичам пролетта
и мирис на листа,
преди бях срамежлива,
но открих - не ми отива,
и преборих тежка болест,
проявих огромна воля,
обожавам да създавам
всички искат да продавам,
но ще им покажа смело -
има ум зад мойто чело
мечтая си от пет годишна
неща велики да напиша
и знам, ще дойде ден когато
ще ми се отплати богато
целият ми труд, упорство,
и ще ахнат всички хора,
и тогава няма да продавам,
а свободно ще си пиша
от пет та чак до сто годишна...

21 януари 2018 г.

Всички мои стихове

Всички мои стихове
така са тихи
те са само щрихи
на нещо по-голямо
смисъл още няма
само ями
пълни с думи
неразумни
и безумни
парчета само
от нещо по-голямо
просто щрихи
са всички мои стиховe

13 януари 2018 г.

1 януари 2018 г.

Те са в мен

Те са в мен.
Да ги унищожа ли?
Вече ден,
откак са ме заяли...
Те са в мен
нетърсени и нежелани,
уморен
съм, толкова са неразбрани.

Извратено

всичко е зелено
треви
цветя
и сгради
има нещо извратено
в начина по който страдам
зима е
а няма никакви кокичета
страдам в името
на някакви момичета
всичко е зелено
сгради
улици
автомобили
вече нямам сили
от тези извращения
не стават даже и стихотворения

26 декември 2017 г.

Третата Световна Война

Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И човечеството я загуби. 
Аз я загубих. 

Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам.

И изведнъж всичко става черно. Като лента пред мен преминава всичко около Събуждането ми до този момент.
Предишният ми живот няма значение. Приемните родители, които сами не знаят, че не са ми биологичните. Двете им отрязани глави в кофата, когато се опита да ме пречупиш. Спомените се смесват. Детството, в което зависех от емоциите на другите, защото ги улавях, но още не можех да се храня с тях. Никол, която идваше гола в тъмната ми килия, едно девствено тяло и съзнание, което ме молеше да го погълна. Всичко е в мен. Изживявам го сякаш отново.
А може би е така? 

- Хей, пъзльо, хайде удари ме! Удари ме де! Или ще насереш гащите?
Това е Здравко. Здрав като бик и по-тъп от крава. Помня го и знам какво ще се случи, но не мога да го спра.
Посягам да го ударя, а той ме сваля на земята с дясно кроше.
Надвесва се над мен и почва да ме рита. И тъкмо когато се приближава по-близо и очите ни се срещат, нещо става в мозъка ми. И ролите се разменят. Изведнъж в очите му се появяват сълзи, и започва да плаче и да бяга, а аз тичам след него и го ритам.
И така ставам бияча на училището. Дълги години - докато завърша, никой не смее да ме закача.
Но защо виждам това?
Картината се сменя. Първата ми любов. Първият ми път. Кошмар, заради който скоро не опитвам пак. Надя. Галя я по тялото и по косата, целувам я и усещам как чувствата й се възпламеняват. Виждам центровете на възбуда и пия от тях. Пия твърде лакомо и усещам как тя отслабва. Изведнъж започва да стене, но не от възбуда, а от болка, но аз не спирам, аз като вампир я изпивам и тя бавно гасне. Но това не е Събуждането ми. Тогава съм бил твърде малък за да мога да убия тяло и съзнание. Тя просто заспива от изтощение и аз я оставям, след което я зарязвам и не й се обадждам както би направил всеки тъп сваляч. А тя значи за мен повече от всичко на света.

Сега съм в университета. 
Вече свикнах с тези спомени и знам, че целят нещо, затова ги пускам да минават пред очите ми. Вече ги усещам като изживени.
В университета вече знаех от кого да пия и колко без да бъде забелязано, но не съзнавах, че има и други същества, които може би имат по-силни "носове". Втората година имах "среща" с един от моите двойници. Той не приличаше много на мен, но имаше същите сили. Намирах се в сградата на университета, когато изведнъж всички около мен паднаха на земята. Тогава не знаех какво става, но инстинктивно се "затворих", което ми спаси кожата. След секунда усетих тласък, който би убил стадо бикове. Отклоних го и се "разтворих" - изядох всичко останало в радиус от километър и отговорих подобаващо. После се "затворих" и зачаках. Той беше на ход. Полицията беше на път, а репортерите вече пристигаха затова нямаше много време. Тогава не знаех какво точно иска. Предполагах, че има други като мен, но по-скоро си мислех, че искаха да ме убият, за да не им преча да се хранят. 
Между храненето и пиенето има известна разлика, която е добре да посоча. Пиенето се отнася по-скоро за съзнанието - тоест, можеш да изпиеш само човек или същество, което носи съзнание. А можеш да се храниш със всичко - от човек до амеба. И пиенето, и храненето не убиват клетките. Пиенето отнема енергийните импулси в мозъка и прехвърля енергията им у нас. А храненето отнема мигновено цялата енергия от митохондриите и ни я препраща. Най-питателни са по-големите животни и растения, разбира се. Но човекът е специален, защото когато изсмучеш енергията от аксоните и невроните, в теб се създава копие на неговото съзнание, което го оставя празен и ти получаваш всичките му спомени, чувства и мисли. А той... от него вече нищо не става, но това не е наш проблем.
Та скрих се в компютърната зала и го зачаках. Включил бях камерите, затова знаех откъде идва. "Отворих" се и той разбра къде съм. Отново серия от насочени удари и аз се "затворих". Направих се на поразен. Той вече тичаше към кабинета и когато влетя там, ме видя с един стол в ръката. 
Удрях го докато кръвта не започна да пръска навсякъде. Тогава той се предаде и се "отвори", за да го пощадя, но аз знаех вече какво да правя. Изпиването на човек като нас е по-трудно и аз го правех за пръв път, така че ми отне повече време - в мен се вляха поне десет мозъка и чух нетърпеливите стъпки на полицаите, затова бързо настаних част от съзнанието си в неговото тяло. След това се скрих в другата стая и заключих отвътре.
Лекарите се погрижиха за него... мен... и вече имах... имахме две тела.
От там се започна инвазията. Имах...ме всичките му спомени, бяхме непобедими. Но разбрахме, че има други, по-силни... и крояхме планове. Изпивахме цели реколти. Да, хората за нас бяха като вино или дивеч, в зависимост от това дали искахме да пием или да се храним. Първо погълнахме още няколко от нашите и заселихме съзнанието си в тях, а после вече се разгърнахме из целия континент. И тогава дойде Събуждането.
Ходехме си по улицата, когато усетихме ЗОВ. Беше толкова силен, че заглуши всичко останало. Насочихме се към него и видяхме група хора с качулки да изнасилват младо момиче. Затичахме се натам и ги изпихме за секунди. Тогава момичето ме погледна. В ръцете си държеше някаква пръчица, която насочи към нас.
Една упойваща стреличка и вечен мрак.

Събудих се в килия. Сам. Не усещах НИЕ. Дращих по стените и крещях. И тогава дойде тя - Никол. Същата, която изнасилваха. Беше гола и съзнанието й бе отворено. Тя беше като мен, но беше жена. Дотогава не бях се хранил със жени от нашите. Дори не знаех, че съществуват.
- Ти няма да се храниш с нея, нито да я изпиваш - прозвуча глас, сякаш в отговор на мислите ми - ти ще я обадаеш и погълнеш. И тогава истинският ти ГЛАД ще се събуди.
- Кой си ти? Или какво си?
- Аз съм... е... виж първо това. - Погледнах в кофата. Точно това, с което започнаха спомените ми. - Аз съм биологичния ти баща. Останалите, които изпи досега и които ще продължиш да изпиваш...
- НИКОГА!!!
- ... да изпиваш и поглъщаш - продължи той без да ми обръща внимание - са някакви разновидности на ДНК-то ми, но всички носят първоначалната мутация. По този начин генното разнообразие ще осигури устойчивост на популацията.
- Какво искаш от мен?
- Като начало... питай Никол.
А Никол знаеше само две изречения:
- Обладай ме, погълни ме.
Редяха се часове на мъчително страдание без НИЕ и кратките мигове на блаженство, когато усещах топлината на тялото и съзнанието й.

И един ден не издържах. Кокалчетата ми бяха разкървавени от ударите по стената, а ноктите - счупени. Тя влезе, и още преди да продума аз я обладах, като нейната генетична информация направо дойде при мен и се смеси с моята, след което се разпредели между двамата. Това беше размножаване от трети вид.
- Поздравления, Хероне, ти изпълни първата си задача! Но сега ти предстои нещо по-трудно... Да завладееш света!
- Няма да направя нищо за теб.
- О, напротив. Ще направиш точно каквото искам.
- И защо ще го правя? Ти вече уби родителите ми. Взе ми живота. Всичко, което обичах.
- Защото искаш да ме убиеш, а не си достатъчно силен. Освен това, ГЛАДЪТ ти е разбуден.
След думите му вратата се отвори и поредица от светлини ме изведе навън. Запомних мястото. Намирахме се в планините, близо до един язовир.

В началото отказвах напълно да пия или да ям. Имам предвид по нашия начин. Отидох в едно село, където ме посрещнаха като скъп гост и ми дадоха погача със сол и чубрица и сирене.
Цяла нощ повръщах. Тялото ми не беше свикнало с обикновения цикъл на хранене. Друг вид ГЛАД се беше пробудил у мен. ГЛАД, който нямаше засищане. До края на нощта бях изял всички в селото.
Насочих се на север. По пътя си изяждах всичко - крави, овце, кози, кучета, патици, гълъби, фазани... всичко, в радиус от няколко километра от линията ми на ходене.
Не знаех къде отивам, знаех само че щях да избягвам "моите". 
За целта се бях "затворил", но знаех и, че рано или късно ще се натъкна на някой и няма да има как да предотвратя битката. Оказа се рано. Висока богиня с огненочервена коса и зелени очи ме погледна от върха на един хълм и каза 
- Изпила съм двайсет, затова бъди така добър да се "отвориш" и да станеш двайсет и едно. 
- Виждаш, че съм изтощен и слаб, не представлявам заплаха за теб, но моля те, изчакай да дойда, за да се полюбувам на Красота за последно! - казах аз и се насочих към нея, оглеждайки се за камък.
Когато тялото е наранено, съзнанието се измества и губи фокус.
Точно това реших да използвам и когато намерих камъка бързо го взех и с един точен удар я повалих на земята.
Тя се търкаляше и стенеше, а аз вдигах бавно полата й, докато се взрирах в зелените очи, поглъщайки я. ДНК-то ни се размеси и тя се изправи, за да тръгне редом до мен. От този ден нататък не аз, а ГЛАДЪТ комадваше съзнанието ми.

За няколко години събрах армия, достойна за страхопочитание, а ДНК-то ми се измени стократно. Имах хиляди сестри. Делях съзнанието си с милиони хора.
И тогава пак отидох в планините, до язовира. Докато слизах надолу по асансьора с няколко от моите клонинги - останалите нямаше нужда да идват, но усещах подкрепата им - се чувствах като Бог. 

Виждам те до прозореца. Стоиш с ръце зад гърба. Идвам към теб, а другите Аз преграждат пътя ти за отстъпление. Боят трае кратко. Стоя върху теб, с обувка върху гръкляна ти и натискам бавно. Ти ме гледаш с непроницаемите си сиви очи и се опитваш да ми кажеш нещо. Сричаш.
- Ти... за... гу... би...
Изведнъж вълна на страх минава през тялото ми. Усещам хилядите други съзнания. Те ми вдъхват увереност. Продължавам да натискам. И тъкмо когато виждам как искрицата на съзнание изчезва от очите ти, осъзнавам, че правиш това, което направих аз със Здравко в ученическите си години. Смяната на местата. Ти си аз. Но аз не съм ти. Аз съм един стар мъж със сиви очи, а ти... ВИЕ се усмихвате и тръгвате като един към асансьора.
А аз крещя, дера се и мощни пристъпи на рев, болка и гняв, разсичат тялото ми като с мечове. Какво направих!

Ти си един от хилядите и същевременно никой от тях. За да те убия, трябва да ги погълна до един, а в старото ми тяло няма толкова сила. Планът ти беше добре замислен и изпълнен. От мен.
А аз се предавам и чакам да видя как ще управляваш света, който вече е твой, но и мой. НАШ.

Мнозина чакат със страх третата Световна Война. Те считат че ще бъде термоядрена. Те грешат. Третата Световна Война вече свърши. И Човечеството я загуби. 
Аз я загубих.

22 декември 2017 г.

Кръвта ти - разтопена лава

Кръвта ти - разтопена лава,
в гърдите ти парчета плават
от разбити кораби-любови,
за наслади винаги готова,
ти погребваш старите в морето,
за да дойдат новите армади
вечно силни, вечно млади.

Сестрите на вятъра

сестри на вятъра сте вие
вихри носите в косите
като вълчици диви виете
телата си във ритъма
унесени във танца целите
постигате за нула време
от всички най сте смели
за нищо друго не ви дреме

Болка

боли
в гърдите острие
е забито
стискам зъбите
и продължавам напред
острие от лед
сърцето е пробило
няма сила то
да бие
и кръвта по малко
смръзва се
в аортите и вените
боли
боли ме за всичко
за хората
за растенията
и животните
за красотата
която до смърт
ще обичам

20 декември 2017 г.

Разкажи ми за нея...

- Разкажи, приятелю, за нея...
- Не, не мога, друже, аз немея,
пред грацията нейна,
по ум, харизма и финес,
едва ли равна има днес...
- Все пак кажи ми нещо?
- Кръвта й е гореща
като лава, а душата й
като Зорницата сутрин блести...
- Много хубаво звучи.
- ... Да, така е и изобщо тя е
момичето на моите мечти.

18 декември 2017 г.

Всяка моя клетка

всяка моя клетка
всеки атом
рибонуклеинова решетка
се бунтуват
в мен море бушува
молекулите едва се сдържат
всички клетки се издуват
клетъчните им стени
едва удържат силните вълни
на чувствата могъщи
които в думи се превръщат

17 декември 2017 г.

Нека гумите целунат асфалта

нека гумите целунат асфалта
алкохолът да е малцов
летим със скоростта на светлината
докосват ни звездите и луната
със своите сребърни одежди
летим със скоростта на хиляди надежди
а Пътя Млечен за поздрав ни маха
срещу нас дървета тичат
устните допират се плахо
и дрехите разсъбличаме
и се сливаме със светлината

Как ми се иска

как ми се иска някой ден
във мен
друго нещо да има освен
болка и наслада
как ми се иска някой ден
душата ми пощада 
да намери
наместо на площада
на изправената клада
да гори 
във болка и наслада
пред хора близки и далечни
ето я - изгаря вече
истината тя изрече
и с това завинаги обрече се
да гори
във болка и наслада
и във рая и във ада

16 декември 2017 г.

29 ноември 2017 г.

Ангел или Демон

Какво си ти?
Ангел ли си или Демон?
Душата бързо превземаш.
В сърцето жило забиваш
и теква отровата
готова си
да възвисяваш
или да проклинаш
отдаваш ми се
цялата
а мярка се далеч
мъглата на раздялата
като гора след сеч
опустошена е душата ми.
Редят се един след друг
въпросите...
Какво си ти?
Демон ли си или Ангел?
Живот ли носиш или Смърт?
Или и двете?
Тупти в ръката ти сърцето.
Ще го смачкаш ли?
Вечно твоя е душата ми.

24 ноември 2017 г.

Бурното море

Лежеше на брега удавник,
на брега на бурното море,
лежеше, явно от отдавна,
без да може сили да сбере.
Приближих се и попитах
с глас угрижен, тъжен и смирен:
от мощта нима изпита
корабът ти на това море?
Той отвърна - не море е,
а жена - богиня, с власт
на трески да разпилее
всяка лодка, кораб, сал.
Тя с акулите живее
и ги плаши щом реши,
късметлия съм, че с нея
само малко съгреших.

Творецът

Имало едно време един човек. Той бил Творец. На петнайсет овладял всичките изкуства съвсем сам. И започнал да описва света в стихове, песни, разкази, импресии, картини... всичко, което му хрумнело. В началото просто описвал - мелодията на потока, цвърченето на птичките, шума на гората, синьото на небето, изобщо всичко около него. Но постепенно започнал да влага по нещо от себе си в творенията и да ги променя. И един ден един славей измучал. В началото Творецът се уплашил, но после осъзнал, че чрез словото той вече владеел света. А светът не му харесвал такъв какъвто е. Отчасти затова и станал Творец. И се заел да го променя. Природата не пипал. Само добавил малко повече цветове и звуци. Но хората, хората решил да направи по-добри.
И записал:

Считано от този миг нататък
във живота - дълъг или кратък
никой няма друг да нарани
и за всеки ще има храни.

Зарадвал се Твореца и легнал да си почине. Тъй като вече бил всемогъщ, направил себе си безсмъртен и почивката му траела няколко века. Когато се събудил, не повярвал на очите си - Земята била претъпкана с хора и растения. Буквално нямало един свободен милиметър.
Замислил се Твореца. Явно това не било решението. Тогава написал:

На всеки два живота,
един се пада рожба,
храната ще е с квота
ще работи който може.

Зарадвал се още веднъж Твореца и пак легнал да си почине. Този път спал по-дълго и когато се събудил, видял още по-странна картинка.
Населението било намаляло на няколко милиона, но поради кръвосмешение имало много болести и почти никой не работел, защото това било условието. Съответно нямало производство и хората се върнали в пещерите.
Тогава Творецът се разярил и написал последните си редове:

След тези редове аз ще умра,
човека без докрай да разбера,
нека се развива както иска
но и неговият край е близко...



23 ноември 2017 г.

По "Кукла" на Атлас

Бледа кукла си ти
изваяна сякаш
от мойте мечти
Кожата - мляко
очите - звезди
ти си единствена
ти, само ти!
Бледа кукла си ти
която Творецът
за себе си скри.
Ти ме поглеждаш с тихи очи
дето надежда тихо мълчи...
Питам - има ли Бог
и защо е толкова
безмерно жесток!
Защо вместо радост,
ни дарява болката
да сме разделени
в различни Вселени.

Бледа кукла си ти,
с обич засъхнала
в двете мъртви очи.

17 ноември 2017 г.

Студена си

Студена си -
ръце от лед,
очи - елмази,
ти никой не обичаш
и никого не мразиш.

Ти ледна си
сърце от лед
в гърдите бие
в любов ти се заричам
сърцето си ти давам.

И ти отваряш дверите
на своя храм кристален
а той е пълен - ужас! -
с стъкленици
във тях сърца туптят
стотици
обречени
на студ и мраз
а ти вървиш със моето
в ръцете си
намираш мястото и спираш
отваряш стъкленицата
и поставяш там
сърцето ми
зад стъкло прозрачно
става здрачно
и сърцата затуптяват силно
те приветстват ме
кървят обилно
на устните с усмивка ледна
с очи безжални
ме оставяш да кървя със тях
И ти затваряш дверите
на своя храм кристален
преизпълнен с стъкленици
във които сърцата туптят
на момчетата стотици
за които била си светът

и моето също.

Великите

Какво се случва със Великите?
Набива ги Дявол на пиката
додето още са живи
дали са щастливи?
Със пиката в задника
от сутрин до заника?
Едва ли?
Това ли
наистина чака Великите?
На дяволите пиките -
слава, богатство, наркотици, разврат...
Дали във този свят
покварен и злобен
за да остане от тебе някакъв спомен
да продадеш душата си
трябва да си склонен.

По Малкия принц

Там някъде далеч
зад реки и планини
растяло красиво цвете
имало си то стопанин мил
грижовен
всяка сутрин го поливал
всяка вечер го завивал
предпазвал го от ветрове
студени
и от насекоми настървени

тъй минали години доста
живели те живота просто
но цветето започнало да линее
"Малко ли ти е водата"
питал стопанинът с грижа?
"Не е от водата, тате."
отвърнало цветото със болка
"Не усещам нищо от живота
Всяка вечер ме завиваш
и не виждам небосвода
изпъстрен с хиляди звезди,
на морето хладните води
за мен се чужди
знаеш, има други нужди
освен заслона и водата
липсват ми вечер небесата
ветрове вечерни, пеперуди
нощни, като въглен черни
изобщо, звуците вечерни."
"Не, не мога, съжалявам"
стопанинът със болка рекъл
"На опасност те оставям,
ако покривалото не слагам"
И линеело от болка скрита
хубавото цвете ден и нощ
цветовете му - разкош,
бавно посивявали
цветето линеело
и накрая
във една ужасна нощ
изсъхнало напълно
под покривалото си тъмно.
Стопанинът разбрал тогава
разбрал тогава всичко,
но късно,
както всичко във живота, става,
загубил всичко що обичал.



10 ноември 2017 г.

В очите й светят звездички

В очите й светят звездички
когато погледне те с смях,
а нейните малки лунички
усмихват се сякаш със тях.

Нозете й, пъргави, живи
се носят по жълтия плаж
тя бяга, тя пее, щастлива -
при свойто море че е пак.

8 ноември 2017 г.

Бъдеще?

фотони трилиони
по кабели оптични тичат
опасли земното кълбо
в ОБЛАКА се стичат
и роботи
сновящи по земята
земляни
летящи в небесата чужди
земляни
неподвластни на телесни нужди
развиващи теории и хипотези
земляни
с мозъчни протези
слети с тези пътища
оптични мрежи невронни
цялата земя обрасли
досущ като лиани

Това ли е нашето бъдеще?

Хаос

Урагани от огън и лед,
вулкани, изригващи лава.
И вихър сред вихър свиреп...
Това във душата ми става!

Хаосът е вече отприщен
и не се спира пред нищо

Реките от лава изгарят
всичко по пътя си огнен,
а вихрите силни събарят
всички дървета от корен.

Хаосът е пуснат на воля
и играе си своята роля.

Душата е вече пустиня
и мъртво е всичко във нея
след огъня тя ще изстине
но слънцето пак ще я сгрее.

Че Хаосът е сила най-могъща,
но Воля има и душата също.

И ето -
в пустинята роди се чудно цвете
което
изчисти и земята и небето

3 ноември 2017 г.

Атомна електроцентрала

Аз съм дива, луда и щастлива,
и във мен енергия прелива
като в ядрена централа
елекричество съм цяла
аз съм пламък
аз съм лава
аз горяща съм жарава
доближиш ли ме,
внимавай
можеш ти да съжаляваш
който много приближи ме
може гръм да го удари
може огън да го пари
може ток да го запали

Но допусна ли те близо
ще видиш ти Вселени
от мене
    сътворени
ще видиш светове
целите във цветове
ярки и красиви
ще видиш теменуги диви
ще видиш и дървета сини
червени и лилави
ще видиш птици, мишки, динозаври...

Но ако още по-навътре влезеш
ще ти се изплезя
и ще видиш ти момиче малко
да държи в ръцете си близалка
тук, в ядрото на душата ми
аз дете съм
и забиеш ли камата си
ще падна кървава и мъртва
затуй и пазя тъй ревниво
момичето във мен игриво.

30 октомври 2017 г.

Създателят

Чувствам се могъщ
мислите ми като дъжд
създават Вселени
хиляди Вселени
във всемира разпилени
в необятните пространства
моят разум мощен странства

Чувствам се велик
дъжд от мислите вали
чудно ми е що ли напоява
щом Взривът е моята поява?

Аз съм Разум чист и силен
Мой баща е Абсолютът.
Пред мойта мощ и твърдост
и пространството се чупи.

Да съм сила, да съм огън,
туй съдбата ми е отредила
но съм тъжен и самотен
та макар и със безкрайна сила.

Зная, зная, в самотата
ще създам подобие на мене
ще му влея свободата
да избира и да се променя

---

Твар презряна и лукава
как срамувам се от тебе
че те сътворих такава
и отгледах те от бебе

Шест еона цели сътворявах
аз един перфектен разум
той не трябваше да съгрешава
ти греха му в миг показа.

---

Направих го от завист, ТАТКО,
защото в мене ти не вля душа
ти направи ме една играчка
и каза ми наволя да греша.

Защото бях аз проста имитация
суров продукт, дефектна стока,
а кажи щом изтече пробацията
няма ли да ми изстискаш сока?


---


И да говорим, думи са излишни
няма смисъл да се ровим
в грешките предишни.
Вече са хората от мен отделни
не помагат ни скрижали
ни книгите свещени.

---

И пак самотен аз се рея
из пространствата всемирни
пак съм всемогъщ и силите владея
но започвам да се питам
за какво живея?

28 октомври 2017 г.

По ИТ на Кейти Пери

Целуни ме
зарази ме с любовта си
докосни ме
вкарай жило във плътта ми

Любовта ти
в мен множи се като вирус
Любовта ти
Любовта ти, ти, ти,
тя прониква в всяка моя клетка
в рибонуклеинова решетка
Любовта ти
в мен нараства като язва
кървава зора
във очите се оттича.

Целуни ме
инжектирай вируса дълбоко
докосни ме
нека болката да е жестока

Аз съм.... аз съм твоя жертва
готова съм... готова съм за жетва.

27 октомври 2017 г.

Когато злото

Когато Злото в главата ти шепне
мисли ужасни, коварни и зли,
ти знай, че яркото Слънце ще светне
и ще разсее тез мрачни мъгли.

9 октомври 2017 г.

Мая

Напоследък много се написа и каза за Мая, като редом с хубавите неща, се изрекоха много лъжи. Затова искам да отделя този час на класния, за да ви разкажа моите спомени, защото, както може би знаете, сме семейни приятели с родителите й.
Спомням си малката Мая, усмихната, весела, с живи синьо-зелени очи и руса коса на две плитки като Пипи, която обожаваше. Тогава тъкмо бях завършил Информатика и Математика и започвах кариерата си като учител. Баща й беше починал рано и майка й трудно се справяше със сметките, затова - макар че беше много горда жена - ме помоли да подготвя Мая за матурите. За наша обща изненада малката Мая влетя в стаята, където седяхме, и с неизчерпаемото си любопитство ни попита за какво си говорим. Беше с тънка синя рокля и жълти сандали. "Говорим си за скучни възрастни неща" - отвърна майка й, но Мая не се предаваше. "Да не би да говорите за матурите? Вече ти казах, че няма да кандидатствам в Езиковата!" Ще поясня. Макар Мая да имаше вече литературни изяви в няколко вестника, да пееше и танцуваше много добре, тя не се имаше за нещо повече от другите, а знаеше, че майка й изнемогва с парите и дори да влезе в Езиковата, само ще я товари. А, честно казано, подозирам, че е знаела, че с това подписва смъртната си присъда. Тя беше много умно момиче. Някои казват - гениална. За мен беше просто нашата Мая. Защото тя не беше моя или нечия друга. Талант като нейния принадлежи на цялото Човечество. Но нека върнем малко назад.
След трагедията аз поговорих допълнително с майка й, за да се подготвя за този разговор. Проучих интересите й. Може би сте чували за Петя Дубарова? Тя обожаваше младата поетеса. Може би в друг живот двете биха били страхотни сестри (и двете бяха еднички на родителите си) Защото Петя е обожавала безкрайното море, даващо живот, а Мая обожаваше София - това нескончаемо море от живот, от хора, което в стиховете си наричаше ту "бетонен мравуняк", ту "стоманена джунгла". За стиховете й няма да говоря, те могат да бъдат сравнени само с фаворитката й, а по-късните - с творбите на Яворов и Дебелянов. Защото тя вкуси от злобата, която убива, още от първата година в обикновената гимназия. Злобата, която растеше като тумор у хора, които нямаха талант и не разбираха таланта. Но пак се отплесвам, простете ми, просто обичах до лудост това малко момиче, което така и не порасна и сега, както виждате, само при спомена за нея, сълзите се стичат... Ъхъм, извинете. Понеже времето ни притиска, а аз искам да кажа толкова много, ще опитам да карам накратко.
Мая проговорила много рано, преди да стане на една годинка, а на пет вече четяла. Майка й й чела приказки, докато малката Мая не казала кротко, но сериозно "Дай аз!" На десет прописала детски приказки. Тя още тогава се отличавала с изключително въображение. Използвала и метафори,  взети от книги, които никое дете на нейната възраст не е чело.
Скоро след това баща й почина от инфаркт, което придаде тъжна и философска нотка в творбите й. Да, прописа и стихове, отличаващи се с невероятна дълбочина - в един Смъртта е персонифицирана не като стандарта - с черно наметало и коса, а като господин с черен костюм и вратовръзка. Сигурно всички си спомняте този стих.
Тук няма да ви рецитирам нейни творби, всички сте ги чели.
Стигам и до най-важното. Мая нямаше телефон. В този век на мобилните комуникации тя нямаше интернет, нито джиесем, нито телевизия, нито фейсбук, скайп, инстаграм или туитър. Когато искаше да види своя приятелка, тя отиваше до тях, а в София това може да бъде километри. Имаха си специални места, където се срещаха с по-близките й приятелки, а и тя живееше близо до училището. Всичките й стихове, които бликаха от нея - някои на салфетки, цигарени кутии, на земята с тебешир - биваха записвани, поне повечето, и пускани в интернет от близките й приятели. Тя не искаше и да знае за това. Същото беше и по-късно, когато започна да изнася рецитали, концерти, когато спечели Екс-фактор и Гласът на България. За нея интернет сякаш не съществуваше. Беше тагната на хиляди снимки, имаше клипчета с милиони гледания, но тя си оставаше може би единственият човек от развитите страни, който упорито бойкотираше интернет. Може би ще попитате какво правеше в свободното си време? Нещо, което съвременните младежи все по-малко правят - четеше. Четеше книги. Тези хартиени динозаври, които лека-полека отмират, но може би никога няма да изчезнат.
Четеше много. Поглъщаше безразборно – художествена литература, криминалета, трилъри, фентъзи, модерните глупости, от които бързо се отказа - скоро започна да подбира само добрите неща, защото вкусът й се бе оформил. Но към поезията имаше страст и там вече нямаше спирачка - тя можеше да прочете и двайсет книги на ден. Не четеше само тези, които пораждаха дисонанс у нея – тях тя наричаше слаби. Дори в тези ранни години, тя беше момиче с изострен усет към красивото. Всички библиотекарки я познаваха и й даваха по три пъти повече от допустимите седем книги, просто защото иначе трябваше да се връща няколко пъти на ден! Но това беше само при лошо време. Грееше ли слънце, тя беше неизменно или в някой парк, или направо някъде из Витоша, в близост до която живееха. Мая обожаваше природата и тя прелива в много от нейните стихове.
Друга страст на Мая беше музиката. Харесваше много стилове, но обожаваше класическия рок и като цяло класическата музика. Обожаваше Моцарт. А също и "Сезоните". Можеше да ги слуша по сто пъти. Сигурно се чудите как е имала достъп до тази музика без интернет. Отговорът е прост - радио. Майка й имаше едно старо радио и тя хващаше Радио 1 и Енерджи, където имаше всичко, което й харесваше. Но Мая имаше слабост и към друго нещо - черно-белите любовни филми от 40-те и 50-те години. Събираха се у една от приятелките й и ги гледаха с часове. Това беше единственото удоволствие, свързано с интернет, което тя си позволяваше, но като се замислим, нямаше откъде другаде да го получи.
Още като малка тя будеше изумление. На втората сбирка със семейството й - майка й имаше сестра и с мъжа й идваха често на гости, Мая ни изигра малка пиеска, написана от неизвестен автор... Името ми се губи... но игра толкова истински, че всички ахнахме. Освен пиеси, тя ни изненадваше с рецитали на стихове, като понякога тази хитруша криеше сред тях и свои и ние - възрастните - често се обърквахме кое на кого е.
Освен че преподавам математика, аз съм и музикант. В музиката има изключително много математика. Мая мразеше математиката. Имала е една лоша учителка в прогимназията и явно я свързваше с нея и нямаше развързване. Не можете да си представите колко часове сме говорили, че поезията й също съдържа математика, а тя само клатеше глава й се смееше. Тази малка смехуранка!
Когато се запознах с творчеството й, ме осени идея - да пеем заедно. Избрах внимателно няколко нейни текста и с помощта на приятели композитори направихме няколко песни. Знаех, че трябва да говоря внимателно с Мая... или по-скоро хитро. Защо ли?
Както ви казах, Мая вече беше доста известна, но това не я интересуваше. Тя мразеше суетата и не искаше да прави каквото и да е, за да печели или да угажда на тълпата. Но тя се раздаваше постоянно и безвъзмездно - на всички - на котетата на улицата, които милваше и хранеше, а когато бяха болни, прибираше вкъщи; на просяците, на които даваше понякога всичките си джобни; на болните, на които помагаше да носят чантите през улицата, дори когато закъсняваше за училище; на хората, които искаха да ги упъти и разбира се, на НАС, на всички НАС - родителите й, нейните близки, тя ни даваше не, не капка - ОКЕАН от любовта си... но, простете ми... Пак сълзите Ъхъм.
За какво говорех? Аха. Та, успях някак си да я убедя - в началото само да опитаме и да запишем няколко песни, но после, за клиповете, ударих на камък.
"Не искам да се снимам! Много съм малка още!" - тя по принцип винаги се изкарваше по-възрастна, но този път така й изнасяше. "Мая, миличка, много млади, талантливи деца се снимат, дори по-малки от теб. Вземи Маколи Кълкин." "Кой?" Бях забравил, че тя не гледаше филми. Оставих го за по-нататък.
Мая виждаше думите и звуците в цветове. Да. Това е медицински феномен и се нарича синестезия. Може би затова стиховете й са толкова богати на цветове, подобно цветя от нейната тайна градина. Защото Мая имаше и тайни. Малцина знаят, но Мая имаше едно място в града, една малка градинка, скътана между три къщи, където ходеше, когато й беше тъжно. Там я и намерих, когато... Ъммм.
Мога да ви разкажа още много - за медалите по танци, за спечелените конкурси по литература, на които насила се записваше, за вечерите, когато ни забавляваше или когато пеехме заедно.
Но истински интересно стана, когато влезе в гимназия, защото я виждах по-често, и то сред другите. Майка й настоя тя да влезе в близкото СОУ, където аз преподавах математика, за да я наблюдавам. Не че й нямаше вяра. Нямаше вяра на ВСИЧКИ ДРУГИ.  Петнайсетгодишната Мая все по-уверено навлизаше в пубертета, но като че ли момчетата не я интересуваха, макар че вече имаше много почитатели и обожатели. Тялото й също се развиваше.
Първи учебен ден. Едно малко момиче в розова пола до коленете, с розови лачени обувки. Мая обожаваше полите. Много от вас са я виждали с ярки сини, зелени, червени полички, докато съученичките се переха с прокъсаните дънки. Тя изглеждаше поне три години по-малка, но в очите й, които бяха ту зелени, ту сини, се четеше такава мъдрост и такава тъга... Тя често плачеше. Не пред всички, не показно. Когато някой я засегнеше, тя веднага реагираше като опъната струна. Мая искаше или всичко, или нищо. Приятелите й бяха нейни и тя беше тяхна.
Класът веднага се раздели на две групи. Тези, които я обожаваха, и тези, които я мразеха. А как само я мразеха!
"Вижте я тая кукла Барби!" - казано презрително от най-голямата кифла в класа.
"Вземи се гримирай!" - изкряква жалко подобие на момиче, намазано сякаш с мистрия.
Като не можеха да я уязвят по отношение на ума й или постиженията й, те прибягваха до лични нападки, повечето от които плоски.
Един ден тя дойде при мен в междучасието, разплакана.
"Какво има, Мая?", попитах.
"Нарекоха ме к." - тя не произнасяше обидните думи.
"Нали знаеш защо те обиждат?"
"Да, защото съм глупава и грозна."
"Не, защото ти завиждат!"
Тя ме погледна с неразбиращи очи. Мая не проумяваше как може някой да те мрази и да те обиди умишлено, за да те нарани.
Тогава за пръв път усетих как злобата прониква и пуска корени в тази млада, неузряла душа, за да даде отровните си плодове. Но просто не знаех какво да сторя. Тези, които я обожаваха, отговаряха на нападките и я защитаваха, но всяка лоша дума беше като трън в сърцето на Мая.
Подиграваха й се и че не знае кой е Азис или Митьо Крика. Можете ли да си представите? Не кой е Ботев и Вазов, а Азис! Тези индивиди много бързо ставаха на дъската на сечения на многостени, а аз й обяснявах, че има и неща, които не ти повишават културата и не те развиват като личност, което ги прави излишни.
След първата година съвместната ни работа се оживи от един барабанист с много връзки и сформирахме нещо като рок-група. Казваше се Радо, беше татуиран целия и имаше пиърсинги и изключителен вкус за музика. Обожаваше рока и имаше колекция плочи на пинк флойд и роксет, стоманено сиви очи и празен гараж, където репетирахме всеки петък - за ужас на съседите му. Той имаше и много приятели. Някои бяха от по-горните класове на училището ни. Излизахме всички в събота вечер. Момчетата носеха китарите, но когато Мая си измуфтваше някоя от тях, всички млъкваха. Тя учеше нови песни с лекотата, с която учеше стиховете в прогимназията, и пееше като ангел. Сякаш всичко й се отдаваше. Всичко, освен любовта. Както казах, Мая се раздаваше докрай. Влюбеше ли се, тя обичаше от сърце и душа. Но момчетата на 15, пък и до 20 не са настроени на такава любов. Не случайно най-хубавите й стихове са любовни, сравняват ги тези на Евтим Евтимов и Дамян Дамянов - поетите на любовта. Но любовта хем през очите на 15-годишно момиче, хем през погледа на зряла жена. Какво имам предвид? Не ме мъчете, не разбирам от поезия. Говорят за разнообразни стихосложения, за новаторски ритмични структури, за стихове без пунктуация, които тя развива до съвършенство, но най-дълбоко в тях, поне доколкото съм чел, е жаждата за взаимност, за потапяне в другия, без да се изгубиш... и така нататък, и за това много се е изписало.
След всяко разочарование тя идваше при мен, на нашето си място и плачеше, и говореше, и плачеше, докато не й оставаха сълзи. А аз само кимах и я успокоявах. Прегръщах малкото телце и в душата ми имаше мир и покой, защото се чувствах сякаш я защитавам от целия свят, настръхнал като звяр срещу нея.
Не знам дали споменах, но въпреки че не смяташе така, Мая беше едно от най-красивите момичета в гимназията и като такова беше в прицела на най-раздърпаните младежи (поради нежелание да кажа по-тежка дума), които искаха да им е поредната "бройка".
Такъв тип нямаше шанс с нея. Но покрай тях имаше други, много по-лоши. Такива, които правеха каквото им се каже, за да задоволят нечий женски каприз, сами ставащи съсъд на злобата. Някои от тях, малко, но достатъчно, можеха подобно хамелеони да заблудят дори умно момиче като Мая. Един от тях имаше открити сини очи, мека кафява коса, беше висок и слаб, често носеше тениска на Нирвана и пушеше Виктори. Също беше и художник.
И тя се влюби.
Как стана? Стана някак неусетно. Той идваше на сбирките и отначало само я гледаше. Не продумваше. Просто я изпиваше с очи. Може би с това й стана интересен. Всички се опитваха да я впечатлят - или с думи, или с държание и на нея й беше писнало. Явно беше добре инструктиран, или му се отдаваше. И един ден ги видях да се държат за ръка.
"Много е голям за теб.", казах.
"На двайсет е. Момчетата по-късно съзряват."
"И все пак, внимавай."
"Винаги внимавам."

"Винаги внимавам."Само ако не бях повярвал! Може би щях да предотвратя неизбежното.
Но сигурно съдбата се преде от Мойрите и няма как да я промениш.
Съмнявам се, че някой от вас знае какво точно се случи. Това, което е общоизвестно е, че е имало секс и снимки, закачени по стените на училището, където, снимани от учениците и разпратени по мрежите, са достигнали целия свят. Имало е и клип.
Някои твърдят, че тя умишлено се е съгласила, за да стане по-известна. Това е абсурд. Първо, тя беше най-чистото същество, което познавам, и второ, тя беше достатъчно популярна и от тази грозна проява на зверщина не стана по- или по-малко известна.
Ще се въздържа да коментирам тези издевателства, а понеже скоро ще избие звънецът, ще ви кажа какво се случи последните два дни.
След бруталното насилие тя дойде до нас. Беше ледено спокойна. Никога не я бях виждал такава.
"Какво става с Асен?", попитах закачливо и намигнах.
"Скъсахме", изсъска тя.
"Защо?", попитах неразбиращо.
"Защото е тъпо копеле." Никога не я бях чувал да изрича такива думи. "Те всички са такива."
"Не всички.", рекох.
"Утре ела. Знаеш къде. След работа."
"Ама..."
"Тихо. Не ме питай нищо. Всичко е казано."

"Всичко е казано" Какво ли значеше това? Ако само се бях замислил...
На следващия ден беше извратеният парад на снимките и всички се взираха в телефоните на групички, обсъждайки "най-интересната новина". Клипът излезе по новините. Жалки опити да се потъпче невинността на една слънчева душа. След работа отидох на специалното й място и я заварих легнала на земята, с прерязани вени. Кръвта вече се беше съсирила. Сключените й ръце държаха червена роза с отчупени бодли. Всеки е свободен да тълкува този жест както пожелае, аз няма да ви натрапвам моето обяснение, както правят всички други. Обадих се на линейка, разбира се, но знаех, че вече е късно. И там, надвесен над трупа й, плачейки за пръв път след смъртта на майка ми, аз осъзнах, че я обичах - обичах я от мига, в който я видях в тънката синя рокличка със сандалите, през всички рецитали, през математиката в училище, през концертите ни с групата, през дните, когато плачеше в ръцете ми, чак до този момент, в който държах мъничкото същество, което даде толкова много, че не му остана нищо.
Дали я заслужаваме?
Предполагам, че не.
Но аз лично ще посветя остатъка от живота си, за да я заслужа.