26 февруари 2017 г.

Ученичката

Стоях пред масивната дървена врата и треперех като лист. Това беше първата ми частна ученичка и ако направех добро впечатление, и ако започнех да ѝ предавам, и ако тя беше доволна от мен... можеше да каже на свои приятелки... но станаха много „ако”-та. И все пак, трябваше да се представя добре, а нямах никакъв опит. Наскоро бях завършил английска филология, но не бях особено прилежен студент и не бях научил кой знае колко. Не си намерих работа веднага както казваха всички и сега това беше единствения ми шанс да започна, поне като начало.
Но дали щеше да ме хареса момичето и да се сработим? Дали щеше и майка ѝ да ме хареса като учител, дали нямаше да ѝ се види скъпо – макар че аз бях готов да сваля от цената?
Нямаше смисъл да се измъчвам с въпроси, на които нямаше как да отговоря, затова плахо позвъних на вратата. Чух гласове, нещо изтропа, после усетих как ключ се плъзга в ключалката и се завърта. Вратата се отвори и иззад нея се показа жена на средна възраст, с къса кафеникава коса и синкаво-сиви очи.
- Аз съм... Драго... за урока... – смаях я с красноречието си аз.
- А, да, разбира се. – тя ме огледа критично. Плъзна поглед по дънките ми, които са били модерни преди десет години, после се спря на синята тениска и суичъра. Завърши огледа с кръста, който висеше на врата ми.
- Религиозен ли си, Драго?
- Да, Източноправославен.
Влязохме вътре.
- Това е много хубаво. Да ти призная, бях – и съм – много скептично настроена към учители, които предлагат услугите си по интернет. Честно казано, не мисля, че интернет изобщо трябва да съществува, но това са си мои вярвания, с които няма да ти губя времето. Въпросът беше, че моята щерка закъса сериозно по английски и нищо не помага – нито школи, нито познати.
Докато жената говореше, аз оглеждах обстановката. Семпло и функционално. В коридора имаше малки шкафчета за обувките, закачалка, на която закачих суичъра си. Подът беше с паркет, постлан с чердже. Не след дълго от една врата се появи и момичето.
Първата ми мисъл беше – какво ангелче! Катранено черни коси, спускащи се право надолу до нежното очертание на гръдтта ѝ... очите ѝ бяха светли като на майка ѝ, само че синьо-зелени и сякаш грееха. Беше хванала свенливо едната си ръка с другата и стоеше близо до майка си. Вероятно се срамуваше от мен. Докато гледах момичето, като че ли изключих за присъствието на майката и за това, което ми говореше.
- ... дъщеря ми е много умна и прилежна, но и също така срамежлива, затова трудно научава нови неща, просто я тревожи присъствието на други деца... не знам дали разбирате...
Не знаех какво да кажа, затова просто кимнах и я оставих да си води монолога, докато оглеждах момичето. А то беше свело поглед свенливо и гледаше петгодишните ми кецове „Найк”.
- Знам, че сигурно е... неуместно да говорим за това, но искам преди да започнете да обучавате дъщеря ми, да се изясним за едно нещо... вие сте на 23, а тя е на 13... ако по някакъв начин се появят някакви... чувства у вас... от романтично естество...
Погледнах я много изразително, но тя продължи.
- А вие разбирате колко неуместно е това предвид възрастовата ви разлика и крехката възраст на дъщеря ми... та появят ли се такива чувства, веднага да ми кажете и да прекратим отношенията си. Може би се чудите защо съм толкова пряма? Така е, защото първото „гадже” на дъщеря ми  беше по-голямо от нея и ги заварих да се целуват във входа, което е абсолютно недопустимо.
- Госпожо Стоянова, може ли и аз да кажа нещо?
- Разбира се, Драго.
- Аз, както казах, съм Източноправославен, и, като такъв, не вярвам в секса преди брака. А нямам никакво намерение да се женя за дъщеря ви, дори да беше позволено от закона. Но, което е по-важно... имам строга етика в отношенията си с моите ученици – естествено, бях излъгал, че имам няколко ученика – и мога да ви уверя, че колкото и красива да е дъщеря ви, няма да се поддам на изкушението и да ви предам като работодател.
Поговорихме още около час. Запознах се с момичето, видях стаята ѝ, погалих бялото зайче, за което се грижеше и си отидох.

Има някои неща, които трябва да знаете и които донякъде оправдават това, което се случи.
Казват, че противоположностите се привличат, но понякога не е така. В гимназията бях точно като Деси. Ученичката ми беше умна и срамежлива, четеше много – видях шкаф догоре наблъскан с книги – не играеше на игри, не излизаше много често, а по дискотеки – изобщо. Всичко това, взето по този начин, не значеше нищо, но като добавим визията ѝ – дългите мигли, изразените скули, проницателните очи... всичко това ме привличаше както лампата привлича светулка.

Дойде време за първия урок. Отново се сблъсках с масивната врата, но този път повечето от въпросите ми имаха ясни отговори, а и много исках да видя Деси отново. Звъннах и след минута вече галех Дафи.
- Защо го кръсти Дафи? – попитах повдигайки вежди.
Защо го беше кръстила така разбрах след пет урока, когато се отпусна и можехме да говорим за друго, освен за английския, а именно – защото по детските Дафи Дък е върл противник на Бъгз Бъни. Това момиче разбираше от ирония.
Но когато зададох този въпрос за първи път, тя се сви на стола и очите ѝ се навлажниха. Беше самото начало на урока и понеже не знаех какво да направя, повиках майка ѝ, която беше в другата стая.
- Хайде, миличка, не плачи. – помилва я тя – Този батко е тук да те учи, нали?
Първо малко се учудих на подбора на думи, но какво ли няма на този свят? Както и да е, сълзите секнаха и урокът започна.

В началото имахме по три урока на седмица, но след два месеца ги намалихме на два. Материалът непрекъснато се сменяше, тя го гълташе като хала, но това, което остана постоянно, беше плачът ѝ. И един ден, когато майка ѝ беше на работа, се случи. Тъкмо бяхме взели минало перфектно време и седяхме много близо един до друг. Беше обута в едни от онези изпокъсаните дънки, с ретро тениска на нирвана, а косата ѝ се спускаше до гърдите. Краката ни се допираха. Аз бях с десетина сантиметра по-висок от нея и я погледнах отгоре. Гърдите ѝ се движеха нагоре-надолу. Сълзите се спускаха по страните ѝ, но тя ми се усмихваше, за пръв път ми се усмихваше и в тази усмивка имаше нещо, което досега не бях забелязвал. И тогава през сърцето ми като нож премина желание. Исках да утеша това бедно създание и да му дам това, което си мислех, че иска. Борих се с мислите на Нечестивия, шептях молитви, но тогава тя заговори:
- Харесваш ли ме?
- Моля? – опулих се аз.
- Мен никой не ме харесва. Затова си нямам гадже. Съучениците ми...
И тогава нещо в мен се пречупи. Тя продължаваше да говори, но аз забравих за всичко на този свят – клетви, обети, обещания. Докоснах я по ръката.
- Разбира се, че те харесвам. Дори... дори мисля, че те обичам...
Притиснах се до нея и изпих с устни сълзите ѝ. После я целунах нежно и прокарах ръка по бедрото ѝ.
- Девствена съм. – прошепна тихо тя докато хлипаше.
- Аз също. – прошепнах и аз докато бавно я събличах. Тя се притискаше до мен, а сълзите не спираха.

Това беше грешка. Бях нарушил всичко, в което се клех. Бях предал Бог и майката на Деси, а и самата Деси и кой знае колко още неща. Заслужавах огньовете на Ада, но първо трябваше да кажа на госпожа Стоянова какво съм направил. Предпочитах Ада. Тази жена ме плашеше. На всеки урок ме гледаше сякаш съм някакъв зъл дух, който ще завлече дъщеря ѝ в пъкъла. Освен на последния... Но не можех да я виня, защото все пак се оказа права.
По-лошото беше друго. Тъй като се мотах толкова време с молитви и самотерзания, минаха няколко урока, в които Деси не плачеше и дори се държеше свободно с мен. Беше само въпрос на време майка ѝ да разбере. А аз... аз я обичах. Всеки урок намирахме време да се подържим за ръка, понякога я изпращах от училище и по средата на пътя се целувахме... естествено, без майка ѝ да знае. Но колкото повече време минаваше, толкова по-лошо щеше да стане когато истината излезе на яве, а тя винаги излиза...
При нас излезе под формата на кифла. Не, не закуската, а една малка нацупена кифла на 14, която ни снимала с телефона и показала клипа на майката на Деси.
Последва Содом и Гомор.
След като ми вика половин час и ме заплашва с полиция, ме попита изключително студено:
- Направихте ли го?
Аз поклатих глава положително.
- В училището ѝ знаят ли?
- Никой не знае освен аз, Деси и вие.
- Слушай ме внимателно, изверг такъв! Повече да не си приближил дъщеря ми и на километър, не ме интересува дали тя го иска или си мисли, че го иска... ако се свържеш с нея по какъвто и да е начин или кажеш на някой друг за това – отиваш директно в затвора. Ясна ли съм?
Поклатих глава.
- Може ли да се сбогувам?
- Не. – каза тя и трясна вратата под носа ми.
- Не. – казах аз, излязъл от видението. – Трябва да тръгвам.
- Кога ще е следващият урок?
- Кажи на майка си, че се отказвам. Сбогом.

9 февруари 2017 г.

Виждам те

Виждам те в лицето на всяка,
всички песни за нас са сякаш
когато до теб съм, боли;
когато далеч съм - стрели
забиват се в месата мои
Повярай, толкова те моля
душата ми вземи, смили се,
че капят кървави сълзите.

Това не е любов

Това не е любов,
това е грешка...
Не, не питай защо
не те поглеждам,
а хващам по пътя,
пътя далечен
съм хванал аз, скъпа.
Бях ти обречен,
но ще я престъпя -
клетвата вечна
ще хвана по пътя
без да поглеждам,
не, не питай защо
това е грешка...
Това не е любов.

6 февруари 2017 г.

Котката

Тук съм откакто се помня. След като бях отбита от майка ми, този човек ме взе. Той ме научи на думите "човек", "майка" и "ядене", но най-добре ме научи на думата - "самота". Живееше сам от много време. Явно отпреди мен, което вече значи наистина доста. Беше грижовен, никога не забравяше да ме нахрани, нито да ми изчисти. И аз бях щастлива, за разлика от него. Вие хората сте странни същества. Дори когато имате храна и подслон, пак търсите нещо повече. Вярно, сравнително често и ние се разгонваме, но той ми даваше хапче, защото не можеше да ме гледа как се мъча. Но за него явно нямаше хапче. Или просто не искаше да го пие. По начина, по който ме галеше, усещах, че ръцете му не бяха докосвали женска от неговия род. Може би затова беше толкова самотен. И понеже нямаше какво друго да направя, просто мърках доволно. Той ловеше своята плячка от къщи, пред някакъв странен правоъгълен капан, до който цъкаше с нещо, което наричаше мишка. Аз знаех какво е мишка и няколкото пъти, в които нагризах това чудо ме убедиха, че е просто камък. Хората често използват думи, които не винаги значат това, което имат предвид. Излизаше рядко, за да купи храна. Така и не разбрах това "купи". Знаех, че гони някакви мушици с "мишка"-та, но как се превръщаха в превъзходни ястия, които споделяше с мен, така и не разбрах. Понякога водеше телефонни разговори, в които ми се струваше много отчаян и очевидно молеше някоя женска за нещо. Мисля, че ви е ясно за какво. Съдейки по реакциите му после - или рев, или гледане в една точка с часове - мисля, че е ясно какъв е бил отговорът й.
Съжителствахме спокойно още доста време когато той изведнъж се промени. Престана да лови, престана да се къпе, да се бръсне, да яде. Само стоеше в един стол и говореше неразбираеми за мен неща, но думичката "самота" се повтаряше доста често. И изведнъж, той отиде до кухнята и взе най-острия нож. Зарадвах се, защото от няколко седмици имаше едно парче салам в хладилника, което той явно искаше да сподели. Но стопанинът ми не отиде в кухнята. Отиде в банята и пусна топлата вода във ваната. Аз усетих заплаха и започнах да мяуча на умряло, оплитайки се около краката му. Не исках да му се случи нещо лошо. Но той ме ритна и затвори вратата. Не знаех какво става, но чух неразбираем вик и той отвори с налудност в очите, а от ръцете му течеше кръв.
Обади се някъде и след няколко минути дойдоха някакви мъже да го отведат. След няколко дни, в които никой не се сети да ми даде да ям, дойдоха някакви хора, които той наричаше "семейство", дума, която не разбирам. Единственото, което знам сега е, че той е щастлив, а и аз също, защото най-после ме нахраниха.

5 февруари 2017 г.

Еротика

влей се в мен
като поток
като вълна
от двеста волта ток
преплети се с мен
като лоза
с дърво вековно
помисли греховни
да осъществим
на яве
ще полетя над тебе
като дим
а ти - същ лебед
ще разпериш
мощните криле
стопи ти този лед
между краката ми
за да напои земята ни
а после изморен
от атаката
ще легнеш в мойте скути
за няколко минути
и после пак така

30 януари 2017 г.

Писателят

Писателят отвори очи. Един глас й подшушна нещо и тя пак ги затвори. В мозъка й заигра електричество. Връзките между невроните се запалваха и образуваха нишки от кварки, атоми и молекули в пространството пред нея.

Там вече се очертаваше смален силуета на огромен дракон. Той летеше високо сред ужасна буря, а на гърба му една малка точица си проправяше път към главата. Рицарят знаеше, че под врата на дракона има уязвимо място и неумолимо се приближаваше към него. Когато героят се приближи до мястото, чудовището го усети и разтресе снага, опитвайки да се отърси. Рицарят заби по-надълбоко остриетата и се притисна към врата на врага си. Драконът опита да го захапе, но беше напразно. Тогава облаците под тях изведнъж разкриха огромно езеро и героят вече знаеше какво да направи. Той заби ножа по-близо до уязвимото място, извади меча и прободе чудовището в сърцето.
На пространството под тази картина пишеше - ХРАБРОСТ

Писателят отново отвори очи. Същият глас й подшушна отново и тя пак ги затвори. Познатото електричество отново създаде картина.

Този път рицарят беше в покоите на царицата. Тя беше по ефирна дреха и го викаше. Той понечи да излезе, но тя го хвана за ръката.
- Ако не ме любиш веднага, ще кажа на краля, че си го направил насила и ще умреш!
- По-добре мъртъв, царице моя, отколкото предател. - каза рицарят и напусна решително покоите й.
Картината започна да избледнява и под нея остана да свети думата - ВЯРНОСТ

Писателят отвори очи за трети път. Гласът й подшушна пак.

Нишките образуваха кръчма. Там рицарят пиеше бира след дълъг поход. Един много висок и дебел селянин мина покрай него и го бутна, така че той разля питието си. Рицарят извади меча от ножницата си, а селянинът каза помирително:
- Извинявай... - героят прибра меча, но селянинът продължи - свиньо, която убива жените ни и изнасилва дъщерите ни, сега ще умреш!
Тогава и двамата извадиха мечове, а рицарят, след кратък дуел, отне оръжието на селянина и му каза:
- За несправедливостите над твоите хора, съжалявам най-искрено, но не от нас са сторени, затова не ни имай зъб.
Сцената изчезна, за се появи отдолу думата - ЧЕСТ.

Един глас каза: Доведи го пред мен.

Всичко изчезна, нишките се появиха отново и рицарят се материализира.

- Направи го по-висок.

Пространството заигра и желанието му беше изпълнено.
- Направи го майстор на лъка и стрелата.


Писателят отвори очи, те станаха червени и рицарят изстреля една стрела към нея. Левият пазач падна, изпускайки острието с приспивателното. Десният мълниеносно го допря до врата на Писателя и тя затвори очи, този път за дълго.

12 януари 2017 г.

Животът ми

Животът ми - една гротеска,
и сякаш болен съм от треска -
лежа в легло, а не живея,
макар че за това копнея.

Животът ми е мелодрама -
забавна не е, ни за двама;
самичък демони измислям,
и хората със тях залисвам.

11 януари 2017 г.

Един ден през 2037

Отворих очи. Още ми се спеше. Впръсках си дневната доза кофеин и станах. Роботът-чистач сновеше из стаята, разбуден от повишените ми жизнени показатели. Отидох в банята, където взех йонен душ. Винаги го избирах пред другите, защото след него се чувствах по-зареден. Изсмях се на шегата си и отидох в хола. Пуснах холовизията и се запознах с новините от вчера. Нищо съществено - няколко атентата, катастрофи на аеробусове и аероколи, а, това е интересно - клон на Световната банка е обран снощи между 3 и 4 часа обединено време; взети са тонове злато и няколко десетки килограма плутоний. Странно, аз бях единственият на света, който можеше да извърши такова нещо, а нямах никаква полза от това, защото... изведнъж ми хрумна - а къде бях аз между 3 и 4 снощи? Задействах чипа в мозъка си и го настроих на търсене... Никакъв резултат. Данните бяха изтрити. Заслизах надолу по стълбите, воден от някакво лошо чувство. Като стигнах до мазето, вече знаех какво ще открия долу. Натиснах копчето. Шлюзът бавно се отвори и оттам заблестя златото...
На външната врата се почука.

1 януари 2017 г.

Ангели хранители

Ангели хранители -
лекувате душите ни
телата тленни пазите
от болестите и заразите.
Но какво е тялото?
Торба месо и кокали
вие пазите живота ни
не зарад телата тленни,
а заради душите вечни.

31 декември 2016 г.

История в сегашно време

Вървя си из "Острова" - парк между двата ръкава на Марица - и си мисля за Вселената и съдбата. Две теми, които занимават гимназиалното ми съзнание повече даже и от момичетата. Обикалям за последен път алеите и в съзнанието ми се прокрадва мисъл за самотата. Още съм на тринайсет, а вече усещам горчивата й целувка. Дали е от всемирната мъка на Яворов и Дебелянов, които "не бивало" да ме увличат "чак толкова" или от нещо друго - не знам, но сълзи се появяват на крайчеца на очите ми. Гледам реката и едва сдържам риданието. Не разбирам какво ми става. Сякаш усещам нечия чужда мъка. Но чия? И как е възможно?
Става тъмно, а аз имам нощен час. Тръгвам да се прибирам и се случва: На излизане от парка минавам по първия мост. Поглеждам си часовника - трябва да тръгна наляво. Но сякаш усещам потупването на съдбата по рамото ми. Тръгвам надясно. Напук на всичко. Вървя и се чудя на глупостта си. С всяка секунда увеличавам наказанието си. Изведнъж нещо ми подсказва да погледна към парка, през парапета. Там виждам момиче. Или поне така ми се струва. Светла! Светва като фар в съзнанието ми. Но какво е това - цигара? Не е възможно, цигарите са лоши, те тровят! Не може да е тя. Въпреки всичко чувствам едва поносим импулс да прескоча парапета и да преплувам блатото, което огражда "Острова" от тази страна. "Ами ако е непозната и ме попита - какво по-дяволите правя?"
Потискам го. Продължавам към втория мост. Изведнъж ми се приисква да се скъсам от бягане. Отново се сдържам. Заобикалям и минавам отзад. Вървя умишлено бавно и проверявам всяко дърво и храст по банкета на реката. Не откривам нищо. Вероятно ми се е сторило. Няма никакво момиче. Изведнъж чувам плач. Забързвам крачка. И я виждам. Но тя се е обърнала и тихичко хлипа. Прилича на нея, но нямам куража да я заговоря. Отминавам. Спирам на няколко крачки. Пробвам пак. Тя пак е обърната. Решавам, че третият път ще е за последно. Минавам и се застоявам малко.

Светла се обръща. Това е моментът, в който животът ми ще се промени напълно, макар и да не го знам още. Оказва се, че наистина пуши. Говори ми за своите (също гимназиални) проблеми - но тя е на 18, затова те са по-различни от моите. Майка й, разбира се. Затова и пуши. Защото майка й е антихрист и я мъчи - да готви, да чисти, да се прибира по-рано. Опитвам се да съм съпричастен, но ме напушва смях, защото моето положение - поне според мен - е доста по-сложно и лошо. Докато говори, аз забелязвам някои неща. Очите й светят когато се усмихва. Косата й е светло-кестенява и има един непослушен кичур пред дясното й око, който я прави много интересна. Осъзнавам това и още много неща, които започват да ме притесняват, защото всъщност ги знам от доста време - откакто се запознахме преди няколко години... просто тогава бях твърде малък да ги разбера. Тя е решила да преспи при приятелка и на другия ден да се премести в столицата да си търси работа без да завърши. Сама щяло да й е по-добре. Хубаво. Поне тук мога да й помогна. Включвам сметачната машина в главата си и й описвам бъдещите няколко месеца - трудностите с квартирата, работата, мизерията... освен това правя паралел с майка си и тя вижда, че нейната определено не е чак толкова зле; също така апелирам към човечността й, защото заради тази малка среща, закъснявам с повече от час.
Тя се смее и се съгласява да се прибере и да го обмисли.

По пътя всички чувства от изминалите години се надбягват като стадо атове из ума ми и заплашват да ми пръснат главата. Започвам да мисля как да й съобщя най-хубавото и най-сложното за обяснение чувство, с което при това нямам никакъв опит. "Защо не пробвам с литературата?"
- Светле?
- Да?
- Нали знаеш "Дейвид Копърфийлд"?
- Да, разбира се. Илюзионистът. Много е добър.
- Не. - ядосвам се аз.
- Шегувам се. - прихва тя. - Говориш за книгата.
- Да. Нали помниш Агнеса? Мисля си, че ние двамата сме като Дейвид и Агнеса.
- Ъъъ... това първата ли беше или втората, за която се ожени?
В този момент обяснението ми рухва като минирана сграда. И ме хваща шубето.
- Аз... не... исках да кажа, че си ми близка приятелка и...
- Странно, можеше да дадеш много други примери. Освен ако не намекваш, че майка ми е Юрая Хийп. Ха-ха.
- Да. - засмивам се нервно.
Оттам нататък диалогът става накъсан и неловък. Тя само върви и се подсмихва.
- Виж... аз...
- Не, аз те разбирам - непринудено казва Светла - просто не искам нещата да станат неловки между нас като... сега...
- Какво говориш? Неловки? - засмивам се още по-нервно. - Права си, може би трябваше да използвам друга книга и други герои като Томи и Аника от Пипи. По-скоро те имам като сестра... - и тогава съвсем се забърквам и млъквам.

Изпращам я до тях и тогава се случва неизбежното.
- Къде беше? - майка ми прилича учудващо много на инквизитор. Как не съм го забелязал досега?
- Извинявай, отплеснах се.
Плестник. Заварва ме неподготвен. Сълзите рукват.
- Нали знаеш, че ще разбера.
- Бях навън, на "Острова".
- С кой?
Мълча. Още един плестник. Хлипам.

За мен всичко това е като тест за мъжество.
Колко глупаво ми изглежда сега.
На следващия ден отивам да видя Светла, а тя се държи все едно нищо не е станало.

Но за мен е.




СЕГА СЪЩАТА ИСТОРИЯ, ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА СВЕТЛА:

Обиколих парка вече няколко пъти. Това няма да реши проблема ми. Трябва да запаля. Намирам си малко кътче, където никой няма да ме занимава. И без това се стъмва. Изваждам дългата, гладка цигара и запушвам. Мислите се кълбят като вълма дим в главата ми. Майка ми ме кара в свободното си време, което става все по-малко покрай кандидатстването, да гледам някакъв дъртак и да му сменям памперсите с надеждата да ни препише апартамента. Нима сме ЧАК толкова бедни? Вярно, получавам по лев на ден джобни, с които мога да си купя ядене само на вересия, но все си мислех, че ще се оправим. Не зная какво да правя. Имам приятелки в столицата, при които мога да живея, но как ще се оправям с парите? И няма да мога да завършва. Хвърлям изпушния фас и го стъпквам. Много ми се плаче. Методично изваждам друга цигара и запушвам.
Гледам разсеяно града от другата страна на ръкава и изведнъж оттам ми се пули някакъв хлапак. Прилича ми на Миро. Не, той отдавна трябва да се е прибрал. Продължава да ме гледа, като че ли се чуди за нещо. Ето че тръгва в другата посока. Ясно, объркала съм се.
Защо на мен? Не ми стига другото, ами... и сълзите се стичат, без да мога да ги спра. Хлипам.
Минава известно време и чувам стъпки. Някой идва. Обръщам се, за да не ме види. Преминава. След малко идва някой друг. Или е същия? Дали не е Миро все пак? Ще се обърна.
- Здравей! - насилвам се да се усмихна през сълзите.
- Оу... здравей!
Мълчание.
- Кажи нещо, не мога да понасям тишината.
- Ти... ти пушиш?
- Само малко. Казват, че успокоява.
- Какво правиш тук, сама? - той ме гледа смутено и загрижено.
Трябва да му кажа нещо, да го залъжа. Прилагам му изпитаната схема за онеправданата тийнейджърка, която готви, чисти и се прибира рано. Налапва въдицата. Поисква да ме изпрати до нас. Казвам му, че ще спя при приятелка, но той е толкова проницателен, че след малко му обяснявам част от истината. Той говори толкова рационално за възрастта си, че се замислям даже и над истинския си план. Но усещам, че нещо го гризе. Казва, че иска да ми каже нещо, но не знае как. Аз го уверявам, че тази реплика кара жените да пощуряват, защото сме много любопитни същества и сега просто трябва да ми каже.
Той започва да се обяснява и още от първата реплика разбирам за какво става въпрос. Личи си и в очите му. Толкова е сладък. И също така ми е най-доброто приятелче. Не мога да му причиня това. Уфлянквам се малко, но накрая осъзнавам, че трябва да му обясня, внимателно, че това просто няма да стане. Той се смущава, отрича се от думите си и всичко става точно такова, каквото не исках - неловко. Налага се да го отбягвам известно време, докато му мине.
Прибирам се вкъщи, вече решила да се примиря с всичко, което майка ми ми е приготвила и лягам.
На следващата сутрин майка ми се прибира и ме пита дали съм си нарушила нощния час. Аз кимам отрицателно. Питам защо. Тя ми обяснява, че Миро се е прибрал много късно и майка му има подозрението, че е бил с мен, а аз, разбира се, знам какво ще ми се случи ако съм нарушила за този последен път вечерния си час - да ходя при дъртака даже неделите, вместо нея. Обяснявам й, че съм учила и с това се приключва.
Тази вечер разсъждавам върху Вселената и съдбата и осъзнавам, че това малко момче, без да го осъзнава, е променило живота ми.

30 декември 2016 г.

Венера

Човекът седеше на стола и гледаше отегчено пред себе си. Мина известно време и той усети нещо.
- Жажда. - каза той и на мига из тялото му се разпредели необходимата вода.
След малко каза - "Глад" и точното количество белтъци, въглехидрати и мазнини се наля в клетките му.
Заситен, мъжът затвори очи и спа няколко часа, след което почувства възбуда.
- Секс. - каза рязко и пред него се появи прекрасна ефирно облечена жена.
Докато я гледаше, оргазмите се редяха един след друг без той да прави каквото и да е. Накрая каза - "Стига" и всичко приключи.

Човекът стана от стола, макар че нямаше нужда, защото той можеше да го пренесе където иска. Просто искаше да се разтъпче. Погледна една от стените и каза:
- Покажи ми.

Атомите на стената се пренаредиха и показаха гледката отвън - тъмнина докъдето поглед стига, а ниско на небето една бяла точка, светеща малко по-силно от някогашната Зорница. "От Венерата, която погълна... въпреки цялата ни технология", помисли си мъжът и пак седна на стола.


Време беше за Марсианските новини.

Една любов

Една любов - разискрена и нежна.
Една любов - красива и добра.
Една любов - горяща от надежди
припламна леко и умря.

29 декември 2016 г.

Без тъга живот...

Без тъга живот, но и без радост,
попарен цвят във свойта младост,
сърце, лишено от любов и горест,
към кръв от собствената кръв студена,
пленена от коварна болест,
и захвърлена във бездната без време.
Всеки ден един и същ е,
дали си тук, или си вкъщи,
сиво е в душата пуста,
всяко чувство сякаш я напуща.
Но надежда има и за тебе,
че ще свърши този черен жребий!
Трябва само да повярваш, да се бориш
поискай го и ще го сториш!

15 декември 2016 г.

Аз жена съм

Аз съм Хаос, аз съм Воля!
Стотици демони изклах,
вървях
напук на своя страх
успях да се преборя!

Аз съм Хаос, аз съм Сила!
Стотици ангели възпях
кървях
макар да беше грях
добро бях сътворила!

Аз съм Хаос, аз Жена съм!
Животът плува в моята утроба.
Ще изникне той прекрасен.
Такъв ще бъде от тогаз до гроба.

Аз съм Хаос...

10 декември 2016 г.

Съквартирантите

С него се живееше трудно... в началото.
Заживяхме заедно когато и двамата бяхме на 23, след като се дипломирахме. Всъщност аз търсех момиче съквартирант, но липсата на пари ме притисна и щъркелът ми донесе ухилен бакалавър по Компютърни-нещо-си... впрочем лош израз. Както и да е, той цъфна на вратата, проведох импровизирано интервю и установих, че е много умен, но и наивен, непретенциозен, което се виждаше от облеклото му, но от него лъхаше на една такава първична доброта, която ме порази. Още преди да заговори, знаех, че този човек не е наранявал нищо живо през живота си и отхвърля насилието с цялата си душа. Искаше ми се да има повече хора като него, тогава може би светът щеше да е по-добро място. Бях предвидила около десет минути за всеки кандидат, но с него откарахме целите пет часа до вечерта. В началото обсъждахме неща като наем, такси, кой къде ще спи, но постепенно минахме на философия, литература, психология, космология и всички неща, които явно интересуваха и двамата. Вече беше станало твърде късно и нямаше транспорт и затова му предложих да спи в другата стая, сложих му от моите завивки и си легнах. Не можех да заспя. Бях твърде превъзбудена. По това време бях стегната и с доста големи гърди. Още от ученическите, пък и в студентските си години винаги бях оградена от красиви, атлетични и спретнати момчета, които се пребиваха да спят с мен, а за целия разговор той ме гледаше само в очите с една тиха доброта и без следа от страст. Към три и половина вече не ме свърташе и открехнах вратата му. Светеше. Той се взираше във вратата и усмихнато каза "Чудех се кога ще дойдеш?".
Ако беше извадил Ескалибур и ме беше наръгал, щях да се учудя по-малко. Подаде ми листче. Аз го наведох на светлината и усетих как не ми достига въздух. Сълзите започнаха да се стичат, но аз ги преглътнах. Поговорихме малко, след това аз го целунах и това, което последва, беше най-хубавата нощ в живота ми. Не само телата, душите ни се сливаха. Потъвахме в очите си. Бях изтъкана от усещания и стенех името му в жар и нега.
На следващия ден ми направи доста съмнителна закуска, но оцених жеста.
- Не знаех как обичаш яйцата - каза. - Дано съм познал.
- Да. - излъгах аз.
С този ритуал започна нанасянето му. По безгласно споразумение вече практически "ходехме", въпреки че технически не бяхме излизали на нито една среща, което за момиче като мен беше странно. Странно ми беше и как му се нахвърлих, но щеше да ми бъде много по-странно ако бях узнала още тогава, че това е бил първият му път.
Първо донесе няколко сака дрехи, които разпределихме в другата стая, защото моят гардероб беше запълнен. Той, разбира се, щеше да спи в моята стая, но сутрин щеше да си прави тоалета в другата. Горкичкият, не знаеше, че жените имат други потребности и нужди.
Като казвам, че с него се живееше трудно, имам предвид чисто физически. Той не беше научен на елементарни неща. Първо, след втората седмица установих, че нехае за личната си хигиена - не си сменяше бельото всеки ден, не се бръснеше навсякъде, не се къпеше всеки ден; всичко това беше недопустимо. Но той се поддаваше на убеждение и скоро разбра важността на всички тези неща. Е, просто вдигна рамене и каза - Добре. Относно чистенето на апартамента, си бяхме направили график, който той спазваше с много подсещания. Като цяло, той беше много гъвкав за всичко, освен за няколко неща.
Първо, относно смартфоните. Той ги мразеше в червата. Твърдеше, че те са всичко - е, част от всичко - което е лошо в този свят и никога няма да си вземе такъв, колкото и да го убеждавам. Второ, относно холивудските суперпродукции, напълно безсмислени и елементарни. И трето, относно книгите за вампири, таласъми, и върколаци. Също не ги понасяше.
Колкото и да спорехме, той винаги изваждаше обезоръжаващи аргументи и аз капитулирах.

До първа среща обаче, така и не се стигаше, колкото и да ми се искаше. След като извади дрехите и ги нареди, той донесе зимнина и я подреди в килера - компоти, манджи, туршии, подправки... и някои битови предмети. И стана време да работим. Аз работех в общината, а той в някаква компютърна фирма. Всяка вечер и двамата се прибирахме скапани и не ни се излизаше никъде, но въпреки това, той никога не ме остави да скучая. Играехме всякакви игри, повечето умствени. Пишеше ми стихове почти всяка вечер и ги скриваше сред класически, карайки ме да позная... често грешах. Когато нямаше стих или поема, ми носеше роза или лилия, двете цветя, които обожавам. Другото странно при него беше тоталната му честност, която още на втората седмица ми се отдаде да тествам.
- Аз... привличам ли те... Мислиш ли, че съм... секси?
- Разбира се, мила.
- И все пак не си искаш...
- Какво да си искам? - "Сега като знам повече за него не ми се струва странно, но тогава..."
- Секс.
- Трябва ли да го искам?
- Да променим подхода. Гледаш ли порно?
- Вече не.
- Откога?
- От онази нощ.
- Защо?
- От уважение към теб.
- Не разбирам.
- Не очаквам да разбираш. Мен малко хора ме разбират. Приеми го като комплимент.
- Е, аз искам!
- Какво?
- Секс, глупако! Минаха две седмици и ако ме наказваш заради нещо...
- Тихо, тихо, тихо... миличка... - каза той и ме прегърна.
После започна да гали косата ми и да ме съблича бавно като ми говореше нежно:
- Просто се е получило недоразумение. Аз никога няма да искам. Когато си в настроение, просто трябва да ме целунеш по-дълго - където и да е, когато и да е.
Изглеждаше твърде хубаво за да е истина, но скоро щях да го проверя. Относно секса, скоро започнах да разбирам колко по-различен е той от всичките ми бивши. В първите два месеца от връзката ни, той наистина не си поиска нито веднъж, въпреки че на няколко пъти го изкуших - както казах, бях доста стегната и надарена и можех да прелъстя и будистки монах. Този стоицизъм ми се струваше нездрав и се заех да го разбия малко по малко. В началото просто се държахме за ръце всяка нощ след вечеря. Това отключи изключителна творческа сила у него - не само за любовни стихове. После го целувах нежно, но само веднъж и усещах как той ще се пръсне по шевовете. Той чувстваше малките неща, които ние отминаваме, стотици хиляди пъти по-силно и искаше да ги претвори, да ги преобразува в чисто Изкуство. Беше се захванал с поезия и проза, но след няколко седмици си купи китара и тогава за момент си помислих, че го губя. Беше време за разговор.
- Скъпи, ти не усещаш ли какво правя от седмици?
- Да, опитваш се да отключиш някаква сексуална енергия или каквото и да е там...
Значи все пак не беше толкова наивен.
- Значи разбираш. А защо тогава така се съпротивляваш?
- Мила, няма да ме разбереш. Какво е един оргазъм за теб? Няколко секунди удоволствие. А една поема, една песен, това може да възпитава, да възвисява, да вдъхновява... милиони... за години...
Не го разбирах. Някои вечери просто се гледахме в очите и аз виждах в неговите такава любов и обожание, че се чувствах мръсна и подла. Но аз исках просто да се отвори, да стане по-... сега вече знам... исках да го променя.

Време беше за първа среща. Надявах се на нея да се случи желаното.
Събота. Претъпкан клуб. Ние двамата с официални дрехи. Питиета. Бях избрала този клуб, защото се танцуваха най-еротичните танци, а аз знаех, че той е добър танцьор. И скоро се удавихме в ритъма на тангото. След още танци, които допълнително замъглиха мозъците ни, се прибрахме с такси и още от вратата той ми налетя. За разлика от обикновените му нежни целувки, тези бяха нетърпеливи, искащи; разсъблече ме още в гостната и ме облада там, на дивана. Аз стенех и виех като вълчица на пълна луна и забивах нокти в гърба му.

Тогава нещо в него се промени. Уж всичко си беше еднакво, но вече нямаше стихове всеки ден. Нямаше рози и лилии. Не ме гледаше дълго в очите. Не ме държеше за ръка нито в къщи, нито в киното. Да, вече ходехме на кино, и на театър, и в парка. И правехме секс. Той си искаше повечето пъти. Заряза китарата. Затвори се в себе си и не говореше вече, което беше много несвойствено за него.

Не знаех дали да се радвам или да тъжа. Аз ли бях причината за това? И после стана непоправимото.
Един петък се връщах от работа и се провикнах още от вратата. Никой не отговори. Странно. Проверих във всички стаи и накрая влязох в банята, където тялото му висеше от тавана... Повиках полиция и се строполих до него. Изревах си очите и търсих, търсих причината, макар че отдавна я знаех.

7 ноември 2016 г.

Асексуален

- Сладур, хайде да идем до мъжката тоалетна...
- Защо?
- Хайде стига, знаеш защо...
- Не. - наистина не знаех.
- Имаш ли кондом?
Стоп.
Да се върнем назад.

- Сине, с възмъжаването ти, сигурно са се появили определени... пориви... към същества от другия пол...
- Не. - чудех се за какво ли говори баща ми.
- Трябва да знаеш, че няма нищо срамно... - той продължаваше да говори - ... гърдите им... - той изнесе цяла лекция, но аз не го слушах.

Да превъртим напред.

- Стояне, това, че си при мен, не значи, че си... луд... означава, че просто си различен.
- Да... и?
- А... ами... - психоложката се запъна - искам да знаеш, че аз съм тук, в случай, че, аммм... имаш нещо да споделиш или попиташ?
- Аз... да... какво е?
- Кое какво е? - тя изглеждаше объркана.
- Какво е да чувстваш възбуда когато... нали знаете?
- Ох, горкичкия, наистина не знаеш, нали?
- Не ми трябва вашето състрадание! - креснах и понечих да си облека якето.
- Не, не, извинявай, просто не можах да се сдържа. Просто... виж, не става дума за възбудата... не си ли чувствал трепет, онази лекота в гърдите...
- Не, нямам никаква идея за какво говорите.
- Това е... не знам как да го обясня... то е нещо като аксиома, просто го има и не може да се обясни на човек, който не го е чувствал... нещо като да обясниш цвета зелено на слепец.
- Значи съм осакатен?
- Не, не... в никакъв случай, просто... просто... сигурна съм, че природата ти е дала друго средство да се свързваш на емоционално ниво с другия пол.
- А ако не е?
- Вярвай. Ще го откриеш.

Превъртаме още напред.

Витория идва към мен. Облечена е в къса пола, толкова къса, че се виждат презрамките и част от сутиена. Тя е капитан на мажоретния отбор. Снабдена е с дълги крака и божествени гърди. Идва близо до мен, толкова близо, че лицата ни почти се допират. Усещам дъха й.
- Е, здравей, Стояне! - казва.
- Здрасти, Вики.
- Ние с теб все се разминаваме...
- Имаме различни часове.
Тя продължава да се навира в мен, а аз се чудя какво да направя. Очевидно е красива, даже прекрасна, очевидно ме харесва, очаква се от мен... може би да я прегърна?
Прегръщам я. Тя се отпуска в ръцете ми. След това се дръпва назад и лицата ни пак са на сантиметри.
Целувям я. Устните й са мокри и меки. Не чувствам нищо. Тя като че ли се разтапя в ръцете ми. Явно е, че и харесва. Защо не усещам нищо? Какво не ми е наред?

Това се случваше с всяко момиче в живота ми. Е, с тези, които бяха по-нагли и не виждаха пълното ми безразличие.
Да си асексуален обаче има и своето предимство. Никога не съм зависил от тези първобитни инстинкти и отношенията ми са изградени въз основа на обективни фактори. И все пак винаги ще се чудя какво ли е това чувство да желаеш някого, какво е да го обичаш повече от себе си.

6 ноември 2016 г.

Ваня

Тя беше най-красивото момиче, което някога съм виждал. Имаше тъмноруси коси и сини очи, дълги и прави крака и гърди като праскови. И същевременно беше най-порочната, с която съм бил. Пиеше като казак, пушеше като комин, а когато се добра до марихуана, се чудя как не си изпържи мозъка. Аз я обичах. А най-лошото е, че и тя ме обичаше. Защо най-лошото? Защото всяка среща с нея беше терзание.
Семейството й беше бедно, а марихуаната, както знаете, не е от най-евтините покупки. Тя пушеше всяка вечер, което значеше около 30, а с яденето и другите нужди около 50. В началото й ги осигурявах, но като я виждах как се променя, реших по малко да й отказвам някои неща.

- Хей, защо днес на масата имаше само 40? - попита тя един ден.
- Ванче, много се радвам, че ми зададе този въпрос. Защото ти от днес ще трябва да решаваш дали да ядеш, да се забявляваш или да пушиш. Като знаеш колко "обичам" пушенето, ще ти стане ясно какво бих предпочел.
Тя се ядоса, повика, порева, но като видя, че няма какво, се примири.

Минаха няколко дни.

- Пухи... миличко?
- Ъм? - леко подадох глава от монитора.
- Може ли още само 10.
- 10? За какво ти са? - стараех се да не изглеждам любопитен.
- Женски неща... тампони...превръзки...
Тя знаеше, че няма да слушам, защото така и не свикнах с женските особености. Но понеже не беше сигурна, че ще успее, започна да ме докосва, първо по рамото, после по лицето... целуна ме нежно и ми захапа леко долната устна, както знаеше, че обичам. След това ви е ясно какво стана.
Дадох и парите и на следващия ден тя така се беше надрусала, че я открих полумъртва пред вратата. Косата й беше сплъстена, ирисите - разширени и цялата трепереше.
- Ваня... Чуй ме внимателно! Ако продължаваш така, ще умреш!
Тя не слушаше. Ударих я един шамар и я намокрих с душа. До вечерта се пооправи, но ме гледаше странно.
- Пуши ми се.
- Аз какво да направя?
- Знаеш.
- Не.
Тогава я обхвана истерия.
- Ти, животно такова, знаеш ли какво е... - тя продължаваше да вика, да чупи и да се пени, а аз оставах невъзмутим.
Когато се успокои, попитах:
- Приключи ли? - тя уморено поклати глава.
- Сега, нека аз кажа нещо. Обичам те. С всичките ти недостатъци. И ще преодолеем и това. Ако ми вярваш. Аз знам кое е добро за теб. Поне по-добро от сега. Трябва да се изчистиш от този боклук. Ще бъде трудно. Но ще успеем, заедно.
Тя нищо не каза, но от този ден и оставях пари само за храна.

След още няколко дни като се върнах от работа, забелязах куфара й.

- Какво става? - попитах.
- Отивам при мама.
- Защо?
- Защото така.
Тогава нещо ме хвана за гърлото и някаква първична злоба заклокочи в мен.
- Мамето няма да има пари за пороците ти. Пак ще доприпкаш тук, но аз няма да те пусна и ще седиш на улицата.
- Предупреждавам те! Или ми даваш пари за дрога, или ще се изнеса и няма да ме видиш повече!
- Де такъв късмет! - казах, влагайки цялата си злоба в отговора.

Тя замина, а аз съжалих стократно за глупостта си.
Ваня почина след няколко месеца, а аз дори не отидох на погребението. Толкова много болеше. И до днес се чудя можех ли да я спася.

Иван и Ирина

Неприятният вой на стария асансьор прекъсна вечерното шоу, както всеки път, когато се прибираше. Последваха задължителните звуци от тряскане на входната врата и небрежно захвърляне на обувки в коридора. Със зле прикрита досада, спрях звука на телевизора, пред който тя застана с глупава усмивка на лицето.
- Познай какво стана днес в работата? - изстреля ми дежурният си въпрос.
- Станала си служител на месеца?
Опитът ми за хумор наля олово в очите й, превръщайки усмивката в гримаса.
- Предаваш ли се?
Повдигнах вяло рамене.
- Предложиха ми работа в столицата за двойно повече пари.
Изведнъж осъзнах, че това е краят... краят на връзката ни отдавна кретаща по инерция. До сега собственият ми апартамент и сравнително голямата ми заплата, поддържаха изстиналите ни чувства, по-скоро по навик.
- Ще я приемеш ли? - запитах тихо.
- Двуумя се.
Губех я, губех я в този момент и осъзнах, че още имам чувства към нея. В замръзналият от мълчанието между нас въздух, неканен се промъкна споменът за първата ни среща.

Беше средата на лятото и температурите бяха стигнали до 40. Бях на морето с приятели и тъй като през деня не се живееше, нощта беше наша. Бях на 17 и много срамежлив, но бях решил да танцувам с момиче на всяка цена. Ирина ми направи впечатление в дискотеката. Беше страхотна танцьорка. Танцувахме на плажа, а музиката бучеше в ушите ми, лазери създаваха усещането за постоянни застивания на обстановката, което ме караше да премигвам. Приближих се към нея и започнах да се въртя тромаво. Опитвах се да я следвам. Тогава тя ме погледна. Никога няма да забравя този поглед. Той значеше - ти си мой. Придърпа към себе си. Усещах тялото й, извивките му, движехме се с ритъма на музиката. Когато всичко свърши, казах на приятелите си да не ме чакат. С Ирина тръгнахме по плажа.
- Е, Иване, какво те води тук? - тя се усмихна лукаво.
- Тук, на плажа или тук, на Златни пясъци. - не се давах аз.
- Тук, с мен.
Аз се обърках и целия почервенях.
- Аз-аз-аз...
- Спокойно, имам някаква идея, но забелязах, че си много срамежлив, а това не е хубаво. Изкажи се.
- Аз... като те видях... ти си толкова хубава... и... такова...
- Сигурен ли си, че се казваш Иван, а не Цицерон? - тогава тя се разсмя и сякаш звъннаха камбанки.
- Имаш... хубав смях.
- Така е по-добре, но с комплименти не можеш да свалиш никоя жена. Вече сме имунизирни. Знаеш ли как се свалят жени, Иване?
- Ъъъ.. не?
- Така си и мислех. С жестове. С нахалност. Целуни ме. Целуни ме, веднага!
Аз се колебаех.
- Да не ти пука как ще се получи. Просто го направи!
Не работех добре под напрежение, но мисля, че целувката се получи.
- Сега ме хвани за ръката и ми разкажи нещо забавно...
Тази нощ си прекарах страхтно. Тя беше най-хубавата в живота ми. Тогава си казахме, че ще бъдем заедно цял живот, независимо от обстоятелствата и не бяхме престъпвали клетвата си, много по-силна от сватбен обет.


- Трябва да я приемеш. Заслужаваш да си щаслива... - казах с много болка.
- Ами... ами ние? - тя едва сдържаше сълзите си.
- Можем да пробваме с връзка от разстояние. Ще идваш уикенда.
- Много добре знаеш, че не може да стане. - каза тя с някаква стаена злоба.
Но беше права, знаех. Просто се опитвах да намеря някакво решение на очевидно нерешим проблем. Въпреки че не изглеждаше видно отстрани, аз още я обичах и това събитие ми припомни за това. Но нямаше какво да направя.
Трябваше да я пусна.
- Това беше просто тест, глупак такъв! - Ирина за миг се промени и стана зла. - Никаква работа не са ми предложили, че на кой му пука за нас в тази фирма, но ти така си се впил като кърлеж в този скучен живот, че не си отворен за нищо ново. Ако ти ми беше казал, че ще се местиш, колко мига мислиш, че щях да се двоумя преди да те последвам?
Почувствах се много засрамен, а тя продължаваше.
- Уморена съм, Иване. Уморена съм от незаинтересоваността ти, от това, че вече не ти пука. Не си срамежливото хлапе, пълно с мечти, а си начумерен, дърт козел, който яде само от една хранилка, която вече е почти празна. Затова, затова... те напускам... длъжна съм да го направя, защото те обичам и защото само този силен удар би могъл да те разтърси до такава степен, че да се събудиш. Утре докато си на работа ще си взема багажа.

Когато тя си тръгна, аз продадох апартамента и се преместих на квартира в столицата. Намерих си нова работа и се надявах един ден да се срещнем и аз да съм по-достоен за нея.


29 октомври 2016 г.

Тя и Той

Тя: Беше дошла на това събиране с един близък приятел, но не очакваше да има толкова много хора. Скоро дискусията започна и всички се сляха в едно същество, което обсъждаше космическите полети. Всички, освен един.

Той: Този вид събирания го отегчаваха, но тъкмо когато решаваше да спре да присъства, се появяваше интересна тема. И докато се чудеше как да сподави прозявката си, Я видя. Тя беше... странно, но единственото прилагателно, което му хрумваше докато я гледаше беше необикновена. Впрочем той не я гледаше, е, поне не цялата. Беше се взрял в очите й, в тези искрящо сини очи и поглъщаше жадно същността й.

Тя: Той беше различен. Веднага го разпозна по зелените очи, които се впиваха в нейните. Бяха настоятелни. Той искаше. Не, настояваше, изискваше, заповядваше й да се подчини.

Той: Тогава започна болката. Тя раздираше душата му като изригващ вулкан, като сблъсък на континенти, като удар на комета, като взрив на супернова звезда... Разкъсвайки я на части. Защо? Да, тя беше твърде голяма, да, той нямаше практически опит и дори минималните изисквания за да я свали, но не това беше проблема, а факта, че бяха от различни светове. Или по-точно той си беше въобразил, че са. Издигнал беше ледена стена, която и преди беше охлаждала отношенията му с другия пол, но точно сега... точно сега погледът й прогаряше тази стена.

Тя: Притесняваше се, че го зяпа, но нямаше как да гледа настрани. След малко се хвана, че изобщо не следи какво говорят, а си мислеше дали червилото й не е прекалено крещящо... но не, той не гледаше външността й, той проникваше в душата й като със свредел и тя не знаеше колко още ще издържи. Пак се взря в него.

Той: Всички в клуба го познаваха и той не искаше да издава новото си увлечение, за да не тръгнат клюки, но не можеше да не я гледа. Свеждаше поглед от време на време, но очите му сякаш не регистрираха нищо освен синьото на нейните. И тогава, стената падна.
Клубът свърши и те излязоха навън.

Тя: Здравей!

Той: Здравей! Искаш ли да пийнем кафе?

28 октомври 2016 г.

Едничката

Едничката, която ме разбира;
знаеш ти това,
което целий свят не подозира.
Моята съдба
през многото ми стихове прозира.
Само ти една
разбра напълно и не ме презираш.

На Камелия

Ти вървиш със рокля бяла
през поля бодливи рози;
как ли ти си оцеляла
в свят, кажи ми, като този?

Ти вървиш със рокля бяла...
а душата ти е в тръни цяла.
По нозете ти кръвта се стича,
колко пъти ти, кажи, обича?

Ти вървиш със рокля бяла
през поля бодливи рози;
колко ли от теб си дала
за да ходиш после боса?

Ти вървиш със рокля бяла...

14 октомври 2016 г.

Тони

- Мамо, мамо, а може ли да взема и шоколадова вафла?
- Не... миличък. - отказът на тази проста детска молба я съкруши. - Вземи обикновена.
- Ама аз не искам обикновена! - инатеше се детето.
- Госпожо, нямаме цял ден. - негодуваха от опашката зад тях.
- Скъпи, парите не достигат, нали помниш - говорихме за това.
Детето склони глава, а майката се разкъсваше отвътре. Платиха и се прибраха вкъщи.

Апартаментът беше едностаен - ако беше по-голям досега да са го продали и да са се преместили в някой по-малък - с малка кухня и тоалетна/баня. Тримата се гъчкаха в малката стая като сардини в консерва, но дните, когато Тони беше малък и ревеше по цели нощи, бяха минали. Мебелите бяха похабени, мръсни и избелели. По средата на стаята имаше маса, застлана с покривка, по която си личаха лекета, неизмити от евтина белина, а в единия край имаше черно-бял телевизор, който скоро нямаше да може да работи, заради цифровизацията - но тогава щяха да му мислят, ако оцелееха. Трябваше да оцелеят - заради Тони.

Бащата на Тони работеше в местния акумулаторен завод. Беше обикновен работник със средно образование. Причината за липсата на пари беше, че заводът работеше на загуба и съвсем естествено първо режеше заплатите на работниците. Профсъюзите мълчаха. Майката на Тони беше безработна от години заради тежка форма на диабет. От две години се препитаваха на нейната пенсия, която беше оскъдна.

Детето растеше в лишения и немотия и мечтаеше да бъде велик футболист, защото те печелеха много пари и се женеха за спайски. То риташе всеки ден в махалата и вечер се потапяше в сладки сънища, където мечтите му се изпълваха.
Една вечер сънува странен сън. Тъкмо отбелязваше победния гол в много важен мач, когато пред него се появи някакъв господин, облечен, или по-скоро оцветен в червено, с рога и опашка. Тони не беше чувал нищо за Дявола, нито знаеше, че сънува, затова просто спря и се подготви да слуша, защото господинът отвори уста:
- Тони, как си моето момче?
- Добре... предполагам... кой си ти?
- Аз съм... един добър приятел, който може да сбъдне този сън за теб.
- Можеш!!! Сериозно!?
- Да, мога, но в замяна искам да ми доведеш родителите си.
- Да ги доведа? Къде?
- Долу, при мен, в Ада...

Детето не беше чувало за Дявола, но беше чувало за Ада. Не му се искаше родителите му да ходят там.

- Не искам!
- Значи си доволен от техните грижи? Че оставаш недохранен, недооблечен и нещастен.
- Не съм... - той се разхълца; никога не беше го правил в сън.
- Давам ти един ден да помислиш.

На другия ден Тони и майка му излязоха в парка, като всяка събота.
- Мамо... - започна той колебливо - Ти готова ли си на всичко за да съм щастлив?
- Разбира се. - отговори тя без да се замисли - Как може изобщо да питаш?
- А ако това значи... това значи... - започна да повтаря Тони - ти да отидеш на много лошо място.
Майка му се замисли.
- Виж, Тони. Много ми тежи, че не те отглеждаме както трябва, че търпиш лишения. Бих направила всичко, за да те измъкнем от бедността. Баща ти също.
Тони беше доволен. Сега трябваше само да заспи.

- Здравей, Тони! Е, помисли ли?
- Да, и съм съгласен.
- Добре. Това е чудесно. Ето какво трябва да направиш…

Близо до блока на Тони имаше една голяма кооперация. Първият етаж беше зает от магазини, един от които за бижута. Тони се приближи към него малко след работното време с камък в ръка...
"НИКОГА НЕ КРАДИ"
Стъклото изтрещя и той влезе вътре. Натъпка джобовете си с огърлици, обеци и бижута и после ги изхвърли в близката шахта. След това седна на тротоара и се разрева. Не само защото Дяволът му беше казал, а защото така се чувстваше.
Дойде полицията.
- Момче, видя ли кой счупи прозореца?
- Мама, тате...
"НИКОГА НЕ ЛЪЖИ"
Останалото беше предвидимо. Скъп процес, водещ до изземане на всички вещи и апартамента на семейството, отнемане на детето им, поради невъзможност да го гледат. Уволнение на бащата и запор на пенсията на майката.
И именно поради факта, че бяха готови на всичко да си го вземат родителите му започнаха да лъжат, крадат, а един ден бащата опита да го открадне от сиропиталището. Грях след грях.

Тогава Бог изиска лична аудиенция с Дявола по повод души ИУА321ОУО223 и ИУА321ОУО224, която протече така:
- Лу, с този случай прекрачи границата. - Каза Бог и щракна с пръсти. В ръцете му се появи папка.
- Не разбирам за какво говориш. - каза Дявола и запари цигара.
- Изкуши Тони да предаде душите на родителите си, използвайки тяхната любов към него.
- Изкуших? - Дяволът изпусна дим, оформен като кръгчета - Да, предполагам, че и така може да се каже. И?
- И? От Споразумение 4235ИАЕ43 от 245 година С.Хр. нямаш право да изкушаваш души, които не различават добро от зло.
- Хайде, стига! Ти много добре знаеш, че правихме това споразумение на по пет рога амброзия, Яхве.
- Няма значение.
- Виж, душите ми не стигат, повечето казани са празни, знаеш ли каква е сметката за газ? Не мога да върна времето, но да се споразумеем така - ако аз докажа, че и в бъдещия си живот той също би постъпил така, всичко си остава както си е.
Бог помислил и се съгласил.

След като го отнеха от родителите му, Тони отиде в системата за осиновяване и скоро бе взет от много богата двойка, която приемаше увлечението му към футбола сериозно и му осигури най-добрите учители. Скоро той играеше в младежката лига, по-късно в юношеската и един ден - за националния отбор. Оттам - трансфер в Англия и там играеше за един от най-известните отбори с шестцифрена заплата. Тони беше щастлив.

Една вечер си лежеше на ергономичния хипоалергенен матрак с копринени завивки и сънуваше. Явяваха му се странни случки от живота преди да го осиновят. От живот, полу-забравен и изпълнен с лишения.
- Здравей, Тони! - Появи се едно червено петно с рога и опашка.
- О... здравей, приятелю! Откога не съм те виждал?
- Откакто ми даде родителите си. - ухили се дяволът безжалостно.
Тони потръпна. Не знаеше, че може да потръпне в сън.
- Е, какво искаш сега?
- О, аз нищо не искам, въпросът е ти какво искаш.
- Аз си имам всичко, нищо не искам.
- Хммм... всичко? Това е интересно положение на нещата. Може ли човек да има всичко?
- Искам да кажа всичко, което искам.
- Същото е. Ако имаш всичко, което искаш, ти нямаш за какво да се бориш и ти остава само да умреш. Повярвай ми, нямаш всичко, което искаш.
- Добре. - изнерви се Тони - Какво нямам?
- Роднини. Семейство. - процеди дяволът през зъби.
Лицето на Тони помръкна.
- Какво предлагаш?
- Да се върнеш. Да се върнеш в онази нощ, преди да счупиш стъклото и да изживееш живота си с истинските ти родители.
- Можеш да го направиш?
- Да, но първо ще ти покажа какъв е той.

В съня изчезва всичко и се появяват Тони и родителите му. Живеят в лишения, но се обичат и подкрепят. Тони пораства и завършва техникум, но няма пари за университет. Баща му заболява. Тони се хваща на работа и гледа двамата си родители. Първа умира майка му, от усложнения. Той е там, в последния й час. След това умира баща му.
Тони е на 36 години и никога не си е имал приятелка и от срам престава да опитва. Живее сам, парите са малко, но стигат. Взема си куче, за да му е другар в самотата.

- Е? Харесва ли ти? Или направо да считам, че отказваш? - Дяволът се ухили и показа два реда жълти зъби.
- Сигурен си, че можеш да ме пратиш там?
- Да. - излъга нагло Дяволът.
- Давай!
- Какво? - Дяволът се запита дали палето беше хванало блъфа му и му отговаряше с блъф. - Помисли си пак. Това ще е завинаги. Ще умреш сам и вероятно кучето ще ти изяде лицето.
- Не ми пука, щом ще бъда с родителите си.
- Неееее!


Дяволът наистина не можеше да върне времето, но пък Бог можеше и върна Тони точно където му беше казал Дяволът, но с малък бонус - едно печелившо билетче от тотото, което си намери на улицата, точно пред магазина за бижута. Това беше отплатата му за победата над вечния му враг и приятел - Луцифер.

2 октомври 2016 г.

Липса

Майка ми никога не ме е обичала. Зная го не само защото никога не ми го беше казвала, но и защото знаех, че ме вини за бягството на баща ми. Дочух я един ден когато си говореше с нейна близка приятелка.
Как се отрази това на мен? Външно - никак. Бях отличник до края на гимназията, завърших университет, започнах работа. И един ден осъзнах, че няма за какво да живея. Не можех да обичам. През годините бях се срещал, запознавал, дори преспивал с десетки момичета, но никое не бях обиквал и не бях искал да стане моя жена. Започнах да се самосъжалявам, което си е чиста отрова за ума. А умът ми беше брилиянтен. Завърших магистратура, после докторантура, и въпреки всичко всеки ден беше безсмислен, постигах цели, които не бяха мои, а на родители и близки. Случи се да срещна една жена. Необикновена жена, с която се сближих и която можеше да ми съчувства, защото беше преживяла подобно нещо, но когато се докосна до раните ми, аз се уплаших и избягах.
Да ви опиша един мой ден?
Ставам в 6. Правя тренировки без никакво желание, а защото трябва да изглеждам добре. После тичам до седем, за да поддържам мускулен тонус - ненормална идея на вуйна ми. Закусвам здравословно. Отивам на работа, която мразя и времето минава ужасно бавно. След това се прибирам с чувството на неудовлетвореност, сякаш нещо липсва. Знам какво липсва. Мислех да се запиша на психолог, но майка ми каза, че не съм ненормален и не ми трябват такива работи. Е, сега ще й покажа. В момента, в който пиша това, съм пуснал газта до край, запушил съм всички отвори на стаята и ще си легна.
Анабел, ако четеш това, а аз знам, че го четеш - знай, че съм готов да опитам отново, но само с теб; знам, че това е отново вид насилие, от каквито се опита да ме отучиш, но само това познавам. Събуди ме по телефона или ела у нас. Ако не - сбогом завинаги.

12 септември 2016 г.

Очите на момиче

Погледнах във очите на момиче,
в душата й – от някого раздрана.
А болката не спира да изтича
от вечно незарастналите рани…

18 юни 2016 г.

Век на непрестанно бързане!

О, век на непрестанно бързане!
Бързаме,
бързаме,
бързаме...
Бързаме за работа,
за рейса,
за метрото,
постоянно сме във фейса,
там минава ни живота.
Но - вече слепи -
ний не заблязваме,
че не живеем,
че само прескачаме
от работата - вкъщи...
А децата ни?
Децата ни растат без майки
без бащи,
също като нас във нета
поглъщат всичко,
досущ като прасета...
О, век на непрестанно бързане!
И себе си,
а и децата си побъркахме!







Дали съм Поет?

Аз не разбирам поезията,
аз я поглъщам,
тъй както питон поглъща мишка,
поглъщам я всеотдайно
ненаситно...
Без чувства, без мисъл,
без спиране...
Защо?
Отговорът е само един -
за да пиша.
И писах години,
а пиша и днес
и, струва ми се,
все по-излишно.
Да, четат ме,
но дали на времето
черната паст
ще прескочи мънистата бели;
дали е във моята власт
да запазя творбите си цели
през вековете?
Дали съм Поет?

16 юни 2016 г.

Жажда

Празни дни...
Пустее душата пуста,
хич не ми е до изкуство,
но искам да разкажа,
и мисля, че е важно...
Баща ми се спомина
когато бях в училище,
не мина и година
и вече бях опитал...
В началото бе хубаво,
нови чувства, ново вдъхновение,
но бързо стана то мъчение,
глад и жажда
жажда и глад
в душата се зараждаха
и действия пораждаха
и лъгах и крадях
дори от майка си
а тя бе смазана от мъка
но не мислех за това
стана ми насъщно
сля се с мойта същност
жажда и глад
по-желана от хляб
е дрогата омразна
и кухо е в сърцето празно
Сиви дни...
животът вече няма цвят
по-желана е от хляб
от вода, а и от ласка
е дрогата омразна...
Пустее душата пуста -
не, хич не ми е до изкуство.

15 юни 2016 г.

Среща

- Здравей, чакаш ли някого?
- А... - момичето се обърка - Не, просто си седя.
- С телефон сред природата? - странникът се усмихна широко
- Амм... нещо такова. Амм... познаваме ли се?
- Не. Виж, молбата ми е проста - да поговорим за малко.
- Но ние не се познаваме. - момичето огледа странника критично. Беше здрав и хубав. - Нямате ли с кой да говорите от приятелите си та прибягвате до непознати.
- Не, нямам, мило момиче, но историята за това е ужасна и не искам да те затормозявам. Искам просто да поговорим като хора, ще се учудиш колко малко хора са останали по този свят.
- Но това е... толкова странно.
- Не е странно, преди години хората са се поздравявали по улицата, а днес дори роднини не си говорят. Всяка вечер са се събирали пред оджака и са говорили, а днес тези джаджи - и той посочи телефона й - разрушават всичко. Кажи ми, обядваш ли със семейството си? Вечеряте ли заедно?
- Н-не. - каза момичето след кратко замисляне - обикновено хапвам навън, баща ми е международен, а брат ми е в столицата.
- Да, така е. Такива времена настанаха. Животът тече бързо и не ни остава време за малките неща, които всъщност ни носят радост. Преследваме цел след цел, не осъзнавайки, че забравяме да живеем.
- Извинете, вие какво работите?

Странникът се усмихна.

- Аз съм поет. Претворявам чувствата в слово, но напоследък няма чувства, което ме измъчва, затова те заговорих. И мисля, че не сгреших. Ти си умно момиче, но си жертва на времето си. Аз също съм негова жертва, но по по-различно стечение на обстоятелствата.
- Ам... мога ли да си купя твоя книга?
- А, има ги по книжарниците, но никой не ги купува. От издателството сложиха непосилна цена. Никой не купува поезия.
- Аз ще си я купя.
- Ето ти визитка, на нея пише името ми. - момичето разгледа визитката.
- Ти си и инженер? Това също е странно.
- Животът е странен, хлапе. И аз ти благодаря.
- За какво?
- За това, че внесе чувства отново, че разпали пещта в гърдите ми.
- Но аз нищо не съм казала.
- Не е важно какво казваш, а какво не казваш. - рече странникът и остави момичето да се чуди над думите му и за тази необикновена среща.

14 юни 2016 г.

Сара

- И си готов на всичко за тази жена? - Дяволът гледаше човека лукаво.
- Да. - каза той решително.
- Нали знаеш, че само едно нещо ме интересува?
- Знам, искаш безсмъртната ми душа да гори вечно в ада...
- О, не, не... съвсем не... твоята. - Дяволът се усмихна, показвайки два реда червени зъби. - Тази на дъщеря ти.
- Но аз нямам...
- Засега не, но ще имаш.
- Но аз... от кого...
- Времето ти изтича! Имаш пет секунди да решиш! - или тя умира от рак, или вземам душата на дъщеря ти.

Човекът се замисли. Той обичаше Сара, но Дяволът искаше твърде много в замяна. Тя не му беше никаква. Имаше си семейство, деца. Живееше много далеч. За болестта й бе научил от общи познати. Струваше ли си? Тогава си припомни какво беше направила тя за него. Как го беше изслушвала когато на никой не му пукаше. Как правеше нощите на будуване поносими и дори приятни. Как му позволи да я докосва, въпреки че не чувстваше нищо, само и само за да се чувства той по-добре. Цялото им приятелство мина пред очите му и той се реши.
- Съгласен съм. Вземи душата на първата ми рожба.

***

- Сара, не плачи! Сега тя е на по-хубаво място. - излъга той, но жената се бе надвесила над трупчето на детето и ридаеше. 
- Тази сутрин излезе без да й кажа, че я обичам.
- Тя знаеше колко много я обичаш. Обичаме.
- Може би наистина е на по-добро място.
- Виж, нали не вярваме в тези неща?
- Не, не. Има логика. Когато бях изгубила всякаква надежда, сякаш някакво чудо ме спаси и... - Сара говореше, а той се опитваше да заглуши гласа, който му крещеше да й каже. Накрая не издържа.
- Сара, детето ни е в ада. Размених душата му за живота ти.
- Как...во?
- Виж, аз изобщо не предполагах, че може да се стигне до тук. Просто исках да те спася.
- Ти кучи... - Сара започна да го удря, а той е прегърна и тя заплака още по-силно в прегръдките му. - Детенцето ми... мъничкото ми...
- Ще го оправя. Всичко ще оправя. - каза той, милвайки я по косата. - Ще направя друга размяна.
- Ако не го направиш, по-хубаво не се връщай никога.

***

- Изненадан съм да те видя отново тук, Човеко! - излъга Дяволът.
- Знаеш защо съм тук! Ти ме измами!
- Не. Аз ти предложих сделка. Всяка сделка си има последствия.
- Върни дъщеря ни, или поне спаси душата й.
- Не мога да я върна. - Дяволът стана и се приближи към човека. - Никой няма такава сила, освен онзи горе. Но той не се среща с вас и не прави сделки. Затова - всички - идвате - при - мен. Ще ти дам безплатен съвет, и много прост - излъжи.
- Не, аз никога не съм я лъгал.
- Значи е крайно време да започнеш.

Човекът се поколеба.

- Хайде де, кажи й, че си продал душата си за да може дъщеря ви да иде в рая и тя може да ти прости и да си имате друго дете.
- Не мога.
- Помисли за алтернативата - тя да те намрази до края на живота ти и двамата да сте сами.
- Вземи душата ми.
- Твоята душа не ме интересува, виж - тази на Сара...
- Не! Така да бъде, ще приема последиците на избора си като мъж.

***

- Спаси ли я? - Сара още имаше сълзи в очите.
- Добър ден и на теб. Няма да те лъжа. Не я спасих.
- Защо?
- Той поиска твоята душа.
- И ти не му я даде! Глупак! Мразя те мразя те мразя те!
- Сара, направих грешка. Причиних ти повече болка, но намеренията ми бяха...
- Не ми пука за намеренията ти. Махай се.

Последното беше изречено с хладина, която той не беше чувствал у нея. Вече знаеше, че всичко помежду им бе свършено. 

10 юни 2016 г.

Днес видях любовта

Днес видях любовта - 
беше тъжна, болнава и свита,
Ритнах я.
Тя изскимтя.
И побягна с опашка превита.
После стана ми жал,
подир нея подсвирнах...
тя се спря
и взря в мен поглед
от болка и гнет натежал;
после тътри да бяга,
опашката вирнала...

20 май 2016 г.

Разумът

- Хайде бе, дядо Йоцо, разкажи ни пак за трите си закона да се посмеем. - каза едно от децата с шеговито-сериозен тон.
Йоцо беше най-умният в селото, но имаше навика да се шегува и понеже често не го разбираха, децата и техните родители приемаха думите му за шеги.
Йоцо се изправи, огледа тълпата и започна:
- Всяко тяло, например яйце, се търкаля равномерно и по права линия докато някой не го спре или затъркаля по-силно.
- Ама това по нанадолнище ли е? - попита сина на попа.
- Навсякъде е, синко.
- Тогава защо като го търкулна, то спира?
- Защото има сили, които го спират, което ме навежда на втория закон - когато приложим сила, яйцето се ускорява.
- Е, то се знае. - усмихна се бакалина.
- И сега третия закон. - направи се, че не го чува Йоцо. - Когато бутнеш нещо или го ритнеш, то ти противодейства със същата сила.
- Ееей, Йоцо, откъде ти идват тия.
- Да ти кажа правичката - дядото смръщи вежди. - и представа си нямам. Мисля, че някъде отгоре.


***

- Добре, ученици, днес ще говорим за светлината. Кой ще каже какво е светлината?
- Светлината са лъчи.
- Светлината носи топлина.
- Светлината е жълта.
- Първо, не един през друг. Второ, всички сте прави. Но има едно нещо, което ме тревожи. Не ми се връзва светлината да е само вълни, мисля, че тя има двойнствена природа, мисля, че има частици, да ги наречем светони, които се разпространяват заедно с вълните и понякога светлината се държи като вълна, понякога като поток от частици... като електричеството.
- Откъде знаете това? - учителят се сепна, потънал в мислите си.
- Не знам. Просто се появи в ума ми една сутрин докато гледах през прозореца.


***


Лекционната зала беше огромна. Сигурно имаше над хиляда души.
Когато влезе лектора, изведнъж всичко утихна.
- Здравейте, скъпи приятели и колеги. Тук съм да ви изкажа една своя хипотеза, която обяснява донякъде вселената. То май всички хипотези я обясняват само донякъде - в края на залата се чу смях, но лекторът продължи - Представете си, че Вселената е един огромен Разум и нашите разуми плуват в него като звездите, изкривяващи времепространството. С други думи, нашите - а подозирам и извънземните - разуми огъват този разум. Нашите разуми имат връзка с този Разум и той има връзка с тях. Но нямаме директна връзка помежду си. Мисля, че това е очевидно. Мога да спекулирам, че някъде са се формирали клъстери от съзнания, способни да се свързват едно с друго директно, но няма доказателства за това. Да се върнем на разума. Тъй като той запълва цялата Вселена, логично е да се предположи, че нашата съдба се контролира малко или много от него. Но аз ще ида още по-далеч и ще кажа, че някои наши мисли също идват от него. Не, не се възмущавайте - ние имаме право на избор, но възможностите... да именно възможностите ни ги предоставя този Разум.

Лекторът говори още половин час разяснявайки как действа този разум, който беше основен в хипотезата му, получи бурни овации, а след това слезе от катедрата и напусна залата.
"Да, всичко мина перфектно. Приемат го доста добре", помисли си лекторът наум и не получи отговор.

Иван и децата

- Оу, бе!
- Подай, подай!
- Дай топката тука!
- Стига деее!
- Пешо, дай топката ти казвам...

Иван седеше пред отворения прозорец и гледаше децата. Повечето бяха на неговата възраст. Млади, енергични. Те играеха на топка, на прескочи кобила, смееха се и се радваха.
А той?
Той беше заболял от детски паралич и сега не можеше да става от количката самостоятелно, както и да ходи. От една страна, съжаляваше за детството, което нямаше да има, но това съжаление не беше истинско, защото той не беше загубил нищо - той никога не беше го имал. Как да съжалява за това, че не може да ходи, след като никога не бе ходил? Как да съжалява, че не може да се носи като вятъра, след като не беше тичал никога през живота си.
И никога нямаше да може.
Очите му бяха сухи. Той наблюдаваше децата като някакъв бездушен апарат, като камера, която запечатва образ, но не добавя емоционален отенък.

Иван беше един от многото.

Бащата

Баща ми почина когато бях на петнайсет години. И не почина за един ден. Имаше рак. Гледах го месеци как отпада и имах чувството, че тялото му изгнива. Виждах го в кошмарите си. Едно такова събитие може или да те съсипе тотално, или да ти даде небивала сила за живот. За щастие, при мен беше второто. 
Когато най-накрая се спомина, почувствах облекчение. Това за мен значеше, че съм лош син и дълго се обвинявах. Остави нас с брат ни полусираци, но това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че майка ми се разболя от диабет и не можеше да работи. Останахме без никакви пари. Брат ми беше пети клас. Опитах се да уредя някаква пенсия - нямаше кой - на майка ми, но не успях. Трябваше да поема ролята на бащата. Знаете ли как се става глава на семейството на петнайсет? Не питайте. Когато ходех да си търся работа, всички ми се смееха. Накрая намерих на един строеж - общ работник. Никой не се съобразяваше с възрастта ми - товареха ме като двайсет и пет годишен. Скоро кръстът ме заболя, знаех, че може да хвана и херния. Но стисках зъби. Договор, разбира се, нямаше, но надникът беше добър. Стигаше ни за хляба и сметките. Брат ми, когато поотрасна, пожела да се присъедини към мен, но аз му забраних. А когато възрази, просто му показах извивката на кръста си и мазолите по ръцете. Той трябваше да учи! Аз щях да го издържам. Когато станах на 18 се хванах в един склад в съседното село. Ходех пеша, защото нямаше пари за бензин, а колата вече беше започнала да гние в гаража. Пък и никой от нас нямаше книжка. Майка ми се влоши и всички пари отиваха за лекарствата й. Често недояждахме. Нямаше отникъде помощ.
Така минаха няколко години, брат ми завърши и тръгна задочно в аграрния университет. Моето здраве се влоши значително - в склада работех в камерата на -20 градуса по няколко часа. Не почивах събота и неделя. След една година зъбите ми започнаха да се чупят, очите ми се скапваха, кръста ми постоянно ме болеше от тежките кашони, но беше важно брат ми да завърши.
И той завърши. Имаме много земи. Той намери европейска програма и кандидатства. Одобриха го почти веднага - той е умно момче. Първата субсидия беше 20000 лева. Оправихме къщата, водихме майка ми на най-добрите специалисти. Но за мен беше вече късно. Постегнаха ме колкото можаха, но на двайсет и няколко години изглеждах като на 40, а се чувствах като на 60.
Пиша това от болничното легло - брат ми е голям човек, уважават го навсякъде, наел си е работници. Майка ми се спомина преди две години. А сега аз се възстановявам и брат ми се грижи за мен.
Често си спомням младите години, когато с баща ми копаехме на полето, или ходехме за дърва... всичко това е в миналото. 
На всички вас, ако имате баща - прегърнете го силно. Не знаете до кога ще сте заедно.