29 май 2010 г.

Стипендия

Седя си и си пия биричка,
а конспектът е полегнал срещу мен.
А аз за теб си мисля миличка,
във този хубав, слънчев ден.

Уви, огромен път дели ни двамата,
стотици страници навярно ни делят
от конспектът по машинознание,
със който тъй върви сега сънят.

Жадувам да съм с тебе, миличка,
а не със Поасон или със Даламбер,
със тебе двама в мойта виличка
да си лежим с лежерен маниер.

Но толкоз нещо има помежду ни,
то нитове, то шпонки, то резби,
не можем да си кажем две-три думи,
разделят се навярно нашите съдби.

А как боли ме зарад тебе миличка,
че не ще се срещнем нивга аз и ти,
за туй седя си и си пийвам биричка,
а пинът ми за тебе ми шепти…

28 май 2010 г.

На прощаване (за заверки)

Не плачи майко, не тъжи,
че не взех азе заверка,
заверка, майко, подпис,
та тебе клета оставих,
за триста лева да жалиш!
Но кълни майко, проклинай
таз доцентска черна прокуда,
дето нас не даде заверка,
да ходим да се скитаме,
по аули, по кабинети, по зали.
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може стар да завърша,
ах утре като не взема
мечтаната заверка.
Но кажи какво да правя,
кат си ме майко родила,
със сърце, майко, каръшко,
та сърце майко не трае,
да гледа доцент, че бесней
в майчин ми университет:
там дет съм бягал от лекции,
и съм нагъвал сандвичи,
там дето либе хубаво
едно на хиляда черепа,
пъстри си очи вдигнеше
и право ги в сърце забиеше,
там дето баща и братя
понякога следват със мене.
Ах, мале - майко каръшка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече книжка нарамих
и на глас тичам студентски,
срещу врагът си доцентски.
Там аз за мило, за драго
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък каквото сесия покаже
и честта, майко, каръшка!
Пък тогаз… майко, прощавай!
Ти, маце, не ме забравяй!
Колеги тръгват, отиват
пътят е страшен, но славен:
аз може стар да завърша…
Но стига ми тая награда,
да каже нявга студентът:
не записа сиромах зарад заверка
за зарверка и за невзети изпити…

Ода за студентите

О, Сесия!

Три деня бодрите студенти
как усилено зубрят. Младите левенти
припомнят си харно на семестъра редът.
Пристъпи ужасни! Дванайстий път
студентът Кочо чете въпросът първи.
И тъпота блика от очите му мъдри.
А беше време на мила почивка,
протоколче предаваш с мека усмивка,
връщаш се после в квартирата ти,
съквартирантка красива ти тихо шепти:
хайде довечера щом слънце залезе,
с компания харна навън да излезем,
да забравим за протоколи, домашни,
на бар, на дискотека да се лашнем,
стига сме учили за гадни контролни,
за тез асистенти нивга доволни…
И с нов дъжд от ракии, водки, текили,
компанията наша, с последните сили
се прибере кой къде завари,
по общежития, по квартири, по гари,
и в легло всеки лежи и пъшка
такава е съдбата женска и мъжка,
на другия ден купончето спретнем,
пием и пеем, без сигнал без ред,
всякой гледа само да бъде напред,
и черен дроб на смърт да изложи
и един шот повеч изпит да положи.
Колонките екнат. Метъли ревът.
Клетките мозъчни падат и мрат.
Три дни вече пият, но помощ не иде,
от никъде ядене взорът не види,
и братските състуденти не фърчат към тях.
Нищо. Ще се напием, но честно без страх,
кат шъпа бактерии под ефекта на Пронто,
че не учим във Лондон, в Париж, във Торонто,
а във Пловдив сме се спрели, в ТУ-то,
където не учиш ли ти бият шута.
И ето идва краят на семестъра вече,
за сесията да учи всеки се зарече,
но обещания много, изпълнили малко,
за тристата лева, за мъките жалко,
стига купони, барове, дискотеки,
музиката у назе спира навеки.
Прелиства Кочо въпросите с жалост,
дали ще бъде и таз година на халост,
заверките взел е, сега учи и пише,
дали догодина ще мож да запише,
четири изпита чакат, между тях дните,
минават, минават в уроци зарити.
„Колега теглете” - доцентът помоли,
при тез думи силни студентите горди,
очакват геройски въпроси безбройни,
сложни и объркани. О, геройски час,
студентите намират пищови тогаз,
хартийките липсват, телефоните траят,
батерии спират, хендсфрийто остая,
и сладката радост до край да препишеш,
пред цяла аудитория, в ъгъла свил се
с един файл на телефона и с една победа,
Асистентското тяло сега нази гледа,
това място скришно е: не ще ни съзре,
ако не би преписвали, да мрем по-добре.

И днес йощ институтът, щом сесия захваща,
спомня тез дни бурни, шуми и препраща
славата им дивна като някой ек,
от зала на зала и от век на век.

На Нефи

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм в сесия излязъл,
на смърт е моята душа възлязла,
осмъртена от конспекта нов.
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми, що значат стипендия и заверка,
И ето аз ви думам: с деканската щерка
за среща съм готов.

Поправките са близо – времето е кът.
Седя и уча с вяла жизнерадост
погубвам днеска свойта младост,
с конспект голям и тъп.   
Поправките са близо – времето е кът:
защото той стои в сияние пред мене,
стои, ала не види кой лежи и дреме,

той, за 3 въпросът скъп.

26 май 2010 г.

Цикъл Телепатия: "Натали2"

...Не, не мога... Просто не мога!

– О, за бога! Трябва просто да решиш, толкова ли е трудно?
– Как..во? Кой... А, пак ли ти. Остави ме намира!
– Прекрасно, само това ли имаш да ми кажеш след толкова години?
– Ами ти изглежда не разбираш от дума...
– Аз все още чакам отговор.
– Нали вече ти казах! Изборът е мой, а не твой. Просто не искам. Това не е за мен... А сега ме остави, защото си имам и други грижи освен да се занимавам с теб.
– Глупости! Докога ще се заблуждаваш така? Изборът е твой, но ТИ НИЩО НЕ СИ ИЗБРАЛА! Не ти ли стана ясно досега, че проблемите не изчезват ако се правиш, че не съществуват. Отказът да избереш нещо не е решение...
– Защо да не е? Досега винаги се е получавало – просто след време всичко отминава и все едно съм решила...
– Но това не е никакво решение! Ами ако не отмине? Мислиш ли, че ще решиш проблемите които те тревожат сега по този начин?
– Да, точно това възнамерявам да направя.
– Е, нищо няма да се получи. Натали, ти проваляш живота си! Не си ли го осъзнала още?
– Ти пък какво разбираш? Защо изобщо продължаваш да се месиш, все едно някой те е молил за съвет? НЕ МИ ТРЯБВАШ! Осъзнай го най-после. Вече ставаш жалък.
– Ако е жалко да ме боли за някого и да не искам да допусна вечно да се подценява, ако е жалко да не мога просто да седя и да гледам как пропиляваш живота си... тогава добре, наречи ме жалък.
– Човече, get a life. Не мога да разбера какво искаш пак...
– Да ме изслушаш...
– Ох, я стига, пак ли ще ми говориш колко полезна била телепатията, как е трябвало да се замисля, дъра-бъра... не искам да те слушам вече...
– Не! Ще ме изслушаш! Кога най-после ще разбереш, че тук не става въпрос за теб и мен. Това е малко по-голямо от жалкото ти спокойствие и индиферентност...
– Добре, свърши ли с речта?
– Не. Хайде, дори да не ти пука за това, което можеш да постигнеш, дори да не ти пука за потенциала ти, който всекидневно погубваш, бъди поне малко хитра и го използвай, за да решиш проблемите си...
– Аз нямам проблеми.
– О, супер. Поздравления. Само че не познавам човек, който да няма, а аз познавам хиляди хора. И специално ти имаш доста повече проблеми от поне половината.
– О, така ли? И ще ме осведомиш ли какви са МОИТЕ проблеми, за които не знам? Може би това, че съм индиферентна... каквото и да означава...
– Ами я да видим... Вече три години учиш по специалност, която не ти харесва и не те влече и не искаш да я смениш само от инат и страх може би. А вече си голям човек и трябва сама да вземаш решенията. Добре разбираш, че това просто не е за теб и изобщо няма да ти е приятно да го работиш. Освен това, въпреки че познаваш десетки хора и се изживяваш като отворен и разговорчив човек, още никого не си допуснала до себе си...
– За твое сведение...
– Той познава ли те всъщност? Или знае за теб това, което ти му показваш и което ти искаш да види у теб? Той не знае какво обичаш истински, не знае онези малки неща, които би научил и с които би те трогвал всеки ден, ако му беше позволила да те опознае. Докога ще се криеш в себе си, Натали?
– Виж какво! Ти за какъв се мислиш бе, за Бог ли! Какво право имаш да коментираш личния ми живот, след като не си ми никакъв! Махни се от живота ми, никой не те е канил!
– Знаеш ли какво?
– Какво?
– Няма. Повече няма да допусна същата грешка само защото ти не знаеш какво искаш и какво е добро за теб. Не исках да сменям тона, но аз съм много по-силен от теб и съзнанието ти не може да ми се противопостави по никакъв начин... А и още нещо... Имаш ли представа какво ми беше през тези години, през които можех единствено да гледам отстрани как допускаш грешка след грешка, как прогонваш приятелите си и нараняваш тези, които истински ги е грижа за теб... Да виждам как все повече се затваряш в себе си и съзнанието ти все повече се оплита, и оплита... И нищо да не мога да сторя!
Може и нищо да не значи за теб, но аз също си имам свой живот, Натали! Също можех да постигна много неща през тези години, а и още отпреди, но се отказах от всичко заради теб. И най-малкото би трябвало – ако не друго, то поне да ми позволиш да ти помогна, защото виждаш че съм прав и наистина ме е грижа за теб.... Аз те познавам, Натали, както никой друг, но има още много неща, които не съм научил, а искам да ги разбера. Не мисля, че тази телепатия ни е дадена случайно и просто ей така. Не можеш да отричаш това, което СИ.
– ...Ох, добре де, добре. Имаш право, пък и съм готова да направя каквото искаш, само за да ме оставиш намира. Значи сега искаш само да решиш „проблемите” ми, така ли?
– Не аз – ти ще ги решиш, аз само ще ти помогна да осъзнаеш...
– Да, да, все тая. Но после ще престанеш ли да се бъркаш? Ти каза, че сега си по-силен от мен и затова не мога да се противя; ще направиш ли така, че да мога?
– Ще направя всичко каквото поискаш. Ако имаш търпение, можеш да станеш дори по-добър телепат и от мен...
– Аааде няма нужда. Добре. Кога започваме?

– Веднага... Ехо, има ли някой? Натали, вътре ли си? Сега ще ми отвориш ли вратата защото тази чистачка ме гледа много странно от няколко минути?

Ето така започна всичко. Отново...
Бях се готвил години за този ден, но скоро осъзнах, че всичко ще бъде доста по-трудно отпреди и шансът да объркам нещата е дори по-голям.

– ...За нищо на света! Ти нормален ли си!
– Няма нужда да се възмущаваш, Натали, и двамата знаем, че така ще е по-добре за теб.
– Да, разбира се. Ами ако грешиш? Хрумвало ли ти е, Айнщайн, че може и ти някой път да сгрешиш и това да ми коства живота? Как просто така да зарежа това, което съм учила три години за да се прехвърля на нещо съвсем различно? Ами ако не стане тази работа с телепатията... ако просто не мога?
– Ами ако утре падне метеорит и ни избие всички? Това е напълно възможно – да се крием ли трябва тогава или да направим всичко възможно за да не съжаляваме ако това стане?
– Това пък каква връзка има?
– Не можеш да не поемаш никакви рискове. Ако продължаваш да се затваряш в себе си и да бягаш от всякакви промени, само ще изгубиш от това. Животът е динамичен, той е в новото, в различното. Животът е промяна.
– Ти пък голям философ се извъди! „Животът е промяна”. Ами тогава защо не се хвърля до Африка да видя там как е? Да променя малко средата...
– Не е нужно да иронизираш. Виж, аз те моля просто да ме послушаш. Ако не ти хареса, винаги можеш да се върнеш към предишния си начин на живот.
– Не, ти не ме молиш. Ти ме принуждаваш! Животът ми не е твоя играчка и не можеш да си играеш ей така с бъдещето ми!
– О, така ли? И ще ме осведомиш ли какво е бъдещето ти? Какво си замислила – все пак си на двайсет и три, нормално е да имаш някакви планове.
– Моите планове не ти влизат в работата!
– Хмм, я да видим...
– Престани! Не можеш просто така...
– Не мога ли? Само гледай... А такаа, значи все още не си се отказала от онази „мечта”, а?... Ами това... Господи... какво е това!

– Остави ме намира! Махай се! Не искам да те виждам!...
Тя се разплака, а аз я прегърнах и се опитах да я утеша.
– Добре, извинявай. Нямам право просто така да изваждам наяве най-съкровените ти неща. Извинявай. Повече няма да се ровя в съзнанието ти, но моля те, бъди честна и ми казвай всичко. Знаеш, че никога не бих те наранил, защото по този начин наранявам себе си и то доста повече. Но искам да ми повярваш. Знам какво върша, дори и да не ти се вярва. Ако не друго, то поне познавам хората, защото съм бил част от хиляди животи и съм помагал на немалко нуждаещи се. Довери ми се. Само това искам... Моля те.
– Месец. Имаш един месец. Ще правя всичко каквото искаш, но мисли му ако грешиш!
– Добре.
Един месец беше крайно недостатъчен за каквото и да е било, но знаех, че не бива да ù противореча в това състояние. Успеех ли през този месец да я заинтересувам по някакъв начин, всичко щеше да се нареди.

И тя наистина се отказа от специалността си. Престана да посещава лекции и да се подготвя. Ако някой ù беше казал само преди няколко години, че това ще стане, тя със сигурност щеше да му се изсмее в лицето.
– Твърде много се напрягаш и затова ти е толкова трудно. Трябва малко да разпуснеш, да се забавляваш. Така и по-лесно ще свикнеш с телепатията.
– Добре, няма повече лекции. Няма учене, няма изпити, няма мъка. Така ли?
– Именно.
– И какво ще правим сега?
– Ще се забавляваме... Сега слушай внимателно...

Първо трябваше да я науча на основното – тоест да приема, или казано иначе – да слуша. В началото бе елементарно – аз ù посочвах даден човек, а тя се опитваше да отгатне какво си мисли в момента. Показвах ù как точно да се съсредоточи и какво да прави. До един момент ù беше много интересно, но после, както винаги става при нея, започна да ù омръзва. Тогава преминахме към следващото.
– Дам, виждам... виждам... Леле, нищо не виждам в това съзнание, супер объркано е. Помагай бързо, че ще я закъсам!
– Добре, повтаряй това, което ти казвам...
– ...виждам проблеми... да, имате проблеми... с някой много близък на вас човек... Виждаш ли име? Бързо!
– Не, никакво име... тук нещо ми пречи... импровизирай...
– Вие си знаете за кого става въпрос. Положението е сериозно... Трябва да действате бързо и да поемете инициативата в свои ръце...
– Колежката ми е права. Марс настъпва бързо от юг и прекъсва връзката ви с Юпитер. Те двамата много се мразят между другото...
– ...имате не повече от седмица...
Присъединихме се към един цирк за огромно учудване и ужас на Натали в началото, но после свикна и дори не ù се тръгваше. Правихме се на ясновидци, пророци, повелители на магическото кълбо (удивително е колко много неща може да види човек – или по-скоро да си мисли, че вижда, – стига да е податлив на внушение), дори за известно време имахме собствен магически номер. Изобщо, забавлявахме се чудесно, а междувременно изкарахме и доста пари от особено големите наивници. Странно как, ако познаеш удивително много неща за характера и миналото на човек и му предречеш всичко, на което тайно се надява, той е напълно склонен да ти повярва и да плати всякаква цена за още информация. Е, разбира се, ние не само обирахме хората, ами и им помагахме – когато нечие подсъзнание е открито за теб, не е особено трудно да се досетиш какви проблеми има човекът, а отговорите им... колкото и смешно и чудно да звучи, са си в самото му съзнание. Само трябва да можеш да ги видиш...
Разбира се, заплати не получавахме, но за сметка на това пък присъствахме напълно безплатно на всяко представление, а те почти всяка седмица бяха различни. Циркът ни канеше хора от чужбина и изобщо всякакви образи се събираха под огромния му покрив. За удивително кратко време се запознахме с много чудаци, които бързо ни очароваха с честността и откритостта си – бяха до такава степен прями, че почти не ни се налагаше да използваме телепатията. Огромна рядкост в наши дни.
Любимият ни (и най-лесен за изпълнение) номер обаче беше когато отивахме в противоположните краища на сцената с гръб един към друг и който искаше от публиката прошепваше или показваше нещо на един от двамата, което другият после възпроизвеждаше. Беше особено интересно, защото участваше почти цялата публика, а освен това беше и забавно да си предаваме различни мисли или образи. Все пак скоро се принудихме да спрем този номер, защото ни беше страх някой да не узнае истината.
Но най-хубавото от всичко беше усмивката, която не слизаше от лицето на Натали. Тя се забавляваше чудесно и всяко колебание или несигурност бе изчезнало от съзнанието ù. За първи път тя можеше да се отпусне и просто да бъде себе си – уникална, интересна и вълнуваща. Точно такава, каквато я помнех...
В цирка прекарахме около месец, а Наталия не продума и дума за връщане в университета. Забавлявахме се много, имахме си и пари, а тя усвояваше все повече неща, въпреки че срещахме и доста трудности, особено при внушенията. (Макар че като се сетя началото аз колко ги упражнявах и колко конфузни ситуации бях предизвикал, изобщо не беше зле.)
Когато усетих, че и това започва да ù омръзва, а и самия мен вече не ме влечеше особено, реших да ù дам малко почивка и да използвам телепатията за да сбъдна едно нейно желание, което – сигурен съм – сама не би изпълнила никога...

Не, не мога!
– Е, ти и преди се дърпаше, но видя ли как успя...
– Да, но онова беше от земята, а под нас има сигурно хиляда метра!
– Не
– усмихнах се – само петстотин и нещо са. Виж, ще успееш, само се отпусни...
– Не мога. Искам да сляза!
– Спокойно. Сега усещаш лекото схващане на жилите и мускулите, което сякаш те заковава за моста, нали?
– Да, и не мисля, че ще помръдна от тук.
– Напротив. Само се отпусни и не мисли за нищо...

Използвах връзката между съзнанията ни за да изпратя в подсъзнанието ù всички случаи, които можех да си спомня, когато съм се преборвал с това гипсиране. Те отключиха други подобни и започна верижна реакция, която донякъде премахна инстинктивното ù сковаване.
– Готова ли си?
– Не!
– Добре, на три! Едно, две... три!
– Аз няма да... ах, гадинааааааааааа..... – усетил, че няма да скочи, аз я стимулирах като обърках съвсем леко равновесните ù центрове и вместо да се изкачи обратно, тя просто направи една крачка в бездната.
Вятърът, който се блъска в теб с огромна скорост и сякаш те бута нагоре, застрашително приближаващата се земя и чувството, че след секунди ще се размажеш... после внезапното силно дърпане, което сякаш те връща от отвъдното... спирането на дъха... И после огромното облекчение, че си още жив и дишаш – въздухът никога не е бил по-сладък за мен... а усещах подобни чувства и мисли и у спътницата ми. И накрая очакването да те приберат като вързоп. Да, знаех, че и на нея ù е харесало и ми е благодарна...
– Мръсник! Само веднъж да слезем! Ще те убия!
– Ха, ха, колко страшно! Брр... затреперих. Но трябва да признаеш, че ти хареса!
– Не, изобщо, отвратително беше...
– Айде сега... Няма защо да се правиш, мога да ти чета мислите все пак.
– Е, добре де, може би съвсем малко...


Но се оказа, че ù бе харесало – и то не съвсем малко, а доста повече, понеже за една седмица скочихме още два пъти от този мост и още два – от един дори по-висок. Чувството от бънджи скоковете е просто несравнимо и затова няма да се опитвам дори да ви предавам какво беше следващите пъти – защото вместо впечатленията да отслабнат, напротив – дори се засилиха и чувството ни за време значително се подобри, в резултат на което можехме да усетим повече неща за няколкосекундното бързо падане.
И понеже беше много надъхана, Натали изобщо не се противи, когато ù сервирах, че съм уредил скачане с парашут. Исках целият страх да изчезне от съществото ù, за да може свободно да възприема всичко, което ù казвам – пък и скоро щеше да ù се наложи да се спуска в бездни, далеч надхвърлящи човешкото въображение...
Около седмица траяха тренировките и по време на подготовката и двамата се държахме безупречно, изпълнявайки точно препоръките на инструктора. Но аз знаех, че едно е на земята, а съвсем друго – във въздуха. И съмненията ми се потвърдиха когато се озовахме на две хиляди метра.
– Подготвяйте се, след малко скачате.
– Е, Натали, как се чувстваш, готова ли си?
– Напълно. Фасулска работа. Няма какво да говорим, ами давай да скачаме направо.
– Ха, ха – усмихнах се. – Имай търпение, ей сега.
Усетих обаче признаците на зараждащо се съмнение и страх в съзнанието ù.
И когато отвориха люка и двамата се спогледахме...
– Не! Няма да скоча!
– Хайде, стига де! Нали говорихме по този въпрос. Това ти е детската мечта, не ми казвай, че ще се откажеш, когато си на една крачка от постигането ù.
– Да, и на една крачка от постигането на размазването си на земята когато парашутът не се отвори.
– Виж, Натали, няма да се опитвам да те убеждавам, че парашутът е най-сигурното нещо в целия свят, понеже и на двамата ни е ясно, че НЕ Е. Може нещо непредвидено да изникне, може нещо да се прецака и да не се отвори... може да не успееш да станеш телепат и да трябва да се върнеш към обикновения живот и тъпата специалност, която мразиш... всичко може, но... Ти имаш избор и ако не го опиташ, никога няма да разбереш имала ли си шанс или не. Да не мислиш, че и мен не ме е страх? Напротив, виж как ми треперят мартинките. Но сега ще скоча... заедно с теб, понеже искам да ти докажа нещо... Наталия, може след няколко минути и двамата да сме мъртви, но може също така... може да се окаже, че си изпълнила детската си мечта и дори си нямаш представа какво друго, така че хайде да се подготвяме.
– Какво? Извинявай, би ли повторил, защото се бях отплеснала и не чух...
– Божичкоо....

– Ха, ха – тя се усмихна – Спокойно, Цицероне, словото ти стигна където трябваше... обаче мен продължава адски много да ме е страх.
– Дръж се за мен... ето така... на три: едно, две...
– Три!
И двамата скочихме. Както навярно се досещате, четейки това, аз не се размазах на земята, а както несъмнено ще ви стане ясно по-нататък, не свърши по този начин и тя. Парашутите ни се отвориха безупречно и навреме. Чак не беше за вярване предвид каръщината и на двама ни. Но всъщност известен закон в математиката, пък и в живота е, че два минуса правят плюс, когато се умножат.
Няма да ви описвам подробно какво стана, понеже ме е срам, а само ще спомена, че когато се приземихме (на километри от посоченото за целта място, разбира се) бяхме толкова ожаднели от целия въздух, който изсуши устите ни докато крещяхме като ненормални, че изпихме по литър и нещо вода (което обаче изобщо не се хареса на стомаха ми и той побърза да изкаже протестите си лично...).
Е, като за първи опит не беше зле, но когато намекнах на Натали, че трябва да правим това по-често, получих само един силен ритник в коляното, което по-добре от всякакви думи изразяваше нейното становище по въпроса.

И отново – преди да е размислила и да ù е омръзнало всичко, реших да се върнем към обучението.
Преди да преминем към следващата стъпка, се налагаше да се доусъвършенства слушането. До този момент всичко беше лесно, тъй като при разговорите ни аз вършех почти цялата работа по слушането и предаването и на нея на практика не ù се налагаше да полага каквито и да е било усилия. В повечето случаи аз изпращах мислите в самото ù съзнание и те бяха толкова ясни и насочени, че то ги възприемаше като свои собствени. Разбира се, нещата далеч не стояха така при другите хора, които не са дългоусъвършенствали се телепати и мислите им много често представляват мъглив сбор от неродени асоциации, които съзнанието им разчита, тъй като си е изработило определена кодировка за тях.
Освен това когато работехме в цирка, аз помагах на Наталия, усилвайки и насочвайки мислите на хората към съзнанието ù, пък и връзката между двете ни съзнания беше възстановена и тя полагаше минимални усилия да чува мислите им. А понякога дори аз бях безсилен. Ако искаше да улавя чуждите мисли в момента на създаването им и най-често в тяхната първоосновна несемантична форма, трябваше доста да се потруди. Е, нищо, ние време имахме предостатъчно...
– А какво ще кажеш за този?
– Този напереният ли? Дето ходи като господар на света и покорител на женските сърца?
– Да, точно този.
– Я да видим... такаа...

... Леле, закъснявам... дали Маме ще ми се кара... господи, дано е сготвила, че умирам от глад...

– Ха, ха, на мама детенцето...
– О, такива случаи ще срещаш доста. Но стига сме се занимавали с толкова елементарни обекти, нека минем на нещо по-трудно за улавяне. Да речем... този.
– Кой? Онзи на пейката, който си чете някаква книжка? Че какво трудно има при него?
– О, ще се учудиш колко загадъчни са именно такива хора. И колко много неща можеш да научиш от тях. А освен това, той в момента не чете...
– Така ли, как разбра?
– Съсредоточи се и ще видиш.
– Добре... я да видим как беше... такаа...
... Много интересно... Мечтата на Айнщайн за унификация може да се сбъдне, да... изчисленията са верни, няма как да не са. Струни... милиарди, милиарди малки струни, съставляващи всичко около нас... Толкова съм близо до доказателството... толкова близо...
– Лелее, и какви са всичките тези формули... а аз си мислех че просто чете някаква книга!
– Той сигурно тъкмо това е правил – книгите имат свойството да отварят много скрити връзки и да създават нови. Но както и да е, да преминем към следващия...


Около седмица продължи това упражнение и накрая ученичката ми можеше да чете без особена трудност мислите на почти всички хора във видимия ù радиус. Време беше да преминем към следващия етап – малко по-дълбоко в съзнанието, на границата му с подсъзнанието. Тоест, етапът на внушението. Това беше прелюдията към истинското телепатично общуване – такова, което да е равностойно за двете страни. Тук всичко ставаше много по-сложно:
– ...Е, нали му го изпратих, как така не е станало нищо?
– Ти си го изпратила, но не където трябва и съзнанието му не го е възприело.
– Е, аз откъде да знам къде точно да го пратя? Хиляда пъти опитвам вече, писна ми, чувствам се като някакъв кретен тука...
– Спокойно де. Не се дразни. Тези неща не стават от първия път. Ще свикнеш.
– Да, като гледам и от петдесетия не стават! Офф, какво общо има това с решаването на проблемите ми anyway?
– Ох, Натали, знам че започва да ти омръзва, но без това не можем да минем. По-нататък пак става интересно. Но няма как да се добереш до подсъзнанието, което всъщност ти трябва, без да минеш през внушението, пък и за разговорите ни ще е по-добре. Така обхватът ни значително ще се повиши, понеже сега всички грижи по определянето на координатите се падат на мен. Ще бъде по-приятно и за двама ни.
– Ей, ей, ей! Да не вземеш да забравиш каква всъщност ти е работата? Месецът ти отдавна премина, но ще те оставя да довършиш понеже започна да ми става интересно.
– Не се притеснявай. Помня всичко. Само те моля за малко търпение. Скоро ще станеш достатъчно опитна за една от най-яките страни на телепатията, така че не унивай.
– Добре де, добре. Не разваляй изненадата сега. Хайде да продължаваме. Един последен опит и минаваме на следващия, че ми писна вече... Да видим...
– Браво, точно така! Успя!
– А, така ли? Супер. Е, не, няма какво сега...
– Най-добрата под слънцето!
Намигаща физиономия.
– А тези картини и образи как ги изпращаш?
– По същия начин. Има време, спокойно, и ти ще се научиш. Само търпение...


След няколко седмици прецених, че Наталия овладя и това на необходимото ниво и вече бе време да преминем към по-дълбокото четене на мисли. Но на мен изобщо не ми се искаше да я подлагам на това толкова скоро, а пък не продължех ли с нещо веднага, рискувах да изгубя вниманието ù и първоначалната ù екзалтация, която както знаех, обикновено трае много кратко. И затова реших да преминем към нещо по-интересно, а и не до там уморително, което ще може да се извършва докато правим други по-забавни неща.
За кратко време обиколихме почти всички паркове и градинки в града, като за наше учудване открихме доста, за чието съществуване не бяхме подозирали; изобщо – оказа се, че в града ни има много повече приятни скришни места, отколкото можехме да си представим; и разбира се, най-важното – посетихме всички увеселителни паркове, които можехме да открием в цялата област и там се возихме на всичко, което се движи – и като цяло правехме всичко, което можеше (или не можеше) да се прави. Влакчетата на ужасите щяха да я подготвят за едно по-опасно спускане...

– Натали, така и не те попитах какво стана с теб през всичките тези години. Някое приятно събитие, някоя нова мечта... искам да разбера що за човек си станала...
– Нали можеш да видиш всичко в съзнанието ми, защо да се мъча само? Пък и не помня много... ти знаеш...
– Е, хайде стига и ти! А и не искам да научавам всичко за теб по този начин, не е интересно, а освен това не е честно спрямо теб.
– Е, какво стига? Нали този вид комуникация бил много по-неудобен и нерационален от телепатичния?
– Значи все пак си го чела?
– Че как иначе – то аз ако не видя какви си ги мъдрил, кой друг?
– И какво, добре ли ги бях измъдрил?
– Абе... можеше и по-добре, пък и някои неща изобщо не ги помня така...
– Е, то не може всичко дословно, има си цел, идея, ала-бала... Както и да е. Не се измъквай от темата. Разкажи ми нещо за себе си де... Моля те.
– Какво да ти кажа... все едно и също. Липсвахте ми всички, липсваха ми купончетата и филмите, които гледахме – тя се засмя – или по-скоро, които не гледахме... предполагам до известна степен и ти ми липсваше... когато някой те изморява и депресира непрекъснато, предполагам започваш да привикваш... Ами ти? Разкажи и ти нещо де, сигурно досега непрекъснато си слушал чуждите грижи и проблеми. Разкажи нещо и за своите. Давай, оплачи се...
Тя ме погледна с толкова открито и съчувстващо лице, че нямаше как да не се разприказвам. Всъщност нямаше от какво да се оплаквам, освен от липсата на приятели и хора, които да ме разбират... с които да споделям радост и мъка.
– И на мен ми липсвахте всички и най-вече ти... виждаш ли, когато изморяваш и депресираш някого, предполагам започваш да привикваш...
Натали се усмихна, но после някаква сянка премина през лицето ù. Опитах да прочета в мислите ù какъв беше проблемът, но нещо отново ме изхвърли и не ми даде да вляза повече.
Настъпи неловко мълчание.
– Ами ако искаш да ги видим какво правят, а? Или по-скоро да ги чуем...
– Кои?
– Ами как кои – главите?
– Ама... може ли?
– Че как да не може... Но не знаем точно къде се намират, което може да представлява трудност. Аз сам не мога да ги открия без да претърся хиляди съзнания и да изгубя цели дни, понеже не ми достигат данни, но може би двамата с теб ще успеем и за по-кратко. Сега, с кого да започнем?
– О, как с кой? Не е ли ясно?
– Добре... да го видим тогава... Припомни си всичко, което знаеш за него и начина, по който говореше... така ще можеш да възстановиш мислите му. Междувременно, аз ще си припомня по-обичайните му мисли и асоциации. Дано имаме късмет...

Постепенно, с много усилия и много смях, успяхме да възстановим образа на така интересния и за двама ни човек и най-накрая попаднахме на дирите му.

... Олее, нищо не става! Офф, абе всичко това са булшитове тука... дай да си карам както си знам...
Следваха твърде мъгляви и неразбираеми картини, асоциации и образи, които не можахме да дешифрираме.

– Ха, ха, ха, определено е той... Ти... често ли правиш това?
– Ами не... само когато ме хване носталгията... то всъщност това е безполезно, понеже се хващат само инцидентни мисли и усилията, които полагаш, далеч надхвърлят коефициента на полезно действие...
– Ами да видим и другите...
– Може, защо не?

Видяхме и другите. Беше забавно, но твърде изморително за мен, понеже отново вършех по-голямата част от насочването и търсенето.

– А при него защо не става?
– Може би отново е зает.
– Да, естествено, както винаги.
– Всъщност не знам. Има съзнания, които притежават нещо като имунитет... ох, много мразя да обяснявам, защото няма готови понятия и се налага аз да ги измислям и обяснявам после... а всички аналогии са направо смешни когато става въпрос за нещо такова... Но какво да се прави – опитай се да схванеш, пък аз ще обяснявам нагледно. Това са съзнания, които не могат да бъдат открити чрез Търсене. Те имат естествени Стени – същото е както стената ти пречи да видиш зад нея... сещаш ли се?
– Да, разбирам за какво ми говориш. Продължавай. А как става това?
– Още не съм съвсем сигурен, но мисля, че може дори да е полезно. В смисъл, ако не искаш да бъдеш открит, просто можеш да издигнеш такава Стена и си готов... макар че няма полза, понеже тя всъщност не издържа много дълго на пряка намеса, а един нетелепат не може по никакъв начин да ми се противопостави ако сериозно реша да проникна в съзнанието му.
– Ти можеш ли да правиш такава Стена?
– Мога, но не виждам смисъл. Защо ми е да го правя, като целта ми е не да се крия, а напротив – да бъда максимално открит, за да мога както да забелязвам другите, така и сам да бъда забелязан най-накрая от някой друг като мен...
– А как става?
– Защо питаш?
– Интересно ми е. Хайде кажи де, веднъж нещо да ми стане интересно и ти...
– Права си, много рядко се случва това. Добре, щом искаш ще ти обясня, въпреки че ти е рано още да го разбереш... А, и имай предвид, че не е имало как да го тествам... по обясними причини... Хей, може по-нататък, когато задобрееш да го изпробваме върху мен. Супер! Слушай сега...


– Доволна ли си?
– Много. – тя отново се усмихна. Очите ù греят като звезди когато се усмихва.
– Но виж, твърде много се изтощих, съжалявам. – снижих тон за всеки случай – Ако искаш да продължим да говорим телепатично, ще се наложи ти да поддържаш връзката.
– Супер. Тъкмо ще се упражнявам... Амм, какво точно трябва да правя?
– Всъщност не че голяма философия. Хватката е в концентрацията...

– Леле, ама то не било толкова лесно!
– Изобщо даже... Трябва непрекъснато да си съсредоточена и да изпращаш мислите директно в чуждото съзнание както при внушението на мисли, нали помниш? И имай предвид, че при нас е по-лесно, понеже съзнанията ни са свързани.
– Господи, и всеки път когато си говорим... всеки миг ти си подложен на това!?
– Е, аз съм свикнал и почти не ми прави впечатление. Най-трудното е докато веднъж осъществиш връзката и построиш моста, после е лесно...
– Мост?
– Всичко с времето си, Натали, всичко с времето си...


Когато стана късно, ние отново се разделихме и всеки се прибра в квартирата си с уговорката, че на следващия ден ще се обади този, който пръв се събуди.

– Здрасти.
– Здравей! Добре ли спа?
– Да, прекрасно, а ти?
– И аз. Сънувах някакви простотии тука... виж...
– Гее, че то в това няма никакъв смисъл. Ха, ха... толкова е абсурдно, че чак е смешно...
– Именно.
– Аз пък нищо не сънувах...
– Какво има?
– А не, нищо...
– Хайде де, нали се разбрахме...
– Ами гадно ми е някакво... от една страна се забавлявам много и ми е интересно, но от друга... някак си... ми е съвестно, че не върша нищо... че...
– Да, разбирам те. Спокойно... от днес започваме сериозно. Предстои ти да се докоснеш до най-същественото и интересно нещо в цялата телепатия... Тъм-тъм-тъдъдъм.... Но имай предвид, че е и много опасно и страшно...
– Ще го видим... А... може ли един въпрос първо?
– Естествено. Питай.
– Защо правиш всичко това за мен?
– Нали ти казах... това е по-голямо от нас, а и знаеш, че от години се опитвам да ти покажа каква си всъщност и да те опозная по-добре...
– Не... друго имам предвид. Това е ясно. В смисъл... онова чувство, което те водеше в началото е изтляло отдавна, виждам това, но въпреки това продължаваш... и си продължавал през цялото това време... и си правил планове... без да знаеш дали някога изобщо ще ти се отдаде случай да ги използваш... и си ме наблюдавал... и те е боляло, но не си се отказвал... Защо го правиш? Защо продължаваш да се занимаваш с мен след като толкова пъти те нараних?
– Ама какво ти става днес? Откъде идват тези въпроси?
– Ами не зная, просто ми стана интересно. Кажи де, нали сме честни...
– Ох... ами виж... По дяволите, не мога да лъжа! Виж, Натали, сигурна ли си, че искаш да чуеш това?
– Айде, айде, не се измъквай. Чакам.
– имах чувството, че усещах усмивката на устните ù и игривото пламъче в очите. Или само ми се струваше?
– Не може ли просто да го прочетеш в съзнанието ми... ето, оставям го отворено...
– Ммм, не, предпочитам да го чуя, пък и... не искам да научавам всичко за теб по този начин, не е интересно, а освен това не е честно спрямо теб.

Обзалагам се, че ù беше много забавно да ме цитира в такива моменти. И тъй като не получи отговор, тя продължи:
– Ама какво ти става днес, нали уж искаш да сме честни един с друг, нали все на това ме учиш... защо изведнъж се запъна? Ще взема да се откажа ей... не ми трябва такъв учител...
– Стига де! Ами виж, не съм очаквал такъв въпрос от теб и то толкова скоро... не съм предвидил...
– О, я стига! Нима всичко трябва да предвидиш! Човече, стегни се – животът е непредвидим, той е в движението, в промяната...
– Много ти е забавно да изопачаваш думите ми, нали?
– И още как!
Усмивка – леко замръчкана и неясна, но си личеше. Дали тя ми я прати или аз сам си я представях?
– ... Мисълта ми е, че не можеш да предвидиш ВСИЧКО.
– Но при теб така трябва да стане, иначе нищо не се получава.
– Защо пък? Ти опитвал ли си просто да се държиш нормално, без да си премислил предварително какво да ми кажеш и как ще протече диалога и как да ми покажеш еди-какво си и да ми изтъкнеш еди-онакво си...
– Ами ако ме е страх?
– От какво човече! Ти... в съзнанието ти има такива неща... правил си... страх ме е дори да се бъркам там... а теб те било страх!
– Ами ако от това какво ще ти кажа сега зависи бъдещото ти отношение към мен и дали ще продължиш това, което започна...
– Отношение? Ха, ха, защо си мислиш, че имам някакво отношение към теб?
– Ам… ами, аз... ти нямаш ли?
– Леле, великият телепат нещо се обърка. Последен шанс, боецо, казваш или... губиш.
– Добре, само мир да има. И без това ще оплескам нещата повече ако продължавам в същия дух... Пък и ти наумиш ли си нещо, много трудно ти се излиза наглава...
– Ехоо, чакам...
– Добре, започвам, но имай предвид, че ти си го изпроси...
След като ме накара да изключа връзката между съзнанията ни, аз, както е естествено да предположиш, бях ядосан. И наранен. И на косъм да те зарежа, да те бележа като безнадежден случай и да не се занимавам повече никога с теб. Известно време прехвърлях всичко в ума си и се затварях в себе си, изследвайки чувствата си. Но гласовете, образите и картините не изчезваха и аз нямаше как да ги спра. Животът продължаваше. И тъй като не можах да достигна до никакво решение по твоя случай, аз просто оставих проблема настрана – но, забележи, без да преставам да мисля по него – и се съсредоточих върху усъвършенстването си. Завърших гимназията и влязох в университета. Но няма какво да ти разправям за това – не полагах абсолютно никакви усилия, за да постигна каквото и да е било. То просто ставаше. Бях винаги най-добрия и прилежния или поне такова впечатление оставях у лекторите, а съучениците ми гледаха на мен като на най-дивото същество, с което винаги е весело на купоните. Изобщо, не мога да се оплача, че не си поживях. А всяка свободна секунда отдавах на телепатията. Най-хубавото беше, че можех да правя всичко докато си лежа, докато се разхождам по улицата или пътувам в автобуса. Можех да опитвам нови неща и да упражнявам стари непрекъснато. Дори по време на лекции – понеже и без това всичко, което знаеха лекторите на практика ми принадлежеше. Вярно, в началото леко се озорих докато научих как да се гмуркам...
– Да се гмуркаш?
– Имай търпение, скоро ще разбереш какво е това... Но когато най-накрая успях, отпадна абсолютно всякакъв смисъл да уча каквото и да е било. Знанието получавах наготово и то в кодиран (или архивиран, както обичам да го наричам) вид, което значително намаляваше обема и улесняваше търсенето и използването.
– Нали осъзнаваш, че няма да забравя какъв всъщност бе въпросът ми? Няма смисъл да увърташ – може да е супер рано и аз да съм сънена и отнесена, но... не чак толкова. Не хитрувай.
Усмихнах се. Добре, че не се виждаше по телепатичен път.
– Не хитрувам. Ти обаче си много нетърпелива... Спокойствие.
– Много съм си спокойна даже... и между другото, усмивката може да не се вижда, но в момента, в който дори леко си помислиш за нея без да го съзнаваш, аз я усещам.
Още едно усмихнато лице. Вече съм сигурен, че тя ги праща. Умницата, това сама го е научила! Скоро аз ще се уча от нея.
– Добре, о, непреклонна мъчителко моя! Продължавам своята изповед... Работата е там, че през цялото това време, аз не... не можех... виж, може да ти се стори странно и ненормално, но когато изпитам нещо към някое момиче и после докато... не свърши... докато не се... ох, следиш ли ми мисълта?
– Опитвам се. Тук плава някакво неоформено „Щом нещо не е започнало, то не може никога да свърши”... или нещо подобно. Това ти ли си го измислил?
– Да речем, че го преоткрих за себе си...
– Та?
– Та... Разбираш ли, при нас нищо не започна, понеже не можеше и да стане... понеже изобщо не ме допусна до себе си... а и не ме отхвърли... ето затова ме беше и яд впрочем и то доста дълго. Дори исках да се скараме, за да приключи всичко, но не можех... Натали, не мога да ти се сърдя и днес, каквото и да направиш, не мога нито да се карам с теб, нито да те нараня, понеже ще ме заболи много силно от това... Разбираш ли, не мога и да гледам как живота... как самата ти си причиняваш болка...
– Разбирам... Сега наистина разбирам...
– Затова и се отказах още тогава. Знаех какво трябваше да сторя, но не можех... и просто те оставих. Но както и да е. Сега говоря за друго... Та, мисълта ми е, че не можех и не исках друго момиче... а аз не мога да не обичам, разбираш ли? Не мога. Ако няма за кого да мисля и към кого да изпитвам привързаност, та макар и не видима, а платонична, аз не мога да съществувам... и ми беше много трудно да потисна чувството към теб. Въпреки че беше незначително и беше изтръгнато още в зародиш, то имаше корени и искаше, искаше роса, топлина и слънце... А аз бях сам в пустотата, мрака и студа. Но аз го превъзмогнах, Натали, и то пак в твое име. Съсредоточих се върху телепатията и започнах да мисля какво мога да направя. Потърсих те отново. И те открих. Оттогава започнах да следя живота ти и да допълвам познанията си за теб. Гледах те как порастваш, как се разхубавяваш и как една след друга умират мечтите ти... как увяхват красивите цветя на детското у теб, за да пораснат на тяхно място вековните дървета на... ох, извинявай, но понякога ме прихващат едни...
– Не, не, продължавай. Но по-кратко, защото започва да ме боли главата, никога не сме говорили толкова дълго наведнъж.
– Да, права си. Пък и вече и ти поемаш голяма част от товара на моста... Та, мисълта ми е, че докато те гледах и ставах част от живота ти, независимо дали го искаше или не, аз осъзнах, че ти се нуждаеш по-скоро от приятел, истински приятел, който да те разбира и подкрепя преди всичко друго. А онова, което ме караше да продължавам... въпреки отчаянието от всичко и не особено радостните мисли... Ох, виж... Когато погледна в очите ти, Натали, и ти гледаш по онзи странен и замислен начин, който същевременно казва страшно много, но и безкрайно малко за теб, за характера и същността ти, аз чувствам, че в теб има нещо, че ти носиш в себе си нещо необикновено и невъобразимо... което обаче стои скрито в теб и никой не може да забележи... и никой няма да го види докато не разцъфнеш като красиво, рядко цвете. Ето това искам да постигна всъщност и това е първата ми и истинска цел... и мисля, че телепатията е най-доброто средство това да стане... Е? Какво ще кажеш сега?
– Значи така, а?

Знаех, че е още рано да разкривам тези неща и ми беше ясно какво ще последва – поредното огромно брутално прецакване... и просто чаках да чуя съдбовните думи...
– Прекъсни връзката!
– Но защо? Какво толкова...
– Не питай, а прекъсни връзката веднага! Искам да остана сама за малко.
– Добре, ако искаш да помислиш, ще те оставя, но защо трябва да махам връзката? Щом искаш да си сама, няма дори да припарвам до съзнанието ти.
– Не се обяснявай. Просто искам да прекъснеш връзката. Сега!
– Добре, но имай предвид, че няма да се откажа толкова лесно. Ти обеща нещо и още не си достатъчно силна да ми се противопоставиш. Не искам да прибягвам до такива мерки...
– За бога, изключи тъпата връзка!
– Добре.

В същия миг изключих тъпата връзка и мигновено изгубих идея къде се намира и какво прави. След няколко минути се опитах отново да проникна в съзнанието ù както преди, но нещо ме спираше. Беше изградила Стена! Не можех да повярвам? Как се бе научила! Та аз само ù обясних бегло как се прави, не може да е проумяла... на мен ми трябваха толкова много тренировки... Ах, хитрушата! Значи искаше да играем на гоненица. Нямаше проблеми...
Станах бързо, облякох се и хванах такси за квартирата ù. Естествено, беше излязла преди малко. Съквартирантката ù ме уведоми, че не знае нито къде е отишла, нито кога ще се върне. Каква изненада. Претърсих съзнанието ù от край до край, но не открих нищо, което можеше да ми помогне. Хитрушата беше помислила и за това.
Опитах отново да се свържа, но нищо не се получи. Стената работеше безупречно. А и как беше затворила съзнанието си?
И за втори път при Натали телепатията се оказваше излишна... Или може би не чак толкова. Първо я потърсих на всички възможни места и изчаках няколко дни да си дойде, свързал се с очните рецептори на съквартирантката ù. Но тя нито се върна в квартирата, нито се опита да влезе в контакт с нея.
Замислих се. Какво целеше с това бягане и криене? Защо не каза нищо? Дали беше някаква игра или просто се опитваше да се измъкне? Не, последното нямаше смисъл. Защо ù е да бърза, след като съм ù обещал да я направя достатъчно силна, че да ми се противопостави? Няма логика да се опитва още сега. Причината беше друга.
Нямаше смисъл да търся повече из града, понеже не знаех дори дали е тук. Можеше да е абсолютно навсякъде. Имах само една алтернатива...
И скоро ми се отвори възможност – съквартирантът ми си отиваше у дома за уикенда и разполагах с два дни пълно спокойствие.
Още щом затвори външната врата и си хвана таксито, аз спуснах щорите, легнах на леглото и се отпуснах в мрака и тишината на стаята. Не след дълго престанах да чувствам тялото си и усетих огромната бездна...
Започвах Търсене.
Понеже действах в радиус от няколко километра, претърсвах само моментната памет, тъй като в противен случай търсенето можеше да продължи с месеци. Търсех мисловна маска, картина или асоциация, характерна за нейното съзнание, която случайно можеше да е „изпуснала” в нечие чуждо съзнание, защото знаех, че след като връзката между нас изчезна, няма какво да спира хилядите чужди гласове и картини и тя няма как да не използва внушението (ако не тя, подсъзнанието ù щеше да го използва). После се фокусирах на начина ù на говорене, любимите фрази и онзи оттенък, който мисълта ù би им предала (тя не можеше да не говори с никой по пътя си, където и да бе отишла и както и да се криеше). Получих твърде много резултати, които не можех да огранича. Накрая остана да въведа образа и да чакам...
Късно същата вечер открих Следата ù. Започнах да претърсвам под ред съзнанията, които съдържаха нейния образ. Не бе се свързвала с никой от познатите си. Явно единствената ù цел беше да се скрие и да направи търсенето още по-трудно. Но как, за бога! Тя не знаеше почти нищо за Търсенето! Маркирах около стотина съзнания по възможния ù път и се съсредоточих в подсъзнателното търсене.
Зададох параметрите и отново зачаках.
Хубавото на този вид търсене е че на практика мозъкът ти не е в пълна активност и всичко се извършва в полубудно състояние. Цяла нощ претърсвах околностите и до обяд на следващия ден установих със сигурност, че е някъде в града. Не беше при никой от познатите си, следователно бе отседнала или в хотел, или в някое общежитие при някой отдавна забравен стар приятел, за който не можех да знам.
Измъкнах се за момент от транса, в който се намирах, за да разтворя една карта на града. Хотелите и общежитията бяха удивително много. Прецених, че ако е у някой стар приятел, то ще се насочи към такъв, който живее сред много хора, най-вероятно в жилищен комплекс или кооперация, за да ми е по-трудно да я открия.
Загасих лампата и отново затворих очи...
Когато живееш дълги години в един град и го опознаеш много добре, цялостният му образ се запечатва в съзнанието ти. Вече носиш в себе си триизмерния му модел и можеш да си изградиш много ясна представа за това кой маршрут как изглежда, кои са възможните пътища, какво ще видиш докато се движиш и така нататък. Вие също сте го изпитвали – когато трябва да стигнете бързо до някоя точка и премисляте възможните маршрути. Но дори и да не сте си представяли точната последователност от улици и да не сте минавали мислено оттам, това несъмнено се е извършвало в подсъзнанието ви. В него се складира цялата информация и то всъщност предава на съзнанието триизмерния план на града. Благодарение на него вие знаете точно откъде да минете и какво ще видите след като завиете зад ъгъла.
Аз не бях живял в този град през целия си живот, за да си изградя толкова ясна представа, но бях изучавал съзнанията на много коренни граждани и всякакви хора, които бяха прекарали целите си животи тук и познаваха всяка уличка и булевардче като собствения си дом, тъй че и аз носех същия образ като тях.
Започнах търсенето из града. Този път то бе полумисловно, полудействително, защото по същността си не бе много различно от обикалянето по улиците и търсене на място. Не се задълбочавах изобщо – ако съзнанието не оказваше съпротива на моето проникване, веднага го зарязвах и преминавах към следващото. Много рядко обаче ми се налагаше да се гмурна в нечие подсъзнание поради предполагаемо съществуване на Стена или ако някой от резултатите от предишното търсене съвпадаше с дадения човек.
Търсенето вървеше много бавно и шансовете бяха като да открия игла в купа сено, но и това не е невъзможно – все пак, търсех с магнит. И то силен – познавах я отлично и съзнанията ни много дълго бяха свързани помежду си. А имаше и още нещо, което допълнително ми помагаше...
И късно вечерта в неделя, когато до идването на съквартиранта ми оставаха броени часове, аз я открих. Или по-точно – натъкнах се на Стената.

Летя в непрогледния мрак и изведнъж се блъскам в нещо. Отстъпвам няколко крачки и се опитвам да внеса някаква светлина, за да осветя препятствието.
Пред мен се е изпречила огромна бетонна стена, заемаща цялото ми полезрение нагоре, надолу и настрани. Даже и за миг не изпитвам съмнение относно притежателя на Стената.
Приближавам се бавно и прошепвам:
– Хубав дизайн.
– Нали? – отговорът е тих и приглушен. Но аз познавам този глас.
– Аха... Е, все пак те открих. Не получавам ли утешителна награда?
– Ц.
– Станала си особено многословна... Е, за какво беше всичко това?
– Кое?
– Бягането, криенето?
– Нали искаше да изпробваш Стената – дали работи?
– Да, исках. Но не по този начин и не още. Трябва да призная, че не очаквах...
– Престани!
– Какво да престана?
– Престани поне за миг да очакваш, да анализираш и планираш всичко! Така нищо няма да постигнеш, не разбра ли?
– Напротив, няма друг начин. Хей, да не мислиш, че на мен ми е много приятно непрекъснато да мисля и да ме боли глава и да се ядосвам, че не съм, че не мога просто да бъда безчувствена точна машина? Но НЯМА ДРУГ НАЧИН!
– Има и още как. И сега ще ти докажа.

Изведнъж всичко се разтресе. Стената започна да вибрира и мазилката започна да пада. Появиха се дълги пукнатини по цялата ù дължина и се чу ужасно хрущене и пукане. Огромни парчета падаха на земята пред мен и цялата структура се наклони. Пукнатините се разширяваха, докато накрая не станаха огромни. Цели блокове се срутваха един след друг.
Стената падна с ужасен трясък.
В същия миг онова, което беше зад нея се разкри напълно и сякаш ме погълна... Гмурнах се в подсъзнанието ù и тя от своя страна потъна в моето. Двете ни съзнания се сляха.
Усетих как пропадам в бездната и мракът отново ме покрива...

– Господи! Не мога да повярвам! Какво стана?
– Ами явно за миг съзнанията ни се сляха и всичко се смеси.
– Не, това е ясно. Питам какво стана с теб! Не мога да те позная вече! Съзнанието ти...
– Не се ли радваш? А би трябвало, защото това което искаше най-после се сбъдна. При сливането явно нещо скрито в мен се е отключило, защото изведнъж осъзнах хиляди неща, които не съм и подозирала и се чувствам способна на... да речем, че вече знам неща за гмуркането, които дори ти още не подозираш...
– Но как? Нима знаеше, че всичко това ще се случи?
–Не, естествено... просто... ти всъщност вече знаеш всичко за мен, както и аз знам всичко за теб. Отговорът е в съзнанието ти.
– Да... разбирам... Е, и какво ще правиш сега?
– Защо питаш какво ще правя? Какво ще правим? Няма така лесно да се отървеш от мен.
Усмихнато лице. Нейното.
– Значи няма да се откажеш отново?
– Човече, след това, което научих и видях днес просто няма никакъв начин да зарежа телепатията. А и освен това...
Намигащо лице.
– ... скоро може и аз да те уча.
– Ааа, но признаваш, че още държа един-два коза в ръкава си, нали? Признай си, хитрушо, за какво ти трябвам?
– Не знам... но едно такова дребно телепатче като теб все за нещо може да ми потрябва по-нататък.
– Айде идвай да продължавам с уроците, че нещо много ти пораснаха ушите и ще вземеш да забравиш всичко.
– Ти само стой и не мърдай. Идвам...

***

– Не мога да повярвам, че съществуват толкова силни телепати! Твоето съзнание... ти можеш неща, които дори не съм си помислял, че са възможни...
– Айде стига четки. Какво пак ти трябва?
– Не, сериозно. За по-малко от година ти постигна всичко, което аз се мъча да направя от шести клас и дори много, много повече!
– Имам добър учител.
Усмихнато лице. Обожавам когато ми го изпраща.
– Глупости. По-скоро ти трябва да учиш мен...
– Аре, аре, тази скромност не ти е по мярка. Знаеш, че не можем да се лъжем при този вид разговори. Не и когато на практика делим едно съзнание и всяка асоциация минава и през моята глава... Ха, ха, не можеш да си кроиш вече пъклените планове. Край.
– Добре де, права си. Наистина на по-добър учител от мен не можеше да случиш. Най-великия съм просто.
– Добре, бе, големец!
Снимка на Шварценегер с черните очила в Терминатор три.
– Образът е толкова ясен... Леле, като скенер си, как я запомни с такива детайли?
– Не съм. Никога не съм я виждала.
– Добре, но как тогава...
– Че защо да я гледам отнякъде или да я помня, когато мога да си я „изтегля” всеки миг. Просто това беше първото, което ми дойде на ум...
– Лелее...
– Е, явно и ти има какво да научиш.
– Оставям се изцяло на благоволението на скъпата ми учителка...
– „Скъпата ти учителка” още не знае нито какво може, нито дали наистина иска да разбере и в момента се нуждае единствено...
– ... от приятел...
– ... който да ме разбира и подкрепя преди всичко друго.
– Ти си различна. Никога преди не сме могли да говорим по този начин.
– И двамата сме различни. Спомените ни се сляха, а заедно с това и всичко – светоглед, характер, чувства, всичко... Получих доста песимизъм от теб...
– А пък ти ме зареди с инфантилност. Ела тук!

– Ха, ха, ха, престани!
– Та кой телепат казваш е по-силен!
– Ааа, стигаа! Добре, добре, ти, ти-и-и, ти си по силен. Стига, че ще се спукам от смях!
– Радвам се, че разрешихме и този въпрос. Няма нужда да ми се кланяш... днес... а храма може и до седмица да го издигнеш.
– Естествено. До утре ще е готов... Не, сериозно. Виж, има още нещо, което не сме разрешили... Относно „всичко друго”...
– ...О, не, не, не... Недей. – допрях пръст до устните ù – Познавам този тон...
– ... Знам, че все още искаш всичко да свърши най-после. Знам и че през всичките години си искал точно това...
– Не, не искам да свършва... Не и сега. Моля те, недей...
– Ох, разбери... Аз не съм тази, която търсиш. Ти имаш нужда от нещо съвсем друго. Имаш моето приятелство до гроб. Връзката между съзнанията ни никога няма да прекъсне – шумът от непрестанния поток от мисли ме изморява честно казано, дори когато го игнорирам почти напълно... А твоите объркани и странни мислички ме изморяват по-малко и дори са ми интересни... понякога...
Отново усмивка. Този път истинска, а не изпратена в съзнанието ми, но също толкова красива и нежна.
– ... Ще ти помогна да се развиваш ако това е, което искаш, както ти ми помогна... и още ми помагаш, впрочем... И най-важното: благодаря ти! – тя допря устни до моите и ме целуна – Вече съзнавам каква огромна грешка щях да допусна и няма шанс да се повтори. А никой, освен ти с твоята сляпа упоритост не можеше да ми я посочи. Благодаря ти, приятелю! Благодаря.

Ето точно така ми биха шута. Приятен начин да те отрежат, нали? Няма спор. Я да видим колко трая всичко това... седем години, като броим и кратките паузи – седем години болка, планиране и всичко останало и накрая... „приятелю”.
Но аз не се оплаквам де – поне постигнах нещо, за разлика от много други. А и още много неща ми предстоят, защото силите на Наталия най-после са отключени и мога да науча още много неща от нея и заедно обсегът ни става буквално неограничен. А тя обеща да ми помага.
Вярно, помогнах ù – в това няма спор, но доколко това е добро за нея, няма откъде да знам. Сега няма опасност да отдаде живота си на нещо, което не е за нея, измъчвайки се непрекъснато. С изолацията ù е свършено и вече няма да наранява хората, които мислят за нея, защото ще знае точно какво чувстват. И най-важното – най-после откри колко е уникална всъщност... Но все пак... Ами ако е било по-добре да я оставя намира, както така горещо ме съветваше? Нали, след като е могла да се затвори и да се откаже от телепатията, е възможно това да е било до известна степен правилно? Принудих я да избере нещо, което не мога да съм сигурен дали желае... Но няма какво да мисля, всичко вече е сторено и няма връщане назад. Тя вече не може да се откаже дори и да иска. Гадното е, че най-после си дадох сметка каква е била истинската причина да продължавам през всичките тези години – да, вярно, аз исках да открия необикновеното в нея, исках тя да разцъфне и да покаже на света какво се крие в душата ù, но... исках всичко това главно заради себе си. Защото я исках за себе си именно такава! Не нормална и незабележима, а велика, недостижима! Е, сега тя е различна, далеч по-добра и силна от всичко, което съм мечтал да бъде, но отново не е за мен и в това ме убеждава самата тя...
Но както и да е. Все пак трябва да призная, че това беше най-приятният начин, по който досега са ми били дузпата, защото на практика нищо не се влоши, а дори стана по-хубаво. Загубих любима, но спечелих приятел. И то истински, такъв какъвто никога не можех да открия – който може да ме разбере. Телепат като мен.
Естествено, вече е твърде късно тепърва да търся онази другата, „от която всъщност имам нужда”. Късно е и тепърва да обичам. Пък и не знам точно какви параметри да задам при Търсенето...
Някои от вас вероятно ще възразят, че съм едва на двайсет и три и „целият живот е пред мен”. Какво ли пък разбирате вие от живота на телепата и особено пък на такъв като мен? Нищо, разбира се. Казвам ви всичко това, защото ми се ще да го споделя с някого, а никой не иска да чуе... или по-скоро да разбере.
И никой, естествено, не може да ми обясни защо животът понякога е толкова скапан, нали? Но може би сте твърде малко... вие, хора от десет до седемдесет години, на които изпратих тази изповед... може би сте твърде малко, за да го проумеете, а може би никой никога няма да може да ми отговори...
Е, не се тревожете – няма да ви тормози дълго, понеже до утре над деветдесет процента от вас ще са го забравили напълно, а останалите ще си мислят, че са го прочели някъде. Но никой няма да разбере. Защото не можете...
Ще остане да тормози единствено мен.

Какво, по дяволите, искам? От какво имам нужда?