31 декември 2016 г.

История в сегашно време

Вървя си из "Острова" - парк между двата ръкава на Марица - и си мисля за Вселената и съдбата. Две теми, които занимават гимназиалното ми съзнание повече даже и от момичетата. Обикалям за последен път алеите и в съзнанието ми се прокрадва мисъл за самотата. Още съм на тринайсет, а вече усещам горчивата й целувка. Дали е от всемирната мъка на Яворов и Дебелянов, които "не бивало" да ме увличат "чак толкова" или от нещо друго - не знам, но сълзи се появяват на крайчеца на очите ми. Гледам реката и едва сдържам риданието. Не разбирам какво ми става. Сякаш усещам нечия чужда мъка. Но чия? И как е възможно?
Става тъмно, а аз имам нощен час. Тръгвам да се прибирам и се случва: На излизане от парка минавам по първия мост. Поглеждам си часовника - трябва да тръгна наляво. Но сякаш усещам потупването на съдбата по рамото ми. Тръгвам надясно. Напук на всичко. Вървя и се чудя на глупостта си. С всяка секунда увеличавам наказанието си. Изведнъж нещо ми подсказва да погледна към парка, през парапета. Там виждам момиче. Или поне така ми се струва. Светла! Светва като фар в съзнанието ми. Но какво е това - цигара? Не е възможно, цигарите са лоши, те тровят! Не може да е тя. Въпреки всичко чувствам едва поносим импулс да прескоча парапета и да преплувам блатото, което огражда "Острова" от тази страна. "Ами ако е непозната и ме попита - какво по-дяволите правя?"
Потискам го. Продължавам към втория мост. Изведнъж ми се приисква да се скъсам от бягане. Отново се сдържам. Заобикалям и минавам отзад. Вървя умишлено бавно и проверявам всяко дърво и храст по банкета на реката. Не откривам нищо. Вероятно ми се е сторило. Няма никакво момиче. Изведнъж чувам плач. Забързвам крачка. И я виждам. Но тя се е обърнала и тихичко хлипа. Прилича на нея, но нямам куража да я заговоря. Отминавам. Спирам на няколко крачки. Пробвам пак. Тя пак е обърната. Решавам, че третият път ще е за последно. Минавам и се застоявам малко.

Светла се обръща. Това е моментът, в който животът ми ще се промени напълно, макар и да не го знам още. Оказва се, че наистина пуши. Говори ми за своите (също гимназиални) проблеми - но тя е на 18, затова те са по-различни от моите. Майка й, разбира се. Затова и пуши. Защото майка й е антихрист и я мъчи - да готви, да чисти, да се прибира по-рано. Опитвам се да съм съпричастен, но ме напушва смях, защото моето положение - поне според мен - е доста по-сложно и лошо. Докато говори, аз забелязвам някои неща. Очите й светят когато се усмихва. Косата й е светло-кестенява и има един непослушен кичур пред дясното й око, който я прави много интересна. Осъзнавам това и още много неща, които започват да ме притесняват, защото всъщност ги знам от доста време - откакто се запознахме преди няколко години... просто тогава бях твърде малък да ги разбера. Тя е решила да преспи при приятелка и на другия ден да се премести в столицата да си търси работа без да завърши. Сама щяло да й е по-добре. Хубаво. Поне тук мога да й помогна. Включвам сметачната машина в главата си и й описвам бъдещите няколко месеца - трудностите с квартирата, работата, мизерията... освен това правя паралел с майка си и тя вижда, че нейната определено не е чак толкова зле; също така апелирам към човечността й, защото заради тази малка среща, закъснявам с повече от час.
Тя се смее и се съгласява да се прибере и да го обмисли.

По пътя всички чувства от изминалите години се надбягват като стадо атове из ума ми и заплашват да ми пръснат главата. Започвам да мисля как да й съобщя най-хубавото и най-сложното за обяснение чувство, с което при това нямам никакъв опит. "Защо не пробвам с литературата?"
- Светле?
- Да?
- Нали знаеш "Дейвид Копърфийлд"?
- Да, разбира се. Илюзионистът. Много е добър.
- Не. - ядосвам се аз.
- Шегувам се. - прихва тя. - Говориш за книгата.
- Да. Нали помниш Агнеса? Мисля си, че ние двамата сме като Дейвид и Агнеса.
- Ъъъ... това първата ли беше или втората, за която се ожени?
В този момент обяснението ми рухва като минирана сграда. И ме хваща шубето.
- Аз... не... исках да кажа, че си ми близка приятелка и...
- Странно, можеше да дадеш много други примери. Освен ако не намекваш, че майка ми е Юрая Хийп. Ха-ха.
- Да. - засмивам се нервно.
Оттам нататък диалогът става накъсан и неловък. Тя само върви и се подсмихва.
- Виж... аз...
- Не, аз те разбирам - непринудено казва Светла - просто не искам нещата да станат неловки между нас като... сега...
- Какво говориш? Неловки? - засмивам се още по-нервно. - Права си, може би трябваше да използвам друга книга и други герои като Томи и Аника от Пипи. По-скоро те имам като сестра... - и тогава съвсем се забърквам и млъквам.

Изпращам я до тях и тогава се случва неизбежното.
- Къде беше? - майка ми прилича учудващо много на инквизитор. Как не съм го забелязал досега?
- Извинявай, отплеснах се.
Плестник. Заварва ме неподготвен. Сълзите рукват.
- Нали знаеш, че ще разбера.
- Бях навън, на "Острова".
- С кой?
Мълча. Още един плестник. Хлипам.

За мен всичко това е като тест за мъжество.
Колко глупаво ми изглежда сега.
На следващия ден отивам да видя Светла, а тя се държи все едно нищо не е станало.

Но за мен е.




СЕГА СЪЩАТА ИСТОРИЯ, ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА СВЕТЛА:

Обиколих парка вече няколко пъти. Това няма да реши проблема ми. Трябва да запаля. Намирам си малко кътче, където никой няма да ме занимава. И без това се стъмва. Изваждам дългата, гладка цигара и запушвам. Мислите се кълбят като вълма дим в главата ми. Майка ми ме кара в свободното си време, което става все по-малко покрай кандидатстването, да гледам някакъв дъртак и да му сменям памперсите с надеждата да ни препише апартамента. Нима сме ЧАК толкова бедни? Вярно, получавам по лев на ден джобни, с които мога да си купя ядене само на вересия, но все си мислех, че ще се оправим. Не зная какво да правя. Имам приятелки в столицата, при които мога да живея, но как ще се оправям с парите? И няма да мога да завършва. Хвърлям изпушния фас и го стъпквам. Много ми се плаче. Методично изваждам друга цигара и запушвам.
Гледам разсеяно града от другата страна на ръкава и изведнъж оттам ми се пули някакъв хлапак. Прилича ми на Миро. Не, той отдавна трябва да се е прибрал. Продължава да ме гледа, като че ли се чуди за нещо. Ето че тръгва в другата посока. Ясно, объркала съм се.
Защо на мен? Не ми стига другото, ами... и сълзите се стичат, без да мога да ги спра. Хлипам.
Минава известно време и чувам стъпки. Някой идва. Обръщам се, за да не ме види. Преминава. След малко идва някой друг. Или е същия? Дали не е Миро все пак? Ще се обърна.
- Здравей! - насилвам се да се усмихна през сълзите.
- Оу... здравей!
Мълчание.
- Кажи нещо, не мога да понасям тишината.
- Ти... ти пушиш?
- Само малко. Казват, че успокоява.
- Какво правиш тук, сама? - той ме гледа смутено и загрижено.
Трябва да му кажа нещо, да го залъжа. Прилагам му изпитаната схема за онеправданата тийнейджърка, която готви, чисти и се прибира рано. Налапва въдицата. Поисква да ме изпрати до нас. Казвам му, че ще спя при приятелка, но той е толкова проницателен, че след малко му обяснявам част от истината. Той говори толкова рационално за възрастта си, че се замислям даже и над истинския си план. Но усещам, че нещо го гризе. Казва, че иска да ми каже нещо, но не знае как. Аз го уверявам, че тази реплика кара жените да пощуряват, защото сме много любопитни същества и сега просто трябва да ми каже.
Той започва да се обяснява и още от първата реплика разбирам за какво става въпрос. Личи си и в очите му. Толкова е сладък. И също така ми е най-доброто приятелче. Не мога да му причиня това. Уфлянквам се малко, но накрая осъзнавам, че трябва да му обясня, внимателно, че това просто няма да стане. Той се смущава, отрича се от думите си и всичко става точно такова, каквото не исках - неловко. Налага се да го отбягвам известно време, докато му мине.
Прибирам се вкъщи, вече решила да се примиря с всичко, което майка ми ми е приготвила и лягам.
На следващата сутрин майка ми се прибира и ме пита дали съм си нарушила нощния час. Аз кимам отрицателно. Питам защо. Тя ми обяснява, че Миро се е прибрал много късно и майка му има подозрението, че е бил с мен, а аз, разбира се, знам какво ще ми се случи ако съм нарушила за този последен път вечерния си час - да ходя при дъртака даже неделите, вместо нея. Обяснявам й, че съм учила и с това се приключва.
Тази вечер разсъждавам върху Вселената и съдбата и осъзнавам, че това малко момче, без да го осъзнава, е променило живота ми.

30 декември 2016 г.

Зорницата

Човекът седеше на стола и гледаше отегчено пред себе си. Мина известно време и той усети нещо.
– Жажда – каза и на мига из тялото му се разпредели необходимата вода.
Малко по-късно обяви:
– Глад!– и съответните количества белтъци, въглехидрати и мазнини се вляха в клетките му.
Заситен, мъжът затвори очи и спа няколко часа, а после почувства възбуда.
– Секс – извика рязко и пред него се появи прекрасна ефирно облечена жена.
Докато я гледаше и галеше, оргазмите се редяха един след друг, без да се напряга излишно.
Накрая каза:
– Стига!– и всичко приключи.

Човекът стана от стола, макар че нямаше нужда, защото той можеше да го пренесе навсякъде. Просто искаше да се разтъпче. Погледна една от стените и рече:
– Покажи ми.

Атомите на стената се пренаредиха и разкриха гледката отвън – тъмнина, докъдето поглед стига, а ниско на небето – една бяла звезда, много по-ярка от някогашната Зорница.

Стана точно както го предсказваха по старите научно-популярни филми – разду се до гигантски размери, погълна първо Меркурий, после Венера и се засити чак след като глътна и тяхната непрежалима синя родина... едва тогава започва да се свива и не престана, докато не се превърна в малка, непоносимо ярко светеща точка в черното небе.

„Добре, че не достигна и до Марс...“ Добре ли?

„Развихме технологиите дотолкова, че да избягаме на Марс... спасихме себе си. Но не и малката китна планетка, която ни даде живот. Дали ние бяхме по-важни от нея?“ И до какво доведе това? Ето, Слънцето може да си позволи да умре, то е нежива материя и има отредено време. Когато времето му свърши, то умира и... се превръща в нещо друго. А ние? Ние станахме безсмъртни. Толкова развити технологии, и накрая – един стол, от който можеш изобщо да не ставаш. Изумителен, потресаващ, невероятен напредък. Да живее животът, да живее разумът, да живее безсмъртието. Ура!

Комуникаторът изпиука. Той погледна екранчето – търсеше го негов... бивш... приятел. „За какво съм му?“ – помисли си отегчено мъжът. Откакто въведоха столовете в масова употреба, думата „приятел“ изгуби значението си. Думата „живот“ изгуби значението си.

– Комуникаторът да не сигнализира повече – рече той и пиукането спря. – Никога повече – допълни.

Екранът пред него светна. Време беше за Марсианските новини.

Не му се гледаха новини. Не му се правеше и нищо друго, което Конзолата предлагаше. Беше живял хиляди години, беше се преситил на усещания и чувства. Искаше само едно нещо от няколко седмици. Отново го пожела.

Хвана студеното оръжие в ръцете си, лапна дулото и натисна спусъка.

Кратък момент и кинетичната енергия от куршума се разреди в пространството. Той можеше да прави всичко, да има всичко, освен единственото, което наистина искаше.

Една любов

Една любов - разискрена и нежна.
Една любов - красива и добра.
Една любов - горяща от надежди
припламна леко и умря.

29 декември 2016 г.

Без тъга живот...

Без тъга живот, но и без радост,
попарен цвят във свойта младост,
сърце, лишено от любов и горест,
към кръв от собствената кръв студена,
пленена от коварна болест,
и захвърлена във бездната без време.
Всеки ден един и същ е,
дали си тук, или си вкъщи,
сиво е в душата пуста,
всяко чувство сякаш я напуща.
Но надежда има и за тебе,
че ще свърши този черен жребий!
Трябва само да повярваш, да се бориш
поискай го и ще го сториш!

15 декември 2016 г.

Аз жена съм

Аз съм Хаос, аз съм Воля!
Стотици демони изклах,
вървях
напук на своя страх
успях да се преборя!

Аз съм Хаос, аз съм Сила!
Стотици ангели възпях
кървях
макар да беше грях
добро бях сътворила!

Аз съм Хаос, аз Жена съм!
Животът плува в моята утроба.
Ще изникне той прекрасен.
Такъв ще бъде от тогаз до гроба.

Аз съм Хаос...

10 декември 2016 г.

Съквартирантите

С него се живееше трудно... в началото.
Заживяхме заедно когато и двамата бяхме на 23, след като се дипломирахме. Всъщност аз търсех момиче съквартирант, но липсата на пари ме притисна и щъркелът ми донесе ухилен бакалавър по Компютърни-нещо-си... впрочем лош израз. Както и да е, той цъфна на вратата, проведох импровизирано интервю и установих, че е много умен, но и наивен, непретенциозен, което се виждаше от облеклото му, но от него лъхаше на една такава първична доброта, която ме порази. Още преди да заговори, знаех, че този човек не е наранявал нищо живо през живота си и отхвърля насилието с цялата си душа. Искаше ми се да има повече хора като него, тогава може би светът щеше да е по-добро място. Бях предвидила около десет минути за всеки кандидат, но с него откарахме целите пет часа до вечерта. В началото обсъждахме неща като наем, такси, кой къде ще спи, но постепенно минахме на философия, литература, психология, космология и всички неща, които явно интересуваха и двамата. Вече беше станало твърде късно и нямаше транспорт и затова му предложих да спи в другата стая, сложих му от моите завивки и си легнах. Не можех да заспя. Бях твърде превъзбудена. По това време бях стегната и с доста големи гърди. Още от ученическите, пък и в студентските си години винаги бях оградена от красиви, атлетични и спретнати момчета, които се пребиваха да спят с мен, а за целия разговор той ме гледаше само в очите с една тиха доброта и без следа от страст. Към три и половина вече не ме свърташе и открехнах вратата му. Светеше. Той се взираше във вратата и усмихнато каза "Чудех се кога ще дойдеш?".
Ако беше извадил Ескалибур и ме беше наръгал, щях да се учудя по-малко. Подаде ми листче. Аз го наведох на светлината и усетих как не ми достига въздух. Сълзите започнаха да се стичат, но аз ги преглътнах. Поговорихме малко, след това аз го целунах и това, което последва, беше най-хубавата нощ в живота ми. Не само телата, душите ни се сливаха. Потъвахме в очите си. Бях изтъкана от усещания и стенех името му в жар и нега.
На следващия ден ми направи доста съмнителна закуска, но оцених жеста.
- Не знаех как обичаш яйцата - каза. - Дано съм познал.
- Да. - излъгах аз.
С този ритуал започна нанасянето му. По безгласно споразумение вече практически "ходехме", въпреки че технически не бяхме излизали на нито една среща, което за момиче като мен беше странно. Странно ми беше и как му се нахвърлих, но щеше да ми бъде много по-странно ако бях узнала още тогава, че това е бил първият му път.
Първо донесе няколко сака дрехи, които разпределихме в другата стая, защото моят гардероб беше запълнен. Той, разбира се, щеше да спи в моята стая, но сутрин щеше да си прави тоалета в другата. Горкичкият, не знаеше, че жените имат други потребности и нужди.
Като казвам, че с него се живееше трудно, имам предвид чисто физически. Той не беше научен на елементарни неща. Първо, след втората седмица установих, че нехае за личната си хигиена - не си сменяше бельото всеки ден, не се бръснеше навсякъде, не се къпеше всеки ден; всичко това беше недопустимо. Но той се поддаваше на убеждение и скоро разбра важността на всички тези неща. Е, просто вдигна рамене и каза - Добре. Относно чистенето на апартамента, си бяхме направили график, който той спазваше с много подсещания. Като цяло, той беше много гъвкав за всичко, освен за няколко неща.
Първо, относно смартфоните. Той ги мразеше в червата. Твърдеше, че те са всичко - е, част от всичко - което е лошо в този свят и никога няма да си вземе такъв, колкото и да го убеждавам. Второ, относно холивудските суперпродукции, напълно безсмислени и елементарни. И трето, относно книгите за вампири, таласъми, и върколаци. Също не ги понасяше.
Колкото и да спорехме, той винаги изваждаше обезоръжаващи аргументи и аз капитулирах.

До първа среща обаче, така и не се стигаше, колкото и да ми се искаше. След като извади дрехите и ги нареди, той донесе зимнина и я подреди в килера - компоти, манджи, туршии, подправки... и някои битови предмети. И стана време да работим. Аз работех в общината, а той в някаква компютърна фирма. Всяка вечер и двамата се прибирахме скапани и не ни се излизаше никъде, но въпреки това, той никога не ме остави да скучая. Играехме всякакви игри, повечето умствени. Пишеше ми стихове почти всяка вечер и ги скриваше сред класически, карайки ме да позная... често грешах. Когато нямаше стих или поема, ми носеше роза или лилия, двете цветя, които обожавам. Другото странно при него беше тоталната му честност, която още на втората седмица ми се отдаде да тествам.
- Аз... привличам ли те... Мислиш ли, че съм... секси?
- Разбира се, мила.
- И все пак не си искаш...
- Какво да си искам? - "Сега като знам повече за него не ми се струва странно, но тогава..."
- Секс.
- Трябва ли да го искам?
- Да променим подхода. Гледаш ли порно?
- Вече не.
- Откога?
- От онази нощ.
- Защо?
- От уважение към теб.
- Не разбирам.
- Не очаквам да разбираш. Мен малко хора ме разбират. Приеми го като комплимент.
- Е, аз искам!
- Какво?
- Секс, глупако! Минаха две седмици и ако ме наказваш заради нещо...
- Тихо, тихо, тихо... миличка... - каза той и ме прегърна.
После започна да гали косата ми и да ме съблича бавно като ми говореше нежно:
- Просто се е получило недоразумение. Аз никога няма да искам. Когато си в настроение, просто трябва да ме целунеш по-дълго - където и да е, когато и да е.
Изглеждаше твърде хубаво за да е истина, но скоро щях да го проверя. Относно секса, скоро започнах да разбирам колко по-различен е той от всичките ми бивши. В първите два месеца от връзката ни, той наистина не си поиска нито веднъж, въпреки че на няколко пъти го изкуших - както казах, бях доста стегната и надарена и можех да прелъстя и будистки монах. Този стоицизъм ми се струваше нездрав и се заех да го разбия малко по малко. В началото просто се държахме за ръце всяка нощ след вечеря. Това отключи изключителна творческа сила у него - не само за любовни стихове. После го целувах нежно, но само веднъж и усещах как той ще се пръсне по шевовете. Той чувстваше малките неща, които ние отминаваме, стотици хиляди пъти по-силно и искаше да ги претвори, да ги преобразува в чисто Изкуство. Беше се захванал с поезия и проза, но след няколко седмици си купи китара и тогава за момент си помислих, че го губя. Беше време за разговор.
- Скъпи, ти не усещаш ли какво правя от седмици?
- Да, опитваш се да отключиш някаква сексуална енергия или каквото и да е там...
Значи все пак не беше толкова наивен.
- Значи разбираш. А защо тогава така се съпротивляваш?
- Мила, няма да ме разбереш. Какво е един оргазъм за теб? Няколко секунди удоволствие. А една поема, една песен, това може да възпитава, да възвисява, да вдъхновява... милиони... за години...
Не го разбирах. Някои вечери просто се гледахме в очите и аз виждах в неговите такава любов и обожание, че се чувствах мръсна и подла. Но аз исках просто да се отвори, да стане по-... сега вече знам... исках да го променя.

Време беше за първа среща. Надявах се на нея да се случи желаното.
Събота. Претъпкан клуб. Ние двамата с официални дрехи. Питиета. Бях избрала този клуб, защото се танцуваха най-еротичните танци, а аз знаех, че той е добър танцьор. И скоро се удавихме в ритъма на тангото. След още танци, които допълнително замъглиха мозъците ни, се прибрахме с такси и още от вратата той ми налетя. За разлика от обикновените му нежни целувки, тези бяха нетърпеливи, искащи; разсъблече ме още в гостната и ме облада там, на дивана. Аз стенех и виех като вълчица на пълна луна и забивах нокти в гърба му.

Тогава нещо в него се промени. Уж всичко си беше еднакво, но вече нямаше стихове всеки ден. Нямаше рози и лилии. Не ме гледаше дълго в очите. Не ме държеше за ръка нито в къщи, нито в киното. Да, вече ходехме на кино, и на театър, и в парка. И правехме секс. Той си искаше повечето пъти. Заряза китарата. Затвори се в себе си и не говореше вече, което беше много несвойствено за него.

Не знаех дали да се радвам или да тъжа. Аз ли бях причината за това? И после стана непоправимото.
Един петък се връщах от работа и се провикнах още от вратата. Никой не отговори. Странно. Проверих във всички стаи и накрая влязох в банята, където тялото му висеше от тавана... Повиках полиция и се строполих до него. Изревах си очите и търсих, търсих причината, макар че отдавна я знаех.

7 ноември 2016 г.

Асексуален

- Сладур, хайде да идем до мъжката тоалетна...
- Защо?
- Хайде стига, знаеш защо...
- Не. - наистина не знаех.
- Имаш ли кондом?
Стоп.
Да се върнем назад.

- Сине, с възмъжаването ти, сигурно са се появили определени... пориви... към същества от другия пол...
- Не. - чудех се за какво ли говори баща ми.
- Трябва да знаеш, че няма нищо срамно... - той продължаваше да говори - ... гърдите им... - той изнесе цяла лекция, но аз не го слушах.

Да превъртим напред.

- Стояне, това, че си при мен, не значи, че си... луд... означава, че просто си различен.
- Да... и?
- А... ами... - психоложката се запъна - искам да знаеш, че аз съм тук, в случай, че, аммм... имаш нещо да споделиш или попиташ?
- Аз... да... какво е?
- Кое какво е? - тя изглеждаше объркана.
- Какво е да чувстваш възбуда когато... нали знаете?
- Ох, горкичкия, наистина не знаеш, нали?
- Не ми трябва вашето състрадание! - креснах и понечих да си облека якето.
- Не, не, извинявай, просто не можах да се сдържа. Просто... виж, не става дума за възбудата... не си ли чувствал трепет, онази лекота в гърдите...
- Не, нямам никаква идея за какво говорите.
- Това е... не знам как да го обясня... то е нещо като аксиома, просто го има и не може да се обясни на човек, който не го е чувствал... нещо като да обясниш цвета зелено на слепец.
- Значи съм осакатен?
- Не, не... в никакъв случай, просто... просто... сигурна съм, че природата ти е дала друго средство да се свързваш на емоционално ниво с другия пол.
- А ако не е?
- Вярвай. Ще го откриеш.

Превъртаме още напред.

Витория идва към мен. Облечена е в къса пола, толкова къса, че се виждат презрамките и част от сутиена. Тя е капитан на мажоретния отбор. Снабдена е с дълги крака и божествени гърди. Идва близо до мен, толкова близо, че лицата ни почти се допират. Усещам дъха й.
- Е, здравей, Стояне! - казва.
- Здрасти, Вики.
- Ние с теб все се разминаваме...
- Имаме различни часове.
Тя продължава да се навира в мен, а аз се чудя какво да направя. Очевидно е красива, даже прекрасна, очевидно ме харесва, очаква се от мен... може би да я прегърна?
Прегръщам я. Тя се отпуска в ръцете ми. След това се дръпва назад и лицата ни пак са на сантиметри.
Целувям я. Устните й са мокри и меки. Не чувствам нищо. Тя като че ли се разтапя в ръцете ми. Явно е, че и харесва. Защо не усещам нищо? Какво не ми е наред?

Това се случваше с всяко момиче в живота ми. Е, с тези, които бяха по-нагли и не виждаха пълното ми безразличие.
Да си асексуален обаче има и своето предимство. Никога не съм зависил от тези първобитни инстинкти и отношенията ми са изградени въз основа на обективни фактори. И все пак винаги ще се чудя какво ли е това чувство да желаеш някого, какво е да го обичаш повече от себе си.

6 ноември 2016 г.

Ваня

Тя беше най-красивото момиче, което някога съм виждал. Имаше тъмноруси коси и сини очи, дълги и прави крака и гърди като праскови. И същевременно беше най-порочната, с която съм бил. Пиеше като казак, пушеше като комин, а когато се добра до марихуана, се чудя как не си изпържи мозъка. Аз я обичах. А най-лошото е, че и тя ме обичаше. Защо най-лошото? Защото всяка среща с нея беше терзание.
Семейството й беше бедно, а марихуаната, както знаете, не е от най-евтините покупки. Тя пушеше всяка вечер, което значеше около 30, а с яденето и другите нужди около 50. В началото й ги осигурявах, но като я виждах как се променя, реших по малко да й отказвам някои неща.

- Хей, защо днес на масата имаше само 40? - попита тя един ден.
- Ванче, много се радвам, че ми зададе този въпрос. Защото ти от днес ще трябва да решаваш дали да ядеш, да се забявляваш или да пушиш. Като знаеш колко "обичам" пушенето, ще ти стане ясно какво бих предпочел.
Тя се ядоса, повика, порева, но като видя, че няма какво, се примири.

Минаха няколко дни.

- Пухи... миличко?
- Ъм? - леко подадох глава от монитора.
- Може ли още само 10.
- 10? За какво ти са? - стараех се да не изглеждам любопитен.
- Женски неща... тампони...превръзки...
Тя знаеше, че няма да слушам, защото така и не свикнах с женските особености. Но понеже не беше сигурна, че ще успее, започна да ме докосва, първо по рамото, после по лицето... целуна ме нежно и ми захапа леко долната устна, както знаеше, че обичам. След това ви е ясно какво стана.
Дадох и парите и на следващия ден тя така се беше надрусала, че я открих полумъртва пред вратата. Косата й беше сплъстена, ирисите - разширени и цялата трепереше.
- Ваня... Чуй ме внимателно! Ако продължаваш така, ще умреш!
Тя не слушаше. Ударих я един шамар и я намокрих с душа. До вечерта се пооправи, но ме гледаше странно.
- Пуши ми се.
- Аз какво да направя?
- Знаеш.
- Не.
Тогава я обхвана истерия.
- Ти, животно такова, знаеш ли какво е... - тя продължаваше да вика, да чупи и да се пени, а аз оставах невъзмутим.
Когато се успокои, попитах:
- Приключи ли? - тя уморено поклати глава.
- Сега, нека аз кажа нещо. Обичам те. С всичките ти недостатъци. И ще преодолеем и това. Ако ми вярваш. Аз знам кое е добро за теб. Поне по-добро от сега. Трябва да се изчистиш от този боклук. Ще бъде трудно. Но ще успеем, заедно.
Тя нищо не каза, но от този ден и оставях пари само за храна.

След още няколко дни като се върнах от работа, забелязах куфара й.

- Какво става? - попитах.
- Отивам при мама.
- Защо?
- Защото така.
Тогава нещо ме хвана за гърлото и някаква първична злоба заклокочи в мен.
- Мамето няма да има пари за пороците ти. Пак ще доприпкаш тук, но аз няма да те пусна и ще седиш на улицата.
- Предупреждавам те! Или ми даваш пари за дрога, или ще се изнеса и няма да ме видиш повече!
- Де такъв късмет! - казах, влагайки цялата си злоба в отговора.

Тя замина, а аз съжалих стократно за глупостта си.
Ваня почина след няколко месеца, а аз дори не отидох на погребението. Толкова много болеше. И до днес се чудя можех ли да я спася.

Иван и Ирина

Неприятният вой на стария асансьор прекъсна вечерното шоу, както всеки път, когато се прибираше. Последваха задължителните звуци от тряскане на входната врата и небрежно захвърляне на обувки в коридора. Със зле прикрита досада, спрях звука на телевизора, пред който тя застана с глупава усмивка на лицето.
- Познай какво стана днес в работата? - изстреля ми дежурният си въпрос.
- Станала си служител на месеца?
Опитът ми за хумор наля олово в очите й, превръщайки усмивката в гримаса.
- Предаваш ли се?
Повдигнах вяло рамене.
- Предложиха ми работа в столицата за двойно повече пари.
Изведнъж осъзнах, че това е краят... краят на връзката ни отдавна кретаща по инерция. До сега собственият ми апартамент и сравнително голямата ми заплата, поддържаха изстиналите ни чувства, по-скоро по навик.
- Ще я приемеш ли? - запитах тихо.
- Двоумя се.
Губех я, губех я в този момент и осъзнах, че още имам чувства към нея. В замръзналият от мълчанието между нас въздух, неканен се промъкна споменът за първата ни среща.

Беше средата на лятото и температурите бяха стигнали до 40. Бях на морето с приятели и тъй като през деня не се живееше, нощта беше наша. Бях на 17 и много срамежлив, но бях решил да танцувам с момиче на всяка цена. Ирина ми направи впечатление в дискотеката. Беше страхотна танцьорка. Танцувахме на плажа, а музиката бучеше в ушите ми, лазери създаваха усещането за постоянни застивания на обстановката, което ме караше да премигвам. Приближих се към нея и започнах да се въртя тромаво. Опитвах се да я следвам. Тогава тя ме погледна. Никога няма да забравя този поглед. Той значеше - ти си мой. Придърпа към себе си. Усещах тялото й, извивките му, движехме се с ритъма на музиката. Когато всичко свърши, казах на приятелите си да не ме чакат. С Ирина тръгнахме по плажа.
- Е, Иване, какво те води тук? - тя се усмихна лукаво.
- Тук, на плажа или тук, на Златни пясъци. - не се давах аз.
- Тук, с мен.
Аз се обърках и целия почервенях.
- Аз-аз-аз...
- Спокойно, имам някаква идея, но забелязах, че си много срамежлив, а това не е хубаво. Изкажи се.
- Аз... като те видях... ти си толкова хубава... и... такова...
- Сигурен ли си, че се казваш Иван, а не Цицерон? - тогава тя се разсмя и сякаш звъннаха камбанки.
- Имаш... хубав смях.
- Така е по-добре, но с комплименти не можеш да свалиш никоя жена. Вече сме имунизирни. Знаеш ли как се свалят жени, Иване?
- Ъъъ.. не?
- Така си и мислех. С жестове. С нахалност. Целуни ме. Целуни ме, веднага!
Аз се колебаех.
- Да не ти пука как ще се получи. Просто го направи!
Не работех добре под напрежение, но мисля, че целувката се получи.
- Сега ме хвани за ръката и ми разкажи нещо забавно...
Тази нощ си прекарах страхотно. Тя беше най-хубавата в живота ми. Тогава си казахме, че ще бъдем заедно цял живот, независимо от обстоятелствата и не бяхме престъпвали клетвата си, много по-силна от сватбен обет.


- Трябва да я приемеш. Заслужаваш да си щаслива... - казах с много болка.
- Ами... ами ние? - тя едва сдържаше сълзите си.
- Можем да пробваме с връзка от разстояние. Ще идваш уикенда.
- Много добре знаеш, че не може да стане. - каза тя с някаква стаена злоба.
Но беше права, знаех. Просто се опитвах да намеря някакво решение на очевидно нерешим проблем. Въпреки че не изглеждаше видно отстрани, аз още я обичах и това събитие ми припомни за това. Но нямаше какво да направя.
Трябваше да я пусна.
- Това беше просто тест, глупак такъв! - Ирина за миг се промени и стана зла. - Никаква работа не са ми предложили, че на кой му пука за нас в тази фирма, но ти така си се впил като кърлеж в този скучен живот, че не си отворен за нищо ново. Ако ти ми беше казал, че ще се местиш, колко мига мислиш, че щях да се двоумя преди да те последвам?
Почувствах се много засрамен, а тя продължаваше.
- Уморена съм, Иване. Уморена съм от незаинтересоваността ти, от това, че вече не ти пука. Не си срамежливото хлапе, пълно с мечти, а си начумерен, дърт козел, който яде само от една хранилка, която вече е почти празна. Затова, затова... те напускам... длъжна съм да го направя, защото те обичам и защото само този силен удар би могъл да те разтърси до такава степен, че да се събудиш. Утре докато си на работа ще си взема багажа.

Когато тя си тръгна, аз продадох апартамента и се преместих на квартира в столицата. Намерих си нова работа и се надявах един ден да се срещнем и аз да съм по-достоен за нея.


29 октомври 2016 г.

Тя и Той

Тя: Беше дошла на това събиране с един близък приятел, но не очакваше да има толкова много хора. Скоро дискусията започна и всички се сляха в едно същество, което обсъждаше космическите полети. Всички, освен един.

Той: Този вид събирания го отегчаваха, но тъкмо когато решаваше да спре да присъства, се появяваше интересна тема. И докато се чудеше как да сподави прозявката си, Я видя. Тя беше... странно, но единственото прилагателно, което му хрумваше докато я гледаше беше необикновена. Впрочем той не я гледаше, е, поне не цялата. Беше се взрял в очите й, в тези искрящо сини очи и поглъщаше жадно същността й.

Тя: Той беше различен. Веднага го разпозна по зелените очи, които се впиваха в нейните. Бяха настоятелни. Той искаше. Не, настояваше, изискваше, заповядваше й да се подчини.

Той: Тогава започна болката. Тя раздираше душата му като изригващ вулкан, като сблъсък на континенти, като удар на комета, като взрив на супернова звезда... Разкъсвайки я на части. Защо? Да, тя беше твърде голяма, да, той нямаше практически опит и дори минималните изисквания за да я свали, но не това беше проблема, а факта, че бяха от различни светове. Или по-точно той си беше въобразил, че са. Издигнал беше ледена стена, която и преди беше охлаждала отношенията му с другия пол, но точно сега... точно сега погледът й прогаряше тази стена.

Тя: Притесняваше се, че го зяпа, но нямаше как да гледа настрани. След малко се хвана, че изобщо не следи какво говорят, а си мислеше дали червилото й не е прекалено крещящо... но не, той не гледаше външността й, той проникваше в душата й като със свредел и тя не знаеше колко още ще издържи. Пак се взря в него.

Той: Всички в клуба го познаваха и той не искаше да издава новото си увлечение, за да не тръгнат клюки, но не можеше да не я гледа. Свеждаше поглед от време на време, но очите му сякаш не регистрираха нищо освен синьото на нейните. И тогава, стената падна.
Клубът свърши и те излязоха навън.

Тя: Здравей!

Той: Здравей! Искаш ли да пийнем кафе?

28 октомври 2016 г.

Едничката

Едничката, която ме разбира;
знаеш ти това,
което целий свят не подозира.
Моята съдба
през многото ми стихове прозира.
Само ти една
разбра напълно и не ме презираш.

На Камелия

Ти вървиш със рокля бяла
през поля бодливи рози;
как ли ти си оцеляла
в свят, кажи ми, като този?

Ти вървиш със рокля бяла...
и във тръни ти си цяла.
По нозете ти кръвта се стича,
колко пъти ти, кажи, обича?

Ти вървиш със рокля бяла
през поля бодливи рози;
колко ли от теб си дала
за да ходиш после боса?

Ти вървиш със рокля бяла...

14 октомври 2016 г.

Тони

- Мамо, мамо, а може ли да взема и шоколадова вафла?
- Не... миличък. - отказът на тази проста детска молба я съкруши. - Вземи обикновена.
- Ама аз не искам обикновена! - инатеше се детето.
- Госпожо, нямаме цял ден. - негодуваха от опашката зад тях.
- Скъпи, парите не достигат, нали помниш - говорихме за това.
Детето склони глава, а майката се разкъсваше отвътре. Платиха и се прибраха вкъщи.

Апартаментът беше едностаен - ако беше по-голям досега да са го продали и да са се преместили в някой по-малък - с малка кухня и тоалетна/баня. Тримата се гъчкаха в малката стая като сардини в консерва, но дните, когато Тони беше малък и ревеше по цели нощи, бяха минали. Мебелите бяха похабени, мръсни и избелели. По средата на стаята имаше маса, застлана с покривка, по която си личаха лекета, неизмити от евтина белина, а в единия край имаше черно-бял телевизор, който скоро нямаше да може да работи, заради цифровизацията - но тогава щяха да му мислят, ако оцелееха. Трябваше да оцелеят - заради Тони.

Бащата на Тони работеше в местния акумулаторен завод. Беше обикновен работник със средно образование. Причината за липсата на пари беше, че заводът работеше на загуба и съвсем естествено първо режеше заплатите на работниците. Профсъюзите мълчаха. Майката на Тони беше безработна от години заради тежка форма на диабет. От две години се препитаваха на нейната пенсия, която беше оскъдна.

Детето растеше в лишения и немотия и мечтаеше да бъде велик футболист, защото те печелеха много пари и се женеха за спайски. То риташе всеки ден в махалата и вечер се потапяше в сладки сънища, където мечтите му се изпълваха.
Една вечер сънува странен сън. Тъкмо отбелязваше победния гол в много важен мач, когато пред него се появи някакъв господин, облечен, или по-скоро оцветен в червено, с рога и опашка. Тони не беше чувал нищо за Дявола, нито знаеше, че сънува, затова просто спря и се подготви да слуша, защото господинът отвори уста:
- Тони, как си моето момче?
- Добре... предполагам... кой си ти?
- Аз съм... един добър приятел, който може да сбъдне този сън за теб.
- Можеш!!! Сериозно!?
- Да, мога, но в замяна искам да ми доведеш родителите си.
- Да ги доведа? Къде?
- Долу, при мен, в Ада...

Детето не беше чувало за Дявола, но беше чувало за Ада. Не му се искаше родителите му да ходят там.

- Не искам!
- Значи си доволен от техните грижи? Че оставаш недохранен, недооблечен и нещастен.
- Не съм... - той се разхълца; никога не беше го правил в сън.
- Давам ти един ден да помислиш.

На другия ден Тони и майка му излязоха в парка, като всяка събота.
- Мамо... - започна той колебливо - Ти готова ли си на всичко за да съм щастлив?
- Разбира се. - отговори тя без да се замисли - Как може изобщо да питаш?
- А ако това значи... това значи... - започна да повтаря Тони - ти да отидеш на много лошо място.
Майка му се замисли.
- Виж, Тони. Много ми тежи, че не те отглеждаме както трябва, че търпиш лишения. Бих направила всичко, за да те измъкнем от бедността. Баща ти също.
Тони беше доволен. Сега трябваше само да заспи.

- Здравей, Тони! Е, помисли ли?
- Да, и съм съгласен.
- Добре. Това е чудесно. Ето какво трябва да направиш…

Близо до блока на Тони имаше една голяма кооперация. Първият етаж беше зает от магазини, един от които за бижута. Тони се приближи към него малко след работното време с камък в ръка...
"НИКОГА НЕ КРАДИ"
Стъклото изтрещя и той влезе вътре. Натъпка джобовете си с огърлици, обеци и бижута и после ги изхвърли в близката шахта. След това седна на тротоара и се разрева. Не само защото Дяволът му беше казал, а защото така се чувстваше.
Дойде полицията.
- Момче, видя ли кой счупи прозореца?
- Мама, тате...
"НИКОГА НЕ ЛЪЖИ"
Останалото беше предвидимо. Скъп процес, водещ до изземане на всички вещи и апартамента на семейството, отнемане на детето им, поради невъзможност да го гледат. Уволнение на бащата и запор на пенсията на майката.
И именно поради факта, че бяха готови на всичко да си го вземат родителите му започнаха да лъжат, крадат, а един ден бащата опита да го открадне от сиропиталището. Грях след грях.

Тогава Бог изиска лична аудиенция с Дявола по повод души ИУА321ОУО223 и ИУА321ОУО224, която протече така:
- Лу, с този случай прекрачи границата. - Каза Бог и щракна с пръсти. В ръцете му се появи папка.
- Не разбирам за какво говориш. - каза Дявола и запари цигара.
- Изкуши Тони да предаде душите на родителите си, използвайки тяхната любов към него.
- Изкуших? - Дяволът изпусна дим, оформен като кръгчета - Да, предполагам, че и така може да се каже. И?
- И? От Споразумение 4235ИАЕ43 от 245 година С.Хр. нямаш право да изкушаваш души, които не различават добро от зло.
- Хайде, стига! Ти много добре знаеш, че правихме това споразумение на по пет рога амброзия, Яхве.
- Няма значение.
- Виж, душите ми не стигат, повечето казани са празни, знаеш ли каква е сметката за газ? Не мога да върна времето, но да се споразумеем така - ако аз докажа, че и в бъдещия си живот той също би постъпил така, всичко си остава както си е.
Бог помислил и се съгласил.

След като го отнеха от родителите му, Тони отиде в системата за осиновяване и скоро бе взет от много богата двойка, която приемаше увлечението му към футбола сериозно и му осигури най-добрите учители. Скоро той играеше в младежката лига, по-късно в юношеската и един ден - за националния отбор. Оттам - трансфер в Англия и там играеше за един от най-известните отбори с шестцифрена заплата. Тони беше щастлив.

Една вечер си лежеше на ергономичния хипоалергенен матрак с копринени завивки и сънуваше. Явяваха му се странни случки от живота преди да го осиновят. От живот, полу-забравен и изпълнен с лишения.
- Здравей, Тони! - Появи се едно червено петно с рога и опашка.
- О... здравей, приятелю! Откога не съм те виждал?
- Откакто ми даде родителите си. - ухили се дяволът безжалостно.
Тони потръпна. Не знаеше, че може да потръпне в сън.
- Е, какво искаш сега?
- О, аз нищо не искам, въпросът е ти какво искаш.
- Аз си имам всичко, нищо не искам.
- Хммм... всичко? Това е интересно положение на нещата. Може ли човек да има всичко?
- Искам да кажа всичко, което искам.
- Същото е. Ако имаш всичко, което искаш, ти нямаш за какво да се бориш и ти остава само да умреш. Повярвай ми, нямаш всичко, което искаш.
- Добре. - изнерви се Тони - Какво нямам?
- Роднини. Семейство. - процеди дяволът през зъби.
Лицето на Тони помръкна.
- Какво предлагаш?
- Да се върнеш. Да се върнеш в онази нощ, преди да счупиш стъклото и да изживееш живота си с истинските ти родители.
- Можеш да го направиш?
- Да, но първо ще ти покажа какъв е той.

В съня изчезва всичко и се появяват Тони и родителите му. Живеят в лишения, но се обичат и подкрепят. Тони пораства и завършва техникум, но няма пари за университет. Баща му заболява. Тони се хваща на работа и гледа двамата си родители. Първа умира майка му, от усложнения. Той е там, в последния й час. След това умира баща му.
Тони е на 36 години и никога не си е имал приятелка и от срам престава да опитва. Живее сам, парите са малко, но стигат. Взема си куче, за да му е другар в самотата.

- Е? Харесва ли ти? Или направо да считам, че отказваш? - Дяволът се ухили и показа два реда жълти зъби.
- Сигурен си, че можеш да ме пратиш там?
- Да. - излъга нагло Дяволът.
- Давай!
- Какво? - Дяволът се запита дали палето беше хванало блъфа му и му отговаряше с блъф. - Помисли си пак. Това ще е завинаги. Ще умреш сам и вероятно кучето ще ти изяде лицето.
- Не ми пука, щом ще бъда с родителите си.
- Неееее!


Дяволът наистина не можеше да върне времето, но пък Бог можеше и върна Тони точно където му беше казал Дяволът, но с малък бонус - едно печелившо билетче от тотото, което си намери на улицата, точно пред магазина за бижута. Това беше отплатата му за победата над вечния му враг и приятел - Луцифер.

2 октомври 2016 г.

Липса

Майка ми никога не ме е обичала. Зная го не само защото никога не ми го беше казвала, но и защото знаех, че ме вини за бягството на баща ми. Дочух я един ден когато си говореше с нейна близка приятелка.
Как се отрази това на мен? Външно - никак. Бях отличник до края на гимназията, завърших университет, започнах работа. И един ден осъзнах, че няма за какво да живея. Не можех да обичам. През годините бях се срещал, запознавал, дори преспивал с десетки момичета, но никое не бях обиквал и не бях искал да стане моя жена. Започнах да се самосъжалявам, което си е чиста отрова за ума. А умът ми беше брилиянтен. Завърших магистратура, после докторантура, и въпреки всичко всеки ден беше безсмислен, постигах цели, които не бяха мои, а на родители и близки. Случи се да срещна една жена. Необикновена жена, с която се сближих и която можеше да ми съчувства, защото беше преживяла подобно нещо, но когато се докосна до раните ми, аз се уплаших и избягах.
Да ви опиша един мой ден?
Ставам в 6. Правя тренировки без никакво желание, а защото трябва да изглеждам добре. После тичам до седем, за да поддържам мускулен тонус - ненормална идея на вуйна ми. Закусвам здравословно. Отивам на работа, която мразя и времето минава ужасно бавно. След това се прибирам с чувството на неудовлетвореност, сякаш нещо липсва. Знам какво липсва. Мислех да се запиша на психолог, но майка ми каза, че не съм ненормален и не ми трябват такива работи. Е, сега ще й покажа. В момента, в който пиша това, съм пуснал газта до край, запушил съм всички отвори на стаята и ще си легна.
Анабел, ако четеш това, а аз знам, че го четеш - знай, че съм готов да опитам отново, но само с теб; знам, че това е отново вид насилие, от каквито се опита да ме отучиш, но само това познавам. Събуди ме по телефона или ела у нас. Ако не - сбогом завинаги.

12 септември 2016 г.

Очите на момиче

Погледнах във очите на момиче,
в душата й – от някого раздрана.
А болката не спира да изтича
от вечно незарастналите рани…

18 юни 2016 г.

Век на непрестанно бързане!

О, век на непрестанно бързане!
Бързаме,
бързаме,
бързаме...
Бързаме за работа,
за рейса,
за метрото,
постоянно сме във фейса,
там минава ни живота.
Но - вече слепи -
ний не заблязваме,
че не живеем,
че само прескачаме
от работата - вкъщи...
А децата ни?
Децата ни растат без майки
без бащи,
също като нас във нета
поглъщат всичко,
досущ като прасета...
О, век на непрестанно бързане!
И себе си,
а и децата си побъркахме!







Дали съм Поет?

Аз не разбирам поезията,
аз я поглъщам,
тъй както питон поглъща мишка,
поглъщам я всеотдайно
ненаситно...
Без чувства, без мисъл,
без спиране...
Защо?
Отговорът е само един -
за да пиша.
И писах години,
а пиша и днес
и, струва ми се,
все по-излишно.
Да, четат ме,
но дали на времето
черната паст
ще прескочи мънистата бели;
дали е във моята власт
да запазя творбите си цели
през вековете?
Дали съм Поет?

16 юни 2016 г.

Жажда

Празни дни...
Пустее душата пуста,
хич не ми е до изкуство,
но искам да разкажа,
и мисля, че е важно...
Баща ми се спомина
когато бях в училище,
не мина и година
и вече бях опитал...
В началото бе хубаво,
нови чувства, ново вдъхновение,
но бързо стана то мъчение,
глад и жажда
жажда и глад
в душата се зараждаха
и действия пораждаха
и лъгах и крадях
дори от майка си
а тя бе смазана от мъка
но не мислех за това
стана ми насъщно
сля се с мойта същност
жажда и глад
по-желана от хляб
е дрогата омразна
и кухо е в сърцето празно
Сиви дни...
животът вече няма цвят
по-желана е от хляб
от вода, а и от ласка
е дрогата омразна...
Пустее душата пуста -
не, хич не ми е до изкуство.

15 юни 2016 г.

Среща

- Здравей, чакаш ли някого?
- А... - момичето се обърка - Не, просто си седя.
- С телефон сред природата? - странникът се усмихна широко
- Амм... нещо такова. Амм... познаваме ли се?
- Не. Виж, молбата ми е проста - да поговорим за малко.
- Но ние не се познаваме. - момичето огледа странника критично. Беше здрав и хубав. - Нямате ли с кой да говорите от приятелите си та прибягвате до непознати.
- Не, нямам, мило момиче, но историята за това е ужасна и не искам да те затормозявам. Искам просто да поговорим като хора, ще се учудиш колко малко хора са останали по този свят.
- Но това е... толкова странно.
- Не е странно, преди години хората са се поздравявали по улицата, а днес дори роднини не си говорят. Всяка вечер са се събирали пред оджака и са говорили, а днес тези джаджи - и той посочи телефона й - разрушават всичко. Кажи ми, обядваш ли със семейството си? Вечеряте ли заедно?
- Н-не. - каза момичето след кратко замисляне - обикновено хапвам навън, баща ми е международен, а брат ми е в столицата.
- Да, така е. Такива времена настанаха. Животът тече бързо и не ни остава време за малките неща, които всъщност ни носят радост. Преследваме цел след цел, не осъзнавайки, че забравяме да живеем.
- Извинете, вие какво работите?

Странникът се усмихна.

- Аз съм поет. Претворявам чувствата в слово, но напоследък няма чувства, което ме измъчва, затова те заговорих. И мисля, че не сгреших. Ти си умно момиче, но си жертва на времето си. Аз също съм негова жертва, но по по-различно стечение на обстоятелствата.
- Ам... мога ли да си купя твоя книга?
- А, има ги по книжарниците, но никой не ги купува. От издателството сложиха непосилна цена. Никой не купува поезия.
- Аз ще си я купя.
- Ето ти визитка, на нея пише името ми. - момичето разгледа визитката.
- Ти си и инженер? Това също е странно.
- Животът е странен, хлапе. И аз ти благодаря.
- За какво?
- За това, че внесе чувства отново, че разпали пещта в гърдите ми.
- Но аз нищо не съм казала.
- Не е важно какво казваш, а какво не казваш. - рече странникът и остави момичето да се чуди над думите му и за тази необикновена среща.

14 юни 2016 г.

Сара

- И си готов на всичко за тази жена? - Дяволът гледаше човека лукаво.
- Да. - каза той решително.
- Нали знаеш, че само едно нещо ме интересува?
- Знам, искаш безсмъртната ми душа да гори вечно в ада...
- О, не, не... съвсем не... твоята. - Дяволът се усмихна, показвайки два реда червени зъби. - Тази на дъщеря ти.
- Но аз нямам...
- Засега не, но ще имаш.
- Но аз... от кого...
- Времето ти изтича! Имаш пет секунди да решиш! - или тя умира от рак, или вземам душата на дъщеря ти.

Човекът се замисли. Той обичаше Сара, но Дяволът искаше твърде много в замяна. Тя не му беше никаква. Имаше си семейство, деца. Живееше много далеч. За болестта й бе научил от общи познати. Струваше ли си? Тогава си припомни какво беше направила тя за него. Как го беше изслушвала когато на никой не му пукаше. Как правеше нощите на будуване поносими и дори приятни. Как му позволи да я докосва, въпреки че не чувстваше нищо, само и само за да се чувства той по-добре. Цялото им приятелство мина пред очите му и той се реши.
- Съгласен съм. Вземи душата на първата ми рожба.

***

- Сара, не плачи! Сега тя е на по-хубаво място. - излъга той, но жената се бе надвесила над трупчето на детето и ридаеше. 
- Тази сутрин излезе без да й кажа, че я обичам.
- Тя знаеше колко много я обичаш. Обичаме.
- Може би наистина е на по-добро място.
- Виж, нали не вярваме в тези неща?
- Не, не. Има логика. Когато бях изгубила всякаква надежда, сякаш някакво чудо ме спаси и... - Сара говореше, а той се опитваше да заглуши гласа, който му крещеше да й каже. Накрая не издържа.
- Сара, детето ни е в ада. Размених душата му за живота ти.
- Как...во?
- Виж, аз изобщо не предполагах, че може да се стигне до тук. Просто исках да те спася.
- Ти кучи... - Сара започна да го удря, а той е прегърна и тя заплака още по-силно в прегръдките му. - Детенцето ми... мъничкото ми...
- Ще го оправя. Всичко ще оправя. - каза той, милвайки я по косата. - Ще направя друга размяна.
- Ако не го направиш, по-хубаво не се връщай никога.

***

- Изненадан съм да те видя отново тук, Човеко! - излъга Дяволът.
- Знаеш защо съм тук! Ти ме измами!
- Не. Аз ти предложих сделка. Всяка сделка си има последствия.
- Върни дъщеря ни, или поне спаси душата й.
- Не мога да я върна. - Дяволът стана и се приближи към човека. - Никой няма такава сила, освен онзи горе. Но той не се среща с вас и не прави сделки. Затова - всички - идвате - при - мен. Ще ти дам безплатен съвет, и много прост - излъжи.
- Не, аз никога не съм я лъгал.
- Значи е крайно време да започнеш.

Човекът се поколеба.

- Хайде де, кажи й, че си продал душата си за да може дъщеря ви да иде в рая и тя може да ти прости и да си имате друго дете.
- Не мога.
- Помисли за алтернативата - тя да те намрази до края на живота ти и двамата да сте сами.
- Вземи душата ми.
- Твоята душа не ме интересува, виж - тази на Сара...
- Не! Така да бъде, ще приема последиците на избора си като мъж.

***

- Спаси ли я? - Сара още имаше сълзи в очите.
- Добър ден и на теб. Няма да те лъжа. Не я спасих.
- Защо?
- Той поиска твоята душа.
- И ти не му я даде! Глупак! Мразя те мразя те мразя те!
- Сара, направих грешка. Причиних ти повече болка, но намеренията ми бяха...
- Не ми пука за намеренията ти. Махай се.

Последното беше изречено с хладина, която той не беше чувствал у нея. Вече знаеше, че всичко помежду им бе свършено. 

10 юни 2016 г.

Днес видях любовта

Днес видях любовта - 
беше тъжна, болнава и свита,
Ритнах я.
Тя изскимтя.
И побягна с опашка превита.
После стана ми жал,
подир нея подсвирнах...
тя се спря
и взря в мен поглед
от болка и гнет натежал;
после тътри да бяга,
опашката вирнала...

20 май 2016 г.

Разумът

- Хайде бе, дядо Йоцо, разкажи ни пак за трите си закона да се посмеем. - каза едно от децата с шеговито-сериозен тон.
Йоцо беше най-умният в селото, но имаше навика да се шегува и понеже често не го разбираха, децата и техните родители приемаха думите му за шеги.
Йоцо се изправи, огледа тълпата и започна:
- Всяко тяло, например яйце, се търкаля равномерно и по права линия докато някой не го спре или затъркаля по-силно.
- Ама това по нанадолнище ли е? - попита сина на попа.
- Навсякъде е, синко.
- Тогава защо като го търкулна, то спира?
- Защото има сили, които го спират, което ме навежда на втория закон - когато приложим сила, яйцето се ускорява.
- Е, то се знае. - усмихна се бакалина.
- И сега третия закон. - направи се, че не го чува Йоцо. - Когато бутнеш нещо или го ритнеш, то ти противодейства със същата сила.
- Ееей, Йоцо, откъде ти идват тия.
- Да ти кажа правичката - дядото смръщи вежди. - и представа си нямам. Мисля, че някъде отгоре.


***

- Добре, ученици, днес ще говорим за светлината. Кой ще каже какво е светлината?
- Светлината са лъчи.
- Светлината носи топлина.
- Светлината е жълта.
- Първо, не един през друг. Второ, всички сте прави. Но има едно нещо, което ме тревожи. Не ми се връзва светлината да е само вълни, мисля, че тя има двойнствена природа, мисля, че има частици, да ги наречем светони, които се разпространяват заедно с вълните и понякога светлината се държи като вълна, понякога като поток от частици... като електричеството.
- Откъде знаете това? - учителят се сепна, потънал в мислите си.
- Не знам. Просто се появи в ума ми една сутрин докато гледах през прозореца.


***


Лекционната зала беше огромна. Сигурно имаше над хиляда души.
Когато влезе лектора, изведнъж всичко утихна.
- Здравейте, скъпи приятели и колеги. Тук съм да ви изкажа една своя хипотеза, която обяснява донякъде вселената. То май всички хипотези я обясняват само донякъде - в края на залата се чу смях, но лекторът продължи - Представете си, че Вселената е един огромен Разум и нашите разуми плуват в него като звездите, изкривяващи времепространството. С други думи, нашите - а подозирам и извънземните - разуми огъват този разум. Нашите разуми имат връзка с този Разум и той има връзка с тях. Но нямаме директна връзка помежду си. Мисля, че това е очевидно. Мога да спекулирам, че някъде са се формирали клъстери от съзнания, способни да се свързват едно с друго директно, но няма доказателства за това. Да се върнем на разума. Тъй като той запълва цялата Вселена, логично е да се предположи, че нашата съдба се контролира малко или много от него. Но аз ще ида още по-далеч и ще кажа, че някои наши мисли също идват от него. Не, не се възмущавайте - ние имаме право на избор, но възможностите... да именно възможностите ни ги предоставя този Разум.

Лекторът говори още половин час разяснявайки как действа този разум, който беше основен в хипотезата му, получи бурни овации, а след това слезе от катедрата и напусна залата.
"Да, всичко мина перфектно. Приемат го доста добре", помисли си лекторът наум и не получи отговор.

Иван и децата

- Оу, бе!
- Подай, подай!
- Дай топката тука!
- Стига деее!
- Пешо, дай топката ти казвам...

Иван седеше пред отворения прозорец и гледаше децата. Повечето бяха на неговата възраст. Млади, енергични. Те играеха на топка, на прескочи кобила, смееха се и се радваха.
А той?
Той беше заболял от детски паралич и сега не можеше да става от количката самостоятелно, както и да ходи. От една страна, съжаляваше за детството, което нямаше да има, но това съжаление не беше истинско, защото той не беше загубил нищо - той никога не беше го имал. Как да съжалява за това, че не може да ходи, след като никога не бе ходил? Как да съжалява, че не може да се носи като вятъра, след като не беше тичал никога през живота си.
И никога нямаше да може.
Очите му бяха сухи. Той наблюдаваше децата като някакъв бездушен апарат, като камера, която запечатва образ, но не добавя емоционален отенък.

Иван беше един от многото.

Бащата

Баща ми почина когато бях на петнайсет години. И не почина за един ден. Имаше рак. Гледах го месеци как отпада и имах чувството, че тялото му изгнива. Виждах го в кошмарите си. Едно такова събитие може или да те съсипе тотално, или да ти даде небивала сила за живот. За щастие, при мен беше второто. 
Когато най-накрая се спомина, почувствах облекчение. Това за мен значеше, че съм лош син и дълго се обвинявах. Остави нас с брат ни полусираци, но това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че майка ми се разболя от диабет и не можеше да работи. Останахме без никакви пари. Брат ми беше пети клас. Опитах се да уредя някаква пенсия - нямаше кой - на майка ми, но не успях. Трябваше да поема ролята на бащата. Знаете ли как се става глава на семейството на петнайсет? Не питайте. Когато ходех да си търся работа, всички ми се смееха. Накрая намерих на един строеж - общ работник. Никой не се съобразяваше с възрастта ми - товареха ме като двайсет и пет годишен. Скоро кръстът ме заболя, знаех, че може да хвана и херния. Но стисках зъби. Договор, разбира се, нямаше, но надникът беше добър. Стигаше ни за хляба и сметките. Брат ми, когато поотрасна, пожела да се присъедини към мен, но аз му забраних. А когато възрази, просто му показах извивката на кръста си и мазолите по ръцете. Той трябваше да учи! Аз щях да го издържам. Когато станах на 18 се хванах в един склад в съседното село. Ходех пеша, защото нямаше пари за бензин, а колата вече беше започнала да гние в гаража. Пък и никой от нас нямаше книжка. Майка ми се влоши и всички пари отиваха за лекарствата й. Често недояждахме. Нямаше отникъде помощ.
Така минаха няколко години, брат ми завърши и тръгна задочно в аграрния университет. Моето здраве се влоши значително - в склада работех в камерата на -20 градуса по няколко часа. Не почивах събота и неделя. След една година зъбите ми започнаха да се чупят, очите ми се скапваха, кръста ми постоянно ме болеше от тежките кашони, но беше важно брат ми да завърши.
И той завърши. Имаме много земи. Той намери европейска програма и кандидатства. Одобриха го почти веднага - той е умно момче. Първата субсидия беше 20000 лева. Оправихме къщата, водихме майка ми на най-добрите специалисти. Но за мен беше вече късно. Постегнаха ме колкото можаха, но на двайсет и няколко години изглеждах като на 40, а се чувствах като на 60.
Пиша това от болничното легло - брат ми е голям човек, уважават го навсякъде, наел си е работници. Майка ми се спомина преди две години. А сега аз се възстановявам и брат ми се грижи за мен.
Често си спомням младите години, когато с баща ми копаехме на полето, или ходехме за дърва... всичко това е в миналото. 
На всички вас, ако имате баща - прегърнете го силно. Не знаете до кога ще сте заедно.

Живот и смърт

О, Смърт сладкодумна, ти ме изкушаваш всеки ден с обещания за покой, за край на болката, за край на борбата и вечно щастие. Имаш на помощ приятелите си Страх и Леност, които ти помагат да поглъщаш повече и повече души.
А ти, Живот, не носиш маска. Ти си груб и жесток - непрекъснато поставяш пред мен изпитание след изпитание, тестваш волята ми и не даваш никаква награда, освен радостта, че още дишам, че още ще бъда!
Кой от вас да послушам? Но аз вече съм взел своето решение. Както казал е Вапцаров - "живота със грубите лапи челични/аз пак ще обичам/Аз пак ще обичам!
Махай се, Смърт! Не ще вземеш моята душа! Отивай при някой слаб и го изкушаваш с даровете си, не струващи повече от прогнили плодове.
Здравей, Живот. Удряй ме по мутрата, брули ме с ветровете си от огън и жупел. Изгори лицето и ръцете ми. Аз пак ще те обичам и пак ще искам да живея!

Самотна майка

Аз съм самотна майка. Бащата... Но нека почна отначало. Бях луда глава в гимназията. Правех винаги на въпреки на родителите си. Когато излизах и се млясках с Тошо, те подивяваха. Харесваше ми. Но един ден, когато бях на 17, направихме повече от това да се мляскаме, кондома се скъса и можете ли да познаете какво последва? Явно плувците на Тошо и моята яйцеклетка бяха неочаквано добра комбинация. Сега се шегувам, но тогава въобще не ми беше до смях. Когато му казах, страхливецът започна да ме убеждава да направя аборт. Пригласяха му и родителите ми. Аз бях млада и объркана. Не знаех какво да правя. Но когато чувах как бебето рита и сърцето му на ултразвука, осъзнах, че нося в утробата си ЖИВОТ. И отнемането му би било престъпление. Тошо избяга - прав му път. Но родителите ми, като всички родители, се съгласиха да помагат, но ако и аз правя нещо за себе си. За мен училището свърши когато на 18 си хванах работа. Бебето мина на сухо мляко, защото нямах време да го кърмя. Когато поотрасна, довърших образованието си на вечерно училище. После университет - задочно. И си намерих хубава работа. И когато всичко изглеждаше наред, познайте кой цъфна с букет от най-омразните ми цветя.
- Здравей, Ирина! Как си?
- Добре, не благодарение на теб! Какви са тия плевели?
- Това са лалета, нали обичаш...
- Виж, нямам време за глупости! Какво искаш?
- Искам да се видя със сина си.
- Първо, имаме дъщеря, и второ - тя е толкова твоя, колкото е на съседа. 
- Но...
- Кажи ми - беше ли с мен на раждането? Смени ли поне една пелена? Будуваше ли цяла нощ? Преобличаше ли я? Даде ли ни една стотинка?
- Но аз...
И все пак, мижитурката беше баща на дъщеря ми, затова му позволих да я вижда веднъж в седмицата.

Млади момичета, не допускайте глупави грешки с глупави хора, а ако все пак допускате, запитайте се дали наистина са грешки или са началото на нещо прекрасно. И давайте шанс на хора, които се връщат в живота ви, не се знае какво може да излезе от това.

19 май 2016 г.

Песента

Аз съм поет. Е, текстописец, но понякога е същото. Проблемът е, че текстописците в моята страна - както и поетите впрочем - ако нямат стабилна работа, са най-близо до просяците. Аз опитвах да работя, но когато се появеше вдъхновение, бързах да запиша песента или стиха и ме гонеха от работа. Тъй като в малката ни държавица няма много полза от занаята, който не съм избирал, а той ме избра, прописах на английски. И за да си намеря клиенти, използвах анонимен чат. Няколко хора се хванаха, заради ключовите думи текстописец и текстове за песни, и ми обещаха да напишат музика към моите текстове. Не чух от тях нищо с месеци. Но един ден се ровех из ютуб и видях клип с милиарди гледания, познайте с чий текст. Останах като тряснат. Естествено, името ми не се споменаваше никъде и никой не ми беше пращал стотинка. Прочетох за песента, оказа се един от големите хитове и част от сингъла на нашумяла певица. Заплаках. Сълзите се стичаха от очите ми, но дали бяха от гордост или обида - не знаех. От една страна, това беше огромно признание за таланта ми, макар и с известна доза късмет, от друга, беше чудовищна несправедливост и тези заслужаваха да ги съдя до дупка. Но на какво основание - на анонимен чат, който дори не пазех. Шляех се по улиците - имах лош период в професионален план - и си търсех ядене по кофите, когато се сетих - този английски текст беше качен от мен преди години в един сайт, който твърдеше, че пази правата. Заслужаваше си да опитам.
Отидох при един приятел, понеже интернета ми го бяха спрели преди месеци и намерих песента. Отдолу, най-спокойто си имаше логото на трейдмарк. 
- Хайде да ги съсипем! - каза приятелят ми и се озъби свирепо.
Тогава почувствах нещо странно.
- Знаеш ли, зарежи.
- МОЛЯ! - приятелят ми буквално щеше да се задави със сладката, която ядеше. - Но ти можеш да станеш милионер!
- Е и? Нима затова написах този текст? Не, задачата на писателя е да увековечи предмета на обожанието си, за да може той да живее вечно, не самият автор. Дори да пишат певицата като автор или че текстът е пратен анонимно - важното е, че целият свят го слуша!
- Не мога да те разбера.
- Аз също. Допреди няколко секунди исках да съдя копелетата до дупка, сега просто слушам песента и зная, че моята любима ще бъде помнена докато има интернет.
Казвайки това, излязох от дома на приятеля си и потърсих в близката кофа вечерята си.

Самоубиецът

На един от мостовете над реката, стоеше човек. Беше на около трийсет години и се държеше за парапета от външната страна.
- Господине, ще скачате ли? - попита едно момче, изскочило сякаш от нищото.
- Господи, изкара ми акъла! За малко да... - после човекът се сети за какво беше дошъл и продължи - По-добре си върви по пътя.
- Ами аз от няколко дни търся човек като вас.
- Като мен?
- Да, самоубиец... като вас. - момчето се усмихна странно. 
Сега мъжът се хвана по-добре за перилата и реши да го огледа по-обстойно. На пръв поглед обикновено хлапе - тениска, дънки и бели маратонки. Но в погледа и лицето му имаше нещо, нещо... май само странно беше точната дума. Изведнъж човекът осъзна, че то продължава да говори.
- ...защото, виждате ли, не искам да умра сам.
- Моля?
- И аз съм самоубиец... като вас. - незнайно защо, точно тези думи, изречени в този ред подразниха мъжа.
- Момче, всеки се ражда сам, и умира сам. Няма как това да се промени. Но само от любопитство, ти пък защо искаш да се самоубиваш?
- Майка ми ме е оставила при раждането, досега съм бил в три приемни семейства където се отнасяха с мен като с чужд. Никога не съм изпитвал любов.
- Но ти си млад, живота е пред теб... - човекът се замисли.
- А вие? Вие защо искате да...
- Ех, момчето ми, още си малък за да разбереш. Имах фирма, имах жена и деца. Фирмата ми фалира, жена ми ме напусна и спечели делото за децата.
- Лесно ли създадохте фирмата?
- О, при тази бюрокрация... Значи...
И мъжът започна да разправя за перипетиите си, за това как се е борил и колко пъти е бил на прага да се откаже и неусетно нещо в него се отпусна и пречупи.
- Кажете ми, господине, помирисвали ли сте някога люляк?
- Ъмм, да.
- Хубаво е, нали?
- Да.
- Ходил ли сте бос по тревата?
- О, да, всяко лято, с децата...
- Сега ми кажете едно нещо - вие сте силен човек, това е ясно. Но все пак сте готов да се откажете от всичко това - от залезите, от цветята, от росата, от снега, от цялото великолепие на живота, защо? Парите се печелят, така казваше един от приемните ми родители, но смъртта - смъртта е най-лошото, което може да ти се случи, особено ако си я причиниш сам, заради неясни причини. Питам ви още веднъж. Готов сте да се откажете от звездите, целувките, шоколада, сладоледа, защо?

Мъжът вече не знаеше.

- Ти си умно хлапе, знаеш ли?
- Това е преобладаващото мнение. - каза момчето и се усмихна странно - Ето ви един съвет от мен. Изправете се на краката си, след това поговорете с жена си и ви гарантирам, че ще се съберете. Тя ви напусна защото й трябва сигурност, а мислеше, че ще я повлечете надолу с дългове.
- Ей, откъде знаеш...?

Но детето вече го нямаше. 

Мъжът бавно се върна обратно на моста.

Хазарт

Нали знаете онези сладки сайтове, които ти дават 5000 точки, за да започнеш да играеш покер и по 10000 ако елиминираш играч? Не знаете? Е, нищо, сега ще разберете. Играя покер още от малък. И съм дяволски добър. Вземах всички дребни на децата и ядях сладолед на корем. Като пораснах, открих тези сайтове и бързо се пристрастих. Но там парите не са истински. Едно е да загубиш 2 стотинки за дъвка, друго е 10 милиона в едно раздаване. Докато се усетя, започнах да играя не само извън работно време. Уволниха ме, но на мен не ми пукаше. Вече смятах, че съм непобедим. И един ден ми се отвори прозорец, който ме подканяше да играя покер с истински пари. Поколебах се. Но имах такава вяра в силите си - и такъв глад в корема си - че просто кликнах на потвърждението. Играта беше брутална. Всички губеха и печелеха. Никой не беше елиминиран до петия час, когато вече умората взе да си казва думата. Но в правилата пишеше, че никой не може да напусне, докато един не е разорен, или друг не спечели всичко. Дойде ми хубава ръка и аз рискувах. Заложих всичко, включително и чипове, за които нямах покритие. И изгубих. Изгубих хиляди. Изгубих толкова пари, колкото струваше жилището ми, колата ми и всичко, което притежавах. Студена пот обливаше лицето ми, а в гърлото ми имаше буца. Някакъв шарен прозорец светна, но аз бързо затворих компютъра и изключих кабела за интернета. Айде парите, които бях вложил - добре, но да загубя ВСИЧКО! Запитах се дали могат да ме намерят по ip-адреса. Най-вероятно не са от вчера.

Минаха седмици.

Аз започнах да се успокоявам и дори си върнах навика да играя покер. Тогава получих писмо. Не имейл, обикновено писмо, в което ме подканяха най-учтиво да си изплатя дълговете. Бяха ме намерили! Това значеше край! Щях да изгубя всичко - жилището, колата, гаража... Продадох всичко и с парите се преместих в чужбина. Не знаех езика много добре, но английският е много разпространен. Покерът, разбира се, не го изоставих, но играех за малки суми, колкото да се препитавам. Все още бях много добър. И един ден съдбата ми прати втори тест. В един бар ме повикаха в задната стаичка с елитните играчи. Съдрах им кожите, но накрая, когато заложих всичко на добра ръка, изгубих. Бях толкова сигурен че ще спечеля, а те бяха толкова богати, че вложих всичко. После играхме на двойно или нищо и тогава положението ми стана безнадеждно. Не можех да се върна в родната си страна, защото дължах хиляди, а тук вече - около милион.
Дадоха ми една седмица. Не намерих парите. Нямаше и как да стане това, затова ми счупиха краката. Сега съм в болницата и чакам да ме довършат. Тук поне има интернет и съседът ми по легло ми дава таблета си да играя покер онлайн.

18 май 2016 г.

Сводникът

Баща ми ме пребиваше всяка вечер, докато станах на десет. Не се оплаквам, това кали характера ми. Една вечер се върна, вонеше на бъчва и посегна на майка ми. Тогава го пребих до смърт с бухалка. Остатъка от младостта си прекарах в изправителни училища и малко в затвора, след като станах пълнолетен. Там се сприятелих с едни симпатяги, които бяха сводници. "Защо пък не?", помислих си аз. След няколко години ни пуснаха за добро поведение и аз трябваше да си изкарвам хляба някак. Ясно е, че никой уважаващ себе си частник няма да пусне бивш затворник сред работниците си. С общинската работа нямах по-добър късмет. Тогава ми звъннаха аверите. Нека ви светна нещо. Курветата не растат по дърветата. Тях трябва да ги зарибиш, да ги хванеш с нещо. Да, става да ги опънеш, особено по-грозните, девственички, но говоря за дрога и за обещание за много пари, които на втората седмица, след като е на улицата и е твоя, можеш да орежеш до максимум.
Всичко вървеше добре, докато се натъкнах на едно по-упорито курве. Имаше много потенциал, но беше своенравно. Не вярвам в простотиите за любов от пръв поглед, но ме кефеше максимално, с късите, но не прекалено къси рокли, без грим. Вдишвах младата и плът, но щом я докоснех, тя ме удряше през ръцете и казваше, че е много рано. И аз изведнъж преживях младостта, която ми беше отнета от домовете. Ухажвах я, изпращах я след училище, подарявах й цветя и най-различни сребърни изделия. 
Радвах се на усмивката й. Тя ми обещаваше нещо, което не бях имал и което, за нещастие, никога нямаше да получа.
Родителите й разбрали и се обадили в полицията и след няколко месеца бях с условна присъда за развращаване на непълнолетни.
Но знаете ли кое беше най-лошото - че аверите ми разбраха за това и решиха да поемат "правосъдието" в свои ръце. На следващия ден ми казаха, че се е молила за прошка. Пребих ги, за малко да ги убия, но се отказах - не си струваха.
Когато отидох в болницата, не ме допуснаха до стаята й, защото не бях роднина. Скоро съобщиха, че е починала. 
Тогава заплаках за първи път след побоите на баща ми. Продължих с това, което правех, но в сърцето ми беше зейнала рана, която никакво количество кокаин и жени не можеше да запълни. Имам нейна снимка, която винаги държа до сърцето си.

8 май 2016 г.

Побойникът

Мъжът ми ме малтретира. Ако бях казала тези четири думи по-рано, животът ми щеше да е много по-различен.
Когато се запознахме, той беше още в университета - весел, забавен, умен, красив и силен. Всички го искаха, но той избра мен. Завършихме. Той започна работа. Оженихме се. Родиха ни се близнаци. Но постепенно той започна да излиза с приятели, а аз оставах сама с децата. Не ми тежеше, защото бяха плод на любовта ни, но се притеснявах за него. Връщаше се пиян с някакъв налуден поглед и лягаше да спи. Не говореше с мен за това. Това продължи година. Понеже имахме общи приятели, аз попитах един от тях и той ми каза, че Петър мрази работата си, но се страхува да напусне, защото имаме ипотека и заеми.
Една вечер когато Петър се прибра, аз се опитах да поговоря с него за това. Той ми се сопна и ми забрани да говоря за това.
Минаха още месеци, не помня точно колко, но това се влошаваше.
"Петре, не виждаш ли, че пиенето те съсипва? Просто напусни работа!" Тогава той ме удари за пръв път. Ударът беше силен, с опакото на ръката. Паднах на пода и се разплаках. А той имаше същия налуден поглед, който имаше когато се прибираше от запой. Трябваше да кажа на някой. Всичките ми приятелки ме посъветваха да го напусна. Какво щях да правя сама с две деца?
На следващата вечер той... той... беше потен и мръсен и се чувствах не толкова любена, колкото изнасилена. Вече му нямах доверие и той го разбра. Запоите ставаха всяка нощ, той закъсняваше за работа и го изгониха. Това го озвери още повече. В деня, в който посегна на детето, аз се заклех да го напусна.
Събрах си багажа, взех децата и отидох при майка си. Тя ме посъветва да си взема адвокат, но аз непрекъснато си мислех за Петър и че той не е имал лоши намерения. Можех да му помогна.
Върнах се и му казах да прави с мен каквото ще, но ако докосне децата, ще го убия. Това явно го стресна. Записах го на психолог, но не вярвам в чудеса. Остави децата намира, но мен ме бие всеки петък и събота, защото сега си намери работа. Много приятелки ме съветват да го съдя и напусна. Давам им отговор, който давам и на вас - обичам го и съм дала обет да съм с него и в здраве и болест.

7 май 2016 г.

Циганчето

Знам, че мразите часа на класа, затова реших днес да ви разкажа една история. Не, не ми се мусете, интересна е. Иване, изгаси айфона и се обърни напред.
Така. Става дума за едно малко циганче, родено преди има няма трийсетина години в гетото. Какво му е било предназначението? На касичка. Родителите му, непълнолетни, вземали детските му и го карали да проси.
Ходело на училище, но без учебници, понеже парите отивали за... бог знае за какво, защото нямали нищо, то износвало дрехите на трите си по-големи братя, ходело парцаливо и без топли обувки или дрехи за зимата. Всичко изпросено отново сякаш потъвало вдън земя. Когато поотраснало, започнало да ходи по казаните и в един намерило съкровище - десетина книги, нови-новенички. В училището имало един учител, който много го харесвал, и започнал да му помага да се научи да чете, като го препитвал за съдържанието, а по-късно и за посланията на книгата. За всеки верен отговор, получавало шоколадче. Когато завършило средно образование, родителите му казали, че му стига толкова учене, да хваща занаят. Това била кражбата. И тъкмо в деня, в който щели да му отрежат два пръста - малкия и безименния, за да може с трите малки да краде портфейли, то избягало. Скитало се седмици без да знае какво да направи. Тогава случайно видяло онзи учител, който му казал, че дава стая под наем и ще го подготви за университета. Било му изключително трудно, но то упорствало, намерило си работа като хамалин, за да плаща за квартирата и храната. И влязло.
Виждам, че времето напредва, деца, имате ли някакви въпроси?
- Господине, откъде знаете тази история?
Знам я, защото аз съм това момче, Хасане, и не виждам какво ти пречи и ти да успееш като мен. Разказах ви тази история, защото тя показва, че желанието и надеждата могат да надделеят над гена, възпитанието и средата. Няма невъзможни неща.

По "Лолита"

Чели ли сте "Лолита". Не? А би трябвало, това е вечна класика. Там педофилията е представена като нещо, да не кажа хубаво, но художествено. А сега нека един педофил ви разкаже какво е педофилията в най-нехудожествения си вид - жажда. В гимназията бях непривлекателен, което беше равнозначно на "такъв дето не може да го огрее". С минаването на годините, обаче, открих, че интересът ми към другия пол не се измества. В началото това бяха ученички, не много по-малки от мен. Но с порастването ми, интересът ми не се изместваше към по-големи, а си оставаше все един и същ.
Докато учих филология се препитавах от частни уроци на - често непълнолетни - ученички. Виждах ги всеки ден, вдъхвах аромата на девствените им тела, но не можех дори да ги докосна. Ако сте чели книгата, Хумберт описва, макар и с по-изискан език от моя, чувствата, които будят у него нимфетките.
Когато завърших - и малко след като станах учител - акнето ми мина и станах по-привлекателен, свалих и скобите. Подобно Хумберт опитвах да създам стабилна връзка с жена на моята възраст, но това не ми се получи - в книгата и на него не му се получи де, но там беше по-различно.
И един ден, неизбежното просто стана. Едно от децата остана след час да ми връчи валентинка. Каза ми, че ме обича недораслячето и первезния ми ум видя удобен шанс. Бях чакал толкова дълго... Приближих се до него...
Стана страхотен скандал, разбира се, родителите бяха бесни, както и директора. Тихомълком си подадох молбата за напускане. Те обещаха да не повдигат обвинения ако се лекувам. Не посмях да си търся учителска работа другаде, а друго не мога да правя. Това е моето призвание.

И ето ме сега, на 50 години, още девствен, без работа и без перспективи. Всеки ден, на път до магазина виждам децата в училището до нас и сърцето ми се дави в безсмислена и всепоглъщаща страст. Но в гърдите ми все още се таи надежда, че съм по-силен от желанията и скоро ще се оправя. Че все още не е късно да имам нормален живот с партньор, подобаващ на възрастта ми, която се увеличава с всеки изминал ден.

Момиченцето

02.03.2010 година.
Тогава, на рожденият ден на жена ми колата занесе и аз блъснах малко момиче на една спирка. Беше много рано сутринта, явно е отивало на училище. Излязох, избърсах кръвта от бронята и просто продължих.
Първите няколко месеца очаквах да ме хванат. Постоянно бях стегнат, на тръни, не можех да ям, да спя. Това беше хубавата част. После започнах да я виждам. Беше на всяка спирка, на всеки кръстопът - с размазано лице и тънката й розова поличка. Започнах да правя грешки. А работя с хора, грешките са недопустими. Но не ми се ходеше в затвора, затова си налягах парцала. Тогава започнах и да я чувам. Или по-точно единствено чувах вика й преди колата да връхлети и онова "туп", което последва когато се удари в бронята. Месеци наред сънувах кошмари. Собствената ми съвест ме разяждаше. Започнах да мисля за самоубийство. Следях непрекъснато новините - в началото бе образувано дело срещу неизвестен извършител, но после вече всичко утихна. Бяха минали 2 години. 2 години АД. 
Не издържах и казах на жена ми. Гледах я как плаче, прегръща ме, после пак плаче. Споделих и за ада през който минавам и тя, със сълзи на очи каза това, което се надявах да каже. Заради малката ни още неродена дъщеря, аз трябваше да се предам. Отидох в полицията, обясних им всичко и че много съжалявам. Наех си адвокат и сега в момента излежавам присъда от 10 години за непредумишлено убийство. Знам, че родителите на малкото детенце никога няма да ми простят, точно както аз не бих простил на евентуалния убиец на моето независимо дали е плод на нелепа случайност, но поне знаеха кой го е направил и че той, тоест аз съм зад решетките.
Това, което искам да ви кажа е, винаги посрещайте последствията от действията си, защото в противен случай страдате вие, страдат и други.

Бъдете каквито сте

Аз съм гей. Да, сега е някак си по-лесно да го кажа. Такъв съм откакто се помня. Семейството ми беше дълбоко религиозно, баща ми беше свещеник и сами се досещате колко нетърпелив бях да му кажа, че харесвам мъже. Опитах се да го потисна. Аз далеч не съм непривлекателен. Хващах си гаджета жени, правехме разни неща. Баща ми беше доволен. Но живеех двойнствен живот. Накрая намерих една мъжкарана и й предложих брак. Тогава... тогава баща ми откри списанията. Скандалът беше грандиозен. Баща ми премина през ярост, непримиримост, обида, пак ярост. Нарече ме изчадие адово и се отказа от мен. И до днес не си говорим. Майка ми беше по-снизходителна, но виждах укора в очите й.
Винаги съм се разбирал много добре с жените. Може би защото имаме общ интерес.
Това че съм гей далеч не означава, че игнорирам нежния пол. Напротив, както вече казах, ходил съм на срещи с тях - те са емоционални, нежни и любящи. Просто не ме влекат. Знаете ли, винаги съм се чудил какво е онова вградено ни от еволюцията нещо в мозъците, което активира половите органи когато видим мъжко или женско голо тяло и поражда желание. И защо обикновено е към противоположния пол. В природата също са известни хомосексуални връзки - например делфините от един вид влизат в полови отношения с делфините от друг, които са по-малки като самките на първия вид. Както и да е. Това, че баща ми ме изхвърли беше най-хубавото нещо на света. Бях на 19, завършил гимназия и постъпих в университет. Там се заклех да призная пред себе си - защото не го бях направил дотогава - че съм хомосексуалист и да не го прикривам. Ако мислите, че децата в гимназията са жестоки, почакайте да видите в университета. Бях обект на постоянни подигравки, някои от които съсипваха самочувствието ми. Имаха най-малко сто думи за хомосексуалист, които щедро споделяха с мен. А най-лошото беше, че бях още девствен. Да си намеря приятел просто и дума не можеше да става. Мислех много пъти да се оплача, но на кой му пукаше?

Но аз упорито преследвах мечтата си и завърших.

Сега работя като моден дизайнер в Париж. Изключително рядка работа, която изпълва душата ми, още повече, че се срещам с хиляди красиви модели всеки ден.
Това, което искам да ви посъветвам е - бъдете такива каквито сте, независимо от хорското мнение. Нещата ще се подредят ако сте честни със себе си.

6 май 2016 г.

Зависимост

Бях на 14, тъкмо започнала гимназия. Като повечето момичета на моята възраст смятах, че съм непривлекателна, гладувах, за да отслабна, въпреки че според всички мои роднини бях "като клечка за зъби". 
Той беше силен и уверен. Тези му качества просто бяха като гравирани на лицето му, виждаха се в жестовете и мимиките му.
"Здравей, сладурано, как се казваш?" попита той, а аз наведох глава и се изчервих цялата. След като повтори въпроса си, научи името ми. Незнайно откъде знаеше как се възприемам - по-късно научих всичко за този тип хора и колко сме прозрачни ние за тях - и ми предложи да ми даде нещо, от което да се почувствам добре.
Попитах какво е, той каза - "хапче за самочувствие". Отказах.
Следващия ден беше отвратителен: писаха ми двойка по история, сладурът от "б" клас отново ме задмина в коридора. Ад ви казвам. Но той пак беше там. Този път смени стратегията. "Виждам, че не си на кеф - и това може да се оправи. Ако те е страх, че е скъпо - не е. Това хапче ще премахне всичките ти притеснения".
Поколебах се. Двойката по история щеше да вдигне трета световна вкъщи, въпреки че иронично, тестът се отнасяше до втората световна.
Попитах го в прав текст дали е от "лошите" неща, макар че тогава не познавах дрогите, следващата година щяха да ни запознаят. Той поклати глава.

И го взех.

Той ме подкани да го изпия. Извадих бутилка вода от чантата и го изпих.
И до днес не знам какво има в това хапче, обаче всичко, което каза той, се сбъдна.
Чувствах се като полубогиня и сякаш целия свят беше мой... до другата сутрин.
Ако сте имали махмурлук... пак нямате представа какво ми беше. Сякаш някой беше счупил всички кости в тялото ми и после ме беше прегазил валяк. Чувствах се сякаш ми бяха писали сто двойки и бях на 40 и стара мома със 100 котки. Но най-лошото беше, че исках още едно хапче. Защо лошо? Защото пича го нямаше. И на този ден, и на другия. Аз бях като в някаква дупка. Всичко изгуби смисъл, сякаш светът изгуби цветовете си и стана черно-бял... исках още едно хапче... ТРЯБВАШЕ ми... спомените за онзи ден когато се чувствах богоравна ме измъчваха. Започнах да разпитвам за пича. Един ми каза, че се навърта в по-отдалечения край на града.
Отидох до мястото, нарушавайки вечерния си час, и звъннах на звънеца.
Никой не отговори. Реших, че съм объркала, но тогава чух стъпки. И той отвори.
Попита ме грубо какво искам. Аз отвърнах, че искам едно хапче. "Петдесет кинта" отсече той. Обясних му че нямам толкова пари. Тогава той още по-грубо ми каза да хващам пътя и затръшна вратата. Аз се поколебах. Очевидно беше някакъв вид наркотик, което значеше, че трябва веднага да отида в полицията, но това значеше, че ще се върна към лишеното от самочувствие съществуване.
Ако сега можех да си дам съвет щеше да е - МАХАЙ СЕ ОТТАМ, МОМИЧЕ. Но, уви, нямаше кой да ме вразуми, защото никой не знаеше.
И тогава направих това, при мисълта от което повечето ми съученички биха се изчервили. Платих му... по друг начин.

И това сложи край на живота ми. Щом взех второто хапче, вече нямаше връщане.
След като се изпокарах с родителите си относно джобните, започнах да продавам вещите си, после да крада от тях и да разпродавам нещата. Всяко следващо хапче беше по-скъпо. Плащах му... по други начини когато нямаше какво да му дам. 
Тогава той измисли по-"креативен" начин да му плащам.

И така станах компаньонка или както сега ги водят за да не ги хванат - "ескорт". Много дебели чичковци с кореми до земята искат ученичка. Напуснах училище, разбира се и сега мога само с носталгия да си спомням дните, в които се смятах за дебела или имах двойки.

Животът е тежък, мили момичета, и без самите ние да си го правим по-тежък насила.
Истината е, че няма магическо хапче, което да ни накара да се приемаме такива каквито сме и да се чувстваме добре.