Баща ми почина когато бях на петнайсет години. И не почина за един ден. Имаше рак. Гледах го месеци как отпада и имах чувството, че тялото му изгнива. Виждах го в кошмарите си. Едно такова събитие може или да те съсипе тотално, или да ти даде небивала сила за живот. За щастие, при мен беше второто.
Когато най-накрая се спомина, почувствах облекчение. Това за мен значеше, че съм лош син и дълго се обвинявах. Остави нас с брат ни полусираци, но това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че майка ми се разболя от диабет и не можеше да работи. Останахме без никакви пари. Брат ми беше пети клас. Опитах се да уредя някаква пенсия - нямаше кой - на майка ми, но не успях. Трябваше да поема ролята на бащата. Знаете ли как се става глава на семейството на петнайсет? Не питайте. Когато ходех да си търся работа, всички ми се смееха. Накрая намерих на един строеж - общ работник. Никой не се съобразяваше с възрастта ми - товареха ме като двайсет и пет годишен. Скоро кръстът ме заболя, знаех, че може да хвана и херния. Но стисках зъби. Договор, разбира се, нямаше, но надникът беше добър. Стигаше ни за хляба и сметките. Брат ми, когато поотрасна, пожела да се присъедини към мен, но аз му забраних. А когато възрази, просто му показах извивката на кръста си и мазолите по ръцете. Той трябваше да учи! Аз щях да го издържам. Когато станах на 18 се хванах в един склад в съседното село. Ходех пеша, защото нямаше пари за бензин, а колата вече беше започнала да гние в гаража. Пък и никой от нас нямаше книжка. Майка ми се влоши и всички пари отиваха за лекарствата й. Често недояждахме. Нямаше отникъде помощ.
Така минаха няколко години, брат ми завърши и тръгна задочно в аграрния университет. Моето здраве се влоши значително - в склада работех в камерата на -20 градуса по няколко часа. Не почивах събота и неделя. След една година зъбите ми започнаха да се чупят, очите ми се скапваха, кръста ми постоянно ме болеше от тежките кашони, но беше важно брат ми да завърши.
И той завърши. Имаме много земи. Той намери европейска програма и кандидатства. Одобриха го почти веднага - той е умно момче. Първата субсидия беше 20000 лева. Оправихме къщата, водихме майка ми на най-добрите специалисти. Но за мен беше вече късно. Постегнаха ме колкото можаха, но на двайсет и няколко години изглеждах като на 40, а се чувствах като на 60.
Пиша това от болничното легло - брат ми е голям човек, уважават го навсякъде, наел си е работници. Майка ми се спомина преди две години. А сега аз се възстановявам и брат ми се грижи за мен.
Често си спомням младите години, когато с баща ми копаехме на полето, или ходехме за дърва... всичко това е в миналото.
На всички вас, ако имате баща - прегърнете го силно. Не знаете до кога ще сте заедно.
Когато най-накрая се спомина, почувствах облекчение. Това за мен значеше, че съм лош син и дълго се обвинявах. Остави нас с брат ни полусираци, но това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че майка ми се разболя от диабет и не можеше да работи. Останахме без никакви пари. Брат ми беше пети клас. Опитах се да уредя някаква пенсия - нямаше кой - на майка ми, но не успях. Трябваше да поема ролята на бащата. Знаете ли как се става глава на семейството на петнайсет? Не питайте. Когато ходех да си търся работа, всички ми се смееха. Накрая намерих на един строеж - общ работник. Никой не се съобразяваше с възрастта ми - товареха ме като двайсет и пет годишен. Скоро кръстът ме заболя, знаех, че може да хвана и херния. Но стисках зъби. Договор, разбира се, нямаше, но надникът беше добър. Стигаше ни за хляба и сметките. Брат ми, когато поотрасна, пожела да се присъедини към мен, но аз му забраних. А когато възрази, просто му показах извивката на кръста си и мазолите по ръцете. Той трябваше да учи! Аз щях да го издържам. Когато станах на 18 се хванах в един склад в съседното село. Ходех пеша, защото нямаше пари за бензин, а колата вече беше започнала да гние в гаража. Пък и никой от нас нямаше книжка. Майка ми се влоши и всички пари отиваха за лекарствата й. Често недояждахме. Нямаше отникъде помощ.
Така минаха няколко години, брат ми завърши и тръгна задочно в аграрния университет. Моето здраве се влоши значително - в склада работех в камерата на -20 градуса по няколко часа. Не почивах събота и неделя. След една година зъбите ми започнаха да се чупят, очите ми се скапваха, кръста ми постоянно ме болеше от тежките кашони, но беше важно брат ми да завърши.
И той завърши. Имаме много земи. Той намери европейска програма и кандидатства. Одобриха го почти веднага - той е умно момче. Първата субсидия беше 20000 лева. Оправихме къщата, водихме майка ми на най-добрите специалисти. Но за мен беше вече късно. Постегнаха ме колкото можаха, но на двайсет и няколко години изглеждах като на 40, а се чувствах като на 60.
Пиша това от болничното легло - брат ми е голям човек, уважават го навсякъде, наел си е работници. Майка ми се спомина преди две години. А сега аз се възстановявам и брат ми се грижи за мен.
Често си спомням младите години, когато с баща ми копаехме на полето, или ходехме за дърва... всичко това е в миналото.
На всички вас, ако имате баща - прегърнете го силно. Не знаете до кога ще сте заедно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар