20 май 2016 г.

Иван и децата

- Оу, бе!
- Подай, подай!
- Дай топката тука!
- Стига деее!
- Пешо, дай топката ти казвам...

Иван седеше пред отворения прозорец и гледаше децата. Повечето бяха на неговата възраст. Млади, енергични. Те играеха на топка, на прескочи кобила, смееха се и се радваха.
А той?
Той беше заболял от детски паралич и сега не можеше да става от количката самостоятелно, както и да ходи. От една страна, съжаляваше за детството, което нямаше да има, но това съжаление не беше истинско, защото той не беше загубил нищо - той никога не беше го имал. Как да съжалява за това, че не може да ходи, след като никога не бе ходил? Как да съжалява, че не може да се носи като вятъра, след като не беше тичал никога през живота си.
И никога нямаше да може.
Очите му бяха сухи. Той наблюдаваше децата като някакъв бездушен апарат, като камера, която запечатва образ, но не добавя емоционален отенък.

Иван беше един от многото.

Няма коментари:

Публикуване на коментар