7 май 2016 г.

Момиченцето

02.03.2010 година.
Тогава, на рожденият ден на жена ми колата занесе и аз блъснах малко момиче на една спирка. Беше много рано сутринта, явно е отивало на училище. Излязох, избърсах кръвта от бронята и просто продължих.
Първите няколко месеца очаквах да ме хванат. Постоянно бях стегнат, на тръни, не можех да ям, да спя. Това беше хубавата част. После започнах да я виждам. Беше на всяка спирка, на всеки кръстопът - с размазано лице и тънката й розова поличка. Започнах да правя грешки. А работя с хора, грешките са недопустими. Но не ми се ходеше в затвора, затова си налягах парцала. Тогава започнах и да я чувам. Или по-точно единствено чувах вика й преди колата да връхлети и онова "туп", което последва когато се удари в бронята. Месеци наред сънувах кошмари. Собствената ми съвест ме разяждаше. Започнах да мисля за самоубийство. Следях непрекъснато новините - в началото бе образувано дело срещу неизвестен извършител, но после вече всичко утихна. Бяха минали 2 години. 2 години АД. 
Не издържах и казах на жена ми. Гледах я как плаче, прегръща ме, после пак плаче. Споделих и за ада през който минавам и тя, със сълзи на очи каза това, което се надявах да каже. Заради малката ни още неродена дъщеря, аз трябваше да се предам. Отидох в полицията, обясних им всичко и че много съжалявам. Наех си адвокат и сега в момента излежавам присъда от 10 години за непредумишлено убийство. Знам, че родителите на малкото детенце никога няма да ми простят, точно както аз не бих простил на евентуалния убиец на моето независимо дали е плод на нелепа случайност, но поне знаеха кой го е направил и че той, тоест аз съм зад решетките.
Това, което искам да ви кажа е, винаги посрещайте последствията от действията си, защото в противен случай страдате вие, страдат и други.

Няма коментари:

Публикуване на коментар