6 май 2016 г.

Зависимост

Бях на 14, тъкмо започнала гимназия. Като повечето момичета на моята възраст смятах, че съм непривлекателна, гладувах, за да отслабна, въпреки че според всички мои роднини бях "като клечка за зъби". 
Той беше силен и уверен. Тези му качества просто бяха като гравирани на лицето му, виждаха се в жестовете и мимиките му.
"Здравей, сладурано, как се казваш?" попита той, а аз наведох глава и се изчервих цялата. След като повтори въпроса си, научи името ми. Незнайно откъде знаеше как се възприемам - по-късно научих всичко за този тип хора и колко сме прозрачни ние за тях - и ми предложи да ми даде нещо, от което да се почувствам добре.
Попитах какво е, той каза - "хапче за самочувствие". Отказах.
Следващия ден беше отвратителен: писаха ми двойка по история, сладурът от "б" клас отново ме задмина в коридора. Ад ви казвам. Но той пак беше там. Този път смени стратегията. "Виждам, че не си на кеф - и това може да се оправи. Ако те е страх, че е скъпо - не е. Това хапче ще премахне всичките ти притеснения".
Поколебах се. Двойката по история щеше да вдигне трета световна вкъщи, въпреки че иронично, тестът се отнасяше до втората световна.
Попитах го в прав текст дали е от "лошите" неща, макар че тогава не познавах дрогите, следващата година щяха да ни запознаят. Той поклати глава.

И го взех.

Той ме подкани да го изпия. Извадих бутилка вода от чантата и го изпих.
И до днес не знам какво има в това хапче, обаче всичко, което каза той, се сбъдна.
Чувствах се като полубогиня и сякаш целия свят беше мой... до другата сутрин.
Ако сте имали махмурлук... пак нямате представа какво ми беше. Сякаш някой беше счупил всички кости в тялото ми и после ме беше прегазил валяк. Чувствах се сякаш ми бяха писали сто двойки и бях на 40 и стара мома със 100 котки. Но най-лошото беше, че исках още едно хапче. Защо лошо? Защото пича го нямаше. И на този ден, и на другия. Аз бях като в някаква дупка. Всичко изгуби смисъл, сякаш светът изгуби цветовете си и стана черно-бял... исках още едно хапче... ТРЯБВАШЕ ми... спомените за онзи ден когато се чувствах богоравна ме измъчваха. Започнах да разпитвам за пича. Един ми каза, че се навърта в по-отдалечения край на града.
Отидох до мястото, нарушавайки вечерния си час, и звъннах на звънеца.
Никой не отговори. Реших, че съм объркала, но тогава чух стъпки. И той отвори.
Попита ме грубо какво искам. Аз отвърнах, че искам едно хапче. "Петдесет кинта" отсече той. Обясних му че нямам толкова пари. Тогава той още по-грубо ми каза да хващам пътя и затръшна вратата. Аз се поколебах. Очевидно беше някакъв вид наркотик, което значеше, че трябва веднага да отида в полицията, но това значеше, че ще се върна към лишеното от самочувствие съществуване.
Ако сега можех да си дам съвет щеше да е - МАХАЙ СЕ ОТТАМ, МОМИЧЕ. Но, уви, нямаше кой да ме вразуми, защото никой не знаеше.
И тогава направих това, при мисълта от което повечето ми съученички биха се изчервили. Платих му... по друг начин.

И това сложи край на живота ми. Щом взех второто хапче, вече нямаше връщане.
След като се изпокарах с родителите си относно джобните, започнах да продавам вещите си, после да крада от тях и да разпродавам нещата. Всяко следващо хапче беше по-скъпо. Плащах му... по други начини когато нямаше какво да му дам. 
Тогава той измисли по-"креативен" начин да му плащам.

И така станах компаньонка или както сега ги водят за да не ги хванат - "ескорт". Много дебели чичковци с кореми до земята искат ученичка. Напуснах училище, разбира се и сега мога само с носталгия да си спомням дните, в които се смятах за дебела или имах двойки.

Животът е тежък, мили момичета, и без самите ние да си го правим по-тежък насила.
Истината е, че няма магическо хапче, което да ни накара да се приемаме такива каквито сме и да се чувстваме добре. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар