20 май 2016 г.

Разумът

- Хайде бе, дядо Йоцо, разкажи ни пак за трите си закона да се посмеем. - каза едно от децата с шеговито-сериозен тон.
Йоцо беше най-умният в селото, но имаше навика да се шегува и понеже често не го разбираха, децата и техните родители приемаха думите му за шеги.
Йоцо се изправи, огледа тълпата и започна:
- Всяко тяло, например яйце, се търкаля равномерно и по права линия докато някой не го спре или затъркаля по-силно.
- Ама това по нанадолнище ли е? - попита сина на попа.
- Навсякъде е, синко.
- Тогава защо като го търкулна, то спира?
- Защото има сили, които го спират, което ме навежда на втория закон - когато приложим сила, яйцето се ускорява.
- Е, то се знае. - усмихна се бакалина.
- И сега третия закон. - направи се, че не го чува Йоцо. - Когато бутнеш нещо или го ритнеш, то ти противодейства със същата сила.
- Ееей, Йоцо, откъде ти идват тия.
- Да ти кажа правичката - дядото смръщи вежди. - и представа си нямам. Мисля, че някъде отгоре.


***

- Добре, ученици, днес ще говорим за светлината. Кой ще каже какво е светлината?
- Светлината са лъчи.
- Светлината носи топлина.
- Светлината е жълта.
- Първо, не един през друг. Второ, всички сте прави. Но има едно нещо, което ме тревожи. Не ми се връзва светлината да е само вълни, мисля, че тя има двойнствена природа, мисля, че има частици, да ги наречем светони, които се разпространяват заедно с вълните и понякога светлината се държи като вълна, понякога като поток от частици... като електричеството.
- Откъде знаете това? - учителят се сепна, потънал в мислите си.
- Не знам. Просто се появи в ума ми една сутрин докато гледах през прозореца.


***


Лекционната зала беше огромна. Сигурно имаше над хиляда души.
Когато влезе лектора, изведнъж всичко утихна.
- Здравейте, скъпи приятели и колеги. Тук съм да ви изкажа една своя хипотеза, която обяснява донякъде вселената. То май всички хипотези я обясняват само донякъде - в края на залата се чу смях, но лекторът продължи - Представете си, че Вселената е един огромен Разум и нашите разуми плуват в него като звездите, изкривяващи времепространството. С други думи, нашите - а подозирам и извънземните - разуми огъват този разум. Нашите разуми имат връзка с този Разум и той има връзка с тях. Но нямаме директна връзка помежду си. Мисля, че това е очевидно. Мога да спекулирам, че някъде са се формирали клъстери от съзнания, способни да се свързват едно с друго директно, но няма доказателства за това. Да се върнем на разума. Тъй като той запълва цялата Вселена, логично е да се предположи, че нашата съдба се контролира малко или много от него. Но аз ще ида още по-далеч и ще кажа, че някои наши мисли също идват от него. Не, не се възмущавайте - ние имаме право на избор, но възможностите... да именно възможностите ни ги предоставя този Разум.

Лекторът говори още половин час разяснявайки как действа този разум, който беше основен в хипотезата му, получи бурни овации, а след това слезе от катедрата и напусна залата.
"Да, всичко мина перфектно. Приемат го доста добре", помисли си лекторът наум и не получи отговор.

Иван и децата

- Оу, бе!
- Подай, подай!
- Дай топката тука!
- Стига деее!
- Пешо, дай топката ти казвам...

Иван седеше пред отворения прозорец и гледаше децата. Повечето бяха на неговата възраст. Млади, енергични. Те играеха на топка, на прескочи кобила, смееха се и се радваха.
А той?
Той беше заболял от детски паралич и сега не можеше да става от количката самостоятелно, както и да ходи. От една страна, съжаляваше за детството, което нямаше да има, но това съжаление не беше истинско, защото той не беше загубил нищо - той никога не беше го имал. Как да съжалява за това, че не може да ходи, след като никога не бе ходил? Как да съжалява, че не може да се носи като вятъра, след като не беше тичал никога през живота си.
И никога нямаше да може.
Очите му бяха сухи. Той наблюдаваше децата като някакъв бездушен апарат, като камера, която запечатва образ, но не добавя емоционален отенък.

Иван беше един от многото.

Бащата

Баща ми почина когато бях на петнайсет години. И не почина за един ден. Имаше рак. Гледах го месеци как отпада и имах чувството, че тялото му изгнива. Виждах го в кошмарите си. Едно такова събитие може или да те съсипе тотално, или да ти даде небивала сила за живот. За щастие, при мен беше второто. 
Когато най-накрая се спомина, почувствах облекчение. Това за мен значеше, че съм лош син и дълго се обвинявах. Остави нас с брат ни полусираци, но това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че майка ми се разболя от диабет и не можеше да работи. Останахме без никакви пари. Брат ми беше пети клас. Опитах се да уредя някаква пенсия - нямаше кой - на майка ми, но не успях. Трябваше да поема ролята на бащата. Знаете ли как се става глава на семейството на петнайсет? Не питайте. Когато ходех да си търся работа, всички ми се смееха. Накрая намерих на един строеж - общ работник. Никой не се съобразяваше с възрастта ми - товареха ме като двайсет и пет годишен. Скоро кръстът ме заболя, знаех, че може да хвана и херния. Но стисках зъби. Договор, разбира се, нямаше, но надникът беше добър. Стигаше ни за хляба и сметките. Брат ми, когато поотрасна, пожела да се присъедини към мен, но аз му забраних. А когато възрази, просто му показах извивката на кръста си и мазолите по ръцете. Той трябваше да учи! Аз щях да го издържам. Когато станах на 18 се хванах в един склад в съседното село. Ходех пеша, защото нямаше пари за бензин, а колата вече беше започнала да гние в гаража. Пък и никой от нас нямаше книжка. Майка ми се влоши и всички пари отиваха за лекарствата й. Често недояждахме. Нямаше отникъде помощ.
Така минаха няколко години, брат ми завърши и тръгна задочно в аграрния университет. Моето здраве се влоши значително - в склада работех в камерата на -20 градуса по няколко часа. Не почивах събота и неделя. След една година зъбите ми започнаха да се чупят, очите ми се скапваха, кръста ми постоянно ме болеше от тежките кашони, но беше важно брат ми да завърши.
И той завърши. Имаме много земи. Той намери европейска програма и кандидатства. Одобриха го почти веднага - той е умно момче. Първата субсидия беше 20000 лева. Оправихме къщата, водихме майка ми на най-добрите специалисти. Но за мен беше вече късно. Постегнаха ме колкото можаха, но на двайсет и няколко години изглеждах като на 40, а се чувствах като на 60.
Пиша това от болничното легло - брат ми е голям човек, уважават го навсякъде, наел си е работници. Майка ми се спомина преди две години. А сега аз се възстановявам и брат ми се грижи за мен.
Често си спомням младите години, когато с баща ми копаехме на полето, или ходехме за дърва... всичко това е в миналото. 
На всички вас, ако имате баща - прегърнете го силно. Не знаете до кога ще сте заедно.

Живот и смърт

О, Смърт сладкодумна, ти ме изкушаваш всеки ден с обещания за покой, за край на болката, за край на борбата и вечно щастие. Имаш на помощ приятелите си Страх и Леност, които ти помагат да поглъщаш повече и повече души.
А ти, Живот, не носиш маска. Ти си груб и жесток - непрекъснато поставяш пред мен изпитание след изпитание, тестваш волята ми и не даваш никаква награда, освен радостта, че още дишам, че още ще бъда!
Кой от вас да послушам? Но аз вече съм взел своето решение. Както казал е Вапцаров - "живота със грубите лапи челични/аз пак ще обичам/Аз пак ще обичам!
Махай се, Смърт! Не ще вземеш моята душа! Отивай при някой слаб и го изкушаваш с даровете си, не струващи повече от прогнили плодове.
Здравей, Живот. Удряй ме по мутрата, брули ме с ветровете си от огън и жупел. Изгори лицето и ръцете ми. Аз пак ще те обичам и пак ще искам да живея!

Самотна майка

Аз съм самотна майка. Бащата... Но нека почна отначало. Бях луда глава в гимназията. Правех винаги на въпреки на родителите си. Когато излизах и се млясках с Тошо, те подивяваха. Харесваше ми. Но един ден, когато бях на 17, направихме повече от това да се мляскаме, кондома се скъса и можете ли да познаете какво последва? Явно плувците на Тошо и моята яйцеклетка бяха неочаквано добра комбинация. Сега се шегувам, но тогава въобще не ми беше до смях. Когато му казах, страхливецът започна да ме убеждава да направя аборт. Пригласяха му и родителите ми. Аз бях млада и объркана. Не знаех какво да правя. Но когато чувах как бебето рита и сърцето му на ултразвука, осъзнах, че нося в утробата си ЖИВОТ. И отнемането му би било престъпление. Тошо избяга - прав му път. Но родителите ми, като всички родители, се съгласиха да помагат, но ако и аз правя нещо за себе си. За мен училището свърши когато на 18 си хванах работа. Бебето мина на сухо мляко, защото нямах време да го кърмя. Когато поотрасна, довърших образованието си на вечерно училище. После университет - задочно. И си намерих хубава работа. И когато всичко изглеждаше наред, познайте кой цъфна с букет от най-омразните ми цветя.
- Здравей, Ирина! Как си?
- Добре, не благодарение на теб! Какви са тия плевели?
- Това са лалета, нали обичаш...
- Виж, нямам време за глупости! Какво искаш?
- Искам да се видя със сина си.
- Първо, имаме дъщеря, и второ - тя е толкова твоя, колкото е на съседа. 
- Но...
- Кажи ми - беше ли с мен на раждането? Смени ли поне една пелена? Будуваше ли цяла нощ? Преобличаше ли я? Даде ли ни една стотинка?
- Но аз...
И все пак, мижитурката беше баща на дъщеря ми, затова му позволих да я вижда веднъж в седмицата.

Млади момичета, не допускайте глупави грешки с глупави хора, а ако все пак допускате, запитайте се дали наистина са грешки или са началото на нещо прекрасно. И давайте шанс на хора, които се връщат в живота ви, не се знае какво може да излезе от това.

19 май 2016 г.

Песента

Аз съм поет. Е, текстописец, но понякога е същото. Проблемът е, че текстописците в моята страна - както и поетите впрочем - ако нямат стабилна работа, са най-близо до просяците. Аз опитвах да работя, но когато се появеше вдъхновение, бързах да запиша песента или стиха и ме гонеха от работа. Тъй като в малката ни държавица няма много полза от занаята, който не съм избирал, а той ме избра, прописах на английски. И за да си намеря клиенти, използвах анонимен чат. Няколко хора се хванаха, заради ключовите думи текстописец и текстове за песни, и ми обещаха да напишат музика към моите текстове. Не чух от тях нищо с месеци. Но един ден се ровех из ютуб и видях клип с милиарди гледания, познайте с чий текст. Останах като тряснат. Естествено, името ми не се споменаваше никъде и никой не ми беше пращал стотинка. Прочетох за песента, оказа се един от големите хитове и част от сингъла на нашумяла певица. Заплаках. Сълзите се стичаха от очите ми, но дали бяха от гордост или обида - не знаех. От една страна, това беше огромно признание за таланта ми, макар и с известна доза късмет, от друга, беше чудовищна несправедливост и тези заслужаваха да ги съдя до дупка. Но на какво основание - на анонимен чат, който дори не пазех. Шляех се по улиците - имах лош период в професионален план - и си търсех ядене по кофите, когато се сетих - този английски текст беше качен от мен преди години в един сайт, който твърдеше, че пази правата. Заслужаваше си да опитам.
Отидох при един приятел, понеже интернета ми го бяха спрели преди месеци и намерих песента. Отдолу, най-спокойто си имаше логото на трейдмарк. 
- Хайде да ги съсипем! - каза приятелят ми и се озъби свирепо.
Тогава почувствах нещо странно.
- Знаеш ли, зарежи.
- МОЛЯ! - приятелят ми буквално щеше да се задави със сладката, която ядеше. - Но ти можеш да станеш милионер!
- Е и? Нима затова написах този текст? Не, задачата на писателя е да увековечи предмета на обожанието си, за да може той да живее вечно, не самият автор. Дори да пишат певицата като автор или че текстът е пратен анонимно - важното е, че целият свят го слуша!
- Не мога да те разбера.
- Аз също. Допреди няколко секунди исках да съдя копелетата до дупка, сега просто слушам песента и зная, че моята любима ще бъде помнена докато има интернет.
Казвайки това, излязох от дома на приятеля си и потърсих в близката кофа вечерята си.

Самоубиецът

На един от мостовете над реката, стоеше човек. Беше на около трийсет години и се държеше за парапета от външната страна.
- Господине, ще скачате ли? - попита едно момче, изскочило сякаш от нищото.
- Господи, изкара ми акъла! За малко да... - после човекът се сети за какво беше дошъл и продължи - По-добре си върви по пътя.
- Ами аз от няколко дни търся човек като вас.
- Като мен?
- Да, самоубиец... като вас. - момчето се усмихна странно. 
Сега мъжът се хвана по-добре за перилата и реши да го огледа по-обстойно. На пръв поглед обикновено хлапе - тениска, дънки и бели маратонки. Но в погледа и лицето му имаше нещо, нещо... май само странно беше точната дума. Изведнъж човекът осъзна, че то продължава да говори.
- ...защото, виждате ли, не искам да умра сам.
- Моля?
- И аз съм самоубиец... като вас. - незнайно защо, точно тези думи, изречени в този ред подразниха мъжа.
- Момче, всеки се ражда сам, и умира сам. Няма как това да се промени. Но само от любопитство, ти пък защо искаш да се самоубиваш?
- Майка ми ме е оставила при раждането, досега съм бил в три приемни семейства където се отнасяха с мен като с чужд. Никога не съм изпитвал любов.
- Но ти си млад, живота е пред теб... - човекът се замисли.
- А вие? Вие защо искате да...
- Ех, момчето ми, още си малък за да разбереш. Имах фирма, имах жена и деца. Фирмата ми фалира, жена ми ме напусна и спечели делото за децата.
- Лесно ли създадохте фирмата?
- О, при тази бюрокрация... Значи...
И мъжът започна да разправя за перипетиите си, за това как се е борил и колко пъти е бил на прага да се откаже и неусетно нещо в него се отпусна и пречупи.
- Кажете ми, господине, помирисвали ли сте някога люляк?
- Ъмм, да.
- Хубаво е, нали?
- Да.
- Ходил ли сте бос по тревата?
- О, да, всяко лято, с децата...
- Сега ми кажете едно нещо - вие сте силен човек, това е ясно. Но все пак сте готов да се откажете от всичко това - от залезите, от цветята, от росата, от снега, от цялото великолепие на живота, защо? Парите се печелят, така казваше един от приемните ми родители, но смъртта - смъртта е най-лошото, което може да ти се случи, особено ако си я причиниш сам, заради неясни причини. Питам ви още веднъж. Готов сте да се откажете от звездите, целувките, шоколада, сладоледа, защо?

Мъжът вече не знаеше.

- Ти си умно хлапе, знаеш ли?
- Това е преобладаващото мнение. - каза момчето и се усмихна странно - Ето ви един съвет от мен. Изправете се на краката си, след това поговорете с жена си и ви гарантирам, че ще се съберете. Тя ви напусна защото й трябва сигурност, а мислеше, че ще я повлечете надолу с дългове.
- Ей, откъде знаеш...?

Но детето вече го нямаше. 

Мъжът бавно се върна обратно на моста.

Хазарт

Нали знаете онези сладки сайтове, които ти дават 5000 точки, за да започнеш да играеш покер и по 10000 ако елиминираш играч? Не знаете? Е, нищо, сега ще разберете. Играя покер още от малък. И съм дяволски добър. Вземах всички дребни на децата и ядях сладолед на корем. Като пораснах, открих тези сайтове и бързо се пристрастих. Но там парите не са истински. Едно е да загубиш 2 стотинки за дъвка, друго е 10 милиона в едно раздаване. Докато се усетя, започнах да играя не само извън работно време. Уволниха ме, но на мен не ми пукаше. Вече смятах, че съм непобедим. И един ден ми се отвори прозорец, който ме подканяше да играя покер с истински пари. Поколебах се. Но имах такава вяра в силите си - и такъв глад в корема си - че просто кликнах на потвърждението. Играта беше брутална. Всички губеха и печелеха. Никой не беше елиминиран до петия час, когато вече умората взе да си казва думата. Но в правилата пишеше, че никой не може да напусне, докато един не е разорен, или друг не спечели всичко. Дойде ми хубава ръка и аз рискувах. Заложих всичко, включително и чипове, за които нямах покритие. И изгубих. Изгубих хиляди. Изгубих толкова пари, колкото струваше жилището ми, колата ми и всичко, което притежавах. Студена пот обливаше лицето ми, а в гърлото ми имаше буца. Някакъв шарен прозорец светна, но аз бързо затворих компютъра и изключих кабела за интернета. Айде парите, които бях вложил - добре, но да загубя ВСИЧКО! Запитах се дали могат да ме намерят по ip-адреса. Най-вероятно не са от вчера.

Минаха седмици.

Аз започнах да се успокоявам и дори си върнах навика да играя покер. Тогава получих писмо. Не имейл, обикновено писмо, в което ме подканяха най-учтиво да си изплатя дълговете. Бяха ме намерили! Това значеше край! Щях да изгубя всичко - жилището, колата, гаража... Продадох всичко и с парите се преместих в чужбина. Не знаех езика много добре, но английският е много разпространен. Покерът, разбира се, не го изоставих, но играех за малки суми, колкото да се препитавам. Все още бях много добър. И един ден съдбата ми прати втори тест. В един бар ме повикаха в задната стаичка с елитните играчи. Съдрах им кожите, но накрая, когато заложих всичко на добра ръка, изгубих. Бях толкова сигурен че ще спечеля, а те бяха толкова богати, че вложих всичко. После играхме на двойно или нищо и тогава положението ми стана безнадеждно. Не можех да се върна в родната си страна, защото дължах хиляди, а тук вече - около милион.
Дадоха ми една седмица. Не намерих парите. Нямаше и как да стане това, затова ми счупиха краката. Сега съм в болницата и чакам да ме довършат. Тук поне има интернет и съседът ми по легло ми дава таблета си да играя покер онлайн.

18 май 2016 г.

Сводникът

Баща ми ме пребиваше всяка вечер, докато станах на десет. Не се оплаквам, това кали характера ми. Една вечер се върна, вонеше на бъчва и посегна на майка ми. Тогава го пребих до смърт с бухалка. Остатъка от младостта си прекарах в изправителни училища и малко в затвора, след като станах пълнолетен. Там се сприятелих с едни симпатяги, които бяха сводници. "Защо пък не?", помислих си аз. След няколко години ни пуснаха за добро поведение и аз трябваше да си изкарвам хляба някак. Ясно е, че никой уважаващ себе си частник няма да пусне бивш затворник сред работниците си. С общинската работа нямах по-добър късмет. Тогава ми звъннаха аверите. Нека ви светна нещо. Курветата не растат по дърветата. Тях трябва да ги зарибиш, да ги хванеш с нещо. Да, става да ги опънеш, особено по-грозните, девственички, но говоря за дрога и за обещание за много пари, които на втората седмица, след като е на улицата и е твоя, можеш да орежеш до максимум.
Всичко вървеше добре, докато се натъкнах на едно по-упорито курве. Имаше много потенциал, но беше своенравно. Не вярвам в простотиите за любов от пръв поглед, но ме кефеше максимално, с късите, но не прекалено къси рокли, без грим. Вдишвах младата и плът, но щом я докоснех, тя ме удряше през ръцете и казваше, че е много рано. И аз изведнъж преживях младостта, която ми беше отнета от домовете. Ухажвах я, изпращах я след училище, подарявах й цветя и най-различни сребърни изделия. 
Радвах се на усмивката й. Тя ми обещаваше нещо, което не бях имал и което, за нещастие, никога нямаше да получа.
Родителите й разбрали и се обадили в полицията и след няколко месеца бях с условна присъда за развращаване на непълнолетни.
Но знаете ли кое беше най-лошото - че аверите ми разбраха за това и решиха да поемат "правосъдието" в свои ръце. На следващия ден ми казаха, че се е молила за прошка. Пребих ги, за малко да ги убия, но се отказах - не си струваха.
Когато отидох в болницата, не ме допуснаха до стаята й, защото не бях роднина. Скоро съобщиха, че е починала. 
Тогава заплаках за първи път след побоите на баща ми. Продължих с това, което правех, но в сърцето ми беше зейнала рана, която никакво количество кокаин и жени не можеше да запълни. Имам нейна снимка, която винаги държа до сърцето си.

8 май 2016 г.

Побойникът

Мъжът ми ме малтретира. Ако бях казала тези четири думи по-рано, животът ми щеше да е много по-различен.
Когато се запознахме, той беше още в университета - весел, забавен, умен, красив и силен. Всички го искаха, но той избра мен. Завършихме. Той започна работа. Оженихме се. Родиха ни се близнаци. Но постепенно той започна да излиза с приятели, а аз оставах сама с децата. Не ми тежеше, защото бяха плод на любовта ни, но се притеснявах за него. Връщаше се пиян с някакъв налуден поглед и лягаше да спи. Не говореше с мен за това. Това продължи година. Понеже имахме общи приятели, аз попитах един от тях и той ми каза, че Петър мрази работата си, но се страхува да напусне, защото имаме ипотека и заеми.
Една вечер когато Петър се прибра, аз се опитах да поговоря с него за това. Той ми се сопна и ми забрани да говоря за това.
Минаха още месеци, не помня точно колко, но това се влошаваше.
"Петре, не виждаш ли, че пиенето те съсипва? Просто напусни работа!" Тогава той ме удари за пръв път. Ударът беше силен, с опакото на ръката. Паднах на пода и се разплаках. А той имаше същия налуден поглед, който имаше когато се прибираше от запой. Трябваше да кажа на някой. Всичките ми приятелки ме посъветваха да го напусна. Какво щях да правя сама с две деца?
На следващата вечер той... той... беше потен и мръсен и се чувствах не толкова любена, колкото изнасилена. Вече му нямах доверие и той го разбра. Запоите ставаха всяка нощ, той закъсняваше за работа и го изгониха. Това го озвери още повече. В деня, в който посегна на детето, аз се заклех да го напусна.
Събрах си багажа, взех децата и отидох при майка си. Тя ме посъветва да си взема адвокат, но аз непрекъснато си мислех за Петър и че той не е имал лоши намерения. Можех да му помогна.
Върнах се и му казах да прави с мен каквото ще, но ако докосне децата, ще го убия. Това явно го стресна. Записах го на психолог, но не вярвам в чудеса. Остави децата намира, но мен ме бие всеки петък и събота, защото сега си намери работа. Много приятелки ме съветват да го съдя и напусна. Давам им отговор, който давам и на вас - обичам го и съм дала обет да съм с него и в здраве и болест.

7 май 2016 г.

Циганчето

Знам, че мразите часа на класа, затова реших днес да ви разкажа една история. Не, не ми се мусете, интересна е. Иване, изгаси айфона и се обърни напред.
Така. Става дума за едно малко циганче, родено преди има няма трийсетина години в гетото. Какво му е било предназначението? На касичка. Родителите му, непълнолетни, вземали детските му и го карали да проси.
Ходело на училище, но без учебници, понеже парите отивали за... бог знае за какво, защото нямали нищо, то износвало дрехите на трите си по-големи братя, ходело парцаливо и без топли обувки или дрехи за зимата. Всичко изпросено отново сякаш потъвало вдън земя. Когато поотраснало, започнало да ходи по казаните и в един намерило съкровище - десетина книги, нови-новенички. В училището имало един учител, който много го харесвал, и започнал да му помага да се научи да чете, като го препитвал за съдържанието, а по-късно и за посланията на книгата. За всеки верен отговор, получавало шоколадче. Когато завършило средно образование, родителите му казали, че му стига толкова учене, да хваща занаят. Това била кражбата. И тъкмо в деня, в който щели да му отрежат два пръста - малкия и безименния, за да може с трите малки да краде портфейли, то избягало. Скитало се седмици без да знае какво да направи. Тогава случайно видяло онзи учител, който му казал, че дава стая под наем и ще го подготви за университета. Било му изключително трудно, но то упорствало, намерило си работа като хамалин, за да плаща за квартирата и храната. И влязло.
Виждам, че времето напредва, деца, имате ли някакви въпроси?
- Господине, откъде знаете тази история?
Знам я, защото аз съм това момче, Хасане, и не виждам какво ти пречи и ти да успееш като мен. Разказах ви тази история, защото тя показва, че желанието и надеждата могат да надделеят над гена, възпитанието и средата. Няма невъзможни неща.

По "Лолита"

Чели ли сте "Лолита". Не? А би трябвало, това е вечна класика. Там педофилията е представена като нещо, да не кажа хубаво, но художествено. А сега нека един педофил ви разкаже какво е педофилията в най-нехудожествения си вид - жажда. В гимназията бях непривлекателен, което беше равнозначно на "такъв дето не може да го огрее". С минаването на годините, обаче, открих, че интересът ми към другия пол не се измества. В началото това бяха ученички, не много по-малки от мен. Но с порастването ми, интересът ми не се изместваше към по-големи, а си оставаше все един и същ.
Докато учих филология се препитавах от частни уроци на - често непълнолетни - ученички. Виждах ги всеки ден, вдъхвах аромата на девствените им тела, но не можех дори да ги докосна. Ако сте чели книгата, Хумберт описва, макар и с по-изискан език от моя, чувствата, които будят у него нимфетките.
Когато завърших - и малко след като станах учител - акнето ми мина и станах по-привлекателен, свалих и скобите. Подобно Хумберт опитвах да създам стабилна връзка с жена на моята възраст, но това не ми се получи - в книгата и на него не му се получи де, но там беше по-различно.
И един ден, неизбежното просто стана. Едно от децата остана след час да ми връчи валентинка. Каза ми, че ме обича недораслячето и первезния ми ум видя удобен шанс. Бях чакал толкова дълго... Приближих се до него...
Стана страхотен скандал, разбира се, родителите бяха бесни, както и директора. Тихомълком си подадох молбата за напускане. Те обещаха да не повдигат обвинения ако се лекувам. Не посмях да си търся учителска работа другаде, а друго не мога да правя. Това е моето призвание.

И ето ме сега, на 50 години, още девствен, без работа и без перспективи. Всеки ден, на път до магазина виждам децата в училището до нас и сърцето ми се дави в безсмислена и всепоглъщаща страст. Но в гърдите ми все още се таи надежда, че съм по-силен от желанията и скоро ще се оправя. Че все още не е късно да имам нормален живот с партньор, подобаващ на възрастта ми, която се увеличава с всеки изминал ден.

Момиченцето

02.03.2010 година.
Тогава, на рожденият ден на жена ми колата занесе и аз блъснах малко момиче на една спирка. Беше много рано сутринта, явно е отивало на училище. Излязох, избърсах кръвта от бронята и просто продължих.
Първите няколко месеца очаквах да ме хванат. Постоянно бях стегнат, на тръни, не можех да ям, да спя. Това беше хубавата част. После започнах да я виждам. Беше на всяка спирка, на всеки кръстопът - с размазано лице и тънката й розова поличка. Започнах да правя грешки. А работя с хора, грешките са недопустими. Но не ми се ходеше в затвора, затова си налягах парцала. Тогава започнах и да я чувам. Или по-точно единствено чувах вика й преди колата да връхлети и онова "туп", което последва когато се удари в бронята. Месеци наред сънувах кошмари. Собствената ми съвест ме разяждаше. Започнах да мисля за самоубийство. Следях непрекъснато новините - в началото бе образувано дело срещу неизвестен извършител, но после вече всичко утихна. Бяха минали 2 години. 2 години АД. 
Не издържах и казах на жена ми. Гледах я как плаче, прегръща ме, после пак плаче. Споделих и за ада през който минавам и тя, със сълзи на очи каза това, което се надявах да каже. Заради малката ни още неродена дъщеря, аз трябваше да се предам. Отидох в полицията, обясних им всичко и че много съжалявам. Наех си адвокат и сега в момента излежавам присъда от 10 години за непредумишлено убийство. Знам, че родителите на малкото детенце никога няма да ми простят, точно както аз не бих простил на евентуалния убиец на моето независимо дали е плод на нелепа случайност, но поне знаеха кой го е направил и че той, тоест аз съм зад решетките.
Това, което искам да ви кажа е, винаги посрещайте последствията от действията си, защото в противен случай страдате вие, страдат и други.

Бъдете каквито сте

Аз съм гей. Да, сега е някак си по-лесно да го кажа. Такъв съм откакто се помня. Семейството ми беше дълбоко религиозно, баща ми беше свещеник и сами се досещате колко нетърпелив бях да му кажа, че харесвам мъже. Опитах се да го потисна. Аз далеч не съм непривлекателен. Хващах си гаджета жени, правехме разни неща. Баща ми беше доволен. Но живеех двойнствен живот. Накрая намерих една мъжкарана и й предложих брак. Тогава... тогава баща ми откри списанията. Скандалът беше грандиозен. Баща ми премина през ярост, непримиримост, обида, пак ярост. Нарече ме изчадие адово и се отказа от мен. И до днес не си говорим. Майка ми беше по-снизходителна, но виждах укора в очите й.
Винаги съм се разбирал много добре с жените. Може би защото имаме общ интерес.
Това че съм гей далеч не означава, че игнорирам нежния пол. Напротив, както вече казах, ходил съм на срещи с тях - те са емоционални, нежни и любящи. Просто не ме влекат. Знаете ли, винаги съм се чудил какво е онова вградено ни от еволюцията нещо в мозъците, което активира половите органи когато видим мъжко или женско голо тяло и поражда желание. И защо обикновено е към противоположния пол. В природата също са известни хомосексуални връзки - например делфините от един вид влизат в полови отношения с делфините от друг, които са по-малки като самките на първия вид. Както и да е. Това, че баща ми ме изхвърли беше най-хубавото нещо на света. Бях на 19, завършил гимназия и постъпих в университет. Там се заклех да призная пред себе си - защото не го бях направил дотогава - че съм хомосексуалист и да не го прикривам. Ако мислите, че децата в гимназията са жестоки, почакайте да видите в университета. Бях обект на постоянни подигравки, някои от които съсипваха самочувствието ми. Имаха най-малко сто думи за хомосексуалист, които щедро споделяха с мен. А най-лошото беше, че бях още девствен. Да си намеря приятел просто и дума не можеше да става. Мислех много пъти да се оплача, но на кой му пукаше?

Но аз упорито преследвах мечтата си и завърших.

Сега работя като моден дизайнер в Париж. Изключително рядка работа, която изпълва душата ми, още повече, че се срещам с хиляди красиви модели всеки ден.
Това, което искам да ви посъветвам е - бъдете такива каквито сте, независимо от хорското мнение. Нещата ще се подредят ако сте честни със себе си.

6 май 2016 г.

Зависимост

Бях на 14, тъкмо започнала гимназия. Като повечето момичета на моята възраст смятах, че съм непривлекателна, гладувах, за да отслабна, въпреки че според всички мои роднини бях "като клечка за зъби". 
Той беше силен и уверен. Тези му качества просто бяха като гравирани на лицето му, виждаха се в жестовете и мимиките му.
"Здравей, сладурано, как се казваш?" попита той, а аз наведох глава и се изчервих цялата. След като повтори въпроса си, научи името ми. Незнайно откъде знаеше как се възприемам - по-късно научих всичко за този тип хора и колко сме прозрачни ние за тях - и ми предложи да ми даде нещо, от което да се почувствам добре.
Попитах какво е, той каза - "хапче за самочувствие". Отказах.
Следващия ден беше отвратителен: писаха ми двойка по история, сладурът от "б" клас отново ме задмина в коридора. Ад ви казвам. Но той пак беше там. Този път смени стратегията. "Виждам, че не си на кеф - и това може да се оправи. Ако те е страх, че е скъпо - не е. Това хапче ще премахне всичките ти притеснения".
Поколебах се. Двойката по история щеше да вдигне трета световна вкъщи, въпреки че иронично, тестът се отнасяше до втората световна.
Попитах го в прав текст дали е от "лошите" неща, макар че тогава не познавах дрогите, следващата година щяха да ни запознаят. Той поклати глава.

И го взех.

Той ме подкани да го изпия. Извадих бутилка вода от чантата и го изпих.
И до днес не знам какво има в това хапче, обаче всичко, което каза той, се сбъдна.
Чувствах се като полубогиня и сякаш целия свят беше мой... до другата сутрин.
Ако сте имали махмурлук... пак нямате представа какво ми беше. Сякаш някой беше счупил всички кости в тялото ми и после ме беше прегазил валяк. Чувствах се сякаш ми бяха писали сто двойки и бях на 40 и стара мома със 100 котки. Но най-лошото беше, че исках още едно хапче. Защо лошо? Защото пича го нямаше. И на този ден, и на другия. Аз бях като в някаква дупка. Всичко изгуби смисъл, сякаш светът изгуби цветовете си и стана черно-бял... исках още едно хапче... ТРЯБВАШЕ ми... спомените за онзи ден когато се чувствах богоравна ме измъчваха. Започнах да разпитвам за пича. Един ми каза, че се навърта в по-отдалечения край на града.
Отидох до мястото, нарушавайки вечерния си час, и звъннах на звънеца.
Никой не отговори. Реших, че съм объркала, но тогава чух стъпки. И той отвори.
Попита ме грубо какво искам. Аз отвърнах, че искам едно хапче. "Петдесет кинта" отсече той. Обясних му че нямам толкова пари. Тогава той още по-грубо ми каза да хващам пътя и затръшна вратата. Аз се поколебах. Очевидно беше някакъв вид наркотик, което значеше, че трябва веднага да отида в полицията, но това значеше, че ще се върна към лишеното от самочувствие съществуване.
Ако сега можех да си дам съвет щеше да е - МАХАЙ СЕ ОТТАМ, МОМИЧЕ. Но, уви, нямаше кой да ме вразуми, защото никой не знаеше.
И тогава направих това, при мисълта от което повечето ми съученички биха се изчервили. Платих му... по друг начин.

И това сложи край на живота ми. Щом взех второто хапче, вече нямаше връщане.
След като се изпокарах с родителите си относно джобните, започнах да продавам вещите си, после да крада от тях и да разпродавам нещата. Всяко следващо хапче беше по-скъпо. Плащах му... по други начини когато нямаше какво да му дам. 
Тогава той измисли по-"креативен" начин да му плащам.

И така станах компаньонка или както сега ги водят за да не ги хванат - "ескорт". Много дебели чичковци с кореми до земята искат ученичка. Напуснах училище, разбира се и сега мога само с носталгия да си спомням дните, в които се смятах за дебела или имах двойки.

Животът е тежък, мили момичета, и без самите ние да си го правим по-тежък насила.
Истината е, че няма магическо хапче, което да ни накара да се приемаме такива каквито сме и да се чувстваме добре.