Чели ли сте "Лолита". Не? А би трябвало, това е вечна класика. Там педофилията е представена като нещо, да не кажа хубаво, но художествено. А сега нека един педофил ви разкаже какво е педофилията в най-нехудожествения си вид - жажда. В гимназията бях непривлекателен, което беше равнозначно на "такъв дето не може да го огрее". С минаването на годините, обаче, открих, че интересът ми към другия пол не се измества. В началото това бяха ученички, не много по-малки от мен. Но с порастването ми, интересът ми не се изместваше към по-големи, а си оставаше все един и същ.
Докато учих филология се препитавах от частни уроци на - често непълнолетни - ученички. Виждах ги всеки ден, вдъхвах аромата на девствените им тела, но не можех дори да ги докосна. Ако сте чели книгата, Хумберт описва, макар и с по-изискан език от моя, чувствата, които будят у него нимфетките.
Когато завърших - и малко след като станах учител - акнето ми мина и станах по-привлекателен, свалих и скобите. Подобно Хумберт опитвах да създам стабилна връзка с жена на моята възраст, но това не ми се получи - в книгата и на него не му се получи де, но там беше по-различно.
И един ден, неизбежното просто стана. Едно от децата остана след час да ми връчи валентинка. Каза ми, че ме обича недораслячето и первезния ми ум видя удобен шанс. Бях чакал толкова дълго... Приближих се до него...
Стана страхотен скандал, разбира се, родителите бяха бесни, както и директора. Тихомълком си подадох молбата за напускане. Те обещаха да не повдигат обвинения ако се лекувам. Не посмях да си търся учителска работа другаде, а друго не мога да правя. Това е моето призвание.
И ето ме сега, на 50 години, още девствен, без работа и без перспективи. Всеки ден, на път до магазина виждам децата в училището до нас и сърцето ми се дави в безсмислена и всепоглъщаща страст. Но в гърдите ми все още се таи надежда, че съм по-силен от желанията и скоро ще се оправя. Че все още не е късно да имам нормален живот с партньор, подобаващ на възрастта ми, която се увеличава с всеки изминал ден.
Докато учих филология се препитавах от частни уроци на - често непълнолетни - ученички. Виждах ги всеки ден, вдъхвах аромата на девствените им тела, но не можех дори да ги докосна. Ако сте чели книгата, Хумберт описва, макар и с по-изискан език от моя, чувствата, които будят у него нимфетките.
Когато завърших - и малко след като станах учител - акнето ми мина и станах по-привлекателен, свалих и скобите. Подобно Хумберт опитвах да създам стабилна връзка с жена на моята възраст, но това не ми се получи - в книгата и на него не му се получи де, но там беше по-различно.
И един ден, неизбежното просто стана. Едно от децата остана след час да ми връчи валентинка. Каза ми, че ме обича недораслячето и первезния ми ум видя удобен шанс. Бях чакал толкова дълго... Приближих се до него...
Стана страхотен скандал, разбира се, родителите бяха бесни, както и директора. Тихомълком си подадох молбата за напускане. Те обещаха да не повдигат обвинения ако се лекувам. Не посмях да си търся учителска работа другаде, а друго не мога да правя. Това е моето призвание.
И ето ме сега, на 50 години, още девствен, без работа и без перспективи. Всеки ден, на път до магазина виждам децата в училището до нас и сърцето ми се дави в безсмислена и всепоглъщаща страст. Но в гърдите ми все още се таи надежда, че съм по-силен от желанията и скоро ще се оправя. Че все още не е късно да имам нормален живот с партньор, подобаващ на възрастта ми, която се увеличава с всеки изминал ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар