27 септември 2011 г.

Мазохизъм и садизъм

Известно е, че човек има свободна воля и има много възможности как да си изживее живота. Но на практика тези възможности могат да бъдат сведени до две категории: мазохист или садист. Не ме разбирайте строго буквално. През живота на човек на него много пъти му се налага да се сблъсква с останалите хора по един или друг начин, било то като приятели, любими, близки или само временни познати, с които е длъжен да се съобразява. Именно при тези отношения се оказва, че той има само две линии на поведение, между които може да избира – дали да наранява себе си, или другите. През повечето време характерът на човек се колебае между тези две състояния и нито едно не взема превес. Но мине ли пубертета, в повечето случаи вече се е нагодил към по-добрата за него.
Аз съм мазохист. Избора си направих сам, но до голяма степен той бе подготвен и обусловен от външните условия.
Целта на този текст е не да събуди съчувствие или присмех, а напротив – да докаже тезата ми и да разкрие как точно човек става такъв и как да бъдат разпознавани подобни хора.

Болката е неизбежна част от животите ни. Не става дума само за физическата болка, най-често свързвана с някаква травма, а и за психическата; става дума за неудовлетвореността, самотата и вътрешната пустота. Болката има много различни лица.
През своя живот аз съм виждал отблизо повечето от тях.
Започвам с физическата.
Като малък съм боледувал много – просто се чудя как нашите са ме издържали. А най-лошото е, че всичките ми болести се отличават с едно – никой, ама абсолютно никой: ни доктор, ни билкар, ни ирисолог – не може да каже какво, по дяволите, не ми е наред. Първите им заключения всеки път са, че не би трябвало да ми има нищо. Да, обаче на мен винаги ми има!
Най-ранният ми съзнателен спомен е от една много продължителна болест, чието име така и не се разбра. Стомахът ме разкъсваше от болки, а нито хапчетата, нито капките, праховете, нито инжекциите променяха положението. Направиха ми изследвания с всички апарати, познати на човечеството и въпреки всичко не откриха абсолютно нищо.
Трябваше да се примиря с болката, тъй като просто нямах друг избор.
И аз се примирих.
В началното училище помня само стотиците отсъствия – този път заради синузита си и всички „приятни” последствия от него. Само за информация на читателите – периодът на боледуване при мен винаги е един и същ – от проста настинка, през бронхит, до бронхопневмония – и обикновено не са необходими повече от пет дни за да стигна до усложненията. Прекарал съм бронхопневмония три пъти, като един от тях беше двустранна.
В основното двеста отсъствия на година за мен бяха нищо. През по-голямата част от времето си учех сам и преписвах чужди тетрадки. А през зимата почти нямаше две седмици, през които да ходя редовно на училище.
Вярно, в средното поех нещата в свои ръце и за всичките пет години нямах повече от петдесетина отсъствия по болест, тъй като си казах – или ще се оправиш без антибиотик (това го казах на тялото си, де), или ще мреш! Тактиката подейства учудващо добре.
Но има и още. Почти няма част от тялото, която да не съм си чупил поне по веднъж, а за навяхванията си мога да изпиша цял роман. Сега, каква част от тях са причинени от външни обстоятелства и са били неизбежни, колко се дължат изцяло на невниманието ми и колко – може би на някакво подсъзнателно желание да си причиня болка, не се наемам да кажа.
Просто обичам да скачам от високи места и да прескачам всичко, което е високо под метър и трийсет (пределната граница за мен), било то бюра, чинове, столове или ракли, какво да направя?
Най-вероятно предпочитанието ми именно към този начин на изливане на хормоните и изразходване на енергията е подтикнато от начина ми на живот, тоест от характера ми. Някои хора се освобождават от излишната енергия като се бият, други подхващат някакъв спорт, трети тичат за здраве... Аз скачам. Е, не е толкова просто, разбира се. Може да се каже, че и моето е вид спорт – понякога когато усетя, че съм стоял твърде много време неподвижен и аз тичам и играя баскетбол или футбол, а скачането е постоянно мое занимание – практикувам го винаги, когато нещо ми се стори достойно предизвикателство.
А сега – психическата.
Тук нещата са по-сложни и объркани. Най-елементарно, психическата болка може да се раздели на две части – „болка, предизвикана от чувства” и „болка, предизвикана от думи, действия или отношение”.
Първата е тази, която сам си причиняваш, тоест, предизвикана е от твоите собствени чувства, които не намират ответ. Най-често става дума за несподелена любов или за някакъв вид неразбиране от страна на другите, поради прекалени различия във възгледите или други причини, които обаче не зависят пряко от тях.
Аз съм класически пример в това отношение. За несподелените си любови и неразбирането от страна на другите съм изписал толкова неща, че каквото и да кажа сега, ще се повторя, затова просто ще си замълча. (Още не съм открил причината за всичко това, макар и да съм почти убеден, че се крие в светогледа и отношението ми към собствената ми личност – отново продиктувано от горчивия ми опит.)
А втората е причинена изцяло от другите хора. Тази болка е неизбежна и я има във всеки спор, във всеки сблъсък на интереси или виждания. Рано или късно всеки индивид разбира, че не може да се противи на обществото (или групата, или цялото в което се намира) и се конформира. Разбира се, понякога това не става и той започва по някакъв начин да доминира над останалите, но това вече е проява на садизъм, за който няма да говоря сега.

Виждате ли, работата е там, че не става дума за единичен случай. Всеки човек инстинктивно се стреми да избегне болката – това е заложено в нас и като се замислиш, е задължителен инстинкт на всяко живо същество. Но когато тя се превърне в постоянно явление, когато постепенно тъгата и разочарованието заменят обичайното състояние на щастие – тогава възприятията ти започват опасно да се изменят. Съзнанието се стреми към спокойствие и щастие, но когато пречките за постигането им са твърде големи и не зависят от него, то автоматично възприема като добро настоящото състояние, за да избегне тежките сътресения и да спаси организма от побъркване.
Аз съм един такъв индивид. Знам, че това състояние не може да се нарече нормално, но ви питам: а кое тогава е нормално?
Дефиницията за нормално всъщност е много проста – тъй като не може да се избегне нито едно от двете състояния (садизъм и мазохизъм), то нормално съзнание е това, което съумее да намери равновесното положение между двете, с други думи – да уцели златната среда. Но там е работата, че пример за такова съзнание няма и вероятно никога няма да се появи, тъй като няма начин да избегнеш комуникацията с другите – и съответно споровете и различните мнения. И болка винаги ще има...
Следователно, нормални са тези хора, на които психическото отклонение (садизъм или мазохизъм) не пречи на отношението с другите, нито на начина на живот и професионалното развитие и дори въпреки него могат да постигнат душевно спокойствие.
Аз в момента се намирам в душевно спокойствие. Моето съзнание, подобно милиарди други, е успяло да се деформира до такава степен, че постоянната болка и незадоволеност да се възприемат като нормални и сега в душата ми цари мир. Мога да се усмихвам и смея искрено, а и да карам другите да се смеят – което е и всъщност условието на мен да ми е добре, но това е друга тема...
Всичко това е в реда на нещата. Никой не е съвършен, това не е и нужно. Опасното е друго – страх ме е, че душата ми, веднъж белязана с болка и тъга, няма никога да може отново да се зарадва истински. Страх ме е, че ще мога да обичам единствено хора, които ме нараняват; страх ме е, че един ден може и да срещна човек, който е готов да ме разбере и да ми бъде истински приятел и да го отхвърля, тъй като неразбирането му не ми причинява болка.
Вероятно ви е чудно след като осъзнавам всичко това, защо не се опитам да го променя, при положение, че като всички хора, имам право на избор.
Отговорът е прост – защото не искам.
Работата е там, че промените, особено цялостните – разбирайте на светоглед, отношение и възприятие на света, житейска философия, ако щете – изискват огромно количество енергия и сили за осъществяването си. А тази енергия ми трябва – тя е необходима на всеки, тъй като без нея не можеш да постигнеш нищо. Човек разполага с твърде малко време за да постигне само основните си цели, за да си позволи да го изразходва за промяна на избора си.
Освен това, каква друга алтернатива имам? Ето го и другият полюс:

Садизъм.
За разлика от мазохиста, садистът се отличава с по-силно изразена агресия, която винаги е насочена навън. В повечето отношения садистът живее по-добре, тъй като не задържа всичко в себе си и последиците от чуждите, както и от собствените му действия не рефлектират върху него.
Няма да коментирам проявите на физическо насилие, тъй като те са в границите на ненормалното и болното. Говоря за психическите садисти, тоест тези хора, които не зачитат чуждото мнение и не се интересуват какво причиняват с поведението и думите си.
Възможен е и така нареченият „неволен садизъм”, тоест, когато в една или в серия ситуации, лицето не съзнава болката която носят думите и действията му.
Проблемите на садистите произтичат от това, че в повечето случаи те самите не разбират колко проблеми и страдания причиняват на другите и всяко скъсване на отношенията с приятели, близки или любими им се струва необосновано; те веднага прехвърлят вината на другите.
Има още някои особености, които отличават мазохизма от садизма. Те се отнасят до количеството енергия, което е необходимо за поддържането им, тоест до усилията и времето, което трябва да се влага в тях.
Първо трябва да се отчете фактът, че насочената навън агресия е вградена в нас, което означава, че за да я потиснем или пренасочим, се налага да изразходваме много жизнена енергия. Но от друга страна двата компонента на психическата болка спестяват доста усилия и време на мазохистите и по този начин уравновесяват постоянното ù изразходване.
Садисти са били първите хора в зората на човечеството, когато цивилизацията още не е съществувала, а с нея и обществото. Садисти са и малките деца, преди възпитанието да им даде представата кое е лошо и кое добро. Можем съвсем спокойно да направим една аналогия между малките деца и предците ни, тъй като манталитетът им е почти еднакъв.
Тогава, за да си отговорим на въпросите защо и как са се появили мазохистите в миналото, е нужно да помислим как едно дете се научава че да причинява болка е лошо и че не може да получава всичко, което иска за сметка на другите.
Голяма роля в този процес играят родителите му, но основната част от работата върши собственото му съзнание, което се нагажда постепенно към социалния живот. Независимо дали ни харесва или не, ние сме социални животни и без това общество не ще оцелеем, а дори и да оцелеем, животът ни ще наподобява по-скоро този на животните, отколкото този на разумните хора. И ето какво става:
Детето, което в началото е свикнало да получава без да дава и да наранява без да се грижи за последиците, постепенно се приучава към покорство и в известна степен към мазохизъм – това е единствения начин да бъдат потиснати незадоволените му желания и да свикне с болката от неосъществяването на всичко, което си пожелае. По-късно, когато поеме само контрола над съзнанието си, то ще избере кой от двата пътя да следва – дали да потъпка всичко създадено в името на спестяването на време и усилия, или да продължи да изразходва жизнената си енергия за поддържането на мазохизма.
Положението с цялото човечество е аналогично. За да има някакъв прогрес и да могат отделните личности да се обединят в племена, а оттам и в нации и народи, влизащи в състава на цивилизацията, се налага у всеки да се изгради някакво ниво на поносимост и на пренебрегване на собствените желания в името на цялото. Естествено, и там е имало хора, които да потъпкат тези правила и да станат водачи, като вложат останалата излишна енергия в управлението на другите.
В основата на всяко управление се корени садизъм.
Не може да съществува общество изцяло състоящо се от садисти. Някои неизбежно ще бъдат по-силни и ще поемат властта, докато другите ще бъдат поставени в неизгодно положение. Напрежението, което ще се натрупва между двата лагера, ще причини или превръщането на управляваните в мазохисти, или ще избухне, водейки след себе си вълна от преврати, революции и граждански войни, които в крайна сметка ще доведат до разцепването на обществото и превръщането му в стадо животни.
Не може да съществува обаче и общество само от мазохисти. Като изключим факта, че няма кой да го ръководи (понеже не можеш да управляваш без да причиниш някому болка), няма да има кой да причинява болка и съответно някои хора ще се принудят да изберат садизма.
Садизмът и мазохизмът са взаимнозависими и взаимодопълващи се човешки... нека ги наречем философии. Основата им е една и съща – нормалният стремеж на всяко човешко същество да избегне или намали болката за сметка на щастието и удовлетвореността. Те преливат една в друга и до зрялата възраст на човека почти никога не може да се определи коя от двете е избрал.
Да обобщим – садизмът е добър за индивида, тъй като насочва агресията навън и тя не се натрупва. Мазохизмът е добър, тъй като след време човек престава да се страхува от болката, а освен това не я причинява на другите.
Всичко дотук беше не особено интересна теоретична част. Време е за практиката.
Въпросът е: след като съществуват тези два вида, как да ги познаем?
За всеки от вас вече няма да представлява трудност да разпознае едната от двете философии в лицето на близките, приятелите или познатите си, но въпросът е как да разберем при ограничено време или контакт с някого какъв е той всъщност – да речем, от един разговор или дори от една реплика? Или пък как да разберем самите ние към кой от двата типа принадлежим, при положение, че повечето пъти нямаме особено обективна оценка за действията си?
Във всяка ситуация има два типа поведение – нападателен и отбранителен. Тоест, има два начина да кажеш едно и също нещо. Например, класическата ситуация: някой ви е казал да свършите нещо като ви е посочил конкретно как, но по-късно работата се прецаква, защото методът е грешен и сега този човек ви търси сметка. Можете да съобщите за грешката по два начина, които означават едно и също, но носят различни чувства – „Ти така каза.” или „Аз така разбрах”. Усещате ли тънката разлика между двете? В обикновен диалог няма да обърнете внимание, но ако се замислите малко, първото е нападателно, а второто отбранително, тоест, в първото обвинявате другия, а във второто себе си.
Ако внимавате много добре и анализирате всяко изречение на другия, за вас няма да представлява особен проблем дори от няколкоминутен диалог да прецените нападателна или отбранителна позиция заема той. Не и много трудно да се досетите, че нападателната позиция обикновено заема садистът, а отбранителната – мазохистът. Възможно е, разбира се, по някаква причина индивидът да се преструва – тогава е необходимо повече време за разкриване на лъжата.
А сега по-трудното – да определите себе си. Ако от всичко казано дотук вие все още не знаете кой от двата типа сте, можете да изпробвате същия метод – при появата на такива конфликтни ситуации наблюдавайте и се опитайте да определите поведението си – дали е отбранително или нападателно.

На тези, на които тепърва им предстои да избират една от двете си алтернативи, искам да кажа следното: знайте, че изборът си е изцяло ваш, но ако не вземете предвид обстоятелствата и някои особености на характера си, то последиците от грешния избор ще ви струват много време и усилия, които можете да оползотворите за други, далеч по-смислени неща. Тъй че, умната!

Няма коментари:

Публикуване на коментар