30 септември 2011 г.

Животът е прекрасен

Имаше едно време едно момиче, което обичаше целия свят. То беше не по-малко красиво от „царската дъщеря” в приказките и не по-малко умно от „бедната мома” в същите тези приказки. Само че, съвсем не като в приказките, живееше в едно провинциално градче на една провинциална държавица. И, съвсем не като в приказките, се влюби в едно момче, което по нищо не отстъпваше на „най-малкия брат” или на „красивия принц”, но пък орисниците, за зла съдба, му бяха лепнали етикета „без бъдеще” на красивото челце още от раждането. И то си порасна с него. А покрай него порасна и момичето.
Двамата, разбира се, се ожениха и, по някакво небивало чудо (може би единственото в този разказ), останаха в същото това провинциално градче на същата тази провинциална държавица, за която идеше реч в първия параграф. Но поради въпросния етикет ли, поради що ли друго, отново съвсем не като в приказките, животът им протичаше напълно безбурно, безшумно, безпарично и нормално.
Порасналото момиче беше запазило своята любов към всичко живо и своята безкрайна доброта. Откакто се бе родило, то не беше наранявало никого и никога нямаше да го стори. Тази негова доброта и красота му бяха достатъчни да живее точно като в приказка. То обичаше своето пораснало момче и не можеше да си представи живота без него. Неговата любов бе такава, че не му беше нужна същата взаимност, но въпреки това я имаше. Момичето обичаше точно толкова силно и предано, колкото бе обичано. И това му беше предостатъчно, за да бъде щастливо. А двете деца, които се родиха на влюбените, бяха просто венецът на това щастие и плодовете на искрената им любов. Но за беда….
Защо за беда ли? Защото не всеки живот е като приказка. Не всеки има толкова малко и в същото време толкова безкрайно много, колкото това момиче. А и не всеки може да бъде щастлив с малкото, което има. И момичето накрая стана жертва на злобата, която никога не беше изпитвало през живота си.

През един хубав летен ден, когато слънцето, както винаги, грееше и птичките пееха, двамата влюбени се връщаха от разходка с двете си деца – момченце и момиченце. Вярно, връщаха се малко по-рано от предвиденото, защото на малкото им момиченце му беше станало лошо, но все пак всички бяха усмихнати, защото знаеха, че „няма страшно, зъбчето ще мине”. Порасналото момче, таткото, отвори странно открехнатата врата повече с изненада, отколкото със страх, и се сблъска с гледка, която не бе очаквало да види през живота си – двама от милите им съседи най-спокойно тършуваха из дома му, а третият услужливо изключваше от контакта стария цветен телевизор – единствената що-годе ценна вещ в цялата къща. Порасналото момче не се обиди, нито изпита дори капчица ярост. В този същия миг сърцето му се изпълни единствено със съжаление – безкрайно съжаление към нещастните хора, които посягаха на бедния им дом, от който нямаше какво да вземат; които посягаха на бедния им живот, от който не можеха нищо да вземат...
И точно това съжаление, което така ярко се изписа в очите му (защото то не можеше и не искаше да крие нищо), допълни последната капка, която преля чашата. Милият съсед, който стоеше отдясно на момчето и извън полезрението му, без да сваля усмивката си, описа чудесна дъга с щангата, която държеше, и напълно като по книга свали на земята своя противник. После повтори движенията си и към двете дечица. Порасналото момиче/майката/, което обичаше целия свят, нито избяга, нито се развика истерично – не само защото това нямаше да възкреси мъртвото й момче и дечицата й, нито да спаси самата нея, но и защото цялата й същност упорито отказваше да проумее това, което очите й виждаха.
Другият мил съсед, който вече бе успял да измъкне телевизора и съвсем вещо да го увие с кабела, за да не му се пречка, го остави леко на земята и ненужно бързо скочи към порасналото момиче...
А през това време слънцето си грееше не по-малко силно, птичките пееха не по-малко красиво и нежно, хората се връщаха изморени от работа, подготвяйки се само за три неща – вечерята, спречкването с любимия човек и оттеглянето в собствената стая, за да се почне пак отначало на другия ден...
… Момичето, което обичаше целият свят, прегръщаше мъртвото тяло на порасналото си момченце и трупчетата на двете си дечица и за пръв път в живота си плачеше горчиво. То нямаше нито сили, нито желание да изключи оставеното да работи нарочно радио, което „пееше” не по-малко сладко от птичките за намалената престъпност и за повишения жизнен стандарт в милата провинциална държавица ...

…Разследването продължи около седмица, през която изключително „компетентните и некорумпирани” органи на реда за жалост не успяха да открият и заловят похитителите, но пък за сметка на това още по-изключително „моралната и услужлива” преса успя да раздуха и изкриви до такава степен „случая”, че куцо и сакато коментираше вещо съдбата на „като по чудо спасилата се от обира” млада жена …
… Порасналото момиче лежеше на болничното легло с очи, зачервени от плач. Не, то не плачеше заради лицемерните „съболезнования”, които му изпращаха всеки ден ненадейно изпълзяващи от всички дупки наоколо „близки”; нито за това, че не можеше да иде на гроба на съпруга и децата си; нито заради срамната болест, която изгаряше плътта му, то плачеше просто защото единственото му желание бе да отиде при децата и своето пораснало момче, а единственият начин, по който можеше да го стори, беше грешен пред дядо Господ.
…Момичето, което обичаше целия свят, така и не успя да зарадва милите съседи, като бъде благополучно изписано от болницата и не им даде възможност да повторят благословиите си този път по-успешно, довършвайки го напълно. Не, то, съвсем не като в приказките, просто почина без да има кой да го съживи. И дори, съвсем не като в приказките, смъртта му не беше причинена от липсата на душа, от любов или от нещо поетично и възвишено, а чисто и просто - от онази опустошаваща болка на безсилие, безизходност и срам, с която беше „благословено” за добрия си праведен живот и която спря сърцето му.
Преди да умре, то каза: „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН! НО, УВИ, …”

Няма коментари:

Публикуване на коментар