29 септември 2011 г.

Алтруизъм и егоизъм

Посвещавам на всички, които си мислят, че са безкористни човеколюбци и едва ли не всичко, което правят през животите им е подбудено от светъл алтруизъм и желание да помогнат на другите. (защото именно тези хора ме дразнят дори повече от самовлюбените егоисти, които поне не отричат истинските си мотиви)

Егоизмът е инстинкт. Той не е нещо, което избираш придирчиво от някой щанд и можеш да оставиш, ако не ти харесва. Егоизмът е вграден в характера и съзнанието ни, в манталитета и начина ни на мислене и да отричаме това, означава да отричаме самата си същност.
Всяко живо същество се стреми да оцелее и да отдаде генетичния си материал. Дали това се ръководи от слепите ръце на Еволюцията или на някаква друга сила, в момента не ни интересува. Факт е, че естественият подбор съществува и именно по този начин различните видове оцеляват във времето, приспособяват се към промените в средата и еволюират. Природата е организирана в множество цикли за усвояване и изразходване на енергия, изпълняващи се от хранителните вериги. В основата на пирамидата са растителноядните, а над тях са хищниците. Тревопасните имат най-силно развито чувство за самосъхранение, понеже те са под непрекъсната заплаха. С изкачването нагоре, степента на заплаха и самият инстинкт намаляват докато се стигне до хищниците от втори вид, които на практика нямат естествени врагове. Те трябва да се пазят единствено от себеподобни. Слабите и неприспособимите умират, а силните предават генния си материал на поколението. Това са железните закони на природата и никое живо същество не може да ги престъпи...
До появата на разума.
От момента, в който първата искрица съзнание е проблеснала в съзнанието на маймуната, до днес, човечеството е извървяло огромен път. Минали сме през почти всички звена на веригата, за да се настаним накрая на самия ù връх. И през всичкото това време инстинктите са отстъпвали на разума, докато накрая той почти напълно ги е изместил. Когато човекът се е научил да създава и използва оръжия – от най-простото копие или пръчка до водородната бомба, той вече се е настанил безусловно на върха на хранителната верига, превръщайки се в господар на природата и консумент от последен тип. Тъй като вече не е имал естествени врагове, нормално е да се предположи, че инстинктите му почти напълно са изчезнали, но това не е станало по редица причини.
Първо, само на пръв поглед не е имал естествени врагове – всъщност, враговете са били от самия му вид и то много по-опасни и жестоки отколкото който и да е било хищник може да бъде, понеже не са имали мярка и не са се водили от глад и от желание за оцеляване, а от друг вид желания, които са се зародили заедно със създаването на първите племена и материални предмети – власт и вещи. Егоизмът всъщност е разновидност на инстинкта за самосъхранение, който се е нагодил според изменената среда. А именно – цивилизацията и още по-точно, обществения живот.
И второ, колкото повече се разраствало човечеството, толкова по-голям ставал броят на естествените му врагове – всеки един от другите можел да му завиди за нещо, което има или да пожелае същото, което той иска.
С развитието на разума, заплахите върху организма нараснали значително и така, паралелно със социалния инстинкт се е развивал и друг, на места допълващ, на места отричащ го, егоцентричен инстинкт.
Днес възможните начини по които можеш да умреш всеки ден са обезпокоително много:
Това може да е плод на нелепа случайност – да те блъсне кола, например, или да паднеш някъде, или дори някое желязо да ти падне на главата от висок строеж – всичко това, колкото и глупаво да изглежда, е напълно вероятно. А може и да пипнеш някоя силно смъртоносна болест и да си отидеш без време.
Може и да бъдеш убит без някой да има нищо лично към теб – късно вечер да те ограбят и убият крадци на улицата, да речем, или дори някой да влезе в собствения ти дом и не само да те обере до шушка, но и да те убие, защото си се противил. Може да се озовеш на неподходящото място в неподходящото време и да отнесеш чуждия куршум или да станеш изкупителна жертва и да получиш смъртна присъда заради някой друг.
А може и някой много да те мрази и просто да те убие или да плати на други да го сторят... Във всяка хапка храна която ядеш може да има отрова, в колата ти всеки ден може да бъде поставена бомба (особено ако е западна с черни стъкла и някой те обърка с мутра), може въздухът, който дишаш да е заразен с бактериологично оръжие... или пък някой да ти промива мозъка по телевизията...
И към всичко това се прибавя напълно реалната възможност да бъдеш изпарен за част от секундата в една атомна война или да бъдеш облъчен и да умреш в мъки.
Така че няма как да закърнее инстинктът ни за самосъхранение – просто му се налага да се видоизмени и приспособи към новите условия. И тъй като няма как да предотвратиш нито една от изброените по-горе възможности, остава ти да изстискаш максималното от живота и да изживяваш всеки ден като последен (така обикновено лудите глави доста скъсяват животите си с различни пороци и не им се налага да чакат много дълго този последен ден).
Освен това, човекът е единственото същество, което осъзнава напълно съществуването си, а заедно с него – неизбежната си смърт и много хора се отдават на всякакви зависимости и, водени от мисълта „ако ще мра, поне да знам от какво и да си направя кефа”, грубо пренебрегват близките си и бавно се погубват.
В днешното общество обаче, има далеч по-неприятни алтернативи от добрата стара бърза смърт, позната ни от векове. До такава степен сме се пригодили към живота в общество, че попаднем ли извън него сме загубени. Дори самата мисъл да прекараме животите си някъде далеч от града и цивилизацията ни изпълва със страх. Защо е така? Дали защото сме свикнали да мислим, че щом нещо е организирано, то от него все пак има някаква полза, или защото така е по-лесно, отколкото да изработваме сами храната си? По-скоро е второто.
Дали праисторическият ловец, зъзнейки от студ и гледайки със страхопочитание звездите в тъмната нощ след цял ден ловуване е могъл да си представи дори, че някой ден неговите прадеди по същото това време на нощта ще се изтягат блажено в топлия креват, зяпайки малоумни предавания и дъвчейки долнопробни полуфабрикати? И дали е мечтал за нещо подобно? Едва ли. Но от друга страна тогава разумът му е бил още неразвит и може би ако е можел да проумее същността на днешния живот, той би му допаднал.
Може би...

Но аз се отклонявам. Мисълта ми беше, че днес например, една по-ужасна алтернатива от смъртта е безработицата – или поне тази в страните от третия свят надолу. Защото ако някое безмозъчно мафиотче те гръмне, поне ще ти спести мъките, непрекъснатия глад, неудовлетворението от света, живота и твоето място в него и всички други сладки неща, над които разсъждават безработните докато скубят отчаяно косите си. Да, излиза, че е доста по-страшно да не успееш да завършиш или пък дори да нямаш възможността да влезеш в някой що-годе приличен университет поради било то парични, било други причини, отколкото някой да отнеме насилствено живота ти. Защото при втория вариант всичко ще свърши бързо, а при първия ще се проточи с години и смъртта ще настъпва бавно, съпровождана от непрекъсната неудовлетвореност, потиснатост и депресия. А освен това към теб ще се навържат и партньор, и деца, и близки... и един куп гърла на които ще трябва да пълниш, а няма да има с какво...
А като оставим настрана специализацията, след като веднъж се уредиш и започнеш работа, има толкова много неща, които могат да се спънат по пътя ти и се налага всекидневно да се бориш с такива пречки, че няма как да не мислиш за себе си. Та за една дребна забележка към някой високопоставен можеш като нищо да изхвърчиш или дори да влезеш в затвора и да провалиш живота си! Няма как да не правиш компромиси със своята съвест, която впрочем също е едно от абстрактните понятия на разума.
И най-лошото е, че никога не отговаряш единствено за себе си, а към теб за навързани много други хора и пропаднеш, пропадат и те... В този случай борбата за отстояване на честта и достойнството ти се превръща в нещо смешно и жалко.
Изобщо цялата действителност благоприятства за деформиране на инстинкта за самосъхранение в друг един инстинкт – да гледаш ти да се уредиш и на теб и на най-близките ти да ви е добре, пък другите каквото щат да правят.
Толкова ли е чудно тогава, че хората са егоисти?
Като се замисли човек, другояче и не може – не можеш да се бъркаш в чуждите животи, още повече, че няма и кой да ти позволи. А и... не е нужно.

Двете най-важни неща, с които разполага всеки човек и които никой не може да му отнеме са времето и потенциалът. Потенциал като възможности и като желание да ги развива. Той се разгръща благодарение на целите, които си поставяме и изпълняваме една след друга (или не успяваме да изпълним).
А всички тези цели, понеже идват от съзнанието ни, дълбоко в своята същност са користни и егоистични – толкова дълбоко, че често дори не си даваме сметка за това или просто да не искаме да го повярваме. Абсолютно всички.
Не вярвате? Кажете тогава кои не са. Нека започнем с най-често сочените като себеотрицателни:
1. Грижата на родителите за децата им, започваща от самото им раждане (и то не на всички родители, ама карай).
Ами какво според вас е майчиният инстинкт, ако не едно средство за продължаване на вида? Нима го няма и при животните? Напротив – налице е при всички утробни бозайници и не можем да го наричаме себеотрицание освен ако някой не смята, че съществуват, например, кози алтруисти.
Всички чувства на роднинска обич и привързаност в своята същност са породени от чист егоизъм. Чувството, че се грижиш за своята кръв и плът, че предаваш спомени и опит, надеждата да не си сам когато остарееш, желанието ти твоите деца да те надминат и да постигнат това, което ти не си могъл... Нима това не е чиста проба егоизъм?
2. Синовната обич.
Това е абсолютно същото, само че от страна на децата – в момента, в който бебето осъзнае, че майката, и съответно източникът на храна, не е част от неговото тяло, а напротив – извън него е и е напълно възможно да не се появи мигновено когато се породи гладът, то започва да обича. В ранното детство обичта е породена от страх майката да не си отиде, защото тя се грижи за него и детето е напълно беззащитно без нея. Тази връзка остава за цял живот, и много рядко нещо може да я разруши.
Но отново, в същността си тя си остава егоистична.
3. Саможертва.
В името на някой човек. Ясно е, че ако този човек означава нещо за нас и не ни е безразличен, то ние няма как другояче да постъпим. Ако знаем, че сме могли да го спасим с жертвата си, цял живот би ни боляло и на практика ние избавяме себе си от тази болка.
В името на човечеството. Отново частен случай на инстинкта за съхранението и продължението на рода, който важи и за човешкия вид като цяло. Пък и няма какво да надяваме романтичните очила – подобни мъгливи понятия като жертва „в името на човечеството” се срещат само в скъпите екшъни и нямат никакво покритие в нашия свят. Не са наблюдавани случаи някой да е спасил цялото човечество.
В името на идея, идеал, виждане. Въпреки абстрактната същност на обекта, това действие отново се причислява към избавянето от по-късно съжаление и болка. Пък и тази идея до такава степен ни е обсебила, че ние я защитаваме като част от себе си.
4. Връщане на намерени пари. Това не е алтруизъм, а дълг. Както отстъпването на мястото на по-възрастен и редица други неща, това е плод на доброто възпитание. Хората, които не постъпват по този начин просто не са добре възпитани.
5. Даване на пари на бедните.
От богати хора. Меценатите не правят това за другите, а за да оставят диря в историята – те имат достатъчно и да пръскат, и да живеят охолно, и да си позволят да даряват, така че не може да говорим за себеотрицание.
От други бедни. Подсъзнателна нужда да помогнеш на друг като теб. В основата ù е желанието и на теб да ти помогнат.

Да обобщим – всяко действие, в резултат на което индивидът получава някаква материална облага или някакъв вид удоволствие, та било то и душевно, е подбудено от вкоренения в съзнанието му егоизъм.
По тази логика единственият възможен случай на алтруизъм, колкото и странно да звучи, остава да бъде когато чрез действията си индивидът си причинява не радост, а болка и то противно на логиката и желанията си.
Вероятно в момента си мислите, че такъв случай не съществува, но грешите. Съществува и се нарича мазохизъм – тоест, когато в разговори и каквито и да е било отношения, най-често ти поемаш негативите.
Разбира се, и този вид дейност, както всички други води началото си от егоизма, понеже по някакъв не особено нормален начин, индивидът все пак получава някакво удовлетворение или просто е свикнал с болката и това не му прави никакво впечатление, а продължава единствено в името на навика.

Аз обаче не осъждам егоизма. Той е неизменна част от нас и без него нямаше да оцелеем до днес. Но просто ми се струва, че докато не го премахнем от съзнанията си, няма да се различаваме съществено от животните. А премахването определено няма да е лесно... И едно е сигурно – няма да стане само с биене в гърдите и голи думи.

1 коментар:

  1. Китайците са казали, че егоизмът е тежка болест. В интерес на истината, трябва да се прави разлика между достойнство и егоизъм. Егото е тиранин,неговата функция е съвсем различна от тази на душата - то иска единствено да притежава, а не да обича. Поради тази причина егото отчуждава и разделя хората, вместо да ги сближава. Докато има его, ще има нещастия, недоразумения и конфликти. Егото трябва да се контролира, а за това се иска будно съзнание, да осъзнаеш постъпките си в дадена ситуация. Ако владееш егото си, владееш себе си. И тогава няма да се налага да слизаш до нивото на животните, а напротив, показваш истинската си същност.

    ОтговорИзтриване