Хакерът

Снегът валеше вече от няколко дена и бе натрупал двуметрова покривка. Пътните артерии на града бяха запушени.
Хакерът седеше пред компютъра си трето денонощие, пишеше в чат-програма и слушаше музика. Кръстът го болеше все повече, а китката му се беше схванала над мишката, но страданията на тялото му не го интересуваха.
Не беше спал от дни, очите му под очилата бяха червени и подути.

Усещаше умората в задната част на мозъка си. Тя беше покрила като зимна мъгла съзнанието и затрудняваше мислите му. Спеше му се ужасно, но знаеше отлично, че е превъзбуден и няма да заспи, дори и да опита.
Усещаше и глад, а жаждата беше направо изгаряща.

Но той упорито продължаваше да стои и да пише.

Причината за това беше събеседникът му. По-точно, събеседничката. Тя беше всичко, което бе искал от живота. Умна, интересна, забавна. Имаха куп общи интереси, а мненията им съвпадаха, но не до степен да няма за какво да спорят. Тя беше... самото съвършенство.

Хакерът бе прекарал по-голямата част от живота си пред компютъра и знаеше как да провери дали някой е това, за което се представя. Бе проверил ip-то й, бе видял снимки, профили и всякакви подобни неща, които всеки човек оставя като дигитален отпечатък в мрежата. Бе говорил с нея и бе я видял с уеб камерата си. С една дума, не се съмняваше, че е истинска.

Но грешеше.

Стиховете и разказите ти са страхотни, мишле – така я наричаше, защото според профила й, тя беше няколко години по-малка от него – когато ги чета, усещам чувства и виждам картини, които никога не съм си представял, че ще минат през съзнанието ми... ти си уникална....

Хакерът продължаваше да пише.

Скоро започна да усеща жилите си сякаш свързани с пътеките в компютъра. Артериите и вените се сливаха с магистралите, кръвта и електрическият ток ставаха едно цяло. Той не можеше да се откъсне от екрана. Знаеше, че трябва да пие, да яде и просто да се отпусне и поспи. Но не можеше. Някаква сила, някакво пето взаимодействие го привличаше към екрана. Сподели това със събеседничката си. Тя му прати смееща се емотиконка и се пошегува.

Минаха дни.

Снегът се стопи и колите отново пропълзяха по ледените пътища.


Светлинните импулси препускаха през оптичните кабели. Пакетите информация се обработиха от сървърите, минаха през рутера на една сграда, после през суича в една стая, за да стигнат до определена уеб камера.

На нея се виждаше мъж, на около 30 години, облегнат на клавиатурата.

Мъжът не дишаше.

Мрежовите ботове изчистиха индексираните страници. Изкуственият интелект си беше свършил работата и изтриваше дигиталните следи от мрежата.

Аз съм баровче...

Аз съм баровче и тъпа
майка мене е родила;
и сега в количка скъпа
ме разкарва и се хили.

Аз съм баровче. Отричам
аз законите, моралът;
дай момиче да събличам
и навсякъде да галя.

Аз съм баровче и дрога
често аз употребявам.
Всичко българско и родно
плюя, храча и забравям.

Аз съм баровче и гасна
в дни жестоки, гадно време;
син съм на земя ужасна
син съм на дивашко племе.

На едно умно и красиво мишле

Вън е сняг и студ, и лед,
но на нас ни е добре,
пишем ние ред след ред,
мое мъничко мишле.

Нека пада вън снега
по широкото поле,
нас добре ни е така,
мое мъничко мишле.

Ето два е вече, три;
гледам твоето носле,
но на теб не ти се спи,
мое мъничко мишле.

А на мене ми се спи,
пък и леко ми е зле
и с притворени очи,
мое мъничко мишле,

зяпам компа и личи -
хич не виждам даже две,
просто толкоз ми се спи,
мое мъничко мишле.

А кога ще спя, кажи,
мое мъничко мишле?
Май е все едно, уви,
стига да ни е добре.
А пък вън вали, вали,
и е сняг, и студ, и лед...

На Иван

Познаваме се с тебе от години,
в началото те мислех за гадина -
тероризираше ме постоянно,
което хич не беше ми приятно.

Сега? Не че нещо е различно.
Да ме тормозиш още ти обичаш,
но свикнах и с това аз постепенно
и вече всичко туй ти е простено.

Познаваме се с тебе от години,
но ти наскоро доста довери ми
и всичко ще остане помежду ни -
не ще повторя нийде твойте думи.

Сега? Сега те чувствам много близък -
добър приятел ли?... Така излиза.
Не зная как приемаш ти нещата,
но май че тука има пръст съдбата.

Познаваме се с тебе от години
и спомени от тях прекрасни имам.
И редом с опитите за убийство
ценя аз твойто странно шегобийство.

Макар да не владееш тъмна Сили,
ти на крачка си от лукасови Sith-и
по дух, по сила и по издръжливост,
не си и точно пример за вежливост.

Познаваме се с тебе от години...

Вдъхновено от "Душа душа докосва"

Когато срещнах те за първи път
и взрях се във очите ти искрящи
разбрах, че може само твойта смърт
да спре огньовете във тях горящи.

Когато срещнах те за първи път
и устните ни във едно се сляха
разбрах, че неспособен е светът
да помрачи целувката ни плаха.

Вървяхме заедно по пътя общ
и всичко беше някак си магично
и през една безлунна, тъжна нощ
разбрах аз, че безумно те обичам.

Тогава взрях се в сините очи
с безмълвния въпрос на свойте устни
и с горест аз видях, че в тях личи -
не ме обичаш ти.

И ме напусна.

Емпатия

– Имаш едно желание. – каза духът и се взря в момчето.
– Искам да променя света! – каза то.
– Желанието ти е заповед за мен! – каза духът и изчезна.

Момчето се събуди. Чувстваше се странно. „Какъв странен сън!”, помисли си то, стана, изми се и отиде на училище.

Двама от съучениците му бяха притиснали в ъгъла на стаята „зубъра” на класа и го налагаха.
– Защо го правите? – попита момчето.
– Защо не? – попитаха хулиганите.

Момчето се приближи до жертвата, докосвайки ръката му. После с другата ръка докосна единия от хулиганите. Той мигом спря движенията си и се хвана за главата.
– Господи! Боли! – възкликна мъчителят, но продължи с дейността си.

През това време момчето докосна няколко от сеирджиите, които не се намесваха.

– Хайде, Стефане, Стояне, престанете! – развикаха се недоволно те. – Не виждате ли, че ни причинявате болка?

И под натиска на общественото мнение Стефан и Стоян престанаха.

Момчето завърши гимназията. В нея никой повече не посегна на друг.


Но това не беше достатъчно.

***

В залата беше задушно и топло, слънцето грееше вътре, а прозорците бяха отворени. Преподавателят държеше списъка и отбелязваше присъстващите.
- Мартин?
- Тук.
- Иван Димитров?
- Тук.
- Петър... Тук ли е Петър?
- Не, господин доцент, не сме го виждали днес.
- Кажете му, че няма да му дам заверка.
- Извинете, господин доцент, той е в болница, но каза, че ще отработи.
- А-а, това е друга работа. Благодаря ти.

– Защо излъга, Тодоре? - попита момчето, когато се възцари работното жужене на студентите около макетите.
– Как защо? Нали го знаеш тоя подмазвач...

Момчето погледна Тодор и той за миг усети болката на Петър. Усети всичко – липсата на пари, гладът, работата до късно, за да плати таксата, грижите по болната му баба... От сега нататък Тодор щеше да лъже, но не за да злепостави Петър, а за да го предпази.

Никой повече не изпита завист в този университет.


Но това отново не беше достатъчно.


***

- Уважаеми дипломати, събрали сме се тук да... ами за да се лъжем... Амм, аз... всъщност...

Момчето гледаше дипломатите и се усмихваше. Никой от тях нямаше да лъже повече. След време достигна и до по-висши институции и дори до Световната банка. Само поглед – и алчността изчезваше, заменена от чувството за вина и преживяването на бъдещите беди, които щяха да сполетят невинните хора.

И ето че момчето бе успяло да изкорени всички лъжи, злоба, завист и алчност по света. Вярно, бяха се водили опустошителни войни, а хората все още не можеха сами да спрат да нараняват другите, но под натиска на социума, се предаваха и преставаха. То знаеше, че зад всичко това стоят новите му сили, но също знаеше цената на тези сили – а тя бе, че всичко преминаваше първо през него, за да премине, отначало с докосване, а после дори само с поглед – и у другите.
За да постигне всичко това, то беше променило първо себе си, и чак тогава света. И той бе станал едно по-добро място.

Това вече, бе достатъчно.

Енергия

Човешката душа е източник на енергия. Тя обменя тази своя енергия с Природата и цялата Вселена непрекъснато. Понякога, само понякога, се случва двама души да обменят енергия помежду си. Това обикновено става балансирано. Но не винаги.

Той и Тя се срещнаха случайно. Доколкото е възможно да има случайности. Срещнаха се на плажа, малко след полунощ. Той се прибираше от дискотека, Тя беше излязла на чист въздух пред хотела. Говориха часове. Накрая имаха чувството, че се познават от години. Устните им се докоснаха само веднъж. На следващия ден Тя се прибираше, а Той щеше да остане да поработи до края на лятото. Не очакваха, че някога ще се видят отново, а и двамата имаха нужда от нещо красиво, което да си спомнят. Тази целувка беше това нещо.

Минаха години.

Листата в парка падаха и застилаха земята като кафяв, мек килим. Тя се разхождаше по алеите, когато го видя. Той веднага я позна. Седнаха на една пейка и си разказаха какво се беше случило с тях за времето, през което не бяха заедно. Разговорът протече така:

- От деня, в който ти замина, аз започнах да се чувствам странно. Ставах късно и закъснявах за работа. – каза той и сподави прозявката си – Едва изкарвах до следобед и заспивах направо на масата.
- Много е странно, че го казваш. Аз също се чувствах странно. Сякаш нещо ме зареждаше непрекъснато. Не се спирах и за миг. Ежедневието ми беше запълнено от седем сутринта, до дванайсет през нощта. Редувах учене с работа, работа с учене. Нямах умора.
- Много се радвам за теб. Сега как си?
- По същия начин, само че вече завърших и сега работя на две места. А ти?
- Зле. Направих си всички възможни изследвания и според всички лекари съм напълно здрав. Пия антидепресанти, кафета и енергийни напитки, но дори така съм активен през не повече от четири часа на ден. Не мога да работя, нищо не мога да правя.
- Много съжалявам. Не зная как да ти помогна.
- Не можеш. Виж... през всичките тези години ме крепеше спомена за онази целувка... Какво ще кажеш...

Тогава тя допря устни до неговите.

- Съжалявам, но трябва да тръгвам. – каза Тя, поглеждайки часовника си. – Закъснявам за работа.
- Благодаря ти. Дано се видим отново.

Минаха години.

Снегът беше затрупал пътя и никой не можеше да помръдне. Хората слизаха от колите си, за да се стоплят в близкия хотел-ресторант. Влизайки, тя го забеляза на последната маса.

- Здравей. Невероятно е, че се виждаме, нали? – попита Тя, отпивайки от кафето си.
- Да. Явно някой там отгоре иска това да се случва. Но стига за това. Как си?
- Не добре. След срещата ни в парка, усетих как нещо изсмуква силите ми. Наложи се да прекъсна и двете работи. Срещнах един човек. Роди ни се дете. С него се разделихме, детето ходи на градина, но няма как да го гледам ако не работя.
- Знаеш ли, това е много странно. Аз... се справям много добре... откакто се срещнахме. Завърших вечерно училище и си намерих добре платена работа. Енергията, която ми липсваше преди, магически се върна при мен. Хммм...
- Нали не мислиш, че...
- А какво друго да мисля? Нали осъзнаваш, че между нас има връзка? Всеки път когато те видя, усещам пулса на Вселената.
- Значи трябва да решим...
- Да, именно. Очевидно между нас има енергийна връзка и по някакъв начин, полярността й се сменя, но какво...
- Целувката! – досетиха се те едновременно.
- Значи...
- Замълчи! – каза той и я целуна.
- Не мога да направя това. Как да се радвам на живота когато знам, че ти се измъчваш?
- Какво друго предлагаш?
- Да се срещнем след две години, когато отново ще сменим полярността.
- Става.

Минаха две години.

После още две.

И още две.

Беше пролет. Всичко живо се събуждаше за нов живот. Тя тъкмо се връщаше от гроба на дядо си, любувайки се на цветовете на дърветата и на песните на птиците, когато едно име на надгробен камък привлече вниманието й. Там лежеше Той. Тя успя да се свърже с родителите му и те попълниха празните места.
Той бавно умирал без никой да знае причината. Нямал сили за нищо. Последните му думи били – „Дано с повяхването на моя, разцъфтят два други живота.”

Тогава тя се разплака.

Но вече беше късно.

Столът

На стола леден аз седя
и чакам края неизбежен.
Присъдата ми във съда
нали отдавна ти изрече?

Привързани ръцете с връв,
краката - стегнати до кокал.
В сърцето всяка капка кръв,
кипяща във безсилна болка.

А зад стъклото гледаш ти
и пръстът ти е на бутона.
Не трепваш даже със очи,
додето пускаш в мене тока.

На стола леден аз седя
и облекчено чакам края.
Надежда има и в смъртта,
че ще ти липсвам малко. Зная.

За Вероника

Пристигаш ти, а аз не зная
дали все още те желая...
дали приятели сме само,
или ще бъдем с тебе двама.

Пристигаш ти, а аз те чаках
тъй дълго и във мене мрака
не стигна светлия ти образ.
Пречистваше ме свята болка...

Пристигаш ти, а аз не зная
дали това ще бъде края
или пък новото начало
на нещо хубаво и бяло.

Пристигаш ти...

Болката

Натоварени с проклятия
идват мислите - разпятия...
Мойта болка е божествена
и на кладата й жертвена
изгарям аз със блясъци,
а ужасните ми крясъци
не чува никой смъртен...
И стихът ми незавършен
като змей увива се,
със врат прекършен
и отива си... Отива си.

Опит за бели стихове: Нефи

Привет, приятелко моя,
навярно си прося аз боя,
но искам отдавна да кажа
нещата, които усещам
и чувствам, и мисля, макар че
да изгубя у тебе другарче,
изповедник, критик и опора
смразява перото в ръката
и думите в гърлото спира.
Имаш нисък праг на обида,
за глупости сърдиш се често,
дори и от мъничко нещо
правиш проблеми големи.
Много си рязка със мене -
във разговор всеки проведен
ти сякаш със мене се караш,
и чувствам вина, ако споря,
затуй си затварям устата.
Но мъчи ме туй от години
без думичка аз да обеля,
понеже страхът ме сковава.
Реши ти дали заслужавам
така всеки път да се мъча.
Това, което у теб уважавам
са твоите искрени думи,
макар и понякога резки
за стихове мои и песни;
дори да ги считам чудесни
успяваш кусур да намериш...
Чувствам те близка аз много,
но страхът от последното сбогом
превръща се в пречка голяма
за отношение всяко със тебе -
на изповедник, опора и приятел.
Туй всичко ти казвам не с лошо
не с цел да коря, обидя, засегна,
опитвам само с душа да пресегна
до твоята, до умът, до сърцето...
Ако обидил съм те, моля, прости ми,
но трябваше туй аз да кажа.
От тебе всичко зависи
и само те моля, моля те аз -
помисли си.

Опит за бели стихове: Ками

Мила моя, Ками,
ти спечели нявга любовта ми,
и до днес във мислите присъстваш,
като приятел най-добър и верен...
макар със избор лековерен
ти съзнанието свое да разкъса,
и макар с болезнената връзка
да опустоши душата своя нежна
и потъна в мисли неприятни,
зная, сила в тебе има много,
ти - подобно феникс - се възправи
и успя да почнеш отначало,
но уви, не беше писана и тази
връзка със младеж чаровен,
от света ужасен неотровен,
и сега, отвърната от него,
ти търсиш себе си и опознаваш
своята душа - красива, нежна,
но знай, че туй е неизбежно -
ще се влюбиш, ще обичаш,
ще загубиш ти отново някой,
туй част е от живота ни прекрасен
и затуй когато момък някой с поглед ясен
предложи ти сърцето свое на тепсия
и душата си крилата -
ах, вземи я.
Да, вземи я!

На Ками

Любимата на Данте - Беатриче,
навярно е била добро момиче,
но не и колкото е мойто Камеличе.
Навярно някъде в чужбина,
на Ками ще й казват Камелина...
Да, трудно е било в живота
на мойта мила Камелота,
но тя справила се е отлично
със всичко - тъпо и логично.
Любимата на Хамлет е Офелия,
обича тя до смърт - кое ли я
накара жално тъй да плаче...
Не зная. Зная само че Камелия
навярно повече ридала е,
със един неверник за раздялата...
Тя, мойто мило Камче.
Изправи се накрая тя обаче,
поизтупа се и почна пак да крачи...
Тя, моето юначенце -
мойто мило, сладко Камченце.

Другите сред нас - допълнение

Видове мутанти и източници на дарбите им:

1.Телекинетици:

Чрез съзнанието си, те могат да контролират кондензирания Абсолют, който се намира между атомите на веществата. Те могат да го движат в различни посоки като цяло. Видимият резултат на това е движение на самия предмет или същество.


За повече информация, посетете следните постове:

Другите сред нас - основи.

Другите сред нас - Войната.

Другите сред нас - основи

1. Какво е Абсолютът?

Абсолютът се намира в празното пространство - между атомите, между самите кварки. Тъй като материята в по-голямата си част се състои от празно пространство, може да се каже, че е изградена повече от Абсолют, отколкото от кварки. Знае се, че материята е енергия, затворена в частици. Инертна. А какво е енергията? Енергията е потенциалът на материята да върши работа. Енергията не се губи, тя се трансформира и се освобождава от материята. Тогава какво е Абсолютът? Това е всичко във Вселената, различно от материя и енергия.
Абсолютът има две състояния – нормално (когато не контактува с материята и енергията) и кондензирано (когато контактува с тях). Кондензираното състояние е начинът Абсолютът да се превръща в материя и енергия. Повечето физици веднага ще скочат, че има ЗЗЕ (закон за запазване на енергията) и не е възможно да се създава енергия (или материя). И това е така. Тя просто се пренася от други паралелни Вселени. Абсолютът е обединяващото звено на всички възможни паралелни Вселени. Той е един и същ навсякъде и чрез него може да се пътува от една - в друга. Това пътуване става чрез хиперкубове, които отделят една Вселена от друга.

2. Какво е душата?

Душата е ядро от кондензиран Абсолют, задържано от връзките между невроните и нервните влакна в цялото тяло. Съществуват и натрупвания от Абсолют, които не са души. Наричат се Портали. Първото натрупване на Абсолют в нашата Вселена е довело до началото й, каквато я познаваме. Преди това е имало само нормален Абсолют. Първото натрупване отговаря на Вселенската Душа.

3. Какво е съзнанието?

Между съзнанието и душата има мост, който прехвърля мислите и чувствата от мозъка към ядрото от кондензиран Абсолют. Съзнанията на хората при работата си "отделят" Абсолют, обработват го и го създават в нови паралелни Вселени. Има съзнания, които при работата си създават материя и енергия. Съзнанието е връзката на живото с неживото. То се получава от критичната маса на връзките между невроните и изчезва, когато тези неврони умрат.

4. Какво става след като умрем?

Когато мозъкът умре, връзките между невроните и нервните влакна спират да функционират и вече нищо не задържа душата – ядрото от Абсолют се разпръсква из пространството, връщайки се в нормална форма.

5. Кои са мутантите и защо са такива? Каква е ролята на телепатите?

Човешкият род не е еволюирал физически от стотици хиляди години, дори милиони. Еволюцията при него е била в мозъка. Появили са се същества с по-голямо използване на мозъчния капацитет, същества телепати, телекинетици и т.н. Има няколко вида мутанти – телепати, телекенетици, пирокинетици, Лечители и Създатели. Съзнанието на Разрушителите (вж. 6.) се контролира от телепатите, които са си направили световна мрежа, предхождаща интернет, чрез която общуват и обучават останалите мутанти. Съзнанието на Разрушителите е разклатено, те имат раздвоение на личността и втората личност е нестабилна. Нормалното им състояние, в което не са опасни, е когато втората личност е в латентна форма, което се поддържа от един или няколко телепати. Ако тя напълно поеме контрола, се стига до Преобразуване (вж. 6.) и до Разрушител, чието първостепенно желание е да разруши Земята и може да го направи за секунди, преди да са го спрели. Мутант се става предимно в пубертета. Всички мутанти имат много силно чувство за предназначение, то съответства на морала при хората и на рефлексите при животните.


6. Кои са Другите и какво могат да правят? Какво е Преобразуване?

Понякога при мутациите се появяват същества, които могат да "боравят" с Абсолюта на по-високо ниво. Средното звено между обикновените мутанти и Другите са Лечителите и Създателите – те могат да "боравят" с Абсолюта, но не могат да минат през Преобразуване.
Другите биват Пазители и Разрушители. Скоро, след като дарбата им се прояви, те имат избор, дали да направят Преобразуване, или не. Преобразуването представлява освобождаване на кондензираното ядро - тоест, душата. Електрическите връзки между невроните биват поглъщани от ядрото и съзнанието, каквото го познаваме, престава да съществува.
Новороденият Друг вече не е нито мутант, нито човек. При него има единствено чувство за Баланс. Пазителите считат, че появата на хората и тяхното влияние върху Баланса е положително. Разрушителите считат, че емоциите и мислите на разумните същества объркват Баланса и затова искат да ги избият до крак. След Преобразуване, тялото им запомня формата си. Формата на човешкото тяло е последната форма, която Другият е обитавал и съответно винаги може да се върне към нея - без обаче да се извършват някакви процеси в тялото му. Човешката форма катализира кондензираното ядро и в нея Другите водят битки и се пренасят от една паралелна Вселена в друга. Тялото им може да приема всякаква форма, макар и вътрешният строеж да не е същия. Може да се преобрази в камък, животно или вълна. Може да се превърне в лъчи светлина и да се понесе в пространството.
С помощта на човешката си форма, Другите могат да кондензират Абсолюта около тях и да го превръщат в материя и енергия, като практически те просто извършват преноса им от друга паралелна Вселена. Тъй като те са от кондензиран Абсолют, могат да взаимодействат с материята и енергията, но не могат да създават живи същества и не могат да се размножават. Не могат да разделят същността си на няколко същности и да се намират на различни места. Те са навсякъде и са неделими.


7. Обикновените хора.

Вече говорихме за това какво е душата. Тъй като всеки човек има душа, която е по същество кондензиран Абсолют, той може да влияе на целия Абсолют във Вселената (нормалния), както и на останалите души и на Другите. Но това влияние е обусловено от човешкото съзнание, което е в пъти по-несъвършено от еквивалента му при Другите. То не може да кондензира нормалния Абсолют около него. Не може и да създава материя или енергия от него, защото въображението му не е достатъчно развито, за да може да обхване всички частици, които се пораждат. Тогава каква е ролята на обикновените хора във всичко това? С появата на първия човек и раждането на неговото съзнание, във Вселената настъпва нова ера. Всеки човек може да усети пулса на Вселената и това се случва когато в съзнанието му нахлуят вълни с определена честота (музика) и по тялото му полазват тръпки. Това са нервните окончания, които в този момент вибрират и душата му (ядрото) се свързва с останалия Абсолют. Когато човек генерира мисли и чувства, те влияят на цялата Вселена и се разпростират във формата на вълни в нея със скорост многократно надвишаваща тази на светлината. Въображението не е нищо друго освен (несъвършен) начин да погледнем в другите паралелни Вселени. Важно е да се отбележи, че само материята е обвързана със свойството размер. Душата може да бъде сфера с диаметър 1 мм, може да се разпростре над цялата планета и така да взаимодейства с други души. Тя няма постоянна форма. Правим това всеки ден, без да се замисляме.

8. Еквивалента на съзнание при Другите.

Другите нямат съзнание. Те могат да контактуват с материята и енергията, но не ги виждат като такива. Те усещат нормалния Абсолют във всички форми на материята. Те не общуват с мисли и понятия, нито дори с картини. Те "усещат"...


9. Смисълът на живота.

Смисълът на живота като цяло е да се зароди, да еволюира докато се стигне до разумно същество. Неговата душа е от кондензиран Абсолют и вече може да влияе на цялата Вселена. После, отново чрез еволюция, но този път в мозъка се стига до Другите, които "усещат" и се борят за Баланса.
Пазителите и Разрушителите всъщност са две страни на едно и също, различават се по психологията, която са наследили от човешките същества – тя не може да бъда променена. При еволюцията винаги се стига и до същества телепати. Пропусне ли се този етап, или бъдат ли отстранени прекалено рано, цялата планета бива разрушена от само един Разрушител, създаването на Пазители спира, заедно с целия живот.
Смисълът на живота и целта на Мултивселената е в Баланса.

10. Какво е Балансът?
Мисля по въпроса.

За повече информация, посетете постовете:

Другите сред нас - Войната.

Другите сред нас - допълнение

За теб така и нищо не написах...

На Светлана

Помня... сякаш беше вчера
как качих се аз на влака;
как пред НДК те чаках,
а в ума ми бе химера.

Помня свойта изненада,
щом видях те променена...
Ти навярно вместо мене
друг очакваше със радост.

Но е редно май да върна
малко по-назад нещата -
в осми клас добри познати;
не успях да те прегърна...

Не че исках... Вероятно
ти копнееше за нещо...
аз успях спокойно, вещо
да изтръгна мисъл всяка

от прекрасната главица
за романс или каквото
там очакваше горкото
коте с нокти на лъвица.

А сега, какво да кажа,
щом написах твойто име,
щом погледнах две-три снимки...
Туй... туй време ще покаже.