6 ноември 2012 г.

Емпатия

Имаш едно желание. – каза духът и се взря в момчето.
Искам да променя света! – каза то.
Желанието ти е заповед за мен! – каза духът и изчезна.

Момчето се събуди. Чувстваше се странно. „Какъв странен сън!”, помисли си то, стана, изми се и отиде на училище.

Двама от съучениците му бяха притиснали в ъгъла на стаята „зубъра” на класа и го налагаха.
Защо го правите? – попита момчето.
Защо не? – попитаха хулиганите.

Момчето се приближи до жертвата, докосвайки ръката му. После с другата ръка докосна единия от хулиганите. Той мигом спря движенията си и се хвана за главата.
Господи! Боли! – възкликна мъчителят, но продължи с дейността си.

През това време момчето докосна няколко от сеирджиите, които не се намесваха.

Хайде, Стефане, Стояне, престанете! – развикаха се недоволно те. – Не виждате ли, че ни причинявате болка?

И под натиска на общественото мнение Стефан и Стоян престанаха.

Момчето завърши гимназията. В нея никой повече не посегна на друг.


Но това не беше достатъчно.

***

В залата беше задушно и топло, слънцето грееше вътре, а прозорците бяха отворени. Преподавателят държеше списъка и отбелязваше присъстващите.
- Мартин?
- Тук.
- Иван Димитров?
- Тук.
- Петър... Тук ли е Петър?
- Не, господин доцент, не сме го виждали днес.
- Кажете му, че няма да му дам заверка.
- Извинете, господин доцент, той е в болница, но каза, че ще отработи.
- А-а, това е друга работа. Благодаря ти.


– Защо излъга, Тодоре? - попита момчето, когато се възцари работното жужене на студентите около макетите.
– Как защо? Нали го знаеш тоя подмазвач...


Момчето погледна Тодор и той за миг усети болката на Петър. Усети всичко – липсата на пари, гладът, работата до късно, за да плати таксата, грижите по болната му баба... От сега нататък Тодор щеше да лъже, но не за да злепостави Петър, а за да го предпази.

Никой повече не изпита завист в този университет.


Но това отново не беше достатъчно.


***

- Уважаеми дипломати, събрали сме се тук да... ами за да се лъжем... Амм, аз... всъщност...

Момчето гледаше дипломатите и се усмихваше. Никой от тях нямаше да лъже повече. След време достигна и до по-висши институции и дори до Световната банка. Само поглед – и алчността изчезваше, заменена от чувството за вина и преживяването на бъдещите беди, които щяха да сполетят невинните хора.

И ето че момчето бе успяло да изкорени всички лъжи, злоба, завист и алчност по света. Вярно, бяха се водили опустошителни войни, а хората все още не можеха сами да спрат да нараняват другите, но под натиска на социума, се предаваха и преставаха. То знаеше, че зад всичко това стоят новите му сили, но също знаеше цената на тези сили – а тя бе, че всичко преминаваше първо през него, за да премине, отначало с докосване, а после дори само с поглед – и у другите.
За да постигне всичко това, то беше променило първо себе си, и чак тогава света. И той бе станал едно по-добро място.

Това вече, бе достатъчно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар