30 септември 2011 г.

Животът е прекрасен

Имаше едно време едно момиче, което обичаше целия свят. То беше не по-малко красиво от „царската дъщеря” в приказките и не по-малко умно от „бедната мома” в същите тези приказки. Само че, съвсем не като в приказките, живееше в едно провинциално градче на една провинциална държавица. И, съвсем не като в приказките, се влюби в едно момче, което по нищо не отстъпваше на „най-малкия брат” или на „красивия принц”, но пък орисниците, за зла съдба, му бяха лепнали етикета „без бъдеще” на красивото челце още от раждането. И то си порасна с него. А покрай него порасна и момичето.
Двамата, разбира се, се ожениха и, по някакво небивало чудо (може би единственото в този разказ), останаха в същото това провинциално градче на същата тази провинциална държавица, за която идеше реч в първия параграф. Но поради въпросния етикет ли, поради що ли друго, отново съвсем не като в приказките, животът им протичаше напълно безбурно, безшумно, безпарично и нормално.
Порасналото момиче беше запазило своята любов към всичко живо и своята безкрайна доброта. Откакто се бе родило, то не беше наранявало никого и никога нямаше да го стори. Тази негова доброта и красота му бяха достатъчни да живее точно като в приказка. То обичаше своето пораснало момче и не можеше да си представи живота без него. Неговата любов бе такава, че не му беше нужна същата взаимност, но въпреки това я имаше. Момичето обичаше точно толкова силно и предано, колкото бе обичано. И това му беше предостатъчно, за да бъде щастливо. А двете деца, които се родиха на влюбените, бяха просто венецът на това щастие и плодовете на искрената им любов. Но за беда….
Защо за беда ли? Защото не всеки живот е като приказка. Не всеки има толкова малко и в същото време толкова безкрайно много, колкото това момиче. А и не всеки може да бъде щастлив с малкото, което има. И момичето накрая стана жертва на злобата, която никога не беше изпитвало през живота си.

През един хубав летен ден, когато слънцето, както винаги, грееше и птичките пееха, двамата влюбени се връщаха от разходка с двете си деца – момченце и момиченце. Вярно, връщаха се малко по-рано от предвиденото, защото на малкото им момиченце му беше станало лошо, но все пак всички бяха усмихнати, защото знаеха, че „няма страшно, зъбчето ще мине”. Порасналото момче, таткото, отвори странно открехнатата врата повече с изненада, отколкото със страх, и се сблъска с гледка, която не бе очаквало да види през живота си – двама от милите им съседи най-спокойно тършуваха из дома му, а третият услужливо изключваше от контакта стария цветен телевизор – единствената що-годе ценна вещ в цялата къща. Порасналото момче не се обиди, нито изпита дори капчица ярост. В този същия миг сърцето му се изпълни единствено със съжаление – безкрайно съжаление към нещастните хора, които посягаха на бедния им дом, от който нямаше какво да вземат; които посягаха на бедния им живот, от който не можеха нищо да вземат...
И точно това съжаление, което така ярко се изписа в очите му (защото то не можеше и не искаше да крие нищо), допълни последната капка, която преля чашата. Милият съсед, който стоеше отдясно на момчето и извън полезрението му, без да сваля усмивката си, описа чудесна дъга с щангата, която държеше, и напълно като по книга свали на земята своя противник. После повтори движенията си и към двете дечица. Порасналото момиче/майката/, което обичаше целия свят, нито избяга, нито се развика истерично – не само защото това нямаше да възкреси мъртвото й момче и дечицата й, нито да спаси самата нея, но и защото цялата й същност упорито отказваше да проумее това, което очите й виждаха.
Другият мил съсед, който вече бе успял да измъкне телевизора и съвсем вещо да го увие с кабела, за да не му се пречка, го остави леко на земята и ненужно бързо скочи към порасналото момиче...
А през това време слънцето си грееше не по-малко силно, птичките пееха не по-малко красиво и нежно, хората се връщаха изморени от работа, подготвяйки се само за три неща – вечерята, спречкването с любимия човек и оттеглянето в собствената стая, за да се почне пак отначало на другия ден...
… Момичето, което обичаше целият свят, прегръщаше мъртвото тяло на порасналото си момченце и трупчетата на двете си дечица и за пръв път в живота си плачеше горчиво. То нямаше нито сили, нито желание да изключи оставеното да работи нарочно радио, което „пееше” не по-малко сладко от птичките за намалената престъпност и за повишения жизнен стандарт в милата провинциална държавица ...

…Разследването продължи около седмица, през която изключително „компетентните и некорумпирани” органи на реда за жалост не успяха да открият и заловят похитителите, но пък за сметка на това още по-изключително „моралната и услужлива” преса успя да раздуха и изкриви до такава степен „случая”, че куцо и сакато коментираше вещо съдбата на „като по чудо спасилата се от обира” млада жена …
… Порасналото момиче лежеше на болничното легло с очи, зачервени от плач. Не, то не плачеше заради лицемерните „съболезнования”, които му изпращаха всеки ден ненадейно изпълзяващи от всички дупки наоколо „близки”; нито за това, че не можеше да иде на гроба на съпруга и децата си; нито заради срамната болест, която изгаряше плътта му, то плачеше просто защото единственото му желание бе да отиде при децата и своето пораснало момче, а единственият начин, по който можеше да го стори, беше грешен пред дядо Господ.
…Момичето, което обичаше целия свят, така и не успя да зарадва милите съседи, като бъде благополучно изписано от болницата и не им даде възможност да повторят благословиите си този път по-успешно, довършвайки го напълно. Не, то, съвсем не като в приказките, просто почина без да има кой да го съживи. И дори, съвсем не като в приказките, смъртта му не беше причинена от липсата на душа, от любов или от нещо поетично и възвишено, а чисто и просто - от онази опустошаваща болка на безсилие, безизходност и срам, с която беше „благословено” за добрия си праведен живот и която спря сърцето му.
Преди да умре, то каза: „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН! НО, УВИ, …”

29 септември 2011 г.

Алтруизъм и егоизъм

Посвещавам на всички, които си мислят, че са безкористни човеколюбци и едва ли не всичко, което правят през животите им е подбудено от светъл алтруизъм и желание да помогнат на другите. (защото именно тези хора ме дразнят дори повече от самовлюбените егоисти, които поне не отричат истинските си мотиви)

Егоизмът е инстинкт. Той не е нещо, което избираш придирчиво от някой щанд и можеш да оставиш, ако не ти харесва. Егоизмът е вграден в характера и съзнанието ни, в манталитета и начина ни на мислене и да отричаме това, означава да отричаме самата си същност.
Всяко живо същество се стреми да оцелее и да отдаде генетичния си материал. Дали това се ръководи от слепите ръце на Еволюцията или на някаква друга сила, в момента не ни интересува. Факт е, че естественият подбор съществува и именно по този начин различните видове оцеляват във времето, приспособяват се към промените в средата и еволюират. Природата е организирана в множество цикли за усвояване и изразходване на енергия, изпълняващи се от хранителните вериги. В основата на пирамидата са растителноядните, а над тях са хищниците. Тревопасните имат най-силно развито чувство за самосъхранение, понеже те са под непрекъсната заплаха. С изкачването нагоре, степента на заплаха и самият инстинкт намаляват докато се стигне до хищниците от втори вид, които на практика нямат естествени врагове. Те трябва да се пазят единствено от себеподобни. Слабите и неприспособимите умират, а силните предават генния си материал на поколението. Това са железните закони на природата и никое живо същество не може да ги престъпи...
До появата на разума.
От момента, в който първата искрица съзнание е проблеснала в съзнанието на маймуната, до днес, човечеството е извървяло огромен път. Минали сме през почти всички звена на веригата, за да се настаним накрая на самия ù връх. И през всичкото това време инстинктите са отстъпвали на разума, докато накрая той почти напълно ги е изместил. Когато човекът се е научил да създава и използва оръжия – от най-простото копие или пръчка до водородната бомба, той вече се е настанил безусловно на върха на хранителната верига, превръщайки се в господар на природата и консумент от последен тип. Тъй като вече не е имал естествени врагове, нормално е да се предположи, че инстинктите му почти напълно са изчезнали, но това не е станало по редица причини.
Първо, само на пръв поглед не е имал естествени врагове – всъщност, враговете са били от самия му вид и то много по-опасни и жестоки отколкото който и да е било хищник може да бъде, понеже не са имали мярка и не са се водили от глад и от желание за оцеляване, а от друг вид желания, които са се зародили заедно със създаването на първите племена и материални предмети – власт и вещи. Егоизмът всъщност е разновидност на инстинкта за самосъхранение, който се е нагодил според изменената среда. А именно – цивилизацията и още по-точно, обществения живот.
И второ, колкото повече се разраствало човечеството, толкова по-голям ставал броят на естествените му врагове – всеки един от другите можел да му завиди за нещо, което има или да пожелае същото, което той иска.
С развитието на разума, заплахите върху организма нараснали значително и така, паралелно със социалния инстинкт се е развивал и друг, на места допълващ, на места отричащ го, егоцентричен инстинкт.
Днес възможните начини по които можеш да умреш всеки ден са обезпокоително много:
Това може да е плод на нелепа случайност – да те блъсне кола, например, или да паднеш някъде, или дори някое желязо да ти падне на главата от висок строеж – всичко това, колкото и глупаво да изглежда, е напълно вероятно. А може и да пипнеш някоя силно смъртоносна болест и да си отидеш без време.
Може и да бъдеш убит без някой да има нищо лично към теб – късно вечер да те ограбят и убият крадци на улицата, да речем, или дори някой да влезе в собствения ти дом и не само да те обере до шушка, но и да те убие, защото си се противил. Може да се озовеш на неподходящото място в неподходящото време и да отнесеш чуждия куршум или да станеш изкупителна жертва и да получиш смъртна присъда заради някой друг.
А може и някой много да те мрази и просто да те убие или да плати на други да го сторят... Във всяка хапка храна която ядеш може да има отрова, в колата ти всеки ден може да бъде поставена бомба (особено ако е западна с черни стъкла и някой те обърка с мутра), може въздухът, който дишаш да е заразен с бактериологично оръжие... или пък някой да ти промива мозъка по телевизията...
И към всичко това се прибавя напълно реалната възможност да бъдеш изпарен за част от секундата в една атомна война или да бъдеш облъчен и да умреш в мъки.
Така че няма как да закърнее инстинктът ни за самосъхранение – просто му се налага да се видоизмени и приспособи към новите условия. И тъй като няма как да предотвратиш нито една от изброените по-горе възможности, остава ти да изстискаш максималното от живота и да изживяваш всеки ден като последен (така обикновено лудите глави доста скъсяват животите си с различни пороци и не им се налага да чакат много дълго този последен ден).
Освен това, човекът е единственото същество, което осъзнава напълно съществуването си, а заедно с него – неизбежната си смърт и много хора се отдават на всякакви зависимости и, водени от мисълта „ако ще мра, поне да знам от какво и да си направя кефа”, грубо пренебрегват близките си и бавно се погубват.
В днешното общество обаче, има далеч по-неприятни алтернативи от добрата стара бърза смърт, позната ни от векове. До такава степен сме се пригодили към живота в общество, че попаднем ли извън него сме загубени. Дори самата мисъл да прекараме животите си някъде далеч от града и цивилизацията ни изпълва със страх. Защо е така? Дали защото сме свикнали да мислим, че щом нещо е организирано, то от него все пак има някаква полза, или защото така е по-лесно, отколкото да изработваме сами храната си? По-скоро е второто.
Дали праисторическият ловец, зъзнейки от студ и гледайки със страхопочитание звездите в тъмната нощ след цял ден ловуване е могъл да си представи дори, че някой ден неговите прадеди по същото това време на нощта ще се изтягат блажено в топлия креват, зяпайки малоумни предавания и дъвчейки долнопробни полуфабрикати? И дали е мечтал за нещо подобно? Едва ли. Но от друга страна тогава разумът му е бил още неразвит и може би ако е можел да проумее същността на днешния живот, той би му допаднал.
Може би...

Но аз се отклонявам. Мисълта ми беше, че днес например, една по-ужасна алтернатива от смъртта е безработицата – или поне тази в страните от третия свят надолу. Защото ако някое безмозъчно мафиотче те гръмне, поне ще ти спести мъките, непрекъснатия глад, неудовлетворението от света, живота и твоето място в него и всички други сладки неща, над които разсъждават безработните докато скубят отчаяно косите си. Да, излиза, че е доста по-страшно да не успееш да завършиш или пък дори да нямаш възможността да влезеш в някой що-годе приличен университет поради било то парични, било други причини, отколкото някой да отнеме насилствено живота ти. Защото при втория вариант всичко ще свърши бързо, а при първия ще се проточи с години и смъртта ще настъпва бавно, съпровождана от непрекъсната неудовлетвореност, потиснатост и депресия. А освен това към теб ще се навържат и партньор, и деца, и близки... и един куп гърла на които ще трябва да пълниш, а няма да има с какво...
А като оставим настрана специализацията, след като веднъж се уредиш и започнеш работа, има толкова много неща, които могат да се спънат по пътя ти и се налага всекидневно да се бориш с такива пречки, че няма как да не мислиш за себе си. Та за една дребна забележка към някой високопоставен можеш като нищо да изхвърчиш или дори да влезеш в затвора и да провалиш живота си! Няма как да не правиш компромиси със своята съвест, която впрочем също е едно от абстрактните понятия на разума.
И най-лошото е, че никога не отговаряш единствено за себе си, а към теб за навързани много други хора и пропаднеш, пропадат и те... В този случай борбата за отстояване на честта и достойнството ти се превръща в нещо смешно и жалко.
Изобщо цялата действителност благоприятства за деформиране на инстинкта за самосъхранение в друг един инстинкт – да гледаш ти да се уредиш и на теб и на най-близките ти да ви е добре, пък другите каквото щат да правят.
Толкова ли е чудно тогава, че хората са егоисти?
Като се замисли човек, другояче и не може – не можеш да се бъркаш в чуждите животи, още повече, че няма и кой да ти позволи. А и... не е нужно.

Двете най-важни неща, с които разполага всеки човек и които никой не може да му отнеме са времето и потенциалът. Потенциал като възможности и като желание да ги развива. Той се разгръща благодарение на целите, които си поставяме и изпълняваме една след друга (или не успяваме да изпълним).
А всички тези цели, понеже идват от съзнанието ни, дълбоко в своята същност са користни и егоистични – толкова дълбоко, че често дори не си даваме сметка за това или просто да не искаме да го повярваме. Абсолютно всички.
Не вярвате? Кажете тогава кои не са. Нека започнем с най-често сочените като себеотрицателни:
1. Грижата на родителите за децата им, започваща от самото им раждане (и то не на всички родители, ама карай).
Ами какво според вас е майчиният инстинкт, ако не едно средство за продължаване на вида? Нима го няма и при животните? Напротив – налице е при всички утробни бозайници и не можем да го наричаме себеотрицание освен ако някой не смята, че съществуват, например, кози алтруисти.
Всички чувства на роднинска обич и привързаност в своята същност са породени от чист егоизъм. Чувството, че се грижиш за своята кръв и плът, че предаваш спомени и опит, надеждата да не си сам когато остарееш, желанието ти твоите деца да те надминат и да постигнат това, което ти не си могъл... Нима това не е чиста проба егоизъм?
2. Синовната обич.
Това е абсолютно същото, само че от страна на децата – в момента, в който бебето осъзнае, че майката, и съответно източникът на храна, не е част от неговото тяло, а напротив – извън него е и е напълно възможно да не се появи мигновено когато се породи гладът, то започва да обича. В ранното детство обичта е породена от страх майката да не си отиде, защото тя се грижи за него и детето е напълно беззащитно без нея. Тази връзка остава за цял живот, и много рядко нещо може да я разруши.
Но отново, в същността си тя си остава егоистична.
3. Саможертва.
В името на някой човек. Ясно е, че ако този човек означава нещо за нас и не ни е безразличен, то ние няма как другояче да постъпим. Ако знаем, че сме могли да го спасим с жертвата си, цял живот би ни боляло и на практика ние избавяме себе си от тази болка.
В името на човечеството. Отново частен случай на инстинкта за съхранението и продължението на рода, който важи и за човешкия вид като цяло. Пък и няма какво да надяваме романтичните очила – подобни мъгливи понятия като жертва „в името на човечеството” се срещат само в скъпите екшъни и нямат никакво покритие в нашия свят. Не са наблюдавани случаи някой да е спасил цялото човечество.
В името на идея, идеал, виждане. Въпреки абстрактната същност на обекта, това действие отново се причислява към избавянето от по-късно съжаление и болка. Пък и тази идея до такава степен ни е обсебила, че ние я защитаваме като част от себе си.
4. Връщане на намерени пари. Това не е алтруизъм, а дълг. Както отстъпването на мястото на по-възрастен и редица други неща, това е плод на доброто възпитание. Хората, които не постъпват по този начин просто не са добре възпитани.
5. Даване на пари на бедните.
От богати хора. Меценатите не правят това за другите, а за да оставят диря в историята – те имат достатъчно и да пръскат, и да живеят охолно, и да си позволят да даряват, така че не може да говорим за себеотрицание.
От други бедни. Подсъзнателна нужда да помогнеш на друг като теб. В основата ù е желанието и на теб да ти помогнат.

Да обобщим – всяко действие, в резултат на което индивидът получава някаква материална облага или някакъв вид удоволствие, та било то и душевно, е подбудено от вкоренения в съзнанието му егоизъм.
По тази логика единственият възможен случай на алтруизъм, колкото и странно да звучи, остава да бъде когато чрез действията си индивидът си причинява не радост, а болка и то противно на логиката и желанията си.
Вероятно в момента си мислите, че такъв случай не съществува, но грешите. Съществува и се нарича мазохизъм – тоест, когато в разговори и каквито и да е било отношения, най-често ти поемаш негативите.
Разбира се, и този вид дейност, както всички други води началото си от егоизма, понеже по някакъв не особено нормален начин, индивидът все пак получава някакво удовлетворение или просто е свикнал с болката и това не му прави никакво впечатление, а продължава единствено в името на навика.

Аз обаче не осъждам егоизма. Той е неизменна част от нас и без него нямаше да оцелеем до днес. Но просто ми се струва, че докато не го премахнем от съзнанията си, няма да се различаваме съществено от животните. А премахването определено няма да е лесно... И едно е сигурно – няма да стане само с биене в гърдите и голи думи.

27 септември 2011 г.

Мазохизъм и садизъм

Известно е, че човек има свободна воля и има много възможности как да си изживее живота. Но на практика тези възможности могат да бъдат сведени до две категории: мазохист или садист. Не ме разбирайте строго буквално. През живота на човек на него много пъти му се налага да се сблъсква с останалите хора по един или друг начин, било то като приятели, любими, близки или само временни познати, с които е длъжен да се съобразява. Именно при тези отношения се оказва, че той има само две линии на поведение, между които може да избира – дали да наранява себе си, или другите. През повечето време характерът на човек се колебае между тези две състояния и нито едно не взема превес. Но мине ли пубертета, в повечето случаи вече се е нагодил към по-добрата за него.
Аз съм мазохист. Избора си направих сам, но до голяма степен той бе подготвен и обусловен от външните условия.
Целта на този текст е не да събуди съчувствие или присмех, а напротив – да докаже тезата ми и да разкрие как точно човек става такъв и как да бъдат разпознавани подобни хора.

Болката е неизбежна част от животите ни. Не става дума само за физическата болка, най-често свързвана с някаква травма, а и за психическата; става дума за неудовлетвореността, самотата и вътрешната пустота. Болката има много различни лица.
През своя живот аз съм виждал отблизо повечето от тях.
Започвам с физическата.
Като малък съм боледувал много – просто се чудя как нашите са ме издържали. А най-лошото е, че всичките ми болести се отличават с едно – никой, ама абсолютно никой: ни доктор, ни билкар, ни ирисолог – не може да каже какво, по дяволите, не ми е наред. Първите им заключения всеки път са, че не би трябвало да ми има нищо. Да, обаче на мен винаги ми има!
Най-ранният ми съзнателен спомен е от една много продължителна болест, чието име така и не се разбра. Стомахът ме разкъсваше от болки, а нито хапчетата, нито капките, праховете, нито инжекциите променяха положението. Направиха ми изследвания с всички апарати, познати на човечеството и въпреки всичко не откриха абсолютно нищо.
Трябваше да се примиря с болката, тъй като просто нямах друг избор.
И аз се примирих.
В началното училище помня само стотиците отсъствия – този път заради синузита си и всички „приятни” последствия от него. Само за информация на читателите – периодът на боледуване при мен винаги е един и същ – от проста настинка, през бронхит, до бронхопневмония – и обикновено не са необходими повече от пет дни за да стигна до усложненията. Прекарал съм бронхопневмония три пъти, като един от тях беше двустранна.
В основното двеста отсъствия на година за мен бяха нищо. През по-голямата част от времето си учех сам и преписвах чужди тетрадки. А през зимата почти нямаше две седмици, през които да ходя редовно на училище.
Вярно, в средното поех нещата в свои ръце и за всичките пет години нямах повече от петдесетина отсъствия по болест, тъй като си казах – или ще се оправиш без антибиотик (това го казах на тялото си, де), или ще мреш! Тактиката подейства учудващо добре.
Но има и още. Почти няма част от тялото, която да не съм си чупил поне по веднъж, а за навяхванията си мога да изпиша цял роман. Сега, каква част от тях са причинени от външни обстоятелства и са били неизбежни, колко се дължат изцяло на невниманието ми и колко – може би на някакво подсъзнателно желание да си причиня болка, не се наемам да кажа.
Просто обичам да скачам от високи места и да прескачам всичко, което е високо под метър и трийсет (пределната граница за мен), било то бюра, чинове, столове или ракли, какво да направя?
Най-вероятно предпочитанието ми именно към този начин на изливане на хормоните и изразходване на енергията е подтикнато от начина ми на живот, тоест от характера ми. Някои хора се освобождават от излишната енергия като се бият, други подхващат някакъв спорт, трети тичат за здраве... Аз скачам. Е, не е толкова просто, разбира се. Може да се каже, че и моето е вид спорт – понякога когато усетя, че съм стоял твърде много време неподвижен и аз тичам и играя баскетбол или футбол, а скачането е постоянно мое занимание – практикувам го винаги, когато нещо ми се стори достойно предизвикателство.
А сега – психическата.
Тук нещата са по-сложни и объркани. Най-елементарно, психическата болка може да се раздели на две части – „болка, предизвикана от чувства” и „болка, предизвикана от думи, действия или отношение”.
Първата е тази, която сам си причиняваш, тоест, предизвикана е от твоите собствени чувства, които не намират ответ. Най-често става дума за несподелена любов или за някакъв вид неразбиране от страна на другите, поради прекалени различия във възгледите или други причини, които обаче не зависят пряко от тях.
Аз съм класически пример в това отношение. За несподелените си любови и неразбирането от страна на другите съм изписал толкова неща, че каквото и да кажа сега, ще се повторя, затова просто ще си замълча. (Още не съм открил причината за всичко това, макар и да съм почти убеден, че се крие в светогледа и отношението ми към собствената ми личност – отново продиктувано от горчивия ми опит.)
А втората е причинена изцяло от другите хора. Тази болка е неизбежна и я има във всеки спор, във всеки сблъсък на интереси или виждания. Рано или късно всеки индивид разбира, че не може да се противи на обществото (или групата, или цялото в което се намира) и се конформира. Разбира се, понякога това не става и той започва по някакъв начин да доминира над останалите, но това вече е проява на садизъм, за който няма да говоря сега.

Виждате ли, работата е там, че не става дума за единичен случай. Всеки човек инстинктивно се стреми да избегне болката – това е заложено в нас и като се замислиш, е задължителен инстинкт на всяко живо същество. Но когато тя се превърне в постоянно явление, когато постепенно тъгата и разочарованието заменят обичайното състояние на щастие – тогава възприятията ти започват опасно да се изменят. Съзнанието се стреми към спокойствие и щастие, но когато пречките за постигането им са твърде големи и не зависят от него, то автоматично възприема като добро настоящото състояние, за да избегне тежките сътресения и да спаси организма от побъркване.
Аз съм един такъв индивид. Знам, че това състояние не може да се нарече нормално, но ви питам: а кое тогава е нормално?
Дефиницията за нормално всъщност е много проста – тъй като не може да се избегне нито едно от двете състояния (садизъм и мазохизъм), то нормално съзнание е това, което съумее да намери равновесното положение между двете, с други думи – да уцели златната среда. Но там е работата, че пример за такова съзнание няма и вероятно никога няма да се появи, тъй като няма начин да избегнеш комуникацията с другите – и съответно споровете и различните мнения. И болка винаги ще има...
Следователно, нормални са тези хора, на които психическото отклонение (садизъм или мазохизъм) не пречи на отношението с другите, нито на начина на живот и професионалното развитие и дори въпреки него могат да постигнат душевно спокойствие.
Аз в момента се намирам в душевно спокойствие. Моето съзнание, подобно милиарди други, е успяло да се деформира до такава степен, че постоянната болка и незадоволеност да се възприемат като нормални и сега в душата ми цари мир. Мога да се усмихвам и смея искрено, а и да карам другите да се смеят – което е и всъщност условието на мен да ми е добре, но това е друга тема...
Всичко това е в реда на нещата. Никой не е съвършен, това не е и нужно. Опасното е друго – страх ме е, че душата ми, веднъж белязана с болка и тъга, няма никога да може отново да се зарадва истински. Страх ме е, че ще мога да обичам единствено хора, които ме нараняват; страх ме е, че един ден може и да срещна човек, който е готов да ме разбере и да ми бъде истински приятел и да го отхвърля, тъй като неразбирането му не ми причинява болка.
Вероятно ви е чудно след като осъзнавам всичко това, защо не се опитам да го променя, при положение, че като всички хора, имам право на избор.
Отговорът е прост – защото не искам.
Работата е там, че промените, особено цялостните – разбирайте на светоглед, отношение и възприятие на света, житейска философия, ако щете – изискват огромно количество енергия и сили за осъществяването си. А тази енергия ми трябва – тя е необходима на всеки, тъй като без нея не можеш да постигнеш нищо. Човек разполага с твърде малко време за да постигне само основните си цели, за да си позволи да го изразходва за промяна на избора си.
Освен това, каква друга алтернатива имам? Ето го и другият полюс:

Садизъм.
За разлика от мазохиста, садистът се отличава с по-силно изразена агресия, която винаги е насочена навън. В повечето отношения садистът живее по-добре, тъй като не задържа всичко в себе си и последиците от чуждите, както и от собствените му действия не рефлектират върху него.
Няма да коментирам проявите на физическо насилие, тъй като те са в границите на ненормалното и болното. Говоря за психическите садисти, тоест тези хора, които не зачитат чуждото мнение и не се интересуват какво причиняват с поведението и думите си.
Възможен е и така нареченият „неволен садизъм”, тоест, когато в една или в серия ситуации, лицето не съзнава болката която носят думите и действията му.
Проблемите на садистите произтичат от това, че в повечето случаи те самите не разбират колко проблеми и страдания причиняват на другите и всяко скъсване на отношенията с приятели, близки или любими им се струва необосновано; те веднага прехвърлят вината на другите.
Има още някои особености, които отличават мазохизма от садизма. Те се отнасят до количеството енергия, което е необходимо за поддържането им, тоест до усилията и времето, което трябва да се влага в тях.
Първо трябва да се отчете фактът, че насочената навън агресия е вградена в нас, което означава, че за да я потиснем или пренасочим, се налага да изразходваме много жизнена енергия. Но от друга страна двата компонента на психическата болка спестяват доста усилия и време на мазохистите и по този начин уравновесяват постоянното ù изразходване.
Садисти са били първите хора в зората на човечеството, когато цивилизацията още не е съществувала, а с нея и обществото. Садисти са и малките деца, преди възпитанието да им даде представата кое е лошо и кое добро. Можем съвсем спокойно да направим една аналогия между малките деца и предците ни, тъй като манталитетът им е почти еднакъв.
Тогава, за да си отговорим на въпросите защо и как са се появили мазохистите в миналото, е нужно да помислим как едно дете се научава че да причинява болка е лошо и че не може да получава всичко, което иска за сметка на другите.
Голяма роля в този процес играят родителите му, но основната част от работата върши собственото му съзнание, което се нагажда постепенно към социалния живот. Независимо дали ни харесва или не, ние сме социални животни и без това общество не ще оцелеем, а дори и да оцелеем, животът ни ще наподобява по-скоро този на животните, отколкото този на разумните хора. И ето какво става:
Детето, което в началото е свикнало да получава без да дава и да наранява без да се грижи за последиците, постепенно се приучава към покорство и в известна степен към мазохизъм – това е единствения начин да бъдат потиснати незадоволените му желания и да свикне с болката от неосъществяването на всичко, което си пожелае. По-късно, когато поеме само контрола над съзнанието си, то ще избере кой от двата пътя да следва – дали да потъпка всичко създадено в името на спестяването на време и усилия, или да продължи да изразходва жизнената си енергия за поддържането на мазохизма.
Положението с цялото човечество е аналогично. За да има някакъв прогрес и да могат отделните личности да се обединят в племена, а оттам и в нации и народи, влизащи в състава на цивилизацията, се налага у всеки да се изгради някакво ниво на поносимост и на пренебрегване на собствените желания в името на цялото. Естествено, и там е имало хора, които да потъпкат тези правила и да станат водачи, като вложат останалата излишна енергия в управлението на другите.
В основата на всяко управление се корени садизъм.
Не може да съществува общество изцяло състоящо се от садисти. Някои неизбежно ще бъдат по-силни и ще поемат властта, докато другите ще бъдат поставени в неизгодно положение. Напрежението, което ще се натрупва между двата лагера, ще причини или превръщането на управляваните в мазохисти, или ще избухне, водейки след себе си вълна от преврати, революции и граждански войни, които в крайна сметка ще доведат до разцепването на обществото и превръщането му в стадо животни.
Не може да съществува обаче и общество само от мазохисти. Като изключим факта, че няма кой да го ръководи (понеже не можеш да управляваш без да причиниш някому болка), няма да има кой да причинява болка и съответно някои хора ще се принудят да изберат садизма.
Садизмът и мазохизмът са взаимнозависими и взаимодопълващи се човешки... нека ги наречем философии. Основата им е една и съща – нормалният стремеж на всяко човешко същество да избегне или намали болката за сметка на щастието и удовлетвореността. Те преливат една в друга и до зрялата възраст на човека почти никога не може да се определи коя от двете е избрал.
Да обобщим – садизмът е добър за индивида, тъй като насочва агресията навън и тя не се натрупва. Мазохизмът е добър, тъй като след време човек престава да се страхува от болката, а освен това не я причинява на другите.
Всичко дотук беше не особено интересна теоретична част. Време е за практиката.
Въпросът е: след като съществуват тези два вида, как да ги познаем?
За всеки от вас вече няма да представлява трудност да разпознае едната от двете философии в лицето на близките, приятелите или познатите си, но въпросът е как да разберем при ограничено време или контакт с някого какъв е той всъщност – да речем, от един разговор или дори от една реплика? Или пък как да разберем самите ние към кой от двата типа принадлежим, при положение, че повечето пъти нямаме особено обективна оценка за действията си?
Във всяка ситуация има два типа поведение – нападателен и отбранителен. Тоест, има два начина да кажеш едно и също нещо. Например, класическата ситуация: някой ви е казал да свършите нещо като ви е посочил конкретно как, но по-късно работата се прецаква, защото методът е грешен и сега този човек ви търси сметка. Можете да съобщите за грешката по два начина, които означават едно и също, но носят различни чувства – „Ти така каза.” или „Аз така разбрах”. Усещате ли тънката разлика между двете? В обикновен диалог няма да обърнете внимание, но ако се замислите малко, първото е нападателно, а второто отбранително, тоест, в първото обвинявате другия, а във второто себе си.
Ако внимавате много добре и анализирате всяко изречение на другия, за вас няма да представлява особен проблем дори от няколкоминутен диалог да прецените нападателна или отбранителна позиция заема той. Не и много трудно да се досетите, че нападателната позиция обикновено заема садистът, а отбранителната – мазохистът. Възможно е, разбира се, по някаква причина индивидът да се преструва – тогава е необходимо повече време за разкриване на лъжата.
А сега по-трудното – да определите себе си. Ако от всичко казано дотук вие все още не знаете кой от двата типа сте, можете да изпробвате същия метод – при появата на такива конфликтни ситуации наблюдавайте и се опитайте да определите поведението си – дали е отбранително или нападателно.

На тези, на които тепърва им предстои да избират една от двете си алтернативи, искам да кажа следното: знайте, че изборът си е изцяло ваш, но ако не вземете предвид обстоятелствата и някои особености на характера си, то последиците от грешния избор ще ви струват много време и усилия, които можете да оползотворите за други, далеч по-смислени неща. Тъй че, умната!