30 април 2017 г.

Дракон

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Питам се какво ли още чакам...
Щом расте със времето и Мракът?
Мракът, който ме обгръща,
сърцето стяга със вериги тежки.
Мракът, който ме превръща
във роб, и редом с робите човешки
губя свойта силна същност.

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Колко дълго още аз ще чакам
да ме погребе вовеки Мракът?
Щом мога крилете да разперя
крилете си силни, могъщи,
земята изпод мен да трепери,
а Мракът от страх да се мръщи...
Кой смее със мен да се мери?

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Няма повече и миг да чакам
аз да ме погълне бавно Мракът!
Разпервам аз криле огромни,
и чупя всичките вериги тежки,
тъмницата остава само спомен,
изгаря Мрака от дъха ми жежки.

Летя в безбрежните простори.

17 април 2017 г.

Магьосник

Аз магьосник съм велик
и харесах те във миг
и сега ще те преобразя
аз във малко бяло зайче
после бързо ще те отнеса
във покоите си райски...
Там ще бъдем вечно двама
винаги един до друг
без обиди и измами;
ще се грижа аз за теб -
ще те храня, ще те гушкам,
ще те браня от свиреп
вятър духащ
и проклет.
Ще спечеля любовта ти
след години...
И понеже времето,
не тече за мене то,
във моите градини
ще ти върна аз лика
без едничка разлика
и тогава двама с тебе
ще политнем като лебеди
заедно в небето синьо
още хиляди години...

От очите ти искрици...

от очите ти искрици
падат като дъжд навън
светят твоите зеници
като в ярък цветен сън
а пък хиляди звездици
пеят с чуден меден звън

Принцеса


Ти си приказна принцеса,
щом набръчкаш ти носле
иде пъстроцветна есен,
всяко мъничко мишле
пее с тебе тиха песен.

Ходиш в мека бяла рокля
и очакваш своя принц
с тебе идва нежна пролет
от Родопа и Пирин,
като птичка в първи полет.

Ти си приказна принцеса
всеки смъртен те харесва,
но запазена си ти за онзи,
който първи подари ти роза -
роза алено-зелена
сбрала в себе си Вселени.

Коте пухкаво...

Коте пухкаво и мило,
птиче бяло, пъстрокрило,
ще пораснеш чуден лебед;
като цвете тънкостебло -
ти си нежна и красива,
раснеш с плевел и коприва...

На Лили

Ти дете си и не знаеш
колко е жесток светът -
пес озъбен, зъл и лаещ
по човека минал път.

Ти дете си и не помниш
зверствата ужасни тук
барикадите огромни
на смъртта безгласни звук.

Ти дете си...
чиста си като роса
като момина сълза
белееш
нежна, сладка и добра
ти зрееш
като плодничко дръвче
растеш... Дете.

Ти дете си...
а в очите твои бистри
плуват хиляди звезди
хвърлят те стотици искри
във дълбоките води
на младостта ти,
радостта ти в тях се
чете... Дете.

Усмихни се на света!

Тъжен си и зле, и болен,
нищо не върви при теб.
Виж напъпилата пролет
как разбива всеки лед.

Депресиран си и мъка
с сила страшна те души,
чуй ти моята заръка
тя дано те утеши:

Усмихни се на света!
Вдишай тази красота!
Чуруликащите птички,
весели рекички
чуй и смях девичи...
И бълбукащи потоци,
весели жабоци
виж, момчета боси...
прегазили реката.
Теменуги росни.
Усмихни се на света!
Вдишай красотата!

9 април 2017 г.

Необичайната среща

- Здравейте, госпожо Иванова!
- Здравей, Стояне! Какво има пак? Притесняваш се, че не дочиташ книгите докрай, липсват ти връстници, не се чувстваш на място на работа...
- Не. Нищо от това няма значение сега.
- Интересно, чакай да извадя тефтера... Така, давай...
- Ами... вижте, не е за телефона, става ли да се видим?
- Хмм... знаеш, че съм заета и нямам нищо против да си бъбрим по телефона, но за сеанс...
- Имам пари.
- Още по-интересно. Добре, чакам те утре в 6, става ли?
- До утре.

***

- Кажи сега за какво трябваше да се видим на живо.
- Срещнах едно момиче.
- Това е прекрасно! Как се срещнахте?
- Там е работата... това е най-странното нещо, което ми се е случвало... Няма да повярвате.
- Стояне, в тази работа съм от 20 години, никакви човешки отношения не могат да ме учудят.
- Добре. Ето как стана. Вие знаете, че обичам да гледам хората и затова изразходвам цялата си почивка, врязвайки се в човешкия поток като ледоразбивач. Само че вместо да разбивам ледове, аз изследвам внимателно човешките лица и търся... Вие знаете какво търся...
- Стояне, говорили сме за това. Няма Единствена. Хората се срещат, харесват се, влюбват се, заживяват заедно или не, няма магия, всичко са хормони.
- Чакайте само да чуете и друга песен ще запеете.
- Добре, пусни музиката тогава...
- Така, излизам си аз и се врязвам в най-голямата навалица на Главната и точно при Теленор я виждам.
- Коя?
- Момичето.
- Аха. И?
- И тя ми се усмихна... Вярвате или не, от десет години гледам хората в очите, никой никога не ми се е усмихвал, но тя го направи и тогава... не, ще ме помислите за луд.
- Нали знаеш, че не харесвам тази дума. Пробвай ме.
- Тогава имах видение.
- Видение?
- Да, изведнъж стотици картини се появиха в ума ми и ме парализираха.
- Какви картини?
- Не помня всички. Най-ярките бяха: едни много ярко зелени очи, впити в мен, кърваво-червени устни, приближаващи се, усмивката й, разтварящи се крака, две близначета в розови роклички... всичко беше толкова истинско, че дори ме заболя.
- И нищо друго не помниш?
- Не.
- И какво стана после?
- Ами аз се заковах на място, а тя ме отмина сякаш не съществувах.
- Хм...
- Какво пишете там?
- Нищо. Това ли беше?
- Не. Има още. На следващия ден на същото място отново я видях.
- И тя отново ти се усмихна?
- Да, но този път спря.
- А ти?
- Аз... аз я заговорих.
- Сериозно?
- Да, и аз не повярвах колко лесно стана.
- Ама какво каза?
- Казах нещо тъпо, вече не помня, а тя пак се усмихна, дори се засмя... показа ми два реда мъниста и тогава... тогава ме хвана за ръка.
- Уау... за две минути си преодолял два от най-големите ти страхове! После? Сигурно е имало и друго?
- Да, поведе ме нанякъде, а когато я попитах накъде отиваме, тя отново се усмихна загадъчно и направи знак да не говоря... Отидохме в един супермаркет и тя ОТКРАДНА някакви вафли, а най-лошото е, че и мен накара да прибера част от тях.
- Тя краде? И кара и теб?
- По-късно ми обясни, че краде само от корпоративните кръвопийци, които точат кръвта на обикновените граждани. Но вижте, тя не е крадла - когато пазарува от малки магазинчета оставя ненормално големи бакшиши.
- Интересно. Но колко време мина откакто се видяхте за пръв път.
- Ами... не помня, мисля, че месец.
- И какво правихте?
- О, какво ли не правихме! Скачах с бънджи, возих се на всичко в Софияленд, карах кънки, сноуборд и се пусках с кану. Танцувах модерни танци, занимавах се с йога... Тя ме кара да ходя бос по асфалта, да се къпя във фонтаните пред всички, да ходя без чадър под дъжда, да танцувам на улицата... веднъж си поръчахме най-скъпото и миризливо сирене в един френски ресторант, отхапахме, изплюхме го и избягахме без да платим...
- Ами работата ти? Работата, заради която се беше изолирал в големия град, беше скъсал с приятелите си и беше всичко за теб?
- Майната й!
- Откъде взимаш пари? От крадлата?
- Хммм... вие май се ядосахте?
- Не, умишлено те предизвиквам.
- За ваше сведение започнах да преподавам уроци по чужди езици.
- А, да, ти знаеш английски и руски перфектно, а те се котират доста добре. И как е?
- Ами много свободно време и достатъчно пари.
- Но има нещо, което те притеснява.
- Да...
- И какво е то?
- Аз... тя... тя е глухоняма.
- Е, това не го очаквах! Ами как се разбирате?
- Там е работата... мисля, че има закърнели телепатически способности...
- Що за глупости?!
- Когато ме погледне, са й нужни десетина движения и може да предаде и най-сложната идея. Това не е нормално. А и това видение...
- Телепатията е мит. Това е...
- Вижте... скъсах с нея.
- Какво? Но защо? Тя изглежда е променила живота ти към добро.
- Да, но това ме плаши до смърт. Ако има такива способности, кой знае какво още владее... ами ако е демон, сукуба?
- А, да, почти бях забравила апокрифните ти неврози... ако искаш моя съвет... поживей с нея... виждам, че ти влияе добре...
- Не, докторе, идвам при вас като превантивна мярка. Задействал съм ритуала и довечера ще я пробода с кол. Но като се знае, че съм посещавал психиатър, ще отърва с няколко месеца в лудницата и после пак се връщам на работа. Да сте жива и здрава! 

6 април 2017 г.

Самотата

Вечеря за двама...
изяждаш я сам.
Уж нищо ти няма,
а болка голяма
в сърцето е. Там.

Лежиш си в леглото...
А празно до теб.
Уж вкъщи е топло,
със печка на осем,
в сърцето ти - лед.

Отиваш на кино...
Любовна боза.
Уж болка да мине,
а повече гине
раздрана душа.

Уж все си повтаряш -
"Добре съм си сам"
А рани отваряш.
В сърцето са. Там.