Снегът валеше вече от няколко дена и бе натрупал двуметрова покривка. Пътните артерии на града бяха запушени.
Хакерът седеше пред компютъра си трето денонощие, пишеше в чат-програма и слушаше музика. Кръстът го болеше все повече, а китката му се беше схванала над мишката, но страданията на тялото му не го интересуваха.
Не беше спал от дни, очите му под очилата бяха червени и подути.
Усещаше умората в задната част на мозъка си. Тя беше покрила като зимна мъгла съзнанието и затрудняваше мислите му. Спеше му се ужасно, но знаеше отлично, че е превъзбуден и няма да заспи, дори и да опита.
Усещаше и глад, а жаждата беше направо изгаряща.
Но той упорито продължаваше да стои и да пише.
Причината за това беше събеседникът му. По-точно, събеседничката. Тя беше всичко, което бе искал от живота. Умна, интересна, забавна. Имаха куп общи интереси, а мненията им съвпадаха, но не до степен да няма за какво да спорят. Тя беше... самото съвършенство.
Хакерът бе прекарал по-голямата част от живота си пред компютъра и знаеше как да провери дали някой е това, за което се представя. Бе проверил ip-то й, бе видял снимки, профили и всякакви подобни неща, които всеки човек оставя като дигитален отпечатък в мрежата. Бе говорил с нея и бе я видял с уеб камерата си. С една дума, не се съмняваше, че е истинска.
Но грешеше.
Стиховете и разказите ти са страхотни, мишле – така я наричаше, защото според профила й, тя беше няколко години по-малка от него – когато ги чета, усещам чувства и виждам картини, които никога не съм си представял, че ще минат през съзнанието ми... ти си уникална....
Хакерът продължаваше да пише.
Скоро започна да усеща жилите си сякаш свързани с пътеките в компютъра. Артериите и вените се сливаха с магистралите, кръвта и електрическият ток ставаха едно цяло. Той не можеше да се откъсне от екрана. Знаеше, че трябва да пие, да яде и просто да се отпусне и поспи. Но не можеше. Някаква сила, някакво пето взаимодействие го привличаше към екрана. Сподели това със събеседничката си. Тя му прати смееща се емотиконка и се пошегува.
Минаха дни.
Снегът се стопи и колите отново пропълзяха по ледените пътища.
Светлинните импулси препускаха през оптичните кабели. Пакетите информация се обработиха от сървърите, минаха през рутера на една сграда, после през суича в една стая, за да стигнат до определена уеб камера.
На нея се виждаше мъж, на около 30 години, облегнат на клавиатурата.
Мъжът не дишаше.
Мрежовите ботове изчистиха индексираните страници. Изкуственият интелект си беше свършил работата и изтриваше дигиталните следи от мрежата.
Хакерът седеше пред компютъра си трето денонощие, пишеше в чат-програма и слушаше музика. Кръстът го болеше все повече, а китката му се беше схванала над мишката, но страданията на тялото му не го интересуваха.
Не беше спал от дни, очите му под очилата бяха червени и подути.
Усещаше умората в задната част на мозъка си. Тя беше покрила като зимна мъгла съзнанието и затрудняваше мислите му. Спеше му се ужасно, но знаеше отлично, че е превъзбуден и няма да заспи, дори и да опита.
Усещаше и глад, а жаждата беше направо изгаряща.
Но той упорито продължаваше да стои и да пише.
Причината за това беше събеседникът му. По-точно, събеседничката. Тя беше всичко, което бе искал от живота. Умна, интересна, забавна. Имаха куп общи интереси, а мненията им съвпадаха, но не до степен да няма за какво да спорят. Тя беше... самото съвършенство.
Хакерът бе прекарал по-голямата част от живота си пред компютъра и знаеше как да провери дали някой е това, за което се представя. Бе проверил ip-то й, бе видял снимки, профили и всякакви подобни неща, които всеки човек оставя като дигитален отпечатък в мрежата. Бе говорил с нея и бе я видял с уеб камерата си. С една дума, не се съмняваше, че е истинска.
Но грешеше.
Стиховете и разказите ти са страхотни, мишле – така я наричаше, защото според профила й, тя беше няколко години по-малка от него – когато ги чета, усещам чувства и виждам картини, които никога не съм си представял, че ще минат през съзнанието ми... ти си уникална....
Хакерът продължаваше да пише.
Скоро започна да усеща жилите си сякаш свързани с пътеките в компютъра. Артериите и вените се сливаха с магистралите, кръвта и електрическият ток ставаха едно цяло. Той не можеше да се откъсне от екрана. Знаеше, че трябва да пие, да яде и просто да се отпусне и поспи. Но не можеше. Някаква сила, някакво пето взаимодействие го привличаше към екрана. Сподели това със събеседничката си. Тя му прати смееща се емотиконка и се пошегува.
Минаха дни.
Снегът се стопи и колите отново пропълзяха по ледените пътища.
Светлинните импулси препускаха през оптичните кабели. Пакетите информация се обработиха от сървърите, минаха през рутера на една сграда, после през суича в една стая, за да стигнат до определена уеб камера.
На нея се виждаше мъж, на около 30 години, облегнат на клавиатурата.
Мъжът не дишаше.
Мрежовите ботове изчистиха индексираните страници. Изкуственият интелект си беше свършил работата и изтриваше дигиталните следи от мрежата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар