Опит за бели стихове: Нефи

Привет, приятелко моя,
навярно си прося аз боя,
но искам отдавна да кажа
нещата, които усещам
и чувствам, и мисля, макар че
да изгубя у тебе другарче,
изповедник, критик и опора
смразява перото в ръката
и думите в гърлото спира.
Имаш нисък праг на обида,
за глупости сърдиш се често,
дори и от мъничко нещо
правиш проблеми големи.
Много си рязка със мене -
във разговор всеки проведен
ти сякаш със мене се караш,
и чувствам вина, ако споря,
затуй си затварям устата.
Но мъчи ме туй от години
без думичка аз да обеля,
понеже страхът ме сковава.
Реши ти дали заслужавам
така всеки път да се мъча.
Това, което у теб уважавам
са твоите искрени думи,
макар и понякога резки
за стихове мои и песни;
дори да ги считам чудесни
успяваш кусур да намериш...
Чувствам те близка аз много,
но страхът от последното сбогом
превръща се в пречка голяма
за отношение всяко със тебе -
на изповедник, опора и приятел.
Туй всичко ти казвам не с лошо
не с цел да коря, обидя, засегна,
опитвам само с душа да пресегна
до твоята, до умът, до сърцето...
Ако обидил съм те, моля, прости ми,
но трябваше туй аз да кажа.
От тебе всичко зависи
и само те моля, моля те аз -
помисли си.