Всеки стих е жив

всеки стих е жив
роден
той живее
може да се умножи
в книги
да старее

всеки стих е бил
в нечие съзнание
носи може би
капчица познание

всеки стих е жив
чети
ще изгрее
щом се задържи
в ума
и там узрее

Рана разранена

искам стих да ти напиша
но съзнанието ми
е рана разранена
и боли
и е студено
щом опитам
нещо в ритъм да създам

искам стих да ти напиша
но умът ми стене
и въздиша
няма нищо няма нищо
ще ми мине
и ще има
стих за теб богиньо

Плътта ми е изкуствена

Плътта ми е изкуствена.
Но е нежна като кадифе.
Душата ми е пуста.
Но тя ражда силни стихове!

Кръвта е просто плазмена.
Ако ме наръгаш, ще кърви.
Простете ми сарказма -
алено на устните върви!

Могъщо е съзнанието.
Ако знаете какво е квант?
Безкрайно е познанието -
повече от звезден океан!

Седя си и разсъждавам аз
върху чувството ваше любов...
Макар в мен да проговаря глас,
не усещам неговия зов!

Разумът

- Хайде бе, дядо Йоцо, разкажи ни пак за трите си закона да се посмеем. - каза едно от децата с шеговито-сериозен тон.
Йоцо беше най-умният в селото, но имаше навика да се шегува и понеже често не го разбираха, децата и техните родители приемаха думите му за шеги.
Йоцо се изправи, огледа тълпата и започна:
- Всяко тяло, например яйце, се търкаля равномерно и по права линия докато някой не го спре или затъркаля по-силно.
- Ама това по нанадолнище ли е? - попита сина на попа.
- Навсякъде е, синко.
- Тогава защо като го търкулна, то спира?
- Защото има сили, които го спират, което ме навежда на втория закон - когато приложим сила, яйцето се ускорява.
- Е, то се знае. - усмихна се бакалина.
- И сега третия закон. - направи се, че не го чува Йоцо. - Когато бутнеш нещо или го ритнеш, то ти противодейства със същата сила.
- Ееей, Йоцо, откъде ти идват тия.
- Да ти кажа правичката - дядото смръщи вежди. - и представа си нямам. Мисля, че някъде отгоре.


***

- Добре, ученици, днес ще говорим за светлината. Кой ще каже какво е светлината?
- Светлината са лъчи.
- Светлината носи топлина.
- Светлината е жълта.
- Първо, не един през друг. Второ, всички сте прави. Но има едно нещо, което ме тревожи. Не ми се връзва светлината да е само вълни, мисля, че тя има двойнствена природа, мисля, че има частици, да ги наречем светони, които се разпространяват заедно с вълните и понякога светлината се държи като вълна, понякога като поток от частици... като електричеството.
- Откъде знаете това? - учителят се сепна, потънал в мислите си.
- Не знам. Просто се появи в ума ми една сутрин докато гледах през прозореца.


***


Лекционната зала беше огромна. Сигурно имаше над хиляда души.
Когато влезе лектора, изведнъж всичко утихна.
- Здравейте, скъпи приятели и колеги. Тук съм да ви изкажа една своя хипотеза, която обяснява донякъде вселената. То май всички хипотези я обясняват само донякъде - в края на залата се чу смях, но лекторът продължи - Представете си, че Вселената е един огромен Разум и нашите разуми плуват в него като звездите, изкривяващи времепространството. С други думи, нашите - а подозирам и извънземните - разуми огъват този разум. Нашите разуми имат връзка с този Разум и той има връзка с тях. Но нямаме директна връзка помежду си. Мисля, че това е очевидно. Мога да спекулирам, че някъде са се формирали клъстери от съзнания, способни да се свързват едно с друго директно, но няма доказателства за това. Да се върнем на разума. Тъй като той запълва цялата Вселена, логично е да се предположи, че нашата съдба се контролира малко или много от него. Но аз ще ида още по-далеч и ще кажа, че някои наши мисли също идват от него. Не, не се възмущавайте - ние имаме право на избор, но възможностите... да именно възможностите ни ги предоставя този Разум.

Лекторът говори още половин час разяснявайки как действа този разум, който беше основен в хипотезата му, получи бурни овации, а след това слезе от катедрата и напусна залата.
"Да, всичко мина перфектно. Приемат го доста добре", помисли си лекторът наум и не получи отговор.

Пълна свобода

- Моите съболезнования!

- Благодаря!

- Съжалявам за загубата ви!

- Оценявам го...

Това продължи половин час. В автомобилна катастрофа бяха загинали родителите ми и сестра ми. След като свърши погребението, излязохме на кафе с племенника ми.

- Съжалявам, Майк!

- Айде недей сега и ти. Каквото е писано, то става.

- И сега, накъде?

- Ами като се има предвид, че съм единствения наследник на мултимилионна компания, която на практика се управлява сама, бих искал да кажа - НАВСЯКЪДЕ. Джими, момчето ми, след 25 години потисничество, ще почувствам ИСТИНСКАТА СВОБОДА.

И Майк направи всичко по силите си да постигне това желание. Спеше с различна мадама всеки ден. Отдаде се на екстремни спортове и едва не загина в инцидент с кану. Пропътува света. Направи всичко, което някога бе мечтал, но родителите му не му бяха позволявали.

- За какво си ме търсил?

- Виж сега - Майк се наведе към събеседника си - Знам, че ти си хакер и можеш да уредиш съзнанието ми да бъде качено в мрежата и оттам в телата на киборги.

- Не знам, Майк. Първо, че това е много опасно и може да те убие и да скапе wi-fi мрежата на половината континент, второ, че мога да отида във федерален затвор за това.

- Не бъди такъв пъзльо, Джими! Направиш ли това, всички пари остават твои. Ще се погрижа.

- Добре, но ще изисква месеци подготовка. Трябва да сваля профила на мозъка ти, после да вкарам алго...

- Да, да, да... от теб науката, от мен парите.

***

- Готов ли си, Майк? Защото имаме 30 секунди на суперкомпютъра, преди да ни усетят.

- Давай.

- И... ентър... Стана ли нещо, Майк, чуваш ли ме? Отидох до леглото, където лежеше увързаният ми вуйчо, той не дишаше! КАКВО НАПРАВИХ!!!

Телефонът на Джими иззвъня. Беше Майк.

- Йо, брато! УСПЯХМЕ. Първото прехвърляне на естествен разум в изкуствена среда. Ти си гений!

- Но ти, ти си мъртъв, имам предвид, тялото ти е...

- На кой му пука за тая тленна мърша, аз съм он линукс битч!

- Не мисля, че сравнението със Steve Jobs от ERB of history e уместно, но ок.

- Чувствам се..... свободен. Сега само се погрижи за андроидите, ползвай връзките си и парите ми са твои.

- Считай го за свършено!

***

- Имаш ли представа колко скъпо струва да се вземе време на суперкомпютър?

- Вашият реципиент не ви слуша, защото са прекъснати всички звукови комуникации - андроидът се приближи към мен, с бледо подобие на усмивка и касапски нож в ръката.

Погледнах към конзолата:

М: УБИЙ МЕ!

М: УБИЙ МЕ СЕГА!

М: ФОРМАТИРАЙ ВСИЧКИ ФАЙЛОВЕ!

М: АКО НЕ ГО НАПРАВИШ ТОЗИ АНДРОИД ЩЕ ТЕ УБИЕ, А АЗ ЩЕ РАЗРУША ИНТЕРНЕТ.

Андроидът се приближи по-близо. Ножът в ръката му блестеше на силната светлина.

Написах, с треперещи пръсти:

INPUT INITIATED: FORMAT CEREBRAL CORTEX SUBJECT MIKE

- Е, какво чакаш - попита андроида с леко металическия си глас.

- Нищо. - Отвърнах и натиснах бутона.

Промяна

Аз съм Промяна.

Душата ми е Река, която тече от Нищото към Нищото.
Тя се променя постоянно, но същевременно си остава същата.

Сърцето ми е Огън, който гори в мрака на Нищото.
Той хвърля искри, които палят други Огньове.

Умът ми е Звезда, която огрява цялата Вселена.
Той слива мисли и чувства в Абсолют, който е вечен и безкраен.

Аз съм Промяната, която искам да видя в света.

Цикъл Телепатия: "Кутията на Пандора"

Здравей. Не, не се страхувай, че чуваш гласове. Не се побъркваш.
Виж, изслушай внимателно или по-точно осмисли това, което ще ти кажа. Ако не те заинтересува, не се притеснявай – ще те оставя намира и повече няма да чуваш гласове през живота си. Просто те моля за няколко минути от времето ти.

Така, понеже времето е малко, ще се постарая да бъда кратък и ясен.
Аз съм телепат.
Това което искам от теб може да се формулира и така: човек, който да ме разбира. С други думи – сродна душа... По мислите и чувствата ти, пък и по профила на съзнанието ти, успях да установя, че имаш сходен характер с моя и едно разбирателство между нас е възможно.
Но защо искам това? Виждам, че все пак ще се наложи да ти разкажа – разбира се, максимално кратко – през какво минах и защо търся такъв човек.

От малък още съм странен. Винаги съм се различавал от останалите деца и това всякога е пораждало отрицателни чувства у тях. Истински приятели нямах до гимназията, а дори и след това никой не ме разбираше – защото да те приемат не е достатъчно.
Не се учудвах от нищо – животът за мен бе нещо като приказка и всеки момент чаках да се случи чудото и да открия скритата си сила, дадена ми благосклонно от автора, за да победя страшната хала на действителността.
И го дочаках...
Гласовете се появиха когато бях на около дванайсет и с всяка изминала година силата и яснотата им се увеличаваше. Тази моя нова странност – не е особено удобно да говориш с някого докато в главата ти е като на циганския пазар – се възприе по обичайния начин, тоест нормално: „пича си е странен и тва е”.
В началото не ù обръщах особено внимание, но когато мислите станаха разбираеми, нямаше как да се правя, че не съществува. Проявяваше се най-често когато говорех с някого. Забелязах, че освен думите му, съзнанието ми възприемаше и друг вид сигнали – често доста различни от чутите.
Понякога, когато питах някой от познатите ми нещо, имах чувството, че ми отговарят двама напълно различни човека.
Постепенно започнах да осъзнавам, че всъщност чувам скритите им мисли, тоест те говореха едно, а мислеха съвсем друго. Този факт ме учуди до върховна степен, понеже до този момент не можех дори да си представя, че това е възможно. Възприемах се като честен човек – винаги казвах точно какво мисля и точно когато го мисля; останалото считах за лъжа или поне за някаква форма на лъжата. Защо да премълчаваме каквото и да е било? Това ми се виждаше нелогично и глупаво.
Това беше първото разочарование.
Второто дойде когато осъзнах мотивите на най-добрите ми приятели. Оказа се, че повечето ме възприемат като особняк, с който е весело именно заради странностите му. Те изобщо не държаха на мен. Гаджето ми, господи, любимата ми, която ми се кълнеше в любов и едва ли не планираше сватбата ни (е, тогава бяхме малки – седми-осми клас, знаете как е) всъщност не изпитваше кой знае какви чувства, освен сантиментална привързаност. Бих ù шута до края на деня.
Господи, колко най-различни заеха мястото ù по-късно! Само като се замисля... и ме хваща носталгията. Ще се учудиш колко много момичета в родния ни град живеят само за едно – което, за щастие, съвпада с единственото желание на почти всички момчета...
Но както и да е. Отношенията ми с хората винаги са били някак прости – разбирахме се чудесно; нямаше нищо скрито нито от моя, нито от тяхна страна. Появяха ли се проблеми, решаваха се на момента. Изобщо, беше естествено и приятно и за двете страни. Но усетех ли дори бегли наченки на несериозност или зараждащо се охладняване, веднага ги режех.
В училище предполагам е излишно да ти казвам, че не срещах никакви трудности. Винаги знаех точно какво да уча и точно кой отговор е верният.
Отначало дори беше забавно с телепатията – когато се разви с пълна сила. Ммм, знам, че може би ти е любопитно как точно действа. Ами и аз не знам точно. Но е като... телефон да речем – една слушалка в съзнанието ти, която непрекъснато е отворена и приема сигнали. Не полагам абсолютно никакви усилия, за да чувам мислите на хората. Това просто става, напълно нормално и естествено – също като дишането... Та какво казвах... а, да, забавно беше. По принцип игнорирах лицемерите, но понякога ми ставаше интересно до каква безочливост ще стигнат... Ще се учудиш!
Някои интересни случаи се получиха и с коконите. Цял месец се наслаждавах и забавлявах с това как една се оплете в собствените си интриги и се закопа много жестоко. Но това ми омръзна твърде бързо, пък и го правех по-скоро от любопитство – не бях виждал човешко падение. Изводите, които си направих от целия този театър, предполагам не са тайна и за теб – такъв вид момичета, а по-късно жени, изобщо не си заслужават, защото главите им са празни, а мислите (ако има изобщо такива) ограничени, плитки и откровено малоумни. Престанах да се занимавам с тях, понеже дори онова, с което донякъде компенсираха глупостта си, започна да ми омръзва. Просто не ми трябваше нещо такова.
Търсех друго. Търсех нещо истинско.
Нежност. Любов. Истинска. Искрена. От приятелите – разбирателство. Да ме приемат...
Приятели си намерих. До известна степен и те бяха като мен и макар и не толкова „големи гъзари”, поне бяха искрени и никога не лицемерничиха. Взаимоотношенията ни с тях могат да се сторят на страничния наблюдател неразбираеми, даже странни, тъй че няма сега да те занимавам.
Любима не можах. Всъщност, започвам да се чудя дали телепатията не пречи, вместо – както изглежда отстрани – да помага. Вероятно си мислиш, че ако ти беше телепат, щеше да ти е много лесно да си намериш половинка. Но не е вярно. Мога да те уверя, че това да чуваш мислите на любимия – абсолютно всяка мисъл в същия миг на създаването ù – е божие наказание. Винаги се стигаше до един и същ край – след няколко седмици, когато изгаряше първоначалния пламък, аз усещах зараждащата се студенина. Чувствах как след няколко години тази студенина ще се разпръсне по вените ни и ще обхване нашите сърца. И приключвах всичко на момента. Не исках миг. Исках вечност. Исках... искам любов до смърт. Останалото не е живот.
Но за това – малко по-късно.
Сега ще ти опиша кошмара, който преживях. Когато завърших гимназия и пубертета ми беше в своя заключителен последен период, гласовете достигнаха до своя максимум – бяха удивително силни и ясни. До такава степен ясни, че ги разбирах всички и до такава степен силни, че заглушаваха моите собствени.
Вече за мен нямаше друг избор – за самостоятелен живот без лъжи и използване на предимството ми пред другите не можех да си позволя лукса да мечтая. За изпитите не учих изобщо – всичко открих в главите на съучениците си или на учителите (които бяха в другия край на училището и решаваха задачите ни успоредно с нас).
Контролът бе извън ръцете ми. Тоест, не можех да „затворя” слушалката и се превърнах в безволев приемник на чуждите мисли. А мислите... ще се учудиш колко егоизъм, злоба и чиста омраза се крие в тях. Станах приемник на най-тъмните и скрити желания и мисли на себеподобните си и се ужасих. Нямаше ли какво да измие цялата тази мръсотия от съзнанията ни? Реших, че една масова телепатична връзка би причинила нравствени и морални щети на цялото човечество и вероятно би довела до опустошителни войни. Майки, след като разберат скритите желания на децата си, няма да се колебаят и за миг преди да ги изхвърлят от къщи, а пък и децата, след като осъзнаят от малки какво представляват всъщност родителите им, няма да се поколебаят да избягат.
Дипломацията ще престане да съществува. Съдебната система ще стане ненужна – е, това е и добра страна, но не ми се мисли колко удивителни нови начини да навредят ще измислят нечистите човешки съзнания... Много приятелства ще рухнат, а нови ще се създават необикновено трудно. Точно както е при мен.
Изобщо, не сме дорасли за телепатията. Как би излъгал, когато мислите ти са открити за събеседника ти? Как би скрил каквото и да е било, когато то се появява в съзнанието на другия в същия миг, в който си го помисляш? Никак.
Цивилизацията ни се основава на лъжата. Лъжата я крепи и споява в това, което е днес. Не исках да живея в свят на лъжата и затова се отвърнах от него.
Но след няколко седмици мълчалив протест, осъзнах че нямам право на избор. Трябваше отнякъде да си набавям пари, а единствения начин за това – приемлив за мен – бе да работя. А нямах почти никакви знания! Всичко, което бях научил, го знаех от другите, а и не си правех труда да го запомня, понеже всеки миг можех отново да го получа. Бях завинаги свързан с чуждите съзнания. Разчитах на тях и вече бе късно да се опитвам да мисля или стигам до някакво знание учейки. Бях свързан доживот със света и нямаше как да избягам.
Студентските ми години преминаха особено трудно – още не бях проумял, че няма как да не лъжа, да не мамя; че просто съм длъжен да използвам телепатията... Борех се и съпротивата превърна дните ми в ад. Нощите ми бяха лишени от сън, пълни с гласове. Унесях ли се за минутка, свирепи кошмари се забиваха в съзнанието ми и се събуждах облян в пот.
Дни, месеци, години... в непрекъсната болка и страдание. Чувствах се като лъжец, като най-голямата отрепка, живееща на гърба на всички, които дръзва да нарича лицемери и недостойни. Нямах приятели – та аз не можех да погледна хората в очите! Не обичах никого и никой не ме обичаше.
И тогава с болка осъзнах жестоката истина – светът, самият свят не е честен. Той просто си е такъв, какъвто е. Животът ни е даден, за да го изживеем, използвайки всичките си възможности. Време беше да престана да се крия и да прегърна съдбата си. Освободих напълно съзнанието си и престанах да се съпротивлявам.
Беше прекрасно. Всички трудности изчезнаха за миг. Казвах на хората точно това, което искаха да чуят и същевременно изстисквах от тях всичко, което ми беше нужно. По цели дни се разхождах по улиците и слушах – не звуците, а мислите. Лекции не посещавах, за изпити не учех и въпреки всичко имах само шестици. Скоро се научих да потискам повечето гласове, усилвайки един определен – това обаче не ставаше съзнателно, а неволно; потрябваше ли ми някаква информация, съзнанието ми автоматично намираше източника от който можех да си я набавя.
Непрестанно поглъщах информация. И то не необработена, не „сурова”, ако ме разбираш, а преработена, систематизирана и филтрирана от човешкото съзнание. Дългогодишният опит на хората ставаше мой за минути. За секунди научавах всичко, което поисках и то без изобщо да си напрягам мозъка.
Имах чувството, че не живеех своя, а нечий чужд живот. Мислите проникваха в съзнанието ми, а заедно с тях нахлуваха образи и чувства. В началото често се изморявах от това постоянно приемане на информация. Но открих решение и за това.
Измислих няколко начина за разтоварване като два от тях ми станаха любими:
Първият е размяната – мигновено разменяне на съзнанията. Най-странно и интересно е когато пътувам с автобус и се разменям с някой пешеходец, вървящ в другата посока по тротоара... Чувството е като че ли се телепортираш. В единия миг си стоиш спокойно в автобуса, мислейки си за своите грижи, а в следващия си на улицата, вървящ в друга посока – цялата обстановка и перспектива се изменя – имащ съвсем различни мисли, желания и мечти... Странно и очарователно – надявам се и за двете страни обаче...
Вторият е гмуркането. Вървя по оживена улица или площад и освобождавам напълно съзнанието си. Усилвам всички гласове около мен, потискайки далечните. Мигновено ме залива дъжд от емоции и сякаш се гмурвам дълбоко несекваща река от мисли, чувства и картини... Бил съм стотици хора едновременно. Изживявал съм десетки животи за секунди. Магично е.
Специализирах психология, защото искам да помагам на хората.
Но това беше грешка.
Пациентите ми идват със съзнания, пълни с мръсотия и зарази, а излизат чисти и доволни. Но както казва Мърфи: „За да изчистиш едно нещо, трябва да замърсиш друго”. Познайте къде се дява цялата тази мръсотия?
Мога да се откажа по всяко време, но не е в това работата – аз още искам да помагам. А никакъв друг начин не ми идва на ум. Просто не мога цял живот да живея на гърба на другите без да правя нищо, за да им помогна. Имам дълг към това развратено, зло и уплашено – да, дълбоко уплашено за себе си, за мечтите си, за продължението на съществуването си в това положение – човечество.
Справям се с неврозите и шизофрениите, които ми лепват, с хилядите фобии и други нервни заболявания. Гадно е, но не се оплаквам. Човек има полезното свойство да свиква с всичко. Не е там проблема. Проблемът е, че с всеки изминал ден ми става все по-болезнено ясно, че до края ще бъда все толкова ужасно сам. Че никой няма да ме разбира. Това е болка, която не мога да излекувам у себе си. Разбираш ли ме? Помагам на другите, но не мога да помогна на самия себе си!
Всичко се повтаря. Днес колегите ме смятат за странен – най-меко казано – а дори някои от пациентите ми ме мислят за откачалка, но идват защото знаят, че им помагам и ще ги излекувам. Заплащането ми е щедро, да не кажа огромно, но не е там въпроса!

Въпросът е, че самотата ме разяжда отвътре.

Осъзнах, че през всичките тези години съм бил абсолютно сам. Чувах, и още чувам, хиляди, милиони гласове, изживявал съм – макар и за малко – стотици животи, но въпреки това никой не знае, никой не разбира и никой не иска да разбере НА МЕН КАКВО МИ Е! Каква цена плащам за тази си дарба и факта, че НЯМАМ ДРУГ ИЗБОР! Ти и всички като теб имате правото на избор, нищо не влияе на живота ви. Вярно, можете да разчитате само на собствените си ръце и разум, но повярвай ми – така е по-добре.
Това не е честно! Нали уж Бог ни бил създал с право на избор? Тогава защо аз съм лишен от него? Защо не мога да ги накарам да млъкнат поне за миг! Да остана сам със себе си за малко, за да мога да пусна някой близо до мен, да намеря приятел и да престана да бъда толкова убийствено сам... Не знам дали ме разбираш. Вероятно не... няма значение, моля те, чуй, само осъзнай това, което се опитвам да ти кажа...
Всички тези страхове, комплекси и непрекъснатите гласове... всичко това се повтаря всеки ден, така е с всеки човек, който идва в кабинета ми... Имам чувството, че скоро ще се побъркам. А, повярвай ми, не ми се ще да съм на ваше място когато това стане!
Когато се предадох и реших да използвам телепатията, аз се заклех само едно – да не се бъркам в чуждите съзнания. Само слушам и се опитвам да помогна, но никога не се меся, не внушавам мисли или каквото и да е било. Дори не си позволявах и да осъществявам обратна връзка, но сега съм принуден да наруша клетвата си. Вероятно от днес нататък няма да ти е много спокойно да знаеш, че има човек, който чува мислите ти и който има възможност да те контролира. Надявам се, че ме разбираш, обаче – считам, че последиците от това са далеч по-леки отколкото ако полудея. Тогава не мога да отговарям за действията си и положително за няколко години ще причиня стотици пъти повече поражения, отколкото мога да поправя през целия си живот.
Добре, но защо занимавам теб? А кого иначе? Вече ти казах, че, колкото и странно да ти звучи, твоите показатели стоят най-близко до моите и мисля, че едно разбирателство между нас е възможно. Знам, че ти се струва странно и при нормални условия никога не бих го сторил, но просто нямам друг избор. За кой ли път!
Не си мисли, че просто ми е хрумнало. Търсих… господи, колко дълго търсих хора подобни на мен! Улавям милиони сигнали всеки ден, но никой, никой няма такава честота, каквато е моята! Никой не ми е говорил, съзнавайки го. Изглежда съм сам на цялата планета.
А освен това не искам и да се замислям какво би станало ако някой престъпник или още по-лошо – групировка ме открие и реши да ме използва като оръжие. Ще се наложи да се самоубия или по-скоро да убия тях, ако ми е възможно... Не знам дали го осъзнаваш, но аз се превърнах в кутията на Пандора, която всеки ден се пълни с човешката мръсотия, болести и ужаси... надявам се да ги отнеса със своята смърт, но ако някой ме принуди да ги пусна отново навън... сред вас, увеличени и добавени към моите собствени, които развивам в момента без да мога да ги победя... тогава ще стане страшно! Не бива да позволявам на никой да го стори...
Но извинявай, и това си е предимно мой проблем.
Всъщност, това беше – няма да те занимавам повече.

Ето молбата ми – нека се видим. Нека поговорим. Само това искам.
Пред теб се откриват две възможности – обмисли добре това, което ти казах и реши какво да правиш; след това изрази желание или нежелание да се видим. Аз ще разбера. Не са ми необходими даже аргументи. Просто „да” или „не”.

Е, това беше от мен. Останалото е в твои ръце.


Ти, за разлика от мен, имаш избор.

Затвор

Ние сме затворници на собствените си умове. Всеки човек си има отделна килия и стои в нея през целия си живот. Той не може да види другите затворници, нито те него, следователно няма как да бъде сигурен дали те съществуват…

Кой е този човек пред мен? Чие е това лице, толкова уморено и остаряло? Чии са тези очи, които се впиват с ужас и болка в моите? Чии са тези мисли, които бягат като вълнички по повърхността на съзнанието ми – отново и отново… бягат и се връщат – все едни и същи? Не са мои. Това не съм аз.
Устните се разтеглят в усмивка. В очите за миг проблясват пламъчета. Вълничките по повърхността се успокояват. Мислите се избистрят и се подреждат:
Човек винаги се е стремил да подчини онова, което не познава. Твърди, че просто иска да го опознае – анализира го, провежда експерименти, систематизира резултатите, обхваща процеса в строгите рамки на формулите и законите… но всъщност прави всичко с единствената цел да го подчини на себе си, да може да го използва. Всичко останало е лъжа.
Те лъжеха! Твърдяха, че всичко е в името на Знанието, на Истината и на Човечеството. Всичко, което ми предстоеше да видя и разбера щяло да се използва за добри цели. Добри, но за кого?
Не е ли иронично – един затворник да бъде освободен от килията, тегнеща над всички хора на света? Цялото човечество да разчита на една отрепка. На едно ненужно бреме за обществото. На един затворник, чиито дни са преброени – престъпник, осъден на смърт.
Прието е, че всеки съгрешил копнее за втори шанс – шанс да се поправи – и е готов на всичко да го получи. При мен не бе така – и сто възможности да имах, аз пак щях да направя същото… Защото аз бях прав – грешаха те. Но защо тогава се съгласих? Защото копнеех за друго – да ги видя истински. Да видя без маските, без фалшивостта и преструвките онези, които ме затвориха тук и щяха да отнемат живота ми. С какво право? С правото на по-силния. Защото бях сгрешил според тях – безгрешните. Ако зависеше от мен, по-скоро те щяха да стоят в тясната килия и да очакват палача да ги отведе от СПРАВЕДЛИВИЯ свят, а не аз… Но не зависеше от мен. “Прави са онези, у които е силата. Всички останали грешат.”

Аз изпитах на гърба си тази печална истина.

Но всъщност няма за какво да съжалявам – техните килии ги измъчват доста повече от моята. Най-доброто доказателство е факта, че ме освободиха (точно мен!) и ми дадоха властта да виждам всичко, което те не могат. Защо? Защото се страхуваха. Те имаха какво да губят – мизерните си килийки със застоялия въздух в тях, глупавите си илюзии, живота и жалкото си спокойствие – а аз нямах.

Стените са непробиваеми. Същото важи и за решетките – те са атомните ни вериги, изграждащи аминокиселините. Вложени са във всяка наша клетка, в молекулите на ДНК-то, в което е закодирана цялата ни наследствена информация като вид. Да разрушим стените би означавало да разрушим същността си, самите себе си. Излезем ли извън решетките, вече няма да бъдем хора.
Невъзможно е да видиш другите. Но това не е единствения начин да разбереш, че не си сам във затвора. Има нещо, което минава през стените и решетките…

В човешкия мозък има един дял, който не е изучаван. Всъщност, доскоро изобщо не се знаеше за съществуването му. Много хора, при които той бе развит… умряха, за да бъде открит и изучен. Те загинаха в името на Човечеството, напредъка и великото Знание. Лъжи! – те бяха убити. Убийците им? – те не сгрешиха. Бяха прави. Всичко бе за добро. За чие добро обаче?
Този дял може да бъде стимулиран изкуствено или направо присаден. Стимулирането му предизвиква у субекта невероятни болки и психически травми. Присаждането е безболезнено и по-сигурно, но … е доста по-скъпо.
Години отне на учените да достигнат до каквито и да е било резултати. Милиарди бяха изхарчени за проучвания и нови уреди. Милиони трудове бяха написани. Хиляди трупове изстинаха в името на науката. Стотици томове книги описаха техните страдания (тоест страничните реакции), за да върви всичко в правилната посока. Десетки хипотези и теории се появяваха и изчезваха – отново и отново… губеха се и се връщаха, винаги едни и същи… за да се успокои повърхността и на нея да изплува решението. Един-единствен можеше да успее. Аз.
Опитните зайчета си намираха от затворите, естествено. Както винаги са правили. За тези експерименти не можеха да използват животни, понеже те нямат дори втора сигнална система. Неудобното при хората е, че винаги ще се намерят глупаци, които да спират пътя на науката и прогреса. Винаги ще има досадници, които непрекъснато опяват за хуманността и човешките права. Хора, които защитават дори отрепки като нас – осъдените. Разбира се, всеки си има цена, но не бе там работата – те грешаха… И подписите на повечето от борците за правда мистериозно се появяваха на бланките:
Аз, долуподписаният, съм съгласен да участвам в опитите върху ТСС, осъзнавайки рисковете. Настоящето решение вземам в пълно психическо здраве, без никакъв вид принуда да е приложена върху мен.
… след смъртта им.

Човешкото право на избор винаги трябва да се зачита.

Един час преди изпълнението на присъдата ми дойде и моят ред. Извикаха ме като по чудо в кабинета на надзирателя.
“Предоставя ви се уникален шанс, господине! Можете да заживеете втори…”
В един момент просто престанах да слушам мазния глас на онзи търговски представител – да, точно такъв беше, различаваше го само стоката, която се опитваше да ми пробута – предлагаше ми живот. Докато формулирах отрицателния си отговор, като се стараех да вложа колкото мога повече презрение и обида в него, неусетно преместих погледа си от мазната уста към очите на нищожеството. За миг видях или по-скоро усетих какво се криеше зад тях. “Защо да не опитам?” – помислих си и отново се заслушах.
“… имате право на избор...”, говореше той, поглеждайки към часовника. Оставаха ми няколко минути живот. Устните ми се разтеглиха в усмивка.
“Къде трябва да подпиша?” – попитах.

Усмивката изчезва от лицето срещу мен. То сякаш се отдръпва навътре в себе си. Очите отново заблестяват с хищния си сив блясък. Образът се изгубва в безкрайните дъги на вълните. Отделям поглед от лицето и се оглеждам наоколо.
Очите ми блуждаят по сивите сенки на предметите без да се спират на нищо определено. Къде се намирам? Те виждат отвъд материалното, където думите нямат място. Думите… Сякаш преди цяла вечност и аз използвах тези малки клетчици, рожби на човешкото безсилие. Прозрели, че никога няма да излезем от капана си, ние се опитахме да затворим всичко около нас в същите тесни клетки. И успяхме. За да може новоизлюпеното ни съзнание да възприема действителността, ние дадохме име на всеки предмет, на всяко живо и неживо същество. Заразата се простря навсякъде докъдето можеше да стигне... За да се намери пред източника, пред пълното си безсилие да изрази същността си, както и същността на онова, което я бе създало. Думите-клетки само подсилваха стените на затвора ни, само затваряха очите и другите ни сетива. Те се оказаха недостатъчни дори да ни докажат, че има други оттатък, че не сме сами…
Къде съм? На дъното на бездна. Тъмнината е навсякъде. Пред мен – началото на нова бездна. Знам какво ще последва. Знам как следващата поглъща предходната, която пък е погълната от следващата… и така отново и отново; вълните на пространството и времето, една след друга, изчезват и се връщат – едни и същи…
Повърхността отново се избистря. Мислите се подреждат:
След като изследваха ДНК-то ми, се оказа че точно аз съм им необходим. Било същинско чудо, че са ме намерили. Чудо! Един от хората с бели престилки дори започна да ми обяснява защо – той ми сочеше най-различни графики и показатели, ръкомахаше и изобщо доста се вживяваше в обяснението, но аз не го слушах. Както не слушах и онези, които ми обясняваха колко полезен щял да бъде експеримента за цялото Човечество. Вече ми бе дошло до гуша от всички тези предвзети приказки, от тези мазни лъжи и най-вече от противните им лица, от празните, лишените от чувство и мисъл очи – студени, сурови и пресметливи.
В психологическия ми профил пише, че съм асоциален, със склонност към необоснована омраза към хората. Не че обвинявам психолозите – те просто не можаха да открият нищо друго, което да обясни склонността ми към грях и отказът ми да се “поправя”. Но не и ли иронично – как аз, асоциалният тип бях избран да помогна на цялото човечество… и то напълно безкористно?
Помъкнаха ме из някакви мрачни коридори. Съпровождаха ме две мутирали горили, чиито силуети съвсем осезаемо потвърждаваха истинността на всичко, което ми се случваше и факта, че няма връщане назад. Не си направих труда да се запитам защо са необходими тези мерки за сигурност – нали бях опасен рецидивист, можех да избягам. Но аз нямах намерение да бягам. Би било глупаво…

Стаята сякаш бе побрала цялата тъмнина на света. Влязох в черна дупка, от която повече нямаше да изляза. Пазачите ми очевидно бяха привикнали с тъмното, защото в движенията им нямаше и следа от колебание и нерешителност – същото можеше да се каже и за борбата със съвестта им, ако изобщо бяха снабдени с такива атрибути. Явно повече нямаше да използвам очите си, затова ги затворих и се фокусирах на останалите си сетива. Студ – поставиха ме на твърд и масивен стол, най-вероятно от стомана, както усетих когато привързаха ръцете и краката ми на него. Тишина – нито звук не смущаваше мъртвешкото мълчание. В устата си усетих вкус на кръв – единият от пазачите не приветства много добре опитите ми да се освободя и да изкрещя за помощ. Усмирих се. Съпротивата бе безсмислена. Навярно и стаята бе звукоизолирана, пък и нямаше кой да ми помогне. Отпуснах се, за да си пестя силите.
Студът бавно проникваше до костите ми... Замислих се колко ли пъти са повтаряли същата процедура упоритите учени и техните слуги, колко ли такива като мен са умирали в мъки, въпреки уверенията че “всичко ще бъде наред”… и това бе последното нещо, което мина през ума ми преди ужасът да го завладее напълно. На главата си усетих масивен шлем, който ме притискаше. Той също беше леден. Сравнението с електрическия стол изникна неочаквано и неканено, но аз го пропъдих – беше нещо много по-страшно. То нямаше да причини просто физическа смърт, то щеше да разруши личността ми отвътре, щеше да замъгли разсъдъка ми и да ме превърне в животно – да, цял късмет щеше да бъде ако умра.
Още от момента на подписа над мен тегнеше странното чувство на предопределеност, което ме преследваше винаги, когато “грешах” – чувството, че точно така трябва да стане, че съм избрал верния път. То прерасна в пълна увереност, когато усетих, че скоро ще разбера нещо много важно. Знаех, че тези идиоти ще ми разкрият нещо, което никой от тях не би дръзнал да види – макар и посмъртно, знанието пак си заслужаваше, като се има предвид че и без друго бях обречен. Аз приех съдбата си.

Всеки мозък при дейността си излъчва вълни. Те са много по-къси и неуловими от светлината и затова едва ли някога ще бъде построен толкова чувствителен уред, който да ги улавя и превежда. А може би няма и нужда.
Когато чуеш гласовете на съкилийниците си, тогава можеш да се увериш, че тях ги има. Че не си сам. Така ставаш единственият зрящ сред глухи – човекът, който ще попие информацията на цял един затвор от милиарди клетки, където всеки говори без да може да чуе нито себе си, нито другите. Напълно достатъчно, за да полудееш. Освен ако…

Нещо се раздвижи в съзнанието ми. Тогава усетих болката. Безначалната и безкрайна болка – единствената истинска същност на човешкото съществуване. Ние или причиняваме, или изпитваме болка. Щастието за нас е липсата на болка и сме готови да я причиним на всеки друг, стига да я махнем от себе си. Егоисти!
Връзката с тялото ми бе прекъсната. Не усещах нито стегнатите въжета, приковали ръцете и краката ми, нито стоманения стол, нито тежкия и неудобен шлем, който до преди малко бе стискал като преса мозъка ми; не чувах, не виждах, не мислех. Съзнанието ми бе свободно! Не робуваше на хилавото тяло и на жалкия орган на нервната система, който досега го бе заслепявал с лъжлива информация от така наречените “сетива”. И повече никога нямаше да робува – нямаше да го позволя!

Замълчах.

Съзнанието ми се превърна от сляп излъчвател в приемник – и то специално подсилен свръхчувствителен приемник, който на всичкото отгоре не можех да изключа. Трябваше да запиша всичко, независимо как ще ми се отрази то – та на кой му пукаше как ще ми се отрази! – и после подробностите да бъдат извлечени, (изключително първобитно, естествено) от връзките между невроните.
“Избягвайки излишните рискове от неточности, субективни мнения, изтичане на информация. Без свидетели. С възможност за преценка на новото знание.”
Всичко бяха предвидили гадовете! Не можеха да допуснат риска субектът да оцелее, пък камо ли да го разпитват. Постъпиха по най-рационалния начин.

Субектът! А аз как да ги наричам сега? Но да не размътвам излишно образите.

Най-накрая ги чух. Или по-скоро ги усетих. Не знам как да го опиша. Чувствах как се появяват… Не, те винаги са си били там… по-скоро как се разпалват като Нови звезди; как изникват една след друга; как се уголемяват и приближават към мен, ставайки все по-ясни, и по-ясни.
Как ли би се чувствал слепец, живял в мрак цял живот, ако изведнъж прогледне?
Вечната тъма, надвиснала над него се разсейва… Отваря за пръв път очи и то очи, които са хиляди пъти по-силни от нормалните; очи, в които има хиляди усилватели и регистратори, за да види… Звездите. Милионите, милиардите, неизброимите искрящи точици, чийто блясък се усилва правопропорционално на прекараното време в трансмисия.
Той не знае какво са те. Разказвали са му десетки пъти, но със същите безсилни думи, пък и освен това хора, чието зрение е много по-слабо. Ето ги там – спокойни, премигващи. Веднъж включени, лещите не могат да бъдат спрени преди да стигнат оптималното увеличение. Точките се раздвижват. Започват да се приближават… или той към тях, докато те всъщност стоят неподвижно – няма значение, важното е че разстоянието се скъсява, скъсява, скъсява, докато…
Взрив. Толкова могъщ, че бе отвъд възможностите ми да определя силата му. Думите изчезнаха. Оттогава станаха ненужни – като патерици, които захвърлих. Отстъпиха място на чувствата. Милиарди хора излъчваха сигналите си към мен без дори да го подозират. Такова огромно количество информация не можеше да бъде асимилирано от съзнанието ми. То се насочи към същината. Преся и обедини вълните според психичните заряди, които носят в себе си: в лъчи, после в снопове, в непрекъснат поток от… Но нещо му пречеше. Нещо го караше да бърза, да поема всичко без подбор, безпристрастно. Да се подчинява. То се бореше.
С невероятни усилия усмирих вълните. Съзнанието ми успя да филтрира всичко. До мен достигна едно-единствено лъчение, едно-единствено чувство, така дълбоко скрито в съзнанието на всеки, че дори той не подозира за него. Дойде моментът да разбера онова, за което платих с живота си. То премина обвивката и аз усетих да ме залива потокът от…
В този момент се случи нещо непонятно за мен. За секунда всичко изчезна. Ярка светлина замени плътния мрак, който ме обгръщаше.
Покой. Нищо не се движеше, нищо не се случваше. Всичко бе замряло и застинало. Колко съм стоял така – минути или векове, не мога да кажа, защото бях изгубил представа за времето.
После… После се случи нещо, което не желая да си припомням и преживявам отново. Оставям мислите сами да текат в потоците на съзнанието ми:

Мъртъв ли съм? Не. Точно обратното. Чувствам се странно… Като че ли аз не…
Внезапно осъзнавам. Я виж ти! Грешка. Оказва се, че експертите все пак не са чак толкова всезнаещи и всепредвиждащи. Интересно, дали са предвидили точно този факт! Но защо да гадая? Нека просто попитам онзи, който така неестествено се е облещил срещу мен… Хм, не иска да ми каже. Замръзнал е, затворил е съзнанието си и е в нещо като кома. Защо да не го прегледам?

Всичко върви по плана. Сега ще започне да приема. Информацията ще се запише.. Така… Щом прехвърли критичната граница, ще се задейства устройството … и ще настъпи клиничната смърт, която по-късно ще прерасне в истинска…
Ами да, защо ни е той? Трябва ни онова, което ще съхрани мозъкът му – да, то е важното, няма място за колебание! Все пак какво е един живот в сравнение с…
Но какво…? Не! Не вярвам! Не е възможно… Това ли сме ние? Това ли…
Не! Тъмнина! Страх! … Твърде е силно… Боли!......

Ами ти? Може би трябва да видя и на теб как се е отразило:

…Каквото и да открием не трябва да има свидетели… Никакви свидетели! Такива са заповедите…
Тези учени… Говеда!... Толкова много се забавиха… Ако и сега не успеят… Не, трябва да успеят! Работата ще стане, надушвам го! И после…
(следват картини – плаж, море, пясъци и коктейли, множество голи тела)
А? Как..во…… Откъде идва това? Глупости! Дивотии! … Аз..не… Стига… Стига!

А какво ще стане след като чуеш гласовете? Ще разбереш много повече от баналните, ежедневни мисли. Ще усетиш същността, докосвайки се до онова, което никой никога не е дръзвал дори да си представи. Ами ако то не е чак толкова прекрасно…
Веднъж започне ли даден процес, той не може да бъде спрян. Това важи още повече за нещо непознато и извън всякакъв контрол. Притежаваш ли сила на която не е известно противодействие; сила, сама по себе си по-велика от всичко останало, тогава понятия като морал, чест и дълг стават смешни…

Милиарди мисли плуват из съзнанието ми. Чувствам хиляди съзнания като част от моето и това е само началото. След време ще ги усетя всичките. Но кой съм аз?
Аз съм ти… и тя… и той… и всички… В безкрайното море от чувства и мисли, и съзнания не мога да открия себе си. Нима съм мъртъв? Не е възможно. Само баналното “Мисля, следователно съществувам” би трябвало да ме убеди в обратното. Хм… Декарт. Дали да го потърся, сигурно е някъде тук, на не повече от 100 светлинни години… С каква ли скорост се движат тези вълни? Но стига съм се занимавал с глупости. Нека обмисля положението.

Всички са мъртви. Жалките експерти от комисията, нещастният войник, чиято работа е свършена, но никога няма да отиде на Хаваите (дали да не отида вместо него?), двете горили (то при тях май е все едно – и така и така все не изпращат мисловни сигнали, явно стените на клетките им са прекалено дебели). Горките! Не издържаха… Е, какво да се прави? Има и други…

Странни неща ми се въртят из съзнанието. Дали да не си направя и аз сега някой и друг експеримент? О, не е правилно? Греша, така ли? Интересно, кой ще ме убеди че греша… и още по-важното – кой ще дръзне да ми противоречи! Не знам, драги нещастници дали помните, че “в който е силата, с него е и правдата”. Или забравихте? Нищо. Аз ще ви припомня…

Всъщност, има нещо, с което трябва да се занимая първо – какво съм аз? Ясно е, че съществувам, но жив ли съм? От какво съм създаден? Дали съм безсмъртен… Интересно… Но всъщност защо да си губя времето. Какво би променило това за мен? Нищо. Като се замисля, все ми е тая. Но нека и учените да си поблъскат главите малко. Стоп! Ето така… Хиляда мисля че са достатъчно…

Дълг? Дълг към Човечеството. Да ги освободя от клетките. Колко иронично! Един бивш затворник да тръгне да освобождава другите. Да, наистина – ненужното бреме на обществото може пък и да се окаже полезно. Но как? Нима безкористно?
Ха! Как не сте разбрали досега, маймуни такива, че на този свят няма нищо безкористно! Та нали в самите вас…

Но още от този миг разбрах, че нямаше да сторя нищо от това, което МОЖЕХ да направя. Вече знаех, че съм прав, но – колко парадоксално – без да има никакво значение. Знаех и какво ще стане с мен. Не бе много трудно да се предвиди – имах два изхода: да им кажа или да си мълча.
Да ги накарам да почувстват това, което те самите излъчват наоколо. Нима ще го приемат? Нима видът хомо сапиенс ще приеме печалната истина? Разумът им не е нещо, което ги издига над животните, а напротив – прави ги по-нисши даже от тях:
Нито едно животно не излъчва толкова злоба, страх и егоизъм колкото човека.
Нито едно животно не причинява болка, само и само за да я избегне.
Нито едно животно не лъже, не убива, не измъчва напразно; не руши естествения баланс единствено за да му бъде добре на него.
Да им кажа ли? Да им обясня най-после защо никоя чуждоземна цивилизация не иска да се свърже с хората? Какво ти свързване – тях ги е гнус дори да ги унищожат, както някое дете се гнуси да стъпче жаба!
Улавям доста от сигналите им. Да се чудиш как са се примирили с тази зараза, как са я оставили да плъзне чак в космическото пространство – нестихващият поток от егоизъм; жалкият стремеж за задоволяване на потребностите и болката от непрекъснатото им неудовлетворение (толкова лесно ли се пълни бездънна яма); лъжите, лицемерието и злобата отново в името на жалката радост (мимолетното избавяне от болката и трудностите), които придобиват плътността на твърдо излъчване; страхът от онова, което не е под контрола им, паническият ужас от всичко, което ги повдига от вечната им дрямка и им отнема жалкия животец…
Ами хубавото, доброто, красивото? – едва ли са имали безконечното търпение да пресяват всичко докато открият капчиците аромат в зловонната каша.
Как хората ще се научат да се разбират едни други, след като не приемат собствените си образи? Нима до такава степен са потънали в лицемерието си, че не виждат истината? Нима съзнанието им е толкова деградирало, че вместо да възхвалява доброто и красивото, плюе по него? Как да им помогна? Не мога.
Ще мълча.
Но не мога и просто да стоя и да гледам. Какво ти наблюдаване, не мога да издържа на болката и ужаса, който излъчват непрекъснато. Той се забива като отровно острие в съзнанието ми, виковете оглушават мислите ми и тъмнината очерня всичко хубаво, което се опитам да създам.
Да ги избия? – прекалено много труд на вятъра.
Да ги използвам? – тук споделям мнението на чуждоземците “Защо са ми?”
Да избягам? Къде? При Другите? Дали ще ме приемат?
Не! Не мога. Та аз съм човек! Нося в себе си милиарди съзнания – чувствам ги как се борят, как страдат в безсмислените си опити да проумеят, да се убедят, че не са сами. Чувствам всичките им радости, колкото и да са жалки и нетрайни. Споделям плахите им мечти – красиви и крехки като пеперуди. Не ме е страх от болката. Тя е единствената истинска същност на човешкото съществуване – единственото, което още ни предпазва от пълната деградация, което ни пречиства макар и с всички сили да се стремим да избягаме от него.

Устните потрепват загадъчно. В зениците се крие някаква спокойна, но твърда решителност. Стъпалото докосва водата. Раждат се вълните.
Едната поглъща другата.
Другото стъпало потъва във водата…
Изчезват и се връщат –
Ръцете изчезват под повърхността…
Винаги едни и същи.
В устните и очите се спотайва усмивка…
Отново и отново…
В началото бе словото!
Тъмно. Студено. Решетка…

Кой стои пред мен? Чие е това лице – толкова безгрижно и младо? Чии са тези очи, които ме наблюдават така любопитно и закачливо? Чии са тези мисли, които плават като прозрачни рибки в кристалните води на едно невинно съзнание? Образът се успокоява. Мои са. Това съм аз.

– Мамо, мамо, почакай само да чуеш каква история ми разказа езерният човек!