7 януари 2010 г.

Затвор

Ние сме затворници на собствените си умове. Всеки човек си има отделна килия и стои в нея през целия си живот. Той не може да види другите затворници, нито те него, следователно няма как да бъде сигурен дали те съществуват…

Кой е този човек пред мен? Чие е това лице, толкова уморено и остаряло? Чии са тези очи, които се впиват с ужас и болка в моите? Чии са тези мисли, които бягат като вълнички по повърхността на съзнанието ми – отново и отново… бягат и се връщат – все едни и същи? Не са мои. Това не съм аз.
Устните се разтеглят в усмивка. В очите за миг проблясват пламъчета. Вълничките по повърхността се успокояват. Мислите се избистрят и се подреждат:
Човек винаги се е стремил да подчини онова, което не познава. Твърди, че просто иска да го опознае – анализира го, провежда експерименти, систематизира резултатите, обхваща процеса в строгите рамки на формулите и законите… но всъщност прави всичко с единствената цел да го подчини на себе си, да може да го използва. Всичко останало е лъжа.
Те лъжеха! Твърдяха, че всичко е в името на Знанието, на Истината и на Човечеството. Всичко, което ми предстоеше да видя и разбера щяло да се използва за добри цели. Добри, но за кого?
Не е ли иронично – един затворник да бъде освободен от килията, тегнеща над всички хора на света? Цялото човечество да разчита на една отрепка. На едно ненужно бреме за обществото. На един затворник, чиито дни са преброени – престъпник, осъден на смърт.
Прието е, че всеки съгрешил копнее за втори шанс – шанс да се поправи – и е готов на всичко да го получи. При мен не бе така – и сто възможности да имах, аз пак щях да направя същото… Защото аз бях прав – грешаха те. Но защо тогава се съгласих? Защото копнеех за друго – да ги видя истински. Да видя без маските, без фалшивостта и преструвките онези, които ме затвориха тук и щяха да отнемат живота ми. С какво право? С правото на по-силния. Защото бях сгрешил според тях – безгрешните. Ако зависеше от мен, по-скоро те щяха да стоят в тясната килия и да очакват палача да ги отведе от СПРАВЕДЛИВИЯ свят, а не аз… Но не зависеше от мен. “Прави са онези, у които е силата. Всички останали грешат.”

Аз изпитах на гърба си тази печална истина.

Но всъщност няма за какво да съжалявам – техните килии ги измъчват доста повече от моята. Най-доброто доказателство е факта, че ме освободиха (точно мен!) и ми дадоха властта да виждам всичко, което те не могат. Защо? Защото се страхуваха. Те имаха какво да губят – мизерните си килийки със застоялия въздух в тях, глупавите си илюзии, живота и жалкото си спокойствие – а аз нямах.

Стените са непробиваеми. Същото важи и за решетките – те са атомните ни вериги, изграждащи аминокиселините. Вложени са във всяка наша клетка, в молекулите на ДНК-то, в което е закодирана цялата ни наследствена информация като вид. Да разрушим стените би означавало да разрушим същността си, самите себе си. Излезем ли извън решетките, вече няма да бъдем хора.
Невъзможно е да видиш другите. Но това не е единствения начин да разбереш, че не си сам във затвора. Има нещо, което минава през стените и решетките…


В човешкия мозък има един дял, който не е изучаван. Всъщност, доскоро изобщо не се знаеше за съществуването му. Много хора, при които той бе развит… умряха, за да бъде открит и изучен. Те загинаха в името на Човечеството, напредъка и великото Знание. Лъжи! – те бяха убити. Убийците им? – те не сгрешиха. Бяха прави. Всичко бе за добро. За чие добро обаче?
Този дял може да бъде стимулиран изкуствено или направо присаден. Стимулирането му предизвиква у субекта невероятни болки и психически травми. Присаждането е безболезнено и по-сигурно, но … е доста по-скъпо.
Години отне на учените да достигнат до каквито и да е било резултати. Милиарди бяха изхарчени за проучвания и нови уреди. Милиони трудове бяха написани. Хиляди трупове изстинаха в името на науката. Стотици томове книги описаха техните страдания (тоест страничните реакции), за да върви всичко в правилната посока. Десетки хипотези и теории се появяваха и изчезваха – отново и отново… губеха се и се връщаха, винаги едни и същи… за да се успокои повърхността и на нея да изплува решението. Един-единствен можеше да успее. Аз.
Опитните зайчета си намираха от затворите, естествено. Както винаги са правили. За тези експерименти не можеха да използват животни, понеже те нямат дори втора сигнална система. Неудобното при хората е, че винаги ще се намерят глупаци, които да спират пътя на науката и прогреса. Винаги ще има досадници, които непрекъснато опяват за хуманността и човешките права. Хора, които защитават дори отрепки като нас – осъдените. Разбира се, всеки си има цена, но не бе там работата – те грешаха… И подписите на повечето от борците за правда мистериозно се появяваха на бланките:
Аз, долуподписаният, съм съгласен да участвам в опитите върху ТСС, осъзнавайки рисковете. Настоящето решение вземам в пълно психическо здраве, без никакъв вид принуда да е приложена върху мен.
… след смъртта им.

Човешкото право на избор винаги трябва да се зачита.

Един час преди изпълнението на присъдата ми дойде и моят ред. Извикаха ме като по чудо в кабинета на надзирателя.
“Предоставя ви се уникален шанс, господине! Можете да заживеете втори…”
В един момент просто престанах да слушам мазния глас на онзи търговски представител – да, точно такъв беше, различаваше го само стоката, която се опитваше да ми пробута – предлагаше ми живот. Докато формулирах отрицателния си отговор, като се стараех да вложа колкото мога повече презрение и обида в него, неусетно преместих погледа си от мазната уста към очите на нищожеството. За миг видях или по-скоро усетих какво се криеше зад тях. “Защо да не опитам?” – помислих си и отново се заслушах.
“… имате право на избор...”, говореше той, поглеждайки към часовника. Оставаха ми няколко минути живот. Устните ми се разтеглиха в усмивка.
“Къде трябва да подпиша?” – попитах.

Усмивката изчезва от лицето срещу мен. То сякаш се отдръпва навътре в себе си. Очите отново заблестяват с хищния си сив блясък. Образът се изгубва в безкрайните дъги на вълните. Отделям поглед от лицето и се оглеждам наоколо.
Очите ми блуждаят по сивите сенки на предметите без да се спират на нищо определено. Къде се намирам? Те виждат отвъд материалното, където думите нямат място. Думите… Сякаш преди цяла вечност и аз използвах тези малки клетчици, рожби на човешкото безсилие. Прозрели, че никога няма да излезем от капана си, ние се опитахме да затворим всичко около нас в същите тесни клетки. И успяхме. За да може новоизлюпеното ни съзнание да възприема действителността, ние дадохме име на всеки предмет, на всяко живо и неживо същество. Заразата се простря навсякъде докъдето можеше да стигне... За да се намери пред източника, пред пълното си безсилие да изрази същността си, както и същността на онова, което я бе създало. Думите-клетки само подсилваха стените на затвора ни, само затваряха очите и другите ни сетива. Те се оказаха недостатъчни дори да ни докажат, че има други оттатък, че не сме сами…
Къде съм? На дъното на бездна. Тъмнината е навсякъде. Пред мен – началото на нова бездна. Знам какво ще последва. Знам как следващата поглъща предходната, която пък е погълната от следващата… и така отново и отново; вълните на пространството и времето, една след друга, изчезват и се връщат – едни и същи…
Повърхността отново се избистря. Мислите се подреждат:
След като изследваха ДНК-то ми, се оказа че точно аз съм им необходим. Било същинско чудо, че са ме намерили. Чудо! Един от хората с бели престилки дори започна да ми обяснява защо – той ми сочеше най-различни графики и показатели, ръкомахаше и изобщо доста се вживяваше в обяснението, но аз не го слушах. Както не слушах и онези, които ми обясняваха колко полезен щял да бъде експеримента за цялото Човечество. Вече ми бе дошло до гуша от всички тези предвзети приказки, от тези мазни лъжи и най-вече от противните им лица, от празните, лишените от чувство и мисъл очи – студени, сурови и пресметливи.
В психологическия ми профил пише, че съм асоциален, със склонност към необоснована омраза към хората. Не че обвинявам психолозите – те просто не можаха да открият нищо друго, което да обясни склонността ми към грях и отказът ми да се “поправя”. Но не и ли иронично – как аз, асоциалният тип бях избран да помогна на цялото човечество… и то напълно безкористно?
Помъкнаха ме из някакви мрачни коридори. Съпровождаха ме две мутирали горили, чиито силуети съвсем осезаемо потвърждаваха истинността на всичко, което ми се случваше и факта, че няма връщане назад. Не си направих труда да се запитам защо са необходими тези мерки за сигурност – нали бях опасен рецидивист, можех да избягам. Но аз нямах намерение да бягам. Би било глупаво…

Стаята сякаш бе побрала цялата тъмнина на света. Влязох в черна дупка, от която повече нямаше да изляза. Пазачите ми очевидно бяха привикнали с тъмното, защото в движенията им нямаше и следа от колебание и нерешителност – същото можеше да се каже и за борбата със съвестта им, ако изобщо бяха снабдени с такива атрибути. Явно повече нямаше да използвам очите си, затова ги затворих и се фокусирах на останалите си сетива. Студ – поставиха ме на твърд и масивен стол, най-вероятно от стомана, както усетих когато привързаха ръцете и краката ми на него. Тишина – нито звук не смущаваше мъртвешкото мълчание. В устата си усетих вкус на кръв – единият от пазачите не приветства много добре опитите ми да се освободя и да изкрещя за помощ. Усмирих се. Съпротивата бе безсмислена. Навярно и стаята бе звукоизолирана, пък и нямаше кой да ми помогне. Отпуснах се, за да си пестя силите.
Студът бавно проникваше до костите ми... Замислих се колко ли пъти са повтаряли същата процедура упоритите учени и техните слуги, колко ли такива като мен са умирали в мъки, въпреки уверенията че “всичко ще бъде наред”… и това бе последното нещо, което мина през ума ми преди ужасът да го завладее напълно. На главата си усетих масивен шлем, който ме притискаше. Той също беше леден. Сравнението с електрическия стол изникна неочаквано и неканено, но аз го пропъдих – беше нещо много по-страшно. То нямаше да причини просто физическа смърт, то щеше да разруши личността ми отвътре, щеше да замъгли разсъдъка ми и да ме превърне в животно – да, цял късмет щеше да бъде ако умра.
Още от момента на подписа над мен тегнеше странното чувство на предопределеност, което ме преследваше винаги, когато “грешах” – чувството, че точно така трябва да стане, че съм избрал верния път. То прерасна в пълна увереност, когато усетих, че скоро ще разбера нещо много важно. Знаех, че тези идиоти ще ми разкрият нещо, което никой от тях не би дръзнал да види – макар и посмъртно, знанието пак си заслужаваше, като се има предвид че и без друго бях обречен. Аз приех съдбата си.

Всеки мозък при дейността си излъчва вълни. Те са много по-къси и неуловими от светлината и затова едва ли някога ще бъде построен толкова чувствителен уред, който да ги улавя и превежда. А може би няма и нужда.
Когато чуеш гласовете на съкилийниците си, тогава можеш да се увериш, че тях ги има. Че не си сам. Така ставаш единственият зрящ сред глухи – човекът, който ще попие информацията на цял един затвор от милиарди клетки, където всеки говори без да може да чуе нито себе си, нито другите. Напълно достатъчно, за да полудееш. Освен ако…


Нещо се раздвижи в съзнанието ми. Тогава усетих болката. Безначалната и безкрайна болка – единствената истинска същност на човешкото съществуване. Ние или причиняваме, или изпитваме болка. Щастието за нас е липсата на болка и сме готови да я причиним на всеки друг, стига да я махнем от себе си. Егоисти!
Връзката с тялото ми бе прекъсната. Не усещах нито стегнатите въжета, приковали ръцете и краката ми, нито стоманения стол, нито тежкия и неудобен шлем, който до преди малко бе стискал като преса мозъка ми; не чувах, не виждах, не мислех. Съзнанието ми бе свободно! Не робуваше на хилавото тяло и на жалкия орган на нервната система, който досега го бе заслепявал с лъжлива информация от така наречените “сетива”. И повече никога нямаше да робува – нямаше да го позволя!

Замълчах.

Съзнанието ми се превърна от сляп излъчвател в приемник – и то специално подсилен свръхчувствителен приемник, който на всичкото отгоре не можех да изключа. Трябваше да запиша всичко, независимо как ще ми се отрази то – та на кой му пукаше как ще ми се отрази! – и после подробностите да бъдат извлечени, (изключително първобитно, естествено) от връзките между невроните.
“Избягвайки излишните рискове от неточности, субективни мнения, изтичане на информация. Без свидетели. С възможност за преценка на новото знание.”
Всичко бяха предвидили гадовете! Не можеха да допуснат риска субектът да оцелее, пък камо ли да го разпитват. Постъпиха по най-рационалния начин.

Субектът! А аз как да ги наричам сега? Но да не размътвам излишно образите.

Най-накрая ги чух. Или по-скоро ги усетих. Не знам как да го опиша. Чувствах как се появяват… Не, те винаги са си били там… по-скоро как се разпалват като Нови звезди; как изникват една след друга; как се уголемяват и приближават към мен, ставайки все по-ясни, и по-ясни.
Как ли би се чувствал слепец, живял в мрак цял живот, ако изведнъж прогледне?
Вечната тъма, надвиснала над него се разсейва… Отваря за пръв път очи и то очи, които са хиляди пъти по-силни от нормалните; очи, в които има хиляди усилватели и регистратори, за да види… Звездите. Милионите, милиардите, неизброимите искрящи точици, чийто блясък се усилва правопропорционално на прекараното време в трансмисия.
Той не знае какво са те. Разказвали са му десетки пъти, но със същите безсилни думи, пък и освен това хора, чието зрение е много по-слабо. Ето ги там – спокойни, премигващи. Веднъж включени, лещите не могат да бъдат спрени преди да стигнат оптималното увеличение. Точките се раздвижват. Започват да се приближават… или той към тях, докато те всъщност стоят неподвижно – няма значение, важното е че разстоянието се скъсява, скъсява, скъсява, докато…
Взрив. Толкова могъщ, че бе отвъд възможностите ми да определя силата му. Думите изчезнаха. Оттогава станаха ненужни – като патерици, които захвърлих. Отстъпиха място на чувствата. Милиарди хора излъчваха сигналите си към мен без дори да го подозират. Такова огромно количество информация не можеше да бъде асимилирано от съзнанието ми. То се насочи към същината. Преся и обедини вълните според психичните заряди, които носят в себе си: в лъчи, после в снопове, в непрекъснат поток от… Но нещо му пречеше. Нещо го караше да бърза, да поема всичко без подбор, безпристрастно. Да се подчинява. То се бореше.
С невероятни усилия усмирих вълните. Съзнанието ми успя да филтрира всичко. До мен достигна едно-единствено лъчение, едно-единствено чувство, така дълбоко скрито в съзнанието на всеки, че дори той не подозира за него. Дойде моментът да разбера онова, за което платих с живота си. То премина обвивката и аз усетих да ме залива потокът от…
В този момент се случи нещо непонятно за мен. За секунда всичко изчезна. Ярка светлина замени плътния мрак, който ме обгръщаше.
Покой. Нищо не се движеше, нищо не се случваше. Всичко бе замряло и застинало. Колко съм стоял така – минути или векове, не мога да кажа, защото бях изгубил представа за времето.
После… После се случи нещо, което не желая да си припомням и преживявам отново. Оставям мислите сами да текат в потоците на съзнанието ми:

Мъртъв ли съм? Не. Точно обратното. Чувствам се странно… Като че ли аз не…
Внезапно осъзнавам. Я виж ти! Грешка. Оказва се, че експертите все пак не са чак толкова всезнаещи и всепредвиждащи. Интересно, дали са предвидили точно този факт! Но защо да гадая? Нека просто попитам онзи, който така неестествено се е облещил срещу мен… Хм, не иска да ми каже. Замръзнал е, затворил е съзнанието си и е в нещо като кома. Защо да не го прегледам?

Всичко върви по плана. Сега ще започне да приема. Информацията ще се запише.. Така… Щом прехвърли критичната граница, ще се задейства устройството … и ще настъпи клиничната смърт, която по-късно ще прерасне в истинска…
Ами да, защо ни е той? Трябва ни онова, което ще съхрани мозъкът му – да, то е важното, няма място за колебание! Все пак какво е един живот в сравнение с…
Но какво…? Не! Не вярвам! Не е възможно… Това ли сме ние? Това ли…
Не! Тъмнина! Страх! … Твърде е силно… Боли!......


Ами ти? Може би трябва да видя и на теб как се е отразило:

…Каквото и да открием не трябва да има свидетели… Никакви свидетели! Такива са заповедите…
Тези учени… Говеда!... Толкова много се забавиха… Ако и сега не успеят… Не, трябва да успеят! Работата ще стане, надушвам го! И после…
(следват картини – плаж, море, пясъци и коктейли, множество голи тела)
А? Как..во…… Откъде идва това? Глупости! Дивотии! … Аз..не… Стига… Стига!


А какво ще стане след като чуеш гласовете? Ще разбереш много повече от баналните, ежедневни мисли. Ще усетиш същността, докосвайки се до онова, което никой никога не е дръзвал дори да си представи. Ами ако то не е чак толкова прекрасно…
Веднъж започне ли даден процес, той не може да бъде спрян. Това важи още повече за нещо непознато и извън всякакъв контрол. Притежаваш ли сила на която не е известно противодействие; сила, сама по себе си по-велика от всичко останало, тогава понятия като морал, чест и дълг стават смешни…


Милиарди мисли плуват из съзнанието ми. Чувствам хиляди съзнания като част от моето и това е само началото. След време ще ги усетя всичките. Но кой съм аз?
Аз съм ти… и тя… и той… и всички… В безкрайното море от чувства и мисли, и съзнания не мога да открия себе си. Нима съм мъртъв? Не е възможно. Само баналното “Мисля, следователно съществувам” би трябвало да ме убеди в обратното. Хм… Декарт. Дали да го потърся, сигурно е някъде тук, на не повече от 100 светлинни години… С каква ли скорост се движат тези вълни? Но стига съм се занимавал с глупости. Нека обмисля положението.

Всички са мъртви. Жалките експерти от комисията, нещастният войник, чиято работа е свършена, но никога няма да отиде на Хаваите (дали да не отида вместо него?), двете горили (то при тях май е все едно – и така и така все не изпращат мисловни сигнали, явно стените на клетките им са прекалено дебели). Горките! Не издържаха… Е, какво да се прави? Има и други…

Странни неща ми се въртят из съзнанието. Дали да не си направя и аз сега някой и друг експеримент? О, не е правилно? Греша, така ли? Интересно, кой ще ме убеди че греша… и още по-важното – кой ще дръзне да ми противоречи! Не знам, драги нещастници дали помните, че “в който е силата, с него е и правдата”. Или забравихте? Нищо. Аз ще ви припомня…

Всъщност, има нещо, с което трябва да се занимая първо – какво съм аз? Ясно е, че съществувам, но жив ли съм? От какво съм създаден? Дали съм безсмъртен… Интересно… Но всъщност защо да си губя времето. Какво би променило това за мен? Нищо. Като се замисля, все ми е тая. Но нека и учените да си поблъскат главите малко. Стоп! Ето така… Хиляда мисля че са достатъчно…

Дълг? Дълг към Човечеството. Да ги освободя от клетките. Колко иронично! Един бивш затворник да тръгне да освобождава другите. Да, наистина – ненужното бреме на обществото може пък и да се окаже полезно. Но как? Нима безкористно?
Ха! Как не сте разбрали досега, маймуни такива, че на този свят няма нищо безкористно! Та нали в самите вас…

Но още от този миг разбрах, че нямаше да сторя нищо от това, което МОЖЕХ да направя. Вече знаех, че съм прав, но – колко парадоксално – без да има никакво значение. Знаех и какво ще стане с мен. Не бе много трудно да се предвиди – имах два изхода: да им кажа или да си мълча.
Да ги накарам да почувстват това, което те самите излъчват наоколо. Нима ще го приемат? Нима видът хомо сапиенс ще приеме печалната истина? Разумът им не е нещо, което ги издига над животните, а напротив – прави ги по-нисши даже от тях:
Нито едно животно не излъчва толкова злоба, страх и егоизъм колкото човека.
Нито едно животно не причинява болка, само и само за да я избегне.
Нито едно животно не лъже, не убива, не измъчва напразно; не руши естествения баланс единствено за да му бъде добре на него.
Да им кажа ли? Да им обясня най-после защо никоя чуждоземна цивилизация не иска да се свърже с хората? Какво ти свързване – тях ги е гнус дори да ги унищожат, както някое дете се гнуси да стъпче жаба!
Улавям доста от сигналите им. Да се чудиш как са се примирили с тази зараза, как са я оставили да плъзне чак в космическото пространство – нестихващият поток от егоизъм; жалкият стремеж за задоволяване на потребностите и болката от непрекъснатото им неудовлетворение (толкова лесно ли се пълни бездънна яма); лъжите, лицемерието и злобата отново в името на жалката радост (мимолетното избавяне от болката и трудностите), които придобиват плътността на твърдо излъчване; страхът от онова, което не е под контрола им, паническият ужас от всичко, което ги повдига от вечната им дрямка и им отнема жалкия животец…
Ами хубавото, доброто, красивото? – едва ли са имали безконечното търпение да пресяват всичко докато открият капчиците аромат в зловонната каша.
Как хората ще се научат да се разбират едни други, след като не приемат собствените си образи? Нима до такава степен са потънали в лицемерието си, че не виждат истината? Нима съзнанието им е толкова деградирало, че вместо да възхвалява доброто и красивото, плюе по него? Как да им помогна? Не мога.
Ще мълча.
Но не мога и просто да стоя и да гледам. Какво ти наблюдаване, не мога да издържа на болката и ужаса, който излъчват непрекъснато. Той се забива като отровно острие в съзнанието ми, виковете оглушават мислите ми и тъмнината очерня всичко хубаво, което се опитам да създам.
Да ги избия? – прекалено много труд на вятъра.
Да ги използвам? – тук споделям мнението на чуждоземците “Защо са ми?”
Да избягам? Къде? При Другите? Дали ще ме приемат?
Не! Не мога. Та аз съм човек! Нося в себе си милиарди съзнания – чувствам ги как се борят, как страдат в безсмислените си опити да проумеят, да се убедят, че не са сами. Чувствам всичките им радости, колкото и да са жалки и нетрайни. Споделям плахите им мечти – красиви и крехки като пеперуди. Не ме е страх от болката. Тя е единствената истинска същност на човешкото съществуване – единственото, което още ни предпазва от пълната деградация, което ни пречиства макар и с всички сили да се стремим да избягаме от него.


Устните потрепват загадъчно. В зениците се крие някаква спокойна, но твърда решителност. Стъпалото докосва водата. Раждат се вълните.
Едната поглъща другата.
Другото стъпало потъва във водата…
Изчезват и се връщат –
Ръцете изчезват под повърхността…
Винаги едни и същи.
В устните и очите се спотайва усмивка…
Отново и отново…
В началото бе словото!
Тъмно. Студено. Решетка…

Кой стои пред мен? Чие е това лице – толкова безгрижно и младо? Чии са тези очи, които ме наблюдават така любопитно и закачливо? Чии са тези мисли, които плават като прозрачни рибки в кристалните води на едно невинно съзнание? Образът се успокоява. Мои са. Това съм аз.

– Мамо, мамо, почакай само да чуеш каква история ми разказа езерният човек!

Няма коментари:

Публикуване на коментар