15 януари 2010 г.

Модерна приказка

Имало едно време едно царство... За да стигнеш до него, разбира се, се налагало да изкачиш девет планини и половина и да преплуваш същото количество реки, пък и един океан бонус. (Е, по-заможните идалго се изхитряли със зелена карта, виза и билет за Конкорт, но това не е част от историята ни.) Тези така точни географски данни за местоположението на това царство са достатъчни, затова да караме нататък.
Царството било голямо и проспериращо, както повечето приказни царства. Спечелило няколко войни, развило занаятите си, поданиците му укрепили вярата си в непобедимостта на своя флаг, пък и самочувствието си. Разраснало се и от царство, плащащо дан на останалите, се превърнало в царство-кредитор... Но всъщност и това не е пряко свързано с историята ни, тъй че да продължаваме.
В това царство имало редица могъщи градове и замъци – нищо необичайно за едно могъщо приказно царство. В най-главния от градовете се намирал царския дворец, наречен бял заради белите камъни, използвани за построяването му. Но не този замък ни интересува всъщност.
Един от по-големите градове в това царство бил известен с непробиваемите си крепостни стени. Те не били иззидани от камък или стомана, а от самочувствие и вяра в собствените способности и лична неуязвимост от страна на гражданите. Но понеже тези стени не вършели много голяма работа оставени сами на себе си, над тях внушително се извисявали две огромни бойни кули, които да респектират царствата от останалия свят.
Бе те хубаво респектирали, ама, както знаете че става в повечето приказки, намерил се и в тази един черен, брадат и зъл магьосник, който да завиди на величието на могъщото царство. Той, както всеки уважаващ себе си ориенталски магьосник естествено, носел бяла чалма, контрастираща на черната му брада и подчертаваща злия пламък в очите му... но стига толкова за този магьосник, който, макар да има щастието и привилегията да е главен герой на тази приказка, все пак има своето право на лична конфиденциалност и желае да запази самоличността и местоположението си в тайна.
Я да видим – време, място, обстановка, герои... Май всичко е налице. Остава да се придвижим към събитието.
Един хубав слънчев ден злият и могъщ магьосник решил да покаже на целия свят злобата и могъществото си. Чрез силата на внушението, той заставил няколко чисти (е, не дотам чисти, но нали така се казва в приказките) души да се омърсят и самоосъдят на вечни мъки в ада. За тези, които предпочитат символите – пратил ги в ада, като им пробутал билети на по-ниска цена за там, вместо за рая. А за нормалните хора, които обичат всичко да им се казва ясно и направо, без заобикалки, символи и глупости (ако са останали такива в наши дни) – качил ги на едно самолетче и им позволил да упражнят вярата си като се размажат в едната от двете кули.
Това потресло могъщото царство, а и целия свят (който бил така свикнал да съпреживява чувствата на това царство, че трубадурската и бардска програма цял ден опявала трагичния инцидент).
И тогава, както във всяка приказка – твърде късно, тоест – добрият юнак се появил. Той не се казвал нито Юнакът, нито Най-малкият брат, а Рамбо Младши Терминаторът... Но всъщност той не бил хладнокръвен убиец, а играел ролята по-скоро на буфер в преговорите, тъй че можем спокойно да го наречем и Умиротворителя. Подобно на баща си Рамбо Старши, той бил твърдо против организираното магьосничество.
Но въпреки че не се казвал Най-малкия брат, Рамбо също бил хитър – осъзнавал, че злия магьосник е по-могъщ от всичките негови дворцови магьосници именно защото държал в ръцете си душите на много невинни хора.
Слава богу, че Рамбо отдавна бил осъзнал простата истина – напълно невинни хора няма – и действал според нея.
Той изпратил трубадури до всички останали царства да разгласят новината (тя отдавна била обиколила целия свят, но този път изпратил личното си възмутено обръщение към всички), както и вестоносци до кралството на магьосника.
Огромна била мощта на магьосника, но силата и властта на владетеля на царството били направо безмерни. След много битки и войни, първият бил победен.
Но както става във всяка приказка с продължение, злият магьосник не бил убит, а се изплъзнал на „добрите”. В тази приказка той не се превръща нито в бухал, нито в прилеп, нито в жаба, а просто се покрива. Може би осъзнава, че ако действа по стандартния начин, Рамбо няма да прости на всички животни в кралството и ще ги изтреби до крак, стига да знае, че по този начин ще го изтрие от лицето на земята, заедно със „злото” му.
Минало време, хиляди стражи и от двете царства били изпратени да търсят злосторника, на потърпевшата страна били предоставени коридори, стаи, прозорци и дори цели къщи и лагери; били ù дарени в знак на уважение и изкупление хиляди барели злато (понеже във всяка приказка са златни монети или кюлчета, това кралство решило да го отлива в барели, за да го отличаваме от другите).
Но нищо...
Естествено, злите езици започнали да шушукат, че Владетелят на царството (разбирайте Рамбо Младши Терминаторът) и Злия Магьосник били в комбина, за да докопат барелите злато, но такива езици има във всяка приказка, тъй че няма изобщо да коментираме гнусните им инсинуации.
Създадена била МОБМ (Междуцарствена Организация за Борба с Магьосничеството). Но от злия магьосник – ни вест, ни кост, ни следа, ни нищо...
Поданиците на могъщото царство се успокоили и възвърнали самочувствието си.
И всичко щяло да свърши така... но, както се досещате и сами, нещо се случило, и то... не свършило. А нещото определено било голямо: Царството – от кредиторството си и разработването на занаяти (над 70% от населението се състояло от търговци и майстори, а земеделците били незначителна част), започнало да запада. Магьосническите актове зачестили, но този път другите царства не искали да съпреживяват и скърбят, а да си получат парите... Трубадурите и вестоносците не си намирали публика и след време престанали да опяват едно и също, защото щели да умрат от глад. МОБМ също западала.
Владетелят гледал как царството му се разпада. И решил.
Организиран бил поход срещу Злия Магьосник (защото нямало съмнение, че той още е жив и, разбира се, е виновен за всичко). Но въпреки че Владетелят можел просто да изпрати своите магьосници, които със специалната си магия Армагедон да попилеят целия континент, в който се подвизавал лошият, той изпратил най-личния момък в царството – Лъки Страик, известен още като Поразяващата ръка. Този момък вършел работата си чисто и бързо.
Лъки се отзовал и моментално тръгнал по следите на Магьосника. Преминал през много премеждия, които не са обект на нашето внимание, но само ще споменем, че за краткото време той успял да се замеси в единайсет палежа, трийсет престрелки, да спаси няколко по-сексапилни девойки (и от лошите, и от самотата), като през това време нанесъл на царствата, през които минал щети за хиляди от златните им монети, изпотрошавайки сумати каляски, файтони, избивайки десетки и осакатявайки стотици от мирните и немирните им поданици. Но това е обичайно. Все пак, не е много лесно да се бориш срещу злото.
Накрая, неизбежно за всяка приказка, двамата се срещнали.

Доброто се изправило срещу злото.

Лъки първо избил всички магьосници в двореца на Злия Магьосник – на който ще дадем името Злата Брада, за да избегнем ненужните повторения, пък и да го разграничаваме от подчинените му. После насочил арбалета си към него. Преди да натисне спусъка обаче, както във всяка приказка, Злата Брада показал скрития си коз.
Той съобщил на Лъки Страйк, че също владее Армагедона и има достатъчно вълшебни камъни – критичната им маса се равнявала на тази на Могъщото царство – за да не се предаде толкова лесно. Смъртта му далеч нямало да е краят, а по-скоро началото на края на царството на Лъки. И тогава се случило чудото (в приказките броят им обикновено варира от три до седем, но тази я е хванал дефицита и е само едно): вместо послушно да го надупчи с арбалета си (каквато и заповед имал) и за пореден път да спаси света, Лъки най-неочаквано започнал да извършва една непривична за него дейност – да мисли.
На редовния израз на Брадата: „Благодарение на верните си слуги, аз ще завладея света, мухахахаха!”, Лъки отговорил вместо редовното „Само през трупа ми, подлец!”:
– Добре. Завладей го. Аз няма да ти преча.
– Ъъъ...Е, как така? Нали аз съм лош, а ти добър – би трябвало да ми попречиш?
– И защо пък? Знаеш ли, вече ми писна във всяка приказка да вразумявам и спирам някакви кретени като теб. Прави каквото си искаш....
– Но...
– Няма но!... Ох, добре де, все пак съм герой – трябва поне да опитам да те вразумя, за да отчета дейност, иначе няма медал и съответно – край на пиячката в любимата ми кръчма. Добре, хайде... да приемем, че победиш нашето царство и завладееш света... И какво от това? Какво ще правиш след това?
– Е, как какво? Ще го управлявам. Ще го обгърна в мрак и страдание!... предполагам... – тук Злата Брада започнал да става несигурен; досега в никоя приказка не му се бе случвало действително да управлява или поне да стигне до толкова близко положение, че да се замисли.
– И какво? Да не си мислиш, че ще си първия? Той светът ако знаеш колко пъти е бил управляван от такива като теб... И какво като го обгърнеш в „мрак и страдание!” – мислиш, че някой ще забележи разликата ли? Надай се...
– Е, ама... как така? Нали сега го владее доброто? Нали царят ти е добър и мъдър?...
– Да бе, щот’ трубадурите го изкарват такъв. Като го опознаеш, далеч не е това за което го представят. Но не е в това въпроса. По какво мислиш, че ще се различаваш примерно ти от него? Мислиш ли че някой ще забележи някаква разлика?
– Е, как, нима ще кажеш, че между злото и доброто няма разлика? – Злата Брада почесал дългата си брада и повдигнал учудено вежди.
– Ох, ще престанеш ли с това добро и това зло! Какви са тези остарели понятия? Днес се казва управляващи и управлявани.
– И кои са злите?
Тук Лъки изгледал Магьосника като някакво изкопаемо.
– Зли няма бе, кретен! Ти слушаш ли ме какво ти говоря изобщо! Ох, хайде да караме с твоите понятия – едните са зли за другите и добри за себе си, а при другите е обратното.
– Но това е невъзможно! Как може да си едновременно добър и лош? – веждите на Злата Брада се вдигнали толкова високо, че още малко щели да хвръкнат в небесата като лястовички на есен.
– Въпрос на гледна точка, душа, въпрос на гледна точка... Та какво казвах... а, да – ако искаш: ето ти света, предоставям ти го. Даже ще ти стана помощник и ще ти разкрия как да свалиш сегашния владетел и да се възкачиш на негово място.
– Ама... аз не искам на негово място...
– Айде, айде, не искаш! Глупости говориш. Какъв е смисъла да разрушаваш всичко, да освобождаваш съзнанията на милиарди хора от изкусните мрежи, за да ги омагьосваш после наново? Напразно време на халос. Ако всеки път правиш така, кога ще ти остане време да управляваш изобщо? Ти нали това искаш сега?
– Ами... аз... такова... – Злата Брада започнал все повече да се чуди.
– Няма такова, онакова – или да, или не! И ти си като децата – ден, та до пладне.
– Ама ти... наистина ли ще ми предадеш как...
– Абе споко бе, като ти казвам, значи ще го направя. Аз държа на думата си...
– ... но предаваш този, на когото служиш?
– Хахахаха – Лъки отметнал назад главата си, за да може да се засмее по-добре – Ти нещо си в грешка, пич, аз служа само на себе си! Ако плащаш по-добре, съм от твоите и окото ми не мигва.
– Нима няма вече истински лоши и истински добри хора? Това ли искаш да ми кажеш?
– Ццц, пич, ти в кой свят живееш бе? Да не падаш от луната? Така е като във вашето царство си нямате психари... така де, знахари да ви лекуват възприятията.
– Добре де, ти сам казваш, че няма да има никаква разлика... тогава защо само да се мъча като нищо няма да променя...
– О, божичко... ама ти да не би да си се надявал през всичкото това време да промениш нещо!? Ццц, ама ти наистина си бил зле. Да ти се чуди човек как разтърси света! Е, както и да е. Като няма по-добро и ти ставаш. Още утре обаче ще ти запиша час при моя знахар.
– Но....
Злата Брада не могъл да продължи, защото Лъки го взел под крилото си и направил от него достоен цар. Как станало това няма нужда да знаете, защото от това нито ще ви стане по-топло, нито ще научите нещо ново, тъй че, нека направо преминем към края, а?
А той, като във всяка приказка, е следният:

И три дни...месеца...години...века...хилядолетия... всички яли, пили и се веселили.
(... докато поданиците им умирали от глад...)


А после?

Няма коментари:

Публикуване на коментар