История за двама избягали от къщи

– Разбирам, че искаш да сте заедно, но не мисля, че апартаментът ни е най-подходящото място... Тя си има родители, близки...
– Но колко пъти да ти казвам... И З Г О Н И Л И С А Я от къщи! Какво предлагаш да направи – да си иде на село и да зареже ученето си ли? А после? Какво ще работи? Как ще живее?
– А ти какво предлагаш да направя АЗ – да приема у дома си пълна непозната ли? Щом са я изгонили, явно са имали причина – тя си е виновна... трябва да се научи да си понася последствията... – после майка ми продължи с по-мек тон – Пък и знаеш, че скоро ще им мине... и аз колко пъти съм ти се ядосвала така...
– Ти не ме слушаш! Чу ли изобщо и думичка от обяснението ми? Техните са непоносими. Причината не е в нея, а в тях.
– Откъде знаеш? Толкова добре ли ги познаваш? Сине, всичко което знаеш за случката, си го научил от един източник – нея, и при това си доста пристрастен към този източник, а за да има достоверност... – тук престанах да слушам майка си, която впрочем е адвокат, защото знаех какво ще последва. Един от обичайните ù уроци...
Знаете ли какво е лошото на това да имаш майка адвокат?
Всичко. Абсолютно всичко. Първо, тя е запозната супер детайлно с всички тънкости на логиката и умозаключенията, дедукцията, индукцията и там всички други умни работи, дето са ги измислили философите, така че ако си мислите, че е гадно вашите родители да могат да ви убедят, че за здравето ви е добре да ядете гнусни „полезни яденета”, то моята може да ви убеди, че да изхвърляш боклука е от огромно значение за бъдещата ти професионална ориентация или пък, че подреждането на стаята води до добиване на съществен и уникален опит, полезен за бъдещия ти брачен живот. И второ, понеже е запозната и с всички кръшкания на клиентите си, може безпогрешно да познае кога лъжа... а и кога не възнамерявам да се върна „до десет” както съм казал, а след полунощ...
А най-гадното от всичко е, че след като е адвокат и е учила толкова много време, то непременно трябва винаги „всичко да ù е ясно” и да е по-компетентна по „случаи”, за които не знае нищо. Бях напълно убеден, че и това приемаше като поредния „случай” и едва ли не от благоприятния му изход зависеше живота ù.
Накрая просто ми писна, защото това не беше нито за първи, нито щеше да е за последен път. Реших, че и аз не мога да издържам повече. Затова прекъснах несекващата тирада:
– Знаеш ли какво? – тя ме погледна учудено, прекъсването бе белег на невъзпитание – Писна ми вече от лекциите ти! Писна ми от това да ме учиш да не вярвам на никой, защото всички лъжат! Кажи ми, някога приемала ли си нещо, ей така – на вяра, без резерви и без да го провериш от „допълнителен източник”! Не, нали? Ами нека сега ти сервирам един постулат – За мен Лора е сто пъти по-важна от теб и от глупостите ти! В момента е объркана, сама и се нуждае от мен и честно казано много слабо ме интересува дали ти одобряваш това или не!
– Свърши ли? – в гласа ù имаше кротост и студенина, които не вещаеха нищо хубаво – Не смятам, че един шестнайсетгодишен пикльо има право да ми дава съвети как да го възпитавам и какви добродетели да му набивам в главата. А и освен това ми се струва малко нахално същият този пикльо да е до такава степен неблагодарен, че да не оценява покрива над главата си, храната, прането на мръсните му дрехи и парите, за които не си е мръднал пръста, че да моли и дори настоява родителите му да приемат в дома си някаква лигла, която уж обичал! Кажи, сине, ти мислиш ли, че на тази възраст имаш някаква представа какво е любов?
– Ами вие двамата с баща ми ми давате прекрасен пример...
– Достатъчно! Още по-малко право имаш да коментираш личния ни живот с баща ти! Събирай си партакешките и се разкарай от очите ми! Като се мислиш за толкова способен и голям, да те видим как ще се оправиш в живота! А и държа да те предупредя да не се надяваш на детските си – ще се погрижа да не ги получаваш!
– Така ли? Добре, мамче. Ще ми достави неописуемо удоволствие да ти натрия носа поне веднъж. Надявам се, ще ми оставиш поне един ден да се оправя и да реша какво да взема, както правят хазяите, нали?
– Имаш двадесет и четири часа.
Можех да потъпкам честта си и да ù се извиня, като призная правотата ù.
Можех просто да замълча и да остана. Щеше да ù мине. Пък и едва ли щеше да ме изхвърли насила.
Можех да изчакам да се върне баща ми и да се разрази поредния семеен скандал, в резултат на който да остана.
Но не направих нито едно от трите. Просто казах „Добре тогава.” Знаех, че каквото и да на направя, майка ми никога нямаше да измени позицията си – това би означавало да признае, че е сгрешила, което представлява логическо противоречие. Припомних си изражението на Лора, когато ми съобщи гадната новина, че са я изгонили... Не можех да я оставя! Това би означавало... Не, просто не можех.

Вероятно се чудите защо описвам диалога с майка си толкова подробно – и вие сте водили стотици подобни, но винаги всичко е свършвало добре. Там е работата, че при мен не свърши добре, а свърши с една чанта, пълна с багаж и двестате ми спестени лева, които вложих в дебитната си карта (в нея имаше още около четиридесет). Запомнил съм този последен диалог родителите си, защото той сложи началото на моя истински живот – нещо, с което малко шестнайсетгодишни могат да се похвалят.
А разказът ми като цяло – не знам дали ще ви е полезен, мога само да се надявам – е предназначен за тези, на които също им е писнало от родителите; за да видят как е в истинския живот и да помислят преди да избягат. Не е кой знае какво, защото нямам особен опит в писането, но разберете, просто трябва да го напиша...

Мисля, че ще е най-добре първо да ви запозная с причината за изгонването ми.
Лора е на моята възраст. Срещнахме се на сбирка на един от младежките клубове. Всъщност това няма значение. Не мога да опиша чертите ù подобно майсторите на перото, пък и не считам, че те са кой знае колко важни. Мога единствено да кажа – което и считам, че е нужно – че лицето ù беше меко и гладко, по детски нежно, че очите ù бяха ярки и кафяви, че косите ù бяха черни и през повечето време ги връзваше на опашка. Също ще добавя че всяка дреха ù отиваше – не преувеличавам – и имаше свойството да бъде различна всеки ден, през който бях с нея. Нямаше начин нещо в нея да ми се стори банално.
Сега, за характера. Разбирате ли, като по-малък налитах на по-големи момичета, смятайки че малките са лигави и не заслужават внимание. Докато при по-големите – и нивото им е по-различно, и са оставили намира кипренето, и изобщо има за какво да си говорим с тях. А по-малките просто нямат опит и се вълнуват само как да изстискат повече пари от техните за някоя нова рокля. С една дума – не стават.
Днес все още съм на това мнение. Но там е работата, че незнайно как Лора ме привлече по-силно от всяко момиче досега. Нито имаше кой знае какъв жизнен опит, нито, между нас да си остане, блестеше с особен гений.
[Надявам се, мила, ако прочетеш тези редове да не се обидиш, понеже не влагам никаква обида в тях, а те описвам най-правдоподобно – длъжен съм.]
Не ми е и ясно какво точно харесвах в нея – нещо нормално за тийнейджър. Не беше нито неприлично красива, както други, които бях обичал, нито пък особено философски настроена (какъвто съм аз) – с което ми хванаха окото други. Докато аз четях Платон и сериозни научнофантастични книги, тя гледаше Цар Лъв и се кефеше на детински забавления. Но най-странното е, че за много кратко време – по-кратко отколкото всяка моя връзка дотогава – се привързах много към това мило, нежно същество и изпитвах обич – напук на майка ми, да ОБИЧ беше, чиста ЛЮБОВ – към блестящите очи, към меките коси, към нежната кожа, към горещите, детски устни...... към всичко, всичко в нея.
Срещахме се много често и понякога прекарвахме целия ден заедно. До такава степен бяхме свикнали на особеностите си и до такава степен изгладихме търканията, че вече се чувствахме доста удобно един с друг и приятелите ни наричаха шеговито „женените”.
Моите чувства... Ами тя беше светът, живота и всичко останало. Тя беше светлината в тунела, кръвта във вените ми, въздуха в дробовете ми – и други такива сладки сравнения, които мога да изреждам до утре. За нея бях способен буквално на всичко.
И един ден дойде при мен – доста спокойна при това – и с полусериозния си, полушеговит тон ми съобщи, че от днес нататък няма дом. Не мисля, че осъзнаваше напълно последиците от това. Посъветвах я да се върне и да се помири с техните, но тя ми каза, че щом някой ù казва – излез и не се връщай, тъкмо това и прави. Тогава осъзнах, че жените също имат някакво странно чувство за чест.
Както и да е, вече знаете всичко до този съдбовен момент. Оттук нататък започва епичният разказ за двама луди шестнайсетгодишни мечтатели, които ще се борят с живота както могат, като за първи тласък разполагат с триста седемдесет и осем лева и седемдесет и пет стотинки.

– Здрасти! – целувка. – Ами, как да ти кажа... хубавото е, че поне няма да ти се налага да слушаш речите на майка ми... пък и ще сме непрекъснато заедно... хм, единственото неудобство е, че от днес и двамата сме на улицата... – като казах това устните ми се разтеглиха в такава кретенска усмивка, че ако можех да се видя, вероятно щях да се засрамя много.
– Сссупер. – любимата ù реплика. За нещастие не мога да предам точно тона и интонацията, които са просто уникални. – И какво? Къде ще ходим сега? На кафе или на острова?
– Лора, миличка, не мисля, че осъзнаваш деликатността на положението. Като за начало – родителите ни ни изхвърлиха от къщи и вече нямаме домове! Разполагаме с пари за... месец-два, след което най-добрата ни алтернатива е... хайде, не да умрем от глад, но да се разхождаме на ръба на мизерията... Ако не си намерим къде да спим, ще се наложи да се любуваме цяла нощ на звездите, пък и да се греем на мижавата им светлина, понеже сега може да е лято, но през зимата без одеяло трудно ще сколасаме. Нямаме никаква възможност за работа, защото кой ще наеме някакъв шестнайсетгодишен хлапак? И това са проблемите ни през лятото… Ами като започне годината? На мен, честно казано, не ми се бачка цял живот като хамалин, защото не съм завършил гимназия.
– Добре де. Ясно. Аз само те попитах къде ще ходим сега – на кафе или на острова?
– ???!!! – тези пунктуационни знаци предават само част от учудването ми.
– И да се вайкаш, и да разсъждаваш, тук, на чешмичката, нищо няма да измислиш. Освен това ще имаме много време да оплакваме положението си, тъй че най-важно е да не се отчайваме още от първия ден. Нека приемем денят за нулев и да се забавляваме все едно че нищо не е станало. Имам една позната и вечерта ще преспим при нея. А за парите си прав – няма да харчим по кафета. Тъй че... хайде на острова!
Думите ù бяха придружени с такава лъчезарна усмивка, че нямаше какво друго да направя, освен да се съглася. С женската практичност не се спори.
Трябва да призная, че всичко което каза, се сбъдна – този ден с нищо не се различаваше от останалите ни дни заедно. Наистина се забавлявахме отлично, катерехме се по дървета, боричкахме се, и общо взето играхме на много от любимите ù детински игрички, които ми станаха тъй мили. Да си отбележа – любовта те връща в забавачката по манталитет... и най-якото е, че ти става хубаво от това!

Преспахме у баба Иванка, която ни каза, че сме добре дошли до края на седмицата, но после щели да дойдат внуците и – съжалявала, но нямало как. Ние ù поблагодарихме и дори я попитахме дали не ù се натрапваме – само от учтивост, разбира се. Нямахме кой знае какъв избор.
На следващия ден, на една пейка на острова започна разискването.
Първо установихме с какво разполагаме. Оказа се, че аз съм взел криво-ляво целия си летен гардероб в чантата, а Лора – само тези, с които бе в момента. Но тя каза, че не е проблем просто да си влезе у тях и да си вземе каквото ù потрябва. Отново се ошашавих. Какво бе това изгонване? Тогава тя ме уведоми, че поне до края на седмицата родителите ù няма да се сетят да сменят ключалката, пък и не се прибирали по цели дни. Това беше добре.
Аз разполагах с двеста и четиридесет лева, като се имаше предвид, че детските ми бяха спрени, а тя – сто тридесет и осем лева, спестявания, като към тях се прибавяха по двайсет всеки месец от детските. Когато я попитах къде са се дянали седемдесет и петте стотинки, тя ми каза, че е купила три кроасана за закуска от Билата. (Умницата ми!)
Прекъснахме временно дискусията, за да изядем по един кроасан, а оставащия го запазихме за черни дни.
През близката седмица не се налагаше да се тревожим за покрив, легла и завивки, но в бъдеще този проблем щеше да излезе на преден план. Повдигнах въпроса за моето село, където можехме да живеем необезпокоявани до края на живота си и отново я запитах държи ли да завърши средно образование, понеже като гледах как се очертава – следващите три години нямаше да са много леки. Тя не знаеше. Но не това бе проблема – каза ми, че няма да прекара живота си при непознати, та били това и баба ми и дядо ми. На езика ми бе да ù кажа, че това честолюбие не подхожда на положението, в което се намираше – в което и двамата се намирахме – но се сдържах. Нямаше смисъл да се скарваме още отсега – предчувствах, че в не особено цветущото ни бъдеще ще имаме много по-благоприятни поводи за това. Но запазих отиването на село като последна алтернатива – знаех, че ще мога да я убедя ако се наложеше, само да се сближахме още повече...
През септември щяха да изникнат още доста усложнения, но единодушно решихме да не мислим още отсега за тях. Нямаше смисъл да се депресираме излишно.
И така, обсъждането приключи и започна действието. А именно – посетихме Лорини...
Най-хубавото бяха двата компактни и доста големички сака, които намерихме под леглото. В тях взехме сапун, четки и паста за зъби, одеяла, нокторезачка, дискмен с пет чифта батерии и дискове и, разбира се, дрехите ù. Огледахме се хубаво и, след като се наобядвахме доволно, си отидохме. Сега вече можеха спокойно да сменят бравата.
Седмицата която прекарахме у бабката измина толкова бързо, че последния ден направо не можех да повярвам колко време сме стояли там. Свършихме, с една дума – нищо. Никой от двамата не можа да си намери работа, колкото и усилено да търсехме. И с квартирата не постигнахме кой знае какъв успех. По цял ден се носехме насам-натам, питайки ту за работа, ту за някаква супер евтина или направо безплатна квартира, но такива не никнат по дърветата. Останалото време прекарвахме по пейките. На обед дъвчехме набързо скалъпени сандвичи, а сутрин и вечер бабчето ни приготвяше нещо – решихме да ù оставяме по пет лева на ден, тоест общо тридесет и пет, за да ни готви, вместо да ги даваме за скапани джобове.
Бъдещето ни не изглеждаше много приятно. Оказа се, че ще се наложи да прекараме следващата вечер по пейките под синия свод, както – ако не си намерехме скоро къде да спим – и следващата, и по-следващата... и всички дни и нощи, докато не умрем от студ или настинка.
Но зимата бе далеч. Спането не ме притесняваше чак толкова – вечер температурата не спадаше много, пък и имахме одеяла и... щяхме добре да се топлим и сами. Притесняваше ме, че никой от двамата нямаше постоянен източник на приходи (като не броим жалките двайсет лева от социалните, които щяха да свършват за два-три дни), което означаваше, че някой слънчев ден – в не чак толкова далечното бъдеще – парите просто щяха да свършат, с което и шансовете ни да прокопсаме... За нещастие, само с празно умуване нищо не се постига.

Денят бе светъл и топъл, но времето не бе в унисон с чувствата ни. Вървяхме хванати за ръка, но това не стопляше много душите ни – тази нощ нямаше къде да спим. Пошегувах се. Лора се усмихна, но си личеше, че усмивката ù е насилена. Тази проклета несигурност бе убила смеха на любимата ми. Ако имаше как, бих я унищожил, но без работа и пари – трудно. Вървяхме и мълчахме.
Всички квартири бяха твърде скъпи за неработещи хора, а бабки като нашата мила бивша домакиня, много трудно се намираха. Търсихме даже по обявите във вестниците, но това беше напразно, защото никой не търсеше (поне не открито, с обяви) малолетни за работа, а бабките нямаха достатъчно пари, пък и не знаеха как да пуснат обява... а и прегледахме само три-четири намерени по пейките вестника.
Известно е, че времето си тече, несъобразявайки се с човешките желания. Нощта, която ни покри с тъмното си наметало го доказа. Още от осем започна спора ни къде да спим, така че хем да не ни окрадат, хем да не ни приберат полицаите – разговорът с тях беше още една отчаяна мярка, която не споделих с Лора, защото знаех, че те и без това не могат много да ни помогнат. Тя предлагаше две стратегически пейки, но аз – воден от опасението, че вечерта може да задуха и да настинем, което бе възможно най-лошото за момента – имах друго предвид.
Тя помрънка малко, но после се съгласи, че една пневмония не ни е нужна.
Нощта прекарахме прегърнати плътно, завити с одеялото... в едно заслонче, образувано от храсти и по-ниски дървета. Беше идеално – на завет, далеч от чужди погледи и преди да заспя, усещайки туптенето на Лориното сърце, усетих някакво чувство на уют и... трудно ми е да го опиша... сякаш бяхме защитени от всичко на света...
Може би това са чувствали и първобитните хора, когато са спали, притиснати един до друг в пещерите. Скоро заспах с усмивка на уста и със сърце, преливащо от нежност и любов. Лора се бе сгушила още по-плътно до мен.
За първи път в животите си, ние бяхме несигурни за утрешния ден.

На сутринта имах чувството, че всички насекоми в радиус от километри са се напъхали в дрехите ми. Уверявам ви, не е много приятно. Гърбът ми беше леко схванат, защото бяхме забравили възглавници – Лора лесно реши този проблем когато облегна глава на гърдите ми, но аз се принудих да използвам другото ни одеяло (с което по-късно вечерта почувствах, че трябва да ни завия, за да не умрем от студ) за облегалка.
Понеже бе много рано и нямаше много хора, използвахме случая да изтупаме одеялото, да скрием нещата си в „раклата” и да използваме „аварийния изход”, за да не разберат хората къде сме спали – последното бе необходимо по две причини: първо, защото ни беше срам и второ, защото въпреки че бяха скрити, саковете ни съдържаха твърде ценни за нас неща, че да можем да се разделим с тях толкова лесно.
По време на редовната си разходка закусихме с обичайните кроасани и обсъдихме стратегията си за този ден. Тя, по някаква случайност, не се различаваше особено от тази на предишния, и по-предишния, и горе долу всеки от една седмица насам – търсене на квартира и работа; обяд и някои повдигащи духа закачки; продължаване на търсенето; вечеря и тайно промъкване във „временната квартира”, която наричахме ту хотел „Храст и бряст”, ту комплекс „Горски уют”.
Планът бе изпълнен съвършено точно и с очаквания резултат.
Втората вечер обаче не бе толкова приятна.
Третата – още по-зле.
Бях си довлякъл някакъв парцал с неясен произход – вероятно парче от някаква седалка – който ми служеше сравнително добре вместо възглавница. Лора не забелязваше тези проблеми. Тя не се чувстваше непрекъснато схваната и насекомите явно не я притесняваха.
Тези малки камъчета в обувката, с която вървях по пътя на живота, в добавка с безкрайното и напълно безплодно търсене, щяха много бързо да ме пречупят ако не беше онова жизнерадостно слънчево създание до мен. Лора излъчваше някакво безоблачно щастие, и – особено когато бе с жълтата блуза – нямаше как да не ми повдигне настроението. Не знам дали споменах, но тя си имаше дрехи за всякакви случаи и когато ги облечеше, се преобразяваше за секунди. Направо невероятно! И до днес не мога да го проумея – както и любовта между другото, въпреки всичките си бележки и разсъждения. Най-хубавото в живота е онова, което не влиза в границите на никакви разсъждения, планове и системи.
Та мисълта ми беше, че ако не бе осезаемото присъствие на Лора, едва ли бих издържал до „ден три” – както имахме навика да го наричаме.
Съвсем неочаквано, докато минавахме покрай едно кафе, Лора забеляза една мъничка табелка – „Търсим сервитйорка”. Обърнах ù внимание, че този, който бе написал думата сервитьорка с правописна грешка, едва ли притежаваше кой знае колко ум, а тя, на свой ред, ми обърна внимание, че няма нищо против да си лежи на меко, докато гръбнакът ми се скапва.

Винаги намираше перфектните аргументи.

И така, броят на безцелно скитащите по улиците на града намаля с един. На мен се падна задачата да търся работа и дом, а тя ставаше сутрин и отиваше на работа. Работеше от осем до пет или от пет до дванайсет – и в двата случая я забирах след работа и си отивахме „вкъщи”.
Дните си минаваха, а аз се чувствах като пълен нещастник – по всички кафета търсеха само момичета, а пък продавачите в Търговията и по складовете вече си имаха по сто хамала, вероятно десет пъти по-яки от мен. Приходи имаше само Лора – по петнайсет лева на ден – които внасяхме в общата си карта, като броим и двайсетте лева на края на месеца. А аз носех... единствено лошо настроение и песимистични възгледи. Поне не се оплаквах за кръста, който щеше да ме скапе. Тя дори ми правеше безплатни масажи и се отпусках блажено на коленете ù, което намаляваше болката неимоверно. С други думи, бях като някакъв паразит, което побързах да споделя с нея. Попитах я дали желае да издържа един търтей, на което тя се засмя – беше с жълтата блуза – целуна ме и каза, че скоро ще си намеря и работа, а и някаква квартира за нас двамата. Почувствах едно мъничко, топлещо слънце в гърдите си. Стана ми светло.

Но за квартирата не бях толкова положително настроен.

Ден осми. Сутринта направих сметка на разходите. Оказа се, че от първоначалните триста седемдесет и осем лева са останали около триста и двайсет. Реших, освен обяда, да пропускам и закуската или вечерята, в зависимост от смяната на Лора. Поне с това нямаше да съм ù бреме. Излишно е да казвам колко много ме болеше гръбнака, така че ще пропусна подробното описание на шиповете и острата болка от съприкосновението им с нервите ми.
След цял ден безплодно скитане, краката ме отведоха в квартал „Изток”, тоест на крачка от циганската махала. И тъкмо умувах на ъгъла дали да се свържа с един познат, с който да крадем желязо – направете си сметка колко се бях отчаял – когато чух:
– Хей, ти, момче! Ще ми помогнеш ли?
Обърнах се светкавично. Една възрастна жена неуспешно се опитваше да премести едно старо и доста масивно кресло.

Не вярвах на очите си!

Докато тичах към къщата си помислих че ако тази баба имаше дори най-малка представа в какво положение съм, едва ли щеше да ми задава такива риторични въпроси.
– Синът го донесе, но много бързаше... а пък не ми се ще да го оставям навън за през нощта, защото... – тя се огледа многозначително.
– Да, да, разбирам... Ам... вижте, госпожо, аз... такова... ако имате някаква работа, която мога да върша... понеже си търся отчаяно работа и... има едно момиче, с което... пък парите ни свършват... – никога не съм се хвалил с особени ораторски умения, а пълният ù с недоверие и съмнение поглед не ми помагаше особено.
Но учудващо за мен, бабката се съгласи. Като чу за момичето, всичко ù „стана ясно”.
– Защо не ми каза по-рано, сине? Трябваше с това да започнеш. И аз съм била млада, знам как е. Ха, ха. Сотир, бог да го прости, кога беше млад, ако знаеш...
Оказа се че Сотир – мъжът ù – се е споминал преди година и тя е останала сама в къщата. Той бил генерал, загинал във войната и получил посмъртно отличие, а тя – значителна компенсация и сега пенсията ù беше доста прилична – едва се сдържах да не подсвирна. Синът ù бил полицай и идвал веднъж в месеца, за да свърши „мъжката работа”, както се изрази, но докато го нямало, изниквали много непредвидени неща. Мислела да си да наеме някой работник, но... тогава млъкна и се огледа още по-многозначително. Но се отказала. Сега съм ù падал от небето и била много радостна че ще може да ми помогне.
Внесох креслото – с цената на мъчителен пристъп на гърба – след което нацепих малко дърва и ги внесох вътре.
– Можеш да живееш на горния етаж. – и, намигайки ми съучастнически, добави – Доведи и момичето... Още довечера.
Не можех да изразя благодарностите си. Повторих думата вероятно сто пъти и накрая дори на мен ми писна. Ако бях намерил сто милиона долара на улицата нямаше да бъда и наполовина толкова радостен и горд. Докато вървях по обратния път се чудех къде се дяна от радост. С много големи усилия се сдържах да не подскачам като кретен. Ето, че Лора се бе оказала права! Толкова беше хубаво, че се чудех дали беше истина или просто бабката се бе измъкнала с всички тези лъжи от плащането за пренасянето на креслото.
Забрах Лора и с обичайното си отчаяно изражение я заведох в „хотела” ни.
– Мисля, че ме търпя достатъчно. Цели осем дни не намерих нито работа, нито покрив над главите ни... Не, чуй ме! Това е сериозно – просто не ти трябвам. Без мен би се справяла по-добре. Може би ще отида на село...
– Сега ти ме чуй, панико! Ако си ми тежест, то пожелавам на всички хора по света да си имат такива тежести. Ти си умен, точен, съсредоточен и забавен... И сладък – последното изрече след известна пауза, като че ли бе най-важно от останалите. – Единственият ти проблем е, че прекалено много мислиш. Тормозиш се и от най-малкото. Може би и затова си такъв песимист. Но какъвто и да си, ако не бе ти, уверявам те че отдавна щях да съм се свряла в някоя хралупа, цялата обляна в сълзи, защото са ме ограбили или нещо още по-лошо...
Как да не прегърнеш такова същество. Притиснах я нежно, но тя ми даде знак, че иска да продължи.
– ... А освен това съм убедена, че още утре ще намериш работа и дори място, където да спим.
С нечовешки усилия спрях напиращата усмивка.
– Напротив. Убеден съм, че утре няма да намеря нищо.
– Оффф – отново няма как да предам точно интонацията, но ще ви кажа, че тази дума, както ми показа Лора, може да се използва успешно за изразяване на стотици състояния и вместо десетки други думи.
– .... Защото вече намерих! – освободих усмивката и тя се разля от единия до другия край на лицето ми.
Последваха някои неща, с които няма да ви занимавам и които обичам да описвам с общото наименование „лиготии”.
Събрахме си набързо багажа и си взехме сбогом с целия хотел „Храст и бряст”. През цялото време което прекарахме там, никога не ми беше хрумвало че може да ми липсва „раклата” – една дупка, вероятно за чешма, която затварях, не без доста усилия, с един плосък камък; или пък „аварийния изход” – изтъняване на храстите, водещо направо до реката, което замаскирвахме с един клон. Но всичко това ми бе станало до такава степен мило, че дори откъснах една вейка от бряста и закичих Лора с нея.
Излязохме през „парадния вход” с високо вдигнати глави и бодра походка, но за нещастие никой не стана свидетел на радостта ни, понеже вече се бе смрачило и наоколо нямаше жива душа. Помислих си колко глупаво би било ако някой ни нападне и ограби точно в този знаменателен момент. Слава богу – не това ни бе отредила съдбата.
Прекалено хубаво беше за да е истина, но нямаше грешка. Бабката ни чакаше и когато видя Лора, много ù се зарадва. Тази нощ спахме под собствен покрив.
Чувството бе неописуемо и още на другия ден, след редовния сутрешен масаж на Лора, започнах да усещам как кръста ми минава.

Заредиха се дни, колкото еднообразни, толкова и приятни тъкмо заради баналността и обичайността си. Имахме подслон. Имахме постоянни приходи – и двамата: Лора, по петнайсет лева на ден плюс бакшишите, а аз – по сто и петдесет на месец. Освен това Гана – така се казваше домакинката ни – споделяше яденето си с нас, не позволяваше на никой от двамата да пере и не даваше и дума да се издума за заплащане. Учудвах се как попаднахме на такъв добър човек на такова място...
А мястото наистина бе лошо!
Цепех дърва, пренасях мебели, боядисвах, бърках цимент и запълвах дупки... изобщо, бях се превърнал в универсален помощник. През свободното си време стягах къщата и дори направих някои нововъведения... Но да не ставам нескромен. Просто чувствах, че тази добра жена прави твърде много за нас и трябваше по някакъв начин да ù се отблагодарим... а нямаше как. Проклет живот!
Но колкото и работа да имахме, винаги намирахме време за следобедната си разходка, която се бе превърнала за нас в нещо като традиция и символ на непреклонния ни дух.
Иначе престоят ни с баба Гана изобщо не бе неприятен. Сутрин, обед и вечер – в зависимост от смяната на Лора – ядяхме заедно. Тя заместваше и двете ни семейства. Вечер – когато аз бях някъде по полето – хазяйката ни учеше любимата ми да шие и плете. Тази подробност разбрах едва когато една вечер двете ме изненадаха с един твърде широк, но прекрасен вълнен пуловер (който, впрочем нося и до днес). А когато се събирахме и тримата, след като минеха новините, Гана започваше да ни разказва...
Разказваше с носталгия за младостта си, за живота на някакви познати, или пък просто стари приказки. Но всичко което разказваше, без значение какво бе то, ни беше изключително интересно, защото самият начин на разказване... не, не мога да го опиша. Сякаш думите се лееха през устата ù и за втори път открих пример за българската поговорка „Говори сладко, като че мед капе из устата му”. Гана много ми напомняше за баба ми, която смятах да посетя веднага след като съберяхме още малко пари и положението ни се стабилизираше.
Дните минаваха. И седмиците. И двата месеца, оставащи до края на ваканцията. Ние позагладихме косъма, натрупахме известно самочувствие и започнахме да се подготвяме за следващата учебна година. Баба Гана бе на мнението, че „Браво, браво, пиленца! То ученето е добро. И баба ви да бе учила на времето, да видите как щеше да живее сега...” тъй че от нейна страна нямахме никакви проблеми. Но проблемът с учебниците си оставаше. Хубавото бе, че и двамата бяхме в един клас и щяхме да си ги купим заедно, а още по-хубавото бе, че съществуваше борса, откъдето да си ги набавим на двойно по-ниска цена. Що се отнасяше до книгите, които трябваше да прочетем през лятото... повечето бях чел и преди и ги разказах на Лора, а останалите – бяха най-малкия ни проблем. Тетрадки, химикали, чертожни инструменти – всичко купувахме от най-евтините места, но в комбинация с учебниците, всичко ни излезе доста соленичко.
И все пак – две минимални работни заплати, почти никакви разходи, безплатен покрив и ядене... спестявахме всяка спечелена стотинка. И в дебитната карта бяхме събрали към шестотин лева – които, за жалост, разходите край училище намалиха почти наполовина. А оставаше и проблемът с дрехите. И то предимно с моите – Лора си беше взела няколко горнища, поли и панталони и ми демонстрира учудващо число комбинации между тях, а аз... Аз разполагах всичко на всичко с един комплект и едни три-четвърти панталони. И тук отново нашата любезна домакиня се притече на помощ. Получих буквално насила няколко ризи, панталони и блузи, останали „от сина”. А Лора – доста рокли, които я правеха още по-красива, но с които не смееше да иде на училище, заради тъпите ù съученички.
Е, те губеха – аз си имах едно полубожество вкъщи, което те никога нямаше да видят. Пред нас стоеше и проблемът с обущата. Имахме по един чифт маратонки. Вярно, и моите и нейните вървяха на всичко и бяха доста здрави. Но едва ли щяха да издържат повече от година. Щеше да се наложи да се откажа от моето любимо занимание – футбола и да понеса завистливите им подмятания, че ме е страх. Нищо – това беше дребна работа. Стига всичко останало да бе наред...
А „всичко останало” представляваше факта, че Лора нямаше как да работи и оставаше само моята заплата, която щеше да намалее, понеже през по-голяма част от времето щях бъда на училище, а когато се връщах, щях да уча и да пиша домашни. Разбрахме се да си делим задълженията и да получаваме общо двеста лева, които щяха да са ни напълно достатъчни... да си покриваме разходите. Е, явно щяхме да отложим малко спестяването за собствен апартамент.
Но времето не чака.
Първи учебен ден.
Слава богу, че се бях сетил да взема един бележник от нас с надписана първа страница. (майка ми правеше по два, защото имах навика да ги губя)
Аз бях „а”, а тя „б” клас. Не искахме съучениците ни да заподозрат нищо, тъй че се преструвахме че си живеем при родителите и съботите продължавахме да излизаме с компанията, а пък всяко междучасие се виждахме на пейката, за да не заподозрат нещо. За по-любопитните аз я изпращах до тях, което си беше и вярно впрочем – добре че и преди живееше в тази посока.
Десети клас. Математическа гимназия. Първите две паралелки. Абе какво да ви разправям – започна си здравото учене.
Характерно за МГ-то е, че всеки учител счита собствения си предмет за най-важен от всички и съобразява плана си само с тази мисъл, а не си дава сметка, че има над десет други предмета, по които учителите мислят по същия начин.
Не беше лесно. Но, слава богу, никой не заподозря нищо. Учехме прилежно както преди, дори по-прилежно, за да не се усети разлика.
След училище неизменно правехме следобедната си разходка, а когато се връщахме, всеки подхващаше нещо – или аз учех докато тя метеше или пренасяше нещо, или обратното. Хубавото на това да си затрупан с работа е, че умът ти подсъзнателно се адаптира и някак си времето ти се систематизира от само себе си, докато ако нямаш какво да правиш, мързелът неизменно те хваща в желязната си хватка и няма пускане. Ние работа си имахме в изобилие.

Отново оценихме преимуществото да сме на едни години и да ни предават почти еднакви учители. Аз бях по-добър по математика, а тя – по литература, тъй че взаимно си помагахме. А когато дойдоха класните и трудностите зачестиха... и целувките и наградите зачестиха. Но това са „лиготиите”, с които ви обещах, че няма да ви занимавам. Мисълта ми бе, че се сближихме още повече и съвсем заприличахме на семейство.
През ваканциите работехме някъде – келнерското място беше винаги свободно за нея, понеже не само че не омръзваше никога на клиентите, ами докарваше и нови. Чудех се да се гордея ли или да ревнувам. Но аз я обичах и нямаше място за ревност. А аз изкарвах пари от домашни и нещо като частни уроци, само че твърде малко. С другата работа нямах никакъв успех. Нямах търпение да завърша проклетата гимназия, да си избера специалност, да започна да работя по нея и да вземам човешка заплата!
Но към средата на срока се появиха проблеми – класната настояваше да види подписа на родителите ми срещу оценките, независимо че повечето бяха шестици, пък и на няколко други места изникна нуждата от подпис. Когато попитах Лора какво ще правим, тя се усмихна с една от потайните си усмивки и с намигване ми показа своя бележник.
Срещу всички оценки се беше ширнал разкрачения подпис на майка ù. На немия ми въпрос тя отговори с друг:
– Имаш ли подписа на майка си? – показах ù веднага първата страница.
Общо взето Лора ме изненадваше с уменията си. И винаги, колкото и дълго да бяхме заедно, се намираше по някое, за което да не знам.
Всички празници прекарвахме с Гана – семейно. На Коледа тя ни опече пуйка – която двамата с Лора настояхме да заколим и оскубахме с доста усилия и смях. Няколко дни преди това ги изненадах с елха – не бях я купил, разбира се, знам едно място извън града, където растат и никой още не ги е намерил и отсякъл – която украсихме с играчките на домакинята ни. Рождеството за нас бе светъл празник. И двамата обаче си спомнихме за родителите си. Очите на Лора помръкнаха за малко, но когато видя гривната която бях намислил да ù дам на другия ден, веднага се развесели. Оказа се че аз получавах часовник. И двамата се направихме на ядосани, че другият е харчил токова пари за „пълни глупости” и се сборичкахме, гъделичкахме и всички други умалителни глаголи, за които можете да се сетите.
След като новогодишната тайна се бе разбулила, показахме на Гана и нейния подарък – едно много красиво кълбо с къщичка и снежинки вътре... нали ги знаете, от онези, които започват да валят след като ги разклатите. Тя се зарадва много – всички бръчки на лицето ù се разсмяха, но после ù стана тъжно – каза ни, че не се е сетила да ни подари нищо. Ние я уверихме, че домът и работата са достатъчни за всички коледи и рождени дни до края на животите ни и ние никога няма да можем да ù се отблагодарим за добротата ù – бяхме се разчувствали от задушевната обстановка, пък и започнахме да се привързваме към тази сбръчкана и немощна женица и я заобичахме като истинска баба.
На следващия ден, когато заедно с Лора отидохме да изнесем елхата, с изненада забелязахме две добре подвързани кутии с червени панделки. Изненадата ни само се засили когато ги отворихме и видяхме двата красиви медальона. Представляваха две позлатени половинки от сърце, които не мисля, че ще мога да опиша. Бяха приказно красиви. Посланието беше ясно.
Затичахме се към домакинята си, сипейки благодарности, но тя отрече да има нещо общо. Подаръците приписа на Дядо Коледа, а когато я уверихме че сме почти седемнайсетгодишни и митът за Дядо Коледа отдавна е мъртъв за нас, тя се усмихна потайно и ни каза, че той не може да умре, понеже е символ на нещо – светло и красиво – което ще усетим след като пораснем достатъчно. Не я разбрах – говореше за това, че често пъти измисленото и нереалното се оказва по-истинско от действителното. Но това бе логически парадокс. Противоречие. Невъзможно! Какво се опитваше да ни каже Гана? Потърсих с въпросителен поглед очите на Лора, но тя се усмихваше – явно беше разбрала.

Това момиче не спираше да ме учудва.

Зимата мина, слава богу, без сериозни произшествия. Е, Лора веднъж се разболя и не ходи три дни на училище, но Гана я оправи за нула време с чайове и други бабешки лекове. Не се стигна дори до лекар. Какво щяхме да правим без нея!
Така протичаха горе-долу всички празници – весело, задушевно, приятно.
Друг сериозен проблем бе съобщението за родителска среща по средата на втория срок. Въпреки че бяхме изрядни ученици и гледахме да нямаме както неизвинени, така и извинени отсъствия (на класната понякога ù щуква, че бележките са фалшиви и се обажда на родителите), всички родители трябваше да присъстват. Ясно бе че няма начин това да стане, тъй че се налагаше да измислим нещо.
И познайте кой ме изненада отново?
– Добър ден, госпожа Стоянова се обажда. Вие ли сте майката на Петър?
– Да, какво обичате?....
След пет минути Лора затвори телефона и ми показа красивия си палец. Всичко бе наред. Целунах я за благодарност.
Тази година и двамата завършихме с пълно отличие. Това беше много хубаво, защото означаваше, че догодина щяхме да получаваме по двайсет лева на месец, което в нашето положение изобщо нямаше да ни навреди.

Дойде лятото. Другите тръгнаха по екскурзии и почивки, а ние отново се заловихме за работа. Мястото на Лора в онова кафе беше бетонно. Бяха започнали да се съобразяват с това, че е ученичка – трябваше да призная на неграмотния ù шеф че ако не друго, поне уважаваше образованието – и поработваше даже през годината. Бързо бе спечелила симпатиите на персонала, а клиентите направо я обожаваха.
А аз... аз стисках ядосано юмруци и поправях оградата. Нямаше кой да ме наеме! Още бях малолетен. Въпреки постоянните опровержения на Лора и Гана, се чувствах напълно непотребен. Това скоро щеше да се промени, за огромно нещастие на всички ни, и то по начина от който най-много се страхувах.
Отново беше време да направя сметка за „семейния бюджет”. С Лора разполагахме с малко повече от хиляда и двеста лева, прилежно внесени в картата. Може би за вас тези пари са нищо, може би взимате толкова на месец или дори седмица, но – уверявам ви – за двама седемнайсетгодишни това бе цяло състояние и ние с право се гордеехме със спестовността си. Като се има предвид, разбира се, че това бе останало след всичките ни разходи. Бяхме си купили и зимни дрехи и още по един чифт кубинки. Пък и беше лято и миналогодишните ни дрехи още стояха непокътнати – поне за нови нямаше да даваме пари.
Седемдесет и пет дни лятна ваканция. Седемдесет и пет дни работа. Е, добре де, Лора почиваше в събота и неделя и тогава излизахме някъде, но повечето пъти оставахме вкъщи да работим. Нашата любезна хазяйка ставаше все по-немощна, а ние се чувствахме длъжни да се грижим за нея. Междувременно се бяхме запознали със сина ù, който напълно одобри присъствието ни и каза, че ако продължаваме така, ще ни уреди и един апартамент. Изобщо, добре беше.
Пестяхме всяка стотинка. Детските идваха и през лятото, общият сбор на заплатите ни надхвърляше триста лева – моята бе вдигната на двеста, по заръка на Иван (сина на Гана).
Посетихме баба ми и дядо ми на село и с известна гордост им показахме бележниците. Те обаче знаеха – първо се учудих доста, но после се сетих, че давахме някакви пари за електронен дневник и родителите ми вероятно следяха оценките ми по интернет. Нека адвокатката да гледа успеха на сина си... нека стане свидетел на грешката си!
Двата дни на село бяха прекрасни. За първи път от толкова много време не правехме нищо – само се разхождахме сред природата и... е, имаше и доста „лиготии”.
По-следващият уикенд – Гана ни гонеше още на следващия, но ние ù казахме, че не бива повече да я оставяме да се мъчи сама и изчакахме да дойде Иван – отидохме на гости на нейните родители. Блажени дни. Почивка на въздух, разходки, целувки, разговори... и много, много „лиготии”. Бяхме като децата – боричкахме се, закачахме се... смяхме се като луди (всяка вечер заспивах с болки на коремните мускули).
Любовта ни разцъфваше като красиво диво цвете. Никога не знаехме какво ще стане утре. Всеки ден един от нас бе различен. Всеки ден бе уникален и неповторим. Дишахме с пълни гърди, вървяхме с високо вдигнати глави... ръка за ръка. Изненадвахме се приятно. Говорихме. Смяхме се. Растяхме. И двамата.
Бях започнал да забелязвам известна промяна в начина ù на мислене и самия ù характер. На моменти ставаше замислена. Понякога когато се връщах от двора, я забелязвах наведена над листа. Отговаряше ми, че само си „драска”.
[Бележка – момичетата порастват по-бързо физически и до шестнайсетата си година са къде-къде по-зрели от нас, но това е за сметка на психическото развитие, в което сме по-напред до шестнайсет. ]
И наистина, докато тя улягаше и се замисляше все повече, аз възмъжавах. Бях заякнал доста от миналото лято и вече вършех домашната работа с лекота. Можех да изцепя един кубик дърва без да се изморя особено. А тя, любимата ми Лора, се учеше да готви – при това с огромен успех и някакъв вроден усет – и да се грижи за къщата. Отдавна бе заместила Гана в прането и шиенето, а понякога вечер плетеше за почивка – непреклонна въпреки молбите и опитите ни да я разубедим.
Семейство. Същинско семейство. Все по-често чувствах онази нежност в гърдите си. Тя също, но не я държеше скрита, а я изливаше на листове.
До края на лятото бе завършила една стихосбирка. Не разбирам от стихове и не се смятам за достатъчно компетентен, че да ви я хваля, но... не знам, може би понеже в тях се чувстваше нашата любов и на места прозираше начина ни на живот... тя ми се стори най-доброто произведение във Вселената. Знам, че ще прозвучи нескромно, но... просто така го чувствах. Тя беше успяла да изрази всичко, което чувствах и за което не можех да намеря подходящите думи. В стиховете ù туптяха двете ни слети сърца, в тях гореше чистия и ярък огън на любовта ни... изобщо те бяха основната причина да започна да пиша тази история, защото някак си чувствах, че и аз съм длъжен да дам своя принос за любовта ни. Макар че, от друга страна, нито един ред, нито един абзац от моите не постига яснотата и точността на Лорините стихове. Докато аз, с желязната точност на компютър, ви съобщавам сухи факти, стиховете ù сякаш дишат... Пълни са с живот, чувства и любов. Чиста любов. Нежна любов. Вечна любов. Нашата любов.
Но не ми вярвайте. Сигурно преувеличавам, защото съм пристрастен. И все пак, нима можете да ме вините? Определено не бихте, ако чувствахте това което и аз към нея. Към светлината в живота ми!
Рожденият ù ден бе на девети септември. На път към къщи след работа – беше първа смяна – нарочно я заведох да пообиколим сергиите. Когато видях това, което ми трябваше, спрях уж за да разгледам една книга. Тя, естествено, започна да разглежда новите стихосбирки – напоследък четеше поезия на поразия и вече бе изчела всички велики наши автори. Сърцето ми затуптя силно. Затреперих – никога не съм могъл да контролирам кой знае колко добре емоциите си и те може и да се появяваха много рядко, но пък силата им беше такава, че не можех да се сдържа.
Не я видя. Оставих разочарован книгата и се почудих какво да направя. Исках тя сама да я види и то уж случайно. Изведнъж ми хрумна. Казах на Лора, че по случай рождения ù ден ще ù подаря една стихосбирка и трябва тя да си я избере. Продавачката – с която бяхме в комбина – ù препоръча най-новата.
Платих и я взехме. И докато я разглеждаше, изведнъж видя името.
Наблюдавах внимателно лицето ù и понеже го познавах отлично, успях да различа всички чувства които се изписаха на него. Учудване, недоверие, радост, отново недоверие и още по-голямо учудване. Погледна ме усмихнато. Не знаеше какво да каже. По целия път не издума нито дума, само разглеждаше страниците, рисунките, четеше всичко отново, сякаш го виждаше за първи път. Рисунките, между другото, също бяха нейни. Чувствах се много неловко. И двете ù ръце бяха заети и за първи път ходехме по улицата без да сме хванати за ръце. Чувството беше странно и неприятно. Все едно бяхме двама непознати. Молех се да прочете най-накрая всичко, да му се нагледа и да продума нещо, та ако ще да ме наругае, само да наруши неприятната тишина. Мислех така защото не знаех какво ù е.
В началото бе добре. Благодари ми за жеста. Целунахме се.

Нещо не беше наред.

Затвори се в стаята си. Чувах заглушения ù от възглавницата плач. Чудех се какво да направя. Чувствах се като пълен кретен, а не знаех какво съм объркал. След час ù стана лошо и отиде да повръща. Не можех да я гледам такава – сърцето ми се късаше и нищо не разбирах. Но реших, че ако я притеснявам сега ще стане по-лошо. Оставих я сама. На другия ден не отиде на работа.
За първи път пропуснахме разходката си. Следобед не издържах и отидох при нея.
– Много съжалявам. Знам че първо трябваше да те попитам, но исках да е изненада. И рисунките ти... аз... не исках други да направят илюстрациите, защото те нямаше да почувстват истински... Ако не ти харесва подборът или заглавието, това е първото издание, можеш да го промениш. Редакторът каза....
– Не, не, глупаче такова! Много ми харесва. Всичко е прекрасно и ти благодаря от дъното на душата си. – и като ме целуна, продължи – Но... не знам как да ти обясня... Имам чувството, че е твърде рано, че още не са се отделили от мен и някак си, сякаш част от мен си отиде безвъзвратно... Не мога, не мога да го изразя. Съжалявам. Не ми обръщай внимание, аз съм лигла и не заслужавам това.
– Недей да говориш така. Ти си поетеса. Най-добрата и то именно, защото чувстваш всичко... може да не съм кой знае какъв специалист, но знам, че всичко в тези стихове е истина, защото... защото и аз го чувствам... Аз... аз те обичам.
И ето, че за първи път го изрекох. Не знам как се изплъзна от устата ми, но когато това стана, се чудех как съм пропуснал да ù го кажа по-рано.
– И аз те обичам. И това е най-хубавият подарък, който някой ми е подарявал!
В разговора ни дойде един момент, когато думите бяха безсилни да изкажат чувствата и затова потърсихме друг начин за изразяване.

По-късно на същия ден реших да заменим разходката си с една романтична вечер в ресторант – умишлено избран заради закътаността и малкото си клиенти – и това всъщност бе първото ни официално излизане след изгонването ни от къщи.
Няма да предам диалога ни в този ресторант, защото се състоеше от вариации на тема: „Първата ни официална среща”, или с други думи се правехме, че сме се намерили по обяви и сега се опознаваме един друг. За щастие, въображението и на двама ни беше на задоволително ниво, а нейното актьорско майсторство ме удивляваше. Ако не я обичах толкова много, че да запомня всеки миг прекаран с нея, щях доста да се замисля дали наистина се познаваме.
На следващия ден я убедих изобщо да не започва работа отново – и без това имаше няколко дни до петнайсти. И прекарахме няколко спокойни дни само двамата. Слушахме музика на дискмена – с едни слушалки слушането се превръща в истинско предизвикателство и ту единия си ги слагаше и пееше на другия, ту обратното... беше доста смешно. Четохме английски книги – работата беше, че и двамата искахме да четем едновременно, а това не е толкова лесно и затова измислихме няколко пози, най-любимата ни от които бе:
Аз заставам, седнал по турски, а тя ме прегръща през кръста и слага глава на рамото ми. След всяка страница обсъждахме новите думи и изяснявахме някои характерни фрази – учителят им по английски изобщо не беше добър и за трите години учене ù бяха останали само някои знания от подготвителната година.
Излизахме на разходки и прекарвах часове само съзерцавайки я. За изминалата година тя се беше променила толкова много, че нямах думи, с които да го опиша. Към детската нежност на лицето ù се бе добавила някаква замисленост, която му придаваше още по-голяма красота. Тялото ù, разбира се, не беше се променило и си оставаше все така божествено.
При мен беше станало обратното – както един ден ми обърна внимание тя – в замислените ми черти не се бе променило нищо, само лека следа от усмивките и постоянното щастие, в което живеех бе изгладило чертите ми. А във физическо отношение, както споменах и преди, се превръщах малко по малко в мъж.
И все пак, аз си оставах непрекъснато разсъждаващата и тревожещата се част от семейството – да, вече се възприемахме като такова – а нейната замисленост придаваше още по-голямо очарование на веселата ù отнесеност. Един ден, когато и мен ме бе ударило на символизъм, сравних двама ни с мелодията и текста на една песен. Текстът придаваше смисъл – той можеше да съществува отделно от музиката във формата на стих, мелодията пък можеше да се оправи и без текст, но заедно се превръщаха в нещо уникално и хиляди пъти по-хубаво и красиво отколкото разделени.
По-нататък обаче, когато бях натрупал малко повече мъдрост и се връщах отново на това сравнение, повторният ми анализ доказа, че всъщност не е напълно вярно. Защото във всеки стих има скрит ритъм и мелодия, които само трябва да бъдат открити, както за всяка мелодия може да бъде измислен текст. Ние двамата с Лора сме отличен пример за мелодия и текст, открили се един друг и пасващи си отлично.
Единадесети клас започвахме с малко повече, от колкото разполагахме преди ваканцията – издаването на една стихосбирка от седемдесетина страници струва учудващо скъпо, направо може да се каже без преувеличение, че цяло лято работехме за нея. Исках да се споразумея с издателите да си запазят правата и само да я издадат, но уви... кой ти дава нещо безплатно братче! И подписахме договор.
Но като си помисля, можеше да е сто пъти по-зле, понеже Иван настоя да ни уреди безплатни учебници, а ние си имахме химикали и инструменти от миналата година. Платихме незначителна сума за тетрадки и вече бяхме готови за училище.
Материалът бе малко по-труден, обаче ние вече знаехме как да учим. И непрекъснато си помагахме.
През зимната ваканция работихме и получихме доста пари – малко са хората, които изявяват желание да правят каквото и да е през светлите празници.
Училище, работа, учене, вкъщи, после отново учене, работа, училище... Но човек свиква с всичко. А ние двамата до такава степен бяхме свикнали със себе си и с новия си начин на живот, че имахме чувството, че винаги е било така и не си го представяхме по друг начин. Тогава съдбата ни напомни, че нищо не е вечно.

Една сутрин – вече бяхме втора смяна – докато метях двора... всъщност както винаги, предимно гледах как любимата ми изхвърляше боклука, защото това бе единствената ми възможност да се полюбувам на походката и грацията ù отстрани, забелязах как един циганин я заговори. Отпуснах метлата и се загледах напрегнато. Тя изпразни коша, поклати отрицателно глава и тръгна спокойно назад. (Браво, Лора. Точно така – не им показвай че те е страх!). След няколко крачки обаче, още един се изправи пред нея и ù препречи пътя.
След секунда вече тичах с метлата към нея. Когато стигнах, се почувствах малко глупаво и, като не се сетих за друго, ù казах да побърза, защото някой я търси по телефона. Когато останахме само тримата, ги запитах любезно, но студено какво желаят от нас.
– Спокойно, душа. Само питахме приятелката ти (Нямаше откъде да знаят за отношенията ни, освен ако не ни бяха наблюдавали!) дали имате яйца за продан.
– Нямаме. – опитвах се да запазя спокойствие, макар че чувствах как след малко ще счупя метлата в нечия глава – Кокошките нещо носят по-рядко, а и трябва да налагаме. И за в бъдеще ще ви помоля ако имате някакви въпроси да не притеснявате приятелката ми, а да ги задавате на мен!
Гласът ми бе станал по-рязък, те усетиха това и смотолевиха нещо. Аз им казах, че съм видял какво са направили и ги предупредих съвсем дружески за сина на баба Гана, който – както им беше известно – бе полицай. Извиних се, че имам работа и, след като им хвърлих по един предупредителен поглед, се върнах в къщата.
– Не ми харесва тая работа – споделих с Лора когато останахме сами. – Онзи, по- мършавия съм го виждал и преди да оглежда наоколо. Не се сблъскваме с тях за последен път... Може и да са съгледвачи. Знам как действат, така че трябва да се подготвим. Ето какво да правиш, в случай че...

Очаквах ги още тази седмица. Усетил бях, че срещата ни само щеше да ги настърви и да ги накара да действат по-непредпазливо като избързат. На следващия ден с Лора сложихме допълнителна телена мрежа, а аз предупредих Иван за разговора ни и ситуацията, като не пропуснах да споделя опасенията си.
Той ми даде джиесема си и ми каза, че тази седмица ще обикаля района, така че да му се обадя веднага, ако нещо се случи. Това бе голямо облекчение за мен, защото знаех, че нещо щеше да се случи.

И то скоро.

Следващите три дни не спах дори минутка. Нищо не се случваше. Бях започнал да си мисля с облекчение, че съм сбъркал. За беда, рядко бъркам.
В два и половина ме събуди нечий отчаян вик. Капанът си бе свършил работата. Станах, грабнах желязото до леглото си и излязох бързо на двора.
Тъкмо навреме, за да видя как три сенки се изнизват през вратата, а четвъртата лежи на земята и се опитва безуспешно да се освободи от капана. Наведох се и освободих човека, а той ме ритна и побягна. Не можа обаче да излезе през вратата, защото желязото ми го достигна и го тръшна в несвяст точно на входа. С това приключи нещастният опит за обир. Веднага се обадих на Иван и той откара обирджията в районното. Беше същия онзи мършавия.
След този инцидент всичко се промени. От училище се връщахме директно вкъщи, не излизахме никъде и сънят ни стана неспокоен. Често се събуждах от кошмари, въпреки че всяка вечер с някаква тъпа упоритост замаскирах капаните за мечки из целия двор – те нямаше да се излъжат другия път, щяха да дойдат по-подготвени. А че щеше да има втори път, това бе сигурно. Мършавия не издаде никой от съучастниците си и след няколко седмици го пуснаха. Чувствах, че няма да ни се размине без отмъщение. Но ако направеха нещо на Лора... заклех се... щях да ги избия до един, та ако ще и на електрическия стол да ме сложат после.
Дните отново се заредиха. И седмиците. И месеците. Годината отново свърши. Успехът ми не беше много пълен, както и този на Лора – безсънните нощи си бяха казали думата. Но това не ни тревожеше. Догодина отново щяхме да взимаме стипендия и това бе най-важното. А парите ни в банката възлизаха на почти две хиляди лева. Не беше чак толкова зле. Вече започнахме да забравяме неприятната случка. Вероятно обирджиите се бяха уплашили и нямаше да се върнат. Когато Лора тръгна на работа, тя се отказа да говори с шефа да я пише само първа смяна, за да не губим пари от това, а аз отново я забирах вечер.
Това беше голяма грешка.
Първото нещо, което заварихме още от улицата, бе разкъсаната мрежа и изкъртената врата. Пред входа видяхме кучето, чиито врат бе затиснат от капана. Беше мъртво. Всички кокошки и пуйки бяха буквално разпорени и кръвта бе навсякъде – засъхнала, лепкава... отвратителна. Спуснахме се нагоре по стълбите. Гана беше се свила в леглото и трепереше. Не можеше да издаде и звук. Извикахме Иван. Но когато дойде линейката, сърцето ù вече не туптеше. В диагнозата ù пишеше „Причина за смъртта – сърдечен удар”, но ние знаехме, че не е така. На масата намерихме бележка. Въпреки разкривения почерк, успяхме да прочетем:
Ще си платите за всичко.
Няма къде да се скриете.
Черния ще ви намери навсякъде.
Мъртви сте!
Иван прочете бележката с нарастващо безпокойство. Оказа се че Черния е глава на някаква организация, подобна на мафията, само че се водеше групировка и обхващаше хора само от нашия град. Полицаят ни каза че съжалява, но не може да направи нищо – нямали достатъчно хора да ни осигурят охрана, а той нищо не можел да направи срещу Черния. Грешката била негова – не се досетил какво става още в началото. Каза ни, че ни преотстъпва къщата, но ни съветва горещо да заминем извън града за известно време, а ако е възможно завинаги.
Нямахме избор. Останахме за погребението и с парите от къщата – които изобщо не бяха много, защото всички знаеха какво се случи – купихме ковчег и надгробен камък. Иван оцени жеста ни и почти насила внесе две хиляди лева в картата ни. Каза ни, че и това е твърде малко за щастието, което бяхме донесли в дома и последните дни на майка му. Проклех хиляди пъти несправедливата съдба.
Завършихме как да е набързо годината – с месец по-рано. Не питайте как е. Не ви и трябва да знаете. Оценките нямаха голямо значение, защото догодина нямаше да сме в същото училище и следователно стипендията изгаряше. Цял ден прекарахме в чудене къде да се запишем. Въпроса за селото ми отново изникна, но този път самият аз го отхвърлях – бяхме стигнали твърде далеч, за да спрем сега. Трябваше някак да изкараме средното. Замислихме се за връщане при родителите, на които сто процента им беше минало и дори домиляло за нас, но кой знае каква беля щяхме да им навлечем на главите... пък и да ви кажа честно, веднъж свикнеш ли без родители, трудно е да се върнеш в доброволния затвор, освен това, след всички тези приключения беше по-вероятно да се хвърля от някой висок блок, отколкото да се разделя с Лора.
София? И без това там мислехме да кандидатстваме, но малко трудно щяхме да държим приравнителни и да се запишем... без родители. Пък и въпросът с парите за квартира беше отворен – толкова бяха скъпи, че ме болеше сърцето. Нямаше как да си го позволим.
Пловдив? Там вече беше друга работа. Имахме познати и първите няколко дни щяхме да имаме къде да спим докато се оправим. Оставаше, разбира се, да минем през цялата бюрокрация и бумащина, но... това беше допустима жертва. Речено – сторено.
Изпълнихме всички точки от плана. Всички освен една – познатите. Оказа се, че са се преместили в София. С други думи – нямаше къде да спим докато се оправим, а без тях трудно щяхме да си намерим някаква работа и... всичко отиваше по дяволите. На никой от двамата не му се спеше на открито, но от друга страна никой не познаваше града добре.
Къде с питане, къде с късмет, добрахме се някак си до пощата – в полицията щяха да изникнат неудобни въпроси – където питахме за общежития или квартири.
– Съжаляваме, но... – още след тези думи ни стана ясно какъв ще е отговора.
Посъветваха ни да попитаме за общежития по училищата, а за квартири – във вестниците. Квартирите ни се видяха твърде скъпи, а през първия ден не можахме да се оправим с училищата и общежитията... Господи, колко голям град бе Пловдив! Само като се замислех за София и ми се завиваше свят. Как щяхме да се оправяме в столицата, която бе сто пъти по-голяма – не можехме да разчитаме и на познатите си, защото не знаехме адреса... Изобщо, бъдещето не ми харесваше.
Когато започна да се стъмва, а ние – изтощени и обезверени – започнахме да изчерпваме силите си и да повдигаме с усилие клепачите си, установих че и настоящето не ми харесваше. Щем, не щем – трябваше да спим на открито. И тъй като бе твърде късно да търсим филиал на верига хотели „Храст и бряст” – пък и никой от двамата не знаеше дали има удобни места и къде са – се настанихме на една пейка с всичките си партакеши, натъпкани в двата сака, сгушихме се, за да се топлим и се помъчихме да заспим.
Не можахме да мигнем.
Не се заспива толкова лесно когато знаеш, че нямаш покрив над главата си, по петите ти е кой знае какъв мафиот, който иска да те убие след като те е прогонил от уютното и изкарано с труд и пот място, без познати в един чужд град и с бъдеще, ясно като омазано с грес стъкло.
Този път и двамата бяхме схванати, недоспали и отчаяни до такава степен, че дори жълтата блуза на Лора не повдигаше настроението. Усетил, че тя е изчерпана, аз приех ролята на ободрител и започнах да плямпам такива всевъзможни и невероятни глупости, от които ще се срамувам цял живот и няма никакъв шанс да напиша тук. Приказвах пълни безсмислици за това как всичко ще се уреди, как ще намерим работа и жилище, как ще се запишем и ще завършим годината, след което ще ни приемат... и развивах теории за светлото ни бъдеще, помня че дори намесих и майка ми, която щеше „да се пръсне от завист”, че е сгрешила. Но там бе работата, че колкото и да не ми харесваше, майка ми беше много добър адвокат и никога не грешеше. А най-доброто доказателство бях аз – върлият реалист и дори песимист, който плямпаше всевъзможни, поръсени с пудра захар лъжи.
Както и да е, важното е че това подейства и много скоро Лора поде приказките ми, повярва ми и си взе обратно ролята на ободрител, а аз се върнах на любимата си позиция – ироничния реализъм.
И Лора в действителност си намери доста бързо работа, защото когато е с жълтата блуза и двайсет и четири каратовата усмивка, излъчваща щастие и грееща като малко слънчице, трудно може някой да ù откаже каквото и да е. А аз, само като си припомних онези злощастни десет дни, в които се чувствах по-непотребен даже от апандисита ù, направо се депресирах и потънах в дълбок размисъл.
Какво бях направил тогава? Нищо – просто се скитах безцелно. Е, всъщност бях тръгнал към един познат с намерението да крада желязо... Не, тук нямаше как да стане. Нямаше да се повтори тази щастлива случка, пък и за нищо на света нямаше да живея на крачка от циганската махала, ако ще и в палат. Напатил се бях за цял живот от това малцинство.
Трябваше ми план. Трябваше ми познат. Но нямах. А беше твърде късно да се запознавам. Или не?
Като по-малък – което отново ще рече към седми-осми клас – се занимавах с пълни безсмислици като каране на скейт и ритане на хек. Не бях кой знае колко добър – може би защото не виждах никакъв смисъл в тези спортове, а ги практикувах защото трябваше все нещо да спортувам освен футбола, пък и приятелите ми ме запалиха – но все пак не бях и много зле. Запознах се с местните скейтъри и хекъри – които са супер точни пичове между другото – и като се правех на пълен непукист, ги попитах къде може да се намери някакво общежитие или място за живеене, понеже мисля да се записвам в някое училище там.
Те окончателно ми избиха от главата идеята за общежитие, но за щастие един от хекърите – и потенциален тревоман – който беше много див пич, ми каза, че може да убеди техните да спя у тях срещу нищожна сума, която да му давам тайно. Щял да ме представи като някакъв приятел, който се е отбил за седмица, пък после сме щели да му мислим. А когато го попитах няма ли да преча и той ми съобщи че имат „супер много стаи, копеуе”, отворих въпрос за Лора. Той само ми намигна и ми каза, че няма никакъв проблем да доведа и половинката, пък ако имала някаква приятелка... Направих се, че не съм чул последното и се зарекох ако само я докосне, да го пратя в болница. Но общо взето всичко се нареждаше прекрасно, само че за да не прекали с „малкия наем”, аз не показах колко много се вълнувам и колко жизнено необходимо ми е това. Казах му със съвършено спокоен тон, че ще се консултирам с половинката и родителите си и ще му отговоря на другия ден.
Нямаше как, още един ден трябваше да спим на открито и този път по-далеч от онзи парк, за да не ни види случайно Мартин и да не започне да ни изнудва с наема.
Вече не възнамерявах да мъча Лора и мислех веднага да ù кажа, но не знаех дали няма да иска да спим там още днес и да възникне спор, затова се задоволих с това да ù покажа местния комплекс „Горски уют” и да се погрижа да се наспи.
Положих всички усилия да ù е удобно и тя в действителност си отпочина, което не можеше да се каже за мен. През по-голямата част от сутринта вратът ми беше под много голям ъгъл и Лора – която беше втора смяна – ту се смееше, ту ми съчувстваше. Но освен всичко друго, и ръцете ù бяха златни, тъй че след малко масаж отново приличах на човек и докато вървях, можех да видя нещо различно от обувките си.
Съобщих ù за предложението на Мартин. Тя прие без да се учуди на навременността му – когато ми казваше че всеки момент ще намеря жилище, си вярваше. Предупредих я да внимава с него. Лора ми каза, че ще се погрижи да не му даде поводи, пък и може да направи така, че изобщо да не му се хареса. Понеже я познавах и знаех на какво е способна, ù повярвах – щеше да разучи вкуса му буквално за часове и да комбинира по такъв начин дрехите, че дори да не му е интересна. Любимата ми беше човек способен да учуди и хилядолетник.
До вечерта вече се бяхме настанили, запознали с родителите и ориентирали в обстановката. Майката на Мартин бе лекар, а бащата – учител в тамошното МГ, или с други думи – и двамата бяха улегнали хора. Стана ни чудно как след очевидно строгото им възпитание, той е станал такава шашма.
Бащата, естествено, ми препоръча Образцовата Математическа гимназия – през неговите уста звучеше смешно, но и двамата не посмяхме да се засмеем – а майката препоръча на Лора Английската.
Аз обаче побързах да изразя огромните си съмнения да ни вземат ей така, от някъде си, само за последна година и то в такива реномирани учебни заведения. Попита ме как съм по математика, а аз му казах за някои олимпиади и състезания които съм минал и той обеща, че ще уреди нещо. Направих си сметка, че щом успяхме да попаднем на двама добри хора при шанс по-малък от 1:6,5.1013 – и то без да съм взел под внимание всички възможни параметри на обстановката – значи не ще да са чак толкова малко.
Всичко отново потръгна на добре. Родителите на Мартин много ни харесаха, особено като разбраха, че тя работи, а аз съм в процес на търсене на работа. Непрекъснато ни даваха за пример на сина си, който им отвръщаше, че няма да пипне нищо, което не е по специалността му, а до дотогава имало още доста време... Тогава, за голямо наше учудване, разбрахме, че той е първа година студент. Този факт ни беше особено полезен, понеже не бе успял да продаде учебниците си и сега нямаше да ни се налага да купуваме всичко. Освен това, след като им разказахме част от историята си, те ни похвалиха, че сме избрали да продължим да учим, въпреки трудностите.
И така: домът, учебниците и всички учебни принадлежности бяха уредени. Вярно, не ни перяха, а в началото настоявахме да си плащаме и яденето, но... всичко бе къде-къде по-добре отколкото на улицата.

Единственото което оставаше, бе аз да си намеря работа.

Златният баща на Мартин уреди и това.
– Много ме радват такива отговорни и сериозни млади хора като теб. Ще те направя свой помощник...
Понеже имал много работа, аз щях да го замествам в някои часове, като предавам на по-малките. Лошото бе, че тази работа започваше чак от септември, а дотогава щях да се кръстя. Учителят обаче не ми даде да се кръстя. Още на следващия ден ми сервира една огромна купчина „препоръчителна литература”, която трябваше „добре да прочета, за да се подготвя за бъдещата си работа”

Общо взето и двамата не скучахме това лято.

Положих нечовешки усилия, за да схвана поне нещо от всички тези книги, с които ме затрупа професор Миронов. Висшата математика обаче трудно се поддава на разбиране, още повече на гимназисти като мен. Но все едно, след като ми зададе няколко въпроса, той каза че съм бил на задоволително ниво „засега” и че не очаквал такъв напредък без практика и допълнителни разяснения. Обясни ми няколко „елементарни” неща и вече бях готов.
През това лято задълбочих връзките си с хекърите и скейтърите, а също така се запознах с някои от бъдещите си съученици – имах чувството, че ако никой не ме познава отпреди, ще е доста трудно да свикнат с някакъв парашутист. Но страховете ми се оказаха необосновани. Просто хората в Пловдив са точни до един и повечето са много сърдечни.
Също така се подготвих и взех САТ-а, на който се бях заканил отдавна. Не беше чак толкова труден. Изчетох много книги – и български, и чужди – и леко позабравената ми страст към фантастиката се разгоря с нова сила.
Лора също не си губеше времето – след работа и вечер винаги я виждах с книга в ръка. Семейство Миронови имаха толкова много и интересни книги, че през целия ни престой там не ни се налагаше да ходим до библиотеката.
Дойде ред на това, което най-много ме тревожеше – личните карти. Те трябваше да се подновят. Като пълнолетни граждани на република България ни трябваха паспорти. Личните ни карти имаха срок на валидност до двайсет години, но и двамата знаехме, че тогава няма да ни е по-лесно, защото никой от нас нямаше никаква представа къде ще бъде след месец, пък да не говорим за след две години. Решихме да не оставяме днешната работа за утре и, не без помощта на родителите на Мартин, си извадихме паспорти.
И ето че годината започна. Дванайсети клас. Разполагахме с малко повече от четири хиляди лева, които бяха крайно недостатъчни ако мислехме да кандидатстваме в София. Но това беше още далеч. Нищо не се знаеше и затова не правихме сметки и планове. Просто живеехме ден за ден. Така е и най-хубаво, между другото.
Аз учех и работех в Образцовата (така я наричахме на шега), а Лора – в английската. За първи път от четири години не бяхме в едно училище и не можех да я засичам непрекъснато по коридорите. Чувството не беше приятно. Имаше една несигурност, една неувереност, като че ли съм забравил нещо, като че ли нещо не е наред... Но скоро бях толкова улисан в работата и ученето, че нямах време да се занимавам с такива работи.
Въпреки че си разпределяхме времето, всичко бе много по-трудно отколкото бяхме очаквали. През ваканциите не правехме нищо друго освен да наваксваме и да изясняваме някои работи. Хубавото бе, че родителите на Мартин ни оказваха неоценима помощ – никога не отказваха съвет или разяснение. По едно време ми се струваше, че ни приемат ако не като деца, то поне като някакви племенници или други роднини.
Подготовката за кандидатстудентските изпити направо ни взе здравето. Непрекъснато нерви, притеснения, с Лора бяхме като пълни непознати... тя учеше за някаква филология, аз за изпита по математика, изобщо... за момент любовта ни бе останала на заден план. Забравихме разходките си, рядко излизахме и през повечето време бяхме разделени – ако единият бе вкъщи, другият неизменно беше я на библиотека, я по работа, я в училището. А бяхме и различни смени. Но какво да се прави, такъв е животът.
Сега най-важното бе да вземем изпитите. Но защо все по-често чувствах някаква тревога, че Лора не е в безопасност. Че нещо ще ù се случи?
Отдадох го на притеснения и нерви. Подсъзнанието ми объркваше понятията и смесваше всичко. Тревогата идваше от мен и сигурно несъзнателно я пренасях върху необективната действителност. Та какво можеше да ни се случи тук – в дома на тези мили хора?
Но се оказа, че предчувствието ми не ме е лъгало. Имаше какво да се случи.
– Скъпи, извинявай че те притеснявам, обаче вчера ми се стори, че видях... Мършавия. – веднага се сетих за кого говореше. – Може да ме помислиш за параноичка... сигурно е от напрежението.
– Не, далеч съм от тази мисъл. Виж, след по-малко от седмица са ни изпитите. Но това е доста по-важно от тях! Прибирай се по светло и по оживени улици. Опитай се да видиш дали е точно той. Много е важно! Аз ще те изпращам когато мога.
Значи успяха да ни намерят! Какво сме им направили на тези говеда! Какво искат от нас! Не стига че ни изгониха от родния ни град, отнеха ни сигурността, принуждавайки ни да дойдем тук... В какъв свят живеем!
Но с възмущение и умуване отново нищо нямаше да постигна. Трябваше да се действа. Не можехме да останем по-дълго и ако се наложеше нямаше да връщаме от София, след като държахме изпитите.
Нещата обаче се развиха твърде бързо и се наложи да заминем по-рано отколкото планирахме.
Мършавия и още някакви двама нападнали Лора. Тя, за щастие, успяла да избяга. Никога нямаше да си простя, за това, което допуснах. Заминахме веднага, без да се сбогуваме със семейството – надраскахме им бележка, че се е наложило бързо да заминем и сигурно няма да се върнем. Благодарихме им сърдечно за всичко и ги помолихме да приемат извиненията ни, че сме се изнесли така бързо. Щяхме и пари да им оставим, но бяхме сигурни, че ще ни открият и ще ни ги върнат с пощенски запис. Какви добри хора има по света! .... Но и колко лоши!
Качихме се на влака. За втори път ни прогониха от сигурността и поехме към неизвестността. Станало ни беше навик.

И двамата си взехме изпитите и ни приеха. Разбира се, имахме някои проблеми с всички неща, които трябваше да представим – дипломи, копия, документи, пък и подписи навсякъде, съгласия на родители... И все пак успяхме.
Но с това се свършиха положителните неща. Общежитие не ни отпуснаха, а квартирите бяха твърде скъпи, за да можем да си ги позволим. А и животът в София изобщо не е евтин... Но нямахме друг избор.
Намерихме си работа (най-после и двамата!). И така – работа, учене, работа и пак учене. Лекции, изпити, знаете – такъв е животът на всеки студент.
Парите свършиха много бързо. Просто всичко гълташе пари, навсякъде – и в университета, и покрай квартирата, и за храна... Постепенно станахме като останалите бедни студенти. Недояждане, икономии, мизерия... Принудихме се да продадем дискмена и дисковете (слава богу, на приятели и те от време на време ни даваха да го послушаме), но най-много съжалявах за джиесемите – последната ни връзка с дома и последния спомен за тихия спокоен живот.
Едва смогвахме да си плащаме обучението и квартирата...
И тъкмо когато умувахме откъде да изровим пари за следващата вноска, помощта дойде от най-неочакваното място. А именно – пощата.
Получих писмо, от приятеля си, който уреди стихосбирката на Лора. Съобщаваше ми, че тя се радва на небивал успех и се изкупува като топъл хляб. Не му повярвах. Когато по-късно се срещнахме, ми обясни всичко. В началото, както е при всяка стихосбирка на неизвестен автор (което ще рече, който не е дал сумати пари за реклама) – нула интерес. Но после някакъв критик я забелязал и много я харесал. Написал много хубава рецензия, препоръчал я на колеги и... нещата така тръгват. А веднъж като се вдигнало шум около нея, хората също я видели.
Излишно е да ви казвам колко навреме ни дойдоха тези пари и колко много се радвахме и двамата, но най-много аз. Най-после всички бяха забелязали таланта на моята любима. Това повлия добре да самочувствието ù и тя реши да пусне на свобода насъбралите се чувства.
Излизахме сред природата. Понякога с учудване забелязвах, че наблюдава някак отнесено слънчогледите или нивите... или някое малко животинче.
Още един цикъл се роди. Той пожъна същия успех.
И после се случи още по-странното... аз също прописах. Само че разкази. Всички прочетени фантастични книги се наговориха и напълниха главата ми с толкова сюжети, че не ще ми стигне и цял живот да ги опиша. Това, което четете е първият ми не фантастичен разказ, всъщност. Не ме съдете твърде строго. Все още се уча. Но се надявам... знам, че бъдещето ми зависи от мен самия и каквото и да се случи ще имам до мен едно слънчево създание, което няма да позволи на тъмните облаци да ме достигнат.
Какво стана после? Не знам. В момента, в който пиша тези редове, преглеждайки записките си, съм студент втора година в Софийския университет. Някак си – както всички останали – връзвам двата края и съумявам да уча, да работя, да обичам и дори да отделям време за хобито си, писането. Но има нещо, което ме различава от другите.
Те спят спокойно нощем и не се притесняват, че може да дойде един напълно непознат, който отново да ги прогони от сигурността.
Те се разхождат спокойно по улиците, без да се страхуват, че някой може безнаказано да сложи край на живота им или на живота на този, когото обичат.
Те могат да се виждат с родителите си и да се върнат в родния си град без да ги изложат на опасност.

А ние двамата с Лора не можем.

И стигам до края. Ето ви истинската причина да ви занимавам с тази история.
Видяхте живота ми, видяхте всички добрини и злини, които съдбата поднесе на мен и на човека, когото обичам. Сега, считам ще се съгласите, мога да си позволя да ви дам някои съвети:
Никога не се предавайте. Не се знае кога може да ви провърви.
Никога не подценявайте някое свое умение. Не се знае кога може да ви потрябва.
Работете усърдно и честно – няма как да загубите от това.
Вярвайте на хората – може и да се окажат лоши, но няма как да разберете това, ако не им дадете шанс. Ами ако са добри и могат да ви помогнат в нужда?
Не подценявайте приятелствата , дори повърхностните.
Каквото и да стане, не считайте знанието за безполезно. Помислете си само какво щяхме да представляваме с Лора днес, ако не бяхме продължили напред въпреки всичко.
Освен това винаги преследвайте целите си. Ако ги нямате, няма смисъл да живеете.

И накрая специално за тези, на които много им е писнало от родителите и се канят за бягат:
Ако мислите че ще се справите сами и има някой до вас, с който да се подкрепяте, давайте. Погледнете съдбата в очите и не отвръщайте поглед.
Но ако сте сами – изобщо не бягайте.

На оставащите – браво, добър избор!
А на бягащите – успех!