Обичам тъмнината. На повечето от вас това изявление ще се стори странно и необичайно, други ще го приемат с безразличие. А някои ще се уплашат. Последните ще са прави. Но, нека карам под ред – няма смисъл да избързвам. Така и така ще научите всичко.
Аз истински обичам тъмнината. Още от малък – и не говоря за насилената и непълна тъмнина на стаята, прорязвана от лъчите на съседните апартаменти, нито за тъмнината на улицата, нарушена от светлините на уличните лампи… говоря за абсолютната, чиста тъмнина. Нея обичам. Искрено.
Родителите ми доста се радваха на тази моя особеност когато бях малък. Докато другите деца викаха и ревяха, оставени в мрака, аз стоях кротко и тихо и… слушах. Да, започнах да ги чувам още от детската градина. В началото не разбирах думите им – нали не бяха на нашия език, но после осъзнах, че не е нужно да се напрягам. Трябваше да се отпусна и слея с тъмнината – да ù позволя да се просмуче във всяка фибра на тялото ми, да проникне във всяка клетка; самият да се превърна в тъмнина. И тогава ги разбирах. Говореха с моя глас, направо в съзнанието ми. Съгласен бях с всичко което казваха.
Когато пораснах, съучениците ми също я оценяваха, особено съученичките – първите, защото ходех по всички купони и се прибирах в най-големия мрак (причината бе не защото исках да почиствам чуждата кочина, а защото исках да имам контакт с мрака колкото се може повече), а вторите – защото ги изпращах до една. Не, не защото ги харесвах или изпитвах дълг към тях – ненавиждам всяко зависимо от светлината човешко същество. Вие сте слаби и нищожни. Не заслужавате тази прекрасна планета. А ТЕ я заслужават. И ще се погрижа да я получат.
Сега съм на тридесет и девет години, от които тридесет и пет съм прекарал, служейки им. Ще живея още хиляди пъти по толкова и ще им служа до последната секунда – защото ТЕ го заслужават. Никога не бих служил на човек, каквото и да стане. Мразя хората. Мразя светлината.
И ТЕ мразят светлината. Точно това ни обедини. Обичахме и мразехме силно едно и също. Усетили това, те веднага се свързаха с мен – и аз се отзовах, бях на линия.
Да им служа – единственото ми задължение обаче не беше много трудоемко. Всъщност то не ми костваше особени усилия или време. Аз само им служех като очи, уши и… ключ към този свят. Ах, как мразя тези очи – толкова несъвършени, толкова жалки и нищожни пред всепоглъщащия мрак на Вселената. Вие, човеците, всъщност не знаете нищо за вселената, в която се намирате. Виждате такава нищожна част от нея, а си мислите, че знаете нещо за появата ù и смисъла ù – даже сте си изградили и детински хипотези, които имате безочието да наричате теории. Как мразя тези уши! Вие си мислите, че сте изучили всички видове вълни, но съотношението на всички към тези които знаете, е пъти по-голямо отколкото това на познатите ви и тези, които чувате с ограничените си придатъци. Как мразя това лице, тези безпомощни ръце… как мразя всичко човешко в себе си! Ако можех, бих разкъсал тази кожа, бих избол тези очи. Но не. Не още. Не е дошло времето.
Опитах се да се приобщя. Работих като ловец – не е точно работа; състои се в това да убиваш животни и да ги продаваш на части. Не знам дали така трябва да се каже – не съм усвоил добре езика ви, защото много рядко общувам, пък и вече не мога да общувам два пъти с един и същ човек – просто не е в състояние – което, и сами разбирате с ограничените си мозъци, доста усложнява процеса. Работих като барман, но и това не се получи – твърде много светлина; опитах и като пазач, но скоро ми омръзна. Пък и оръжието, хладната му студенина и мракът, мракът, смущаван единствено от очите на жертвата, които бях там, за да затворя… Това ме привличаше повече от всичко останало. Но всеки път търгувах с различни хора и – кой знае защо – винаги се опитваха да ме преметнат. Но да, вероятно е било защото не са видели и не знаят какво става с тези, които се опитат да ме лъжат. Е, както и да е. Работех в канализацията, на морското дъно – навсякъде, навсякъде едно и също – твърде много хора и светлина, твърде малко мрак. С това си запълвах времето, докато ТЕ ме обучаваха и подготвяха.
Днес съм почти готов.
Често се разхождам по тъмните улици. Сам, без тези жалки същества... а някога... някога, преди обичах едно от тях. Срещахме се нощем и се разхождахме. Казал ù бях, че имам рак на кожата и не мога да излизам на светло, защото ще умра. И беше вярно, имах рак – направо вътрешна непоносимост към светлината, толкова силна, че вече я възприемах като нещо материално. Тя нямаше нищо против да вървим, да се милваме и целуваме в мрака. Аз също.
Опитвах се да ù обясня истината, но тя се смееше и ме поздравяваше за доброто ми въображение. Въображение – да. Точно то ме бе направило това, което съм. То и ще погуби жалката ви раса един ден. Скоро...
Още от първобитни – понеже вие, нещастници, сте прави поне в едно: наистина произхождате от маймуните – въображението ви е населявало мрака с различни чудовища. Стремежът да се скриете, да се предпазите от тях, е всъщност тласъкът на цивилизацията, а не ограниченият ви жалък разум. А желанието да обясните непознатото – не си мислете, че от времето на първия неандерталец досега сте научили нещо съществено, вие дори се движите в обратна посока и може да се каже, че този неандерталец е знаел повече от вас. Изобретили сте огъня не съзирайки технологическия напредък, който ще ви донесе, а просто защото слабите ви тела не могат да издържат на студа, жалките ви съзнания не могат да проумеят тъмнината.
Тя се съгласяваше с почти всички мои твърдения – имаше малко повече разум у нея – освен с тези, в които наричах човечеството сбирщина от слаби, нищожни същества, които трябва да освободят планетата за нещо по-висше. Горката – каза ми, че такива мисли са недостойни за един човек и ме запита защо толкова много мразя себеподобните си. Каза ми, че „тази болест” – винаги ме забавляваше когато избягваше да назове рака с истинското му име, а измисляше синоними, вероятно за да не ме засегне; жалко милосърдие – наистина било нещо, различаващо ме от другите, наистина не било честно да я имам, защото нищо лошо не съм сторил, но трябвало да се примиря със съдбата си, понеже и това е част от великия план на провидението.
Как да ù го обясня? Как да го поднеса на нещастния ù мозък, така че да го разбере? Те не са ми себеподобни. Та нали ако бяха, досега отдавна да съм се убил... Нямаше да разбере. Както нямаше да разбере, че именно аз бях най-верния слуга на провидението и изпълнител на желанията му. А неговото единствено желание бе да има тази планета, пълна с милиарди свежи, жалки и нещастни, но пълни с живот съзнания.
Обикновено сядам на някоя изолирана пейка – далеч от светлините и хората. С часове съзерцавам как рахитичната светлинка на една лампа се бори безнадеждно с мрака – пробожда го с лъчите си като мечове, изстрелва по него лъчевите си стрели, но той е безкраен, хиляди пъти по-плътен и силен е от нея. Точно такава ще е и съпротивата на тези жалки животни, мислещи си че разбират всичко и знаят всичко, че са господари. Те са толкова низши, че не стават дори за роби.
Но затова пък, няма нищо толкова низше, че да не става за храна.
Опитвах се да я спася. Незнайно защо, целувките ù ме караха да чувствам нещо – за миг ледът, сковал сърцето ми сякаш се разтопяваше и чувствах топлина на вълни. Тя пък, логично, е чувствала обратното – как студът, плъзващ по устните, по кожата, по вените, стига до сърцето... Веднъж сподели, че никой, с когото се е целувала досега, не е имал толкова студени устни. Никога не била изпитвала това чувство. И как ще го изпита? Досега е виждала само нещастни човеци. А сега се любеше със Слуга на мрака.
Говорех ù. Непрестанно ù говорех за истинската същност на Вселената, обяснявах ù че всъщност звездите са най-големите ни врагове, защото те единствени възпират победоносния поход на мрака, но че скоро горивото им ще се свърши и те ще угаснат една по една, предавайки безкрайната крепост веднъж завинаги. Казах ù че не е късно и тя да се присъедини към НАС, да стане като мен, че аз мога да я направя такава.
Някои дни, упоена от целувките и ласките, тя охотно се съгласяваше. Тогава започвах да прониквам в съзнанието ù, изтривайки всяка следа от омразната светлина. Лекувах пристрастеното ù към слънчевите лъчи тяло и премахвах физическата ù зависимост тях. Променях очите ù, за да свикне с мрака – по образ и подобие на Техните. Защото Техните очи са върха на съвършенството и венеца на еволюцията. ТЕ виждат в тъмното и на светлина еднакво добре. Но нямат нужда от светлината.
Лечението вървеше много добре. Всички промени които правех водеха неизбежно до верижна реакция – тя идваше по-често при мен. Всяка нощ, всяка нощ аз прониквах в това светло съзнание, за да го помрача, да изтрия от него спомените, светлите мечти, жалките човешки желания за щастие... Обезсилвах тази част от нея, която мразеше мрака и засилвах другата, страхуваща се до смърт от него. Страхът е оръжие. Той е способът, с който ще сведем цялата човешка раса на колене. Страхът – това е истинската любов.
Тя се страхуваше от мен. Смътно се досещаше какво правя, но въпреки всичко идваше всяка нощ. Нямаше друг избор – вече бе зависима. Една зависимост се лекува само със създаването на друга – по-силна. А мракът е къде-къде по-силен от светлината. Събудих тъмното у нея. Разбудих спящото ù, подтиснато подсъзнание и то разпери стотиците си пипала в съзнанието ù – обграждайки всичко, сраствайки се все по-пътно и все по-силно.
Една вечер дойде със сълзи на очи. Каза, че родителите ù са ù забранили да излиза толкова късно вечер, но тя е излязла напук на тях и те са я изгонили завинаги. Тя нямаше къде да се върне. Единствената ù възможност беше да дойде при мен.
В канализациите, в тъмните сгради, в подземни тунели – домът ми беше навсякъде. Всичко мое бе и нейно. Когато се обливаше в сълзи и цяла се тресеше от плач, аз ù разказвах как моите родители ме изгониха. Те също забелязаха – и как няма да забележат, като не си правех труда да го скрия – че излизам късно вечер и се прибирам рано на другата сутрин. И знаете ли какво направиха?! Те – жалките човеци – се опитаха да ми забранят, ДА ЗАБРАНЯТ НА МЕН да излизам в тъмното! Притеснявали се да не ми се случело нещо. Та какво може да ми се случи когато си говоря с ТЯХ, нещастни глупаци такива?! Не на мен – на вас скоро ще се случи нещо и то е много по-страшно, отколкото жалкото ви съзнание може да проумее. И аз просто излязох, без да се върна. Дали са ме търсили – не зная и честно казано не ми пука. Скоро и те, като всички, ще бъдат мои роби.
Живеех в постоянен мрак и самота. Когато жалкото ми човешко тяло огладнееше до такава степен, че пречеше на разговорите ми с ТЯХ, се принуждавах да го нахраня с плъхове.
Дездемона – така кръстих любимата си, воден от странната аналогия – споделяше мрака и уединението ми. В началото самата мисъл за докосване, пък да не говорим за ядене на плъхове ù се виждаше толкова ужасна, че ме моли да ù позволя изобщо да не яде.
След месец я видях да гризе един суров плъх.
Смилих се и преработих месото – техника, на която ТЕ ме научиха, за да не хване слабото ми тяло някаква болест и да не прекъсне мисията ми. Не с огън, разбира се, той убива само част от микробите, а аз мога да ги унищожа всички – затова и не се разболявахме нито в ледените води на канализацията, нито в студените зимни нощи без одеяло и легло. Какви господари сте, щом прости едноклетъчни ви карат да се затваряте в мъничките си кутийки, да се завивате с дебели завивки и да треперите дори сгрявани от уж вечната сила на огъня!
Благотворите слънцето, а очите ви са толкова несъвършени, че не можете дори и да го видите. Не можете да съзрете и мрака. Но аз мога. А скоро и Дездемона успя.
В началото това я изпълваше с неописуем ужас. Цели дни се криеше от мен. Правех се, че не я виждам и че не мога да я намеря всяка секунда. Но да излезе навън посред бял ден не смееше – всички щяха да я отбягват и да се гнусят от нея... от това, в което се бе превърнала. Нямаше къде да иде.
Чувах я как плаче. Риданията идваха от гърдите ù разтърсваха цялото ù тяло. Жалки човеци! Толкова сте слаби. Ако можех, бих ви изтрил от лицето на Земята! Но не това е целта ИМ. Пък и дори ТЕ, великите, не могат да ви унищожат веднага, защото Слънцето, тази нещастна лампичка, пречи на мрака да обгърне всичко и да се разгърне в цялата си мощ.
Оставях я намира. И без нея имах достатъчно работа – имах толкова малко време, а толкова много да уча. Минаваха дни и тя сама идваше при мен. Ласките и целувките ни бяха единственото, което я предпазваше от мрака, самотата и неизбежните мисли за смърт. Или поне така си мислеше...
Беше готова. Вече ГИ виждаше, чуваше и разбираше какво ù говорят. Съзнанието ù се опитваше да се съпротивлява, но не можеше – подсъзнанието бе по-силно и бе потиснало разума ù. Притиснах я и впих поглед в очите ù. През зениците се взрях в самата ù душа. Мракът бе обгърнал всичко. Растящо тъмно кълбо, подобно на черна дупка разяждаше съзнанието ù отвътре и поглъщаше всичко светло, красиво, жалко... Беше Техен ред.
Чувах ги как извисяват гласове. Шепнеха молитви... не, жалките ви понятия не са достойни да опишат всичко извършвано от ТЯХ. ТЕ нямат гласове. ТЕ нямат тела. Как да ви обясня, глупаци... ТЕ са ваша пълна противоположност. Царството им – диаметрална противоположност на вашето. Вие имате слънце и светлина, те имат черни дупки и мрак; вие имате материално тяло и безплътно съзнание, ТЕ нямат плът, а съзнанието им е осезаемо – тъмнината; с волята си могат да угасяват слаби звезди, да разрушават – или може би е по-правилно поглъщат – планети и астероиди, или да покоряват слаби съзнания – такива като вашите!
Взрях се по-дълбоко в очите ù и видях как съзнанието ù напълно изчезва, как тя е готова да проникна в нея и да обладая това помрачено съзнание, подчинявайки го на великата ни цел... Започнах сливането.
...След секунди щеше да стане безсмъртна, неуязвима и по-могъща от всички презрени човеци заедно. Щеше да стане... като мен.
Но нещо в нея се съживи. Дали бе съзнанието, повдигнало за малко булото на мрака или нещо от подсъзнанието ù – не знаех, нямах и време да науча. Защото чух как с безжизнените си сини устни изрича: НИКОГА! ПО-ДОБРЕ ДА УМРА! и после светлинката на съзнанието ù напълно угасна, отвеждайки със себе си и тялото ù.
Можех да я съживя. Но не исках. Не исках жалък човек, който очевидно не бе достоен за силата ИМ. Недостоен за Безсмъртието и Вечната власт. Не и исках безволево зомби с премахнато съзнание.
Пък и... не знам, наистина я бях обичал, ако е възможно това ледено сърце да изпита такова чувство. И реших да оставя душата ù да почива в мир. Обещал ù бях, че ще я освободя и удържах на думата си. Останалите милиарди човешки отрепки нямаше да имат тази хубава съдба. Тях ги очакваше пълно сливане с мрака. Те бяха храната ИМ, НАШАТА храна.
Тяхна... Наша... още не бях като ТЯХ. Оставаше още съвсем малко.
След смъртта ù намразих още повече презрените човеци. Всяка вечер убивах по един или двама, в зависимост от случая. В началото ТЕ ме спираха, но като видяха колко внимавам и как приписвам смъртта им на други невинни, ме оставиха. Пък дори и някой да се досетеше каква е истината – почти невъзможно за маймунските им съзнания – какво можеше да направи? Вече нищо. Бе твърде късно. Сливането и поглъщането скоро щяха да започнат. Щях да поведа ордите ИМ право към слабите човешки съзнания. Съпротивата щеше да трае часове. При по-силните не повече от ден, а при най-слабите – секунди... след като паднеше съзнанието им – този жалък израстък на разума, растящ в продължение на някакъв си милион години, те бяха Техни, бяха мои, бяха НАШИ!!!
Но няма смисъл да губя ценното си време в безполезни фантазии – вие хората имате това свойство. Пиша това с единствената цел да ви предупредя какво точно ще стане. Днес мога да разкрия пълната истина, защото нямате какво да направите, нямате как да се защитите, нямате къде да се скриете – цялата Вселена ИМ принадлежи... НИ принадлежи...
Изпитвах някаква странна смесица на задоволство и жажда за мъст, когато прониквах в съзнанията им и прекъсвах нишката на живота. При някои спирах по средата, за да станат пълни идиоти и да точат лиги по улиците, неспособни да разберат какво има около тях – беззащитни, нещастни... За да видите, да видите какво представлявате без жалкото си съзнание – нищожества, роби, храна...
Да, гладът ми беше разбуден. Първата стъпка. Започнах да консумирам без мяра и без да мога да спра. А и не исках да спирам. Перфектният убиец. Просто ги поглеждах в очите – и след миг чувствах как светлинката им угасва. Лесно и забавно като да трошиш крушки с чук. И аз се забавлявах.
Тялото ми се променяше. Втората стъпка. Но аз не го забелязвах. През деня приличах на някаква изпита сянка. Дори под защитните лъчи на слънцето, когато не можех нищо да им сторя, тези жалки същества се страхуваха от мен. Избягваха ме като прокажен, като някакво ужасно същество... Ужасно... да, откриваха пълния ужас, когато ги навестявах през нощта – защото аз всички ги запомнях.
Съзнанието ми се променяше. Трета стъпка. Контрол над материалното. Изгарях или направо чупех лампите. Убивах безразборно, с някакво животинско удоволствие. За няколко дни любимото ми място се напълни с трупове. Хората престанаха да излизат нощем. Полицаи с пистолети и огромни прожектори ме дебнеха. Жалко, че батериите им бяха толкова крехки...
Мога да бъда на няколко места едновременно. Това е последната стъпка. Тя продължава още и когато завърши, аз ще бъда напълно готов. Плътта ми е изтъкана от мрак. Очите ми улавят всичко. Виждам ГИ в цялото ИМ величие. Започнал съм да приличам на един от ТЯХ. Вече виждам царството ИМ. То е в междузвездното пространство. Но то е и между вас, нещастници.
Кажете, замисляли ли сте се колко голяма част от живота си прекарвате в мрак? Дори през деня... затворени в кутийките си, вие пускате мрака сред вас. Под леглата, в шкафовете, дори собствените ви сенки. А вечер, след като загасите лампата и немощното ù пламъче престане да се бори с всесилния мрак, тогава вие потъвате в тъмнината. Тя прониква във вас. Вие не сте прозрачни. Тялото ви и през деня спира слънчевите лъчи и те не проникват вътре. Там където са всичките ви органи – сърцето, дробовете и най-важния, мозъка. Всички тези органи са уязвими и посред бял ден. Но нощем... когато мракът се просмуква в порите ви, когато обладае съзнанието ви... тогава вие сте МОИ.
А днес... Тази нощ приключва последната стъпка. Тази нощ, скъпи ми нещастници, вие ще се превърнете в храна за ГОСПОДАРИТЕ МИ. Тази нощ, след няколко минути или часа – зависи от това колко далеч сте от мен и колко съзнания могат да се противопоставят малко по-дълго – ще бъда напълно готов...
....
Нека в тези последни мигове, преди да изчезнете завинаги от лицето на земята като разума раса, да разбуля поне малко загадката, над която сте се блъскали хиляди години и щяхте да се блъскате още хиляди докато не се саморазрушите накрая – как е създадена вашата Вселена. Тя е създадена от мрака. И мракът е неин господар по право. Големият взрив, както го наричате, бе една грешка... Грешка, която доведе до появата на милиарди светещи нещастни звездици, които прорязваха надменно мрака и дръзваха да оспорят с жалките си пламъчета вечната му власт. Тази грешка, разбира се, ще се оправи от само себе си, но това ще трае твърде дълго, а има и шанс... колкото и нещастни да са съзнанията ви... да намерите начин да удължите, може би вечно това ваше нищожно царство на светлината – ако не се унищожите дотогава, разбира се, или някой друг не ви „помогне” да го сторите... Запомнете добре това – вие и вашите жалки планети и звезди сте натрапници в Тяхната, в Нашата Вселена... и като такива трябва да си платите за престоя. Сметката за петнайсет милиарда години е съзнанието ви, плътта ви, живота ви. Вие ще сте нашата храна!
... И ето, усещам как тялото ми се разстила по цялата земя... как съзнанието ми вече е готово да унищожи всичките ви мизерни електростанции и да скъса всички проводници... как съвсем скоро ще усетя угасващата светлинка на милиардите ви безпомощни съзнания – за да не я оставя напълно да угасне, а да тлее, за да сте беззащитни пред ТЯХ. За да станете храна!
Взрете се много добре в тази луна, когато тя се появи на прозореца ви. Тя е оръжието, което ще използваме върху вас. След броени часове тя ще застане пред слънцето, противоречейки на всичките ви физически и логически закони, а след като затъмнението свърши... вие всички ще МИ... ще НИ принадлежите...
Сладки сънища – обречени, нищожни, жалки, беззащитни създания!
Сладки сънища...
Аз истински обичам тъмнината. Още от малък – и не говоря за насилената и непълна тъмнина на стаята, прорязвана от лъчите на съседните апартаменти, нито за тъмнината на улицата, нарушена от светлините на уличните лампи… говоря за абсолютната, чиста тъмнина. Нея обичам. Искрено.
Родителите ми доста се радваха на тази моя особеност когато бях малък. Докато другите деца викаха и ревяха, оставени в мрака, аз стоях кротко и тихо и… слушах. Да, започнах да ги чувам още от детската градина. В началото не разбирах думите им – нали не бяха на нашия език, но после осъзнах, че не е нужно да се напрягам. Трябваше да се отпусна и слея с тъмнината – да ù позволя да се просмуче във всяка фибра на тялото ми, да проникне във всяка клетка; самият да се превърна в тъмнина. И тогава ги разбирах. Говореха с моя глас, направо в съзнанието ми. Съгласен бях с всичко което казваха.
Когато пораснах, съучениците ми също я оценяваха, особено съученичките – първите, защото ходех по всички купони и се прибирах в най-големия мрак (причината бе не защото исках да почиствам чуждата кочина, а защото исках да имам контакт с мрака колкото се може повече), а вторите – защото ги изпращах до една. Не, не защото ги харесвах или изпитвах дълг към тях – ненавиждам всяко зависимо от светлината човешко същество. Вие сте слаби и нищожни. Не заслужавате тази прекрасна планета. А ТЕ я заслужават. И ще се погрижа да я получат.
Сега съм на тридесет и девет години, от които тридесет и пет съм прекарал, служейки им. Ще живея още хиляди пъти по толкова и ще им служа до последната секунда – защото ТЕ го заслужават. Никога не бих служил на човек, каквото и да стане. Мразя хората. Мразя светлината.
И ТЕ мразят светлината. Точно това ни обедини. Обичахме и мразехме силно едно и също. Усетили това, те веднага се свързаха с мен – и аз се отзовах, бях на линия.
Да им служа – единственото ми задължение обаче не беше много трудоемко. Всъщност то не ми костваше особени усилия или време. Аз само им служех като очи, уши и… ключ към този свят. Ах, как мразя тези очи – толкова несъвършени, толкова жалки и нищожни пред всепоглъщащия мрак на Вселената. Вие, човеците, всъщност не знаете нищо за вселената, в която се намирате. Виждате такава нищожна част от нея, а си мислите, че знаете нещо за появата ù и смисъла ù – даже сте си изградили и детински хипотези, които имате безочието да наричате теории. Как мразя тези уши! Вие си мислите, че сте изучили всички видове вълни, но съотношението на всички към тези които знаете, е пъти по-голямо отколкото това на познатите ви и тези, които чувате с ограничените си придатъци. Как мразя това лице, тези безпомощни ръце… как мразя всичко човешко в себе си! Ако можех, бих разкъсал тази кожа, бих избол тези очи. Но не. Не още. Не е дошло времето.
Опитах се да се приобщя. Работих като ловец – не е точно работа; състои се в това да убиваш животни и да ги продаваш на части. Не знам дали така трябва да се каже – не съм усвоил добре езика ви, защото много рядко общувам, пък и вече не мога да общувам два пъти с един и същ човек – просто не е в състояние – което, и сами разбирате с ограничените си мозъци, доста усложнява процеса. Работих като барман, но и това не се получи – твърде много светлина; опитах и като пазач, но скоро ми омръзна. Пък и оръжието, хладната му студенина и мракът, мракът, смущаван единствено от очите на жертвата, които бях там, за да затворя… Това ме привличаше повече от всичко останало. Но всеки път търгувах с различни хора и – кой знае защо – винаги се опитваха да ме преметнат. Но да, вероятно е било защото не са видели и не знаят какво става с тези, които се опитат да ме лъжат. Е, както и да е. Работех в канализацията, на морското дъно – навсякъде, навсякъде едно и също – твърде много хора и светлина, твърде малко мрак. С това си запълвах времето, докато ТЕ ме обучаваха и подготвяха.
Днес съм почти готов.
Често се разхождам по тъмните улици. Сам, без тези жалки същества... а някога... някога, преди обичах едно от тях. Срещахме се нощем и се разхождахме. Казал ù бях, че имам рак на кожата и не мога да излизам на светло, защото ще умра. И беше вярно, имах рак – направо вътрешна непоносимост към светлината, толкова силна, че вече я възприемах като нещо материално. Тя нямаше нищо против да вървим, да се милваме и целуваме в мрака. Аз също.
Опитвах се да ù обясня истината, но тя се смееше и ме поздравяваше за доброто ми въображение. Въображение – да. Точно то ме бе направило това, което съм. То и ще погуби жалката ви раса един ден. Скоро...
Още от първобитни – понеже вие, нещастници, сте прави поне в едно: наистина произхождате от маймуните – въображението ви е населявало мрака с различни чудовища. Стремежът да се скриете, да се предпазите от тях, е всъщност тласъкът на цивилизацията, а не ограниченият ви жалък разум. А желанието да обясните непознатото – не си мислете, че от времето на първия неандерталец досега сте научили нещо съществено, вие дори се движите в обратна посока и може да се каже, че този неандерталец е знаел повече от вас. Изобретили сте огъня не съзирайки технологическия напредък, който ще ви донесе, а просто защото слабите ви тела не могат да издържат на студа, жалките ви съзнания не могат да проумеят тъмнината.
Тя се съгласяваше с почти всички мои твърдения – имаше малко повече разум у нея – освен с тези, в които наричах човечеството сбирщина от слаби, нищожни същества, които трябва да освободят планетата за нещо по-висше. Горката – каза ми, че такива мисли са недостойни за един човек и ме запита защо толкова много мразя себеподобните си. Каза ми, че „тази болест” – винаги ме забавляваше когато избягваше да назове рака с истинското му име, а измисляше синоними, вероятно за да не ме засегне; жалко милосърдие – наистина било нещо, различаващо ме от другите, наистина не било честно да я имам, защото нищо лошо не съм сторил, но трябвало да се примиря със съдбата си, понеже и това е част от великия план на провидението.
Как да ù го обясня? Как да го поднеса на нещастния ù мозък, така че да го разбере? Те не са ми себеподобни. Та нали ако бяха, досега отдавна да съм се убил... Нямаше да разбере. Както нямаше да разбере, че именно аз бях най-верния слуга на провидението и изпълнител на желанията му. А неговото единствено желание бе да има тази планета, пълна с милиарди свежи, жалки и нещастни, но пълни с живот съзнания.
Обикновено сядам на някоя изолирана пейка – далеч от светлините и хората. С часове съзерцавам как рахитичната светлинка на една лампа се бори безнадеждно с мрака – пробожда го с лъчите си като мечове, изстрелва по него лъчевите си стрели, но той е безкраен, хиляди пъти по-плътен и силен е от нея. Точно такава ще е и съпротивата на тези жалки животни, мислещи си че разбират всичко и знаят всичко, че са господари. Те са толкова низши, че не стават дори за роби.
Но затова пък, няма нищо толкова низше, че да не става за храна.
Опитвах се да я спася. Незнайно защо, целувките ù ме караха да чувствам нещо – за миг ледът, сковал сърцето ми сякаш се разтопяваше и чувствах топлина на вълни. Тя пък, логично, е чувствала обратното – как студът, плъзващ по устните, по кожата, по вените, стига до сърцето... Веднъж сподели, че никой, с когото се е целувала досега, не е имал толкова студени устни. Никога не била изпитвала това чувство. И как ще го изпита? Досега е виждала само нещастни човеци. А сега се любеше със Слуга на мрака.
Говорех ù. Непрестанно ù говорех за истинската същност на Вселената, обяснявах ù че всъщност звездите са най-големите ни врагове, защото те единствени възпират победоносния поход на мрака, но че скоро горивото им ще се свърши и те ще угаснат една по една, предавайки безкрайната крепост веднъж завинаги. Казах ù че не е късно и тя да се присъедини към НАС, да стане като мен, че аз мога да я направя такава.
Някои дни, упоена от целувките и ласките, тя охотно се съгласяваше. Тогава започвах да прониквам в съзнанието ù, изтривайки всяка следа от омразната светлина. Лекувах пристрастеното ù към слънчевите лъчи тяло и премахвах физическата ù зависимост тях. Променях очите ù, за да свикне с мрака – по образ и подобие на Техните. Защото Техните очи са върха на съвършенството и венеца на еволюцията. ТЕ виждат в тъмното и на светлина еднакво добре. Но нямат нужда от светлината.
Лечението вървеше много добре. Всички промени които правех водеха неизбежно до верижна реакция – тя идваше по-често при мен. Всяка нощ, всяка нощ аз прониквах в това светло съзнание, за да го помрача, да изтрия от него спомените, светлите мечти, жалките човешки желания за щастие... Обезсилвах тази част от нея, която мразеше мрака и засилвах другата, страхуваща се до смърт от него. Страхът е оръжие. Той е способът, с който ще сведем цялата човешка раса на колене. Страхът – това е истинската любов.
Тя се страхуваше от мен. Смътно се досещаше какво правя, но въпреки всичко идваше всяка нощ. Нямаше друг избор – вече бе зависима. Една зависимост се лекува само със създаването на друга – по-силна. А мракът е къде-къде по-силен от светлината. Събудих тъмното у нея. Разбудих спящото ù, подтиснато подсъзнание и то разпери стотиците си пипала в съзнанието ù – обграждайки всичко, сраствайки се все по-пътно и все по-силно.
Една вечер дойде със сълзи на очи. Каза, че родителите ù са ù забранили да излиза толкова късно вечер, но тя е излязла напук на тях и те са я изгонили завинаги. Тя нямаше къде да се върне. Единствената ù възможност беше да дойде при мен.
В канализациите, в тъмните сгради, в подземни тунели – домът ми беше навсякъде. Всичко мое бе и нейно. Когато се обливаше в сълзи и цяла се тресеше от плач, аз ù разказвах как моите родители ме изгониха. Те също забелязаха – и как няма да забележат, като не си правех труда да го скрия – че излизам късно вечер и се прибирам рано на другата сутрин. И знаете ли какво направиха?! Те – жалките човеци – се опитаха да ми забранят, ДА ЗАБРАНЯТ НА МЕН да излизам в тъмното! Притеснявали се да не ми се случело нещо. Та какво може да ми се случи когато си говоря с ТЯХ, нещастни глупаци такива?! Не на мен – на вас скоро ще се случи нещо и то е много по-страшно, отколкото жалкото ви съзнание може да проумее. И аз просто излязох, без да се върна. Дали са ме търсили – не зная и честно казано не ми пука. Скоро и те, като всички, ще бъдат мои роби.
Живеех в постоянен мрак и самота. Когато жалкото ми човешко тяло огладнееше до такава степен, че пречеше на разговорите ми с ТЯХ, се принуждавах да го нахраня с плъхове.
Дездемона – така кръстих любимата си, воден от странната аналогия – споделяше мрака и уединението ми. В началото самата мисъл за докосване, пък да не говорим за ядене на плъхове ù се виждаше толкова ужасна, че ме моли да ù позволя изобщо да не яде.
След месец я видях да гризе един суров плъх.
Смилих се и преработих месото – техника, на която ТЕ ме научиха, за да не хване слабото ми тяло някаква болест и да не прекъсне мисията ми. Не с огън, разбира се, той убива само част от микробите, а аз мога да ги унищожа всички – затова и не се разболявахме нито в ледените води на канализацията, нито в студените зимни нощи без одеяло и легло. Какви господари сте, щом прости едноклетъчни ви карат да се затваряте в мъничките си кутийки, да се завивате с дебели завивки и да треперите дори сгрявани от уж вечната сила на огъня!
Благотворите слънцето, а очите ви са толкова несъвършени, че не можете дори и да го видите. Не можете да съзрете и мрака. Но аз мога. А скоро и Дездемона успя.
В началото това я изпълваше с неописуем ужас. Цели дни се криеше от мен. Правех се, че не я виждам и че не мога да я намеря всяка секунда. Но да излезе навън посред бял ден не смееше – всички щяха да я отбягват и да се гнусят от нея... от това, в което се бе превърнала. Нямаше къде да иде.
Чувах я как плаче. Риданията идваха от гърдите ù разтърсваха цялото ù тяло. Жалки човеци! Толкова сте слаби. Ако можех, бих ви изтрил от лицето на Земята! Но не това е целта ИМ. Пък и дори ТЕ, великите, не могат да ви унищожат веднага, защото Слънцето, тази нещастна лампичка, пречи на мрака да обгърне всичко и да се разгърне в цялата си мощ.
Оставях я намира. И без нея имах достатъчно работа – имах толкова малко време, а толкова много да уча. Минаваха дни и тя сама идваше при мен. Ласките и целувките ни бяха единственото, което я предпазваше от мрака, самотата и неизбежните мисли за смърт. Или поне така си мислеше...
Беше готова. Вече ГИ виждаше, чуваше и разбираше какво ù говорят. Съзнанието ù се опитваше да се съпротивлява, но не можеше – подсъзнанието бе по-силно и бе потиснало разума ù. Притиснах я и впих поглед в очите ù. През зениците се взрях в самата ù душа. Мракът бе обгърнал всичко. Растящо тъмно кълбо, подобно на черна дупка разяждаше съзнанието ù отвътре и поглъщаше всичко светло, красиво, жалко... Беше Техен ред.
Чувах ги как извисяват гласове. Шепнеха молитви... не, жалките ви понятия не са достойни да опишат всичко извършвано от ТЯХ. ТЕ нямат гласове. ТЕ нямат тела. Как да ви обясня, глупаци... ТЕ са ваша пълна противоположност. Царството им – диаметрална противоположност на вашето. Вие имате слънце и светлина, те имат черни дупки и мрак; вие имате материално тяло и безплътно съзнание, ТЕ нямат плът, а съзнанието им е осезаемо – тъмнината; с волята си могат да угасяват слаби звезди, да разрушават – или може би е по-правилно поглъщат – планети и астероиди, или да покоряват слаби съзнания – такива като вашите!
Взрях се по-дълбоко в очите ù и видях как съзнанието ù напълно изчезва, как тя е готова да проникна в нея и да обладая това помрачено съзнание, подчинявайки го на великата ни цел... Започнах сливането.
...След секунди щеше да стане безсмъртна, неуязвима и по-могъща от всички презрени човеци заедно. Щеше да стане... като мен.
Но нещо в нея се съживи. Дали бе съзнанието, повдигнало за малко булото на мрака или нещо от подсъзнанието ù – не знаех, нямах и време да науча. Защото чух как с безжизнените си сини устни изрича: НИКОГА! ПО-ДОБРЕ ДА УМРА! и после светлинката на съзнанието ù напълно угасна, отвеждайки със себе си и тялото ù.
Можех да я съживя. Но не исках. Не исках жалък човек, който очевидно не бе достоен за силата ИМ. Недостоен за Безсмъртието и Вечната власт. Не и исках безволево зомби с премахнато съзнание.
Пък и... не знам, наистина я бях обичал, ако е възможно това ледено сърце да изпита такова чувство. И реших да оставя душата ù да почива в мир. Обещал ù бях, че ще я освободя и удържах на думата си. Останалите милиарди човешки отрепки нямаше да имат тази хубава съдба. Тях ги очакваше пълно сливане с мрака. Те бяха храната ИМ, НАШАТА храна.
Тяхна... Наша... още не бях като ТЯХ. Оставаше още съвсем малко.
След смъртта ù намразих още повече презрените човеци. Всяка вечер убивах по един или двама, в зависимост от случая. В началото ТЕ ме спираха, но като видяха колко внимавам и как приписвам смъртта им на други невинни, ме оставиха. Пък дори и някой да се досетеше каква е истината – почти невъзможно за маймунските им съзнания – какво можеше да направи? Вече нищо. Бе твърде късно. Сливането и поглъщането скоро щяха да започнат. Щях да поведа ордите ИМ право към слабите човешки съзнания. Съпротивата щеше да трае часове. При по-силните не повече от ден, а при най-слабите – секунди... след като паднеше съзнанието им – този жалък израстък на разума, растящ в продължение на някакъв си милион години, те бяха Техни, бяха мои, бяха НАШИ!!!
Но няма смисъл да губя ценното си време в безполезни фантазии – вие хората имате това свойство. Пиша това с единствената цел да ви предупредя какво точно ще стане. Днес мога да разкрия пълната истина, защото нямате какво да направите, нямате как да се защитите, нямате къде да се скриете – цялата Вселена ИМ принадлежи... НИ принадлежи...
Изпитвах някаква странна смесица на задоволство и жажда за мъст, когато прониквах в съзнанията им и прекъсвах нишката на живота. При някои спирах по средата, за да станат пълни идиоти и да точат лиги по улиците, неспособни да разберат какво има около тях – беззащитни, нещастни... За да видите, да видите какво представлявате без жалкото си съзнание – нищожества, роби, храна...
Да, гладът ми беше разбуден. Първата стъпка. Започнах да консумирам без мяра и без да мога да спра. А и не исках да спирам. Перфектният убиец. Просто ги поглеждах в очите – и след миг чувствах как светлинката им угасва. Лесно и забавно като да трошиш крушки с чук. И аз се забавлявах.
Тялото ми се променяше. Втората стъпка. Но аз не го забелязвах. През деня приличах на някаква изпита сянка. Дори под защитните лъчи на слънцето, когато не можех нищо да им сторя, тези жалки същества се страхуваха от мен. Избягваха ме като прокажен, като някакво ужасно същество... Ужасно... да, откриваха пълния ужас, когато ги навестявах през нощта – защото аз всички ги запомнях.
Съзнанието ми се променяше. Трета стъпка. Контрол над материалното. Изгарях или направо чупех лампите. Убивах безразборно, с някакво животинско удоволствие. За няколко дни любимото ми място се напълни с трупове. Хората престанаха да излизат нощем. Полицаи с пистолети и огромни прожектори ме дебнеха. Жалко, че батериите им бяха толкова крехки...
Мога да бъда на няколко места едновременно. Това е последната стъпка. Тя продължава още и когато завърши, аз ще бъда напълно готов. Плътта ми е изтъкана от мрак. Очите ми улавят всичко. Виждам ГИ в цялото ИМ величие. Започнал съм да приличам на един от ТЯХ. Вече виждам царството ИМ. То е в междузвездното пространство. Но то е и между вас, нещастници.
Кажете, замисляли ли сте се колко голяма част от живота си прекарвате в мрак? Дори през деня... затворени в кутийките си, вие пускате мрака сред вас. Под леглата, в шкафовете, дори собствените ви сенки. А вечер, след като загасите лампата и немощното ù пламъче престане да се бори с всесилния мрак, тогава вие потъвате в тъмнината. Тя прониква във вас. Вие не сте прозрачни. Тялото ви и през деня спира слънчевите лъчи и те не проникват вътре. Там където са всичките ви органи – сърцето, дробовете и най-важния, мозъка. Всички тези органи са уязвими и посред бял ден. Но нощем... когато мракът се просмуква в порите ви, когато обладае съзнанието ви... тогава вие сте МОИ.
А днес... Тази нощ приключва последната стъпка. Тази нощ, скъпи ми нещастници, вие ще се превърнете в храна за ГОСПОДАРИТЕ МИ. Тази нощ, след няколко минути или часа – зависи от това колко далеч сте от мен и колко съзнания могат да се противопоставят малко по-дълго – ще бъда напълно готов...
....
Нека в тези последни мигове, преди да изчезнете завинаги от лицето на земята като разума раса, да разбуля поне малко загадката, над която сте се блъскали хиляди години и щяхте да се блъскате още хиляди докато не се саморазрушите накрая – как е създадена вашата Вселена. Тя е създадена от мрака. И мракът е неин господар по право. Големият взрив, както го наричате, бе една грешка... Грешка, която доведе до появата на милиарди светещи нещастни звездици, които прорязваха надменно мрака и дръзваха да оспорят с жалките си пламъчета вечната му власт. Тази грешка, разбира се, ще се оправи от само себе си, но това ще трае твърде дълго, а има и шанс... колкото и нещастни да са съзнанията ви... да намерите начин да удължите, може би вечно това ваше нищожно царство на светлината – ако не се унищожите дотогава, разбира се, или някой друг не ви „помогне” да го сторите... Запомнете добре това – вие и вашите жалки планети и звезди сте натрапници в Тяхната, в Нашата Вселена... и като такива трябва да си платите за престоя. Сметката за петнайсет милиарда години е съзнанието ви, плътта ви, живота ви. Вие ще сте нашата храна!
... И ето, усещам как тялото ми се разстила по цялата земя... как съзнанието ми вече е готово да унищожи всичките ви мизерни електростанции и да скъса всички проводници... как съвсем скоро ще усетя угасващата светлинка на милиардите ви безпомощни съзнания – за да не я оставя напълно да угасне, а да тлее, за да сте беззащитни пред ТЯХ. За да станете храна!
Взрете се много добре в тази луна, когато тя се появи на прозореца ви. Тя е оръжието, което ще използваме върху вас. След броени часове тя ще застане пред слънцето, противоречейки на всичките ви физически и логически закони, а след като затъмнението свърши... вие всички ще МИ... ще НИ принадлежите...
Сладки сънища – обречени, нищожни, жалки, беззащитни създания!
Сладки сънища...
Няма коментари:
Публикуване на коментар