Наоколо беше тихо. Слънцето бе застинало по средата на небето като огромно жълто око на хищник, който наблюдава жертвата си. От земята се издигаха равномерно вълни, замъгляващи хоризонта – те бяха само зрителна измама, причинена от топлината и от слънцето, но той нямаше как да знае това, пък и не го интересуваше. Дългите стебла на тревата бодяха тялото му, но той вече бе привикнал да не ги усеща, още повече че те му помагаха да остане незабелязан. Той чувстваше лекото свиване на корема си – беше гладен. Трябваше да се храни. Дълбоко вграденият инстинкт, наследен от прадедите му, се бе включил – инстинкт, който бе карал поколения от неговия вид да прибягват до същите методи да набавят храната си: да лежат спокойно в тревата, взирайки се внимателно в жертвата която дебнеха, осланяйки се на маскировката, дадена им от природата... Защо – за да убива. Но той не осъзнаваше това сега. Сега целият бе внимание. Усети раздвижване – беше се включил подсъзнателният инстинкт на жертвата – че е наблюдавана, че някой взира в нея хищните си очи и чака удобен момент. Всичко това бе само смътно усещане, защото той бе скрит и тя нямаше как да го види. Но тя чувстваше зловещото дишане дори от голямото разстояние – равномерното дишане на смъртта.
Мускулите му се свиха. Очите му не изпускаха целта. Тялото му се изпъна и той се подготви за скок. Ноктите му се показаха. Тигърът изскочи от прикритието си…
Антилопата бързо вдигна глава. Миг, само миг трая колебанието ú – миг, докато се включат защитните рефлекси и инстинкта за самосъхранение ú подскаже, че срещу нея идва враг. В този миг страхът напълно обзе съзнанието ú, зае мястото на всички други условни рефлекси и изпрати до малкия мозък ясен сигнал – бягай! Тя моментално се извърна и се спусна с всички сили в противоположната посока.
Моментът на изненадата беше изгубен – сега започваше преследването. Тигърът знаеше, че след като не е хванал жертвата си веднага, му оставаше само едно – да я гони докрай. Мускулите му се свиваха и разпускаха, дробовете му периодично се пълнеха с въздух и бързо го изпускаха, сърцето му изтласкваше кръвта и беше зачестило с ударите си почти до крайния предел, за да достави кислород на клетките и да продължи преследването. Той я следваше. Нямаше друг избор – бе хищникът.
В нейното тяло положението беше абсолютно същото, само че чувството, което я обземаше напълно, бе друго – тя бе жертвата. Ако се забавеше дори за миг, ако спреше внезапно – и край. Нямаше повече да стане, щеше да бъде разкъсана и изядена. Но съзнанието ú се владееше и от още едно противоположно чувство – желанието за живот. Тя знаеше, че има предимство пред него – бе по-издръжлива, защото бягаше за живота си, а той – само за да се нахрани. И щеше да използва това предимство както беше направила майка ú, и нейната майка, и всички нейни деди които, благодарение на бързината и инстинктите си, бяха съумели оцелеят достатъчно дълго за да я има днес. Но тя не разбираше всичко това – в нея то бе приело формата само на една команда; имаше значение само като верига от електрически импулси в кората на главния ú мозък – бягай! Нямаше друг избор – бе жертвата.
Почти пет минути минаха без да я хване. Време беше да спре и да легне на земята, докато сърцето му се успокоеше, за да възстанови силите си – в противен случай щеше да умре от изтощение. Жертвата бе се оказала по-бърза. Е, какво пък – има и други… И тъкмо щеше да спре, когато стана нещо неочаквано.
Невроните, разположени в мускулните вретена на левия заден крак, дадоха сигнал, който се пренесе по цялата верига, докато достигна центъра за болка. Антилопата нададе болезнен стон и почти моментално се сгромоляса тежко на земята. Страхът веднага премина в ужас – кракът ú бе счупен! Вярно – само леко, и след време щеше да зарасне ако се хранеше и почиваше, но точно сега това бе невъзможно. Всички тези инстинкти бяха заменени от инстинкта за живот – тя трябваше да стане и да продължи, или да умре. Събра всичките си сили, но не можа да се изправи. Болката бе прекалена. Кракът ú нямаше да се оправи. Но това нямаше да има никакво значение само след миг, защото тогава тя щеше да бъде разкъсана от хищника. Направи още един безсмислен опит и след това легна безпомощно на земята в очакване на неизбежното. Беше се примирила…
Около минута измина без тя да усети ледените нокти да се впиват в плътта ú, изгарящата болка на изтичащата ú кръв и спасителното прехапване на гръкляна, което щеше да донесе желаното облекчение. Нещо странно бе станало, но тя не можеше да го усети защото очите ú бяха пълни с пясък, а главата ú – извърната и вперена в спасителната степ. Вместо това, тя само лежеше и издаваше болезнени стонове… Нямаше как да види това, което бе станало зад нея, защото ужасът бе заковал погледа ú в една точка, а дори когато примирението го бе премахнало почти напълно, тя не можеше да извърне очи.
Тигърът бе спрял почти в същия момент, в който тя бе паднала в прахта. Жертвата нямаше къде да бяга, а той трябваше да пести силите си. Приближи се бавно, без да откъсва поглед от обяда си, който след секунда щеше да разкъса, утолявайки глада си. Агонията на жертвата не го смущаваше – той я чувстваше всеки път, заедно с всепоглъщащият ужас обзел сетивата ú преди да спре да диша. Доближи се бавно до врата ú и разтвори челюстта си, за да нанесе направо облекчителното захапване. Нямаше смисъл да използва още ноктите си, защото тя вече бе повалена и той ги прибра в лапата си. Не бе я спрял. Причината за падането ú бе нелепата случайност – един камък, който се бе изпречил пред крака ú тъкмо в момента, в който спасението изглеждаше реално. Но това не го занимаваше – мозъкът му не бе устроен за разсъждение над вероятностите, а просто да ги приема. Той живееше в реалността и за него бе от значение само това, което непосредствено виждаше, чуваше или усещаше. А сега усещаше ясно само едно – жертвата не се съпротивляваше. Понеже не бе чак толкова гладен (хранителните вещества, които му бе доставила последното ядене – един едър бизон – не бяха още напълно смлени, въпреки продължителното тичане), той не бързаше. Отстрани внимателно разтворената си челюст от врата на антилопата, и като се отдалечи на няколко крачки, легна и зачака. Вперил очи в жертвата си, той приемаше всичко като игра и чакаше ответна реакция – тя да се помъчи да избяга. Може би му трябваше забавление в този пуст и еднообразен край. Но той не можеше дори да усети еднообразния ритъм на живот поради липсата на съзнание. Не осъзнаваше и едва зараждащото се чувство, което досега не бе изпитвал. Чувство, което, дори да бе усетил, не можеше да определи или дори да опише.
Антилопата лежа така известно време. Колко – не знаеше. Времето вече бе изгубило значението си за нея. То досега се определяше от бързината, с която реагира на опасността и с дългите периоди, през които земята ставаше тъмна и бе невъзможно да види тревата и се налагаше да заспи, водена от същите вградени инстинкти, които предпазваха живота ú. Но смъртта не идваше. Тя трепна леко – припомняше си какво се бе случило до момента на падането: как бе започнала да бяга, как той я следваше, как изведнъж болката скова крака ú и как се строполи на земята. Това, разбира се, не бяха спомени в човешкия смисъл на думата – бяха само откъслечни картини и то в подсъзнанието, които никога нямаше да се родят, ако не бе тези необикновена ситуация. Тя още дишаше. Ужасът ú полека се отдръпна и остави място на страха. Дали бе в безопасност? Ами преследвачът, нима се бе отказал преди това? Дори въпросите бяха по-скоро предадени във вид на чувства – с леки импулси от кората на главния мозък. Тя бавно се обърна. И видя жълтите, хищни очи, впити в нея. Страхът ú обаче вече не контролираше реакциите ú и тя остана загледана така няколко секунди – усещаше ситуацията. Още бе жива. И той бе жив. Тези два очевидни факта се бореха и изключваха в съзнанието ú – ако знаеше какво е логика, навярно щеше да ги нарече парадоксални, но тя не знаеше. Все пак смътно усещаше, че нещо не е наред. Може би бе доловила желанието му да си играе с живота ú или онова другото, което той сам не осъзнаваше. Каквото ú да бе доловила, тя не правеше опит да избяга. Когато се умори да стои така, положи главата си на земята и отново се загледа в жълтите очи. Дори да можеше да ги разчете, тя не би доловила нито подигравка, нито игривост, нито глад или друго чувство – те бяха просто очи на хищник, на животно.
Той също отмести поглед от тялото към очите ú – дори да можеше да ги разчете, не би доловил нито тъга, нито молба, нито страх – това бяха просто очи на жертва, на животно. Очи, в които гореше само леко учудване, притъпено от примирението. Дишането му се нормализира, сърцето отново заби с предишния си ритъм – той бе възстановил силите си. Не след дълго играта взе да му омръзва – тя не помръдваше. Изправи се леко и колебливо тръгна към нея. Колебанието идваше не от това че не усещаше ситуацията, а от нейната необикновеност. Никой от дедите му не се бе изправял пред подобен проблем и в клетките на родовата му памет не се бе запечатал рефлекс, който да определи поведението му – той трябваше сам да го създаде. Спря се на крачка от антилопата и изръмжа. Тя не помръдна. После извади ноктите си и замахна леко във въздуха. Жертвата погледна безпомощно жеста му, после наведе глава към крака си и изстена. Всичко вече ú бе безразлично – дори и да я разкъса, дори и да я остави намира за малко, дори внезапно да умре – кракът ú нямаше да се оправи, защото не можеше да стане, не можеше да си набави храна и щеше и без друго да умре от изтощение и глад.
Тигърът отново приближи челюстта си до врата ú, докато най-после усети гръкляна, … но не го стисна. За втори път се отмести учуден – никакво съпротивление. Това примирение би го ужасило, ако той го осъзнаваше напълно, но за неговия мозък, работещ само с обективната реалност, то бе единствено странно и ново. Жертвата му, сякаш напълно безразлична към неговото присъствие, затвори очи – бе изтощена до смърт. Той се оттегли на предишното разстояние и последва примера ú. После внезапно стана…
Когато се събуди, видя пред себе си малък куп трева. Болката бе възвърнала предишните ú рефлекси и тя бързо започна да гризе. И нейният мозък като неговия бе устроен да възприема само обективната действителност, като се приспособява към измененията и случайностите – единственият начин да оцелееш в природата. След като се нахрани, вдигна поглед напред – видя отново фигурата на тигъра. През нощта бе ловувал и все още спеше, легнал на същото разстояние от няколко крачки…
Това се повтаряше почти всяка сутрин когато се събудеше – и купчето трева, и спящата му фигура. През деня той бе учудващо ленив и, когато не спеше, се разхождаше наоколо, пазейки територията си. Антилопата не се замисляше относно странното му поведение, а постепенно привикваше към този режим… докато един ден отказа да яде. Жаждата доста дълго я бе измъчвала и тя вече не можеше да търпи – трябваше да пие. Опита се да се изправи, но отново безрезултатно – не беше се възстановила.
Благодетелят ú сякаш усещаше жаждата ú, но се колебаеше какво да направи. И отново изведнъж, както си лежеше – стана и тръгна…
След няколко минути се върна. Ходеше бавно и единият му крак бе странно изнесен напред, така че куцаше. Когато стигна до антилопата, постави крака си на тревата пред нея. Кракът му беше целият мокър…
Известно време мина, докато антилопата разбере какво означаваха жестовете му – той леко потропваше с крака си пред нея, като ноктите му бяха прибрани (ясен знак, че нямаше намерение да убива). Но като видя, че козината е мокра, тя бързо започна да я ближе, както правеше сутрин с росата по тревата…
Макар че отиваше до реката рано, слънцето все пак изпаряваше част от водата. Той трябваше да ходи поне сто пъти, за да утоли жаждата ú – нещо, което не се вписваше в плана му. Все пак имаше територия, за която да се грижи, а освен това в някое от отсъствията му можеха да дойдат други хищници и да разкъсат антилопата. Той още не проумяваше чувството, което го караше да върши всички тези странни за един преследвач неща, но навярно чувстваше, че то няма нищо общо с играта. Неясно за него, той искаше тази антилопа да оживее…
Идването му я разбуди. Този път не куцаше, а държеше устата си странно отворена. Като се приближи, ситни струйки се изсипаха върху едно по-голямо листо срещу нея. Без да се чуди, тя изпи живителната течност. Занапред той все така ú носеше вода…
Една вечер странен шум го събуди. Бе предизвикан от нечии тихи стъпки. Усети и позната миризма. Бързо отвори очи, вече привикнали с тъмното и веднага различи пет тъмни сенки, приближаващи се внимателно към него. Глутница гладни чакали бе подушила живото месо и идваше да утоли глада си. Той се изправи. Мускулите му се свиха. Тялото му се изпъна и подготви за скок. Той отново бе хищник, защитаващ територията си, своя и един чужд живот.
Чакалите се спряха нерешително при вида на превъзхождащия ги хищник, но гладът ти мъчеше от седмици. Нямаха друг избор – трябваше да нападнат. Приближиха се бързо и нападнаха...
...първият падна с раздрано тяло, докато тигърът впиваше зъби в гърлото на втория. Нечии нокти го одраскаха, но раната бе лека и той раздра муцуната на още един… Чакалите нападаха и се отдръпваха без да се спират, обзети от страха, и повечето им атаки бяха напразни. Още няколко безполезни опита и мършавите нападатели се оттеглиха. Атаката се провали. Нямаше нужда да рискуват – щяха да се върнат по-късно, докарвайки по-силни попълнения – този тигър не беше лесна плячка.
Още първите предупредителни ревове и ръмжене стреснаха антилопата. Кракът ú беше почти минал и тя можеше да го движи. Отдалечи се с мъка от мястото – болките не бяха престанали – и спря. Това не бе заради неспособността ú да продължи, а защото ужасът бе сковал ума ú и тя се взираше безсмислено в мрака, неспособна да осъзнае случилото се. А може би смътно разбираше, че ако тигърът умре, тя няма как да избяга от гладните чакали, и се надяваше да се избият взаимно.
Той бе ранен. Дълбоки кървави дири набраздяваха гърба му, а на едно място стоеше още прясна следа от зъбите на водача на глутницата. Тигърът започна с него. Не беше ял от няколко дни, а двата щяха да му стигнат поне за седмица. Сега изобщо не мислеше за антилопата – инстинктът за самосъхранение бе изтласкал новото чувство. След като се нахранеше, няколко дни нямаше да му се налага да ходи на лов. Добре, ами после? Той не мислеше за после – важно бе да оцелее сега. И той лапаше ненаситно още живата плът на чакала.
Антилопата наблюдаваше кървавия му пир и внезапно чувството на страх отново я овладя. Ако можеше да разсъждава, страхът ú щеше да следва следната логика – Той не може да ловува. Сега ще изяде чакалите, а после ще огладнее. Ако остана и аз ще последвам съдбата им. Но тя не можеше, а беше в плен на онзи див страх, идващ от дедите ú и породен от разкъсването на едно живо същество от друго. Тя никога нямаше да го разбере. На нея не ú се налагаше да убива, за да живее. Антилопата се извърна и избяга…
Докато ядеше от втория чакал, той усети шума от копитата ú и извърна глава. Тя бягаше почти както преди, само че по-бавно, като леко повлачваше крака си от време на време. Той не почувства нито тъга, нито съжаление. Живееше с действителността и, следвайки това правило, се върна към кървавия труп.
Няколко дни изминаха и той вече бе започнал да губи силите си. Тази сутрин бе изял и последното парче от чакалите, което и без друго бе загнило. А и вечер ги чуваше да вият все по-близо – явно не бяха уловили нищо и нямаше да го оставят намира. Но той не бе обхванат от злоба или ярост – чувства, които му бяха напълно чужди, а приемаше това дори философски, ако тази дума е съвместима с мозъка на едно животно: той щеше да умре, за да живеят други. Това бе кръговратът, в който той досега играеше ролята на хищник – за това свидетелстваха оголените кости край него.
Докато лежеше, затворил очи, в мрака пред него се появиха полукартините асоциации на отминалите събития – за това как късаше тревата със своите зъби, пригодени да разкъсват плът и как внимаваше да не изпие скъпата течност, която щеше да ú възвърне силите. Това, което изпитваше, макар и животинско, можеше да се счете за задоволство, за някакво вътрешно чувство на удовлетвореност, което никой от неговия вид не бе изпитвал досега. Е, сега нея вече я нямаше, но важното бе че изпълни това което трябваше – тя оживя…
Допирът на нещо студено и влажно до кожата му го събуди. Той отвори уморено очи, за да види как антилопата ближе раните му. Тя също вдигна очи – спокойни кафяви очи – и ги впери в неговите. В погледите им нямаше нищо. Те бяха лишени от всякакво чувство или мисъл, бяха просто животински. Тигърът най-сетне усети фактите. Не чувстваше нито благодарност, нито облекчение. Беше гладен. Гладен беше почти до смърт и това бе може би единствената възможност да яде – единствената му възможност да забави смъртта поне с още няколко дни. В тялото му все още имаше малко сили. Ноктите му се показаха. Мускулите му се свиха и тялото се подготви за последната си атака. Той знаеше, че ако не я захапе светкавично, тя ще избяга и той ще умре до края на деня. Остави я да стигне по резката почти до главата му, и рязко се извърна. Твърде рязко. Тя усети и подскочи назад – условен рефлекс, който не можеше да бъде повлиян от нищо. Той се опита да я хване, но бе прекалено изтощен и след втората крачка падна. Край. Всичко бе загубено. Щеше да умре. Нямаше смисъл…
Антилопата бе се съвзела от първоначалния шок. Не мръдна от мястото си – на токова разстояние той не можеше да я стигне. Страхът предаде ясно сигнала на двигателния център – бягай! Но тя не избяга. Вместо това се приближи към него, подгъна краката си и легна. Вратът ú сега бе само на крачка от зъбите му. Едно движение бе достатъчно. Тя затвори очи.
Примирението в очите на тигъра веднага се замени от няколко пламъчета – това бе инстинктът, последният напън, последната воля за живот, която пресече мислите и съзнанието му. Той съзнаваше ситуацията – имаше достатъчно сили само да се протегне, да отвори и затвори челюстта си. Тя нямаше да помръдне, не и щом сама бе дошла. За секунда се поколеба – последните жалки останки от чувство се бореха с непобедимия инстинкт. Неравна борба. Челюстите намериха гръкляна и го захапаха…
Чу се слаб предсмъртен вик, който заглъхна в безкрайната степ – поредната жертва на тигъра бе умряла.
От ден на ден състоянието му се подобряваше. Раните му почти бяха зараснали и единственото което му липсваше, за да се оправи съвсем, бе храната. Малкото мишле, което толкова доверчиво се бе прокраднало край лапата му, не му стигна. Антилопата гледаше как той отпада и не знаеше какво да стори. Не изпитваше благодарност, задето с последните си сили тигърът бе хванал и изял едно дребно мишле вместо нея, а нещо вътрешно, някакво ново силно и завладяващо чувство, което я караше като него да забрави същността си. Но докато при него то вече бе победило инстинктите, при нея още не бе успяло. Тя всъщност знаеше какво да направи. Колеба се известно време и после тръгна към мястото където бе видяла чакалите…
Макар да бе минало доста време откакто ги видя, чувството на страх не я напускаше и тя напредваше бавно. Напрягаше зрението и слуха си доколкото ú беше възможно, но знаеше, че ако са се скрили и дебнат, няма да ги усети преди да стане късно. Но те нямаха повече работа тук…
Чакалите се бяха скрили в една ниша, изровена в пясъка. Жегата и обилната храна след дългия глад ги бяха направили лениви и отпуснати. Почти всички спяха, освен новият главатар, който държеше под око улова. През праха и леката мараня той видя една антилопа, която се приближаваше към него. Ако имаше спомени, щеше да знае със сигурност, че това е именно онази, заради която глутницата бе разбита, а той цял живот щеше да носи белезите от тигрови нокти върху муцуната си, но той нямаше такива. Освен това антилопите за него бяха подвижни парчета месо, които живееха само за да се наяде той. И, понеже от болките не бе ял достатъчно и пак бе гладен, реши да изяде това парче месо. Но не стана веднага – нещо го караше да изчака и да види къде ще иде. Още повече, че тя не бягаше, а се приближаваше. Антилопата се приближи до един от труповете и след кратко колебание наведе муцуната си към него. Нов инстинкт се задейства у чакала и напълно заличи предишния – сега той защитаваше плячката си. И понеже нямаше как да знае какви са намеренията на тревопасното животно и че то не е заплаха за храната му, той бързо се спусна към плячката.
Антилопата видя глутницата (заедно с новите попълнения), но продължи напред. Два трупа на антилопи бяха проснати на земята. Тя се доближи до първия и затвори очи. После мушна муцуната си в още топлото тяло. Тя се обагри с кръв. Край – последното късче от инстинкта бе изгорено от импулсите в кората на главния мозък. Отвори кървавите си клепачи и видя приближаващия се към нея чакал. Той се движеше по-бавно заради наяждането, но това впечатление се компенсираше от хищния блясък на зъбите му, които бе оголил и от слюнката, която капеше от устата му. Всички рефлекси и инстинкти запяха в хор и едва не изпепелиха опашките на невроните, но тя, вместо да побегне веднага, спокойно потопи двата си предни крака в кръвта и избяга едва след като се напоиха.
Чакалът съзнаваше, че дори да беше в отлична форма, пак нямаше да може да я настигне, но той вече не го и искаше – приемаше я като хищник, който му крадеше от плячката. И след като изгони този хищник от територията си, той важно се върна към труповете. Глутницата се готвеше за второ ядене. Главатарят захапа един от чакалите, който ръфаше лакомо по-запазения труп и, след като изръмжа и огледа авторитетно останалите, започна да ръфа трупа по същия начин – вече спокоен, че им е дал да разберат кой е водача.
Когато антилопата му поднесе окървавеното си лице, тигърът не се учуди. Дори да имаше останал у него някой инстинкт, той пак щеше да му подскаже да приеме фактите. Но нямаше инстинкти. Затова и не захапа дори леко лицето или краката ú, докато облизваше лепкавата течност.
Около седмица тигърът се изхранваше само с кръв и някоя друга малка мишка, която непредпазливо минаваше край него – вече можеше да става. Тя му носеше вода по същия начин, по който досега той го бе правил. Вечер лягаше до него и се свиваше до тялото му – за нея вече нямаше никаква опасност. Така се топлеше въпреки изчезването на стадото си – и нямаше да настине или измръзне въпреки студения вятър. Луната огряваше вечер двете тела като огромно топло око, в което някой поет можеше да прочете гама от най-различни чувства.
Най-после дойде денят, когато той се почувства достатъчно силен, за да тръгне отново на лов. Всичко се бе оправило и той щеше отново да продължи живота си. Антилопата също бе будна и го наблюдаваше как се отдалечава. Не можеше да иде с него. И той не можеше да остане.
Наоколо беше тихо. Слънцето бе застинало по средата на небето като огромно жълто око на хищник, който наблюдава жертвата си. От земята се издигаха равномерно вълни, замъгляващи хоризонта – те бяха само зрителна измама, причинена от топлината и от слънцето, но това не го интересуваше. Дългите стебла на тревата бодяха тялото му, но той вече бе привикнал да не ги усеща – още повече че те му помагаха да остане незабелязан. В далечината видя една антилопа, но не тя привлече вниманието му...
Силен изстрел проряза тишината. Последва го още един. Пушката бе от най-новия модел за времето си – стигаше и само един патрон… Е, агонията продължаваше няколко минути, но какво пък – това бяха безчувствени животни. Пушката бе за лов на тигри. Но ловецът бе видял антилопата в близост до тигъра и реши да не изпуска удобния случай, а да я изпробва и върху други животни.
Двете тела бяха проснати на няколко крачки едно от друго. Ловецът се наведе – слава богу, кожата на тигъра бе непокътната. Е, имаше няколко стари рани, но те бяха почти напълно зараснали – един подгъв и нямаше да се забелязват. Значи щеше да ушие най-после палто на жена си, която от толкова време го навиваше. Положението при антилопата го натъжи – бе я улучил в долната част на крака и той беше откъснат. Но по-важното бе, че жена му щеше да има трето тигрово палто. (почти никоя от жените на ловците нямаше повече от едно, защото броят на тигрите значително бе намалял). Той започна да товари животните в колата без да обръща внимание на погледите им. Ако се бе загледал внимателно и се бе замислил над положението в което ги намираше, щеше най-малкото да открие нещо странно. Още повече, че засъхналата кръв по муцуната ú очевидно не беше нейна. Но той не осъзнаваше това сега. Не защото не можеше, а защото не искаше. Нямаше време да се занимава с глупости.
Очите на тигъра бяха вперени в ръцете на ловеца. Той следеше жестовете му с напрегнато внимание. Но дори в този момент, пред прага на смъртта, когато погледът му бе премрежен от нарастващата болка, той не го правеше за себе си – искаше да разбере какво ще прави с антилопата…
А тя, обезумяла от болка, чакаше и чакаше спасителното прехапване на гръкляна, докато кръвта ú изтичаше… Но ловецът вече ги бе качил на колата и бе потеглил към ловния клуб, където щеше да се похвали с два трофея, карайки останалите ловци да се спукат от завист.
Тя чакаше, но нямаше какво да я избави от агонията…
Мускулите му се свиха. Очите му не изпускаха целта. Тялото му се изпъна и той се подготви за скок. Ноктите му се показаха. Тигърът изскочи от прикритието си…
Антилопата бързо вдигна глава. Миг, само миг трая колебанието ú – миг, докато се включат защитните рефлекси и инстинкта за самосъхранение ú подскаже, че срещу нея идва враг. В този миг страхът напълно обзе съзнанието ú, зае мястото на всички други условни рефлекси и изпрати до малкия мозък ясен сигнал – бягай! Тя моментално се извърна и се спусна с всички сили в противоположната посока.
Моментът на изненадата беше изгубен – сега започваше преследването. Тигърът знаеше, че след като не е хванал жертвата си веднага, му оставаше само едно – да я гони докрай. Мускулите му се свиваха и разпускаха, дробовете му периодично се пълнеха с въздух и бързо го изпускаха, сърцето му изтласкваше кръвта и беше зачестило с ударите си почти до крайния предел, за да достави кислород на клетките и да продължи преследването. Той я следваше. Нямаше друг избор – бе хищникът.
В нейното тяло положението беше абсолютно същото, само че чувството, което я обземаше напълно, бе друго – тя бе жертвата. Ако се забавеше дори за миг, ако спреше внезапно – и край. Нямаше повече да стане, щеше да бъде разкъсана и изядена. Но съзнанието ú се владееше и от още едно противоположно чувство – желанието за живот. Тя знаеше, че има предимство пред него – бе по-издръжлива, защото бягаше за живота си, а той – само за да се нахрани. И щеше да използва това предимство както беше направила майка ú, и нейната майка, и всички нейни деди които, благодарение на бързината и инстинктите си, бяха съумели оцелеят достатъчно дълго за да я има днес. Но тя не разбираше всичко това – в нея то бе приело формата само на една команда; имаше значение само като верига от електрически импулси в кората на главния ú мозък – бягай! Нямаше друг избор – бе жертвата.
Почти пет минути минаха без да я хване. Време беше да спре и да легне на земята, докато сърцето му се успокоеше, за да възстанови силите си – в противен случай щеше да умре от изтощение. Жертвата бе се оказала по-бърза. Е, какво пък – има и други… И тъкмо щеше да спре, когато стана нещо неочаквано.
Невроните, разположени в мускулните вретена на левия заден крак, дадоха сигнал, който се пренесе по цялата верига, докато достигна центъра за болка. Антилопата нададе болезнен стон и почти моментално се сгромоляса тежко на земята. Страхът веднага премина в ужас – кракът ú бе счупен! Вярно – само леко, и след време щеше да зарасне ако се хранеше и почиваше, но точно сега това бе невъзможно. Всички тези инстинкти бяха заменени от инстинкта за живот – тя трябваше да стане и да продължи, или да умре. Събра всичките си сили, но не можа да се изправи. Болката бе прекалена. Кракът ú нямаше да се оправи. Но това нямаше да има никакво значение само след миг, защото тогава тя щеше да бъде разкъсана от хищника. Направи още един безсмислен опит и след това легна безпомощно на земята в очакване на неизбежното. Беше се примирила…
Около минута измина без тя да усети ледените нокти да се впиват в плътта ú, изгарящата болка на изтичащата ú кръв и спасителното прехапване на гръкляна, което щеше да донесе желаното облекчение. Нещо странно бе станало, но тя не можеше да го усети защото очите ú бяха пълни с пясък, а главата ú – извърната и вперена в спасителната степ. Вместо това, тя само лежеше и издаваше болезнени стонове… Нямаше как да види това, което бе станало зад нея, защото ужасът бе заковал погледа ú в една точка, а дори когато примирението го бе премахнало почти напълно, тя не можеше да извърне очи.
Тигърът бе спрял почти в същия момент, в който тя бе паднала в прахта. Жертвата нямаше къде да бяга, а той трябваше да пести силите си. Приближи се бавно, без да откъсва поглед от обяда си, който след секунда щеше да разкъса, утолявайки глада си. Агонията на жертвата не го смущаваше – той я чувстваше всеки път, заедно с всепоглъщащият ужас обзел сетивата ú преди да спре да диша. Доближи се бавно до врата ú и разтвори челюстта си, за да нанесе направо облекчителното захапване. Нямаше смисъл да използва още ноктите си, защото тя вече бе повалена и той ги прибра в лапата си. Не бе я спрял. Причината за падането ú бе нелепата случайност – един камък, който се бе изпречил пред крака ú тъкмо в момента, в който спасението изглеждаше реално. Но това не го занимаваше – мозъкът му не бе устроен за разсъждение над вероятностите, а просто да ги приема. Той живееше в реалността и за него бе от значение само това, което непосредствено виждаше, чуваше или усещаше. А сега усещаше ясно само едно – жертвата не се съпротивляваше. Понеже не бе чак толкова гладен (хранителните вещества, които му бе доставила последното ядене – един едър бизон – не бяха още напълно смлени, въпреки продължителното тичане), той не бързаше. Отстрани внимателно разтворената си челюст от врата на антилопата, и като се отдалечи на няколко крачки, легна и зачака. Вперил очи в жертвата си, той приемаше всичко като игра и чакаше ответна реакция – тя да се помъчи да избяга. Може би му трябваше забавление в този пуст и еднообразен край. Но той не можеше дори да усети еднообразния ритъм на живот поради липсата на съзнание. Не осъзнаваше и едва зараждащото се чувство, което досега не бе изпитвал. Чувство, което, дори да бе усетил, не можеше да определи или дори да опише.
Антилопата лежа така известно време. Колко – не знаеше. Времето вече бе изгубило значението си за нея. То досега се определяше от бързината, с която реагира на опасността и с дългите периоди, през които земята ставаше тъмна и бе невъзможно да види тревата и се налагаше да заспи, водена от същите вградени инстинкти, които предпазваха живота ú. Но смъртта не идваше. Тя трепна леко – припомняше си какво се бе случило до момента на падането: как бе започнала да бяга, как той я следваше, как изведнъж болката скова крака ú и как се строполи на земята. Това, разбира се, не бяха спомени в човешкия смисъл на думата – бяха само откъслечни картини и то в подсъзнанието, които никога нямаше да се родят, ако не бе тези необикновена ситуация. Тя още дишаше. Ужасът ú полека се отдръпна и остави място на страха. Дали бе в безопасност? Ами преследвачът, нима се бе отказал преди това? Дори въпросите бяха по-скоро предадени във вид на чувства – с леки импулси от кората на главния мозък. Тя бавно се обърна. И видя жълтите, хищни очи, впити в нея. Страхът ú обаче вече не контролираше реакциите ú и тя остана загледана така няколко секунди – усещаше ситуацията. Още бе жива. И той бе жив. Тези два очевидни факта се бореха и изключваха в съзнанието ú – ако знаеше какво е логика, навярно щеше да ги нарече парадоксални, но тя не знаеше. Все пак смътно усещаше, че нещо не е наред. Може би бе доловила желанието му да си играе с живота ú или онова другото, което той сам не осъзнаваше. Каквото ú да бе доловила, тя не правеше опит да избяга. Когато се умори да стои така, положи главата си на земята и отново се загледа в жълтите очи. Дори да можеше да ги разчете, тя не би доловила нито подигравка, нито игривост, нито глад или друго чувство – те бяха просто очи на хищник, на животно.
Той също отмести поглед от тялото към очите ú – дори да можеше да ги разчете, не би доловил нито тъга, нито молба, нито страх – това бяха просто очи на жертва, на животно. Очи, в които гореше само леко учудване, притъпено от примирението. Дишането му се нормализира, сърцето отново заби с предишния си ритъм – той бе възстановил силите си. Не след дълго играта взе да му омръзва – тя не помръдваше. Изправи се леко и колебливо тръгна към нея. Колебанието идваше не от това че не усещаше ситуацията, а от нейната необикновеност. Никой от дедите му не се бе изправял пред подобен проблем и в клетките на родовата му памет не се бе запечатал рефлекс, който да определи поведението му – той трябваше сам да го създаде. Спря се на крачка от антилопата и изръмжа. Тя не помръдна. После извади ноктите си и замахна леко във въздуха. Жертвата погледна безпомощно жеста му, после наведе глава към крака си и изстена. Всичко вече ú бе безразлично – дори и да я разкъса, дори и да я остави намира за малко, дори внезапно да умре – кракът ú нямаше да се оправи, защото не можеше да стане, не можеше да си набави храна и щеше и без друго да умре от изтощение и глад.
Тигърът отново приближи челюстта си до врата ú, докато най-после усети гръкляна, … но не го стисна. За втори път се отмести учуден – никакво съпротивление. Това примирение би го ужасило, ако той го осъзнаваше напълно, но за неговия мозък, работещ само с обективната реалност, то бе единствено странно и ново. Жертвата му, сякаш напълно безразлична към неговото присъствие, затвори очи – бе изтощена до смърт. Той се оттегли на предишното разстояние и последва примера ú. После внезапно стана…
Когато се събуди, видя пред себе си малък куп трева. Болката бе възвърнала предишните ú рефлекси и тя бързо започна да гризе. И нейният мозък като неговия бе устроен да възприема само обективната действителност, като се приспособява към измененията и случайностите – единственият начин да оцелееш в природата. След като се нахрани, вдигна поглед напред – видя отново фигурата на тигъра. През нощта бе ловувал и все още спеше, легнал на същото разстояние от няколко крачки…
Това се повтаряше почти всяка сутрин когато се събудеше – и купчето трева, и спящата му фигура. През деня той бе учудващо ленив и, когато не спеше, се разхождаше наоколо, пазейки територията си. Антилопата не се замисляше относно странното му поведение, а постепенно привикваше към този режим… докато един ден отказа да яде. Жаждата доста дълго я бе измъчвала и тя вече не можеше да търпи – трябваше да пие. Опита се да се изправи, но отново безрезултатно – не беше се възстановила.
Благодетелят ú сякаш усещаше жаждата ú, но се колебаеше какво да направи. И отново изведнъж, както си лежеше – стана и тръгна…
След няколко минути се върна. Ходеше бавно и единият му крак бе странно изнесен напред, така че куцаше. Когато стигна до антилопата, постави крака си на тревата пред нея. Кракът му беше целият мокър…
Известно време мина, докато антилопата разбере какво означаваха жестовете му – той леко потропваше с крака си пред нея, като ноктите му бяха прибрани (ясен знак, че нямаше намерение да убива). Но като видя, че козината е мокра, тя бързо започна да я ближе, както правеше сутрин с росата по тревата…
Макар че отиваше до реката рано, слънцето все пак изпаряваше част от водата. Той трябваше да ходи поне сто пъти, за да утоли жаждата ú – нещо, което не се вписваше в плана му. Все пак имаше територия, за която да се грижи, а освен това в някое от отсъствията му можеха да дойдат други хищници и да разкъсат антилопата. Той още не проумяваше чувството, което го караше да върши всички тези странни за един преследвач неща, но навярно чувстваше, че то няма нищо общо с играта. Неясно за него, той искаше тази антилопа да оживее…
Идването му я разбуди. Този път не куцаше, а държеше устата си странно отворена. Като се приближи, ситни струйки се изсипаха върху едно по-голямо листо срещу нея. Без да се чуди, тя изпи живителната течност. Занапред той все така ú носеше вода…
Една вечер странен шум го събуди. Бе предизвикан от нечии тихи стъпки. Усети и позната миризма. Бързо отвори очи, вече привикнали с тъмното и веднага различи пет тъмни сенки, приближаващи се внимателно към него. Глутница гладни чакали бе подушила живото месо и идваше да утоли глада си. Той се изправи. Мускулите му се свиха. Тялото му се изпъна и подготви за скок. Той отново бе хищник, защитаващ територията си, своя и един чужд живот.
Чакалите се спряха нерешително при вида на превъзхождащия ги хищник, но гладът ти мъчеше от седмици. Нямаха друг избор – трябваше да нападнат. Приближиха се бързо и нападнаха...
...първият падна с раздрано тяло, докато тигърът впиваше зъби в гърлото на втория. Нечии нокти го одраскаха, но раната бе лека и той раздра муцуната на още един… Чакалите нападаха и се отдръпваха без да се спират, обзети от страха, и повечето им атаки бяха напразни. Още няколко безполезни опита и мършавите нападатели се оттеглиха. Атаката се провали. Нямаше нужда да рискуват – щяха да се върнат по-късно, докарвайки по-силни попълнения – този тигър не беше лесна плячка.
Още първите предупредителни ревове и ръмжене стреснаха антилопата. Кракът ú беше почти минал и тя можеше да го движи. Отдалечи се с мъка от мястото – болките не бяха престанали – и спря. Това не бе заради неспособността ú да продължи, а защото ужасът бе сковал ума ú и тя се взираше безсмислено в мрака, неспособна да осъзнае случилото се. А може би смътно разбираше, че ако тигърът умре, тя няма как да избяга от гладните чакали, и се надяваше да се избият взаимно.
Той бе ранен. Дълбоки кървави дири набраздяваха гърба му, а на едно място стоеше още прясна следа от зъбите на водача на глутницата. Тигърът започна с него. Не беше ял от няколко дни, а двата щяха да му стигнат поне за седмица. Сега изобщо не мислеше за антилопата – инстинктът за самосъхранение бе изтласкал новото чувство. След като се нахранеше, няколко дни нямаше да му се налага да ходи на лов. Добре, ами после? Той не мислеше за после – важно бе да оцелее сега. И той лапаше ненаситно още живата плът на чакала.
Антилопата наблюдаваше кървавия му пир и внезапно чувството на страх отново я овладя. Ако можеше да разсъждава, страхът ú щеше да следва следната логика – Той не може да ловува. Сега ще изяде чакалите, а после ще огладнее. Ако остана и аз ще последвам съдбата им. Но тя не можеше, а беше в плен на онзи див страх, идващ от дедите ú и породен от разкъсването на едно живо същество от друго. Тя никога нямаше да го разбере. На нея не ú се налагаше да убива, за да живее. Антилопата се извърна и избяга…
Докато ядеше от втория чакал, той усети шума от копитата ú и извърна глава. Тя бягаше почти както преди, само че по-бавно, като леко повлачваше крака си от време на време. Той не почувства нито тъга, нито съжаление. Живееше с действителността и, следвайки това правило, се върна към кървавия труп.
Няколко дни изминаха и той вече бе започнал да губи силите си. Тази сутрин бе изял и последното парче от чакалите, което и без друго бе загнило. А и вечер ги чуваше да вият все по-близо – явно не бяха уловили нищо и нямаше да го оставят намира. Но той не бе обхванат от злоба или ярост – чувства, които му бяха напълно чужди, а приемаше това дори философски, ако тази дума е съвместима с мозъка на едно животно: той щеше да умре, за да живеят други. Това бе кръговратът, в който той досега играеше ролята на хищник – за това свидетелстваха оголените кости край него.
Докато лежеше, затворил очи, в мрака пред него се появиха полукартините асоциации на отминалите събития – за това как късаше тревата със своите зъби, пригодени да разкъсват плът и как внимаваше да не изпие скъпата течност, която щеше да ú възвърне силите. Това, което изпитваше, макар и животинско, можеше да се счете за задоволство, за някакво вътрешно чувство на удовлетвореност, което никой от неговия вид не бе изпитвал досега. Е, сега нея вече я нямаше, но важното бе че изпълни това което трябваше – тя оживя…
Допирът на нещо студено и влажно до кожата му го събуди. Той отвори уморено очи, за да види как антилопата ближе раните му. Тя също вдигна очи – спокойни кафяви очи – и ги впери в неговите. В погледите им нямаше нищо. Те бяха лишени от всякакво чувство или мисъл, бяха просто животински. Тигърът най-сетне усети фактите. Не чувстваше нито благодарност, нито облекчение. Беше гладен. Гладен беше почти до смърт и това бе може би единствената възможност да яде – единствената му възможност да забави смъртта поне с още няколко дни. В тялото му все още имаше малко сили. Ноктите му се показаха. Мускулите му се свиха и тялото се подготви за последната си атака. Той знаеше, че ако не я захапе светкавично, тя ще избяга и той ще умре до края на деня. Остави я да стигне по резката почти до главата му, и рязко се извърна. Твърде рязко. Тя усети и подскочи назад – условен рефлекс, който не можеше да бъде повлиян от нищо. Той се опита да я хване, но бе прекалено изтощен и след втората крачка падна. Край. Всичко бе загубено. Щеше да умре. Нямаше смисъл…
Антилопата бе се съвзела от първоначалния шок. Не мръдна от мястото си – на токова разстояние той не можеше да я стигне. Страхът предаде ясно сигнала на двигателния център – бягай! Но тя не избяга. Вместо това се приближи към него, подгъна краката си и легна. Вратът ú сега бе само на крачка от зъбите му. Едно движение бе достатъчно. Тя затвори очи.
Примирението в очите на тигъра веднага се замени от няколко пламъчета – това бе инстинктът, последният напън, последната воля за живот, която пресече мислите и съзнанието му. Той съзнаваше ситуацията – имаше достатъчно сили само да се протегне, да отвори и затвори челюстта си. Тя нямаше да помръдне, не и щом сама бе дошла. За секунда се поколеба – последните жалки останки от чувство се бореха с непобедимия инстинкт. Неравна борба. Челюстите намериха гръкляна и го захапаха…
Чу се слаб предсмъртен вик, който заглъхна в безкрайната степ – поредната жертва на тигъра бе умряла.
От ден на ден състоянието му се подобряваше. Раните му почти бяха зараснали и единственото което му липсваше, за да се оправи съвсем, бе храната. Малкото мишле, което толкова доверчиво се бе прокраднало край лапата му, не му стигна. Антилопата гледаше как той отпада и не знаеше какво да стори. Не изпитваше благодарност, задето с последните си сили тигърът бе хванал и изял едно дребно мишле вместо нея, а нещо вътрешно, някакво ново силно и завладяващо чувство, което я караше като него да забрави същността си. Но докато при него то вече бе победило инстинктите, при нея още не бе успяло. Тя всъщност знаеше какво да направи. Колеба се известно време и после тръгна към мястото където бе видяла чакалите…
Макар да бе минало доста време откакто ги видя, чувството на страх не я напускаше и тя напредваше бавно. Напрягаше зрението и слуха си доколкото ú беше възможно, но знаеше, че ако са се скрили и дебнат, няма да ги усети преди да стане късно. Но те нямаха повече работа тук…
Чакалите се бяха скрили в една ниша, изровена в пясъка. Жегата и обилната храна след дългия глад ги бяха направили лениви и отпуснати. Почти всички спяха, освен новият главатар, който държеше под око улова. През праха и леката мараня той видя една антилопа, която се приближаваше към него. Ако имаше спомени, щеше да знае със сигурност, че това е именно онази, заради която глутницата бе разбита, а той цял живот щеше да носи белезите от тигрови нокти върху муцуната си, но той нямаше такива. Освен това антилопите за него бяха подвижни парчета месо, които живееха само за да се наяде той. И, понеже от болките не бе ял достатъчно и пак бе гладен, реши да изяде това парче месо. Но не стана веднага – нещо го караше да изчака и да види къде ще иде. Още повече, че тя не бягаше, а се приближаваше. Антилопата се приближи до един от труповете и след кратко колебание наведе муцуната си към него. Нов инстинкт се задейства у чакала и напълно заличи предишния – сега той защитаваше плячката си. И понеже нямаше как да знае какви са намеренията на тревопасното животно и че то не е заплаха за храната му, той бързо се спусна към плячката.
Антилопата видя глутницата (заедно с новите попълнения), но продължи напред. Два трупа на антилопи бяха проснати на земята. Тя се доближи до първия и затвори очи. После мушна муцуната си в още топлото тяло. Тя се обагри с кръв. Край – последното късче от инстинкта бе изгорено от импулсите в кората на главния мозък. Отвори кървавите си клепачи и видя приближаващия се към нея чакал. Той се движеше по-бавно заради наяждането, но това впечатление се компенсираше от хищния блясък на зъбите му, които бе оголил и от слюнката, която капеше от устата му. Всички рефлекси и инстинкти запяха в хор и едва не изпепелиха опашките на невроните, но тя, вместо да побегне веднага, спокойно потопи двата си предни крака в кръвта и избяга едва след като се напоиха.
Чакалът съзнаваше, че дори да беше в отлична форма, пак нямаше да може да я настигне, но той вече не го и искаше – приемаше я като хищник, който му крадеше от плячката. И след като изгони този хищник от територията си, той важно се върна към труповете. Глутницата се готвеше за второ ядене. Главатарят захапа един от чакалите, който ръфаше лакомо по-запазения труп и, след като изръмжа и огледа авторитетно останалите, започна да ръфа трупа по същия начин – вече спокоен, че им е дал да разберат кой е водача.
Когато антилопата му поднесе окървавеното си лице, тигърът не се учуди. Дори да имаше останал у него някой инстинкт, той пак щеше да му подскаже да приеме фактите. Но нямаше инстинкти. Затова и не захапа дори леко лицето или краката ú, докато облизваше лепкавата течност.
Около седмица тигърът се изхранваше само с кръв и някоя друга малка мишка, която непредпазливо минаваше край него – вече можеше да става. Тя му носеше вода по същия начин, по който досега той го бе правил. Вечер лягаше до него и се свиваше до тялото му – за нея вече нямаше никаква опасност. Така се топлеше въпреки изчезването на стадото си – и нямаше да настине или измръзне въпреки студения вятър. Луната огряваше вечер двете тела като огромно топло око, в което някой поет можеше да прочете гама от най-различни чувства.
Най-после дойде денят, когато той се почувства достатъчно силен, за да тръгне отново на лов. Всичко се бе оправило и той щеше отново да продължи живота си. Антилопата също бе будна и го наблюдаваше как се отдалечава. Не можеше да иде с него. И той не можеше да остане.
Наоколо беше тихо. Слънцето бе застинало по средата на небето като огромно жълто око на хищник, който наблюдава жертвата си. От земята се издигаха равномерно вълни, замъгляващи хоризонта – те бяха само зрителна измама, причинена от топлината и от слънцето, но това не го интересуваше. Дългите стебла на тревата бодяха тялото му, но той вече бе привикнал да не ги усеща – още повече че те му помагаха да остане незабелязан. В далечината видя една антилопа, но не тя привлече вниманието му...
Силен изстрел проряза тишината. Последва го още един. Пушката бе от най-новия модел за времето си – стигаше и само един патрон… Е, агонията продължаваше няколко минути, но какво пък – това бяха безчувствени животни. Пушката бе за лов на тигри. Но ловецът бе видял антилопата в близост до тигъра и реши да не изпуска удобния случай, а да я изпробва и върху други животни.
Двете тела бяха проснати на няколко крачки едно от друго. Ловецът се наведе – слава богу, кожата на тигъра бе непокътната. Е, имаше няколко стари рани, но те бяха почти напълно зараснали – един подгъв и нямаше да се забелязват. Значи щеше да ушие най-после палто на жена си, която от толкова време го навиваше. Положението при антилопата го натъжи – бе я улучил в долната част на крака и той беше откъснат. Но по-важното бе, че жена му щеше да има трето тигрово палто. (почти никоя от жените на ловците нямаше повече от едно, защото броят на тигрите значително бе намалял). Той започна да товари животните в колата без да обръща внимание на погледите им. Ако се бе загледал внимателно и се бе замислил над положението в което ги намираше, щеше най-малкото да открие нещо странно. Още повече, че засъхналата кръв по муцуната ú очевидно не беше нейна. Но той не осъзнаваше това сега. Не защото не можеше, а защото не искаше. Нямаше време да се занимава с глупости.
Очите на тигъра бяха вперени в ръцете на ловеца. Той следеше жестовете му с напрегнато внимание. Но дори в този момент, пред прага на смъртта, когато погледът му бе премрежен от нарастващата болка, той не го правеше за себе си – искаше да разбере какво ще прави с антилопата…
А тя, обезумяла от болка, чакаше и чакаше спасителното прехапване на гръкляна, докато кръвта ú изтичаше… Но ловецът вече ги бе качил на колата и бе потеглил към ловния клуб, където щеше да се похвали с два трофея, карайки останалите ловци да се спукат от завист.
Тя чакаше, но нямаше какво да я избави от агонията…
Няма коментари:
Публикуване на коментар