18 януари 2010 г.

Игор

Здравейте! Как сте? Добре? Ама разбира се, че сте добре. Вероятно сте се настанили на удобното кресло и сте решили да запълните свободното си време с поредната антология – напоследък ги печатат като на конвейер тези книжлета с тънки корици. И какво да видите – „Игор”. Авторът е млад и не особено обещаващ – завършил EГ, учи философия... хм, интересно, да видим все пак какви ги е сътворил този пък. И понеже и аз чета антологии и супер много се дразня когато видя някакво такова едносрично заглавие без никакво уточнение – за какво се разказва, много ли е дълъг, интересен ли е, какъв стил е, заслужава ли си времето, което ще му отделя – ето ви едно кратко уводче. За нещастие мога да ви отговоря честно и непредубедено само на първите два въпроса: разказва се за съквартиранта ми Игор и общо взето се върти около живота на двама гимназисти. Иначе да, много е увлекателен и интригуващ – просто ще ви грабне и няма да ви пусне никога. В него има прекрасни описания, разкрива дълбоко познаване на човешката душа, пълен е с философски мисли и сентенции, които са лесни за разбиране и жизнено важни за живота ви... Изобщо, просто се чудя как сте живели досега без да сте имали уникалната възможност да оцените неповторимите му качества. Стилът е... ами... реалистичен стил дали имаше? В смисъл – нещо като мемоари, описва истински събития, а не е художествена форма. Както и да е. Стига глупости, ами да караме по същество. След това леко интро, което надявам се е запалило поне малко любопитството ви (или поне до такава степен, че да не отгърнете веднага трийсетте страници, които отделят това от другото заглавие), ето и същинския разказ – история за приликите и най-вече разликите между хората и в частност – мен и Игор.

Аз съм родом от Пещера, а Игор – от Варвара. И двете вече се водят градове, но ние, обитателите им си знаем най-добре колко са градове... И все пак, факт е, че ако искахме да получим някакво що-годе добро образование, не можехме да разчитаме на местните гимназии. И тъй, странните пътища на съдбата доведоха и двама ни до едно общежитие, намиращо се до депото, един етаж и една определена стая, която споделяхме пет години.
Осми клас – ново училище, нов град... знаете как е. Или поне можете да си представите – всичко е странно и непознато, нямаш приятели, нямаш близки – от родителите си виждаш само десетте лева на седмица и нищо друго. Понякога се прибираш за съботата и неделята, понякога нямаш време или пари даже и за това. Но най-трудното и най-неприятното – това е адаптацията в класа. Още преди да дойда в Пазарджик, аз знаех, че това ще е най-тежкото и мине ли то – вече ще е по-лесно. А Игор? Той не знаех как го приема... впрочем, нека карам под ред.
Най-първото ми впечатление от Игор беше пълният му непукизъм. През първия ден, който служеше за запознаване с възпитателите, съквартирантите и останалите в общежитието, той просто влезе в стаята, поздрави едносрично и пред учудения ми поглед захвърли тежкия си сак на леглото и излезе.
Този ден не го видях повече преди вечерния час – за нас беше десет нула-нула. Макар и странно, това появяване не занимава мислите ми дълго време – имах толкова неща да правя!
Огледах критично стаята и след като установих, че има само един гардероб, печка, мизерен разбрицан хладилник и, разбира се, една баня, се залових за работа. Извадих прилежно всичките си дрехи и принадлежности и ги подредих. Нощното шкафче наблъсках с капките си за очи, уши, нос, антибиотиците, витамините, шумозаглушителите, спреят против комари и редица други неща от първа необходимост. Четката си за зъби и пастата сложих в банята, а дрехите за другия ден извадих от гардероба и подредих на леглото.
Огледах още веднъж стаята – определено се долавяше разлика. Усмихнах се доволно. След това пристъпих към вторият етап: запознаването.
Човекът който отговаряше за нас изглеждаше добряк, но това можеше да е само повърхностно впечатление. Щеше да се види по-късно.
Запознах се и с доста от „съкилийниците” ни – симпатични бяха, но повечето изглеждаха леко глуповати и ограничени. Е, какво да се прави? Все пак, не това е най-важното – и аз не бях особено умен, тъй че щяхме да си паснем отлично.
На горния етаж бяха момичетата. Това, както ми обясни шефът, беше забранената за нас зона. Те можеха да идват и то само през определени часове през деня, но не и ние. Едно оплакване беше достатъчно, за да изхвръкнем, заедно с парцалите на улицата, а това нямаше да е особено приятно, понеже за квартира нямахме достатъчно пари. Тъй че реших за нищо на света да не припарвам до там, дори и всички други да искат да се качат.
Ами това беше целия първи ден – прибрах се в стаята си, разопаковах си книгите и ги подредих на нещо, което можеше да се вземе и за лавица, въпреки поразителната си прилика с потрошен шкаф с измъкнат преден капак.
Не разполагам с много книги, но всички те са ми особено скъпи, понеже са си лично мои, тъй като съм ги купил не с парите на родителите си, а с мои лични средства. Виждате ли, едно лято след шести клас изкарах първите си самостоятелни пари и реших да го увековеча като си купя първото нещо със собствени пари, а книгите бяха най-доброто решение, понеже обожавам да чета и считам че харченето за тях винаги е оправдано.
Тъкмо легнах да спя и Игор се прибра. Захвърли си горнището и след като поздрави сухо, ми каза, че утре ще се запознаем официално, защото днес не му се говорело. Тръшна се на леглото, измрънквайки „Очевидно това ще бъде моето” и почти мигновено заспа.
Аз не можах да заспя от вълнение.

15 септември. Събуди ме звукът на строшени стъкла. Веднага скочих на крака, опасявайки се да не би да закъснея. Слава богу, беше едва шест часа. Отворих прозореца, за да видя един буркан пълен с нещо неприятно, разбит на парчета на няколко метра от прозореца ни. Странно. Погледнах Игор – беше се завил презглава и къртеше сякаш огромно парче стъкло изобщо не беше се разбило с чудовищен трясък преди секунда.
Нямаше смисъл да се оплаквам още от днес – е, какво, паднало, паднало, може би са го изпуснали... (по-късно щях да разбера, че това всъщност е бил буркан туршия, от тези които съседите ни слагат на перваза откакто разбрицания им хладилник тотално се бил скапал).
Въртях се два часа. Размишлявах за първия учебен ден. За учителите и учениците, за класа, за учебници, помагала, тетрадки и химикали (имах трийсет лева за всичко това), за това как ще се интегрирам, как ще ме приемат, дали ще си намеря приятели... За всичко свързано с училището общо взето.
Когато часовникът ми тикна два пъти за осем нула-нула, вече не можех да издържам. Станах, отидох до банята, взех си душ с не особено топлата вода, измих си зъбите, след което направих сутрешната си тренировка. Оправих си леглото и сгънах пижамата си за вечерта. Часът беше осем и половина. Дали да не събудя Игор? Около пет минути се колебаех – може би бе забравил да си навие часовника или пък разчиташе аз да го събудя... но пък от друга страна не беше много мило от моя страна да го притеснявам, когато той може би бе решил да си отспи до последно, или може би вечерта се е случило нещо... Накрая реших все пак внимателно да го побутна и той сам да си прецени.
– Съквартиранте... съквартиранте... време е за училище. – шептях тихо докато го бутах по рамото.
– Ееей сега ставам, само още малко... – отвърна особено сънливо той и се обърна на другата страна.
Това беше, свърших си работата. Излязох да се поразходя на чист въздух, пазейки се, естествено, от падащи предмети, подобни на онзи буркан, с убеждението че след няколко минути Игор вече ще е станал и ще се е оправил за училище.
Но когато се върнах в девет без десет, той още не проявяваше признаци на живот. Спеше си сладко като младенец. Е, нямах право да го будя още веднъж – негова си работа. Заключих, взех си ключа и тръгнах, за да не закъснея.

Първият учебен ден! Не беше нищо особено – ден като ден. Очакванията ми бяха съвсем различни – вместо да бъде тържествено, всички да са официални, да се запознаем както подобава и да има някаква програма, то какво – киснахме два часа на дъжда, натъпкаха ни с някакви развалени моркови, някакъв там си мрънка под носа и накрая ни казаха да си ходим и утре в седем и половина да сме в училището.
Тъкмо излязох от сградата и видях Игор да се задава. Поздравих го.
– Здрасти. Защо излизаш, не е ли започнало вече? – отвърна той на поздрава ми. В началото реших, че се шегува и се засмях от учтивост, но когато повтори въпроса си, наистина се учудих.
– Амии, не, всъщност вече свърши.
– Аа, и кво?
– Ми кво – нищо. Супер тъпо беше. Уфф, и от утре на училище...
– Нормално. Айде да се разкараме някъде, че не ми се мисли изобщо.
– Ок.
(Много често диалозите ни с Игор са върха на малоумността, тъй че за в бъдеще ще се постарая да ви ги спестявам доколкото е възможно)
Още от този първи ден забелязах някои черти на Игор, които се оказаха напълно противоположни на моите – той не обичаше да говори за себе си, бе възприел песимистично гледище към живота и всичко в него и това определяше тона на разговорите ни: предимно аз разказвах за себе си, а той слушаше и правеше забележки, като само от време на време си позволяваше да подхвърли по нещо и за себе си; когато говорехме за общи неща, разговорите ни винаги прерастваха в спорове и накрая в кавги, защото никой не можеше да убеди другия в правотата си, нито пък се отказваше от собственото си гледище.
Още на втория ден се скарахме сериозно – вече дори не помня причината, само си спомням, че беше нещо доста глупаво и безсмислено, но... нали знаете какви са тийнейджърите, особено когато се вземат насериозно. И така, цялата първа година бяхме в английски отношения, виждах го само сутрин, когато се събуждаше след като вече тръгвах и съвсем естествено закъсняваше; в часовете и вечер, преди да заспя, когато се прибираше – понякога се шегувах на ум, че тези отношения доста добре подхождат на профилиращия ни език. А той беше профилиращ и още как.
Двайсет часа английски на седмица плюс още пет СИП (то си беше ЗИП де, ама се водеше свободен – да, да!). Може да се каже без преувеличение, че единственото нещо, което помня от заешката година, бе английският – километричните диалози в малоумните учебници, петдесетте нови думи на ден и безчислените тестове, контролни и контролчици, които правехме ако не всеки, то през ден.
Работата беше там, че бяхме съвършено различни. Но и не само това – просто всяка дума на другия предизвикваше остро дразнене и желание за опровержение. Почти нямаше тема, по която да сме на едно мнение, а дори и да имаше, то все щяха да се намерят някои аспекти, мнението ни за които да се различава коренно. Различавахме се и по отношението към учебния процес. За мен училището е храм на знанието, в което едва ли не трябва да влизаш със събути обувки, за да покажеш почит. А той... той закъсняваше през ден, присъстваше на да не кажа половината от предвидените часове, а толкова честичко си вземаше кратички отпуски от по ден два с фалшиви бележки, че класната шеговито му казваше, че неговата учебна седмица е от три дни: „ти един дойдеш, два починеш...” Но, разбира се, не знаеше за бележките, а дори и да знаеше, не ù се занимаваше да се разправя и просто ги приемаше.
За учене да не говорим – цялата година нито веднъж не забелязах да учи. Вярно, езикът му се отдаваше, както и на мен, но аз полагах доста пъти повече усилия и за това получавах по-високи бележки. Докато Игор се връщаше от училище към пет, когато бях си написал всички домашни и сядах да уча, за да постои петнайсетина минути, да хапне нещо (купувахме си хляб, пастет и сирене, и чат-пат по някой кренвирш) и да ме уведоми, че излизал. Веднъж не издържах и го попитах:
– Че ти прибра ли се изобщо, та да излизаш?
Той се засмя и ми отвърна, че не си стои само вкъщи като зубърите. Тогава пък аз се ядосах и му съобщих, че хората, които не излизат от къщи може да се наричат зубъри, но пък тези които не се прибират изобщо, се наричат келемета.
Вече знаех, че пуши и пие и за мен той все повече се превръщаше в олицетворението на това, което не трябва да стане с мен. Приписвах му всякакви отрицателни характеристики, за които можех да се сетя и бях убеден, че причината за закъсненията му след училище, бягствата и „почивките му” са някакви оргии с още по-пропадналите му приятели. Почти сигурно беше и че ходи по жени, както няколко пъти намекна класната: „цигарките, мацките, тъжкърлъците...”
Изобщо, беше много съмнителен и „тъмен тип” и към края на втория срок вече започнах да се питам дали наистина не е станал наркоман или пласьор под влияние на „съмнителната” му – както също отбелязваше класната – компания...
А за интеграцията не ми се говори изобщо – най-лошите ми кошмари се сбъднаха и дори се обогатиха от отношението на съучениците ни към нас. Мен само ме бъзикаха, но при него не се ограничаваха с това. Изобщо, ако имаше нещо, което ни обединяваше на тоя свят, то бе непоносимостта ни към малоумните съученици.
Класната само вдигаше рамена и намекваше, че можело да си има причина и тя нищо не могла да направи. Аз се дразнех, но бях зает с браненето на собствената чест, което се оказа занимание по-трудно от ученето...
Защото отпуснеш ли им само един аванс, тоест пропуснеш ли да отвърнеш на бъзик или закачка (най-често удар), край – вече си мислят, че могат да си правят каквото си искат. А всеки ден се разгръщат стотици различни ситуации, в които трябва непрекъснато да мислиш: това прекален бъзик ли е, пък как да му отговориш, този удар случаен ли беше, пък как да се държиш, пък не знам си какво – хиляда неща... и на Игор изобщо не му се занимаваше и затова беше на тоя хал, а на мен ми се занимаваше, защото ако не уважение – което беше ясно, че няма да получа понеже те помежду си не се уважаваха, пък и самите себе си не уважаваха, какво да говоря за мен – поне спокойствие през петте години исках да имам.
Та, годината мина без да сме провели и един разговор с Игор и единственото, което знаех за него беше, че пие, пуши, мъкне се с някакви съмнителни типове, бяга от училище, ходи по жени, все е по пътищата, бе общо взето е голямо келеме и пеперуда, освен това ме дразни супер много и е пълно олицетворение на хаоса в неговата най-чиста и първоосновна форма. Само ако можехте да видите на какво приличаше неговата стая! Когато идваше някой, винаги затварях плътно вратата и се молех да не му се приходи на госта ми по нужда, понеже за да стигне до общата тоалетна, гениалният проектант бе направил така, че да се налага да се мине през неговата стая. (през моята пък се минаваше за банята.)
А съмнявам се и той да е имал кой знае каква информация за мен, освен името ми и че все си стоя вкъщи „да уча”. Вероятно пълната ми шестица за годината само бе потвърдила мнението му, че съм зубър – което впрочем споделяха повечето ми съученици и което не е вярно, понеже зубър означава такъв, който учи наизуст без да разбира, тоест – те бяха зубърите, а не аз, но както и да е...

За лятото си намерих работа в някакъв завод. Нашите малко протестираха в началото, но като разбраха за колко пари става дума, пък и след като ги убедих, че ще е полезно за мен – ще трябва да свиквам да се оправям сам, пък и няма да съм им в тежест, а те ще пестят пари за следващата година – се навиха. И ето, още по-свободен! И то почти цяло лято.
Бях общ работник, тоест трябваше да върша каквато работа се отвори. И един час, след като бях изчистил всичко, познайте кой довтаса:
– Тук пропусна едно петно.
– Не съм. Ти защо... А, Игоре! Какво правиш тук?
– И аз мога да те запитам същото. Аз тук работя.
– Ти и работа? Да, да... – засмях се, но явно беше истина.
– Ми що не, все пак шефка ни е на Данчоу майката...
– Чия майка?
И всичко ми стана ясно. От този ден нататък започна купона.
Данчоу е един образ, за който по-късно ще ви разкажа. Майка му ни беше шеф, тоест – работехме, вярно, но не може да се каже, че се товарехме особено и имаше дни, в които доста усърдно... решавахме кръстословици.
Осем часа на ден – от сутринта в десет (работното ни време е от осем по принцип, но с течение на времето покрай Игор и аз се научих да закъснявам) до вечер в шест метяхме, пренасяхме разни кашони и глупости, чистехме, помагахме и на някои други работници... и говорехме, непрекъснато говорехме.
За Игор научих неподозирани дотогава неща. Като начало, изобщо не беше толкова пропаднал колкото го изкарваше класната, а и компанията му не се състоеше от избягали от затвора престъпници, пласьори и наркомани, а напротив, от аутсайдери и непукисти като самия него... и като мен до известна степен. Това с пушенето му беше несериозно и беше по-скоро от келешлък, като ме уверяваше, че може да ги откаже когато си поиска (да бе!), а пиенето... „кой разбира, пиринско избира”, с две думи – пиринско рулира!!
Още се дразнехме, но бяхме принудени да се понасяме ден след ден и постепенно изградихме някакво ниво на толерантност, при което поне не всяка дума дразнеше другия, а не споменавахме ли думите „план”, „аниме” и „метал”, всичко бе добре. Открих, че Игор изобщо не беше лош, стига човек да го опознае, но лошото беше, че трудно допуска някой да го направи.
Мен ме допусна. И аз него.
Обещах, че ще ви разкажа за Данчоу. Той е класически пример за отрицателното въздействие на компютърните игри върху младото и чисто човешко съзнание. Игор ми е разказвал че преди много години – когато са учили в едно училище – Данчоу е бил добро, стабилно момче. И по-късно, когато открил играта World Of Warcraft, на която съкратено викаме WOW, започнал да се разваля. А когато след няколко месеца получил пари от баща си да си закупи оригиналния диск, вече окончателно се развалил. Данчоу за мен се превърна в олицетворение на безсмисленото пръскане на пари и доста добър отрицателен пример за това, което не съм и не трябва никога да бъда. Понеже той си плаща уникалната сума от над двайсет лева на месец, за да има привилегията да играе на тази кретенска игра с други пристрастени като него по нета, докато работехме в завода Данчоу всеки ден ни информираше за нововъведенията и за всички раси в нея. Като изключим естественото съжаление, което пораждаше в сърцата ни, това беше доста изморително – не че някой го слушаше де, но все пак ако цял ден слушаш едни и същи звуци, пак се изморяваш...
Друг класически образ от „колегите ни” беше Благо (Благовест, но ни се струваше твърде дълго). Оказа се, че те с Игор също се познават от доста време. Впечатленията ми от този образ за няколкото месеца, които прекарахме заедно бяха, че е възприел иронично-скептична гледна точка спрямо живота и изобщо не си дава зор за каквото и да е било. По-спокоен човек никога не бях виждал. Учеше в Механото, тъй че ни разправяше забавни случки. Несекващият поток от простотии и мизерии, които са вършели в това училище ме изуми и всеки път се смеех искрено.
С компанията се срещахме вечер – след работа. Нормалната ни програма беше да отидем и да седнем в Колодрума на Острова, където да се наливаме с биричка, и да ръсим разни щуротии. Яко беше – задушевно някакво. Понякога за разнообразие се забивахме на една пейка пред театъра, където се наливахме с биричка и ръсехме някакви безсмислици. А когато ни писнеше от това еднообразие, си взимахме някаква водка или джин с тоник и след няколкостотин грама философствахме за света, живота и всичко останало – с други думи, ръсехме разни безсмислици...
Към десет часа – навик, който бях започнал да придобивам от общежитието – се прибирах при леля си, която ми намери едно легло, за да се наспя добре и на следващия ден да поработя малко в градината ù преди да тръгна за работа: трик, с който си разпределях времето, за да може вечерта да ми е свободна.
И новият, колкото еднакъв, толкова и нов и различен ден започваше...
Лятото се изниза неусетно като час по физическо преди контролна по история. Всички тези хора запалиха у мен желанието по-скоро да си намеря приятели и някаква подобна група. И през ум не ми мина, че можех да се присъединя към тази. Може би подсъзнателно осъзнавах, че няма да се впиша, понеже почти всички пушеха и пиеха, а аз нито пушех, нито държах на алкохол; освен това още не бях се освободил от резервите, които имах към тези хора, пък и може би ме интересуваше мнението на класната, която нямаше да гледа с добро око на това, а не дай си боже класната да е недоволна по някакъв повод от теб....
Когато започна септември, си отидох за две седмици и на четиринайсети отново се върнах в общежитието – вече отворило врати.

Новата година започна по същия начин – дъжд, намусени физиономии, недостатъчна организация и „утре в един и половина; сега си отивайте!” Игор отново закъсня, но този път ме завари преди да съм излязъл от училището.
– Еее, аз толкова бързах и пак изпуснах всичко!
– Споко, все повече се приближаваш към точността и мисля че за абитуриентския бал може и да не закъснееш изобщо!
Той се усмихна и започнахме да си фантазираме пълни простотии за абитуриентския бал като, разбира се, не пропуснахме да вземем предвид и светлия образ на класната. Ако имаше нещо, което ми беше интересно и забавно у Игор, това беше също толкова живото му въображение, което го отличаваше от всички, които познавах.
Годината започна както винаги – на шестнайсети. Също имахме по около десет часа на седмица английски, но те минаваха някак между другото и затова запомних тази година не с тях, а със стотиците тъпи есета, които непрекъснато ни даваше литераторката. Помня, че толкова ги намразих, че се изнервях само като чуех думата „есе”. Даваше ни ги от сряда за петък, или дори от вторник за сряда без изобщо да ù хрумне, че може би имаме да учим по един милион други предмета, учителите ни по които също не бяха особено толерантни към литературата и задачите, поставени ни от литераторката...
Изобщо, в това ЕГ всеки учител си държеше на предмета и не му дремеше за останалите предмети, а това, в комбинация с мизерното време с което разполагахме за учене, направо ни измъчваше.
Говоря за мен и за малкото други, които учехме де, да не си помислите, че имам предвид всички, включително Игор. Не, не, не. Отношението на Игор към учебния процес не се бе изменило и с йота. Все така несериозен, той киснеше на пейките, влизаше в които часове си искаше и като цяло не му дремеше от нищо. А когато класната разбра, че понякога си отскача до Сградото (което е буквално на една крачка), го обяви за женкар и пеперуда. Тя по принцип мрази да се бърка в работите на хората, обаче някак си така се получава...
Както и да е, за нея ще ви разкажа по-късно, понеже тогава още не я познавах както трябва, пък и още възприемах света по детски, без да употребявам логика и без да се опитвам да си обяснявам някои неща. Както учихме по психология, не бях преминал еди-кой си етап на възприятие, в който наивно приемах учителите като безспорни авторитети и считах за правилно всяко поведение, ползващо се с обществено одобрение (а, и тогава използвах такива дълги и неясни изречения като това последното и доста хора не ме разбираха изобщо и ме смятаха за странен). Пък и бях толкова наивен, че просто вярвах на всичко, което ми кажеха – тъкмо на това си качество дължах бъдещата си заблуда и цялата болка, която последва от нея.
Още от първата година бях забелязал няколкото групи, на които съвсем естествено се раздели класа. Тогава още ми се занимаваше и разучих всяка поотделно, като ù дадох име според същността на хората в нея.
Първата беше Групата на Гъзарите, тоест ГГ. Тя се характеризираше с тези, които, според собствените си думи, бяха най-големите гъзари в класа, респективно и в цялото училище. Те прокарваха идеята, че с минимално учене, оценките ти могат да се задържат високи, само при положение, че си гъзар.
Втората беше, както членовете ù самостоятелно се наричаха, „Тъпаци Клуб”. Тоест, асоциацията на пълните кретени в класа. Тяхната идеология се изчерпваше с това, че ученето е супер безсмислено занимание и учат само безнадеждните зубъри. Те бяха кретени и се гордееха с това. Всички мизерии и депресии на учители се осъществяваха или с тяхно участие, или под тяхната егида. Тези две групи съдържаха над шейсет процента от класа. Останалите групи бяха малцинства – от по двама-трима човека. Имаше СГ или Скейт Група, която се сформира в последствие от младите скейт-надежди на града ни – двама пича, които се кефеха на пънк и единственото нещо което бе в ума им, беше как да си намерят „Сто и петдесет лева за нова дъска, пиич. Супер яка е!” и виждаха перфектен ръб за слайдове във всичко от заобикалящата ги материална среда. Те, преди да се отцепят, бяха част от ГГ, но в последствие напуснаха поради разлики в идеологията – просто им се искаше някоя пърпълка, вместо гъзарка.
ГМ, или Групата на Металите се състоеше от двама човека, които, понеже в същността си са си същински ТК, се присъединяваха към последната група и тормозеха мирното население.
Останалите бяха индивидуалисти като мен и не представляваха интерес. А след като започна учебната година, като че ли забравих за групата на Игор и го възприемах по-скоро като аутсайдер, какъвто си и беше.
И аз, воден от светлия си идеал за референтна група (както учехме по психология), трябваше да се оправя в тази напрегната международна ситуация...
Започнах от ГГ не защото исках да ставам гъзар, а просто защото ми се видяха най-разумни и програмата им беше най-близка до идеите ми. И така, мъкнех се с тях известно време и пиехме текила, водка и разни други ментета там – те са пиячите впрочем, РГ (по-късно ще ви кажа тези кои са) са пушачите, а ТК са на по-тежки опияняващи вещества, някои са даже и на спринцовки – но след време особено задълбочените диалози за коли, мачове и жени просто ми втръснаха до мозъка на костите и престанах да излизам с тях. Не особено положително, разбира се, влияеше и все по-силно затвърждаващото се у мен убеждение, че те изобщо не са това, което им се иска да бъдат и за което се представят пред другите – предимно на думи. Изобщо, все повече се разочаровах от тях. Това всъщност продължи почти цяла година, тъй че по време на втория срок вече опипвах обстановката в другите групи. Направих си сметката, че в СГ няма да вляза най-малкото поради простата причина, че не мога да се задържа повече от десет секунди на тази дъска с колела, пък за номера да не говорим просто, а и освен това тя беше нещо като подгрупа на ГГ по това време. Да се присъединя към някой от индивидуалистите не ми се искаше, понеже бяха доста смотани и, разбира се, ги бъзикаха супер много. Нямаше как – оставаше само ТК. Е, имаше и някви захлупени рапърчета там, ама те бяха напомпани с въздух смотаняци, тъй че направо не ми се и мислеше за тях.
И, ща не ща, започнах да участвам в „игрите” – в междучасието се събират всички и се размазват от юмруци и ритници един друг, като понякога се удрят и със столове. Това криво-ляво го издържах, но когато се наложи да бия един от индивидуалистите, всичко се прецака – казах им, че нищо не ми е направил и всичките ни идеологични противоречия се показаха над повърхността, а мен за малко да ме набутат на мястото им.
И с това се приключи – ГМ, както казах беше на практика разширение на ТК, тъй че нямаше смисъл и да пробвам, още повече че процедурата за вход беше едно убийствено пого, от което вероятно нямаше да изляза цял.
Преди лятото си подадох оставката от ГГ и станах официално безпартиен. Светлата ми мечта за референтна група угасна като надеждата ми да имам повече от „осемнайсет точки – четворка” по биология в десети клас, но да не избързвам.
Лятото този път прекарах в родния си мегаполис, защото работата със завода се прецака – нещо напълно нормално, предвид факта, че бе супер приятна и се надявах да бъде всяко лято.
Започна десети клас. На четиринайсети отново бях в общежитието. На следващия ден отново станах рано, Игор отново си спеше и този път не си и направих труда да го будя – все едно, щеше да закъснее, ами поне да си поспи.
Странното е, че всеки път си нагласява часовника и всеки път го спира веднага след като е звъннал – и за какво изобщо го прави, да го пита човек.
Както и да е. Този път дойде само два часа след началото, което вече е рекорд. За пореден път присъствахме на комичния спектакъл – комичен не според замисъла си, а вследствие на изпълнението си – и отново валя дъжд, което е нормално за субтропичния-умерено-континентален-незнамкъвси климат на България, но пак избързвам. Мисълта ми е, че всичко беше както преди.
Почти всичко. Първата седмица премина за мен в нещо като мъгла – преследваха ме не особено приятните видения как си седя всяко междучасие в кабинета, понеже няма с кого да изляза някъде, после как си стоя в общежитието в отчаяни опити да уча, когато всички излизат, а тези които не излизат, правят шумни „сбирки” и купончета, и накрая как умирам в самота, без приятели, кух и празен отвътре като главата на всички префърцунени госпожички, които преминаваха на рояци около мен.
Не особено приятни алтернативи, трябва да се съгласите. Просто от референтната група нямаше и следа.
И тогава... се случи.
„Кое?”, ще попитате вие. „Чудото”, ще ви отговоря аз.
Е, възможно е и да ви се стори като леко преувеличение, тъй че ще се придържам към фактите. Всъщност единственото което стана, беше че веселият ни учител по литература ни съобщи патетично (не очакваше някой да му обърне внимание изобщо) за един клуб по фантастика, който се провеждал в Младежкия дом. Естествено, веднага се навих. Фантастиката е най-голямата ми страст – от всички прочетени книги, фантастичните заемат над 71,577 процента.
Едва издържах до следващата събота, когато беше официалното откриване.
И познайте кого заварих там – стария ми познайник, съученик и съквартирант Игор. На първата сбирка присъстваха и някои от познатите му, които бе навил да дойдат (иначе щяхме да сме не повече от пет човека, но за това ще ви разкажа по-късно).
Беше интересно – запознахме се всички, включително и ние с Игор, ръкувайки се; последва кратко представяне, след което председателят и основателят на клуба ни разказаха за създаването и историята на клуба и за правилата и задълженията ни. Решихме темата за следващия път и се разотидохме.
Е, не точно разотидохме. Тогава поставихме началото на една доста приятна традиция – да дообсъдим темите на клуба в едно особено култово заведение, наречено Елит, на което средният брой посетители (забележете, в това число влизат и сервитьорките и барманите) се удвои след нашето редовно идване всяка събота.
През следващия месец установих, че тези хора бяха точно това, което бях търсел дотогава – моята РГ или референтна група. И Игор бе един от тях.
Просто никога не ми беше хрумнало, че може тъкмо той, аутсайдерът и върлият индивидуалист (а освен това „развален тип”, пропаднал, пушач, женкар и пеперуда според класната, която „по принцип не си позволява да дава оценки”) ще бъде част от моята РГ и дори самият той ще е неин главен създател и крепител.
Но както Игор (и доста мъдри хора преди него) казва – хубавите неща в живота никога не са планирани предварително. Пък за това колко сме спорили, бедна ви е фантазията...
Десети клас запомних със смяната на учителите. Докато в осми и девети ни се бяха сменили не повече от двама учителя на предмет, в десети броят им се повиши до неопределени размери – казвам неопределени, защото дори Нено, който винаги брои точките в баскетболните игри, отсъстващите на контролните по немски, химия, биология и история, бръчките на госпожата по физическо, бисерите на географичката и клишетата на класната, им загуби бройката. Но най-лошото беше, че всички бяха един от друг по-некадърни и си отиваха преди да са ни научили имената дори.
Естествено, запомних тази бележита година и с други неща – на първо място поставям създаването, или по-скоро присъединяването ми към референтната група, на която ще отделя няколко страници, но по-нататък. На второ са, естествено окислителното фосфорилиране и брутния вътрешен продукт на Бутан (не се чудете, има такава държава и дори можете да си я намерите на картата – подсказвам ви само че се намира някъде в Азия).
Първият срок на десети клас започна перфектно в учебен план. Редувах учене с излизане и понеже с компанията се забавлявахме доста, беше ми леко на душата за първи път и изобщо не се притеснявах за нищо. Започвах малко по малко да възприемам техния непукизъм, но това не се отразяваше изобщо на оценките ми. Всичко вървеше перфектно. Сутрин ставах много рано и съумявах да науча по разказвателните предмети, та шумотевицата към осем-девет да ме завари пишещ домашни. Имах доста излишно време, което прекарвах или в четене, или в упражнения по английски – носталгията по заешката година взе да ме мъчи.
Вечер излизах с групата, която вече се бе разраснала неимоверно. Игор по принцип трудно завързва приятелства, но неговите винаги са трайни и незнайно как, в отношенията им има една простота и яснота – без да мога да кажа, че са особено близки или чак толкова неразделни, те представляваха едно цяло в доста по-голяма степен от всяка от групите в класа ни. Не можех да си обясня този феномен – при положение, че отношенията им не се градяха на взаимоуважение или чак толкова дълбока емоционална връзка, те образуваха едно цяло и просто бе немислимо да се разделят по някакъв начин. По късно се сетих, че тях ги обединява нещо много силно – всички те, по един или друг начин протестираха към лицемерието и сивотата на останалите. Някои явно – откровено презирайки или не понасяйки съучениците си, други – задълбочавайки егоизма си до степен на използване на околните, трети – показвайки ежедневно колко малко ги грее за чуждото мнение. А освен това ги обединяваше и тяхната искрена обич към биричката, купончетата и метала. Изградих си теория, според която музиката е тази, която най-съществено влияе върху съзнанието на човек. В началото сам избираш любимия си стил, а после той постепенно става част от теб и води до подобен избор, ограничавайки всички останали и така тази верижна реакция се засилва докато накрая онова, което в началото ти е допаднало, започва искрено да ти харесва. Те не бяха точно метали, понеже металите в Пазарджик по това време, към които принадлежаха и ГМ, бяха в по-голямата си част доста големи кретени – или поне полагаха херкулесови усилия, за да изглеждат такива.
Съботите очаквах все така с нетърпение. Клубът се бе превърнал в символ на нещо за мен – посещавах го не толкова заради искрената си любов към фантастиката, колкото за да бъда с тях. Да се почувствам част от нещо толкова хубаво и просто. Темите изнасяха предимно основателят и председателят (Юри и Петьо), като в повечето случаи след десетата минута на усилен диспут, най-мистериозно изникваше темата за увеличението на цената на петрола, която председателят бе успял да предвиди, той я подемаше и умело я свързваше с неизбежния залез на западната цивилизация. Това в деветдесет процента от случаите водеше до израждане на спора в монолог за наглите американци, които си пъхат носа там, където не им е работа и така се задълбавахме всички в политиката, че път се не виждаше...
Когато все пак се случеше някой от нас да изнася тема, Петьо, който е ректор в Пловдивския университет, съвсем услужливо свеждаше всичките му аргументи и примери до кухи твърдения и накрая като по чудо налагаше мнението си, като разбира се, не забравяше да спомене за връзката на последните президенти (които са предимно от Тексас) със съсредоточения там нефтен резерв.
Петьо имаше една теория, че абсолютно всичко на тоя свят е свързано с нефта – външната политика на САЩ, войните, цените на вносните стоки, и още хиляди неща, с които предстоеше да ни запознава всяка събота през следващите три години.
Иначе темите бяха интересни – имаше две дискусии, обсъждане творчеството и живота на един автор и една друга тема по желание всеки месец. Огромната обща култура и жизнен опит на по-възрастните членове на клуба ни удивляваха постоянно – макар и не толкова, колкото непрекъснатите шеги, вицове и смешни историйки, които Юри успяваше по неведом начин да заплете във всеки контекст.
Като оставим настрана това, Юри разполагаше на практика с всяка книга, която можеше да хрумне на някой от нас или можеше да я намери за по-малко от седмица, понеже представляваше нещо като подвижна книжарница, а Петьо имаше огромни познания във всички области на математиката и имаше най-голямата колекция от класически филми и ebooks, която бях виждал през живота си.
А искрената любов на тези хора към книгите и това, което фантастиката ни дава, бе забележителна и ни вдъхновяваше. Всъщност, за другите не знам, но мен определено ме караше да се стремя да им подражавам.
Но за сметка на това изпитвахме остра нужда от хора и в частност момичета, които да посещават сбирките освен нас, понеже доста често се случваше да сме по-малко от пет човека, което е просто смешно. Какво ли не правихме, за да привлечем хора и не постигнахме нищо. Явно никой от връстниците ни не се интересуваше от фантастика, което не беше много чудно, тъй като никой изобщо не четеше каквото и да е било.
Юри ни разказваше, с известна носталгия, за добрите стари времена, когато много пазарджиклии са обичали фантастиката и са посещавали клуба, но в последствие всички – включително и той самия – се преместили в София.
Лично аз не пропусках нито една сбирка. Преди пътувах в петък направо след училище, но така нямаше да мога да ходя на сбирките, които бяха в събота, тъй че казах на нашите, че ще оставам, за да пестим разходите за пътни. В началото се прибирах в неделя, но постепенно сведох тези пътувания до веднъж в месеца.
Училището вървеше прекрасно и докато носех шестиците всичко беше наред – родителите ми ми гласуваха пълно доверие и преглъщаха някак си постоянното ми отсъствие. Първия срок завърших с пълно шест, което ме издигна в очите на класната, но за съвсем кратко, тъй като всичко при нея е преходно.

И тогава дойде вторият срок.

Именно към него принадлежат окислителното фосфорилиране, брутните вътрешни продукти и стопанските характеристики на много никому неизвестни и забутани държавици и още стотици простотии; както и знаменитите ми „осемнайсет точки – четворка” на всяка контролна по биология.
Работата бе там, че повечето уроци по дължина надхвърляха „Война и мир”, а по сложност – законите на висшата математика. Никой нищо не разбираше, а всеки следващ учител имаше различни идеи и метод на преподаване (и най-важното – на изпитване), вследствие на което ние, в частност аз, се оказвахме винаги прецакани.
Всичко това, в комбинация с все по-голямото ми сближаване с всички от групата и присъствието ми по срещи и купончета, предопредели преобладаващите ми оценки по биология и география – а именно, четворки. Иначе случаят с „Осемнайсетте точки на Краси” (както ги наричаха, аналогично на „14-те точки на Уилсън”) беше доста интересен и озадачаващ.
Всичко започна в началото на втория срок, когато на една контролна над петдесет процента от класа избяга (включително и Игор, разбира се), понеже обещаваше да е покъртителна. Госпожата обаче, която обикновено не се влияе от такива дребни пречки и по принцип дори поощрява с петдесет стотни останалите (обикновено не повече от десетина), реши да направи друго – предостави ни избор – дали да я правим сега или следващия път, когато повече хора благоволят да присъстват. И аз, с целият си акъл, реших да не се притеснявам да уча повторно след уикенда и да я правя този ден. Заедно с мен се излъгаха още няколко невинни души, тъй като тя ни обеща, че ще имаме право на поправка ако са чак толкова зле и нямало да ги счита изобщо...
Въпросите, естествено, бяха повече от умопомрачителни и нищо не направих. Очаквах към три, но за мое щастие след седмица получих четворка. Следващият път, разбира се, всички знаеха точно откъде е дала въпросите и преписаха доста прилежно, в резултат на което имаха петици и шестици, но както и да е. След това биоложката ни даде уникалната възможност да развием някаква тема за вируси и заболявания, за да ни поправи тъпите оценки, на което всички прецакани първия път се съгласиха.
Не и аз обаче. Понеже много знаех, а и в библиотеката не ми даваха да изнасям книги тъй като не бях местен, реших да науча както трябва (а и да попрегледам също така онзи източник, от който даваше тя задачите за контролната все пак) и да се явя на поправка.
Да, ама всеки път учех за поправката като дивак, а тя все я отлагаше, понеже е трябвало да уважа моите съученици, които изнасяли докладите си.
Накрая ми писна и ù казах, че искам да я правя този ден, пък ако ще после да ме изпита на всички глупости дето ги говорят. Тя се съгласи. Последните двама свършиха и, разбира се, докато правех поправката, тя реши да предава най-скапаните уроци, които никой простосмъртен не може да разбере без обстойно обяснение.
Едва когато ми върна поправката с прилежно попълнените полета „точки” – 18, „оценка” – 4, започнах да се усъмнявам, но го отдадох на чиста случайност.
И така, оказа се, че вместо поправка, пред мен стоеше напълно идентична контролна, а госпожата изведнъж я хвана амнезията и забрави, че ни е казала, че няма да пише и двете и ми врътна две четворки в дневника.
Сами се досещате, че ако завършех с някакви такива мизерни оценки, нашите щяха да решат, че ставам келеме – факт, който класната охотно щеше да подкрепи – и да оттеглят доверието си към мен, карайки ме да се прибирам в петък, изпускайки клуба и отделяйки ме от групата (излизахме предимно съботата и неделята.) Пък и това несъмнено щеше да се отрази и на джобните ми, които използвах за попълване на колекцията си от книги, тъй като, както вече споменах, ако исках да чета нещо от библиотеката, трябваше това да става в читалнята.
Но това не беше всичко – към тези неуспехи се добави и огромната по обем и напълно излишна по съдържание информация по география, която, като изключим факта, че беше на възрастта на учебниците ни и съответно супер остаряла и невярна, се намираше във всички справочници, карти или специализирани книги на тази тема. Четворките ми и по този предмет цъфтяха една след друга и нямаше какво да направя, за да променя това.
И така – приятните оценки се редуваха една след друга – правихме трета контролна, така де „писмено изпитване” по биология, на което, естествено, имах не друго, а осемнайсет точки – четворка; след което един приятен тест по география, чиито въпроси засягаха напълно безсмислени факти, неприложими в никоя сфера на човешкото познание, на който имаше петдесет процента двойки, а аз – четворка.
Общо взето бях се депресирал доста и единственото, което ме крепеше да не посегна на живота на биоложката и географичката посредством месарски сатър, беше групата. Ограничих се само с шеги по този повод:
„Тъмно е като в гроб. Вървя по неосветена, крива уличка – няма жива душа в радиус от километри. Тишината поглъща стъпките ми. Луната мижаво осветява призрачните силуети на дърветата – неми свидетели на разходката ми.
Изведнъж пред мен изниква биоложката, държаща в ръцете си поредната партида покъртителни контролни.
Пита се в задачата: за какво съжалявам?
Отговорът е – съжалявам, че съм си забравил у нас тридесет и пет сантиметровия сатър от закалена стомана.”
И стотици подобни глупости, с които забавлявах другите, пък и себе си.
От купончета обаче не се лишавах. Постепенно свикнах да понасям умерени дози алкохол (а понякога и не чак толкова умерени), които, в комбинация с хубава музика, правеха живота да изглежда не чак толкова непривлекателен.
Освен това се запознах с много интересни хора, повечето от които ми допадаха във всички аспекти. Най-много обаче ме учудваше факта, че всички тези хора, с колкото и малко да разполагаха, винаги бяха готови да го споделят с другите. А и винаги с удоволствие приемаха всеки и повечето партита организирахме именно в домовете им (както и няколко в общежитието, след което получихме последно предупреждение за изхвърляне с камъни).
Но. Имаше едно голямо „НО...”. Ако продължавах така, щях да загубя всичко и отново да се върна в изходно положение – сам, объркан и отчаян, без никаква опора в този чужд за мен град, в този чужд за мен свят...
И понеже „отнийде взорът надежда не видеше”, разбрах, че единственото решение бе да си седна на задника и да си поправя тъпите бележки.
По това време бяхме първа смяна, тъй че след като се приберях от училище и си напишех домашните, моментално пристъпвах към разгръщане на километричните уроци и тяхното къде логическо, къде чисто механическо научаване. Не ме притесняваха нито постоянната глъчка и шумове, нито закачките на „съкилийниците” и на места „съкилийничките” ми, че твърде много уча и трябва да се възползвам от факта, че родителите ми са на километри от мен, нито факта, че десет часа бяха крайно недостатъчни да науча и половината от безкрайните тъпи цифри и факти, и понятия, и глупости. Просто се стегнах и поправих всичките си лоши оценки. Разбира се, лишавах се от някои дребни радости – престанах да излизам с РГ и да ходя по купончета – но нямаше как.
И накрая на срока, вземайки предвид отличните ми оценки от първия срок и усърдието ми, учителите ме поощриха с пълно шест. По този начин, не само че предишния ми статус се запазваше, хванах отново стипендията, ами и класната – която бе започнала да ми намеква, че ходя само с „пропаднали типове” и „не обичала да се меси в личните работи на другите, но считала за неин дълг да ме покровителства (опази боже!!), тъй като родителите ми са далеч като ми посочва кое е правилно и кое не” – се успокои, че няма да се разваля.
Бе, с три думи – цъфтях и връзвах.

Лятото ни завари в усилено търсене на работа. С Игор бяхме твърдо решени на отидем на море, а единственият начин да намерим пари за това удоволствие, бе да си ги изкараме. Търсихме из търговиите, по магазини и кафета, изобщо преровихме целия град, за да изникне накрая съвсем случайно една работа в хлебарница.
Не, не месехме хляб, а трябваше да мъкнем петдесет килограмови чували с брашно. За тези които не са имали щастието да влязат във физически контакт с тези приятни образувания, пояснявам – те имат далеч не толкова приятното свойство ДА ТЕЖАТ УЖАСНО МНОГО, особено за двама недорасляци като нас с Игор.
Първата реакция на собственика бе съчувствена усмивка. Но трябва да му се признае, че беше честен – предупреди ни, че това не е работа за такива като нас, но ако все пак толкова ни трябва, няма да откаже и дори ще ни плаща по сто и петдесет лева на месец, без обаче да ни щади изобщо.
Съгласихме се. И всичко потръгна чудесно...
До втория ден.
На следващата сутрин когато с Игор се събудихме, първото нещо което установихме, беше че едва ли ще можем много дълго да продължаваме така. Всички мускули на гърба и ръцете ми бяха схванати, кръста ми беше дал-взел, изобщо чувствах се като седемдесетгодишен старец. И при него положението не беше много по-различно.
Дълго мислихме и накрая решихме да си поделим работата и съответно заплатата – нямаше смисъл да си изкарваме душите и при това с ясното съзнание, че дори и в този случай нищо не можем да направим, освен да си счупим гръбнаците и да се обездвижим за цял живот. На майка си бях казал, естествено, че продължавам да работя в завода, но ако се върнех в инвалидна количка, може би щеше да се усъмни...
Шефът се нави – така бе по-добре и за него.
Бизнесът явно потръгна, понеже скоро назначиха двама за наши колеги. Те взимаха по двеста, но пък и работата им беше най-тежката. Няма да се впускам описания, а само ще спомена, че всеки от тях носеше по два чувала по петдесет на гърба си, докато ние с Игор мъчехме един.
Най-любими ми бяха щайгите с вече готовия опечен и ухаещ приятно хляб. В почивката се наяждахме до пръсване – за това уважавах много шефа, даваше ни да ядем колкото си поискаме. И въпреки, че сухият хляб присяда, за обяд не харчехме стотинка, а никога не оставахме гладни.
Всяка вечер след работа се тръшвахме в леглата, неспособни дори да се помръднем. Но все пак се чувствахме доволни. Удоволствието на края на месеца – когато шефът ни връчваше заплатите – бе несравнимо. Петнайсетте новички банкноти блестяха на слънцето. Бяха изкарани с двете ни ръце и с нашата пот. Ако още не сте получавали възнаграждение за дълъг изморителен труд и то на тази възраст, то определено нямате представа какво е чувството.
Месец и половина работихме в тази хлебарница. Накрая просто не издържахме и се махнахме. Шефът държа прочувствена реч за това колко хубаво е децата да се учат на работа още от малки, посочвайки своето детство като конкретен пример, която подкрепи със сто лева (а трябваше да са седемдесет и пет), понеже сме работили и в съботите.
И за двама ни нямаше съмнение как ще похарчим парите.
Прибрахме се първо по домовете, с уговорката в началото на август да потеглим, за да хванем промоцията. Нашите доста се зарадваха като разбраха какво съм правил (тоест, „работил съм извънредно в завода”, разбира се), казаха ми че съм сериозен и отговорен и ми гласуват пълно доверие. С удоволствие ми разрешиха да отида на море, което да ми бъде като заслужена награда. Настояваха дори те да ми дадат парите, за да пазя своите и да си купя нещо, но аз отказах. Казах им, че те и без това са направили достатъчно за мен, което допълнително ги умили. (хайде, не се възмущавайте, все едно не сте се подмазвали и вие на вашите!)
Ясно ми беше, че следващата година може и да мина на квартира. Не че имаше нещо лошо да прекарвам съботата и неделята у леля ми, но реших да не прекалявам с гостоприемството ù.

И ето че на десети август вечерта в дванайсет и половина вече пътувахме към Китен. Озадачаващото беше, че баща ми ни уреди едно купе (познаваше главната диспечерка) и след като си купихме запазени билети и потърсихме местата си, се оказа, че те предварително са били запазени на предишната гара вероятно от някоя друга диспечерка, позната на нечий друг баща, тъй че ни разделиха в три други купета – мен и останалите ми спътници.
Озадачаващо за такива като мен, които не са си имали преди работа с БДЖ.
Както и да е – ние и без това бързо забравихме тази малка несполука, улисани в грижите да не разлеем съдържанието на чашите си, които пълнехме периодично от четири големи бутилки. Ще се въздържа да коментирам съдържанието им, но ще спомена че след първата гара, светът за повечето от спътниците ми не беше същия. Събрали се бяхме в удивително широкия коридор на влака (двама човека се разминават с много зор, а ако единия е над сто и двайсет килограма, е направо невъзможно) един до друг и се пулехме през отворения прозорец, от който нахлуваше родният въздух, опитващ се безуспешно да проветри нефункциониращите мозъци на Игор и Милен. (а по-късно и моя)
Предложиха една чашка и на мен. В началото не исках, но нали знаете, че на пиян не се отказва (всъщност отказва се, но с цената на много главоболия) – та си пийнах една глътка... така, да го опитам...
И до третата гара вече бях твърдо убеден че пътуваме в междугалактически космически кораб, извършващ трансцедентен скок в хиперпространството.
Другите, разбира се, опровергаха веднага тази абсурдна теория. Според Игор всъщност корабът не беше междугалактически, а междувселенски и ние не извършвахме трансцедентен скок в хиперпространството, а полудиктеноично пропадане във времево-пространствения континиум. Като на въпроса какво означава полудиктеноично пропадане, той отвърна, че не знае, но му звучи „мноо яко”. Милен ни гледа известно време, опитвайки се да ни фокусира и накрая като не успя да извърши това твърде прецизно действие, увери вратата на купето, че е по-тъпа даже и от нахвърляните един върху друг сакове (които взе за мен, но грешката му е простима, понеже по това време не се различавахме съществено, освен по това, че аз се намирах от другата му страна) и очевидно е, че ние всъщност пътуваме под земята, в посока Ядрото, което обяснява засилващата се топлина.
Общо взето това си спомням от пътуването – преди, разбира се, да попаднем в черна дупка и тъмнината да обгърне всичко...
Когато се свестих, чакахме от два часа на автогарата в Бургас за тъпата маршрутка, която да ни закара за уникалната цена от „само три и шейсе”. Не я дочакахме. След като един таксиметров шофьор ни направи уникалното предложение да ни закара само за четиридесет и пет лева петимата (на табелата над него пишеше „Китен – 35 лв.”), просто хванахме някакво рейсче ли там какво беше, което ни взе по пет лева на човек. Но това всъщност е маловажно.
Важното бе, че пристигнахме здрави (като изключим нормалната физическа отпадналост след... пътуването) и в осем часа вече се изтягахме блажено на плажа, съзерцавайки вторичните полови белези на индивидите от противоположния пол.
Най-после заслужена почивка. Бяхме си взели благомена (дискмена на Благо) и десетина диска с избрани парчета, които възнамерявахме да слушаме докато си почиваме блажено на тишина и спокойствие в горичката.
Да, ама не.
Всичко щеше да стане точно така, ако останалите ни трима спътници не бяха взели едни стоватови колони с усилвател, придружени с десетина диска с най-новата и изключително малоумна чалга.
Може да се каже без преувеличение, че през цялото време, през което не бяхме на плажа и не спяхме (рядко явление, обикновено затворено в интервала от пет-шест сутринта до десет-единадесет на обяд) слушахме диска озаглавен „summer hits”, което превеждах като „Летни слънчеви удари”.
Освен това манталитета на спътниците ни беше еквивалентен с този на изпълнителите на съответните парчета от диска, което допълнително затрудняваше всякаква нормална комуникация. И изморяваше...
Но хубавото бе, че всички тези обстоятелства, натрупани в едно и също време доведоха до откриването на общи черти помежду ни. Аз и Игор много често излизахме двамата или пък си стояхме в бунгалото, слушайки музика, след като те си намериха някви прости грозни уличници и посещаваха Атлимана (Може би най-чалгаджийската дискотека по цялото Черноморие) или Лапиоврата.
За десет дни двамата разполагахме със сто и седемдесет лева, с които заедно си купувахме храната (след като осемдесет отидоха за спане). Това правеше по седемнайсет лева на ден за двамата – даже ни беше много.
Първите дни беше забавно да сме всички заедно, но после липсата на курви започна да действа отрицателно на останалите и те станаха непоносими. Тогава се отделихме и вечер ходехме предимно на кея, да съзерцаваме морето и звездите.
Оказа се, обаче, че Игор, повлиян от стотиците филми на ужасите, не беше особено навит да се разкарваме след дванайсет часа по тъмния кей, при положение, че наоколо не се виждаше жива душа. Ето ви един показателен пример:
Ден шести. Тъмно е. Разхождаме се по кея. Тихо е. Морето бушува и се блъска в брега като обезумял хищник, нахвърлящ се на жертвата си. Странните бетонни блокове, нахвърляни сякаш без ред, за да пазят брега от силата на морето, хвърлят причудливи сенки по земята. Лампите оредяват и светлината им става все по-слаба, контрастирайки на засилващия се мрак. Разбрал, че Игор се депресира, аз непрекъснато се бъзикам, че има някой зад него, че от ей този храст ще излезе едно чудовище и ще го изяде или пък че някакъв умопобъркан ще го нареже с брадва. Той не приема много добре шегите ми и става все по-неспокоен. Разсъждавам на глас за това че страхът от тъмното е абсурден и започвам да му разказвам как съм се освободил от него в ранна възраст. Всичко е въпрос на самовнушение. Хватката е там да убедиш подсъзнанието си, че нищо не може да ти се случи. Хубавото е, че единствения начин някакво чудовище или нещо ненормално да те нападне, е това да разруши представата, която си си изградил за нормално – тоест, от някакво си измерение, нека го наречем така, да се появи някакво същество, което да се намеси в нормалния ход на нещата. Ето от това се страхува подсъзнанието. И тук идва момента на уговорката – най-удачно е да разсъждаваш по следния начин: ако нещо подобно се случи, нарушавайки нормалния ход на нещата, то тогава защо и аз по същия неведом начин да не получа силата да се справя с него или да бъда неуязвим за силите му? Ако представиш това достатъчно убедително на съзнанието и оттам на подсъзнанието си, страхът автоматично изчезва.
Но Игор не беше особено благоразположен към подобни лекции в тази обстановка и когато една кола се появи изневиделица, той каза кратко:
– Е, това беше. Стига ми толкова. Хайде да си ходим – обърна се на сто и осемдесет градуса и закрачи припряно.
Нямаше смисъл да го дразня повече, тъй че го последвах, макар че ми се искаше да видя що за хора подкарват черния си мерцедес по тесния кей в един през нощта.
Разбира се, не винаги се разбирахме добре – например една вечер, когато си стояхме в бунгалото и се опитвахме да заспим, Игор пусна една от песните на tool. Веднага изразих нежелание да слушам песни докато се опитвам да заспя (още повече че съзнавах, че щом е от „кратките на tool”, както каза той, то до сутринта не ще сме успели да чуем и половината), а той ми отвърна:
– Защо бе, то е супер яко да заспиш на музика?
– Аз не мога да заспя при наличието на какъвто и да е било шум.
– Тогава как заспиваш в общежитието където през повечето нощи е като в джунглата?
– С шумозаглушители – отвърнах кратко аз.
– Ами сложи си ги и сега де!
– Не възнамерявам да си пълня ушите с глупости само защото на теб ти се спи с музика, а освен това не мога да си ги сложа, понеже ги хвърлих.
– Защо ги хвърли?
– Понеже вчера Лъчо ги използва...
– Е, какво, толкова ли си гнуслив...
– ... не по предназначение!
От гримасата ми Игор се досети какво имах предвид и млъкна. Няколко минути по-късно спря музиката.
А няколко вечери не мигнахме изобщо – бяхме двамата в едната стая на бунгалото, а останалите във втората. Разказвахме си миналото или копнеехме за бъдещето. Той сподели с мен, че понякога му се искало да запише филология в Пловдив, но не мислел, че ще мине изпита или пък след като го приемат – на темпото; а аз му разказах за моята първа любов – философията.
Друг интересен момент бе срещата ни с две растафарки.
Случи се по следния начин:
Както си вървяхме по една от страничните улички, в търсене на място където да си изядем топлите закуски (след двучасово издирване на магазин за топли закуски в дванайсет и половина вечерта, най-накрая открихме един, в който закуските несъмнено са били топли и пресни... преди няколко седмици, а сега не бяха нито топли, нито въобще закуски, а повече мязаха на камъни с пълнеж от развалено сладко), чухме някакви звуци.
Когато се обърнахме, моментално установихме че зад нас вървят две момичета, малко по-малки от нас, които, ако се съдеше по вида им, се бяха напушили, напили до припадък и дрогирали до затъпяване на иглата на спринцовката. Но въпреки всичко още се държаха на крака и се придвижваха по сравнително права траектория и то със задоволителна скорост. Забавихме крачка, понеже иначе нямаше никаква възможност да ни настигнат със своето равнозакъснително (демек закъсваха на равни интервали) движение, за да ги разгледаме по-отблизо (освен това Игор имаше цигара, а нямаше огънче – възможно най-лошият кошмар за пушача). Те ни попитаха за часа – беше един и нещо – а Игор ги помоли съответно за огънче. Не особено учудващо за двама ни, оказа се че имат огънче, а и два пакета цигари в добавка към него.
Тръгнахме с тях и след няколко минути установихме, че и двете са русначки и не разбират бъкел български, а дори и да разбираха, не бяха в оптималното състояние на ума, за да приложат знанията си. Тук открихме общо помежду ни – ние пък не разбирахме бъкел руски (аз бях учил малко в седми клас, но познанията ми се ограничаваха до „Бабочки идьот на сирены” – заради което при един мой особено сполучлив превод „Бабичките са луди за сирене” учителката ми каза, че думичката идьот се отнася за мен). Но в крайна сметка се разбирахме отлично на руски, което ще рече, че повтаряхме думичката „панимают” с интонация и жестикулации съответстващи на желанията ни.
Оказа се, че се прибират в хотела си, където ни поканиха.
Беше весело – там се намираха още около двайсетина развеселени руснаци, които пушеха, пееха и пиеха. Ние, вече тотално отчаяни от живота (всъщност при поредния кретенизъм на Лъчо ние се отлъчихме от компанията си и се запиляхме по улиците), се поддадохме на изкушението и след около половин час никой не можеше да ни различи от останалите в стаята...
На другата сутрин когато отворих очи, ми се прииска да ги затворя завинаги. Сърцето ми пулсираше в главата, мозъкът ми беше тотално забил като магаре на кръстопът и около един час безуспешно се опитвах да си отговоря на следните философски въпроси: „Кой съм аз? Откъде идвам? Защо съм тук? Не е ли светът само една илюзия? Какво правят всички тези хора тук? Какъв е смисълът на всичко това? Къде по дяволите се намирам...!”
Как да е се измъкнахме от хотела и се запътихме към бунгалото физически и психически изтощени.
Въпреки всичко, тази почивка беше най-хубавото нещо, което ми се беше случвало дотогава и не съжалявам за нито секунда от нея. Научих доста: например, че нещата не са такива каквито изглеждат и че във всеки човек се крие по нещо добро, което той не винаги успява да притъпи. Освен това опознах по-добре Игор и разбрах, че нищо от това което се говореше за него не беше вярно, понеже се говореше от хора, които той не бе допуснал до себе си и съответно не го познаваха изобщо. Също осъзнах и простата, но особено озадачителна за мен истина, че всичко хубаво в живота се случва без да бъде предварително планирано, подредено и анализирано. А също и че не е особено умно да се опитвам да търся логика и извод във всичко, понеже това е напълно безплодно и безсмислено, (придържайки се към което, няма да спомена останалите около стотина прости истини, които извлякох след дълбоки разсъждения.)
Когато изтекоха десетте дни, ние си хванахме влака и всеки се прибра „по дупката”, както обичаме да казваме. Нашите ми се зарадваха и аз им разказах всичко – естествено, беше жестоко преиначено, поукрасено и на места им говорех чисти измислици (като накрая се оказа, че им спестих повече от деветдесет процента от истината), но както и да е – имаше и нещо вярно, все пак.




И ето че дойде поредният четиринайсети септември, а с него и поредната учебна година. Ще ми бъде трудно да ви кажа този път какво помня от нея, понеже странно защо (странно ли?!), в паметта ми не сe е запечатало нищо съществено от учебния материал.
Годината започна отлично. Игор закъсня само с половин час и този път не само, че не валя (много), ами и имаше що годе някакъв смисъл в програмата и някакъв ред, тъй че мязаше на истински първи учебен ден.
Най-хубавото беше, обаче, че всичко продължи да бъде отлично, за разлика от всички останали случаи. Имах РГ и истински приятели, тъй че изобщо не се чувствах самотен. Освен това ставах все по-голям оптимист и непукист под влияние на същите тези хора, което се отразяваше доста добре на духовния ми мир.
Малко по малко се превръщах в умерено щастлив човек, за което не можех да дръзна и да мечтая само година преди това. Престанах сляпо да вярвам на всички и осъзнах че повечето от познатите ми всъщност са въздух под налягане (и то въздух втора употреба). Думите на класната приемах като безсмислици, каквито си и бяха.
С клуба нещата не се промениха особено – един път не отидохме всички, понеже се заседяхме в някаква си забутана кръчмичка в Пловдив и изпуснахме влака, а втори път – понеже се заседяхме в някаква си забутана кръчмичка в Пазарджик (макар и да не си признахме после, на практика точно така беше).
Иначе компанията се сближихме още повече, а аз ставах все повече един от тях – щом се стигна дотам и да не отида на училище, защото празнувахме един имен ден сутринта...
А и осъзнах нещо – не знам дали ще ме разберете обаче:
Всеки човек е пристрастен малко или много към нещо. Дали ще са цигари или алкохол, или книги (както е в моя случай), или игри, или излизане, това няма никакво значение – всички тези зависимости са еквивалентни. Давайки част от себе си и от времето си, ти няма как да не получиш нещо в замяна – такъв е законът на природното равновесие. Проблемът идва от това, че обикновено думата „зависимост” носи отрицателен смисъл и се счита, че една зависимост трябва да се лекува.
А не е ли и любовта вид зависимост? И нима трябва да се лекуваме от нея? Какви хора ще сме тогава?
Зависимост за мен е всичко онова, към което свикваш и което постепенно става част от живота ти. Всяка зависимост носи по нещо отрицателно и лошо за теб, не отричам това. Цигарите увреждат белите дробове, алкохолът – черния, но нима четенето не уврежда очите? Само като се сетя колко вечери съм прекарвал блажено, четейки на лампа преди да заспя! Нима не зная, че четенето на ситния шрифт на лампа уврежда жестоко очите ми? Зная, разбира се, но не мога да престана, понеже ми харесва, понеже след всичкото това време то вече е станало част от мен и самият аз не искам да престана. Не е ли така и с любовта – в повечето случаи (особено когато си млад) знаеш, че ще те боли, че ще изгубиш, но въпреки всичко обичаш? Не е ли най-сладката любов именно невъзможната?
Започнах да разбирам защо го правят. Те знаеха, че пушенето бавно ги убива, но не ни ли убива бавно всичко? Не ни ли убива бавно самия живот? И какво значение има тогава дали живееш здравословно, ако животът ти е празен?
Всеки от нас има някаква зависимост, която е негова слабост, но и негова сила. Тя го разрушава отвътре, но без зависимости човек е празен и кух. Животът му съвсем изгубва смисъл.
Не са ли и самите ни мечти вид зависимост, която бавно ни разрушава с невъзможността да се осъществи? А кажете ми, какво е човек без мечти?
Отговорът е един: просто животно.
Освен това именно пушенето беше онова, което събра в началото всички тези толкова различни и интересни индивидуалисти, които иначе трудно биха се открили. Не казвам, че е полезно, разбира се. Това е нещо, което е по-добре да откажеш, но определено не е по-осъдително от четенето, да речем.
Купончета си имаше – излизахме всеки петък и събота. А от началото на годината се записахме и в Младежкия парламент, което допълнително увеличи броя на нещата, които правехме заедно.
Нека ви кажа едно съществено предимство на това да имаш приятели, пред това да нямаш – ако си сам, липсата на човек, с който да споделяш (не само гениалните си мисли, а и глупостите най-вече) те прави затворен в себе си и направо унищожава самочувствието ти, докато ако си в компанията на други – които при това са колкото еднакви, толкова и различни на теб самия – те, колкото и малко, все пак те разбират, понеже и те в известна степен имат същите мисли и проблеми.
Е, в това отношение бях щастливец.
В общежитието нещата отначало вървяха добре. Запознахме се с един пълен дивак – и той самият не отричаше това определение, а дори го поощряваше с действията си – който пушеше всичко, което може да гори. Девизът му беше „пушим всичко, стига да е отрова” и би се сторил на благоразумните пичове от ГГ малоумен и жалък, но в крайна сметка жалките бяха те и то в доста по-голяма степен от него. Защо не знаех – те имаха и знание, и пари, и държание, и всичко, всичко в пъти повече от него. Но просто чувствах, че жалките са те. Не мога да го обясня, не мога да дам даже и аргументи в негова полза, но го чувствам, което днес ми е предостатъчно. Затова предпочитах да излизам с него, а не с тях. Най-малкото понеже не беше лицемер и никога не би ме прекарал или би ми завидил за каквото и да е.
Разбирате ли, основната идеология на групата ни е – какъвто и да си, приемаме те, стига ти да ни приемеш. Ето това беше – просто, ясно и прекрасно, както обичам да казвам.
Но стига съм се отклонявал.
Та, положението с общежитието се прецака в момента, в който забелязахме две сладурани от третия етаж. По принцип не се интересувам чак толкова от момичета, но Вяра и Надя бяха особено красиви и, както ми се стори, определено имаха нещо в главата.
Беше преди зимната ваканция и навън беше толкова студено, че на двамата пича от четвъртия етаж им се спука буркана с маслините и един от възпитателите се беше подхлъзнал много жестоко сутринта на десети декември.
Един ден те двете дойдоха (както вече споменах, само момичетата имаха право да слизат и то в определени часове) и ни поискаха одеяла. Ние, разбира се, им дадохме одеяла, но понеже имахме само по едно, решихме, че ще е най-логично да се топлим заедно...
Ако кажа че през тази нощ ни беше студено, ще излъжа. А за другото не ми се говори, тъй че – одеялата ни наистина им помогнаха.
Но сутринта, когато слизахме долу, един от по-свирепите надзиратели ни фиксира и тогава за много малко щяхме да изхвръкнем. Тогава измислих особено малоумното обяснение, че са ни викнали за партия белот, което не се стори много убедително на Цербера и той ни информира, че ако още веднъж ни завари така, ще ни изхвърли без да му мигне окото (което беше доста вероятно, понеже той много рядко мигаше).
Естествено, ние продължихме да се качваме, а от време на време и те слизаха. Постоянната опасност да осъмнем на улицата придаваше на всичко това особено очарование и ние се пристрастихме към тези малки срещи.
За да успокоя тези с болните сърца, ще кажа че не ни изхвърлиха.
А иначе... аз се хванах с Надя, а Игор – с Вяра. Всичко вървеше просто прекрасно. Надя беше самата подреденост и слушаше рок, а Вяра бе единственият по-неподреден човек от Игор, когото съм срещал през целия си живот.
Те идваха и на клуба и всичко потръгна прекрасно.
Класната вече не посмя да гъкне, а и скоро разбра печалната истина, че Игор не е женкар и определено не е пеперуда...
Единадесети клас премина относително безоблачно. Учех доста по-малко и излизах значително повече. Все повече опознавах и сладките страни на живота (и сладките страни на Надя). Щастието си остана равномерно, но градусът му се покачи почти двойно. Освен това постоянно бях в добро настроение и думите „тъп” и „безсмислено” престанаха да фигурират в речника ми. Надя и Вяра доста промениха и двама ни, така че вече не се дразнехме повече. Като се замисля, нямаше почти нищо, което да ме дразни, дори и малоумните ми съученици, които само ме забавляваха.
Но когато дойдоха топлите месеци, ние все по-рядко се виждахме, понеже те учеха за изпити.
Лятото прекарахме заедно, като реших да не работя, а вместо това да спестя парите за квартира и да си остана в общежитието и последната година – и без това не ми пречеше особено. Какво правехме, то си е ясно – забавлявахме се. При това отлично. Ходихме пак на море и то само четиримата и просто бедна ви е фантазията колко ни беше приятно без постоянната чалга и тъпи мухабети.
Научих какво е да обичаш и най-важното – да бъдеш обичан и мога да кажа само едно – прекрасно е.

И ето че и това лято си замина бързо като междувселенски кораб, извършващ полудиктеноично пропадане във времево-пространствения континиум.
Класната започна да ни мрънка още от втория ден, че и ние сме започнали с тъжкърлъците и да ги зарежем тия глупости, а да си гледаме науката, но нас слабо ни топлеше какви ги мели – още повече, че вече не зависехме от нейната милост.
Влизането на Надя в Софийския беше допълнителен стимул за добрата ми подготовка за изпита, а и Игор беше нов човек – не закъсняваше изобщо, учеше редовно и просто не можех да го позная. Вяра беше приета в Пловдивския.
Единственото което помня от дванайсети клас, са дългите писма, наситени с чувства, надежди и мечти, ученето, сладките кратки срещи и откраднатите набързо целувки и ласки преди влака да ни раздели коварно.
Още повече намразих БДЖ.
Случи се нещо, което преди година никога нямаше да повярвам че ще стане, а в осми клас – просто щях да се изсмея. Виждате ли, когато кандидатствах в Езиковата, аз имах ясен план защо го правя – щях да запиша английска филология и евентуално да се насоча към преводачество (особено днес има пари в този бизнес, стига да си добър) и то в Пловдив, където имаше подходяща специалност, а и беше близо и квартирите бяха сравнително евтини. Обаче не стана така.
Това най-малкото означаваше да се виждам с Надя още по-рядко, което вече ми беше невъзможно да понеса. Странно как, за толкова кратко време, аз се привързах към нея повече отколкото си мислех, че мога да се привържа към някого за целия си живот. След втората седмица имахме чувството, че се познаваме от години... Но стига съм ви занимавал със своите неща – още повече, че по принцип разказвам за Игор и отношенията ни с него.
Е, отношенията ни се подобриха значително. Вече почти изобщо не се карахме, понеже аз бях възприел доста от неговите виждания за света, а той бе станал значително по-сериозен и задълбочен.
За срещите си с Вяра не закъсняваше и секунда, което повлия положително и на срещите му с другите (никога не закъсняваше повече от десет минути и обикновено идваше на време).
Правехме много често купончета по квартири и разни други места и се забавлявахме отлично. Вяра беше настроена много отрицателно към пушенето и за няколко месеца успя тотално да отучи Игор от този вреден навик.
Странното е, че той не си позволяваше да пуши дори когато тя замина за Пловдив и това траеше през целия дванайсети клас – може би съществена роля изигра и значителното увеличение на цигарите (включително и на евтините, които той пушеше).
А Надя пък беше страстна пушачка и понякога покрай нея и аз си дръпвах – е, не е чак толкова лошо сега пък, нямаше да умра от една цигара. Дори понякога сам ù купувах цяла кутия, за да я зарадвам.
И какво стана накрая ли? Ами приеха ме с философия в Софийския – една напълно безсмислена и безперспективна специалност, но пък изобщо не ми пукаше, понеже философията ми е страст още от осми клас и съм изчел всички древни философи. Разбирате ли, философията може и да не е наука, както казват повечето уж сериозни учени, защото търси отговори, които не съществуват според деветдесет процента от населението, но според мен тя е единствената наука, която действително се опитва да проумее не законите на този свят, а самата причина всичко да бъде точно така както е. Освен това аз се интересувах не от някакви отвлечени формули и уравнения, а от самите хора.
Философия, психология, етика – всички те са по-близки от колкото можете да си представите. Поназнайвах малко и по трите и бях изчел доста допълнителна литература, тъй че в период от няколко години подхващах доста работи и някак си си изкарвах хляба. По-късно често водехме дидактически спорове с Надето, в които, странно защо, тя надделяваше по-често. Това са жените – трудно им се излиза на глава дори и с постулати и дедуктивни заключения.
А Игор? Е, ще спра неговата история дотук. Приеха го в Пловдив, но с каква специалност, оставям на вас да отгатнете.
След абитуриентския бал цялата ни група се раздели и всеки се запиля нанякъде. Но веднъж на месец все така продължаваме да се събираме на по биричка и лафче, за разлика от ГГ, ТК и останалите малоумни групи, за чиито членове впрочем нищо не мога да ви кажа (освен че никой от ТК не стана човек, но това пък ми беше ясно още от осми клас, тъй че не е особено важна информация).

Ами това беше. Надявам се да не съжалявате за изгубеното време и да сте открили нещо за себе си в тази, ако не особено поучителна, то поне истинска история.

Няма коментари:

Публикуване на коментар