14 януари 2010 г.

Цикъл Другите сред нас: "Игра на нерви"

– Драги слушатели, събрали сме се тук, за да...
Но преди лекторът да успее да завърши изречението си, едно масивно бюро описа идеална парабола и разби черепа му в черната дъска.
Човекът, който беше седял зад същото това бюро използва празното място пред себе си за да влезе в кръга и да отиде по средата на стаята, където всички можеха да го виждат. Никой не гъкна докато той правеше това, защото всичко бе станало толкова бързо, че не бяха имали време да го осмислят.
– Здравейте. Тъй като лекторът ни има леки проблеми и не може да говори в момента, се налага аз да го заместя. Нека първо ви се представя – аз съм Ксенон. Друго не ви трябва да знаете. И така... сега ще поиграем на една игра. Казва се игра на нерви. Правилата всъщност са много прости – аз ще ви избивам един по един, а за да се спасите, вие трябва да разгадаете целта ми... ако, разбира се, оцелеете. Има ли някакви въпроси?
В залата бе настанала гробна тишина. Някои се взираха в странния човек, който изглежда беше побъркан, а други – в двамата, опитващи се да отместят масивното бюро от лектора и да видят дали е жив. Черепът му беше буквално надробен на парчета и скоро стана ясно, че е починал на място. Ксенон направи жест на двамата да седнат по местата си.
– Това някаква извратена шега ли е? – гласът принадлежеше на младеж на около двайсет години, стоящ в далечния ъгъл на стаята.
Ксенон се обърна по посока на гласа:
– Ммм, да, предполагам може и така да се нарече. Зависи от гледната точка, разбира се.
Той сви ръката си и я разгъна по посока на младежа сякаш хвърляше нещо. На около два метра от него като от нищото се появи един нож и се заби право в челото му.
Няколко човека извикаха, а една жена, на чиято ръка се отпусна мъртвото тяло, припадна и съседът ù се опита да я свести. Възцари се паника.
Петима смелчаци се нахвърлиха към Ксенон, водени по-скоро от лудост, отколкото от смелост и веднага паднаха с отрязани глави. Петте назъбени диска се забиха в стената зад тях.
Други се наведоха, търсейки закрила под масивните бюра, а един от по-близките до вратата се опита да излезе. Ксенон веднага насочи разтворената си длан по посока на беглеца, който тъкмо бе натиснал бравата, и в същия миг той се превърна в ледена статуя, запречваща изхода.
– Всички да седнат! – извика Ксенон силно и хората го послушаха потресени. – Ако още веднъж в тази стая се възцари такъв хаос, аз изобщо няма повече да се занимавам с вас и ще ви избия до един! Май не разбрахте много добре правилата: от вас се иска не да се държите като стадо животни, блъскайки и бутайки се да си спасите жалките кожи, а да си стоите мирно и да мислите – кой съм аз и какво мога да искам. Изгубихте премного време за простотии, но все още имате някакъв шанс. Поне някои от вас...
– Но каква причина можете да имате да ни избивате! Това не е игра, не може да се отнемат просто така човешки животи! – една жена беше станала и гледаше предизвикателно Ксенон.
– Така ли? А защо не? Нима само на военачалниците и кралете е позволено това? И ако е, то приемете ме тогава като един пореден военачалник, понеже няма да сте много далеч от истината. През цялата ви история човешките животи са служели на една и съща цел и не са стрували нищо пред нея – властта. В момента моята цел е друга и за да се спасите, трябва да разберете каква е.
– Вие сте побъркан! Нима очаквате, че ние просто ще стоим и ще чакаме да ни избивате един по един, опитвайки се да разгадаем какво е наумил болният ви мозък?
– Не, аз нищо не очаквам. Аз знам, че точно така ще стане, защото просто нямате друг избор.
Жената започна да се задушава, като се държеше за гърлото, сякаш стискана от невидими ръце. Скоро безжизненото ù тяло се отпусна на бюрото.
– Това е нечувано! – изправи се един мъж на около трийсет, но в същата секунда отхвръкна към стената като засмукан от вакуум и се блъсна с огромна сила в нея. Гръбнакът му се пречупи, а мозъкът престана да функционира.
– Тишина! Да не съм чул повече нито една излишна приказка! Това е положението и вместо да се вайкате и възмущавате, можете да започнете да се държите нормално, защото търпението ми започва да се изчерпва. Колко хора трябва да умрат, за да разберете, че нямате друга алтернатива, освен да играете?
В залата отново се възцари гробна тишина.
– Така, след като духовете се успокоиха, нека ви запозная и с останалите правила. Всеки един от вас има право на един опит да разгадае целта ми. Изкажете ли мнение, каквото и да е било то, относно характера на действията ми, за вас има два възможни изхода – или умирате в същия миг, или оцелявате и... после ще разберете какво. Освен това всеки от вас има право да ми зададе по един въпрос, на който аз ще отговоря честно, ако преценя, че е добър. Ако не, човекът който го е задал ще умре незабавно. А и понеже разполагам с ограничено време и не ми се чака мозъците ви най-после да се измъкнат от летаргията в която се намират, ще убивам по един или двама от вас на няколко минути. Като изключим десетимата вече мъртви, в залата сме тридесет и осем души, така че сами разбирате, че до няколко часа ще сме приключили. Е?
Никой не гъкваше. Всички бяха осъзнали сериозността на положението и че си имаха работа не с обикновен психопат, а действително с нещо извън границата на нормалното и разбираемото за тях.
След около минута тишина, която се видя на всички като век, един мъж се престраши:
– Всички видяхме това, което направихте и знаем, че то е невъзможно. Но все пак го видяхме с очите си. Тези хора наистина са мъртви, което означава, че положението е сериозно. Вие имате сили, които ние не можем да обясним и проумеем. Сам казахте, че сте човек, слагайки се под общия знаменател – тук сме тридесет и осем човека, заедно с вас. Но никой човек не може да прави нещата, които вие правите, следователно вие не сте точно човек. За да проумеем целта ви, първо трябва да ни кажете какво представлявате и как сте станал такъв.
– Това ли е въпросът ти?
Мъжът кимна.
– Вярно е, че притежавам сили, или по-скоро способности, които вие не притежавате, но това не означава, че не съм човек. Напротив – аз съм човек точно като вас, просто природата ме е дарила с начин да развия целия си потенциал. Как съм станал такъв, това не ви влиза в работата. Нямаш право на повече въпроси. Друг? Хайде по-живо, че времето изтича...
След още минута една жена заговори:
– Целта на тази игра е да разгадаем вашата цел. След като сам поставяте това правило, приемаме, че наистина имате нещо предвид с това наглед безсмислено убиване на хора. Но какво може да е това? Какъв може да е смисълът на тази игра, след като вие казахте, че ще ни избивате един по един, независимо дали някой достигне или не до правилния отговор. Как подбирате хората, когато може всеки убит на посоки да е потенциален печеливш? Предполага се, че все пак тези, които ще спечелят ще са ви необходими за нещо...
– Въпросите ти станаха твърде много. За смисъл е твърде рано да говорим. Няма да ви кажа нищо за метода ми на подбиране, но мога да ви уверя, че никой който убия няма абсолютно никакъв начин да стане печеливш, тъй че спокойно. А че ще са ми необходими – тук уцели десетката. И между другото, вече е време за първите жертви.
След тези думи Ксенон протегна назад ръката си и светкавично се обърна на сто и осемдесет градуса, замахвайки, сякаш хвърляше нещо.
Дългото повече от метър стоманено копие се появи някъде на около петдесетина сантиметра от нищо неподозиращия младеж, който замисляше план за бягство. То проби меката тъкан на гръкляна му и заедно с набраната инерция го бутна от стола и се заби в стената, повличайки го със себе си. Мъките му траяха кратко време, но ужасните хъркащи звуци накараха двама от близкостоящите да станат и да се опитат да му помогнат. Още една жена припадна.
Но двамата още не бяха се приближили до него когато две железни звезди пробиха черепите им и се забиха право в мозъците. Умряха мигновено.
Всички замръзнаха на място и за миг дъхът им секна. Никой не се опита да помогне на припадналата.
– Така, така, така... странно как, след като тринадесет от вас умряха, вие още не сте проумели че съпротивата и състраданието не вървят в тази игра. От вас се иска САМИ да стигнете до извода и то без да се отвличате с жалки изблици на алтруизъм. Докъде ще стигнете така? До никъде – до дървения ковчег най-много. Добре знаете, че всичко, ама всичко, което правите в живота – всяко ваше действие, мисъл или дума води началото си само и единствено от дълбоко вградения и сраснал се с личността ви егоизъм. Кажете ми, защо го правите? Вие самите знаете ли? Заради общественото мнение? Някакво натрапено чувство за дълг? Какво? Не знаете! Тогава престанете, защото така само намалявате и без това малките си шансове.
– Вие изобщо не съзнавате какво искате от нас. Искате да престанем да бъдем хора и да останем равнодушни към чуждата смърт, докато сами чакаме своята собствена, опитвайки се да разгадаем нечия ненормална амбиция... Ако е така, по-добре ни избийте до един още сега – защото това явно е целта ви – а не ни мъчете, защото е ясно, че не можете да погубите човешкото в нас.
– Е, Светославе, мисля че ти си първия, който се осмели да изкаже мнение за целта ми. Браво. Това е изключително смело и похвално. Но... – Ксенон бавно вдигна разтворената си длан към говорещия – ... за жалост, грешиш.
Последната картина, която очните рецептори на Светослав изпратиха на мозъка преди да излязат от строя, представляваха стотина дълги остри шипа, материализиращи се на петдесетина сантиметра от него.
Съседът му се скри под бюрото, което започна силно да се клати под съсредоточения поглед на Ксенон и за няколко секунди, без никой действително да разбере какво става, се огъна като нагорещено желязо и се сви до размерите на футболна топка, размазвайки тялото на нещастника, който успя да нададе само един отчаян вик, преди гръдният му кош да бъде напълно сплескан.
От една дупка в уродливото дървено кълбо капеха червени капки кръв, примесена с нещо отвратително жълтеникаво...
Няколко човека отвърнаха погледи, а двама повърнаха.
– Никаква помощ, никаква съпротива и... НИКАКВО КРИЕНЕ! Искам през цялото време да имам контакт с очите ви. Не мислете, че можете да се скриете от мен. Сега животите ми ви принадлежат.
Думите на Ксенон заглъхнаха в пълна тишина. Тя трая повече от две минути и бе прекъсната от един младеж на не повече от двайсет години:
– Вие знаете всичко за нас – имената ни, слабостите ни, страховете ни, а от това, което казахте преди малко излиза и че знаете кой ще остане накрая. Защо тогава продължавате да ни мъчите? Това е неморално и извратено. Щом и без друго ще ни убиете, направете го сега, без да ни карате да преживяваме смъртта на всеки един и без да ни държите в постоянно смъртно напрежение. Вие можете да избиете за миг всички, които знаете, че нямат шанс или не са ви нужни и да оставите само тези, които прецените, че имат шанс... Защо продължавате да ни измъчвате?
– Това беше добър въпрос. Но и на него трябва да си отговорите сами. Ще ти кажа само, че си изтълкувал грешно думите ми – аз не зная кой ще познае, не зная дори дали ще има такъв, но знам кои със сигурност нямат шанс, а докато ви избивам, и останалите нещастници се показват. Следващия!
– Вие имате изключителни сили – говореше жена на средна възраст – с които можете да покорите целия свят. Но не сте го направил досега. Напротив – очевидно действате скрито, така че да не стане известно съществуването ви. Но защо се криете, при положение, че само от малкото което видяхме дотук – а нещо ми подсказва, че това е само малка част от това, което владеете – става ясно, че абсолютно никой не може да ви се противопостави? Вие имате способността да убивате хора от разстояние, само с мисъл, което може за много кратко да ви направи господар на света, но... още не сте направил абсолютно нищо в тази насока, или поне нищо видимо...
– Да – поде думите ù човекът, който стоеше срещу нея – Вярно, казахте, че не искате власт, но също така ни напомнихте, че всичко в живота е подчинено на егоизма. Вие сте човек, следователно и вашите цели са подчинени на егоизма...
– Не чувам въпрос. Разсъжденията ви са добри, но можете да си ги правите и наум. Когато някой си отвори устата, искам до минута да чуя някакъв смислен въпрос, а не само философстване, защото иначе ще се наложи да му я затворя...
– Вие също искате власт, но ако това не е просто забавление, както ни уверявате, то има нещо, което ви пречи и ви кара да търсите някаква помощ от нас. Тоест, ние сме ви необходими за нещо. Моят въпрос е: За какво?
– Вие сте надарена с голяма прозорливост, драга. Но и с твърде голяма уста. Отегчавате ме.
Ксенон впи очите си в жената, която започна да се чувства странно и неудобно под неговия нечовешки поглед. Тя се опита да отвори уста, но откри, че не може да издаде звук. Започна да се тресе и с ужас наблюдаваше как кожата ù се смъква и започва да капе по земята... първо на лицето и ръцете, после на цялото тяло... Болката бе непоносима. Обезобразената ù плът се свлече на стола. Полуразскапаните ù устни още се движеха в конвулсивни спазми...
Младежът до нея стана като попарен и се опита да избяга по-далеч от разлагащото се отвратително тяло.
– Върни се на мястото си!
– Не мога... аз... толкова е отвратително... не може ли...
– Не! Ако помръднете или станете от местата си, за вас има само един изход. Това!
Ксенон сви мускулите на китката си, придвижвайки полуразтворената си длан към гърдите и после я насочи към нещастника. Този път жълто-зеленото кълбо се появи на около метър от жертвата, но тя не можа да направи нищо, тъй като то се движеше прекалено бързо, а и страхът бе сковал сетивата ù. Кълбото се блъсна в младежа и той отстъпи крачка назад. В същия този миг през съзнанието му минаха милиони мисли за възможна отвратителна смърт.
Нищо не се случваше. Колената му трепереха, а на гърлото му се бе спряла пареща буца. Не му стигаше въздухът.
Ксенон бавно разширяваше дланта си. Никой не искаше да гледа това, което ще се случи, но понякога любопитството надвива и най-големите страхове. Хората гледаха ту разтварящата се длан на Ксенон, ту тялото на нещастния младеж. Това, което щеше да му се случи очакваше всеки, който се осмели да се мръдне от мястото си или да стане.
Резултатът скоро стана видим. Тялото на жертвата започна да се тресе, а той закрещя истерично, усетил ужасното чувство на нещо разкъсващо го отвътре. Тялото му се изду, кожата се опъваше все повече, очите му се разшириха сякаш готвейки се да изскочат... И тогава Ксенон рязко разтвори дланта си и отпусна мускулите.
Тялото на младежа се пръсна на милиарди малки парчета и покри почти всичко в стаята. Една жена получи сърдечен удар и почина. Десетина повърнаха. Някои затвориха очи и скриха лицето си с ръце.
Сърцата на всички се бяха свили, но никой не направи нищо. Никой не стана, никой не изрази протест, никой дори не помръдна. Страхът беше по-силен.
– Вие не сте човек! Вие сте животно – думите на мъжа, който бе седял точно срещу жената и бе станал свидетел на ужасната ù смърт нарушиха тишината. – Не можете да имате никаква цел, понеже в сърцето ви няма никакви чувства. Вие просто искате да убивате. Няма смисъл да търсим мотивите ви – това е все едно да питаме тигъра защо разкъсва сърната... не, по-лошо дори, да попитаме психопата защо измъчва и убива жертвите си. Вие просто сте ненормален и Бог да ни е на помощ след като сте надарен с такава сила!
Ксенон изпляска три пъти с ръце. Звуците отекваха зловещо.
– Браво. Разчувствах се от справедливите ви обвинения. Вие също имахте смелостта да изкажете мнение за целта ми. Но, за жалост, то също е грешно.
Той издаде лявата си ръка напред и я сви в юмрук. След секунда в нея се появи странна жълто-зелена ивица като от дим, която постепенно се материализираше и втвърдяваше докато накрая се превърна в извитото тяло на лък. Дясната му ръка бе малко по-назад и от нея се появи кордата, свързваща двете страни на лъка. Стрелата водеше началото си от края на опънатото въже и стигаше до едно отверстие, намиращо се над лявата му ръка. То сочеше следващата му жертва.
Всичко това стана за не повече от секунда – от изнасянето и свиването на лявата му ръка, до издърпването и отпускането на дясната. Стрелата беше толкова бърза, че мъжът няма време да реагира. Тя се заби право в челото му и той падна мъртъв.
Отново се възцари тишина. Страхът бе затегнал в хватката си много сърца. Всеки очакваше, че ще бъде следващия. Единственото спасение беше да познаят целта му, но изкажеха ли разсъжденията си на глас, рискуваха да го раздразнят, пък и останалите щяха да ги чуят и имаше опасност да познаят целта му преди тях. Така че всеки обмисляше какво точно да каже и какво да премълчи. А времето си минаваше...
Една жена в далечния ляв ъгъл на стаята от няколко минути се опитваше безуспешно да мисли, но където и да погледнеше, съзираше по някой труп. Пред очите ù непрекъснато изникваха десетките убийства, които този звяр бе извършил и щеше да продължава просто защото можеше... Защото бе по-силен и никой не можеше да го спре. Страхът бе парализирал съзнанието ù и тя не можеше да отлепи очи от зловещата му фигура. Беше съвсем обикновен, добре сложен мъж на не повече от двадесет-двадесет и две години. Никой не би предположил, че владее такава огромна сила. Ами ако не беше единствен? Защо да няма десетки, стотици като него, които се крият и не показват с нищо пред обикновените хора какво притежават, защото е ясно какво ще им се случи ако бъдат разкрити. Или може би някъде някои са били разкрити... Господи. Господи...
– Бог няма да ти помогне, жено! – Ксенон изведнъж се обърна и впи ледените си очи в смаяната жена. – Той е безсилен, а аз притежавам сили каквито никой от вас нещастници не може дори да си представи. АЗ СЪМ БОГ!
Ксенон протегна напред пръстите на двете си ръце. След секунда от тях водеха началото си десет светещи мълнии, които изпепелиха тялото на нещастницата. Тя не можа дори да отрони звук преди да се просне обгорена на земята.
– Ти не си Бог, куче нещастно! – извика мъжът стоящ до мъртвата, прескочи бюрото и се втурна към убиеца с някаква безумна решителност.
Той беше срещнал тази жена преди няколко месеца и тя бе променила живота му. Същата вечер щеше да ù предложи да се оженят, дори носеше пръстена в джоба си.
Едва стигнал на пет крачки от него, Ксенон с един жест го запрати в отсрещната стена. Когато мъжът падна на земята, гръбнакът му бе счупен на три места и той щеше да остане инвалид за цял живот... Ако оцелееше.
Ксенон вдигна ръка и тялото на жертвата се вдигна успоредно с нея. Мъжът стенеше и проклинаше убиеца на единствената си любов. Богът започна да свива бавно ръката си, при което тялото се разтресе и започна също да се свива. Когато Ксенон рязко сви ръката си в юмрук, тялото се пръсна, но кръвта и плътта продължиха да се свиват и накрая образуваха обезобразено уродливо кълбо, което падна на земята.
Всички гледаха ужасната картина като хипнотизирани, неспособни да се откъснат от нея. Никой не бе забелязал човека, който от около минута отчаяно се опитваше да отмести ледената статуя и да избяга. Ксенон дори не се обърна, а просто направи още един жест с ръка и вече всички отклониха поглед по посока на вратата. Чу се трясък. Тялото на мъжа бе долепено до вратата и плътта му бавно се срастваше с нея и с пода. След секунда от лицето му бе останала гнусна, желеподобна маса, която обаче бе запазила донякъде човешките черти. Бравата бе пробила ръката му и бе покрита с кръв и някаква отвратителна слуз. Никой нямаше да посмее да я докосне, колкото и отчаян да беше...
Отново гробна тишина. Хората не скърбяха за мъртвите, а за самите себе си, защото лудият вече бе започнал кара жертвите си да страдат.
– Видяхте ли сега? Тези нещастници умряха без да ви помогнат и грам – нито един зададен въпрос, нито едно предположение. Все едно ги нямаше изобщо. Само бяхте принудени да изтърпите смъртта им и сега техните трупове ще се разлагат пред очите ви. Е, какво да се прави – измет се среща навсякъде.
– Но вие не ни позволявате! Когато някой си отвори устата и каже, както сам признахте, нещо вярно, вие го убивате по брутален начин. Излъгахте, че всеки има право на мнение.
– Напротив. За нищо не съм ви излъгал. Разбира се, че всеки има право на мнение. И на въпрос. ЕДИН! Не понасям празни разсъждения. От вас искам само по един интелигентен и добър въпрос и едно предположение. Не го ли получа, ще следват наказания, както сами виждате. Не считам, че е толкова трудно да следвате инструкциите които съм ви дал – никаква съпротива, никакво състрадание, никакво криене, никакви опити за бягство, никакво философстване. Ако не можете или не искате да ги изпълните, ще умрете. Ти имаш ли въпрос?
– Да. Доставя ли ви удоволствие да ни убивате?
– Мммм, не особено. Такива нещастници като повечето от вас не заслужават дори смъртта, но какво да се прави – ще станат мъченици. Иначе се търпи – поне се тренирам.
Една жена се включи:
– За първи път ли правите това?
– Също добър въпрос. Не, не ми е за първи.
– Други хора познавали ли са целта ви преди? – включи се един младеж.
– ... Да.
Настъпи мълчание. Ксенон бе разкрил много неща и сега всеки се опитваше отчаяно да обобщи всичко, което бе чул и да стигне до някакво заключение.
Но непрекъснатият страх да не умреш следващата секунда не стимулира особено мисленето ти. Никой не смееше да проговори от страх да не разяри Бога – вече така го възприемаха защото в този момент той наистина държеше животите и съдбите им в своите ръце. А и никой не искаше да умре ако предположението му се окаже грешно.
Минаха две минути.
Три.
Пет.
– Какво става? Защо се умълчахте? Е, аз все пак съм длъжен да ви подсетя, че времето тече.
Ксенон издаде напред разтворените си длани и започна да върти ръцете си една зад друга, образувайки окръжности. Цялата редица намираща се пред него следеше движенията му с ужас – те вещаеха смъртта на един от тях. Въздухът пред него започна да се усуква и да добива очертания. Разположените най-близо почувстваха леко течение, устремено към тях. Ксенон въртеше ръцете си все по-бързо, а с тях и въздухът се материализираше все повече и повече... за да разкрие нещо друго... нещо ужасно...
Назъбените спирали достигнаха целта си. Беше мъжът, разположен малко вляво от Ксенон. Докато зъбците им се врязваха в плътта му и я разкъсваха бързо и упорито, жертвата не преставаше да вика, а кръвта пръскаше навсякъде.
Но не това беше най-ужасното – най-ужасното беше, че никой, дори хората, делящи едно бюро с него не помръдваха. Всички стояха, изпънали рамене и впили безумни очи в ръцете на Ксенон, които се въртяха, и въртяха, и въртяха...
И никой не помръдна докато кръвта ги заливаше цели, докато агоничните викове проглушаваха ушите им. С огромни усилия една жена се опита да не припадне, припомняйки си приятни събития от щастливото си детство... Един младеж, който стоеше точно срещу жертвата едва се сдържаше да не се скрие под бюрото, помнейки какво бе станало с последния нещастник, направил това.
Когато и последните викове замряха, отново се възцари тишина. На гърлата на всички бяха заседнали огромни бодливи буци, които не им даваха да помръднат. Напрежението беше непоносимо. Един мъж се разплака, а друг закри очите си с ръце.
А убийствата продължаваха.
Една жена изгоря жива за ужас на всички около нея, които не смееха да помръднат и едва угасиха дрехите си.
Един младеж буквално се изпари за секунди защото се качи на бюрото и се опита да се хвърли върху Ксенон.
Още една жена умря от изтичащата от очите, ушите и устата ù кръв.
А тялото на един мъж бе направено на решето от стотина широки по няколко сантиметра лазерни лъчи.
Ужасът завладя всички съзнания. Обстановката бе толкова напрегната, сякаш всичко щеше да избухне всеки момент.
– Надявам се това да ви развърже езиците. – каза накрая Ксенон. – Не?
Минута мълчание.
– Всъщност – той плъзна поглед по бюрата. – Останахте точно двадесет човека. Вече е време за последната чистка, след която ще останат потенциалните печеливши. В тази зала има десет човека които се страхуват... чиито сърца бият лудо и чиито крака треперят и чиито устни изричат молитви към Бога. Към мен! Аз знам кои сте! И сега ще умрете. Но... ще ви дам право на избор. Станете!
Четирима станаха със свити сърца. Не можеха да не се подчинят.
– Добре, направихте своя избор.
Ксенон замахна с ръка и четири глави паднаха на земята. Труповете се строполиха тежко, бутайки столовете.
– А останалите?
Мълчание.
– О, чудесно. Ще си играем на криеница значи. Мижащият съм аз, но очите ми са отворени и аз знам кои от вас се свиват в съзнанията си, молейки се този кошмар най-после да свърши. О, ще свърши, не се притеснявайте. Скоро...
Ксенон млъкна. Настъпи пълно мълчание.
В залата се носеше задушливата миризма на кръв и обгорена човешка плът. Миришеше на смърт. Кръвта бе засъхнала по дрехите на хората, по бюрата и по стените, а част от нея все още се стичаше на вадички по прозорците. Телата започваха да се вмирисват, а отсечените глави зловещо се взираха в хората с изпъкналите си, кървясали очи...
Само няколко секунди са достатъчни на човек да се побърка в такава обстановка. А мълчанието продължаваше вече половин час...
– Вие сте убиец и ще горите в ада! – извика един мъж ставайки.
Той грабна стола до себе си и го хвърли с всичка сила по Ксенон.
Столът спря на няколко сантиметра от главата му. После започна да се върти и се върна обратно с огромна скорост, приковавайки мъжа за стената. Той не можеше да мръдне нито ръцете, нито тялото си.
Ксенон започна обичайното си наказание за неизпълняващите правилата. Започна да разширява своята длан...
Докато той се занимаваше с поредната си жертва, трима от останалите се втурнаха с всички сили към прозорците. Залата се намираше на третия етаж, но тази смърт бе за предпочитане пред мъченията. А и всеки от тях тайничко се надяваше да оцелее някак си.
И тъкмо другите двама да ги последват, в мига преди прозорците да се счупят под натиска на телата им, Ксенон се обърна. Те спряха във въздуха.
– Писна ми от глупости! – в същия миг тялото на нещастника зад него се пръсна, разпръсквайки кръвта му навсякъде. Той рязко изнесе напред двете си ръце и другите двама бяха изхвърлени от столовете си и подредени до тримата смелчаци. – Ще бягате, а?
Мълчание.
– Къде ще бягате? Къде, вие нещастници си мислите, че можете да отидете? Или може би отново жалкият алтруизъм? Ако счупите стъклата хората ще чуят и ще дойдат да спасят останалите?... Добре, щом така искате.
Ксенон изнесе силно напред дясната си длан и петте тела изхвръкнаха през прозореца, чупейки стъклата.

– Сега, след като премахнахме страхливците и досадниците, да започваме.
На няколко сантиметра от стените, прозорците и дъската въздухът отново се раздвижи. Ксенон не помръдваше. След няколко секунди четири изкуствени стени от масивно желязо ограждаха бюрата.
– Надявам се, никой от вас десетимата не храни съмнения защо постъпих точно така, а не избих всички останали едновременно.
– Не. – десет отговора се сляха.
– Добре. Сега очаквам от вас отговор на въпроса каква може да е целта ми...
В залата бяха останали четири жени и шестима мъже. Започна човекът най-близо до бюрото на лектора, а останалите допълваха думите му.
– Вие притежавате огромни сили, но не сте единствен. Трябват ви доверени хора, помощници или просто други като вас, но явно не можете да привлечете такива от вече съществуващите и затова се налага да ги търсите сред обикновените хора...
– ... Сам казахте, че сте човек, което означава, че процесът на превръщане от обикновен човек в същество като вас не е особено сложен и явно можете да го възпроизведете...
– ... Но все пак хората които са ви необходими трябва да притежават определени качества. Съдейки по всичко досега, те не трябва да изпитват панически страх от смъртта, да могат да разсъждават и съобразяват в много напрегнати ситуации, да са освободени от състрадание и желание да помагат на другите.
– Нямате време за губене и затова действате бързо и безкомпромисно. Вероятно се подготвяте за някоя битка и спешно ви е необходима армия.
– Но ако приемем, че са ви необходими хора, които ще обучавате, то тогава ни излъгахте за съпротивата – на вас не ви трябват покорни овце, а такива, които да искат да ви погубят и предадат, но да ги спира единствено страхът от жестоко отмъщение.
– Да, целта ви е не просто да гледаме как ни избивате, а да ви се опънем. Да се борим за живота си, въпреки че непрекъснато ни демонстрирате превъзходството и непобедимостта си.
– Може би за да стане човек като вас, той трябва и да притежава определени качества и определен вид съзнание. Например, трябва да е много силен психически...
– ... и да е толкова коравосърдечен, че човешката смърт да не му прави впечатление...
– Вероятно това е само скромна подготовка за това, което ни предстои.
– Достатъчно! – намеси се Ксенон – Много добре беше, но започвате да се отклонявате от същността. Прави сте за всичко – на мен ми трябват хора с много силно желание за живот, а не като онези нещастници, които стояха и чакаха да умрат с позорен страх в сърцата. Вие десетимата ще направите всичко, за да излезете живи от тази зала. Дори да ме убиете ако ви се отдаде възможност. Ето това уважавам у вас и затова ще ви дам шанс... Започва вторият кръг на играта. Той се нарича „Оцеляване”.
В същата секунда Ксенон се завъртя на триста и шейсет градуса и десет полупрозрачни ивици въздух полетяха почти едновременно. Те се превърнаха в десет остриета, девет от които се забиха в стените, избегнати от хората, към които бяха насочени. Десетото се заби в човешка плът.
– Хмм, не е зле. Но не забравяйте, че допуснахте огромна грешка – станахте. А знаете какво чака тези, които нарушат заповедите ми...

Залата се превърна в бойно поле. Навсякъде хвърчаха шипове, остриета, светкавици, огньове и жълто-зелени кълба. Един след друг, десетимата избрани измираха – първо ранявани от някое острие или спирала, а после довършвани...
Изведнъж всичко спря и утихна. Бяха оцелели четирима мъже и две жени.
През това време Ксенон се бе насочвал към един от ъглите на стаята като по пътя си прескочи две обезглавени тела и ритна една полуразложена обезобразена глава. Когато стигна ъгъла, каза:
– Добри сте. Дори по-добри отколкото очаквах. Втори кръг.
Бюрата и столовете се разтресоха и започнаха да се движат. Краката им зловещо стържеха по застлания с плочки под...
Всеки остър предмет се превърна в смъртоносно оръжие. Вместо прикритие, бюрата и столовете представляваха още по-голяма заплаха с непрекъснатото си бързо движение.
Един от мъжете бе затиснат в ъгъла от едно бюро. То бавно го притискаше докато един стол описа сложна дъга, завъртайки се на петстотин и двайсет градуса и спука черепа на жертвата. Бюрото довърши останалото...
Две от кървавите остриета се измъкнаха от труповете и нараниха един мъж и една жена, които не успяха да ги избегнат.
– Достатъчно! – извика Ксенон и всичко спря. Предметите паднаха на земята, а бюрата и столовете престанаха да се движат.
Той даде време на ранените да се превържат и каза кратко:
– Следва последният етап. – всички лампи едновременно угаснаха и настана пълен мрак. – Лампите ще светнат отново в мига, в който останат да туптят сърцата само на двама от вас и нито миг по-рано.
Тишината за пореден път надвисна над всички. Никой не помръдваше. Неочакваното угасване на светлината и странните думи на Ксенон объркаха всички.
– Естествено, ще ви помагам да се откриете, понеже не е честно аз да виждам идеално всичко в тази зала, а вие – нищо. Но, разбира се, имайте предвид, че може и понякога да послъгвам, за да стане по-интересно. А и ще има кратки проблясъци светлина, през които за секунда ще можете да видите всичко около вас, преди тъмнината отново да се спусне навсякъде... Е, нормално е и след като аз ви помагам, нещо да ви пречи. В случая това нещо ще е в самите вас. Мислите, че сте надживели детския си страх от тъмното? Помислете отново...

Ненормалник! Нищо не виждам. Господи, сега пък и ще трябва да убивам. Не... не мога. Но нима имам някакъв избор – или аз, или те. Този умопобъркан беше достатъчно ясен – няма да излезем оттук докато не умрат трима от нас. Има само един начин това да стане... Ох, по дяволите, живее ми се!

Да, чудесно. Сега пък на тъмно! Не му ли стигнаха десетките трупове, светкавиците, кълбата, ножовете, подвижните мебели и останалите простотии? Офф, ще се мре. Това е ясно. Ами дай поне не да си отида сама...

Гадост! И сега съм в неравностойно положение с другите. Не стига, че съм жена, ами и ранена при това. Нямам никакъв шанс. Дали полицията ще дойде навреме? Да бе, друг път... Пък и да дойде, какво? Този ненормалник тук е безсмъртен направо, кучето му с куче! Трябва да се скрия. Но къде? Ех, ако и аз можех само за миг... за миг да притежавам такава сила...

Така, каква е ситуацията? Ранен, изтощен и психически нестабилен. Шансовете ми не са особено големи, но тъмнината е на моя страна. Силите ни се изравняват. Трябва да използвам всички предимства, които ми дава мрака. Първо, да потърся някакво оръжие...

Какво правя тук? Както и да е, малко е късно да си задавам този въпрос сега. Повече ме интересува как да се измъкна, а изглежда има само един изход – да убивам. Ясно е, че не мога с голи ръце да преборя мъж, а едва ли ще успея да открия ранената, която или се е скрила, или вече е мъртва. Дали да се скрия и аз? Но какъв е смисълът. Нали и без това един от тях ще остане и... ще ме открие... По-добре е да докопам някой нож или най-добре онова копие. Хмм, май беше натам...


Ксенон наистина виждаше всичко, понеже бе преминал в инфрачервения диапазон. Тези жалки същества го забавляваха много – мислеха се за господари на света, а ако някой отнемеше скъпоценните им очи или светлината, без която те им бяха непотребни, се превръщаха просто в жертви. Като онези, които бе избил досега...
И, въпреки че се мислеха за големи човеколюбци, опреше ли ножа до кокала, всички бяха готови да убиват, за да оцелеят. Не че имаше нещо лошо де, напротив – тези, които се примиряваха със смъртта бяха още по-нищожни и нещастни; те не можеха да станат като него. Богове!
Веднъж на няколко минути, той осветяваше стаята ту със светещо кълбо, ту с по някоя бърза светкавица, разкривайки винаги твърде недостатъчна част от обстановката, за да се ориентират „играчите”. Освен това ги объркваше с фалшиви предупреждения:
– Яворе, внимавай! Зад теб!
или:
– Маринче, къде си тръгнала с този нож като точно пред теб стои смъртта ти...
Няколко ножа полетяха на различни страни. Един-два стола бяха използвани като оръжия и едно бюро – преобърнато. Но за около половин час стана само една истинска схватка при която един от мъжете беше убит.
Ксенон не се надяваше да се избият взаимно. Беше подготвил друг метод за пресяване на достойните, но реши първо да ги поизпоти и да види докъде биха стигнали, за да живеят. Резултатът му хареса.
– Някои не играят честно и се крият. Но както и да е, от това, което съм ви подготвил, никой от вас не може да се скрие.
Лампите засвяткаха и угасваха непрестанно, създавайки накъсани образи на залата. Време беше да излязат наяве най-лошите им страхове...

Всеки човек има по някой добре забравен и скрит страх от детството. Я някое чудовище, с което съзнанието му е запълнило тъмнината, я някое истинско събитие, което го е травмирало докато е бил много малък. Ксенон имаше силата да отключва тези страхове и знаеше, че всеки като него я притежава и ще я използва без да се поколебае и миг. Това беше последният и най-важен тест.
След няколко минути залата се изпълни с истерични викове, звук от хвърляни столове, преобръщани бюра и дращене с ножове и нокти по стените. Всички изпитания досега бяха истински, колкото и странни да изглеждаха. А тези създания не можеха да бъдат убити, защото те съществуваха в самите съзнания и се подхранваха от техните страхове. Бързото редуване на светлина и мрак ги правеше още по-ужасни и неуловими.
Раните, които нанасяха не само на съзнанието, но и по телата на създателите си обаче, бяха истински. И кръвта беше истинска, и разкъсаната от ноктите и зъбите им плът. Никой не можеше да избяга или да се скрие. Те не можеха и да бъдат убити или дори прогонени.
Четиримата оцелели в този момент предпочитаха да бъдат в ада, отколкото в тази зала. След около час, изпълнен с болка, страх и ужас, двама от тях предпочетоха покоя, който смъртта щеше да им донесе и престанаха да се съпротивляват. Те бяха разкъсани от творенията на собствените си съзнания...

Лампите светнаха и двамата оцелели видяха Ксенон, който се беше облегнал на отсрещната стена.
– Поздравления. Вие спечелихте. Преминахте всички изпитания и се оказахте достойни. Но тъй като времето доста напредна, ето сега няма да ви обясня всичко... пък и не ми се занимава с още двама нещастници. Все пак ще ви уведомя, че вие всъщност не ми трябвате, а ми е необходима единствено вашата ДНК.
Ксенон издаде напред разтворената си длан и я спря във въздуха, все едно срещаше някакво препятствие. Въздухът се раздвижи и започна да трепти, образувайки тънка стена, простираща се по шестте стени на залата. Тя се придвижваше бавно и щом се допреше до човешка плът или кръв, те се изпаряваха.
Стената достигна до другия край на залата след малко повече от минута.
Никой от тях не пророни и дума когато стената достигна допрените им до черната дъска тела. Само очите им се взираха безпомощно в причинителя на всичко това и последното, което видяха бе облака от жълто-зелена светлина, в който той изчезна...

Няма коментари:

Публикуване на коментар