12 януари 2010 г.

Емпат

Знаете ли какво означава емпат? Това е човек, който частично улавя по-силните емоции на другите.
Аз не съм емпат.
Предполагам мога да се нарека пълен емпат, но и това определение е неточно. Аз улавям ВСИЧКИ емоции на хората и преживявам всичко точно като тях. Не говоря само за тези, които имат външен израз – силен гняв, страх, болка – а и за скритите, вътрешните – за тези, които емпатите не могат да усетят. А има и нещо повече...
И какво? Какво ви интересува вас? Не знам – предполагам нищо, макар че много скоро ще ви засегне лично...
Но аз ще ви разкажа... ще ви разкрия тази несправедливост, която ми беше нанесена. Не мислете, че търся съчувствие – не е така. Не ми трябва помощта ви, пък и да искате, няма как да ми помогнете. По-добре помогнете на себе си. Пък и няма да е зле все пак някой да ви обясни какво става в действителност.

Детството ми беше истински кошмар. Хиляди чувства, които не разбирах. В началото дори не осъзнавах, че не идват от мен. Преживявах мъките и радостите на всички дечица, с които си играех. Разревеше ли се някое – и аз заплаквах веднага след него. Беше ми весело само когато всички други се радваха – а това ставаше много рядко, така че цялото ми детство премина в безсмислена тъга и депресия, причината за която на всичкото отгоре ми беше неизвестна. Престанах да си играя с децата в момента, в който се научих да проявявам собствена воля – тоест след като нашите ме слагаха в басейнчето с пясъка и си отиваха, аз просто ставах и избягвах (тоест излазвах) по-надалеч от всички. Любимото ми място за криене беше в едно храстче, където притисках силно с ръце гърдите си – понеже бях направил връзката, че там се появяваха чувствата, аз се опитвах да ги набутам обратно, да не им позволя да излязат и да ме мъчат.
Когато нашите дойдоха по-рано един ден и ме откриха там, много се уплашиха. Още помня чувствата им – толкова бяха силни, че ме заляха като мощна река и аз се разревах като заклан, възприел страха да не ми се случи нещо като мой собствен. Докато ме връщаха вкъщи, притеснението се засили, като същевременно страхът не отслабваше – и съответно моят рев. Започнаха да обсъждат нещо, което аз не разбирах – изведнъж заговориха с твърде много непознати думи. Но усетих че бяха объркани и се колебаеха какво да направят.
Майка ми напусна работа и ме спряха от детска градина. Стоях си вкъщи до седмата си година. Разбирайте ме буквално – аз изобщо не излизах от къщи когато това зависеше от моето „Не!”. И можете ли да ме вините – вече бях започнал да свиквам с чувствата на родителите ми и ме беше страх от онази река, която се стичаше по улиците и която, веднага щом ме изведяха някъде, ме заливаше с пълна сила с поток от гняв, ярост (чувства, които не познавах), страх, болка, колебание, тъга, отчаяние, силна радост и цяла гама други, които не можех да назова, защото не знаех думите за тях. Освен това безпогрешно познавах кой е „лош” и кой е „добър”, макар че това също бе относително, защото „добър” за мен бе този, който по природа бе весел, общителен и изпитваше положителни чувства към децата и в частност към мен. И понеже бях доста ревливо и странно хлапе, възприемах почти всички хора като „лоши” и се дърпах като агне на заколение всеки път щом майка ми ме изведеше по улиците за ръка.
Но ето че започна училище и нямаше къде да бягам. Всъщност, в началото имаше, но след като ме хванаха и ме окъпаха в поток от: недоволство, страх, загриженост, разочарование дори малко ярост, аз реших че бягайки само влошавам положението.
До края на годината вече всички ме считаха за откачалка. И това не си го измислям – чувствах го всеки ден. Подигравките можех да търпя, това не е чак толкова трудно – просто не им обръщаш внимание или отвръщаш по същия начин – но чувствата, които ставаха и мои... Нямате представа колко много се презирах понякога, колко много се мразех и каква злоба изпитвах към себе си! А съзнанието, че това не е нормално не ми даваше мира. И така, проблемът ми се задълбочи.
Какво прави човек, който изобщо не цени живота си или самия себе си като личност? Първо – престава да го интересува всичко свързано с благополучието, успеха или щастието му. Ученето за мен се превърна в омразно задължение – дваж по-омразно, защото то ме свързваше с мъчителите ми. Вече бях осъзнал, че емоциите не идват от мен, но все още ги възприемах като свои и не можех нищо да направя по въпроса. В мое любимо занимание се превърна скачането от високи места – имаше един фонтан с три различно високи басейнчета; гаражи, даже ниската част на училището и колоните на вратата. Това ми харесваше, защото ми даваше някакво чувство за превъзходство над тялото и подсилваше волята ми. Не знам дали сте го изпитвали, но ако се каните да скочите от високо, или да прескочите нещо което тялото ви счита за над възможностите си, се появява едно сковаване на жилите, съпроводено с леки тръпчици. Общото чувство е сякаш нещо те спира, нещо те дърпа... като че ли краката ти изведнъж се гипсират. Това чувство ме опияняваше, защото идваше от мен и ме изпълваше с гордост, тъй като никой от съучениците ми не смееше да прави нещата, които аз правех.
В началото само махваха с ръка и не ме поглеждаха, но когато местата започнаха да стават по-високи, един по един идваха да ме гледат. Понякога чувствах даже възхищението им, но повечето пъти бе удавено или в злоба или в омраза и желание да гледат как падам и се наранявам лошо. Прякорът ми Ненормалния си остана, но вече не го използваха толкова често колкото новия – Скакалеца.
Скоро се наложи да престана защото не исках да им доставям никакво удоволствие, пък и един от тях ме обади на чистачката и усетих, че може да се стигне до втори разговор на осем очи с нашите и директорката, което не представляваше особено приятна алтернатива.
След училище отивах на един строеж, където, след като се уверявах че съм сам, скачах откъдето ми падне. Как обожавах тези кратки мигове на радост, че чувствам нещо свое, което идва от мен и си имам тайно занимание! – разбира се, не казах на родителите си, защото имах някакво чувство че щяха да ми забранят.
Обаче те и без това скоро научиха. Как точно – не разбрах. Вероятно някой „загрижен за мен” (или по вероятно загрижен да ми отнеме и малката радост в живота) услужливо ги беше информирал. Естествено, забраниха ми и това и когато продължих да отивам, те дойдоха един ден и ме прибраха насила. Цяла седмица стоях вкъщи и ме заливаха с потоци ту от яд, ту от отчаяние и объркване, ту от страх за и от мен.
Тази терапия ми подейства много ободрително – вече научих, че е необходимо да правя ВСИЧКО, което нашите или другите ми кажат, защото в противен случай нямаше да ме оставят намира и щеше да ми става все по-зле и по-зле... докато накрая – какво? Не знаех, но и не ми се щеше да науча.
Върнах се на училище още по-тъжен и отчаян. Всички ме мразеха и ненавиждаха – и съучениците, и учителите, и директора, дори родителите ми бяха започнали да охладняват и ми отнемаха малките радости. Всички бяха против мен. А потокът от чувства не само че не спираше, но и се уголемяваше.
Не можех да издържам! Това не беше живот. Започнах да се наранявам, за открия отново спасение в болката... пък и събирах воля за последното нараняване, защото открих, че ме беше страх да свърша веднъж завинаги. Не че ме беше страх от онова „после” (знаех какво има там – покой), нито заради лицемерното християнство (що за милостив бог би ми причинил това!), а просто защото ръката ми се разтреперваше когато държах ножа, а бях се заклел да не се качвам на високи места.
Родителите ми, естествено, се разтревожиха още повече при вида на раните. Не направих опит да им обясня какво ми е, защото бях осъзнал, че никой друг не усеща чувствата като мен, а думите не ми стигаха... Започнаха да ме мъкнат по психиатри, лекари и всякакви такива хора.
В началото мълчах, затворен в себе си. Но накрая ми писна и описах на човека с очилата, който ме гледаше „компетентно” точните му чувства в момента:
как го интересувах по-малко от паяжината зад шкафа, а киснеше тук по цели часове само за да обира парите на нашите и че съученикът ми Гошо Тъпото би ме лекувал по-добре от него, защото поне малко му пукаше за мен, пък и ако не друго, то поне не беше толкова безочлив, че да взима пари за нищо.
Разбира се, той не се зарадва. Обля ме с ярост, обида, но между тях се четеше и малко страх. Обяви ме за „специален случай” и цяло лято ме мъкнаха по санаториуми и други такива огромни бели сгради със зелени стени, направиха ми един милион изследвания и накрая ме върнаха на родителите ми „излекуван”, след като бяха прибрали всичките им спестявания до стотинка.
Всъщност всичко това не ми помогна по никакъв начин, освен като ми показа че понякога лицемерието е точно толкова необходимо колкото честността. Накрая им казах това което искаха да чуят и се държах така както чувствах че искат да се държа. Това ги успокои и ме пуснаха.

Пети клас започнах с нови възгледи за живота. Бях преместен в друго училище и реших че трябва още отначало да си извоювам уважението на съучениците, за да не стане твърде късно после и да съжалявам.
Отново не споменавах и дума за чувствата си, а когато някои – дочули от предишните ми съученици – се опитваха да ме бъзикат, аз ги слагах на мястото им или с думи, или... по друг начин. Първата година единствените ми проблеми бяха с дисциплината – наказаха ме три пъти за побоища, но аз не съжалявах за нищо. По-добре малко зло в началото, за да си спестя кой знае колко унижения и евентуално по-жестоко отмъщение накрая. Всичко минава и се забравя.
В началото учех много и не излизах изобщо, затова си спечелих славата на особено прилежен ученик. По всичко имах шестици и отмих лошото впечатление от първата година. Бързо станах любимец на всички учители, защото правех точно каквото ми кажеха без да се оплаквам и в мига в който го поискаха – това бе станало мотото ми в живота за да оцелея.
Но както казва една народна мъдрост: „Слънцето не може да огрее всички”. В края на шести клас, когато имах зад себе си две безупречни години – нула неизвинени отсъствия, нито една забележка – пълни от горе до долу с шестици, похвали и грамоти от олимпиади и състезания, онази зелена река, която вие усещате само частично и наричате злоба и завист отново потече към мен. Но най ме дразнеше лицемерието – защото всеки ми се подмазваше и ми се правеше на приятел, за да му подсказвам.
Знаете ли какво е да ти се налага по цял ден да стоиш на чина, когато непрекъснато те заливат вълни от злоба и завист?
Знаете ли какво е да се опитваш да внимаваш в урока и да се опитваш да го запомниш когато отляво или отдясно чувстваш как всички те мразят и искат да се махнеш от класа им?
Знаете ли какво е да се изправиш пред учителката и да се опиташ спокойно да разкажеш новия урок, когато чувстваш че съучениците ти тайно се надяват да сгрешиш и да станеш за смях на всички?
Знаете ли какво е да търпиш, да гледаш, да разговаряш и дори да се усмихваш на пълни двуличници, които в момента на появяването ти излъчват злоба и омраза; които вместо да се радват на успехите ти и шепнейки лицемерните си поздравления, те заливат с потоци завист?
Е, изобщо не е приятно!
А най-лошото бе, че нямаше с кой да споделя, понеже нямаше никой като мен... понеже никой не ме разбираше и отворех ли дума за това, старите подигравки мигновено щяха да зазвучат на нов глас.
Така беше през тези три години и аз не можех нищо да направя за да го променя. Просто се примирих, както правех винаги. Цялото винаги е по-силно от единицата и ако искаш да оцелееш, трябва да се съобразяваш с масата. Този закон на конформизма научих още незавършил основното си образование.
Но не мислете че това бяха единствените ми проблеми. Имаше още един. Той се наричаше Здравко.
Всяко училище си има по един хулиган, вандал и побойник. Нашето си имаше Здравко. Той беше с една глава по-висок от мен и къде-къде по-силен. Ходеше на фитнес или там какво беше, имаше си щанги вкъщи и общо взето освен да яде и да блъска, не правеше нищо друго. Пушеше и пиеше, но това не се отразяваше кой знае колко на формата му – Здравко бе здравеняк, як и здрав като бик, а и по интелигентност незначително изпреварваше малкото на кравата.
Не изпитваше капка завист към мен – ние с него бяхме най-добрите, но в различни сфери. Не ме мразеше. Изобщо не беше лично – просто ми се носеше славата на такъв дето локалните биячи не закачат, което значително застрашаваше реномето им, пък и това на всички побойници в училището, включително и самия него.
Здравко не нарушаваше нормалния репертоар на побойниците – вземаше ми парите за училище (докато не се усетих и престанах да си нося), побиваше ме отвреме-навреме, нали знаете, нищо необичайно. Даже и не ме обиждаше чак толкова – изобщо държеше се почти нормално и бях започнал да свиквам, когато един ден ми съобщи, че ще ми смъкне кожата от бой. Когато го попитах защо, той отвърна в стила на всеки бияч – Защото така!
По принцип бих се съгласил да ме попилее от бой, за да не нарушавам конформистката си философия, но знаех, че родителите ми вероятно ще се поинтересуват защо съм се върнал от училище с десетина синини, счупени ребра, ръка и крак – нещо, което не се съмнявах че ще се случи, защото Здравко винаги изпълнява обещанията си – и побоя на Здравко ще ми се стори като детска игра.
Но всъщност нямах представа как да предотвратя откарването си в болница, затова отидох на уреченото място в уречения час. Може и да ви се вижда леко малоумно да се явиш на среща, след която знаеш, че със сигурност няма да си същия човек във физически смисъл, но това е защото не познавате Здравко. Ако не отидех, щеше да стане сто пъти по-лошо. Да се защитавам дори и не мислех – това само щеше да ми докара повече рани и повече счупени кости.
Той ме чакаше небрежно облегнал се на едно дърво. Направи ми знак да се приближа и аз се приближих. На учтивия ми поздрав отговори с един хубав прав десен в ченето, който ме изненада до такава степен, че се изтърсих на земята. Когато започна да ме рита обаче, реших че няма да издържа.
Как стана това не зная. Предполагам подсъзнанието ми е реагирало само и всичко е станало от само себе си. Помня единствено, че в един момент усещах масивната му кубинка на гръдния си кош, а в другия той се държеше за главата и пищеше истерично. Помня и как изведнъж изпитах чувство на превъзходство, на ярост и желание за кръв.
Изтупах се и станах. Това не бях аз. Искам да кажа – действително тялото ми извърши следващите действия: моят крак го риташе, юмрукът ми счупи пет негови зъба и се оцвети в кръвта му, моето задъхано тяло го гонеше по поляната, докато не се измори, моите очи наблюдаваха как се препъва и се омазва целия в кал, но... някак си имах чувството, че наблюдавам всичко това отстрани. Или по-скоро, че чувствата които ме водеха не бяха мои, а нечии чужди.
Мина много време докато проумях какво бе станало. Бях участвал в един обикновен процес на „смяна на емоции” – неговите се бяха пренесли у мен и обратното. По-късно го владеех до съвършенство.
След този случай всички се отдръпнаха от мен и дори престанаха да се събират на групи в голямото междучасие, за да ме блъскат в стената.
Завърших с отличие и влязох в една от престижните гимназии – уж де, всъщност дните ù на величие си бяха отишли заедно със сериозните ù даровити ученици.

Но преди да започне новата година в нея, се случи нещо, което промени всичко – и светогледа ми, и мен самия, и живота ми изобщо.
Какво толкова стана ли? Ами влюбих се. Вероятно и вие като родителите ми не отдавате кой знае какво значение на този факт, като се има предвид че бях на не повече от петнайсет години, но любовта ми се различаваше от тази на връстниците ми. Знаете ли как обича човек като мен? Едва ли.
Представете си че можете да чувствате стотици пъти по-силно от останалите хора. Че можете да съпреживеете абсолютно всяка емоция на любимия си – да бъдете радостни, когато той е радостен или пък да ви боли когато него го боли. И да не правите всичко това насилено и за да му угодите, а защото то е в самите вас.
Аз, който не проронвах и сълза когато ме пребиваха, който издържа без да откачи безкрайните потоци злоба, омраза, ужасните подигравки и презрението, вкоренено в самия него... същият аз плаках, когато на нея ù се плачеше и танцувах когато на нея ù беше весело. Аз, затвореният в себе си, вечно свитият и незабележим разцъфнах като цвете под лъчите ù. Подобно слънчоглед обърнах поглед право към слънцето в очите ù и поглъщах животворната светлина.
Тя ме събуди за нов живот. Но и тя ми го отне.
Не ме обичаше.
И това не се дължеше на факта, че е по-голяма. Не се дължеше и на факта, че нещо в мен не ù харесваше. Не, просто ме възприемаше като приятел.
Мен това положение ме удовлетворяваше – никога не бих поискал нещо повече от това да стоя до нея, за да поглъщам светлината ù. Вие не знаете какво чувствах, защото не можете – не сте като мен! Тя излъчваше! Излъчваше направо в сърцето ми доброта и красота. Тя излъчваше любов. Най-чистата любов!
Но проблемът беше в самата нея. Характер може би или светоусещане – има ли значение? Чувстваше се затворничка в нашия малък град... в нашата малка държава, в която цареше анархия и където животът не беше честен. И замина.
Не можех да направя нищо освен за сетен път да се примиря. Болката от загубата ù беше непоносима. Нищо, нищо не можеше да я заглуши, защото нищо не беше по-силно от нея. Тогава всъщност престанах да бъда роб на способността си, а поех контрола върху нея. Не мислете, че това се дължи на особена воля – начинът ми на живот и условията не благоприятстваха за развитието на такава. Чисто и просто осъзнавах алтернативите: или се затварям в себе си и чакам болката да ме довърши, или се разтварям и доразвивам започнатото от нея.

Осми клас отново започна в нова среда. Но този път вече бях свикнал с промените, преслушах (или по-точно е да се каже „пречувствах”) всеки един от съучениците си и бързо прецених с кои да се сприятелявам и от кои да очаквам проблеми. Поведението ми по-нататък се подчиняваше на тези впечатления и целият ми престой в гимназията протече без особени произшествия. Същото важеше и за учителите, на които също толкова бързо влязох под кожата.
След като си разчистих пътя, цяла година работих за изработване на име и реноме, за да ми останат четири спокойни години за усъвършенстване – защото аз вече бях започнал да осъзнавам какви огромни възможности откриваше пред мен тази дарба.
Разбира се, още тъгувах. Болката се бе впила в мен и ме дълбаеше бавно, но тя не ми пречеше, а дори напротив – връщаше ме към действителността, пък и представляваше масивна и непоклатима опора в океана от чувства, в който правех първи предпазливи загребвания.
Три години – до лятото на моето пълнолетие – прекарах в опознаване на това, което бе в мен и се подготвях за овладяването му. През тези три години се случиха много неща, повечето от които бяха странни и засягаха почти единствено хора, опитали се да ми навредят по някакъв начин. Така и не се разбра кой им причини всичко и случаите им и до днес остават открити...
През тези години от възмъжаването ми, аз опознах света е хората от друг, съвсем различен ъгъл. Местата се размениха – престанах да бъда слабия и унижавания и минах от страната на силните. Дори бях нещо повече от тях – подчинител на силните. Това положение ми харесваше, но не исках нито да причинявам болка (насочвайки отрицателни чувства можеш да увредиш трайно мозъка на човек), нито да правя проблеми на хората. Положих доста усилия да си намеря приятели, но си останах затворен и не особено общителен. Преценявах хората за секунди и много, много рядко грешах.
Що се отнася до влюбване – в сърцето ми нямаше място за друга, нито можех да издържа повече болка. А самотата ме разяждаше отвътре. Толкова години изминаха и никого не почувствах достатъчно близък, за да му разкрия тайната си. След няколко разочарования се отказах да създавам и поддържам приятелства – нямаше смисъл да се наранявам; пък и за какво ми бяха хора, които винаги щяха да си останат чужди: без да могат, без да им позволя да стигнат до сърцето ми? За нищо.
Вървях по пътя на живота сам, но никога не свикнах със самотата.
Мечтаех единствено за някой като мен, за някой който да ме разбира. Останалите – съученици, непознати, близки, дори учители и родители – възприемах просто като „другите”. Те не ме интересуваха, защото и аз не ги интересувах. Съсредоточих се върху себе си и усъвършенстването си.
До това паметно лято преди дванайсети клас бях развил всички страни на дарбата си, за които можех да се сетя.
Размените не ми костваха никакви усилия и ставаха мигновено.
Отблъскването – както го наричах – се получаваше почти всеки път. То се състоеше в излъчване във всички посоки на изключително силни импулси на страх. Всяко съзнание ги възприемаше различно, защото те действаха директно на онзи дял от мозъка, в който се натрупват страховете на човек. Практикувах го само нощем – всъщност тъкмо тогава ми бе необходимо – защото тъмнината бе нужна за да подейства внушената представа. Правех ли го денем, можеше да се получи несъответствие между внушеното и реалността, и ако тласъкът бе по-силен, можеше да се стигне и до мозъчен удар на приемника. Действието му? Какво правиш когато те е страх до смърт? – скъсваш се от бягане!
Можех и да действам целенасочено върху определено съзнание, само че се налагаше да се съсредоточа, да извикам съответното чувство у себе си и, след съответното усилване, да го изпратя на обекта. Всичко това ми отнемаше твърде много време и беше адски неефективно, освен в особени ситуации, понеже се случваше и да не улуча този който исках. А веднъж внушено, чувството – в зависимост от силата – помрачава всички останали и няма как да се „поправи”. Възможно е дори да остане за цял живот.
Внушаването на инстинктивно доверие и симпатия към личността ми изобщо не влиза в сметката – то ставаше автоматично, без дори да го искам.
Вижте, с писането имах сериозни проблеми в началото. Може би защото подходих неправилно. Подцених се, защото през целия си живот бях изразявал мислите си предимно с чувства, които някак си много трудно се нагаждаха със суровата строгост на думите и не можех да ги изразявам. Цяла година се мъчих да изразя просто усещане и накрая ми писна.
Щях да зарежа всичко, но се сетих за първата ми любов – още тогава щях да пропиша, ако виждах някакъв смисъл в това и ако бях малко по-отворен и имах повече вяра в себе си. Винаги ми е много лесно да извикам дадено чувство и да го усиля до максимална степен както вие увеличавате... телевизора например. На дистанционното в съзнанието ми имаше и контраст, и яркост, и сила, и наситеност... и аз все по-умело си служех с него. И когато извиках онова нежно, меко и приятно чувство... думите просто потекоха от мен като река.
Писах, писах, писах – някои неща оставях, други унищожавах, защото не се бяха получили истински (в началото въображението ми пречеше добавяйки на своя инициатива разни детайли или направо изопачавайки всичко) докато накрая свикнах и с това. Вече можех да изразя всяко чувство, всеки нюанс, всеки трепет... Е, хайде, леко преувеличих. Все още имаше особени силни чувства, за които не ми достигаха думи, но едно лято прекарах в безспирно четене – което ще рече, че четях по цели дни без да върша нищо друго; свършеше ли една книга, аз моментално си вземах друга – и това пообогати езика ми. Но на мен не ми трябваше чак такова майсторство... Засега.
През тези безгрижни години аз открих призванието си и смисъла на своя живот. Смисълът – Живеех, за да чувствам. А призванието – Съществувах, за да описвам чувствата си.
Ученето? О, с него се оправих много лесно. След втората година навика си каза думата и аз възприемах учебниците като хора, а уроците в тях – като техни чувства. Всяко чувство си имаше нюанси (изречения) и особености (думи), които носеха смисъла му. Почувствах ли веднъж този смисъл, останалото бе лесно.
Но несъмнено най-доброто ми постижение бе избирателното чувстване. Тоест, можех да заглушавам някои чувства и вече не бях насочен навсякъде едностранен приемник, а прецизен приемо-излъчвател. Ако не исках да ме заливат вълните от злоба и завист, просто „си запушвах ушите” и се затварях.
Радвах се на живота с всяка своя клетка. Поглъщах лъчите на слънцето, заедно с не по-малко необходимите ми чувства. А чувствата – те струяха навсякъде. Оставаше ми само да ги филтрирам.
Например, имах нужда от любов – няма проблем, по улиците беше пълно с влюбени двойки. Достатъчно бе да вървя край тях и да поглъщам искрените и чисти чувства. Или пък сядах на пейката зад тях. Е, понякога чувствата не бяха чак толкова искрени или пък бяха смесени... в някои случаи отивах при един от двамата и му казвах нещо от рода на:
– Миличка, той не те обича, с теб е още само защото го е страх да скъсате.
Понякога ме гледаха учудено и прихваха да се смеят, а друг път „той”-ът ставаше с намерението да изтупа тениската ми, но без особени усилия го парализирах със страх и усилвах чувствата му към „другата”. В повечето случаи той си признаваше и получаваше силна плесница за награда.
Не очаквах благодарности. И това бе добре, защото никога не ги получавах.
Може и да ви се стори чудно защо си правех този труд и защо се бърках в чуждите животи, които изобщо не ме засягаха. Там е работата, че мен наистина не ме интересуват хората като такива, но чувствата... Чувствата трябва да са истински! И точно това съблюдавах аз като единствения способен да ги улавя.
Или пък ми трябваше щастие – просто се насочвах към най-близкото хлапе. Колкото по-малко, толкова по-добре. Разтварях изцяло душата си (не мога да намеря по-точно сравнение, което да разберете) и поглъщах радостта. Разбира се, случваше се и детенцето да се слиса от външната намеса и да падне, което водеше до истеричния му рев и преувеличената му болка... предаваща се усилено на мен. Е, и аз плаках истерично няколко пъти, но това е друг въпрос и не ми се обсъжда.
Това бе подаръкът ми за самотните дни и нощи.
Нагонът и сексуалността не влияеха почти изобщо на мисленето ми. Не изпитвах абсолютно никакво влечение към жените – освен като източник на чувства. А тези чувства можех да получа и без тяхно съгласие – следователно, не ми бе необходимо изобщо да общувам с тях.
Всъщност, бях си щастлив по своему и нищо не ме притесняваше – освен онова парливо чувство на самота и отчужденост от всички и всичко. Отчуждеността я приемах някак си – никъде не е казано, че непременно трябва да си с другите. Но самотата... тя беше като малко трънче, заседнало в петата ми. На всяка стъпка – лекичката дразнеща болка, от която не можеш да се отървеш.
И след като навърших осемнадесет, самотата и неразбирането престанаха да ме тревожат, защото се появи нещо много по-важно от тях.

Вървях си спокойно по улицата. Беше късна вечер. Всичките ми сетива бяха задоволени, затова се бях затворил и престанал да приемам. Към мен от всички страни долиташе приятно сиво безразличие. И изведнъж – ярко червено: страх, болка, зов за помощ. Затичах се натам, понеже всичко, което бе толкова силно, заслужаваше вниманието ми.
В една тъмна и скрита улица двама мъже се бореха с една жена. По алчните им погледи не бе трудно да се отгатне какво искаха от нея. Пратих и на двамата един средно силен импулс и след секунди те вече бягаха през глава.
Приближих се бавно. Сетивата ми бяха разтворени докрай. Очаквах да усетя бавно нарастващо спокойствие и сигурност на фона на отслабващия страх и нервност. Нищо такова. Пред мен стоеше средно висока, чернокоса, облечена в черна копринена рокля жена, която впиваше в мен стоманеносивите си очи. В чувствата ù всичко бе спокойно – нито следа от силния страх и зова за помощ, които ме привлякоха и които подобаваха на човек в нейното положение.
Нещо не беше наред. Всички чувства струящи от нея бяха някак си по-силни и съсредоточени. Сякаш... сякаш и тя беше отворена. Сякаш и тя предаваше!
– Ти си умен, затова няма да те лъжа. Пък и без това вероятно вече си се досетил.
– Ти си като мен. Това беше нагласено.
– Да. И за двете си прав. А знаеш ли защо бе целият този театър?
Не знаех.
– За да те заведа при Него.
– Кой него?
– Баща ти.
– Аз си имам...
– Истинският.
Остави ми няколко секунди да осмисля думите ù. Не възразих.
– Е, любопитен ли си? – и без да изчака отговора се обърна и тръгна – Ела с мен.
Подчиних се.

Събудих се в някаква тъмна и влажна стая. Стените бяха студени. Не помнех нищо, освен лекото пробождане и мъглата, която заля целия свят. Нямах никаква идея къде се намирам.
Нямам представа колко време престоях в тази стая. Може би седмици, може би месеци. Не ми даваха нищо за ядене. Но странното е, че изобщо не чувствах глад. Цялото време прекарах в размишления и съсредоточаване – исках да усетя поне малък нюанс на чувство, но не успях. Изглеждаше, че наоколо е пусто и няма жива душа в радиус от километри (до толкова се простираше чувствителността на рецепторите ми). Грешах.
Един ден вратата се отвори и влезе Другата като мен.
– Готов си да се срещнеш с баща си.

Последвах я.

Той стоеше зад бюрото, впил проницателните си сиви очи право в мен.
Опитах се да го усетя. Не можах.
– Ето че за пръв път срещна някой, чиито чувства не можеш да усетиш. Как е синчето ми? Гладно ли е?
Не разбирах нищо, затова мълчах и чаках да ми обясни.
– Още не? Няма нищо, скоро ще пробудим глада му. Знаеш ли кой съм аз? Отговаряй!
– Не знам.
– Не ти ли казаха?
– Казаха ми.
– И?
– Това е лъжа. Ти не си биологичния ми родител.
– Тогава защо дойде?
– Защото трябваше.
– Имаше нещо което не ти се връзваше, нали? Как може да си толкова различен от всички други... дори от родителите си? Защо е така – имаш ли идея? Отговаряй!
– Генетичният ми код е променен.
– От само себе си?
– Не, от някой. От човек. От... – взрях се в очите му. Непроницаеми като камък – теб!
– Да, млади сихоме... Знаеш ли какво е сихом, синко?
– Изкуствен човек, който се храни с чиста енергия.
– Да. Ти си сихом!
– Защо?
– Без увъртания, направо към същността, а? Харесваш ми.
– Защо? – повторих глухо.
– Защо не си отговориш сам? Имаш достатъчно въображение... а и си учил история. Защо обикновено хората искат да убиват други хора?
– Пари и власт.
– Огледай се наоколо – мислиш ли че ми липсват пари? – след тези думи, той натисна едно копче и лампите светнаха.
Пред погледа ми се разкри огромна зала. Хиляди компютри бяха наредени един до друг, образувайки полукръг. Едната от стените представляваше огромен екран, на който стоеше картата на света. По нея мигаха множество червени точици. Подуших въздуха – малко по-тежък от нормалния, но идеално чист и студен като в планината. Хиляди климатични инсталации работеха, за да го поддържат.
– Под земята ли сме? – запитах накрая.
– Колко си проницателен. Ти ще станеш по-добър от всичките ми деца. Да, виждам светлото ти бъдеще. Е?
– Власт. Искаш власт. Искаш целия свят.
– И как мислиш планирам да го завладея.
– Трета световна война.
– Но ядрените оръжия и атомните бомби обезсмислят всяка война, нали? В една трета световна победител няма да има. Ще има само загубил – цялото човечество?
– Не, и ако бъдат създадени нов вид войници, които да нападнат едновременно всички страни... Войни, които да не бъдат разпознати като такива.
– Именно. И ти си един от тях. – очаквах да видя фанатичен блясък в очите му, но срещнах само ледено спокойствие и сигурност.
– Не съм – отвърнах. – Не можеш да ме накараш.
– Не подценявай силата ми. – в същия момент той се разтвори и аз усетих как целия изтръпвам и нещо силно стиска гърлото ми. – Но не аз, ти самият ще поискаш.
– Ни-ко-га. – без дъх засричах аз.
– Никол! – онази, която ме бе довела до тук се появи весело пристъпвайки с една чанта.
– Знаеш ли какво има тук, сихоме? Отговаряй! – невидимите ръце се стегнаха около врата ми.
– Не.
Не знаех. Не исках да знам, защото... то щеше да ме накара... да му служа.
Никол бавно разтвори чантата. В нея имаше две окървавени човешки глави.
Ръцете стискащи гърлото ми се отпуснаха и изчезнаха.
Насочих цялата си сила право в двете присмехулни сиви очи. Исках да изстискам всяка капка живот от тях. След няколко секунди главата ме заболя зверски, пред очите ми причерня и черната завеса пак забули всичко.
Отново се озовах в тъмната стая. Този път стоях по-дълго. Времето сякаш беше спряло. Само мрак, мрак, мрак... Очите ми копнееха за малко светлина, душата ми копнееше за малко чувство... Но навред само мрак, студ... и самота.
Смъртта на родителите ми добави последната капка към океана от омраза към хората, който се наливаше цял живот в сърцето ми. Мрак. Студ. Самота...
Понякога изневиделица лампите светваха и чувах противния му глас. „Какво има? Не ти стигнаха силичките ли? Не можем да преборим убиеца на родителите си? Или ни мъчи глад, а?”
Всеки път ми разкриваше по нещо. Каза ми за спринцовките със серум, които ме направили такъв. Разказа ми как са ме наблюдавали през целия ми живот, заедно с братята ми. След всяко гасене на лампите юмруците ми бяха кървави и кръвта ми се стичаше по стените.
Мина още много време в мрак. После започна да идва тя – Никол.
Лампите светваха и тя идваше. Голото ù тяло сякаш отразяваше светлината им. Тя идваше до мен, докосвайки ме. Беше разтворила съзнанието си и предаваше нежност и любов – дали чувствата бяха истински, нямах сили да проверя. Поемах ги както измъчен корабокрушенец би поглъщал капките дъжд.
– Обладай ме! Нахрани се! – повтаряше само това всеки път, ту шептейки го нежно в ушите ми, ту крещейки.
Усещах как Гладът се бори със съзнанието ми. Нямаше да издържа дълго.
Периодите на мрак, студ, самота и мъчителен глад се редуваха с кратките мигове на блаженство, когато Никол идваше.
На двайстия път... а може и повече да са били, не зная... не издържах. Обладах това недокосвано от човешка ръка тяло и погълнах това чисто девическо съзнание. Край. С възмъжаването ми, моят Глад се разбуди. Нямаше как да го спра, той пое контрол над мен. Беше по-силен и вместо аз да го подчиня, той ме подчини. Гледах безжизненото тяло на Никол и се ужасявах от това, в което щях да се превърна... от това, в което се бях превърнал.
Минути след като се нахраних за първи път, лампите отново светнаха.
– Радвам се, че започнахме да се разбираме! Ти си умен и ти е ясно, че за да ме убиеш трябва да станеш достатъчно силен, нали?... Отговаряй!
– Да.
– Тогава тръгвай. Махай се! Знаеш, че винаги можеш да дойдеш тук, за да си премерим силите.
– Ще дойда. – казах кратко и тръгнах. Нямаше какво да правя тук, а Гладът ми ме контролираше напълно и ме застави да го утоля.

С първите си сто жертви бях непредпазлив – всъщност не може да се каже, че това бях аз в пълния смисъл на думата; беше Гладът, излязъл из дебрите на подсъзнанието ми. Може да се каже, че първите сто човека които срещнах бяха първата ми храна. Освен това още не знаех как трябва да се храни един сихом по правило и затова погълнах всичките им чувства и емоции. Измряха до един.
По телевизията и радиото говореха за масови убийства от неизвестен извършител и то посред бял ден, на улицата. Покрих се за известно време, защото ако тръгнеха полицаите след мен, щеше да има още много убийства и край с контрола ми.
Гладът още ме гризеше, но поне не помрачаваше съзнанието ми. Достатъчно съобразителен бях да търся стари хора – които са имали повече чувства през животите си и освен това смъртта им няма да е кой знае колко учудваща. Вместо „неизвестна причина”, на медицинския им картон пишеше „инфаркт” или „инсулт”, или „сърдечен удар”... нещо подобно. Пък и след като заситих първоначалния пристъп, вече можех да се сдържам и да не ги изтисквам докрай. Оставях ги безчувствени, сами, изоставени... По закона за действието и противодействието, на всяка от жертвите си предавах по частица от мен – с всяко хранене самотата ми се разреждаше, а омразата към човешкия род – засилваше.
Първите месеци не можех да мисля за нищо друго освен за храна. Бабките ми бяха омръзнали. Исках млади същества – трепетни, пълни с чувства... и ги намирах – по самотни пейки, на закътани места, в паркове, по градини. Избирах тези, които бяха далеч от хората, отивах при тях и ги заговарях. Можех да се храня и без да съм особено близо до жертвата – до петдесет метра импулсите не се разреждаха особено – но исках да ги гледам в очите... да виждам как онова пламъче на чувствата, на човешкото изчезва и се превръщат в животни.
Един ден се замислих за себе си. Нямах никой скъп. В живота ми нямаше любов, а само омраза. Тя ме крепеше, тя ми даваше сили, тя беше единственото мое чувство. Омраза към хората, омраза към този, който ми причини това, омраза към себе си. Омраза!
Знаех, че със самото си съществуване, аз помагах на своя Създател. Всичко бе толкова внимателно изпипано, че колкото и да го мразех нямаше как да не призная гения му. Може би не бе измислил сам този серум, а го бе взел насила от някой учен, който после е убил – това нямаше значение. Важното бе, че имаше Цел! Цел, по-голяма от тази на всеки друг и нямаше да се спре пред нищо, за да я изпълни. Това че служеше за задоволяване единствено на неговото его, не омаловажаваше големината ù.
Аз, едно от децата му, представлявах универсалния войник. Не лишен от чувства и съвест, за да изпълнява заповедите на малоумните началници, а напротив – кипящ от чувства, роб единствено на чувствата си. Той бе прозрял че няма по-добър учител за един войн от живота, бе предвидил всичко и ето ме – дори напреки волята си – изпълняващ замисъла му. За да живея трябваше да убивам... за него. Беше твърде силен, за да му отмъстя. За да го убия трябваше да стана по-силен – тоест, да убивам повече. Не можех нито да се откажа, нито да спра.
Замислих се с ирония за себе си. Идеалният войник. Не се нуждае от храна и почивка, напълно неуловим е и освен това е по-гъвкав, защото не изпълнява ничии заповеди. Не бе изхарчил нито цент за поддръжка – имах си родители; нито бе положил някакви усилия за подготовката ми – това животът бе сторил вместо него. Ясно беше, че нямаше нито да се самоубия, нито да се предам на полицията – всяко от двете щеше да означава невъзможност да му отмъстя. Аз и другите подобни на мен щяхме да убиваме докато не предизвикаме общ смут... Но какво щеше да направи после? Как щеше да задава условия на света, след като щяхме да сме вече извън контрола му? Нима можеше да се справи с всички ни наведнъж?
И тогава ми хрумна – иглата, която ме бе упоила! Може би някъде в безкрайната му империя имаше стотици, хиляди такива стаи като онази, в която за първи път Гладът ми бе събуден. Щеше да ни затвори там и да изчака да умрем от глад. Това беше тайният му коз.
Но как, как можех да го спра? Аз – зависимият до смърт от живота на жалките хора. Аз, единият от многото...
Да се свържа с Другите? Да, точно така! Сам не можех нищо да сторя, но ако се обединяхме... Но как да ги открия? Създателят ми бе достатъчно умен да ни раздели – по един от нас във всяка държава бе повече от достатъчно.
Трябваше да изляза извън граница. Без паспорт, без никакъв документ за самоличност – бяха ми ги взели след упояването – да не говорим за виза? Имаше само един начин. Трудния.
Няколко часа на стоп – е, беше стоп само докато шофьорът любезно не ми предостави колата си, защото не му бе необходима – и се озовах пред митницата. Спряха ме и ме помолиха учтиво да изляза от колата. Аз ги помолих учтиво да отиват на майната си.
След вцепеняващата вълна, погълнах няколко от по-близките до мен полицая, а на по-далечните изпратих насочени импулси на страх, които доведоха до мигновени инсулти. Излязох спокойно от колата, взех назаем един камион и разбих всички бариери и огради по пътя си. Няколко човека се опитаха да ме спрат, но бяха твърде заети да се въргалят по земята, държейки се за главите и да издават истерични викове на агония, за да могат да се прицелят.
„Войник, който не се нуждае от боеприпаси, чието оръжие не се спира от стени, брони, бронирани жилетки или бункери....” – в мен звучеше студеният глас на Създателя... Още малко. Съвсем малко.
Карах напълно спокойно, спазвайки всички ограничения и разпоредби на правилника за движение по пътищата, но въпреки това ме спираха. След десетият погълнат полицай се принудих да изразходвам от силата си, за да усиля чувството на доверие което излъчвах. Престанаха да ме спират.
Нямах представа къде може да е „брат ми”, но знаех че ще го усетя – или той мен – много преди да се видим. Междувременно смених набиващия се на очи камион с обикновено ауди и се запътих към столицата. Разтворих се и ту приемах, ту предавах с удвоена сила. Нямаше защо да пестя сила.
А и знаех, че всички телевизии и вестници ще оповестят странния инцидент, неразбираем за всеки нормален човек – за всеки несихом.
Той ме намери пръв.
Срещата ни се състоя в един голям град. Усетих присъствието му в мига, в който влязох в пределите на града, насочих се към първия паркинг и зарязах там колата. Продължих пеша към центъра.
Осъзнах че през цялото време съм отворен и излъчвам, затова реших да спра. Започнах да приемам: усетих силна омраза и сигналите изведнъж изчезнаха. Това не беше на хубаво и се подготвих за неприятни изненади. Едно беше ясно – не се радва особено да ме види.
Изведнъж усетих силно разтваряне и поглъщане. Стотина човека нададоха истерични писъци и се свлякоха на земята. На площада се възцари паника. Вълните се увеличаваха и аз нямах друг избор – също започнах да поглъщам безразборно.
След секунди целият площад утихна и се изпълни с трупове. Срещу мен стоеше тридесет-тридесет и пет годишен сихом, разкрачен и загледан внимателно в мен. Сивите му очи следяха всяко мое движение.
Беше по-възрастен, а и освен това бе успял да събере повече сила от околните. Нямах никакъв шанс ако се опреше до бой. Прецених че се чувства застрашен от внезапното ми появяване и вероятно се страхува за територията си и се опитах да го успокоя:
– Не желая територията ти. Идвам с мир. Искаш ли да станем съюзници?
Вместо отговор получих прецизно насочен тройно усилен импулс, който за малко не ме уби.
– Явно не. Жалко... тъкмо ми стана симпатичен.
Не тътрих да бягам. Нямаше смисъл – импулсите, особено ако са умело насочени – имат обхват от над километър. Налагаше се да се бия.
През това време „брат ми” стоеше спокойно и очакваше ответен удар.
Такъв не последва. Щом го очакваше, значи бе добре подготвен.
Припомних си думите на Създателя – „Ти ще станеш по-добър от всичките ми деца.” Дали ми беше дал нещо, което другите нямат? С какво бях по-различен? Скоро щях да разбера – или никога.
Изпрати още един импулс, който екранирах и утихна.
Очевидно не ни беше писано да продължим този двубой днес – усетих поток от обърканост, страх и мрачна решителност. Чуха се полицейски сирени.
Врагът ми се раздвижи. И той като мен се затвори и престана да приема.
Вече бяхме двама нормални човека на обширния площад. Вярно, двама необикновени щастливци, които бяха оцелели сред чудовищната катастрофа, но... външно по нищо не различаващи се от останалите хора.
Там беше работата, че „брат ми” можеше да си позволи да си стои спокойно, понеже не беше беглец от друга държава, озовал се тук след необичаен пробив на границата, а просто мирен и кротък гражданин.
Отворих се и заизлъчвах заблуждаващите вълни, каращи всеки който ме види да ме възприеме като безобиден просяк, нямащ никаква връзка с каквото и да е било; незначителен, незабележим и поради това невидим.
Когато се отдалечих на безопасно място и започнах да приемам, усетих леки нотки на възхищение и малко съжаление, удавени в морето от омраза, презрение и ярост. Бях се превърнал в още по-голяма заплаха за него.
Затворих се и се скрих в едно мазе.

Нямаше смисъл да бягам. Вече се бяхме видели и взе Следата ми, така че нямаше да му е трудно да ме открие и от сто километра. Да се крия беше просто смешно – няма достатъчно дебела стена или достатъчно дълбоко място, където да не стигат мозъчните вълни. А и веднъж обърнех ли му гръб и започнех ли бягането – трябваше да бягам до края. Не ме устройваше.
Двубоят бе неизбежен. Но всички предимства бяха на негова страна – не говоря за хората и за факта, че бях беглец и незаконен емигрант с мъгливо минало; хората не са фактор от значение... Той се намираше на свой терен, беше по-стар и съответно по-опитен и не искаше нищо от мен, освен да ме погълне.
А и времето беше против мен. Можех да се крия така много дълго, но с всеки изминал ден се изтощавах, докато той ставаше все по-силен... и щеше да дойде момент, когато щеше да се наложи да се отворя – при нас това е почти както дишането при вас, макар че аналогията е груба и неуместна – и да му покажа точно къде съм. Трябваше да го изненадам някак. Създателят не лъжеше – наистина имах нещо повече от другите. Нещо, което ме правеше по-силен и по-добър от останалите сихоми. Нещо, което скоро щях да открия... Но какво?
Припомних си боя си със Здравко. Какво направих тогава? Нищо! Абсолютно нищо. Помислих си как ми стига толкова и... И какво? Не можех да си спомня. Може би и без това не означаваше нищо – просто ми е било време да открия способностите си.
Върнах се отново назад... Никол. „Готов си да се срещнеш с баща си.” Готов... готов... готов? Защо ми я прати чак когато навърших осемнайсет? За какво бях готов? „Трябва да станеш достатъчно силен...” „Знаеш, че винаги можеш да дойдеш тук, за да си премерим силите.” Той знаеше, че ще дойда и ме очакваше. Спомних си последните години... Подчинител на силните! Точно така. Той очакваше от мен да се опитам да потърся помощ. И това бе предвидено.
Но трябваше да опитам. Нямах друг избор. И колкото по-рано, толкова по-добре.

Няколко дни изучавах жителите на кооперацията. Предимно стари хора – спокойствие, лека тъга, меланхолия... никакви по-силни емоции. Определено нямаше млади и жизнени, такива чиято смърт би се забелязала бързо. Поставих началото, сигнализирайки на „колегата”, който несъмнено беше наблизо – а именно, разтворих се и погълнах всички до един, до капка, без да оставя нищо за него.
Мазето имаше само един вход. Той не бе толкова силен, за да разбие стените. Чаках го. И той не закъсня да се появи.
Седем поредни ужасяващо силни тласъка. Почивка. Осем. Почивка. Десет...
Менеше непрекъснато положението си, макар и това да не беше толкова важно.
Няколко дни продължи този етап, който нарекох позиционна война.
Не отвърнах нито веднъж. Не се отворих и за миг.
Той тласкаше, почиваше си, после пак. След известно време му писна, пък и явно бе решил че му отнема твърде много време да остава незабелязан като избира внимателно жертвите си, през което се възстановявам. Въпреки, че не бях настроен да приемам, усетих мощното поглъщане – не се съмнявах че всички в радиус от километър са вече мъртви.
Започна отново тласъците, приближавайки се бавно към мен. Този път нямаше почивки. За щастие още от малък бях преодолял страха си от тъмното, а после и всички останали страхове, така че тласъците му не предизвикваха панически ужас у мен. А и обстоятелството че бях в тъмнина говореше че няма как да ми причини инсулт, колкото и да тласка. Всичко това беше ясно и за самия него и затова се приближаваше.
Усетих как заобикаля стените и как търси входа. Накрая го намери и спря.
Тласъците се усилиха десетократно и аз усетих, че явно доста се е нахранил, понеже не показваше признаци силата му да намалява.
Три отмерени удара и вратата падна разбита.
Отдръпнах се по-назад и го зачаках в мрака.
Пристъпваше сигурно и уверено, но поведението му контрастираше с непрекъснатите му озъртания – бях затворен и не можеше да усети точно къде съм. Стиснах желязото по-здраво и се приготвих за удар. Приближаваше се към шкафа, зад който се криех.
Изведнъж стъпките му утихнаха. Стоеше пред шкафа. Ослушваше се. Подуши въздуха. Аз не издавах и звук. Дори не дишах.
Внезапно шкафа изскърца и точно това ме накара инстинктивно да се отдръпна встрани и да избегна огромната му маса. Шкафът се стовари на земята с много силен трясък, който заглуши издрънчаването на желязото ми по братовската глава.
Оказа се по-як, отколкото предполагах. Изправи се мигновено и изби желязото от ръцете ми. Тласъците му започнаха да стимулират центъра ми на болка. Нямаше да издържа дълго.
Освободих съзнанието си. „Стига ми толкова!”
Този път бях подготвен и усетих всеки миг от размяната. Първо почувствах как силата ми изчезва до последната капка, а после как на нейно място се появява неговата. Колко силен беше само!... Колко силен бях само! Десетки пъти по-силен от него! Продължих започнатото.
Той закрещя от болка. Можех да го пощадя и подчиня... но не го направих.

Обстановката бе започнала да излиза извън контрол. Първо онази история на границата, после стотиците убийства посред бял ден. Това безспорно учудваше и хвърляше в огромен смут целия свят. Още по-добре, тъкмо щеше да ги подготви за онова, което щях да им поднеса...
Успоредно със силата и волята ми, и Гладът ми се засилваше. Все по-трудно ми ставаше да го контролирам. През следващите няколко месеца подчиних два сихома и убих три – някои имаха твърде силна воля, за да се оставят да ги подчиня. Разпределих съзнанието си в останалите два и така си осигурих спокойствие и сигурност – за да ме убият трябваше да премахнат три сихома, което е доста трудно.
Едното ми Аз остана в Европа, а другите две заминахме за Америка, скрити в един товарен кораб – убийствата бяха достатъчно.
В началото ми беше малко странно да управлявам три съзнания, но после свикнах – управлявах двете по-близки, а онова в Европа премина на подсъзнание, като само от време на време се прехвърлях в него, за да видя какво става. Нямаше опасност да умре, понеже инстинктът за самосъхранение е в подсъзнанието и той щеше да го предпази достатъчно добре... от хората.
По пътя размишлявах върху плановете на Създателя. Без съмнение бе с една крачка пред мен и действията ми се включваха в схемата му, пък и сигурно имаше шпиони навсякъде, тъй че знаеше къде се намирам и какво правя всеки момент. Ако искаше да ме спре, отдавна да бях на дъното на океана. Спомних си картата с червените точки. Америка имаше петдесет щата и във всички мигаше по една червена лампичка.
Очакваше ни доста работа – мен и мен.

Но там не бяха петдесет. Бяха много повече. Почти във всеки по-голям град имаше един. Усещах и пробуждащите се – тях подчинявах първи, не само защото бяха по-слаби, а и защото така щях да си осигуря безсмъртие.
Ставах все по-силен, но усещах че още ми е рано да се срещна със Създателя. Планирах втората ни среща да му е последна...
Пращах подчинени от мен братя по цялата планета.
Минаха години докато издиря и убия или подчиня всеки сихом, който можех да открия. Силата ми непрекъснато растеше. С нея и Гладът.
Избивах стотици хора всеки ден, за да го задоволя. Съзнанието ми започна да свиква с преминаването от тяло в тяло и самото започна да се разделя на части, за да мога да управлявам наведнъж по няколко сихома. Иначе телата им сами не представляваха нищо – почти напълно погълнат сихом е нещо по-нещастно дори и от обикновен емпат. Те имаха воля само колкото да се хранят и да не умрат.
И ето че се почувствах готов. Бях подчинил хиляди. Хиляди силни. Той едва ли разполагаше с толкова. Пък и да имаше повече, какво? Не можех да чакам повече и да бъда негово несъзнателно оръдие. Наредих на подчинените ми съзнания да образуват концентрични окръжности около Европа, които затягаха обръча.
Аз и още два сихома се върнахме и допокорихме континента. Знаех, че подземното му скривалище се намира някъде в П. и затова събрах там стоте останали подчинени съзнания. Всички се разтворихме и започнахме да приемаме. Все някога щеше да се появи.
Минаха дни.
Минаха седмици.
Минаха месеци.
Времето не ме интересуваше. За първи път то бе на моя страна. Прецених че вероятно или събира сили, или иска да избием още хора, за да се храним, но и това бяха оправдаващи целта средства. Можеше да се крие колкото си иска – все някога щеше да си „поеме въздух”, разтваряйки се и веднага щяхме... щях да го открия.
Една вечер улових сигнала му. Започваше началото на края.

С асансьора слязохме трима. Съзнанието ми бе разпределено почти по равно между тях и ги контролирах идеално. Всички останали бяха отворени и предаваха вълни, директно насочени към мен. Стига да поисках, можех да получа силата на хиляди сихоми, погълнали – само да наредях – милиони хора.
Той ме чакаше, седнал спокойно на бюрото си. Беше с гръб към мен.
Минута тишина.
Посочи ми стената с картата.
– Добра работа. Видя ли как всичко, което ти казах, се сбъдна?
– Не всичко.
– Напротив. Абсолютно всичко... – обърна се към мен. Сивите му очи ме пронизаха. – Е, свърши това, за което дойде!
– С удоволствие.
Наредих на всички да ми пратят импулсите си. Насочих ги към него...
– Не! Чакай. Не може да е толкова лесно. Ти не би ме чакал, ако знаеше, че ще дойда да те убия. Щеше да се опиташ да ме спреш.
– Освен ако не си извън моя контрол.
– Не! Ти точно това искаш да направя.
– Ха, ха, ха! Ти си умен, синко, но си твърде импулсивен. Твърде много действие, твърде малко мисъл. Точно това харесвам в теб. Това те прави идеален за замисъла ми – идеалният войник.
Седях и се чудех как да постъпя. Колебанието е най-голямата слабост, но ако бях прав? Не ми остави много време за колебание.
– Знаеш ли какво харесвам най-много във вас, сихомите? Това, че се водите само от чувствата си, а не от разума. Давай! Аз те създадох. Аз съсипах целия ти живот. Аз убих родителите ти. Убий ме!
– Да, ще те убия, но не по този начин, по който очакваш.
Затворих се и тръгнах към него заедно с останалите сихоми.
Трима срещу един и то трима около трийсетгодишни срещу... колко – изглеждаше петдесет-шейсет годишен, но можеше и да е на много повече. Както и да е, нямаше никакъв шанс...

Лежеше окървавен на пода, а аз се подготвях да го довърша. Обърнах го, за да виждам как изчезва сивия блясък в очите на убиеца на всичко скъпо за мен. Сложих обувката си на врата му и започнах бавно да го задушавам.
Той отчаяно пращаше импулси, опитвайки се безуспешно да направи размяна, но аз бях затворен. Нямаше да му позволя да ме измами по такъв елементарен начин.
Накрая престана да се съпротивлява. Усетих как чувствата го напускат. Натисках още минута за всеки случай.
Наведох се да усетя пулса му. Тогава двете очи се отвориха и се впиха в мен за миг. Веднага разбих остатъка от лицето му с юмрук. Кръвта му се стичаше по ръцете ми. Победих!
Изпратих сигнала за победата ми на всички останали съзнания. Усетих познатото разделяне... Нещо не бе наред. Не получавах отговор. Те мълчаха – бяха затворени. Докато се занимавах със Създателя, съвсем ги бях забравил, а ето че сега бях изгубил контрол над тях!
Е, синко... – прозвуча омразния му глас някъде отвътре, от съзнанието ми – Мислеше си, че победи, а? Всъщност трябва да ти благодаря. Това тяло и без това беше старо и се нуждаеше от подмяна... Сега съм в едно от хилядите ти подчинени съзнания. Намери ме и ме убий... ако можеш!
Гласът замлъкна. Погледнах към двата сихома до мен. Те се обърнаха и се насочиха към асансьора. Бях безсилен да ги спра. Бях безсилен да направя каквото и да е било – не бях достатъчно силен, че да се боря със хиляди сихоми, пък и бях разпределил повечето си сила между тях, за да не ме измами Създателя.
И ето че все пак успя! Изпълни замисъла си и при това аз бях най-важната част от него. Отне ми всичко – дори съзнанието. Аз му свърших цялата работа и накрая ме захвърли, дори без да си прави труда да ме убие – вече не можех да му попреча.

Силите малко по-малко ме напускат. Гладът също отслабва. Превръщам се в обикновен емпат. Обикновен... безсилен като човеците, които досега не значеха нищо. Той не ме уби. Остави ме да бъда свидетел на възхода му. На възхода, който аз подготвих и изпълних.
Разбира се, опитах се да се боря. Със сихомите не можех да се преборя, но можех да разказвам – написах десетки романи под различни псевдоними, стотици разкази... но вече не можех да влагам инстинктивно внушение във всяка буква. И никой не ми повярва.
Събитията отшумяха както всичко. Лекарите все още безуспешно се опитват да открият странната болест, причина за смъртта на милиони хора по цялата планета. Никой не знае че сега той се подготвя за световно господство. Подчинява ги един по един, защото са слаби. И скоро ще е напълно готов – готов да изпълни целта на живота си...
А може би така е по-добре. Кой знае? Никой – нито аз, нито вие знаем плановете на Съдбата и целта на Еволюцията... Може поредната световна война да е само стъпка към нещо по-велико. Пък и нима е по-добре да се избием с атомни бомби по-късно? По-добре смърт на милиарди сега, отколкото загиване на човечеството след неизбежната ядрена катастрофа.

Пиша това като един от вас – безсилен, жалък и слаб, но чувстващ се неделима част от цялото Човечество и знам че каквото и да стане – цивилизацията ще продължи да съществува. А не е ли това най-важното? Където има хора, там ще има и любов към свободата. И все ще се намери някой, който да се опълчи срещу по-силните...
Това беше историята на живота ми.

Не вярвате? Тогава само почакайте. Времето изтича...

Няма коментари:

Публикуване на коментар