Всеки човек мечтае тайно да бъде запомнен. Аз не съм изключение. Но в днешния забързан век това е необикновено трудно. Нови открития във всички области се правят почти всеки ден, хората откриват и покоряват нови светове, загадките на природата стават все по-малко...
И понеже родителите ми са ме учили, че всеки трябва да изпълнява желанията и мечтите си, аз се замислих как да осъществя моята. С наука явно нямаше да стане – никога не сме се погаждали особено с нея. Космосът не ме влечеше – перспективата да прекарам от трийсет до петдесет години от живота си в някакъв летящ ковчег, за да умра на десетки парсеци от родната си планета не ме блазнеше особено. Но какво оставаше?
Мина доста време и аз позабравих мечтата си – сивото ежедневие ме увлече. И един ден, както си чаках на опашката пред Джипи-то, ми просветна – никой, ама абсолютно никой досега не се е сетил да опише живота ни! Учените изписват стотици томове пълни с хипотези, теории и предположения, писателите ни разкриват нови вселени, безработните учители пишат по десетина учебника на седмица... но никой не се е сетил досега да опише простия ни човешки живот.
Аз се досетих.
Обаче не е много лесно да опишеш многостранния цветен живот на цялата планета плюс този на Марс и Венера (онова на Меркурий живот ли е?!). Просто се чудех откъде да започна. И понеже идеята ми хрумна именно в чакалнята пред Джипи-то, реших това да е първата ми тема.
И така, след това малко интро започвам същинската история.
Не пиша това за по-възрастните като мен, защото на тях им е страшно познато. От навършване на пълнолетието си, всеки гражданин вече се оправя сам. Пиша го за малките, които още не са имали честта да станат част от тази традиция – чакането на опашки.
В нашия забързан век, в който човечеството наброява... чакайте да проверя... петдесет милиарда и петстотин милиона глави.... всички.... не, всъщност вече е петдесет милиарда и шестстотин милиона.... и седемстотин... (всъщност както и да е, докато напиша това вероятно ще са станали петдесет и пет-шест милиарда, тъй че нека просто го кажем над петдесет милиарда) служби са буквално претрупани от работа и почти навсякъде се налага да чакаш.
Този ден чаках за Джипи-то.
Но всъщност, нека започна отначало – вечерта преди въпросния ден.
Взех полагаемия си месец отпуска и след като минах през супера, за да напазарувам за един месец напред, се насочих към поликлиниката.
Джипи-то ми отваря на 17 май в осем. Но лошото е, че никой не може да влезе в сградата преди този час. Бях там в седем и половина – тъкмо имах достатъчно време да преценя от кой вход да вляза (поради огромния наплив от хора, поликлиниката има четири входа). Вкарах последните модифицирани данни в лаптопа и той изчисли оптималния маршрут – следвах ли го точно, беше ми гарантирано мястото в челната десетка.
Стана осем часа и вратите се отвориха. Втурнах се презглава, като през пет секунди гледах модула на ръката си. Бях включил топлинната карта и на нея се виждаха двайсетина мигащи точки, приближаващи към центъра. Аз бях едната от тях. Но нещо ставаше – останалите бяха по-напред. Тогава прозрях истината – днес беше неделя, което означаваше, че техникът, поддържащ вход три (от който бях влязъл) по всяка вероятност се запива в петте кюшета – където се е отбил на „чашка преди работа”, вследствие на което механизмите не са точно синхронизирани с космическото време и съответно вратата се е отворила с близо секунда по-бавно. Ха така! Каква декадентска грешка! Какво ми ставаше, да не взема предвид фактора „ден от седмицата” – нима губех форма? Сега заради несъобразяването ми с този очевиден факт, вместо да съм по-напред с няколко десети от стотната (с техника бяхме познати и той ми беше доверил – не преди да го почерпя „една-две чашки”, разбира се, че тази врата се отваря най-бързо поради проектантска грешка), бях назад с повече от секунда!
Използвах всичките си трикове, които бях научил през дългогодишния си престой в тази поликлиника – и тайния бутон на асансьора, и номера с двойната врата, както и тичането по вътрешната страна на коридора, за да се спести разстояние, но уви – една секунда е твърде много време! Ех, пустата му неделя!!
Най-после стигнах последната отсечка – дългия коридор. Натиснах модула и маркирах реда си. Но когато дойдох пред кабинета (след три минути), видях трийсетте светещи топчета на земята. Моето беше последно. Това означаваше че преди мен има двайсет и девет човека. Е, все пак не беше чак толкова зле. За една секунда закъснение... това ако беше някое от вас, дечица, сигурно докато пристигнете щяха да са пълни всичките седемдесет и пет вдлъбнатини за ЗРС (запазваща ред сфера).
На място бяха пристигнали едва десет човека и то всички горе-долу на моята възраст – останалите тепърва щяха да пристигат. Погледнах си часовника – бе станало осем и пет. Лекарката обикновено пристигаше в и десет.
Докато стана и десет, всички вдлъбнатини бяха заети.
Влезе първият човек – и чакането започна.
По-наивните от вас вероятно ще запитат – Добре де, защо просто не си запазите ред по видеофона? Горкичките, чудя се как ли ще оцелеете в днешния свят... колко много ви съчувствам... Нима мислите, че това не е опитвано? Още на първия ден всички линии бяха заети и понеже един мрежов пират не успя да се вреди първи заради firewall-а, блокира всички останали линии от злоба. Пусна вирус в мрежата на поликлиниката и сега никой не може да се записва по видеофона. Този маниак още не е намерен, макар че ми се струва, че е един човек, за който беше писано по вестниците... Но ще ви разкажа историята му по-късно.
Мина половин час. Мина един. Аз ту се взирах в стената, ту сканирах лицата на хората, за да видя с кого да си поговорим по-късно – още беше твърде рано за разговори, защото щяхме много бързо да си омръзнем, а и не исках да започвам другите занимания, защото изчерпех ли всичките си алтернативи сега, по-късно щеше да ми е леко скучно.
Излезе първия човек. Влезе втория. Погледнах часовника си – девет и двайсет. Добре беше. Стига само да продължаваше така...
Нека ви кажа малко общи неща за чакането по опашки. Това, мили юноши, е особено важен ритуал в съзряването ви. Превърнало се е в част от живота на всеки човек. Изчислено е, че всеки от нас прекарва средно по трийсет години от живота си по чакалните.
Всъщност, може да се каже, че след училището, чакалните са най-важното място за възпитание. В тях се приучавате на търпение, а по-бавно загряващите от вас – и на правилата в обществото ни. Там се запознавате с много нови хора, завързвате стабилни приятелства и научавате навиците на другите. Щете не щете, започвате да уважавате по-възрастните – столовете автоматично вземат физическите ви данни и тези на останалите в стаята и ако има някой правостоящ, който да е по-възрастен, столът ви стимулира да му отстъпите мястото си с насочени електрични импулси, които в началото са слаби, но постепенно стигат до почти критичните за човешкия организъм волтажи.
Освен това ви приучава още от пълнолетието си да се оправяте в нашия сложен и объркан свят – когато ви дадат направление или други документи, тогава да видите какво е...
Излезе и втория, за да влезе бързо третия. Десет без двайсет – този беше бърз. Явно е бил само за подпис на документите. Огромният сак който носеше, потвърждаваше заключението ми (бях успял да забележа, че сега размерите му са се увеличили поне тройно).
Та за какво говорех... А, да, значи, този ритуал е особено важен за вас, подрастващите. Много тайнства се извършват в чакалните. Ето, една приятелка например роди в болницата, докато чакаше на опашка. Тя всъщност, първоначално бе отишла на ехография, за да се определи полът на детето, но докато чакаше на редицата, контракциите дойдоха и... се оказаха близнаци. Така не стана нужда от никаква ехография – ето, виждате ли как тя спести време и неудобството на апарата, пък и тръпнещото очакване да не би пък да са сгрешили в определянето на пола. Сега приятелката ми е щастлива майка на близнаци – момиче и момче. Но стига за този показателен случай, че взех да се умилявам...
В чакалнята са се срещнали и оженили майка ми и баща ми. Историята е много романтична – по някакво странно съвпадение и двамата чакали за основен преглед и прекарали няколко месеца заедно (оказало се, че им дали направления за едни и същи лекари, а той я придружил и до другото бюро на поликлиниката – намиращо се на петдесет километра извън града – изгубвайки реда си, което вече било пламенно признание на пламенната му любов).
Присъствал съм на кръщения, на покръствания, дори на последни изповеди и погребения (които продължаваха в специални зали, но опелото започваше в поликлиниката). Много щастливи двойки прекарват целите си медени месеци в трепетно очакване на свидетелството за пълно здраве, което предшества официалните документи за брака.
Изобщо, чакалнята е неразделна част от живота на всеки от нас и просто се учудвам как още никой не е писал оди в нейна възхвала или пък романи, повести или разкази, действието на които се развива в такава. Всъщност май помня едно криминале от Джей Хад Ли Чей (виден японец, който се застреля в пристъп на депресия на опашката за социални помощи – всякакви ги има!), което – макар и доста посредствено – развиваше този интересен сюжет. Всъщност, не ми е останало много от него в паметта, но помня, че по време на една сватба, във врявата бе извършено кърваво убийство (на булката) и разследването се провеждаше по време на чакането. Болницата бе запечатана. Имаше интересни моменти, които още помня – например, разпитът на заподозрените, тоест на всички присъстващи... За жалост не помня как свърши книгата. Май не го хванаха...
Третият излезе, но в лявата му ръка видях лист (а в дясната – огромна найлонова чанта с герба на поликлиниката, пълна догоре с папки) – несъмнено направление... Това значеше, че на практика не е минал – скоро отново щеше да цъфне, най-малкото за да попълни удостоверителния формуляр, че е използвал направлението. Както и да е, поне четвъртият влезе.
Нали помните, че бях ви обещал да ви разкажа за онзи телефонен хакер? Мислех това да стане по-нататък, но май ще е по-добре да ви го разкажа сега – и без това нищо интересно не се случваше, рано бе за разговори и за вършене на работа, пък и още не бях гладен или изморен, тъй че просто си седях на стола и зяпах тъпо в стените, мислейки си за свои неща.
Та, значи историята на този човек е странна. Злите езици говорят, че тя била доказателство за несъвършенството на днешното ни общество, но според мен това е точно обратното – тя показва несъответствието на някои хора със системата и само потвърждава, че има да минава още много време, докато всички успешно се адаптираме...
Историята на живота му бе описана в един брой на в. Слънчев вятър. По принцип не съм почитател на такива жълти вестници, но веднъж си купих ей така, за разнообразие – да видя все пак за какво става въпрос, понеже по холовизията много въртяха този случай.
Човекът поначало чакал за заем. От спомените на приятелите му разбрах, че мислел да започва свой бизнес и му трябвал начален капитал. Отишъл до банката и се наредил на опашката. Дотук добре – поведението му там било нормално и никой от служителите не се усъмнил в психическото му здраве. Изчакал си напълно нормално минималните три седмици във фоайето и когато дошъл неговият ред, се държал отлично. Оценителят, който вече бил запознат детайлно с живота на клиента – включително и с майчините имена на съседките му от втория до петия етаж и със снимките му от детската градина – преценил, че заемоискателят има постоянни доходи и може да изплати заема. Веднага му отстъпили желаната сума.
И какво е странното? – ще запитате вие. Спокойно, ще разберете. Бедите започнали по-късно – когато на следващия ден се явил на профилактичен преглед. Някои от чакащите забелязали, че се вълнува твърде много, понякога не спазвал наредбите и отказвал да преотстъпи мястото си на хора с по-висок ранг. Нетърпението му било престъпно голямо. Очевидци от бюрото за подпечатване на направленията твърдят, че едва се стърпял да не употреби физическо насилие над невинната жена на каса 9876, която най-услужливо му посочила празното поле за подпис на личния лекар на страница 900381 от направлението.
След няколко седмици, когато се върнал в същото бюро, употребил думи, унижаващи човешкото достойнство на служителя от каса 58367, понеже той му посочил липсата на печат на петото копие от допълнителния документ за искане на допълнително направление, поради техническа грешка на предишното. Разбира се, бил изхвърлен на секундата от охраната, като при съприкосновението си със земята получил няколко не особено тежки телесни повреди. Това било много непрофесионално от страна на бодигардовете, които по-късно получили призовки за явяване в съда за уточняване на датата на предварителното гледане на делото. След няколко години били преместени в друг подотдел – твърде сурова, но справедлива присъда – всеки бодигард трябва да има диплом по психология и е длъжен да прецени кои хора могат да представляват заплаха за властта или системата навреме. Ако тогава го бяха пратили директно в затвора, днес вероятно нямаше да се стигне до тези тежки последствия за нас (а и доста по-тежки за самия него, след като го заловят). Е, какво да се прави – човешко е да се греши.
Но да продължим с онзи субект. Това заслужено напомняне не го вразумило и той отново продължил със старите си номера – след седмица и половина чакане за рентген, той нахлул безцеремонно в стаята на рентгеноложката докато тя спокойно си пиела следобедното кафе и настоял да го приеме веднага. Разбира се, поел нормалното си наказание от изгубване на ред и бил преместен на 7646 място. Получил и последно предупреждение за налагане на статус „призрак”. (Ако имаш такъв статус, то ти си длъжен да изчакваш всички хора, посещаващи кабинета и можеш да влезеш само на края на работния ден, когато няма хора – никога не се е случвало обаче да няма хора; дори на Бъдни вечер след края на работното време остават обикновено над хиляда човека, прехвърлени за следващия ден).
Това наказание видимо го върнало в правия път. Но само видимо. Приели го след по-малко от месец (какъв късметлия!), направили снимката и се оказало, че се е разминал с малко – няколко счупени ребра, фрактура на черепа и десния крак и трайно изкривяване на лявата ръка.
До няколко месеца окончателната му диагноза била готова и до края на другата година, след изпращането на всички документи, получил легло и бил гипсиран. Понеже обаче, докато бъдат обработени документите, положението на някои от крайниците му се влошило и някои кръвоизливи достигнали до критични размери, се наложила ампутация на крака и доживотно обездвижване на ръката му.
Шефът, разбира се, му влязъл в положение и му изплатил компенсация от половин работна заплата. Какво ставало в главата на този неблагодарник не знаем, но когато се върнал вече излекуван в банката, отказал изрично да плати неустойката, заради ненавременното представяне на документ за добро физическо и психическо здраве и неподаването на молба за спиране на стартирането на процеса по трансфера на заема в картата му.
И тогава показал истинската си същност – просто офейкал без да плати. И това ако не е престъпно! Много хора – включително и аз – подозират, че той е неизвестният хакер, тероризиращ видеофонните връзки и изобщо компютърната мрежа на болниците, банките и социалните служби, но никой не може да го издири и арестува. Все още.
Междувременно бяха минали още пет човека, онзи с направлението се беше върнал и оставаха чисти само двайсет. Денят клонеше към край. Замислих се дали да не се върна у нас, за да прекарам вечерта там, но се отказах – не си заслужаваше да си губя реда (можех да оставя тук ЗРС-то си, естествено, но съществуват определен тип рангове, които могат да не го вземат предвид; нямаше смисъл да рискувам)
Вечерях с една тубичка „три котлета и двеста и петдесет грама пържени картофки” (оказа се от гадната марка, знаех си, че не трябваше да ходя в този супер повече, но много бързах, а другия беше затворен), нагласих модула да ме събуди при по-специални обстоятелства и заспах.
На другата сутрин, когато се събудих бяха минали още девет човека, тъй че оставаха още само единадесет преди мен. Време беше за разговорите.
Няма нищо по-хубаво от сутрешен разговор на по чаша кафе с някой твой съгражданин, който не си познавал до този момент. Заформиха се няколко компанийки от стабилните чакащи – разбирайте от десетия нататък – като по-нататък се допълваха с новопристигналите. Докато изпихме чая, каретата се оформиха и се заиграхме на бридж и космически белот.
Понеже беше 18 май – националния празник на банковите служители – след девет часа започна наплива. Най-лошото е, че всички банкови служители имат ранг по-висок от D34, а аз имам едва F23 (колкото и да се натисках, местата в частните предприятия бяха свършили и за мен остана държавна служба).
Но, простете, забравих че пиша това за най-малките! Ще се наложи да ви запозная с ранговата система, макар и малко да са хората в наше време, които да не я познават дори по-добре от мен и всички те са във възрастови групи от А до D.
Така... започваме от най-високия ранг – А. Такъв имат хората на властта – считайте депутати, кметове, министри, президенти, дипломати. Те си разпределят рангове от А87567 до А10. От А10 нагоре са държавният глава и заместниците му.
Разбира се, ранг А (от 500 надолу) може да се присъди и на особено заслужил към държавата човек, но и без това тези титли се вземат почти винаги от депутати, откриващи я чешмички, я свои статуи, тъй че практически това са.
Ранг В имат по-крупните бизнесмени и собственици на частни предприятия и фирми.
Ранг C имат всички свързани с полицията.
Ранг D и Е имат служителите в частни предприятия.
Ранг F – всички служители в държавни предприятия, които имат отговорни длъжности.
Рангове от G до N имат работниците в държавни предприятия.
Рангове под N имат всички останали граждани, както и дребните собственици и търговци; такъв имате и вие, в зависимост от възрастовата си група и изявеността си.
Ранг Y имат гражданите, които са извършили някакви престъпления към обществото, а със Z – към здравната каса, болниците или други такива частни предприятия. (всъщност рангът „призрак” се обозначава като Z+ ).
До вечерта доста от тези хора бяха минали, но междувременно пред мен се бяха намърдали десетина с рангове от F5 до F20, тъй че пак чаках двайсет човека.
Нормално.
И все пак, няма нищо по-хубаво от чашка ракийка с добри (вече) познати. Цяла вечер бистрихме политиката и футбола, като накрая стигнахме до такива откровения и споделихме такива тайни, каквито не сме си споделяли даже с гаджето от девети клас...
На другата сутрин се събудих с махмурлук, но бързо се погрижих за това. (Хубавото на запоите в поликлиниката е, че просто можеш да отскочиш за една бърза промивка.) Наядох се с две тубички от по сто грама макарони (моята малка страст) и си продължихме играта на три-пет-осем. Бих ги – нормално за мен, все пак съм непобедим на тази игра.
На опашката нещата не изглеждаха добре – през целия ден минаха едва трима човека (явно основните прегледи започваха). На обяд хапнах скромно – две капки „пържени яйца с филия хляб” (между другото, потърсете ги в най-скоро време в хранителния – струват само пет кредита!).
Някой се сети да плати кабелната и вечерта гледахме най-новия излязъл филм – „Кървавата планета на кървавите кръвопролития.” За тези, които все още не са информирани – сюжетната линия е почти същата като в „Големият хилядозъб остроноктест хищник, срещу Изверг 98 част”. Но няма да ви разказвам сюжета, защото няма да ви е интересно. (Само ще спомена интересния факт, че за филма са изразходвани пет хиляди галона червена боя.) Дъвкахме от най-новите пуканки – онези с вкуса от ванилия, който се запазва до петдесетото преглъщане.
През следващата седмица не се случи нищо особено интересно, затова няма да ви занимавам със скучните подробности. Пред мен останаха десет човека, като преотстъпих ред на няколко пенсионера (особено тежки случаи). По принцип не бих го направил, но съобразих, че ми бяха останали точно толкова пуснати гражданина и статусът ми се покачваше с 0.01. (Предполагам не сте наясно, че за сто пенсионера пуснати пред теб, получаваш награда за съвестен гражданин – 0.0001 повишение на ранга). Наблюдавах с усмивка на модула си как изписаното с червени цифри F23 се променя първоначално на 0.00, за да се покачи после на F22.
Друго... не, нищо друго съществено не се случи – няма да ви отегчавам с описанието на нормалните за всеки човек жизнени дейности... Е, запознах се с много нови хора, но това предстои и на вас, тъй че няма да ви отнемам тръпката и радостната изненада от първото яко запознанство.
Новата седмица започна оптимистично – спечелих от Томболата (На края на всеки месец се провежда Томбола). Може би не сте чували за нея – няма да ви развалям приятната изненада. Само няма да пропусна да се похваля – спечелих правото да прескоча един човек с ранг до една буква преди моя. Запазих си това право за по-късно – човек никога не знае какво може да стане следващия миг, затова не го използвах веднага.
Всеки ден се случваше нещо ново – няколко безобидни флиртчета, едно-две от които завършиха в стаята на персонала и тоалетните... (бе, ще видите как е); срещнах много стари познати, които все не намирах време да посетя и с тях се отдадохме на спомени; видях и един тип, който ми дължеше пари и, след като го проследих до кафенето в пети коридор, успях да го издебна и да си върна заема... Но какво да ви разправям – просто беше прекрасно.
Хората пред мен непрекъснато намаляваха... дори при непрекъснатия наплив на ранговете E, D – даже C! Направо му се виждаше края.
Следващата седмица също не беше интересна – беше ме обзела лека депресия и апатия и бях доста асоциален. Не участвах в каретата, не говорех много. Уплътнявах си времето предимно с ровене в ССИМ (Слънчево Системна Информационна Мрежа) и игра на няколко тъпи онлайн игрички, които обаче са прекрасни за губене на време.
На седми юни сутринта видях, че пред мен са само двама човека. Замислих се дали да не използвам наградата си, но съобразих, че може да се случи нещо, което да обезсмисли това действие. И познах. Още преди да излезе човека, започнаха един по един да се връщат онези с направленията (хората, които влязоха преди една-две седмици явно са били за направления).
Но за сметка на това едно малко момиченце, на което отстъпих мястото си успя само с един лъчезарен поглед да прогони депресията ми.
Запознах се с доста хора с моя ранг, но по-назад от мен (накрая идва момент, когато остават само такива) Спечелих две места на покер... и едно на „тука има, тука нема”. Изобщо, не беше зле...
Дори бях кум на една сватба на един мой не особено близък приятел, което ме изненада и зарадва едновременно. Обаче след сватбата се замислих с тъга кога ще срещна и моята половинка. Знаех, че е твърде наивно да се надявам на късмета на моите родители, но въпреки това продължавах да сънувам един и същ романтичен сън... За жалост бях си взел вече отпуската за тази година, тъй че изпълнението на мечтата ми за основен преглед се отлагаше за догодина...
На десети юни отново останаха двама човека. Силно се надявах да успея да се вредя до вечерта, защото знаех, че единадесети е празник на полицаите, което означаваше, че към стотина рангове C като нищо можеха да се изсипят директно пред мен, а след два дни ми свършваше редовната отпуска и щеше да се наложи да си взимам от онази за догодина (и мечтата ми за романтична среща малко по малко щеше да се стопява...).
Уви, бившата ме извика за документите по развода. (уфф, какво да ви разправям, тлачи се вече няколко години, взе ми почти всичко, което имах и още не мога да се отърва от нея!) Ща не ща, оставих двойника си, примирявайки се че може да ме издебнат някои със специални добавки на ранговете и да минат пред мен...
Но колко съм недосетлив отново! Може би не сте запознати с това така находчиво приложение на холограмите. Двойникът ми – и на останалите с моя ранг – трае само пет часа, за да се избегнат злоупотребите. За допълнително викане в месеца се заплаща твърде много, тъй че на практика такива като мен можем да го използваме само веднъж...
Когато се върнах, видях че онези двамата бяха минали, но затова пък чакаха други – ах, тези проклети ъпгрейди! Явно нямах късмет. Но поне приключих с жената... Първия етап по основното разглеждане на началния договор бе готово – оттук нататък беше лесно; на практика вече бяхме разделени и повече не можеше да ме цоца.
Обадих се на шефа и поисках допълнителна седмица. „Не успя до 11, а?” – подхвърли съчувствено той. „Няма проблеми... но ще ти стигне ли една седмица?”
Отвърнах че ще пробвам, пък ако нещо ще взема още една.
Не стигна. Полицаите бяха повече отколкото очаквах. Но все пак, след срядата на втората седмица отново останаха само няколко човека.
Докато чаках, уредих и последните си документи по мрежата и с това работата ми беше напълно приключена; омръзнахме си с всички; наситих се на нови филми и пуканки; тъпите онлайн игри ми писнаха; а не ми вървеше и белота, пък и покера (изгубих две места и се спуках от яд). Започна онова, от което се страхувах от самото начало – скуката...
Стени... лица... лампи... мазилка... обяви... реклами... това виждаха очите ми ежедневно. Бавно затъпявах и апатията ме стискаше все по-силно. Понякога беше непоносимо. Но издържах.
Само след седмица (третата от отпуската ми за следващата година) наблюдавах с радост как последният човек пред мен влиза. В очите ми отново се разгоряха веселите пламъчета. Закачих една кокетка, тя ми отвърна шеговито и така си уплътних времето в дамската тоалетна.
Когато се върнах, тъкмо заварих излизащия човек.
Влязох.
– Добър ден! Аз съм за G098PO.
– Добър ден. Моля седнете.
Усетих пробождането на иглата. Дадоха ми и памук.
– Готов сте. Сега занесете този формуляр в другото ни бюро, понеже тук отговарящият по формулярите вчера излезе в безсрочна отпуска, а заместникът му още не се е върнал от Карибите...
Взех формуляра и се запътих с усмивка към другото бюро.
В момента съм в сградата на Външното министерство. Пред мен има около триста човека с ранг А, към двеста с В и едва стотина С, D и E. Работата е там, че когато отидох в онова бюро и направиха редовната проверка на международния паспорт преди да ми подпишат формуляра, се оказа че съм пропуснал да се явя в срок преди няколко години. След като заплатих съответната глоба, ето ме тук – чакам да пусна писмената молба за опрощение на грешката. Добре, че има такива мили и наблюдателни хора, иначе не ми се мисли какви щяха да са лихвите след, да кажем, десет години (защото аз, с моята разсеяност, определено никога нямаше да го забележа), щом сега едва я покрих със заплатата си.
Лошото е, че всички столове тук са заети и не мога да седна, а стоя прав от около месец, но това са бели кахъри. Поне знам, че скоро му идва края. Положителен съм, че до месец ще съм представил бележката за редовна имунизация против кокоши трън.
И понеже родителите ми са ме учили, че всеки трябва да изпълнява желанията и мечтите си, аз се замислих как да осъществя моята. С наука явно нямаше да стане – никога не сме се погаждали особено с нея. Космосът не ме влечеше – перспективата да прекарам от трийсет до петдесет години от живота си в някакъв летящ ковчег, за да умра на десетки парсеци от родната си планета не ме блазнеше особено. Но какво оставаше?
Мина доста време и аз позабравих мечтата си – сивото ежедневие ме увлече. И един ден, както си чаках на опашката пред Джипи-то, ми просветна – никой, ама абсолютно никой досега не се е сетил да опише живота ни! Учените изписват стотици томове пълни с хипотези, теории и предположения, писателите ни разкриват нови вселени, безработните учители пишат по десетина учебника на седмица... но никой не се е сетил досега да опише простия ни човешки живот.
Аз се досетих.
Обаче не е много лесно да опишеш многостранния цветен живот на цялата планета плюс този на Марс и Венера (онова на Меркурий живот ли е?!). Просто се чудех откъде да започна. И понеже идеята ми хрумна именно в чакалнята пред Джипи-то, реших това да е първата ми тема.
И така, след това малко интро започвам същинската история.
Не пиша това за по-възрастните като мен, защото на тях им е страшно познато. От навършване на пълнолетието си, всеки гражданин вече се оправя сам. Пиша го за малките, които още не са имали честта да станат част от тази традиция – чакането на опашки.
В нашия забързан век, в който човечеството наброява... чакайте да проверя... петдесет милиарда и петстотин милиона глави.... всички.... не, всъщност вече е петдесет милиарда и шестстотин милиона.... и седемстотин... (всъщност както и да е, докато напиша това вероятно ще са станали петдесет и пет-шест милиарда, тъй че нека просто го кажем над петдесет милиарда) служби са буквално претрупани от работа и почти навсякъде се налага да чакаш.
Този ден чаках за Джипи-то.
Но всъщност, нека започна отначало – вечерта преди въпросния ден.
Взех полагаемия си месец отпуска и след като минах през супера, за да напазарувам за един месец напред, се насочих към поликлиниката.
Джипи-то ми отваря на 17 май в осем. Но лошото е, че никой не може да влезе в сградата преди този час. Бях там в седем и половина – тъкмо имах достатъчно време да преценя от кой вход да вляза (поради огромния наплив от хора, поликлиниката има четири входа). Вкарах последните модифицирани данни в лаптопа и той изчисли оптималния маршрут – следвах ли го точно, беше ми гарантирано мястото в челната десетка.
Стана осем часа и вратите се отвориха. Втурнах се презглава, като през пет секунди гледах модула на ръката си. Бях включил топлинната карта и на нея се виждаха двайсетина мигащи точки, приближаващи към центъра. Аз бях едната от тях. Но нещо ставаше – останалите бяха по-напред. Тогава прозрях истината – днес беше неделя, което означаваше, че техникът, поддържащ вход три (от който бях влязъл) по всяка вероятност се запива в петте кюшета – където се е отбил на „чашка преди работа”, вследствие на което механизмите не са точно синхронизирани с космическото време и съответно вратата се е отворила с близо секунда по-бавно. Ха така! Каква декадентска грешка! Какво ми ставаше, да не взема предвид фактора „ден от седмицата” – нима губех форма? Сега заради несъобразяването ми с този очевиден факт, вместо да съм по-напред с няколко десети от стотната (с техника бяхме познати и той ми беше доверил – не преди да го почерпя „една-две чашки”, разбира се, че тази врата се отваря най-бързо поради проектантска грешка), бях назад с повече от секунда!
Използвах всичките си трикове, които бях научил през дългогодишния си престой в тази поликлиника – и тайния бутон на асансьора, и номера с двойната врата, както и тичането по вътрешната страна на коридора, за да се спести разстояние, но уви – една секунда е твърде много време! Ех, пустата му неделя!!
Най-после стигнах последната отсечка – дългия коридор. Натиснах модула и маркирах реда си. Но когато дойдох пред кабинета (след три минути), видях трийсетте светещи топчета на земята. Моето беше последно. Това означаваше че преди мен има двайсет и девет човека. Е, все пак не беше чак толкова зле. За една секунда закъснение... това ако беше някое от вас, дечица, сигурно докато пристигнете щяха да са пълни всичките седемдесет и пет вдлъбнатини за ЗРС (запазваща ред сфера).
На място бяха пристигнали едва десет човека и то всички горе-долу на моята възраст – останалите тепърва щяха да пристигат. Погледнах си часовника – бе станало осем и пет. Лекарката обикновено пристигаше в и десет.
Докато стана и десет, всички вдлъбнатини бяха заети.
Влезе първият човек – и чакането започна.
По-наивните от вас вероятно ще запитат – Добре де, защо просто не си запазите ред по видеофона? Горкичките, чудя се как ли ще оцелеете в днешния свят... колко много ви съчувствам... Нима мислите, че това не е опитвано? Още на първия ден всички линии бяха заети и понеже един мрежов пират не успя да се вреди първи заради firewall-а, блокира всички останали линии от злоба. Пусна вирус в мрежата на поликлиниката и сега никой не може да се записва по видеофона. Този маниак още не е намерен, макар че ми се струва, че е един човек, за който беше писано по вестниците... Но ще ви разкажа историята му по-късно.
Мина половин час. Мина един. Аз ту се взирах в стената, ту сканирах лицата на хората, за да видя с кого да си поговорим по-късно – още беше твърде рано за разговори, защото щяхме много бързо да си омръзнем, а и не исках да започвам другите занимания, защото изчерпех ли всичките си алтернативи сега, по-късно щеше да ми е леко скучно.
Излезе първия човек. Влезе втория. Погледнах часовника си – девет и двайсет. Добре беше. Стига само да продължаваше така...
Нека ви кажа малко общи неща за чакането по опашки. Това, мили юноши, е особено важен ритуал в съзряването ви. Превърнало се е в част от живота на всеки човек. Изчислено е, че всеки от нас прекарва средно по трийсет години от живота си по чакалните.
Всъщност, може да се каже, че след училището, чакалните са най-важното място за възпитание. В тях се приучавате на търпение, а по-бавно загряващите от вас – и на правилата в обществото ни. Там се запознавате с много нови хора, завързвате стабилни приятелства и научавате навиците на другите. Щете не щете, започвате да уважавате по-възрастните – столовете автоматично вземат физическите ви данни и тези на останалите в стаята и ако има някой правостоящ, който да е по-възрастен, столът ви стимулира да му отстъпите мястото си с насочени електрични импулси, които в началото са слаби, но постепенно стигат до почти критичните за човешкия организъм волтажи.
Освен това ви приучава още от пълнолетието си да се оправяте в нашия сложен и объркан свят – когато ви дадат направление или други документи, тогава да видите какво е...
Излезе и втория, за да влезе бързо третия. Десет без двайсет – този беше бърз. Явно е бил само за подпис на документите. Огромният сак който носеше, потвърждаваше заключението ми (бях успял да забележа, че сега размерите му са се увеличили поне тройно).
Та за какво говорех... А, да, значи, този ритуал е особено важен за вас, подрастващите. Много тайнства се извършват в чакалните. Ето, една приятелка например роди в болницата, докато чакаше на опашка. Тя всъщност, първоначално бе отишла на ехография, за да се определи полът на детето, но докато чакаше на редицата, контракциите дойдоха и... се оказаха близнаци. Така не стана нужда от никаква ехография – ето, виждате ли как тя спести време и неудобството на апарата, пък и тръпнещото очакване да не би пък да са сгрешили в определянето на пола. Сега приятелката ми е щастлива майка на близнаци – момиче и момче. Но стига за този показателен случай, че взех да се умилявам...
В чакалнята са се срещнали и оженили майка ми и баща ми. Историята е много романтична – по някакво странно съвпадение и двамата чакали за основен преглед и прекарали няколко месеца заедно (оказало се, че им дали направления за едни и същи лекари, а той я придружил и до другото бюро на поликлиниката – намиращо се на петдесет километра извън града – изгубвайки реда си, което вече било пламенно признание на пламенната му любов).
Присъствал съм на кръщения, на покръствания, дори на последни изповеди и погребения (които продължаваха в специални зали, но опелото започваше в поликлиниката). Много щастливи двойки прекарват целите си медени месеци в трепетно очакване на свидетелството за пълно здраве, което предшества официалните документи за брака.
Изобщо, чакалнята е неразделна част от живота на всеки от нас и просто се учудвам как още никой не е писал оди в нейна възхвала или пък романи, повести или разкази, действието на които се развива в такава. Всъщност май помня едно криминале от Джей Хад Ли Чей (виден японец, който се застреля в пристъп на депресия на опашката за социални помощи – всякакви ги има!), което – макар и доста посредствено – развиваше този интересен сюжет. Всъщност, не ми е останало много от него в паметта, но помня, че по време на една сватба, във врявата бе извършено кърваво убийство (на булката) и разследването се провеждаше по време на чакането. Болницата бе запечатана. Имаше интересни моменти, които още помня – например, разпитът на заподозрените, тоест на всички присъстващи... За жалост не помня как свърши книгата. Май не го хванаха...
Третият излезе, но в лявата му ръка видях лист (а в дясната – огромна найлонова чанта с герба на поликлиниката, пълна догоре с папки) – несъмнено направление... Това значеше, че на практика не е минал – скоро отново щеше да цъфне, най-малкото за да попълни удостоверителния формуляр, че е използвал направлението. Както и да е, поне четвъртият влезе.
Нали помните, че бях ви обещал да ви разкажа за онзи телефонен хакер? Мислех това да стане по-нататък, но май ще е по-добре да ви го разкажа сега – и без това нищо интересно не се случваше, рано бе за разговори и за вършене на работа, пък и още не бях гладен или изморен, тъй че просто си седях на стола и зяпах тъпо в стените, мислейки си за свои неща.
Та, значи историята на този човек е странна. Злите езици говорят, че тя била доказателство за несъвършенството на днешното ни общество, но според мен това е точно обратното – тя показва несъответствието на някои хора със системата и само потвърждава, че има да минава още много време, докато всички успешно се адаптираме...
Историята на живота му бе описана в един брой на в. Слънчев вятър. По принцип не съм почитател на такива жълти вестници, но веднъж си купих ей така, за разнообразие – да видя все пак за какво става въпрос, понеже по холовизията много въртяха този случай.
Човекът поначало чакал за заем. От спомените на приятелите му разбрах, че мислел да започва свой бизнес и му трябвал начален капитал. Отишъл до банката и се наредил на опашката. Дотук добре – поведението му там било нормално и никой от служителите не се усъмнил в психическото му здраве. Изчакал си напълно нормално минималните три седмици във фоайето и когато дошъл неговият ред, се държал отлично. Оценителят, който вече бил запознат детайлно с живота на клиента – включително и с майчините имена на съседките му от втория до петия етаж и със снимките му от детската градина – преценил, че заемоискателят има постоянни доходи и може да изплати заема. Веднага му отстъпили желаната сума.
И какво е странното? – ще запитате вие. Спокойно, ще разберете. Бедите започнали по-късно – когато на следващия ден се явил на профилактичен преглед. Някои от чакащите забелязали, че се вълнува твърде много, понякога не спазвал наредбите и отказвал да преотстъпи мястото си на хора с по-висок ранг. Нетърпението му било престъпно голямо. Очевидци от бюрото за подпечатване на направленията твърдят, че едва се стърпял да не употреби физическо насилие над невинната жена на каса 9876, която най-услужливо му посочила празното поле за подпис на личния лекар на страница 900381 от направлението.
След няколко седмици, когато се върнал в същото бюро, употребил думи, унижаващи човешкото достойнство на служителя от каса 58367, понеже той му посочил липсата на печат на петото копие от допълнителния документ за искане на допълнително направление, поради техническа грешка на предишното. Разбира се, бил изхвърлен на секундата от охраната, като при съприкосновението си със земята получил няколко не особено тежки телесни повреди. Това било много непрофесионално от страна на бодигардовете, които по-късно получили призовки за явяване в съда за уточняване на датата на предварителното гледане на делото. След няколко години били преместени в друг подотдел – твърде сурова, но справедлива присъда – всеки бодигард трябва да има диплом по психология и е длъжен да прецени кои хора могат да представляват заплаха за властта или системата навреме. Ако тогава го бяха пратили директно в затвора, днес вероятно нямаше да се стигне до тези тежки последствия за нас (а и доста по-тежки за самия него, след като го заловят). Е, какво да се прави – човешко е да се греши.
Но да продължим с онзи субект. Това заслужено напомняне не го вразумило и той отново продължил със старите си номера – след седмица и половина чакане за рентген, той нахлул безцеремонно в стаята на рентгеноложката докато тя спокойно си пиела следобедното кафе и настоял да го приеме веднага. Разбира се, поел нормалното си наказание от изгубване на ред и бил преместен на 7646 място. Получил и последно предупреждение за налагане на статус „призрак”. (Ако имаш такъв статус, то ти си длъжен да изчакваш всички хора, посещаващи кабинета и можеш да влезеш само на края на работния ден, когато няма хора – никога не се е случвало обаче да няма хора; дори на Бъдни вечер след края на работното време остават обикновено над хиляда човека, прехвърлени за следващия ден).
Това наказание видимо го върнало в правия път. Но само видимо. Приели го след по-малко от месец (какъв късметлия!), направили снимката и се оказало, че се е разминал с малко – няколко счупени ребра, фрактура на черепа и десния крак и трайно изкривяване на лявата ръка.
До няколко месеца окончателната му диагноза била готова и до края на другата година, след изпращането на всички документи, получил легло и бил гипсиран. Понеже обаче, докато бъдат обработени документите, положението на някои от крайниците му се влошило и някои кръвоизливи достигнали до критични размери, се наложила ампутация на крака и доживотно обездвижване на ръката му.
Шефът, разбира се, му влязъл в положение и му изплатил компенсация от половин работна заплата. Какво ставало в главата на този неблагодарник не знаем, но когато се върнал вече излекуван в банката, отказал изрично да плати неустойката, заради ненавременното представяне на документ за добро физическо и психическо здраве и неподаването на молба за спиране на стартирането на процеса по трансфера на заема в картата му.
И тогава показал истинската си същност – просто офейкал без да плати. И това ако не е престъпно! Много хора – включително и аз – подозират, че той е неизвестният хакер, тероризиращ видеофонните връзки и изобщо компютърната мрежа на болниците, банките и социалните служби, но никой не може да го издири и арестува. Все още.
Междувременно бяха минали още пет човека, онзи с направлението се беше върнал и оставаха чисти само двайсет. Денят клонеше към край. Замислих се дали да не се върна у нас, за да прекарам вечерта там, но се отказах – не си заслужаваше да си губя реда (можех да оставя тук ЗРС-то си, естествено, но съществуват определен тип рангове, които могат да не го вземат предвид; нямаше смисъл да рискувам)
Вечерях с една тубичка „три котлета и двеста и петдесет грама пържени картофки” (оказа се от гадната марка, знаех си, че не трябваше да ходя в този супер повече, но много бързах, а другия беше затворен), нагласих модула да ме събуди при по-специални обстоятелства и заспах.
На другата сутрин, когато се събудих бяха минали още девет човека, тъй че оставаха още само единадесет преди мен. Време беше за разговорите.
Няма нищо по-хубаво от сутрешен разговор на по чаша кафе с някой твой съгражданин, който не си познавал до този момент. Заформиха се няколко компанийки от стабилните чакащи – разбирайте от десетия нататък – като по-нататък се допълваха с новопристигналите. Докато изпихме чая, каретата се оформиха и се заиграхме на бридж и космически белот.
Понеже беше 18 май – националния празник на банковите служители – след девет часа започна наплива. Най-лошото е, че всички банкови служители имат ранг по-висок от D34, а аз имам едва F23 (колкото и да се натисках, местата в частните предприятия бяха свършили и за мен остана държавна служба).
Но, простете, забравих че пиша това за най-малките! Ще се наложи да ви запозная с ранговата система, макар и малко да са хората в наше време, които да не я познават дори по-добре от мен и всички те са във възрастови групи от А до D.
Така... започваме от най-високия ранг – А. Такъв имат хората на властта – считайте депутати, кметове, министри, президенти, дипломати. Те си разпределят рангове от А87567 до А10. От А10 нагоре са държавният глава и заместниците му.
Разбира се, ранг А (от 500 надолу) може да се присъди и на особено заслужил към държавата човек, но и без това тези титли се вземат почти винаги от депутати, откриващи я чешмички, я свои статуи, тъй че практически това са.
Ранг В имат по-крупните бизнесмени и собственици на частни предприятия и фирми.
Ранг C имат всички свързани с полицията.
Ранг D и Е имат служителите в частни предприятия.
Ранг F – всички служители в държавни предприятия, които имат отговорни длъжности.
Рангове от G до N имат работниците в държавни предприятия.
Рангове под N имат всички останали граждани, както и дребните собственици и търговци; такъв имате и вие, в зависимост от възрастовата си група и изявеността си.
Ранг Y имат гражданите, които са извършили някакви престъпления към обществото, а със Z – към здравната каса, болниците или други такива частни предприятия. (всъщност рангът „призрак” се обозначава като Z+ ).
До вечерта доста от тези хора бяха минали, но междувременно пред мен се бяха намърдали десетина с рангове от F5 до F20, тъй че пак чаках двайсет човека.
Нормално.
И все пак, няма нищо по-хубаво от чашка ракийка с добри (вече) познати. Цяла вечер бистрихме политиката и футбола, като накрая стигнахме до такива откровения и споделихме такива тайни, каквито не сме си споделяли даже с гаджето от девети клас...
На другата сутрин се събудих с махмурлук, но бързо се погрижих за това. (Хубавото на запоите в поликлиниката е, че просто можеш да отскочиш за една бърза промивка.) Наядох се с две тубички от по сто грама макарони (моята малка страст) и си продължихме играта на три-пет-осем. Бих ги – нормално за мен, все пак съм непобедим на тази игра.
На опашката нещата не изглеждаха добре – през целия ден минаха едва трима човека (явно основните прегледи започваха). На обяд хапнах скромно – две капки „пържени яйца с филия хляб” (между другото, потърсете ги в най-скоро време в хранителния – струват само пет кредита!).
Някой се сети да плати кабелната и вечерта гледахме най-новия излязъл филм – „Кървавата планета на кървавите кръвопролития.” За тези, които все още не са информирани – сюжетната линия е почти същата като в „Големият хилядозъб остроноктест хищник, срещу Изверг 98 част”. Но няма да ви разказвам сюжета, защото няма да ви е интересно. (Само ще спомена интересния факт, че за филма са изразходвани пет хиляди галона червена боя.) Дъвкахме от най-новите пуканки – онези с вкуса от ванилия, който се запазва до петдесетото преглъщане.
През следващата седмица не се случи нищо особено интересно, затова няма да ви занимавам със скучните подробности. Пред мен останаха десет човека, като преотстъпих ред на няколко пенсионера (особено тежки случаи). По принцип не бих го направил, но съобразих, че ми бяха останали точно толкова пуснати гражданина и статусът ми се покачваше с 0.01. (Предполагам не сте наясно, че за сто пенсионера пуснати пред теб, получаваш награда за съвестен гражданин – 0.0001 повишение на ранга). Наблюдавах с усмивка на модула си как изписаното с червени цифри F23 се променя първоначално на 0.00, за да се покачи после на F22.
Друго... не, нищо друго съществено не се случи – няма да ви отегчавам с описанието на нормалните за всеки човек жизнени дейности... Е, запознах се с много нови хора, но това предстои и на вас, тъй че няма да ви отнемам тръпката и радостната изненада от първото яко запознанство.
Новата седмица започна оптимистично – спечелих от Томболата (На края на всеки месец се провежда Томбола). Може би не сте чували за нея – няма да ви развалям приятната изненада. Само няма да пропусна да се похваля – спечелих правото да прескоча един човек с ранг до една буква преди моя. Запазих си това право за по-късно – човек никога не знае какво може да стане следващия миг, затова не го използвах веднага.
Всеки ден се случваше нещо ново – няколко безобидни флиртчета, едно-две от които завършиха в стаята на персонала и тоалетните... (бе, ще видите как е); срещнах много стари познати, които все не намирах време да посетя и с тях се отдадохме на спомени; видях и един тип, който ми дължеше пари и, след като го проследих до кафенето в пети коридор, успях да го издебна и да си върна заема... Но какво да ви разправям – просто беше прекрасно.
Хората пред мен непрекъснато намаляваха... дори при непрекъснатия наплив на ранговете E, D – даже C! Направо му се виждаше края.
Следващата седмица също не беше интересна – беше ме обзела лека депресия и апатия и бях доста асоциален. Не участвах в каретата, не говорех много. Уплътнявах си времето предимно с ровене в ССИМ (Слънчево Системна Информационна Мрежа) и игра на няколко тъпи онлайн игрички, които обаче са прекрасни за губене на време.
На седми юни сутринта видях, че пред мен са само двама човека. Замислих се дали да не използвам наградата си, но съобразих, че може да се случи нещо, което да обезсмисли това действие. И познах. Още преди да излезе човека, започнаха един по един да се връщат онези с направленията (хората, които влязоха преди една-две седмици явно са били за направления).
Но за сметка на това едно малко момиченце, на което отстъпих мястото си успя само с един лъчезарен поглед да прогони депресията ми.
Запознах се с доста хора с моя ранг, но по-назад от мен (накрая идва момент, когато остават само такива) Спечелих две места на покер... и едно на „тука има, тука нема”. Изобщо, не беше зле...
Дори бях кум на една сватба на един мой не особено близък приятел, което ме изненада и зарадва едновременно. Обаче след сватбата се замислих с тъга кога ще срещна и моята половинка. Знаех, че е твърде наивно да се надявам на късмета на моите родители, но въпреки това продължавах да сънувам един и същ романтичен сън... За жалост бях си взел вече отпуската за тази година, тъй че изпълнението на мечтата ми за основен преглед се отлагаше за догодина...
На десети юни отново останаха двама човека. Силно се надявах да успея да се вредя до вечерта, защото знаех, че единадесети е празник на полицаите, което означаваше, че към стотина рангове C като нищо можеха да се изсипят директно пред мен, а след два дни ми свършваше редовната отпуска и щеше да се наложи да си взимам от онази за догодина (и мечтата ми за романтична среща малко по малко щеше да се стопява...).
Уви, бившата ме извика за документите по развода. (уфф, какво да ви разправям, тлачи се вече няколко години, взе ми почти всичко, което имах и още не мога да се отърва от нея!) Ща не ща, оставих двойника си, примирявайки се че може да ме издебнат някои със специални добавки на ранговете и да минат пред мен...
Но колко съм недосетлив отново! Може би не сте запознати с това така находчиво приложение на холограмите. Двойникът ми – и на останалите с моя ранг – трае само пет часа, за да се избегнат злоупотребите. За допълнително викане в месеца се заплаща твърде много, тъй че на практика такива като мен можем да го използваме само веднъж...
Когато се върнах, видях че онези двамата бяха минали, но затова пък чакаха други – ах, тези проклети ъпгрейди! Явно нямах късмет. Но поне приключих с жената... Първия етап по основното разглеждане на началния договор бе готово – оттук нататък беше лесно; на практика вече бяхме разделени и повече не можеше да ме цоца.
Обадих се на шефа и поисках допълнителна седмица. „Не успя до 11, а?” – подхвърли съчувствено той. „Няма проблеми... но ще ти стигне ли една седмица?”
Отвърнах че ще пробвам, пък ако нещо ще взема още една.
Не стигна. Полицаите бяха повече отколкото очаквах. Но все пак, след срядата на втората седмица отново останаха само няколко човека.
Докато чаках, уредих и последните си документи по мрежата и с това работата ми беше напълно приключена; омръзнахме си с всички; наситих се на нови филми и пуканки; тъпите онлайн игри ми писнаха; а не ми вървеше и белота, пък и покера (изгубих две места и се спуках от яд). Започна онова, от което се страхувах от самото начало – скуката...
Стени... лица... лампи... мазилка... обяви... реклами... това виждаха очите ми ежедневно. Бавно затъпявах и апатията ме стискаше все по-силно. Понякога беше непоносимо. Но издържах.
Само след седмица (третата от отпуската ми за следващата година) наблюдавах с радост как последният човек пред мен влиза. В очите ми отново се разгоряха веселите пламъчета. Закачих една кокетка, тя ми отвърна шеговито и така си уплътних времето в дамската тоалетна.
Когато се върнах, тъкмо заварих излизащия човек.
Влязох.
– Добър ден! Аз съм за G098PO.
– Добър ден. Моля седнете.
Усетих пробождането на иглата. Дадоха ми и памук.
– Готов сте. Сега занесете този формуляр в другото ни бюро, понеже тук отговарящият по формулярите вчера излезе в безсрочна отпуска, а заместникът му още не се е върнал от Карибите...
Взех формуляра и се запътих с усмивка към другото бюро.
В момента съм в сградата на Външното министерство. Пред мен има около триста човека с ранг А, към двеста с В и едва стотина С, D и E. Работата е там, че когато отидох в онова бюро и направиха редовната проверка на международния паспорт преди да ми подпишат формуляра, се оказа че съм пропуснал да се явя в срок преди няколко години. След като заплатих съответната глоба, ето ме тук – чакам да пусна писмената молба за опрощение на грешката. Добре, че има такива мили и наблюдателни хора, иначе не ми се мисли какви щяха да са лихвите след, да кажем, десет години (защото аз, с моята разсеяност, определено никога нямаше да го забележа), щом сега едва я покрих със заплатата си.
Лошото е, че всички столове тук са заети и не мога да седна, а стоя прав от около месец, но това са бели кахъри. Поне знам, че скоро му идва края. Положителен съм, че до месец ще съм представил бележката за редовна имунизация против кокоши трън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар