В деня, в който се случи това съдбовно за мен събитие бях на село. Валеше като из ведро, а аз гледах с унесено-замечтан поглед през прозореца. Понеже дъждът обикновено ме настройва философски, аз мислех за стотици такива философски неща – за живота, за смъртта, за преходността на всичко и за сивите ни дни, които идват и отминават точно като стичащите се по прозореца ми капки. После се замислих за любовта. Възможен ли беше такъв феномен – любов от пръв поглед? Не знаех. Никога не ми се беше случвало. Обикновено един поглед стигаше на коконите да ме прибавят към „черния списък” и да си врътнат на сто и осемдесет градуса вирнатите нослета. На мен не ми трябваше кокона, на мен ми трябваше ангел. Излишно е да казвам, че наскоро не бях срещал, тъй че продължих да гледам унесено-замечтано стичащите се вадички и да съжалявам за сивите си дни. Замечтах се.
Тогава, тъкмо на най-хубавото място – когато спасявах чуждоземката от злите магьосници – ме прекъсна последната затихваща светкавица. Дъждът спря. Дроздовете се изтърсиха от водата и моментално започнаха ежедневните си спорове, като не пропуснаха между другото да се присмеят на жалката ми мечтателност. Излязох навън. Вдишах с пълни гърди чистия въздух. Обух ботушите и тръгнах към реката. Времето след дъжд е идеално за разходки.
Всичко беше в унисон с мислите ми за безбрежно щастие, което ме чакаше съвсем скоро – сякаш долавях мириса му в аромата на цъфналите цветя, в уханието на мокрите листа, в мириса на... по дяволите, бях настъпил кравешка “изненада”…
Както и да е, бързо изтрих това смущаващо чистотата на мислите петънце и отново загледах света с широко отворени очи, които придаваха на унесено-замечтания ми поглед допълнително очарование.
Да, не се съмнявах, че в този момент, в късите панталони, омачканата риза и сивите ботуши, аз вероятно не бях доста привлекателен за страничния наблюдател. Пък – ако провидението отсъди – наблюдателка. Завоят на реката беше близо и след няколко мига щях да видя заветното място, романтичното кътче на всички влюбени от селото. Обикновено сутрин Островът е населен само от едно семейство жаби, които се крият под едно изгнило дърво и смущават с крякането си отдадените на сладостни мигове влюбени, потърсили уединението на реката.
Но този път не беше празен. На това същото дърво беше седнала ТЯ.
Сравнението ù с богиня, с ангел, с видение или с нещо подобно безплътно и символизиращо красота би я обидило. Та аз не съм достоен да опиша дори дрехите ù. Тези по-меки от коприна, по-тънки от листо, по-красиви от най-фините платове дрехи, следващи прекрасните извивки на тялото, нозете ù.
Аз я гледах в тишината, без да посмея дори със звук да оскверня първия миг. Мигът, в който погледите ни щяха да се засекат. Минаха минути ли, часове ли или цяла вечност – не зная, времето не течеше за мен. Тя си седеше невъзмутимо като Клеопатра на своя трон (дори изгнилото дърво бе придобило някаква тайнствена красота и внушителност).
Накрая се случи. Погледите ни се срещнаха. За моя огромна радост, първото нещо което открих бе, че изражението ù също като моето бе унесено-замечтано. Второто беше, че очите ù са по-красиви от всички омайни езера, дълбоки кладенци, сини небеса... и изобщо всички безсилни сравнения на поетите. А третото – едното ù око гледаше мен, а другото малко в страни. Това, разбира се, беше някаква зрителна измама, опит на злите сили да намалят, да потулят красотата на чудното видение... Удостои ме с поглед цели трийсет секунди, като местеше глава ту наляво, ту надясно, предполагам, за да ме огледа по-добре. Бях сигурен че щях да задоволя височайшия ù вкус, затова изправих раменете, глътнах коремчето и се превърнах в същински арийски първенец. Тези очи ме поглъщаха и ме направиха свой затворник до гроб. Изпиха всичко в мен и после се отвърнаха.
Край. Сигналът бе даден. Този поглед бе всичко – той криеше тайната на вселената, на любовта, на всичко. Канеше ме. Аз се отзовах. Вероятно си мислите, че внимателно запристъпях с ботушите по по-високите камъни, внимавайки да не се спъна и падна? Направих нещо коренно различно. Нещо, което съответстваше на красотата, грацията и божествеността ù. Затичах се към Нея с протегнати ръце...
Тичали ли сте някога във вода? Да? Приятно е нали, но е малко бавно. Представете си обаче колко по-бавно и неудобно е да се тича, когато и без това тежките ти и твърде големи ботуши са пълни с вода, така че като стъпваш, се налага два пъти да преодоляваш съпротивлението ù, когато разшльокания ти и полувълнен къс панталон е просмукан с вода, по дъно, осеяно с дупки, камъни и тиня и на всичкото отгоре, с ръце, с които вместо да пазиш равновесие, си протегнал като за прегръдка. Такава беше обстановката, но въпреки нея, аз успявах да не изоставам от нормалния си ход. И тогава, тъкмо когато някакви си десетина крачки ме деляха от острова и Нея, се случи неизбежното.
Забравих да ви кажа, че все пак имаше едно дребно нещо, което леко загрозяваше девствената красота и смущаваше блажения покой на реката. Това дребно нещо бяха десетина двайсеттонни багера, които копаеха всяка събота и неделя за злато. В една от техните дупки имах неприятната участ да падна. И понеже не умеех да плувам направих най-логичното в това положение – започнах да се давя.
И все пак, прави са старите хора, които ни казват – неволята е най-добрият учител. Вярно, в началото маханията на ръцете, пък и на краката, не отстъпваха на тези на побъркан диригент на симфоничен оркестър, но след като въздухът в дробовете ми застрашително намаля, обратнопропорционално на калта в очите и ушите ми, положението се промени. Наблюдавах чудото – ръцете ми се движеха равномерно, краката се отблъскваха и после допираха един до друг. Тоест, започнах да плувам.
Чудото беше дори по-голямо от библейските, понеже до такава степен се изучих, че преодолях това огромно разстояние за някакви си трийсетина минути. Но когато излязох на брега на островчето, на мястото Й се печеше един член от жабешкото семейство. Едва когато погледнах напред Я забелязах. Тя стъпваше леко – като кошута, зайче, лястовичка по отсрещния бряг. Скочих смело във водата и заплувах към Нея.
Когато стигнах отсрещния бряг обаче – след още около тридесет минути, понеже се натъкнах на още две от особено стратегическите дупки – осъзнах, че съм сбъркал: Вярно, сега ризата ми не беше по-кална от преди, но пък тинята, водораслите и онова гадно петно, от което, предполагах, че виждам само малка част, определено не бяха по мен преди, а пък в ботушите ми нямаше само китове... За вълнения си панталон, напоен с ... ами много разнородни неща... няма да говоря. Но това бяха дребни грижи. Най-важното бе...
ТЯ. Гледаше ме в упор. От близо изглеждаше още по-прекрасна, ако това бе възможно. Гледах – ах, как предателски се вмъкна отново тази нищожна дума! – съзерцавах очите, косите, ръцете, краката на любимата си – всички тези неща, както и някои други можех много лесно да видя през прилепналите ù бели дрехи, понеже докато плувах кроул, или нещо подобно, леко я бях понапръскал...
Съзерцавах и не смеех да пророня и дума, да не би това видение да изчезне и аз да остана сам с тежките си оловни мисли. Тогава ТЯ се усмихна широко и – едва въздържаща възторга си от удивителното ми плуване – се изкиска в шепа. Ето – и вторият сигнал бе даден.
Започнах възхвалата и описанието на разнородните чувства, които бе възпламенила у мен. Изстрелях набързо и въпросите: Коя е? Откъде идва? Кой е създал тази неземна красота? Кое е името, така недостойно за божествената ù външност... общо взето вариации на тази тема. Тогава тя прихна да се смее. Открих, че в смеха ù имаше нещо детско, нещо чисто и девствено. Направо ме побиваха тръпки.
Единственото нещо, което смущаваше безпределната ми радост бе, че от известно време започнах да усещам леки болки в двете уши, които имаха тенденцията застрашително да нарастват, тъй че чувах смеха ù като през дълга тръба. Но нищо, достатъчно ми бе и самото ù присъствие...
След няколко минути успях да чуя през вълната от ужасяваща тишина (не се смейте, защото, както по-късно се установи, в ушите си имах: вода, кал, тиня, листенце от водорасло, малко камъченце, част от черупка на някакво животно, парченце от пластмасово шише, както и нещо с неизяснен произход, и слухът ми се възвърна само частично) мелодичния ù, несравним дори с пеенето на славей глас:
– Ха, ха, щурчо, не ма ли позна! Аз съм Мара бе, овчарката от другата ма’ала, дето си игра’аме кат’ малки. Ма ’ноо си щур, да знайш!
Тогава, тъкмо на най-хубавото място – когато спасявах чуждоземката от злите магьосници – ме прекъсна последната затихваща светкавица. Дъждът спря. Дроздовете се изтърсиха от водата и моментално започнаха ежедневните си спорове, като не пропуснаха между другото да се присмеят на жалката ми мечтателност. Излязох навън. Вдишах с пълни гърди чистия въздух. Обух ботушите и тръгнах към реката. Времето след дъжд е идеално за разходки.
Всичко беше в унисон с мислите ми за безбрежно щастие, което ме чакаше съвсем скоро – сякаш долавях мириса му в аромата на цъфналите цветя, в уханието на мокрите листа, в мириса на... по дяволите, бях настъпил кравешка “изненада”…
Както и да е, бързо изтрих това смущаващо чистотата на мислите петънце и отново загледах света с широко отворени очи, които придаваха на унесено-замечтания ми поглед допълнително очарование.
Да, не се съмнявах, че в този момент, в късите панталони, омачканата риза и сивите ботуши, аз вероятно не бях доста привлекателен за страничния наблюдател. Пък – ако провидението отсъди – наблюдателка. Завоят на реката беше близо и след няколко мига щях да видя заветното място, романтичното кътче на всички влюбени от селото. Обикновено сутрин Островът е населен само от едно семейство жаби, които се крият под едно изгнило дърво и смущават с крякането си отдадените на сладостни мигове влюбени, потърсили уединението на реката.
Но този път не беше празен. На това същото дърво беше седнала ТЯ.
Сравнението ù с богиня, с ангел, с видение или с нещо подобно безплътно и символизиращо красота би я обидило. Та аз не съм достоен да опиша дори дрехите ù. Тези по-меки от коприна, по-тънки от листо, по-красиви от най-фините платове дрехи, следващи прекрасните извивки на тялото, нозете ù.
Аз я гледах в тишината, без да посмея дори със звук да оскверня първия миг. Мигът, в който погледите ни щяха да се засекат. Минаха минути ли, часове ли или цяла вечност – не зная, времето не течеше за мен. Тя си седеше невъзмутимо като Клеопатра на своя трон (дори изгнилото дърво бе придобило някаква тайнствена красота и внушителност).
Накрая се случи. Погледите ни се срещнаха. За моя огромна радост, първото нещо което открих бе, че изражението ù също като моето бе унесено-замечтано. Второто беше, че очите ù са по-красиви от всички омайни езера, дълбоки кладенци, сини небеса... и изобщо всички безсилни сравнения на поетите. А третото – едното ù око гледаше мен, а другото малко в страни. Това, разбира се, беше някаква зрителна измама, опит на злите сили да намалят, да потулят красотата на чудното видение... Удостои ме с поглед цели трийсет секунди, като местеше глава ту наляво, ту надясно, предполагам, за да ме огледа по-добре. Бях сигурен че щях да задоволя височайшия ù вкус, затова изправих раменете, глътнах коремчето и се превърнах в същински арийски първенец. Тези очи ме поглъщаха и ме направиха свой затворник до гроб. Изпиха всичко в мен и после се отвърнаха.
Край. Сигналът бе даден. Този поглед бе всичко – той криеше тайната на вселената, на любовта, на всичко. Канеше ме. Аз се отзовах. Вероятно си мислите, че внимателно запристъпях с ботушите по по-високите камъни, внимавайки да не се спъна и падна? Направих нещо коренно различно. Нещо, което съответстваше на красотата, грацията и божествеността ù. Затичах се към Нея с протегнати ръце...
Тичали ли сте някога във вода? Да? Приятно е нали, но е малко бавно. Представете си обаче колко по-бавно и неудобно е да се тича, когато и без това тежките ти и твърде големи ботуши са пълни с вода, така че като стъпваш, се налага два пъти да преодоляваш съпротивлението ù, когато разшльокания ти и полувълнен къс панталон е просмукан с вода, по дъно, осеяно с дупки, камъни и тиня и на всичкото отгоре, с ръце, с които вместо да пазиш равновесие, си протегнал като за прегръдка. Такава беше обстановката, но въпреки нея, аз успявах да не изоставам от нормалния си ход. И тогава, тъкмо когато някакви си десетина крачки ме деляха от острова и Нея, се случи неизбежното.
Забравих да ви кажа, че все пак имаше едно дребно нещо, което леко загрозяваше девствената красота и смущаваше блажения покой на реката. Това дребно нещо бяха десетина двайсеттонни багера, които копаеха всяка събота и неделя за злато. В една от техните дупки имах неприятната участ да падна. И понеже не умеех да плувам направих най-логичното в това положение – започнах да се давя.
И все пак, прави са старите хора, които ни казват – неволята е най-добрият учител. Вярно, в началото маханията на ръцете, пък и на краката, не отстъпваха на тези на побъркан диригент на симфоничен оркестър, но след като въздухът в дробовете ми застрашително намаля, обратнопропорционално на калта в очите и ушите ми, положението се промени. Наблюдавах чудото – ръцете ми се движеха равномерно, краката се отблъскваха и после допираха един до друг. Тоест, започнах да плувам.
Чудото беше дори по-голямо от библейските, понеже до такава степен се изучих, че преодолях това огромно разстояние за някакви си трийсетина минути. Но когато излязох на брега на островчето, на мястото Й се печеше един член от жабешкото семейство. Едва когато погледнах напред Я забелязах. Тя стъпваше леко – като кошута, зайче, лястовичка по отсрещния бряг. Скочих смело във водата и заплувах към Нея.
Когато стигнах отсрещния бряг обаче – след още около тридесет минути, понеже се натъкнах на още две от особено стратегическите дупки – осъзнах, че съм сбъркал: Вярно, сега ризата ми не беше по-кална от преди, но пък тинята, водораслите и онова гадно петно, от което, предполагах, че виждам само малка част, определено не бяха по мен преди, а пък в ботушите ми нямаше само китове... За вълнения си панталон, напоен с ... ами много разнородни неща... няма да говоря. Но това бяха дребни грижи. Най-важното бе...
ТЯ. Гледаше ме в упор. От близо изглеждаше още по-прекрасна, ако това бе възможно. Гледах – ах, как предателски се вмъкна отново тази нищожна дума! – съзерцавах очите, косите, ръцете, краката на любимата си – всички тези неща, както и някои други можех много лесно да видя през прилепналите ù бели дрехи, понеже докато плувах кроул, или нещо подобно, леко я бях понапръскал...
Съзерцавах и не смеех да пророня и дума, да не би това видение да изчезне и аз да остана сам с тежките си оловни мисли. Тогава ТЯ се усмихна широко и – едва въздържаща възторга си от удивителното ми плуване – се изкиска в шепа. Ето – и вторият сигнал бе даден.
Започнах възхвалата и описанието на разнородните чувства, които бе възпламенила у мен. Изстрелях набързо и въпросите: Коя е? Откъде идва? Кой е създал тази неземна красота? Кое е името, така недостойно за божествената ù външност... общо взето вариации на тази тема. Тогава тя прихна да се смее. Открих, че в смеха ù имаше нещо детско, нещо чисто и девствено. Направо ме побиваха тръпки.
Единственото нещо, което смущаваше безпределната ми радост бе, че от известно време започнах да усещам леки болки в двете уши, които имаха тенденцията застрашително да нарастват, тъй че чувах смеха ù като през дълга тръба. Но нищо, достатъчно ми бе и самото ù присъствие...
След няколко минути успях да чуя през вълната от ужасяваща тишина (не се смейте, защото, както по-късно се установи, в ушите си имах: вода, кал, тиня, листенце от водорасло, малко камъченце, част от черупка на някакво животно, парченце от пластмасово шише, както и нещо с неизяснен произход, и слухът ми се възвърна само частично) мелодичния ù, несравним дори с пеенето на славей глас:
– Ха, ха, щурчо, не ма ли позна! Аз съм Мара бе, овчарката от другата ма’ала, дето си игра’аме кат’ малки. Ма ’ноо си щур, да знайш!
Няма коментари:
Публикуване на коментар