Отворих очи, както го бях правил хиляди пъти преди това и по болката и смъденето установих за пореден път, че зрението ми няма да издържи още дълго на тези нощни застоявания пред компютъра.
Излежавах се един час, както правех всеки ден от две години насам, взирайки се в ярките ивици светлина, процеждащи се през щорите, след което по изработения вече мързелив маниер станах от леглото, измих си с не особено голямо въодушевление очите и седнах пред компютъра. Клиповете се бяха свалили. Супер, тъкмо щеше да има какво да гледам като се върна от училище.
Порових се в нета няколко минути, набелязах си какво да свалям през деня докато съм на училище, драснах половин страница набързо, попрегледах един скорошен нередактиран разказ и се преместих на другото бюро.
История, Химия, Биология, Математика... погледнах часовника – единадесет и половина. И за пореден път си направих логическия извод, че ще си напиша домашната, ще попрочета малко уроците и ще се наложи да тръгвам на училище.
След един час, когато вдигнах отново очи към часовника, установих, че за пореден път прогнозата ми се превръща в реалност.
Отскочих до кухнята, нарязах си хляб, извадих каквото имаше в хладилника и седнах да ям в моята стая. Както обикновено, хлябът беше от ронливия и почти трийсет процента от него изпопадаха по мокета. За около двайсти път този месец се зарекох, че утре вече ще пусна прахосмукачка, с ясното съзнание, че това просто няма да стане.
И понеже докато се мотаех – когато ям винаги си пускам да гледам или филм или някой клип – вече бе станало един и пет, аз започнах приготвяне за училище по бързата процедура.
За минута и половина свърших учудващо голямо количество работа: прибрах всички яденета в хладилника, тряснах купата със супата в мивката, нахвърлях тетрадките в чантата и си приготвих кърпата, парите и ключа, за да не ги забравя, като дори изтупах покривката на масичката (вече беше крайно време – от седмица броят на трохите застрашително се увеличаваше и някои вече започваха да се лепят по петната от лютеница, пастет и мазнина).
През останалите три минути и половина се облякох (като захвърлих всички дрехи във всички възможни ъгли на стаята), открих вчерашните си чорапи чак от третия път (стратегическите места бяха под креслото, под леглото и зад раклата), обух се, после влязох с мръсните обувки в стаята, за да си търся картата за тролея, която имаше навика да се изпарява веднъж в седмицата. Накрая я открих под един куп тетрадки, листчета и хартийки; отворих прозореца, вдигнах щорите и изключих монитора.
После си погледнах часовника, както бях правил хиляди пъти преди това и установих, че един и десет минава, което ще рече, че тролеят вече е тръгнал от депото и аз закъснявам; затворих вратата с трясък за пореден път, завъртях ключа и се затичах по стълбите.
На спирката седнах на един стол при павилиона и зачаках загледан в едно дърво отсреща. След пет минути установих, че за пореден път съм изпуснал тролея и зачаках търпеливо следващия, примирявайки се с поредното закъснение. Когато дългоочакваното превозно средство дойде, автоматично станах и, без да отлепям очи от дървото, се качих. Всичко това бях правил толкова пъти, че се бе превърнало в подсъзнателен рефлекс и изобщо не мислех докато го правя.
Но не всичко през този ден бе изпълнено както трябва от подсъзнанието ми и това разбрах чак когато се прибрах от училище...
Когато се опитах да завъртя ключа, установих че не мога, понеже е отключено. Това не беше хубаво. Означаваше, че около пет часа докато бях на училище вратата ни е била незаключена без да има никой и на практика апартаментът ни е бил незащитен. Затичах се към стаята си (не че направих повече от две крачки де, но така звучи по-представително) и отворих вратата.
Първото нещо което видях бяха монитора и кутията – край, спокойно, щом са оставили това, другото е без значение. Второто нещо, което видях с периферното си зрение бе, че има още някой в стаята и моментално си обясних отключената врата с по-ранното пристигане на майка ми от работа.
Но след миг, когато информацията от зрителните ми рецептори достигна до мозъка, осъзнах че това не беше майка ми.
Беше момиче, доколкото можех да определя по сериозното изражение и погледа – малко по-голямо от мен, с дълга черна коса и единствените очи, по-тъмни от моите, които бях виждал през живота си. Тя стоеше спокойно на леглото и ме оглеждаше с не по-малко любопитство, отколкото аз нея. Беше доста красива.
Виждате ли, аз съм човек, който много трудно се учудва. Адаптирам се за секунди към новата среда и по принцип бих отишъл първо да си измия ръцете, после да проверя дали са се свалили албумите и чак тогава да завържа разговор или не, в зависимост от настроението си, но реших, че все пак ще е по-добре да се направя на учуден и леко ядосан.
– Коя си ти? И какво правиш тук?
– Елица Недялкова Спасова, приятно ми е – ръкувахме се – Ами, нищо, седя.
Нямаше как да не се усмихна.
– Защо седиш на леглото ми?
– Защото столовете ти са твърде неудобни, а креслото всеки момент ще се разпадне. Между другото, много си разхвърлян – просто се чудя как е възможно една стая да прилича толкова изумително много на кочина.
– Ще те помоля да се преместиш от леглото, понеже съм уморен и ми се лежи – реших да действам по този начин, защото тя явно не бързаше да ми каже защо е дошла, а не ми се щеше да я изгоня веднага.
– Няма проблеми.
Отпуснах се блажено на леглото и затворих очи, а тя взе един стол и зачака.
Не възнамерявах да започна пръв.
– Виж, имам предложение за теб. Затова и съм тук.
Отворих очи и я погледнах. Това вече ми дойде множко.
Разбирате ли, работата е там, че не съм особено привлекателен за жените и не полагам абсолютно никакви грижи да променя това. Причините за това са много: първо, не считам, че обеца или гел, или готини дрехи, или някаква особено газарска походка и държание правят човека по-желан (но никое момиче, което съм познавал досега не е мислело така), второ, не примирам от желание да привличам някакви кокони с мозък колкото този на мишка, правейки се на такъв какъвто не съм и трето – и най-важно – не мисля, че е нужно да си губя времето за такива загубени каузи, каквато е любовта на жените. Бил съм нараняван повече пъти, отколкото можете да си представите и мога да ви уверя, че направих всичко възможно да създам добра връзка – давах всичко и не исках нищо... Вярно, възможностите ми са ограничени от материална гледна точна, но винаги съм искрен и мога да чувствам и съпреживявам, пък и да разбирам по този начин повече от всички други. И въпреки всичко, въпреки усилията ми, получавал съм от жените само болка.
Уважавам ги. Никога не ги притискам. Показвам им по всеки възможен начин любовта си, а те бягат. Или се плашат, или просто усещам, че нещо не е в ред, че нещо не е истинско.
Какво да си помисля тогава? Те просто не искат да се държим с тях по този начин. Въпреки всички приказки за независимост, те искат именно да бъдат подчинени, искат да се отнасят животински с тях и да тъпчат волята им.
Не го вярвам. И днес не го вярвам, но защо тогава, защо, за бога, не съм успял да намеря опровержение? Не съм опитал – ще кажете. А как да опитвам – и глупакът след десетина опита осъзнава, че да продължава е безплодно?
Прекарал съм толкова много безсънни нощи в търсене на причината да не срещна НЕЯ. Зная, че тя е някъде там и сигурно ме търси, зная, че трябва само да се протегна и да я стигна. Зная че тя има много лица, във всяко от които лежи по частица от светлината и топлината ù... Но нима мога да живея само с искри? Нима може мижавата им светлина да затопли сърцето ми?
Горе-долу такива мисли минаха през главата ми докато я гледах – мисли, които са ме тормозили хиляди пъти и са водили до все същите безплодни скитания по нощите – но не и този път... Този път беше различно – сякаш ги видях изписани в нейните очи, сякаш тя можеше да ги прочете и разбере... сякаш тя чувстваше. И разбираше.
Тъкмо когато щях да наруша неловката тишина, тя продължи:
– Виж, много неща се случиха с мен напоследък и всичко се промени... Но трябва да разбереш, че това което ще те помоля, което съм принудена да те помоля, няма нищо общо с онова, което чувствам...
– Ако ти кажа че те разбирам, ще излъжа. – усмихнах се предразполагащо (или поне така трябваше да изглежда, въпреки че никога не се получава).
– Засега мога да ти кажа само това – нямам дом и те моля да живея при теб за няколко дни. Бих отишла на хотел или квартира, но... някои обстоятелства... просто не мога. Сам разбираш, че ако имах избор...
– Спокойно. Няма проблем. Защо си мислиш, че бих отказал на красиво момиче да живее у нас? Кой нормален тийнейджър би го сторил?
– Не. Не разбираш. Виж, трябва да разбереш, че това няма нищо общо с истинската причина да искам... Нека карам под ред обаче, понеже ти наистина няма да разбереш нищо – усмивката ù бе красива като нея самата – Прочетох всичко, което си публикувал. Не, това не е началото. Историята е по-дълга и ми трябва време, а....
Елица обаче не можа да продължи, понеже звънеца звънна. Тя ме стрелна с достатъчно красноречив поглед, но аз ù направих знак да стои мирно.
Беше майка ми.
– Ух, вън е много студено! Как беше в училище?
– Все същото – тъпотия. Виж, майко, една стара позната е дошла на гости, нали може да преспи у нас?
Майка ми веднага разбра „каква е работата” и доста охотно се съгласи. Не ми се занимаваше с глупости, тъй че казах „Супер!” и се върнах при Елица.
– Можеш да продължиш. Слушам те внимателно и с нарастващо любопитство.
– Това, което чувстваш... и аз съм минала през него. Чувството, че си чужд на този свят и че в теб има нещо велико, но не можеш, но този свят няма да ти позволи да го откриеш и развиеш... Чувството, че всичко е грешно и трябва да се поправи и че ти знаеш точно как, но нямаш достатъчно сили... Че си обречен на провал. И един ден попаднах на разказите ти. В детайлите си ти си изредил причините да пишеш, но има една главна, която не си споменал умишлено и която не можеш да споделиш, понеже такива неща не се казват открито – ти пишеш, защото искаш да бъдеш разбран. А никой не те разбира. Никой и не може да те разбере, защото за да разбереш истински някого трябва да почувстваш, трябва да видиш света през неговите очи и да го възприемеш, макар и за малко по начина, по който той го възприема. Повярвай, знам какво е да даваш без да получаваш нищо в замяна, знам какво е разтвореното ти сърце да среща шипове навсякъде, знам какво е да си сам... убийствено сам дори и вкъщи, дори и сред приятелите си, навсякъде... Знам, че не съм онази за която мечтаеш и която търсиш, както ти не си този, който търся аз, но чувствам, че ако не поговорим, ако не разбера абсолютно всичко за теб и ти за мен, това ще е най-голямата грешка в света....
Започнах да се смея.
– Защо се смееш? Какво толкова смешно...
– Защо сега? Защо сега, след толкова години, когато сърцето ми беше късано, рязано, горено, стъпквано, окаляно и размазвано жестоко, когато използваха душата ми като пешкир за осквернените си тела, когато... се отчаях от всичко и всички, защо чак сега те срещнах? И нима е възможно това? Нима си истинска?
Докоснах нежните ù страни, меките устни. Целунах я и почувствах аромата ù. Истинска беше.
Ласка... Колко отдавна тялото ми беше забравило приятните тръпки по кожата... усещането за допир, за близост... колко отдавна устните ми не бяха докосвали други устни...
Въпреки че ни беше доста трудно, отдалечихме се един от друг, като само погледите ни се сливаха.
– Сега ще си замълча, понеже в противен случай ще ти наговоря много неща, които не мисля и то без да имам основание. Тази нощ ще спиш на моето легло, а аз ще си донеса походното. Утре ще говорим, става ли?
– Да, определено си прав. Твърде много емоции за един ден ще станат. Може и сърцата ни да не издържат – Елица се усмихна още по-лъчезарно, което ми се бе струвало невъзможно – И просто не мога да намеря думи, с които да изразя благодарността си! Моля те, нека аз спя на походното легло.
– Имам чувството, че ме познаваш повече от всички мои приятели или роднини – мислиш ли, че ще ти разреша?
– За нищо на света.
– За нищо на света е именно отговорът ми. А, между другото, подготви се за вечеря, която, като познавам майка си, скоро ще бъде готова и просто няма начин да откажеш да ядеш.
Познах и няколко минути след предсказанието ми, майка ми донесе една огромна табла...
Тази вечер обсъждахме някои мои разкази, тя споделяше подобни идеи и дори ми показа своя интернет страница с произведенията ù. За разлика от моите, в нейните си личеше малко по-задълбочен поглед към нещата, вероятно дължащ се на по-богатия ù жизнен опит. Оказа се, че наистина е с една година по-голяма от мен. Учеше в езикова гимназия, тъй че през остатъка от вечерта говорехме на английски – хем да не ни чуе случайно майка ни, хем защото и двамата искахме да упражняваме езика, но досега не бяхме намирали друг навит.
Слушахме музика, говорихме, обсъждахме, гледахме клипове, изобщо – прекарахме си отлично.
После дойде време за спане и майка ми дойде за да се убеди, че на гостенката ни ще ù е удобно (никога не се интересуваше дали на мен ми е удобно) и се извини, че леглото ми е толкова разбито, посочвайки като главна причина моя милост, което леко ме раздразни и аз я помолих да не се тревожи за комфорта на гостенката МИ и я уведомих, че ще се оправим и сами...
Отворих очи, както го бях правил хиляди пъти преди това. Но нещо беше различно и аз веднага го забелязах. Бях спал на походното легло. Погледнах към своето и видях, че е идеално оправено. От Елица нямаше и следа. Дали действително я имаше, или бях сънувал всичко?
Прекъснах обичайното си излежаване, за да потърся евентуални следи от необичайната си гостенка (а и междувременно отидох да си измия очите, понеже виждах твърде малко от заобикалящата ме среда).
Видях я на терасата. Стоеше на канапето и гледаше листата на дърветата (може би наблюдаваше градинката или улицата, но винаги казвам листата на дърветата, понеже са толкова плътни, че само те се виждат от терасата ни).
– Добро утро. Как беше леглото ми... гадно, нали? – усмихнах се и примижах, за да я видя, понеже очите ми трудно фокусираха.
– Добро утро. Удобно беше. Но е време да поговорим за това дали вашите ще позволят да стоя тук – ти каза, че няма проблем, но вероятно не зависи само от теб. На майка си каза, че ще преспя само една нощ и вероятно заради това не е имала нищо против...
– Повече не искам да чувам такива приказки. Ти си моя гостенка и щом съм ти казал, значи можеш да стоиш колкото искаш. С родителите си ще се оправя – още повече – ще видиш, че майка ми (която ми мрънка от супер много време да си намирам някое момиче, което да ме направи поне малко по-прилежен и подреден) няма и думичка да каже.
– Много си мил. Но поне нека аз спя на походното легло...
– Нямаш шанс, нали го осъзнаваш.
– Да, но не знам... просто така е прието да се казва.
– Забрави какво е прието, стига с тези глупави условности.
– Хмм, щом майка ти очаква да те направя по-прилежен, в такъв случай мисля, че е време да поема нещата в своите ръце – марш в стаята си да си оправиш леглото! Аз ще ти покажа как. И да не съм видяла чорапи по шкафовете!
Много се смяхме докато подреждахме безнадеждната ми стая, а на места Елица ме плясваше през ръцете шеговито, понеже съм бил много туткав.
До десет часа, учудващо за мен, всичко беше подредено и изчистено – дори пуснах прахосмукачка, което вече се нарежда сред седемте чудеса на света.
Елица ме научи да приготвям омлет (кауза, за която стотици яйца се бяха жертвали без особен успех и преди) и закусихме доста приятно. Че нямаше да ида на училище, това ми стана пределно ясно към единадесет, когато осъзнах, че е вторник и съм от дванайсет часа. Да науча беше напълно невъзможно, а ако не идех на СИП-а преди училище, учителката ни щеше да ме унищожи.
Споделих тези терзания с неочакваната си (но дългожелана) гостенка и тя реши проблема по най-логичния начин:
– Няма да ходиш на училище.
Съгласих се охотно с това разрешение, точно както би се съгласил всеки ученик на мое място.
– Хм, тогава да се поразходим, а? Знам, че не можеш да ми кажеш, но имам чувството, че не си от тук, така че ако искаш ще те разведа из града.
– Супер. Да тръгваме. Но първо...
Първо бях накаран да измия съдовете от моята мила надзирателка.
Обещах ù че ще я разведа из града и изпълних обещанието си. Е, на места може би бях малко лаконичен, като например:
– Тва е часовниковата кула. Глей колко е висока. – разбира се, произнесено бе с особено патетичен тон.
Или...
– Това е колоната. Не знам нито защо е тук, нито какво представлява.
Или...
– А тази сграда знаеш ли каква е?
– Да не би да е реставрираната къща на някой известен човек?
– Ба, просто някаква барака, която скоро ще се срути. Наоколо е пълно с такива.
Казах ù, че градът ме е отвращавал винаги – шумът, колите, пренаселеността (то не че е особено пренаселено, но понякога става гъчканяк все пак) и че предпочитам да се разхождам сред природата. Слава богу, все още бяха останали такива кътчета.
Реших всеки ден да отделям на различно място, за да им се наслади по-добре и да види все пак как живея аз и какъв съм, след като прекарвам повечето от свободното си време именно на тези места, а не в някое затворено, запушено, претъпкано скапано кафе или някоя пропаднала, задръстена подземна кръчма.
Първи, естествено, беше Островът.
Разхождахме се, говорихме, смяхме се. Правихме и други неща, които двама млади правят и които няма нужда да описвам подробно. Общо взето, всичко което правихме беше нормално за двама тийнейджъри – понякога се вдетинявахме, гонихме се, закачахме се или пък се боричкахме, но обикновено именно така действат природата, тишината и спокойствието на привикналата със задръствания, хора, тълпи, шум, коли и сгради психика. В града обстановката те притиска и всичко става принудено, докато сред природата се отпускаш и си позволяваш какво ли не, обзет от щастието, което не можеш да съзреш сред сивите стени.
Заведох я при едно дърво край реката – изолирано от всичко и всички и тогава тя ме помоли да ù разкажа за моите любими, които са провокирали такива искрени, но леко несъответстващи на възрастта ми стихове (повечето бяха писани преди две-три години).
Разказах ù за първата си любов. За болката и същевременно щастието, което тя ми донесе. За съпреживяването от моя страна и за това как именно тази любов бе запалила пламъка в душата ми. За повечето неща се бе досетила от самите стихове и разкази, но на места не бе могла да направи връзката. После за изгарящата мъка, която бе обусловила по-нататъшните ми действия.
Цял живот имам чувството, че съдбата ми е предопределена по някакъв начин и че страданието играе основна роля в тази съдба.
После тя ми разказа за първата си любов. Също толкова наивна и детски чиста, същото съпреживяване и платоническо привързване към любимия. Същото разочарование.
С часове говорихме и се наслаждавахме на природата, на песните на птиците и шума на реката. Реката, която от векове минаваше по един и същ път, а вълните ù се появяваха на едни и същи места и винаги бяха едни и същи... Ден след ден, след ден... Такъв беше и моят живот, такъв щеше да бъде той и занапред – силни приливи на болка, последвани от моментно облекчение, за да се върнат после с още по-голяма сила на фона на безкрайното течение на времето.
– Сега не искам да мислиш за това. Как се чувстваш в момента?
– По-леко и приятно не ми е било през целия ми живот. Аз...
– Тогава замълчи – тя ме прекъсна насред думата с дълга целувка.
Отвърнах на целувката.
Мълчахме известно време, но това мълчание говореше повече от всичко. С мълчание всъщност човек казва най-много. Мълчанието на двама влюбени, притиснати един до друг в нощта; стиснатите зъби на човек, който среща погледа на най-големия си враг; мълчанието на човек, изправен на стената за разстрел защото не иска да предаде идеалите си... Какъв по-добър начин имат тези хора да изразят чувствата си? Ето тук трябва да разберете трудността ми да опиша часовете прекарани с Елица. В живота има много неща, които просто не могат да бъдат описани с думи. Затова и толкова дълго се колебах дали изобщо да пиша това, но скоро разбрах, че нямам друг избор.
Ние мълчахме, но в мълчанието ни се криеше взаимното разбирателство на две души, търсили се толкова дълго и туптенето на две сърца, познали самотата и болката.
Мина обяд и ние отново се върнахме на Острова, купихме си нещо за ядене и продължих да ù разказвам...
– Ето тук се срещнахме двамата за първи път... Макар и не уговорена, това бе първата ми истинска среща с момиче...
– Хмм, напомня ми нещо... имаше един твой разказ... така ли се е случило всъщност?
– Не точно. Някои неща се изискваха от сюжета, но в общи линии – да, така беше.
– Знаеш ли какво си мисля?
Не знаех.
– Ние с теб, пък и много други хора, поставят на показ душата си, съкровените си мисли и мечти, за да могат останалите да ги оценят, надявайки се да предизвикат някакви чувства или да предадат прозренията си... Има ли смисъл? Има ли смисъл в това, при положение че в повечето случай никой не ги забелязва, а който ги забележи все пак, не ги разбира и счита че целите им са користни?
– Ти вече си си отговорила на този въпрос, нали? Ние просто нямаме друг избор. Не зависи от нас.
– А от кого тогава?
– Не зная. И аз още търся отговора. Може би е нещо вътрешно, а може би идва отвън. Може да са прави психолозите и да е просто отдушник за фантазията и подсъзнателните ни желания или пък да е някакво божествено предопределение.
Докато изричах последните думи ми се стори, че нещо в очите ù трепна, но реших, че ми се е сторило. Вероятно беше слънчево зайче.
Продължих с разказа си докато не се стъмни. В паметта си пазя всички жени, които по някакъв начин са били важни за мен. Елица на места ме прекъсваше, на места споделяше подобни преживявания. Накрая заговори:
– Ти си обичал искрено – не в това е грешката ти. Грешката ти е в това, че не си се борил за нито една от тях. Просто си се примирявал.
– Но как да се боря? Нима можех тогава да направя каквото и да е било – кой ще послуша едно малко, влюбено до уши дете – да, именно дете съм бил за повечето от тях, понеже винаги съм обичал по-възрастни от мен.
– Но вече можеш да се бориш, нали?
– Вече е твърде късно. Отказах се да търся. Сега просто чакам...
– Никога не е твърде късно! А с чакане нищо не се постига. Никой няма просто да дойде и да те намери, ако не знае че съществуваш, нали? Ако не те опознае...
– Ти ме намери.
– Това е друго. Пък и беше защото все пак направи нещо – показа се пред хората. Това обаче не е достатъчно.
– Но ти си тук. Нима това е нищо? Можех ли да намеря друга като теб ако търсех по задимените кафета и шумни дискотеки?
– Аз не мога да бъда дълго с теб, просто не зависи от мен, колкото и да искам. Вече ти казах, аз не съм тази която търсиш... ти просто не ме познаваш.
– Остани, за да те опозная!
– Моля те, недей. Не ме измъчвай допълнително. Просто живей и ме остави да ти помогна, а после дори сам трябва да ме прогониш, понеже ще започна да ти преча.
Не я разбрах. Какво ли искаше да каже?
Стъмни се и ние се прибрахме вкъщи. Майка ми така и не разбра, че не съм ходил на училище. Не знам какво си мислеше, но наистина нищо не каза за оставането на Елица и тази вечер. Да си мисли каквото ще!
Тази вечер показах на гостенката си по нейно настояване някои мои снимки от детството, на които тя каза че съм бил сладък и изреди още стотина такива епитета, които използват жените при описанието на малки деца. Показах ù някои мои картини, които я убедиха, че дори и да направя кариера благодарение на някое изкуство, то определено няма да е изобразителното (или в най-добрия случай ще бъде абстрактното).
После тя започна да разглежда всичко – видя конструкторите и се принудих да ù демонстрирам няколко мои култови изобретения, които, странно защо, още помнех отпреди доста години. След това видя гиричките ми – моя двадесет и шест левова гордост, тежаща осем килограма. Започна да се шегува с праха, който се бе полепил по тях (понякога ме домързява и не ги поглеждам със седмици) и заяви, че вероятно толкова съм отслабнал, че не мога дори и нея да преборя.
Засмях се и щях да отмина тази шега, но тя започна да се закача и накрая се сборичкахме. Мислех, че ще е доста лесно да я обездвижа – просто трябваше да хвана ръцете ù и да я притисна към земята. Но тя беше доста по-пъргава отколкото очаквах. Доста се потъркаляхме и се заляхме от смях когато накрая, задъхана и от боричкането, и от смеха, тя се предаде и аз успях да хвана ръцете ù.
Вгледах се дълбоко в черните очи, които сякаш бяха погълнали беззвездната нощ и тъмните космически бездни и в тях видях отразени всичките си мечти, желания и копнежи. Видях разказите си, видях бъдещето и миналото си, обединени от настоящето. Осъзнах, че този стих, който бях написал много отдавна и по-скоро за себе си, през цялото време се бе отнасял за Елица. Казах ù го:
В две черни очи –
в забулений мрак
на черна Вселена
се раждат ята от звезди,
галактики ярки мечти
във мисъл вселени,
със дума, със знак,
що смисъл роди.
Тя се усмихна. Усетих допира на влажните ù устни до своите. Затворих очи. Сякаш не целувах човек, а нежните цветове, погалени от росата... толкова нежност... толкова любов не бях изпитвал към никого досега. Не знаех, че такива чувства изобщо съществуват.
– Ти ще си отидеш – промълвих.
– Да, ще си отида. Но още е рано. Не мисли сега за това. Сега съм тук... Тук при теб...
„Тук, тук при теб, при теб...” думите ù прогаряха мозъка ми, светът започна да се върти, да променя очертанията си.... цветовете ставаха все по-ярки, звуците – по-силни и отчетливи, после всичко се завъртя бясно и изгубих връзка с действителността.
Заспах с усмивка.
Още в първия момент, когато отворих очи и съзнанието не особено охотно се върна в тялото, чувството на всепоглъщаща радост ми отне дъха. Не, не беше възможно. Всичко е било сън – очите, устните, гласа.... сън, чуден сън... сън, който отмина...
За огромно мое щастие се намирах не другаде, а именно на походното легло, а Елица лежеше по гръб и гледаше замислено през прозореца. Погалих я и оправих един непокорен кичур, спускащ се пред лицето ù, който тя явно не забелязваше.
– Откъде си?
– От много далеч.
– Понякога си мисля, че и аз съм от много далеч, но съм попаднал тук по погрешка. И че всеки миг някой ще открие тази грешка и ще ме върне.
Тя като че ли се отдръпна още по-навътре в себе си.
– Знаеш ли, много е детинско, но с теб вече сме си споделяли всичко, така че ще ти кажа и това: имаше време, в което си бях внушил, че хиляди паралелни светове са нанизани като на броеница заедно с нашия и че всяка душа се спуска в определен свят. Моето място обаче, беше объркано...
– Не. Точно тук принадлежиш и скоро ще го осъзнаеш, има време. А сега нека излезем. Не се ли задушаваш тук между тези четири стени, дишайки застоялия въздух всеки ден?
Дори и не попитах за училището. Ясно беше, че докато бях с Елица, на училище няма да стъпя.
Този ден бях запланувал да я водя на своя остров. Това е един хълм, насипан явно от багери при строенето на един мост, намиращ се в непосредствена близост до акумулаторния завод, тоест на края на града. Всъщност, върхът му се води и най-високото естествено място в Пазарджик.
Пътят до там е изпълнен с препятствия и гадорийки, но за безкрайната жизненост на Елица това не представляваше проблем. Катеренето по хълма не е особено приятно изживяване, още повече когато установиш, че не е от пръст или скала, а от противна, черна земя, напомняща пепел, която се полепва по дрехите, ръцете и лицето ти. Но когато се изкачиш и обхванеш целия град (добре де, почти целия) с погледа си, като при това си далеч от шума, замърсяването и тъпканицата, разбираш, че си е заслужавало.
Много скоро обърнахме гръб на града – тези толкова много приличащи си кибритени кутийки, приютяващи и поглъщащи хиляди наши съграждани – и се вгледахме в природата. През лека мъгла, ефирен и призрачен, се издигаше силуета на планината, а точно пред нас поредица от назъбени хълмове прорязваше хоризонта. Малката долинка под краката ни беше пълна с дървета и храсти, а тревата растеше буквално навсякъде.
Вдишвахме с пълни гърди пречистения от растенията въздух и брояхме вълничките по повърхността на водоема.
Говорехме за природата, за града и това, в което той постепенно ни превръщаше. За свободата и затвора, на който доброволно се обричахме, за да бъдем свободни поне в избора си на живот. С Елица обсъждахме неща, които на никой от връстниците ми не биха му хрумнали и след хиляда години.
Споделих с нея как именно на този склон съм убил един милион турци и тя дълго се смя на детинските ми представи за Илинден и начина, по който това е могло да се поправи. Заговорихме и за фантазиите ми, които заемаха по-голямата част от моя живот до към осми клас. А само две-три от любовните ми фантазии ù стигнаха, за да ми направи точен психологически портрет и да предскаже какъв ще бъда в любовта (всичко което каза се сбъдна по-късно).
И изведнъж, както си говорехме, едно лалугерче изскочи от дупката и направо се набута в ръцете на Елица. Тя замислено го галеше, гледайки реката; явно не виждаше нищо странно в това.
– През целия си живот ти си потискал своите желания и най-вероятно ще продължиш да го правиш и за в бъдеще. Затова и се е развила толкова добре фантазията ти. Но защо?
– Виж, това вече не зная как ще го приемеш. Мога да презирам само един човек – себе си. Не считам, че заслужавам каквото и да е било и никога не бих сторил нещо ей така – на мен да ми стане хубаво. Не знам откъде идва това отношение.
– Причината е вътре в теб.
– Да, всъщност май си права. Но моля те, нека не говорим за това. Само ти го казвам, защото не искам да имаме никакви тайни....
Лицето ù помръкна. Веднага съжалих, че изрекох тези думи.
За да я отвлека от явно неприятните ù мисли, демонстрирах редовната си фантазия, датираща от горе-долу шести клас, която бях усъвършенствал и ъпгрейднал през годините.
– ... Каква степен на трудност избираш?
– Не зная. Те какви са?
– Easy, Medium, Hard и Evil - не те съветвам да избереш последната, понеже няма нищо зрелищно в нея, тъй като не мога да си хвана.
– Добре, избирам medium.
– Така, брой противници?
– Хайде двама да са.
– Оръжия?
– Те какви са?
– Хмм, има меч – лазерен, разбира се; модул (описах ù модула подробно), щит...
– А можеш ли да ги включиш всички, за да ги видя в действие?
– Може, нарича се пълен контрол. Но враговете тогава трябва да са минимум четири или ако искаш да има фантоми и бактерии?
– Давай с всички, за да е по-интересно, но първо ми обясни как да си ги представям.
– Добре, гледала ли си Матрицата?
– Как иначе?
– Супер, онези двамата братя във втората част са фантоми.
– Аа, ами тогава как можеш да ги убиеш?
– Зависи от типа им. Когато играя на мисии, налага се да убия определен човек, който пази един генератор (става дума, естествено, за стаята ми и генераторът обикновено се намира над раклата – тук тя се усмихна и изрази желание види борбата в стаята, но аз ù казах, че единственият начин да го направи е да гледа от терасата, а предвид чистотата на прозорците ми, това е практически невъзможно).
А сега ще бъде с продължителност на неуязвимостта двайсет секунди. Ако през цялото това време в очертанията на тялото му има предмет, той ще бъде принуден да се материализира и ще умре.
– А бактериите? Звучи ми странно.
– Те са едни такива черни като кал и когато убия един, той се разделя на двама нови.
– Как умират тогава?
– Ами понеже се бия срещу тях само когато съм с пълни възможности – или ги замразявам, или със стена или голяма сфера ги притискам и размазвам в стените.
– Но тук няма стени.
– Ще измисля нещо.
Нямаше какво повече да говорим и започнах.
Избрах си бойна поза, показах на Елица местоположението на враговете си, съобщих ù че щом са на medium и аз ще ям бой, така че да не се учудва и започнах.
За разлика от hard, на medium ти избираш кога да въведеш оръжията и всичко останало. Отбих няколко удара, повъртях се малко, веднъж или два пъти се завъртях поразен на земята, като моментално станах с онова култовото изправяне от брейка, което толкова ме кефи и накрая, доста задъхан, въведох оръжията.
Обикновено оръжията се въвеждат когато видиш удобно положение на врага и му нанесеш смъртоносен удар. В случая разделих на две едната бактерия със сфера, докато се стараех да се запазя в очертанията на фантома, за да не може да ми направи нищо.
Колкото повече са враговете, толкова по-трудно става за играча (респективно за мен) да ги следи и да помни непрекъснато местоположението. Разбрах, че за наблюдателя, който споделя фантазиите му само частично, е още по-трудно.
– Няма да ти казвам нищо. Според реакциите ми сама се опитай да отгатнеш с кой от враговете си се бия, на какво разстояние е той и какви са оръжията ни.
Хубавото на тази игра е, че ти определяш темпото (но не и на evil) и когато се умориш супер много, можеш да забавяш или да го забързваш.
Не зная как съм изглеждал отстрани, тъй като никога не съм се виждал, но предполагам, че е забавна гледка – не само когато нанасям удари (вече се старая да не изглеждат напосоки, а да са насочени), но и когато получавам и понякога се налага да отхвръкна няколко метра назад или пък да се завъртя особено зрелищно и да се изтърся на земята. Може да се сравни с някакъв странен танц предполагам, особено на първата степен, но по-нататък се превръща в не особено синхронизирана поредица от действия.
Когато имам на разположение оръжия, движенията ми се ограничават почти до минимум. Това винаги е най-трудно за възпроизвеждане, понеже се налага да помниш точното местоположение на другите, да сменяш оръжията им според случая, както и твоето собствено и то така, че наблюдателят ти да се досети за какво става въпрос. Винаги го има и момента да не изглежда насилено и нагласено, което според мен е най-трудно. Успееш ли да накараш публиката ти да повярва, че ти наистина се биеш с такива врагове, а не с въздуха или сам със себе си и да се запита: „Брей, дали пък те наистина не съществуват?”, тогава е било успешно. Истинската си цел – да се раздвижиш и дори грохнеш от умора накрая – просто винаги се постига, особено на evil, където те размятат като парцал.
Щом преминахме отново на свободен бой без оръжия (само с модулите и то с изхабени дискове), тогава започна истинското зрелище. Всички хватки са внимателно репетирани десетки пъти, цели поредици движения са предвидени до най-малката подробност и на бавни обороти, за да преценя как точно ще се държат враговете и кое е най-достоверното за пред хора.
С трима е най-зрелищно и същевременно най-трудно. Понякога много ми липсва невъзможността да правя салта и други каскади, затова се ограничавам само с огромна гъвкавост на тялото и голяма честота на движенията.
Понякога повтарям по няколко пъти определени хватки с минимални разлики и се получава леко еднообразие, но няма как – още не съм разработил толкова много варианти, пък и възможностите ми са силно ограничени, тъй като може и да не си проличат действията на противника, което всъщност е най-важното.
Обикновено постигам чувството за обем като блокирам удари, задържам ръце или крака – наблюдателят лесно се досеща за какво става дума или имитирам удари по лицето или тялото със съответните ми реакции според силата и точността им.
Когато боят е по-продължителен, обикновено редувам оръжията със свободния стил, като се съобразявам с факта, че за да се премахнат оръжията на враговете ми, трябва да им ги отнема по време на боя.
Всичко продължи около половин час и когато усетих, че съм твърде изтощен, въведох последния етап – сферите, електрическите бури и другите щуротии, замразих всички бактерии и с доста трудности се задържах в повърхността на фантомите докато ги убих.
Преди да се свлека изтощен на земята, успях само да съблека потника си, който от трева, пот и мръсотия не приличаше на нищо и да си облека блузата на голо.
Елица се настани до мен и се усмихна.
– Е, как беше? – запитах с малкото си останал дъх.
– Доста добре всъщност. Очаквах някакво детинско кълчене, но до известна степен си представих почти всичко.
– Е, то оставаше след толкова време и усилия и това да не се забелязва...
– Знаеш ли – въпреки че си мислех, че знам всичко за теб, ти не преставаш да ме учудваш. Има нещо в теб, което не мога да проумея. Ти си твърде противоречив – можеш да стоиш по цели седмици вкъщи и човек би си помислил, че си обездвижен и латентен, че дори не ти се живее, а изведнъж ми сервираш това, което говори че кипиш от вътрешна енергия и както сам каза – упражнявал си го стотици пъти. Освен това в разказите ти на места си постигнал уникални прозрения, а понякога си толкова наивен и доверчив, че ми приличаш на малко дете. В теб съжителстват детската фантазия и игривост заедно с мъдростта, съзерцанието и строгият анализ на старостта.
– И мен ме учудва понякога... но просто съм си такъв.
– Проблемът ти е, че нямаш доверие в себе си... а и онова, което ми каза за отношението си към твоята личност... това е толкова странно и ти някак магически го съчетаваш със самочувствието и желанието за усъвършенстване на всеки един автор...
– ...освен това винаги съм се опитвал да помогна на другите, да ги разбера и да поправя в известна степен грешките им, а никога никой не е правил същото за мен... освен ти...
Погалих меките ù гарваночерни коси и се вгледах в бездънните очи. Те криеха тайната на вечността.
– Защо правиш всичко това за мен?
– Нима не го заслужаваш? – тя докосна с длан лицето ми и аз почувствах безкрайната мекота на кожата ù.
– Не зная. Разумът ми подсказва, че всичко това е абсурдно, че ти не може да си истинска, не можеш да съществуваш... А всички сетива го убеждават яростно в противното... Просто не знам какво да мисля...
– Не мисли. – тя затвори нежно с ръце клепачите ми и аз отново усетих влажните, топли устни.
Тръпките минаваха по цялото ми тяло. В този момент по-скоро целият свят ми изглеждаше нереален, отколкото чувствата, които изпълваха душата ми.
Мина обяд и ние отидохме да си купим нещо за ядене. Остатъка от деня прекарахме в разходка до другия край на града (зад Гарата) и разговори за другите ми фантазии, които включваха просто неподозирани за хората без въображение неща. Когато Елица разбра, че си ги представям почти всеки път когато излизам някъде, за да не ми е скучно по пътя, тя доста се учуди.
– Никога не съм срещала човек с такова въображение. А аз си мислех, че съм прекалена фантазьорка.
Когато стигнахме на няколкостотин метра от релсите и видяхме един пристигащ влак, Елица ме попита:
– Никога ли не ти се е искало да пътуваш?
– Искало ми се е, разбира се – при това много пъти?
– А ходил ли си някъде извън България?
– Не.
– Извън града?
– До осми клас само на една-две екскурзии до Добра вода с класа и до село с родителите ми – което е на има-няма двайсет километра, а след това с отбора по математика ходим до различни градове да се излагаме на състезания, но само за няколко дни и нямаме много време да разглеждаме.
– Защо?
– Причините са предимно от материално естество.
– А искало ли ти се е просто ей така – да хванеш стоп за някъде без да знаеш къде ще те отведе съдбата, без да си си взел дрехи, ядене и пари, без нищо... само с още една луда глава като теб?
– Не знам, никога не съм се замислял. Може би е прекалено диво, дори и за мен...
Елица замълча и се усмихна. В очите ù се разгоряха палави пламъчета, но бързо смени темата и аз не разбрах какво е намислила.
– Аз също. Е, може би е по-добре просто да си живееш живота – явно можеш да откриеш приключения дори и в сивото ежедневие.
Тази вечер измислихме и развихме заедно една хипотеза за цялата вселена, ако приемем, че всяка елементарна частица притежава разум и има някакви свои цели и планове. Доста е забавно и странно – можете някой път да си помислите на тази тема: Ами ако всъщност гравитацията и останалите атомни взаимодействия са плод на съзнателна сила? За какви закони става дума тогава? Интересният момент беше когато един ден електроните обявиха война на протоните поради идеологически причини и стана една каша....
Смяхме се доста, а когато ни заболяха главите, беше време за рунд две. Този път Елица се предаде по-бързо...
На сутринта се бях схванал значително, а юрганът бе покрил половината от пода. Първо се учудих, че не можех да видя възглавниците, но после си спомних епичната война, която проведохме с Елица и всичко си дойде на мястото.
А от гостенката ми нямаше и следа – леглото отново бе идеално оправено, все едно никой не е спал на него. Това отново ме накара да стана веднага и да я потърся на терасата.
Не я намерих. Измих си лицето и се замислих. Истина ли беше? Можеше ли действително да ми се случи нещо толкова странно? Единственото доказателство, което имах за нейното присъствие беше походното легло... и – внезапно се сетих – малкият сак, с който дойде! Той стоеше винаги под леглото.
Затичах се и нахлух като хала в стаята. Естествено, спънах се в походното легло и за малко да си спукам черепа в ръба на леглото, но както и да е – видях сака. Слава богу, истина беше! Не бях сънувал и не полудявах... засега.
Обаче както го гледах този сак, така и ми се прииска да видя какво толкова има в него, за да не го отваря никога пред мен тя. Вероятно имаше само дрехи, но пустото му любопитство...
Дали да я изчакам и да я попитам? Може и да не разреши, пък друг сгоден случай нямаше и да имам. Какво беше онова, за което не ми казваше? И защо, по дяволите бе излязла толкова рано сутринта?! (беше девет и нещо – час, който за някои хора дори е късен, но за мен всичко преди единадесет е рано)
Но от друга страна не исках да има нещо скрито помежду ни. Не можех просто така да ù ровя в нещата... И тогава в главата ми заговори противният глас на изкушението: А тя? Какво толкова имаше да крие? И защо все пак бе дошла – дали всичко не бяха изкусни лъжи? Мен толкова искрено са ме лъгали и друг път... откъде бях сигурен, че всичко което ми казва е истина?
Че щях да погледна – щях, само че около десет минути минаха в колебание и накрая реших, че се държа като Хамлет и че от мен злодей не става, ами давай да действам най-после.
Отворих внимателно и бавно ципа, сякаш имаше СОТ и щеше да писне някоя аларма. Разтворих чантата и видях...
Листове. Десетина бели листа, написани открай докрай с четливия ù приятен почерк (Тя сякаш не пишеше, а рисуваше внимателно и нежно всяка буква. Имах чувството, че и неграмотен може да разчете това, което е написала). В началото помислих че са на английски, но се учудих как не мога да разпозная нито една дума. И тогава чатнах – на немски бяха. Освен думичката „аз” друго просто не схващах, тъй че се примирих с невъзможността да ги разбера.
И тъкмо ми се стори, че нещо блесна между дрехите, когато чух вратата. Моментално прибрах всичко и закопчах ципа.
– Ели, ти ли си? – извиках.
Вместо отговор, видях усмихнатото лице на Елица, която още от коридора ми хвърли един кроасан.
– Дръж, тигре! Днес няма месо за закуска, тъй че ще трябва да се задоволиш с това.
– Къде беше?
– Имах малко работа и минах през павилиона на връщане да взема някаква закуска, но не знаех какво харесваш.
– По принцип ми е все тая.
– Добре.
В позата, в която бях застанал – на колене, с гръб към сака и леглото, точно зад бутнатото походно легло – не ми беше особено удобно и когато почувствах въпросителния ù поглед, казах:
– Тъпото легло пак се потроши. – думите си придружих с извинителна усмивка.
– Аз ти казах да спя на него, но ти...
– Шт! И дума да не съм чул повече.
– Е, добре, мъчи се тогава.
Докато ядохме кроасаните, Елица гледаше замислено през прозореца и не продумваше. Днес беше особено отнесена.
– Какво мислиш, че пише там? – изневиделица попита тя.
– Къде?
– На листовете.
Почувствах се като дете, което са хванали да си играе със запалката на баща му. Не можех да я излъжа. Не исках.
– Не знам. Но щом си го написала на немски, значи не искаш да го прочета случайно.
– Може да е разказ, който съм написала преди да те срещна...
– Не е завършено.
– Хмм, – в погледа ù се появи нещо странно – с колко време разполагаше?
– Имах по-малко от десетина секунди, понеже дълго не се решавах.
– А какво мислиш, че е?
– Не знам точно. Предполагам, че е нещо свързано с мен.
– Да. Виж, още е рано и всичко ще се провали ако ти кажа, така че засега е по-добре да не знаеш. Опитай се да не мислиш за това, става ли?
– Няма проблем. Не е моя работа.
– Добре, – лицето ù отново засия – хайде сега отново на въздух!
Дойде реда на Стадиона. И тъй като живея близо до него, не се налагаше да ходим много. Разговорът непрекъснато се въртеше около въображението и факторите, които му влияят.
– ... Но ти сам каза, че въображението ти трябва да стъпи на реална основа, тоест, еднообразният живот, липсата на нови хора и силни чувства го убива, нали?
– Май така излиза. Но виж, аз съм натрупал достатъчно опит, а и чета достатъчно...
– Но съвсем друго е да го четеш на безстрастния лист, колкото и живо да е описано, и да го изживееш непосредствено, нали?
– Е, разбира се, права си. Но не виждам накъде биеш. Вече ти казах, че поради материални...
Тъй като тя беше малко изостанала, а аз водех, не виждах какво прави. Усетих се едва когато една кола спря до нас и Елица бързо влезе в нея. Разбрах и защо ме бе накарала да излезем от стадиона, за да „ù покажа затвора отблизо” и защо бе настояла да я водя да види нивите и гледката от този край на града. През цялото време бе вдигала палец за стопиране!
– Е, идваш, или не? – тя явно не се шегуваше и аз побързах да вляза, за да я разубедя.
Тя затвори бързо вратата и шофьорът потегли. Беше мъж към петдесетте с прошарена коса и с мустаци. Друго не виждах в огледалото, друго не ме и интересуваше.
– Накъде сте? – попита Елица.
– За София.
– И ние сме натам.
– Ти наред ли си! – въпреки че бях понижил тон, шептенето ми се чуваше ясно в колата. – Да тръгнем без дрехи, пари и без посока! Това ли е приключението!
– Стига си хленчил. Дрехи си имаме, посока също, а пари не ни трябват. Отпусни се. Ти просто не можеш да живееш.
„Какво пък?” – помислих си. – „Така и така е сто пъти по-хубаво дори само да бъда с нея, отколкото да кисна в тъпото училище и да виждам едни и същи физиономии всеки божи ден.”
Отпуснах се спокойно на седалката, поех ръката на Елица, която тя сама ми предложи и всичко си дойде на мястото. Навън слънцето грееше, а дърветата и храстите се втурваха срещу нас и бързо ни подминаваха.
Човекът ни остави пред един паркинг. Излязохме от колата и се огледахме.
София.
Бях ходил само един или два пъти и почти изобщо не познавах града. Всичко се случваше като в сън. С Елица вървяхме хванати за ръка и мен друго от заобикалящия ме свят доста слабо ме интересуваше. Оказа се, че и тя не е идвала в София и се ориентира по-зле и от мен.
Разхождахме се по непознатите улици на този огромен град, открихме няколко парка, включително и един, който ако питате мен си беше направо гора. Едва не се скарахме, когато Елица настоя да плати билета ми за Софияленд, който тя успя да намери безпроблемно, вероятно водена от луд късмет.
– Как така ти ще плащаш за мен? Аз би трябвало да ти платя билета.
– Изслушай ме – искам тези дни да не се притесняваш за парите. Освободи фантазията си, отпусни се и не се тревожи изобщо за проблеми от материално естество. Просто живей, за бога! Не се знае колко такива шанса ще имаш.
– Но аз вероятно няма никога да мога да ти върна тези пари.
– Ти ми даваш нещо много повече, така че престани да се тревожиш. Освен това живях няколко дни само на твои разходи. Ако искаш, приеми го като отплата, но да не съм усетила и една напрегната фибра в тялото ти.
Седнахме на една пейка и тя започна да ме масажира. Ръцете ù бяха божествено нежни и след няколко минути не чувствах никакво напрежение, а и бързо се научих да не обръщам внимание на това откъде идват парите. По-късно направо не можах да повярвам, че аз съм постъпил по този начин – сякаш тази чародейка ме бе омагьосала.
Нямаше забавление на Софияленд, през което да не минем. Стояхме няколко часа и за това време успяхме тотално да се вдетиним.
За обяд изядохме по един огромен сандвич и продължихме разходката. Не помня да сме говорили много. Предимно се шегувахме и разказвахме истории от детството си. Не знам за нея, но аз мога без преувеличение да кажа, че бях прочистил съзнанието си и въобще не мислех. Отдал се бях на чувството за лекота, което изпълваше гърдите ми.
Когато започна да се свечерява, изморени от дългото ходене, ние седнахме на една пейка. Имаше нещо в обстановката – толкова уютна и тайна, че нямаше как да не се прегърнем.
Гледахме звездите и аз ù разказвах почти всичко, което знам за тях. Оказа се, че звездите са били и нейна страст и тя ми разказа неща за тях, които не бях наясно, че дори са открити. А фантазията ù беше толкова богата, че дори ми описа толкова живо един пулсар, че аз напълно повярвах, че го е видяла със собствените си очи. Освен това знаеше абсолютно всички съзвездия и много истории, свързани с тях. Почувствах се невеж пред нея, понеже астрономията винаги е била леко пренебрегвано мое хоби, с което винаги съм се занимавал между другото, когато остане малко време. Според нея квазарите бяха всъщност доста по-далеч и доста по-огромни отколкото можем да си представим.
Разказах ù онази смешна история, чието заглавие е: „Ние сме нищо” и тя доста се смя на доказателството.
– Знаеш ли, винаги съм си мислел... колко наивно само... че ако мога да обхвана всички звезди в кръгозора си и ако ги гледам достатъчно дълго...
– ... те ще ти разкрият тайните си.
– Да. – бях удивен – Откъде знаеш?
– И аз съм си мислела същото. Може би е вярно.
– Едва ли. Това винаги ще си остане в сферата на мечтите.
– Виждаш ли, точно затова хората никога няма да стигнат звездите, понеже си мислят, че мечтите и действителността съществуват в различни светове. А не е така – светът на мечтите и идеите е същия този свят, в който живеем ние с теб и само една протегната ръка ни дели от осъществяването.
– Аз не мисля така, специално за полетите до звездите. Ние – наблегнах на тази частица, защото ме учуди това общо „хората”, което някак си ни изключваше от сметката – просто още не сме готови да се изправим срещу онова, което можем да открием. Първо трябва разучим вселената вътре в нас, преди да тръгнем да превземаме звездите.
И на двама ни се стори, че този разговор придобива твърде философска насока и веднага сменихме темата. Разказвахме си вицове, анекдоти и смешни историйки, някои от които подкрепени с жестове, мимики и даже действия. Играхме на играта кой ще накара другия да се усмихне по-бързо, като всичко беше разрешено... Абе, забавлявахме се, най-общо казано.
Зениците ù, контрастиращи на бялото на очите ù, бяха по-тъмни от мрака, а меките ù коси ухаеха прекрасно както самата нея. Исках да се превърна във въздух, за да мога да стана част от съществото ù. Нежността и любовта изпълваха все повече сърцето ми.
Всеки миг прекаран с нея лекуваше раните и болките на душата ми.
Когато се стъмни значително, аз се замислих къде щяхме да прекараме нощта. Тя ми каза да не се притеснявам и да я последвам. Станахме.
– Няколко пъти минахме покрай този хотел, помниш ли?
Не помнех. Когато съм в чужд град, макар и да се оглеждам непрекъснато, после не помня почти нищо.
– Ще спим тук! – отсече Елица и преди да се усетя, тя ме помъкна към регистрацията.
Когато влязохме в стаята, аз все още не вярвах. Никога не съм бил в хотел. Тоест, бил съм, разбира се, в общежития, квартири и сгради, които се водеха хотели, но винаги е било организирано отнякъде и никога не съм бил сам в стаята, да не говорим пък за делене на единична стая с момиче. То не че имаше какво да делим де – ясно беше, че само ще спим и на сутринта ще си отидем, но все пак – чувството беше странно.
На пръв поглед стаята изглеждаше нормална, но когато постояхме малко и разгледахме по-добре, разбрахме че това изобщо не е така. Всичко беше в ужасно състояние, гардеробът едва се държеше, стената бе като повърхността на Марс, но всичко това нямаше значение.
Легнахме направо с дрехите. Хотелът обаче бе от евтините и двете тънки одеяла не пречеха на студа да кара зъбите ни да тракат. Прегърнахме се и се притиснахме силно един до друг. Най-забавното беше, че се наложи да синхронизираме дишането си и след време установих, че и сърцата ни бият в такт. Скоро се стоплихме. Чувството на спокойствие, на защита и уют бе по-силно от всичко, което бях изпитвал дотогава.
Сутринта когато отворих очи, Елица се бе отпуснала на гърдите ми и аз дори не смеех да дишам, за да не смутя чистия ù сън. Загледах се в една дупка в тавана, която имаше хубавото свойство да фокусира мислите и се запитах колко ли хора са се взирали в нея, мислейки си за своите проблеми. Нима бе възможно за толкова кратко време от напълно непозната, това момиче да стане толкова важно за мен, колкото никое друго досега не е било? Имах чувството, че съм я търсил цял живот и сякаш даже аз съм я създал, за да я познавам точно толкова добре колкото тя мен, но същевременно не знаех нищо за нея. Откъде идваше? Каква беше? Не знаех нищо за миналото ù – може би бягаше от близките си, може би бе извършила ужасно престъпление, може би...
Но тогава с ужас установих, че не ме интересуваше. Ако бе убила, аз щях да сторя всичко, което ми е по-силите да не я хванат. Ако я преследваха, аз щях да бягам и да се крия с нея. Готов бях да зарежа всичко – живот, семейство, приятели (то не че имах истински някое от тези неща), понеже загубата им би била много по-лека от това да загубя нея.
И тогава в съзнанието ми изникнаха нейните странни думи: „Просто живей и ме остави да ти помогна, а после дори сам трябва да ме прогониш, понеже ще започна да ти преча”. Защо ми помагаше и как бе разбрала всичко това за мен? И какво означаваше това, че трябва сам да я прогоня – та нима можех да разкъсам душата си по свое собствено желание?
Усетих как тялото ù потрепна. Събуждаше се.
– А, веднъж и ти да се събудиш преди мен. – усмивка – Има напредък.
– Как спа?
– Отлично. А ти?
– Като младенец.
– Ами, хайде да ставаме!
– Ставай... ако можеш. – след тези думи я прегърнах здраво и започнахме по най-детинския начин да се боричкаме като след известно време вече не беше много ясно за какво точно се борим, понеже Елица явно не желаеше да стане от леглото.
Излязохме към осем и половина когато се постопли малко времето. Обърнах внимание на моята спътничка, че не сме си сменяли дрехите от два дни и тя ми каза да не се притеснявам, защото това веднага ще се уреди.
Влязохме в първия срещнат магазин за бельо и си купихме доста диви работи, след това направо хвърлихме старото. Същото направихме и с тениските и блузите под горнищата.
Петъкът не се различаваше от четвъртъка – отново цял ден се разкарвахме из пределите на столицата, като хващахме трамваи и автобуси на късмет. Забавно беше, понеже никой не знаеше какво ще стане само след час.
Към обяд влязохме в един магазин и Елица ми каза, че няма да е зле да си избера някое по-топло яке.
– Защо?
– Тръгваме на север. – отвърна кратко тя.
Това беше единственото, което знаехме и двамата. Вървяхме по пътя с изпънати палци без да знаем дали изобщо някой ще ни качи, къде ще спим следващата вечер и къде ще осъмнем на другия ден. За това, че съм далеч от къщи и че нашите вероятно умират от притеснение не се тревожех много. Още предишния ден им бях врътнал един телефон, че съм добре; Елица ме е завела в града си и ще наваксам загубеното в училище. Повече не възнамерявах да се обяснявам.
Всичко беше ново и различно. Беше чудесно.
Качваха ни учудващо бързо. Може би самата Елица бе причината. За да не качи някой това красиво цвете в колата си, трябваше или да е безчувствен, или да е сляп. А слепи шофьори няма...
Този петък разбрах пълното значение на израза: „Да живееш на колела”. Едва слезли в някакво забутано село, понякога веднага ни качваха и се придвижвахме до някое друго или град. Напълно абсурдно беше, разбира се, да се надяваме да стигнем до някакво определено място по този начин, но липсата на ясна цел ни помагаше много – нямаше човек, който да не е в нашата посока.
От девет и нещо сутринта до почти единадесет вечерта обиколихме десетина села, три-четири града (чиито имена дори не разбрахме, а и доста слабо ни интересуваха). Не помня вече в колко коли се возихме, но съм положителен, че бяха над дузина. Най-интересното от този ден беше когато се забутахме в някакво село, през което явно не минаваше нищо, освен магарета и кучета. Около два часа се въртяхме край главния път (всъщност, достатъчно бе да кажа само „край пътя”, понеже имаше само един асфалтиран път в цялото село) и ни стана ясно, че кола от там нямаше да мине.
Насочихме се към една чешмичка около стотина метра встрани от пътя и утолихме жаждата си. Нямаше как да утолим глада си обаче. Близо до чешмичката течеше каналче. Вгледах се в мътните му води и изведнъж осъзнах, че се намирам един бог знае на колко километра от дома, без пари, храна и подслон; никой от близките ми не знаеше къде съм, не знаех и аз самия и за всичко това бе причина едно момиче, което можеше и да не е с всичкия си.
Погледнах засрамено Елица, сякаш тя можеше да чуе мислите ми и се взех в ръце. С оплакване нищо нямаше да сторя. Въпросът беше да не позволя на отчаянието да се загнезди в умовете ни и да прецака всичко. Една караница бе последното нещо, от което се нуждаехме в момента.
– Ти каза, че си добра в спорта, помниш ли?
– Е, не съм казала чак добра, – тя се усмихна и в очите ù се появи познатото ми игриво пламъче, което направо ме подлудяваше – просто мога да те мина във всичко.
– О, така ли? Я да те видим тогава. Виждаш ли този канал с отвратителната гадна мръсна застояла вода?
– Да, и?
– Аз мога да го прескоча. Ти можеш ли?
– Ха, ха, ако ти можеш, и аз мога. Но ти не можеш. – бях пропуснал, може би умишлено да кажа на Елица за някои мои успехи в скачането и леката атлетика, включително прескачането на всички бюра в училище, скачането от моста на Острова и от редица гаражи, къщи и прилично количество заводи (когато трябваше да се вземе топката от покрива, но ме усещаха и подгонваха).
– А ако го направя, а ти не успееш... какво ще направиш?
– Ти наистина обичаш прекалено много фантастиката.
Засмях се.
– И все пак? Има такава възможност. Какво?
– Хмм, не зная, – очите на Елица ме изгаряха, и усетих лека сянка да минава пред тях – ти предложи.
Усетих страха ù. Може би си мислеше, че условието ще бъде да ми разкрие тайната си. Побързах да я успокоя.
– Ами, нищо особено. Просто ще признаеш пълното ми превъзходство в спорта, което трябваше отдавна да си направила, но все се измъкваш, и ... да видим... ще ми бъдеш робиня за един цял ден. Тоест, ще правиш всичко каквото ти кажа.
Разбира се, използвах думата шеговито и тя разбра това. На устните ù се появи същата лукава усмивка.
– Давай. Ти си първи.
– Няма проблеми.
Засилих се от няколко метра и прескочих каналчето. Не беше чак толкова малко колкото си го представях обаче. Тъй като бях подценил разстоянието, за малко да се подхлъзна и да се изтърся в ледената вода.
– Виж, Елица, няма нужда да го правиш – казах аз от другата страна. – Наистина е твърде трудно и безсмислено.
Вече съжалявах, че измислих точно тази тъпа идея, но бе твърде късно:
– Хайде, хайде, не се прави сега! Отдръпни се. Ей сега идвам!
Отдръпнах се, като бях готов всеки момент да се хвърля и да ù помогна ако не успее.
Успя.
Тя прескочи канала с такава лекота, че отначало направо не повярвах.
– Защо не ми каза, че можеш да летиш? – пошегувах се аз, но в закачката ми имаше нескрито възхищение. – Май и в теб се крие доста голяма жизненост и енергия.
– Не можеш дори да си представиш колко – каза тя и аз го приех като шега. – Е, шампионе, какво следва?
– Тъй като и двамата се справихме, налага се да поусложним малко правилата. Сега имаме право само на не повече от два метра засилка.
– Нямаш проблеми.
– И нека ти си първа, понеже съм кавалер. Пък и не искам да ти показвам как трябва се прави.
– Е, е, е! Айде по-леко да не се пръснеш от надуване. Щом искаш да ти покажа, гледай и се учи.
Отмерих три крачки и сложих чертата.
Вгледах се внимателно в Елица докато тя се готвеше за скока. Краката ù леко се свиха, мускулите ù се напрегнаха. Личеше си огромното ù съсредоточаване. Вероятно преценяваше разстоянието и положението на двата бряга – този, на който се намирахме, бе по-нисък, което усложняваше нещата. Дали го правеше подсъзнателно като мен или съзнателно – не можех за преценя.
И тя скочи също толкова пъргаво както бе скочила първия път. Дори нещо повече – стори ми се, че скочи по абсолютно същия начин.
– Котето скочи, да видим сега тигъра.
Два метра засилка, два. Все пак аз го бях предложил. Погледнах в очите на Елица за кураж и тогава видях, че в погледа ù имаше нещо анализиращо и изучаващо. Може би не виждах добре от далечината. Както и да е. Скочих.
И този път едва се задържах, но вече бях преценил разстоянието и беше по-добре от първия опит.
– Две на две. Какво правим сега, спортисте? – спътничката ми продължаваше да се шегува.
– Какво може. Трети рунд. Този път ще бъде без засилка.
Никаква реакция. Всеки друг на нейно място би писнал: „Що за глупост! Това е НЕВЪЗМОЖНО.” Но тя каза просто:
– Ок.
Ок! „Е, щом като е ок, готви се ти за скок”, казах си и започнах действително да се готвя, понеже беше мой ред да дам тон.
Трупешката скачам два и шейсет, а каналът беше широк около три метра. Сам разбирах, че е напълно невъзможно да го прескоча по този начин, тъй че се замислих каква точно хитрост да приложа. Лошото беше, че не можех да приложа абсолютно никаква хитрост – каналът просто си стоеше там: една изключително широка, циментирана вада (а нямаха с какво да си асфалтират пътя!!), разстоянието между двата бряга на които е еднакво отвсякъде. Освен това наклонът бе прекалено голям и стъпех ли на него, със сигурност щях да се хлъзна и най-малкото – намокря, а това не ме устройваше, понеже означаваше неуспех и начало на моето еднодневно робство.
Накрая реших да се изхитря и да изнеса основната тежест на тялото си върху левия крак, като с десния можех и леко да закача циментираната част без да падна веднага. Надявах се да се задържа, но дори и да не станеше – друга възможност не виждах.
Скочих. Този път бе по-лесно, понеже бяхме на по-високия бряг. Стана точно така както го предвидих и успях с триста зора да се задържа и да не се изсипя в ледената вода.
Този път реших да гледам само в лицето на Елица и по-специално в очите ù. Исках наистина да разбера несъзнателно ли преценява или съзнателно. Защо – не знаех, но чувствах, че отговорът е много важен.
В лицето ù не настъпи кой знае каква промяна. Очите ù като че ли се отдръпнаха малко, станаха по-дълбоки. Тялото ù се напрегна и прегъна малко (нямаше как да не забележа с периферното зрение) и тогава, в един миг преди тя да скочи, аз го видях. И то по-силно от всички хора, при които съм го наблюдавал. Може да ви прозвучи смешно, но понякога, в някои особени ситуации, някой ми заприличва на животно. Знам, че вероятно ще се засмеете, припомняйки си вероятно някой ваш познат, който има череп, поразително наподобяващ този на маймуна или нещо подобно, но не става въпрос за това. Говоря за общата представа, която добиваш. Не става дума за самото лице, а за нещо сякаш извън него. Както и да е, вероятно не ме разбирате. Ако не сте го забелязвали и сами, няма как да ви го обясня.
Точно тогава Елица ми заприлича на котка, която се напряга и скача на високо. Думите ù отекнаха в главата ми „Котето скочи...”. Котето...
Нямах много време за разсъждения обаче, понеже тя не успя. Приземи се както трябва, но по-назад и пръстта се свлече надолу. Успях, слава богу, да я стигна, понеже в противен случай тя със сигурност щеше да се пльосне във водата и тогава със сигурност щеше да измръзне, а аз да умра, ако ù се случеше нещо.
Дълго мислех над тази ситуация когато по-късно се опитвах безрезултатно да определя дали съсредоточаването и подготовката ù беше съзнателна или не и единственото, което ми хрумна беше, че нещо я е разконцентрирало. А докато скачаше, една жаба пльосна точно под мястото, където трябваше да се приземи и започна моментално да кряка. Вероятно това я бе разконцентрирало, но от този факт не можех да достигна до никакъв извод – тя не можеше да го предвиди, но пък ако действаше подсъзнателно, тогава нямаше дори да го забележи.
Нямахме време за благодарности или думи обаче, понеже отдалеч видяхме светлините на един огромен тир.
– Този ще ни качи! – извика Елица и преди да успея да я спра отново скочи.
Последвах я моментално, като този път използвах една доста добра хитрост, наклоних тялото си във въздуха, така че да имам двете си ръце като допълнителна опора.
Подхлъзнах се и част от обувката ми се потопи във водата, но все пак успях да се задържа. А Елица бе скочила толкова далеч, че се затича, за да ми помогне.
Имам чувството, че взехме стоте метра делящи ни от улицата за по-малко от пет секунди и поставихме нов световен рекорд, но както и да е – и без това никой освен шофьора на камиона не ни видя.
Спътничката ми позна за пореден път – качиха ни.
Тази нощ спахме в камиона и на сутринта ни събуди шофьорът за да ни съобщи че сме пристигнали в Русе и трябва да слизаме.
Русе. Е, от това по на север здраве му кажи! Съботата прекарахме в Русе като разгледахме този живописен пограничен град. Всъщност най-интересен ни беше Дунав и през по-голямата част от времето зяпахме него, но както и да е. Установих с известно съжаление, че е само около петдесетина пъти по-голям от Марица, но какво да се прави. Видяхме и прословутия Дунав Мост, но лично аз не се впечатлих чак толкова много.
Решихме да не губим и този ден както загубихме предишния в София, но за беда не знаехме нищо за този град и съответно не знаехме какво има там и кое къде се намира. След около половин час задълбочено мислене и дискутиране, след като отхвърлихме към двайсетина отчайващо нерационални (това е най-меко казано) предложения, ни озари брилянтната идея да идем в някой интернет клуб и да намерим в страницата на Русе това което ни трябва.
Така и стана. Русеинфо точка нет рулзз направо! Кино „Роял”, улица Олимпи Панов номер седем. И тва е. Ако щеш.
Айде намерихме и картата на Русе в бегемапс и какво да ви разправям изобщо. Добре че бяхме хитри обаче и се досетихме да я пречертаем на един лист.
Олимпи Панов тук, Олимпи Панов там... Ей, тоя Олимпи бе! Поне да беше на високо като е с такова име, ама на ти високо – вдън земя като че се беше скрил. След известно време стигнахме до заключението, че вероятно не сме пречертали вярно картата. На тази мисъл ни наведе лекото ù несъответствие със заобикалящата ни действителност. Например, улица която трябваше да следваме до светофарите и да завием наляво на кръстовището, се оказа улица без изход.
И такива сладки работи... Питахме сигурно сто човека и тъкмо когато решихме да се откажем – тряс, табелата „Кино „Роял””. Гледахме някакъв филм от жанра тъпа романтична комедия. Не помня как се казваше, защото беше доста неизвестен, но все пак смешен – не че гледах много от него де, Елица ми разправи после фрагменти. По това време не можех изобщо да откъсна очи от нея, дори и в тъмното. На практика за първи път момиче ме заведе на кино. И преди не съм обръщал особено внимание на филмите когато съм с момиче, ама този път – хич.
Странно е когато единият от двамата гледа нещо и не може да обърне внимание на другия. Хванати бяхме за ръце и тогава единствено можех да проследя подсъзнателните ù реакции или поне как реагира на всичко.
Елица преживя всяка секунда от филма. И без да го следя, усещах на кои места е особено смешно, на кои – тъжно или романтично и то само по ръката ù. Вероятно ако беше по-светло, щях по лицето ù да почувствам и разбера още по-добре всичко.
След като свърши филма, потърсихме някакъв парк където да си починем.
Тъкмо тогава не напълно унищожената ми съвест реши отново да ме притисне и обвини, че съм сигурно на хиляда километра от къщи без нашите да знаят къде съм, че не съм ходил почти цяла седмица на училище и още много такива сладки работи. Стана ми гадно за малко, но понеже нямаше какво да направя по въпроса, скоро забравих напълно терзанията си.
След около двайсет минути безцелно обикаляне, намерихме някаква мижава градинка и седнахме на една пейка. Помолих Елица да ми разкаже филма, който сме гледали, а после щях да ù разкажа нещо за филма, който аз гледах – нея.
Посмяхме се, после започнахме ожесточен спор къде да прекараме остатъка от вечерта. Елица искаше да идем на ресторант и после да потърсим някакъв хотел, а аз бях за някакво нощно заведение, което щеше да играе ролята на хотел по-късно през нощта.
И понеже единственото, което бе грабнало вниманието ми в интернет страницата беше някакъв нощен клуб (едновременно и дискотека, да не повярваш!) на име „Дунав Плаза”, пък и явно имаше хотел в близост до него (ако по някое време през нощта случайно им писнеше от нас и решеха да ни изхвърлят с камъни), тъкмо натам се ориентирахме. Адресът беше пл. Свобода №5, хотел "Данюб Плаза". Предположихме, че „пл.” означаваше площад и хипотезата ни се потвърди от голямото незастроено пространство пред хотела.
Първо видяхме огромния надпис на хотела, който някой олигофрен бе написал на английски – определено имайки предвид, че градът е пограничен и вероятно цените на този хотел са твърде умопомрачително високи за местните хора и следователно, изобщо не им и трябва да знаят какво е името му.
Поинтересувах се за цените на единичната стая, но Ели ми каза, че ще е по-добре да не знам, защото със сигурност ще ме свие корема и може би няма да спя изобщо тази нощ.
Съгласих се с нея и повече не продумах нищо за цена.
Дискотеката беше меко казано тъпа. Друго не помня. Парчетата не бяха толкова зле, но не ме впечатли с нищо особено. Може и причината да е в мен де – по принцип такива заведения, и всякакви заведения впрочем, много трудно ме впечатляват.
Към три ни изгониха от дискотеката (без камъни обаче) и ние се преместихме в хотела, като нямахме сили за нищо друго освен да се проснем на леглото и да пропаднем в бездната на съня.
Когато се събудих на следващата сутрин, имах чувството че съм спал цяла седмица. Всъщност думата „сутрин” не е много точна, понеже дванадесет беше минало, тоест, на практика беше обед.
Обядвахме в една сладкарница наблизо и решихме, че е време да се връщаме полека лека към Пазарджик. Със стоп очевидно никога нямаше да се приберем, тъй като щом имахме определена посока, нормалният отговор на съдбата – този низ от неслучайни случайности както обичам да я наричам – ще бъде да ни затлачи в някое забравено и от бога място, където да прекараме сравнително голяма част от животите си.
Решихме да хванем влака. И горе-долу, с това се изчерпва целият ден. Девет часа пътувахме до Пловдив и това са едни от малкото часове в живота ми, които не искам да си спомням. В началото умирах от студ, понеже никой не бе счел за нужно да пусне парното и имах чувството, че ако се кача на покрива на влака, ще ми бъде по-топло. Горещо благослових тъпканицата, въпреки че леко ме учуди парадоксалният факт, че толкова удивително много хора са решили да пътуват именно в един часа в неделя. Сякаш цялото население на Русе беше решило, че е жизнено важно да пътува точно по това време към Пловдив и то при удивителните цени на билетите (а да, към всичко останало прибавям и силната болка в корема, тъй като нямаше как да не разбера цената на билета) и се бе натъпкало в и без това тесния влак.
Впрочем, за пореден път се затвърди съмнението ми, че разликата между бързия и пътническия е само в цената и различните букви за обозначаване на таблото... е, всъщност това не е много правилно – в повечето случаи разликата е и във времето – пътническият направо пристига по-бързо.
Та, в началото множеството тела и съпровождащата ги жега и задух ми харесваха, защото повишаваха температурата, но по-късно някой се сети да пусне парното (понеже вероятно не е могъл да си опече обяд на грила, който не е могъл да се запали от студа) и тъпканицата взе да си казва думата.
А когато след няколко часа разбрахме, че парното очевидно няма да бъде спряно (вероятно същият този човек бе решил да не хаби ток за грила и да си изпече обяда в нормална среда), задухът започна да става направо непоносим.
Ще ви спестя описанието на човешкото падение на повечето пътници в този влак – когато си на път да се задушиш, моралът остава на заден план – като ще ви кажа само, че по едно време дори и Ели ми опротивя, заедно с целия останал свят впрочем. Затворих очи с една молба към Бог – да умра по-бързо, за да не се мъча.
Но Бог за пореден път не чу молбите ми.
Оцелях. И не само това – след девет часа и нещо дори пристигнахме в Пловдив с минимално закъснение от около час.
Лудият ни късмет продължи да ни спохожда – успяхме моментално да хванем тръгващия след минути влак за Пазарджик (което осуети искреното ми желание да целуна твърдата земя под краката си и да вдишам с пълни гърди въздуха, от който докато траеше пътуването нямах възможността да вкуся много) и след още около час бяхме на нашата гара.
Беше десет часа и ние решихме да се приберем директно, понеже и без това бяхме изтощени до такава степен, че ни се искаше да бяхме бягали от Русе дотук, което вероятно щеше да бъде по-малко изморително.
Не ме блазнеше много перспективата да се прибера вкъщи, понеже знаех какво ме очаква. Но нямахме избор. Колкото повече време минеше, толкова по-лошо щеше да става.
Прибрах се тръпнещ, очаквайки целия „гняв Божий” да се стовари върху главата ми, придобил очертания в лицето на моята родна майка, но не стана така. Изобщо. Вместо „Къде беше!”, „Изкарах си акъла да те търся, поболях се!”, „Не можа ли да се обадиш, къде скиташ!”, „За какъв се мислиш, на много голям ли се правиш!”, „Ами ако ти се беше случило нещо...” бях посрещнат със студеното, лаконично:
– Не стъпвай върху мокета с обувки. Яденето е в печката. Излизам.
Тези три, забележете съобщителни изречения, бяха произнесени с равен, патетичен тон и скритият подтекст беше: „Прави си каквото искаш, аз повече няма да се занимавам с теб”.
Идеше ми да разцелувам Елица от радост. И го направих всъщност...
Както и да е. Работата е там, че се мъчих близо четири години да накарам майка си да ме остави намира и то напълно безплодно, а за няколко дни моята гостенка постигна невъзможното.
Тази вечер стояхме до много късно притиснати един до друг и говорихме. Този разговор ще остане завинаги в паметта ми, защото думите на Елица сякаш проникваха в душата ми, заздравяваха всички рани, които ми бяха нанесени и ù вляха допълнителна сила да устоява на хилядите предстоящи.
– ... А сега ме слушай внимателно. Причината да дойда тук си ти. От много време те изучавам и се опитвам да те разбера и най-после имах тази възможност. Коя съм аз и каква е целта на всичко това не мога да ти кажа. Всъщност мога, още повече че съм почти сигурна за теб, но още не се знае. Рано ти е и не мога да поема отговорността да ти разкрия всичко. Казвам ти това, за да разбереш, че всичко, което ще ти кажа за теб не е просто субективно мнение, изградено на базата на симпатия, а е извлечено чрез обстоен анализ, изследвано и проверено заключение.
Ти си уникален човек. Не трябва да приемаш думите ми като комплимент, понеже не целя това, тъй че абстрахирай се от преносното им значение. Самата ти личност е изградена на базата на парадокси – успяваш по чуден начин да съчетаеш изострената чувствителност и съпреживяване със строгия анализ и изучаване; в теб съжителстват без да се изключват един друг суровият реализъм и отнесеният романтизъм и мечтателност; слабостта – в смисъл на ранимост – не отслабва, а дори подсилва волята ти да устояваш на позицията си въпреки всичко (защото знам, че си избрал вече да отвориш сърцето си и непрестанно да раздаваш от него, държейки го непрекъснато отворено, понасяйки и съзнавайки огромната болка, която това ти причинява и ще ти причини за в бъдеще.), освен това ти непрестанно се опитваш да разбереш всичко – света, другите, дори себе си; ти си отворен, честен и понякога доверчив до степен на наивност, но едновременно и закоравял песимист, гледащ на живота иронично и непоправим оптимист що се отнася до хората и бъдещето им; съчетаваш пълната липса на самочувствие и вяра в способностите си – а може би дори това я подхранва – с непоколебимата вяра, че можеш действително да промениш нещо; опитваш се да помагаш винаги, когато знаеш и чувстваш че можеш, въпреки всички неуспехи.
И от постоянните сблъсъци на всички тези противоположности се раждат различните характери. Понякога имам чувството, че в теб съжителстват мирно (понякога не чак толкова мирно) хиляди коренно противоположни личности и ти си едновременно сбор от всички тях и всяка една поотделно, без същевременно нито една да изчерпва напълно личността ти и да отговаря точно на същността ти.
Ти обичаш силно и искрено, но никога не срещаш ответ със същата сила и искреност (никога не принизявай любовта и не се примирявай с такава лъжа!) и все пак не можеш да престанеш, понеже не можеш да живееш без да обичаш; единственото нещо, за което копнееш през този живот, е да бъдеш разбран и постоянно се опитваш да улесниш това за другите, като в същото време срещаш пълна незаинтересованост – никой не иска да бъде разбран и да разбира.
Различен си от всички твои роднини, близки, приятели и познати, а това води до убийствена самота. Освен това в теб наистина има нещо и ти го съзнаваш ясно, което прави бремето още по-тежко.
През тези дни, които прекарахме заедно, аз действително се влюбих в теб, въпреки че ми беше строго забранено и никога преди не ми се беше случвало – това вече можеш да приемеш като комплимент, понеже извоюването на моята любов, на любовта на такава като мен, е наистина рядко и неповторимо явление.
Слушах и не проронвах и дума. Информацията и начина, по който ми беше поднесена, ми дойде малко множко и загубих дар слово.
След тези думи Елица ме целуна толкова нежно колкото никога досега и това не помогна особено на словоохотливостта ми.
Докосвах ръцете, лицето и косите ù и ласките вляха успокоение и мир в измъчената ми душа. Ръцете ù бяха меки и нежни, устните – влажни и горещи, сякаш изгарящи от някакъв огън. Топлотата, която плъзна сякаш по вените ми ми припомни какво е да обичаш и да бъдеш искрено обичан, макар и само този миг, макар знаейки, че той никога няма да се повтори...
– Ти си ангел! – прошепнах преди да заспим.
– Не точно – отвърна тя или така ми се стори в унеса. – Не точно...
Отворих очи. Чувствах се странно. Щорите бяха вдигнати и слънчевата светлина озаряваше стаята. Лежах в собственото си легло, а походното го нямаше. Нямаше я и Елица. Не открих и сака ù.
Гонен от мрачни съмнения, аз станах от леглото и започнах да я търся. Нямаше я на терасата, нямаше я никъде. Върнах се в стаята, за да потърся сака отново, но от него нямаше и следа. Всъщност, освен щастието и надеждата посята в душата ми, каква друга следа бе оставила тя? Никаква – дори ароматът ù си беше отишъл с нея.
Още същия миг разбрах, че нямаше да се върне повече в тази стая – беше я напуснала завинаги, а заедно с нея и моя живот.
И все пак отидох на училище – в понеделник нямаме трудни часове, а и честно казано ми беше все тая, че съм изпуснал една седмица (не беше голяма загуба) – като все пак таях някаква подсъзнателна надежда тя да се върне довечера или всичко да се повтори отново.
Не се повтори. Но тази вечер се случи нещо още по-необикновено, което ме разтърси повече от всичко дотук. Когато майка ми се прибра и аз я запитах дали Елица я е помолила да ми предаде нещо, тя попита:
– Каква Елица?
Смотолевих нещо, че ми е съученичка и трябвало да ми продиктува домашните и се затворих в стаята си. Нищо не разбирах! Готов бях по-скоро да повярвам, че целият свят е лъжлив, отколкото че си бях измислил това приключение – още повече, че времето действително бе минало, а нашите смятаха, че съм си ходил на училище (след което, че съм бягал от училище, понеже класната ми услужливо ги освободи от заблудата) и нищо необикновено не се е случило. Бях ли си измислил всичко?
Трябваше да приема, че бях. Нямах друг избор.
Същата вечер погледнах през прозореца както бях гледал през него хиляди пъти. Слънцето бе залязло и мракът малко по малко обхващаше дърветата. Вгледах се в стъклото, отразяващо полумрака на стаята...
Отсреща ме гледаха, както ме бяха гледали преди и както щяха да ме гледат винаги, две черни очи, които сякаш бяха погълнали безкрайната тъмна нощ.
Излежавах се един час, както правех всеки ден от две години насам, взирайки се в ярките ивици светлина, процеждащи се през щорите, след което по изработения вече мързелив маниер станах от леглото, измих си с не особено голямо въодушевление очите и седнах пред компютъра. Клиповете се бяха свалили. Супер, тъкмо щеше да има какво да гледам като се върна от училище.
Порових се в нета няколко минути, набелязах си какво да свалям през деня докато съм на училище, драснах половин страница набързо, попрегледах един скорошен нередактиран разказ и се преместих на другото бюро.
История, Химия, Биология, Математика... погледнах часовника – единадесет и половина. И за пореден път си направих логическия извод, че ще си напиша домашната, ще попрочета малко уроците и ще се наложи да тръгвам на училище.
След един час, когато вдигнах отново очи към часовника, установих, че за пореден път прогнозата ми се превръща в реалност.
Отскочих до кухнята, нарязах си хляб, извадих каквото имаше в хладилника и седнах да ям в моята стая. Както обикновено, хлябът беше от ронливия и почти трийсет процента от него изпопадаха по мокета. За около двайсти път този месец се зарекох, че утре вече ще пусна прахосмукачка, с ясното съзнание, че това просто няма да стане.
И понеже докато се мотаех – когато ям винаги си пускам да гледам или филм или някой клип – вече бе станало един и пет, аз започнах приготвяне за училище по бързата процедура.
За минута и половина свърших учудващо голямо количество работа: прибрах всички яденета в хладилника, тряснах купата със супата в мивката, нахвърлях тетрадките в чантата и си приготвих кърпата, парите и ключа, за да не ги забравя, като дори изтупах покривката на масичката (вече беше крайно време – от седмица броят на трохите застрашително се увеличаваше и някои вече започваха да се лепят по петната от лютеница, пастет и мазнина).
През останалите три минути и половина се облякох (като захвърлих всички дрехи във всички възможни ъгли на стаята), открих вчерашните си чорапи чак от третия път (стратегическите места бяха под креслото, под леглото и зад раклата), обух се, после влязох с мръсните обувки в стаята, за да си търся картата за тролея, която имаше навика да се изпарява веднъж в седмицата. Накрая я открих под един куп тетрадки, листчета и хартийки; отворих прозореца, вдигнах щорите и изключих монитора.
После си погледнах часовника, както бях правил хиляди пъти преди това и установих, че един и десет минава, което ще рече, че тролеят вече е тръгнал от депото и аз закъснявам; затворих вратата с трясък за пореден път, завъртях ключа и се затичах по стълбите.
На спирката седнах на един стол при павилиона и зачаках загледан в едно дърво отсреща. След пет минути установих, че за пореден път съм изпуснал тролея и зачаках търпеливо следващия, примирявайки се с поредното закъснение. Когато дългоочакваното превозно средство дойде, автоматично станах и, без да отлепям очи от дървото, се качих. Всичко това бях правил толкова пъти, че се бе превърнало в подсъзнателен рефлекс и изобщо не мислех докато го правя.
Но не всичко през този ден бе изпълнено както трябва от подсъзнанието ми и това разбрах чак когато се прибрах от училище...
Когато се опитах да завъртя ключа, установих че не мога, понеже е отключено. Това не беше хубаво. Означаваше, че около пет часа докато бях на училище вратата ни е била незаключена без да има никой и на практика апартаментът ни е бил незащитен. Затичах се към стаята си (не че направих повече от две крачки де, но така звучи по-представително) и отворих вратата.
Първото нещо което видях бяха монитора и кутията – край, спокойно, щом са оставили това, другото е без значение. Второто нещо, което видях с периферното си зрение бе, че има още някой в стаята и моментално си обясних отключената врата с по-ранното пристигане на майка ми от работа.
Но след миг, когато информацията от зрителните ми рецептори достигна до мозъка, осъзнах че това не беше майка ми.
Беше момиче, доколкото можех да определя по сериозното изражение и погледа – малко по-голямо от мен, с дълга черна коса и единствените очи, по-тъмни от моите, които бях виждал през живота си. Тя стоеше спокойно на леглото и ме оглеждаше с не по-малко любопитство, отколкото аз нея. Беше доста красива.
Виждате ли, аз съм човек, който много трудно се учудва. Адаптирам се за секунди към новата среда и по принцип бих отишъл първо да си измия ръцете, после да проверя дали са се свалили албумите и чак тогава да завържа разговор или не, в зависимост от настроението си, но реших, че все пак ще е по-добре да се направя на учуден и леко ядосан.
– Коя си ти? И какво правиш тук?
– Елица Недялкова Спасова, приятно ми е – ръкувахме се – Ами, нищо, седя.
Нямаше как да не се усмихна.
– Защо седиш на леглото ми?
– Защото столовете ти са твърде неудобни, а креслото всеки момент ще се разпадне. Между другото, много си разхвърлян – просто се чудя как е възможно една стая да прилича толкова изумително много на кочина.
– Ще те помоля да се преместиш от леглото, понеже съм уморен и ми се лежи – реших да действам по този начин, защото тя явно не бързаше да ми каже защо е дошла, а не ми се щеше да я изгоня веднага.
– Няма проблеми.
Отпуснах се блажено на леглото и затворих очи, а тя взе един стол и зачака.
Не възнамерявах да започна пръв.
– Виж, имам предложение за теб. Затова и съм тук.
Отворих очи и я погледнах. Това вече ми дойде множко.
Разбирате ли, работата е там, че не съм особено привлекателен за жените и не полагам абсолютно никакви грижи да променя това. Причините за това са много: първо, не считам, че обеца или гел, или готини дрехи, или някаква особено газарска походка и държание правят човека по-желан (но никое момиче, което съм познавал досега не е мислело така), второ, не примирам от желание да привличам някакви кокони с мозък колкото този на мишка, правейки се на такъв какъвто не съм и трето – и най-важно – не мисля, че е нужно да си губя времето за такива загубени каузи, каквато е любовта на жените. Бил съм нараняван повече пъти, отколкото можете да си представите и мога да ви уверя, че направих всичко възможно да създам добра връзка – давах всичко и не исках нищо... Вярно, възможностите ми са ограничени от материална гледна точна, но винаги съм искрен и мога да чувствам и съпреживявам, пък и да разбирам по този начин повече от всички други. И въпреки всичко, въпреки усилията ми, получавал съм от жените само болка.
Уважавам ги. Никога не ги притискам. Показвам им по всеки възможен начин любовта си, а те бягат. Или се плашат, или просто усещам, че нещо не е в ред, че нещо не е истинско.
Какво да си помисля тогава? Те просто не искат да се държим с тях по този начин. Въпреки всички приказки за независимост, те искат именно да бъдат подчинени, искат да се отнасят животински с тях и да тъпчат волята им.
Не го вярвам. И днес не го вярвам, но защо тогава, защо, за бога, не съм успял да намеря опровержение? Не съм опитал – ще кажете. А как да опитвам – и глупакът след десетина опита осъзнава, че да продължава е безплодно?
Прекарал съм толкова много безсънни нощи в търсене на причината да не срещна НЕЯ. Зная, че тя е някъде там и сигурно ме търси, зная, че трябва само да се протегна и да я стигна. Зная че тя има много лица, във всяко от които лежи по частица от светлината и топлината ù... Но нима мога да живея само с искри? Нима може мижавата им светлина да затопли сърцето ми?
Горе-долу такива мисли минаха през главата ми докато я гледах – мисли, които са ме тормозили хиляди пъти и са водили до все същите безплодни скитания по нощите – но не и този път... Този път беше различно – сякаш ги видях изписани в нейните очи, сякаш тя можеше да ги прочете и разбере... сякаш тя чувстваше. И разбираше.
Тъкмо когато щях да наруша неловката тишина, тя продължи:
– Виж, много неща се случиха с мен напоследък и всичко се промени... Но трябва да разбереш, че това което ще те помоля, което съм принудена да те помоля, няма нищо общо с онова, което чувствам...
– Ако ти кажа че те разбирам, ще излъжа. – усмихнах се предразполагащо (или поне така трябваше да изглежда, въпреки че никога не се получава).
– Засега мога да ти кажа само това – нямам дом и те моля да живея при теб за няколко дни. Бих отишла на хотел или квартира, но... някои обстоятелства... просто не мога. Сам разбираш, че ако имах избор...
– Спокойно. Няма проблем. Защо си мислиш, че бих отказал на красиво момиче да живее у нас? Кой нормален тийнейджър би го сторил?
– Не. Не разбираш. Виж, трябва да разбереш, че това няма нищо общо с истинската причина да искам... Нека карам под ред обаче, понеже ти наистина няма да разбереш нищо – усмивката ù бе красива като нея самата – Прочетох всичко, което си публикувал. Не, това не е началото. Историята е по-дълга и ми трябва време, а....
Елица обаче не можа да продължи, понеже звънеца звънна. Тя ме стрелна с достатъчно красноречив поглед, но аз ù направих знак да стои мирно.
Беше майка ми.
– Ух, вън е много студено! Как беше в училище?
– Все същото – тъпотия. Виж, майко, една стара позната е дошла на гости, нали може да преспи у нас?
Майка ми веднага разбра „каква е работата” и доста охотно се съгласи. Не ми се занимаваше с глупости, тъй че казах „Супер!” и се върнах при Елица.
– Можеш да продължиш. Слушам те внимателно и с нарастващо любопитство.
– Това, което чувстваш... и аз съм минала през него. Чувството, че си чужд на този свят и че в теб има нещо велико, но не можеш, но този свят няма да ти позволи да го откриеш и развиеш... Чувството, че всичко е грешно и трябва да се поправи и че ти знаеш точно как, но нямаш достатъчно сили... Че си обречен на провал. И един ден попаднах на разказите ти. В детайлите си ти си изредил причините да пишеш, но има една главна, която не си споменал умишлено и която не можеш да споделиш, понеже такива неща не се казват открито – ти пишеш, защото искаш да бъдеш разбран. А никой не те разбира. Никой и не може да те разбере, защото за да разбереш истински някого трябва да почувстваш, трябва да видиш света през неговите очи и да го възприемеш, макар и за малко по начина, по който той го възприема. Повярвай, знам какво е да даваш без да получаваш нищо в замяна, знам какво е разтвореното ти сърце да среща шипове навсякъде, знам какво е да си сам... убийствено сам дори и вкъщи, дори и сред приятелите си, навсякъде... Знам, че не съм онази за която мечтаеш и която търсиш, както ти не си този, който търся аз, но чувствам, че ако не поговорим, ако не разбера абсолютно всичко за теб и ти за мен, това ще е най-голямата грешка в света....
Започнах да се смея.
– Защо се смееш? Какво толкова смешно...
– Защо сега? Защо сега, след толкова години, когато сърцето ми беше късано, рязано, горено, стъпквано, окаляно и размазвано жестоко, когато използваха душата ми като пешкир за осквернените си тела, когато... се отчаях от всичко и всички, защо чак сега те срещнах? И нима е възможно това? Нима си истинска?
Докоснах нежните ù страни, меките устни. Целунах я и почувствах аромата ù. Истинска беше.
Ласка... Колко отдавна тялото ми беше забравило приятните тръпки по кожата... усещането за допир, за близост... колко отдавна устните ми не бяха докосвали други устни...
Въпреки че ни беше доста трудно, отдалечихме се един от друг, като само погледите ни се сливаха.
– Сега ще си замълча, понеже в противен случай ще ти наговоря много неща, които не мисля и то без да имам основание. Тази нощ ще спиш на моето легло, а аз ще си донеса походното. Утре ще говорим, става ли?
– Да, определено си прав. Твърде много емоции за един ден ще станат. Може и сърцата ни да не издържат – Елица се усмихна още по-лъчезарно, което ми се бе струвало невъзможно – И просто не мога да намеря думи, с които да изразя благодарността си! Моля те, нека аз спя на походното легло.
– Имам чувството, че ме познаваш повече от всички мои приятели или роднини – мислиш ли, че ще ти разреша?
– За нищо на света.
– За нищо на света е именно отговорът ми. А, между другото, подготви се за вечеря, която, като познавам майка си, скоро ще бъде готова и просто няма начин да откажеш да ядеш.
Познах и няколко минути след предсказанието ми, майка ми донесе една огромна табла...
Тази вечер обсъждахме някои мои разкази, тя споделяше подобни идеи и дори ми показа своя интернет страница с произведенията ù. За разлика от моите, в нейните си личеше малко по-задълбочен поглед към нещата, вероятно дължащ се на по-богатия ù жизнен опит. Оказа се, че наистина е с една година по-голяма от мен. Учеше в езикова гимназия, тъй че през остатъка от вечерта говорехме на английски – хем да не ни чуе случайно майка ни, хем защото и двамата искахме да упражняваме езика, но досега не бяхме намирали друг навит.
Слушахме музика, говорихме, обсъждахме, гледахме клипове, изобщо – прекарахме си отлично.
После дойде време за спане и майка ми дойде за да се убеди, че на гостенката ни ще ù е удобно (никога не се интересуваше дали на мен ми е удобно) и се извини, че леглото ми е толкова разбито, посочвайки като главна причина моя милост, което леко ме раздразни и аз я помолих да не се тревожи за комфорта на гостенката МИ и я уведомих, че ще се оправим и сами...
Отворих очи, както го бях правил хиляди пъти преди това. Но нещо беше различно и аз веднага го забелязах. Бях спал на походното легло. Погледнах към своето и видях, че е идеално оправено. От Елица нямаше и следа. Дали действително я имаше, или бях сънувал всичко?
Прекъснах обичайното си излежаване, за да потърся евентуални следи от необичайната си гостенка (а и междувременно отидох да си измия очите, понеже виждах твърде малко от заобикалящата ме среда).
Видях я на терасата. Стоеше на канапето и гледаше листата на дърветата (може би наблюдаваше градинката или улицата, но винаги казвам листата на дърветата, понеже са толкова плътни, че само те се виждат от терасата ни).
– Добро утро. Как беше леглото ми... гадно, нали? – усмихнах се и примижах, за да я видя, понеже очите ми трудно фокусираха.
– Добро утро. Удобно беше. Но е време да поговорим за това дали вашите ще позволят да стоя тук – ти каза, че няма проблем, но вероятно не зависи само от теб. На майка си каза, че ще преспя само една нощ и вероятно заради това не е имала нищо против...
– Повече не искам да чувам такива приказки. Ти си моя гостенка и щом съм ти казал, значи можеш да стоиш колкото искаш. С родителите си ще се оправя – още повече – ще видиш, че майка ми (която ми мрънка от супер много време да си намирам някое момиче, което да ме направи поне малко по-прилежен и подреден) няма и думичка да каже.
– Много си мил. Но поне нека аз спя на походното легло...
– Нямаш шанс, нали го осъзнаваш.
– Да, но не знам... просто така е прието да се казва.
– Забрави какво е прието, стига с тези глупави условности.
– Хмм, щом майка ти очаква да те направя по-прилежен, в такъв случай мисля, че е време да поема нещата в своите ръце – марш в стаята си да си оправиш леглото! Аз ще ти покажа как. И да не съм видяла чорапи по шкафовете!
Много се смяхме докато подреждахме безнадеждната ми стая, а на места Елица ме плясваше през ръцете шеговито, понеже съм бил много туткав.
До десет часа, учудващо за мен, всичко беше подредено и изчистено – дори пуснах прахосмукачка, което вече се нарежда сред седемте чудеса на света.
Елица ме научи да приготвям омлет (кауза, за която стотици яйца се бяха жертвали без особен успех и преди) и закусихме доста приятно. Че нямаше да ида на училище, това ми стана пределно ясно към единадесет, когато осъзнах, че е вторник и съм от дванайсет часа. Да науча беше напълно невъзможно, а ако не идех на СИП-а преди училище, учителката ни щеше да ме унищожи.
Споделих тези терзания с неочакваната си (но дългожелана) гостенка и тя реши проблема по най-логичния начин:
– Няма да ходиш на училище.
Съгласих се охотно с това разрешение, точно както би се съгласил всеки ученик на мое място.
– Хм, тогава да се поразходим, а? Знам, че не можеш да ми кажеш, но имам чувството, че не си от тук, така че ако искаш ще те разведа из града.
– Супер. Да тръгваме. Но първо...
Първо бях накаран да измия съдовете от моята мила надзирателка.
Обещах ù че ще я разведа из града и изпълних обещанието си. Е, на места може би бях малко лаконичен, като например:
– Тва е часовниковата кула. Глей колко е висока. – разбира се, произнесено бе с особено патетичен тон.
Или...
– Това е колоната. Не знам нито защо е тук, нито какво представлява.
Или...
– А тази сграда знаеш ли каква е?
– Да не би да е реставрираната къща на някой известен човек?
– Ба, просто някаква барака, която скоро ще се срути. Наоколо е пълно с такива.
Казах ù, че градът ме е отвращавал винаги – шумът, колите, пренаселеността (то не че е особено пренаселено, но понякога става гъчканяк все пак) и че предпочитам да се разхождам сред природата. Слава богу, все още бяха останали такива кътчета.
Реших всеки ден да отделям на различно място, за да им се наслади по-добре и да види все пак как живея аз и какъв съм, след като прекарвам повечето от свободното си време именно на тези места, а не в някое затворено, запушено, претъпкано скапано кафе или някоя пропаднала, задръстена подземна кръчма.
Първи, естествено, беше Островът.
Разхождахме се, говорихме, смяхме се. Правихме и други неща, които двама млади правят и които няма нужда да описвам подробно. Общо взето, всичко което правихме беше нормално за двама тийнейджъри – понякога се вдетинявахме, гонихме се, закачахме се или пък се боричкахме, но обикновено именно така действат природата, тишината и спокойствието на привикналата със задръствания, хора, тълпи, шум, коли и сгради психика. В града обстановката те притиска и всичко става принудено, докато сред природата се отпускаш и си позволяваш какво ли не, обзет от щастието, което не можеш да съзреш сред сивите стени.
Заведох я при едно дърво край реката – изолирано от всичко и всички и тогава тя ме помоли да ù разкажа за моите любими, които са провокирали такива искрени, но леко несъответстващи на възрастта ми стихове (повечето бяха писани преди две-три години).
Разказах ù за първата си любов. За болката и същевременно щастието, което тя ми донесе. За съпреживяването от моя страна и за това как именно тази любов бе запалила пламъка в душата ми. За повечето неща се бе досетила от самите стихове и разкази, но на места не бе могла да направи връзката. После за изгарящата мъка, която бе обусловила по-нататъшните ми действия.
Цял живот имам чувството, че съдбата ми е предопределена по някакъв начин и че страданието играе основна роля в тази съдба.
После тя ми разказа за първата си любов. Също толкова наивна и детски чиста, същото съпреживяване и платоническо привързване към любимия. Същото разочарование.
С часове говорихме и се наслаждавахме на природата, на песните на птиците и шума на реката. Реката, която от векове минаваше по един и същ път, а вълните ù се появяваха на едни и същи места и винаги бяха едни и същи... Ден след ден, след ден... Такъв беше и моят живот, такъв щеше да бъде той и занапред – силни приливи на болка, последвани от моментно облекчение, за да се върнат после с още по-голяма сила на фона на безкрайното течение на времето.
– Сега не искам да мислиш за това. Как се чувстваш в момента?
– По-леко и приятно не ми е било през целия ми живот. Аз...
– Тогава замълчи – тя ме прекъсна насред думата с дълга целувка.
Отвърнах на целувката.
Мълчахме известно време, но това мълчание говореше повече от всичко. С мълчание всъщност човек казва най-много. Мълчанието на двама влюбени, притиснати един до друг в нощта; стиснатите зъби на човек, който среща погледа на най-големия си враг; мълчанието на човек, изправен на стената за разстрел защото не иска да предаде идеалите си... Какъв по-добър начин имат тези хора да изразят чувствата си? Ето тук трябва да разберете трудността ми да опиша часовете прекарани с Елица. В живота има много неща, които просто не могат да бъдат описани с думи. Затова и толкова дълго се колебах дали изобщо да пиша това, но скоро разбрах, че нямам друг избор.
Ние мълчахме, но в мълчанието ни се криеше взаимното разбирателство на две души, търсили се толкова дълго и туптенето на две сърца, познали самотата и болката.
Мина обяд и ние отново се върнахме на Острова, купихме си нещо за ядене и продължих да ù разказвам...
– Ето тук се срещнахме двамата за първи път... Макар и не уговорена, това бе първата ми истинска среща с момиче...
– Хмм, напомня ми нещо... имаше един твой разказ... така ли се е случило всъщност?
– Не точно. Някои неща се изискваха от сюжета, но в общи линии – да, така беше.
– Знаеш ли какво си мисля?
Не знаех.
– Ние с теб, пък и много други хора, поставят на показ душата си, съкровените си мисли и мечти, за да могат останалите да ги оценят, надявайки се да предизвикат някакви чувства или да предадат прозренията си... Има ли смисъл? Има ли смисъл в това, при положение че в повечето случай никой не ги забелязва, а който ги забележи все пак, не ги разбира и счита че целите им са користни?
– Ти вече си си отговорила на този въпрос, нали? Ние просто нямаме друг избор. Не зависи от нас.
– А от кого тогава?
– Не зная. И аз още търся отговора. Може би е нещо вътрешно, а може би идва отвън. Може да са прави психолозите и да е просто отдушник за фантазията и подсъзнателните ни желания или пък да е някакво божествено предопределение.
Докато изричах последните думи ми се стори, че нещо в очите ù трепна, но реших, че ми се е сторило. Вероятно беше слънчево зайче.
Продължих с разказа си докато не се стъмни. В паметта си пазя всички жени, които по някакъв начин са били важни за мен. Елица на места ме прекъсваше, на места споделяше подобни преживявания. Накрая заговори:
– Ти си обичал искрено – не в това е грешката ти. Грешката ти е в това, че не си се борил за нито една от тях. Просто си се примирявал.
– Но как да се боря? Нима можех тогава да направя каквото и да е било – кой ще послуша едно малко, влюбено до уши дете – да, именно дете съм бил за повечето от тях, понеже винаги съм обичал по-възрастни от мен.
– Но вече можеш да се бориш, нали?
– Вече е твърде късно. Отказах се да търся. Сега просто чакам...
– Никога не е твърде късно! А с чакане нищо не се постига. Никой няма просто да дойде и да те намери, ако не знае че съществуваш, нали? Ако не те опознае...
– Ти ме намери.
– Това е друго. Пък и беше защото все пак направи нещо – показа се пред хората. Това обаче не е достатъчно.
– Но ти си тук. Нима това е нищо? Можех ли да намеря друга като теб ако търсех по задимените кафета и шумни дискотеки?
– Аз не мога да бъда дълго с теб, просто не зависи от мен, колкото и да искам. Вече ти казах, аз не съм тази която търсиш... ти просто не ме познаваш.
– Остани, за да те опозная!
– Моля те, недей. Не ме измъчвай допълнително. Просто живей и ме остави да ти помогна, а после дори сам трябва да ме прогониш, понеже ще започна да ти преча.
Не я разбрах. Какво ли искаше да каже?
Стъмни се и ние се прибрахме вкъщи. Майка ми така и не разбра, че не съм ходил на училище. Не знам какво си мислеше, но наистина нищо не каза за оставането на Елица и тази вечер. Да си мисли каквото ще!
Тази вечер показах на гостенката си по нейно настояване някои мои снимки от детството, на които тя каза че съм бил сладък и изреди още стотина такива епитета, които използват жените при описанието на малки деца. Показах ù някои мои картини, които я убедиха, че дори и да направя кариера благодарение на някое изкуство, то определено няма да е изобразителното (или в най-добрия случай ще бъде абстрактното).
После тя започна да разглежда всичко – видя конструкторите и се принудих да ù демонстрирам няколко мои култови изобретения, които, странно защо, още помнех отпреди доста години. След това видя гиричките ми – моя двадесет и шест левова гордост, тежаща осем килограма. Започна да се шегува с праха, който се бе полепил по тях (понякога ме домързява и не ги поглеждам със седмици) и заяви, че вероятно толкова съм отслабнал, че не мога дори и нея да преборя.
Засмях се и щях да отмина тази шега, но тя започна да се закача и накрая се сборичкахме. Мислех, че ще е доста лесно да я обездвижа – просто трябваше да хвана ръцете ù и да я притисна към земята. Но тя беше доста по-пъргава отколкото очаквах. Доста се потъркаляхме и се заляхме от смях когато накрая, задъхана и от боричкането, и от смеха, тя се предаде и аз успях да хвана ръцете ù.
Вгледах се дълбоко в черните очи, които сякаш бяха погълнали беззвездната нощ и тъмните космически бездни и в тях видях отразени всичките си мечти, желания и копнежи. Видях разказите си, видях бъдещето и миналото си, обединени от настоящето. Осъзнах, че този стих, който бях написал много отдавна и по-скоро за себе си, през цялото време се бе отнасял за Елица. Казах ù го:
В две черни очи –
в забулений мрак
на черна Вселена
се раждат ята от звезди,
галактики ярки мечти
във мисъл вселени,
със дума, със знак,
що смисъл роди.
Тя се усмихна. Усетих допира на влажните ù устни до своите. Затворих очи. Сякаш не целувах човек, а нежните цветове, погалени от росата... толкова нежност... толкова любов не бях изпитвал към никого досега. Не знаех, че такива чувства изобщо съществуват.
– Ти ще си отидеш – промълвих.
– Да, ще си отида. Но още е рано. Не мисли сега за това. Сега съм тук... Тук при теб...
„Тук, тук при теб, при теб...” думите ù прогаряха мозъка ми, светът започна да се върти, да променя очертанията си.... цветовете ставаха все по-ярки, звуците – по-силни и отчетливи, после всичко се завъртя бясно и изгубих връзка с действителността.
Заспах с усмивка.
Още в първия момент, когато отворих очи и съзнанието не особено охотно се върна в тялото, чувството на всепоглъщаща радост ми отне дъха. Не, не беше възможно. Всичко е било сън – очите, устните, гласа.... сън, чуден сън... сън, който отмина...
За огромно мое щастие се намирах не другаде, а именно на походното легло, а Елица лежеше по гръб и гледаше замислено през прозореца. Погалих я и оправих един непокорен кичур, спускащ се пред лицето ù, който тя явно не забелязваше.
– Откъде си?
– От много далеч.
– Понякога си мисля, че и аз съм от много далеч, но съм попаднал тук по погрешка. И че всеки миг някой ще открие тази грешка и ще ме върне.
Тя като че ли се отдръпна още по-навътре в себе си.
– Знаеш ли, много е детинско, но с теб вече сме си споделяли всичко, така че ще ти кажа и това: имаше време, в което си бях внушил, че хиляди паралелни светове са нанизани като на броеница заедно с нашия и че всяка душа се спуска в определен свят. Моето място обаче, беше объркано...
– Не. Точно тук принадлежиш и скоро ще го осъзнаеш, има време. А сега нека излезем. Не се ли задушаваш тук между тези четири стени, дишайки застоялия въздух всеки ден?
Дори и не попитах за училището. Ясно беше, че докато бях с Елица, на училище няма да стъпя.
Този ден бях запланувал да я водя на своя остров. Това е един хълм, насипан явно от багери при строенето на един мост, намиращ се в непосредствена близост до акумулаторния завод, тоест на края на града. Всъщност, върхът му се води и най-високото естествено място в Пазарджик.
Пътят до там е изпълнен с препятствия и гадорийки, но за безкрайната жизненост на Елица това не представляваше проблем. Катеренето по хълма не е особено приятно изживяване, още повече когато установиш, че не е от пръст или скала, а от противна, черна земя, напомняща пепел, която се полепва по дрехите, ръцете и лицето ти. Но когато се изкачиш и обхванеш целия град (добре де, почти целия) с погледа си, като при това си далеч от шума, замърсяването и тъпканицата, разбираш, че си е заслужавало.
Много скоро обърнахме гръб на града – тези толкова много приличащи си кибритени кутийки, приютяващи и поглъщащи хиляди наши съграждани – и се вгледахме в природата. През лека мъгла, ефирен и призрачен, се издигаше силуета на планината, а точно пред нас поредица от назъбени хълмове прорязваше хоризонта. Малката долинка под краката ни беше пълна с дървета и храсти, а тревата растеше буквално навсякъде.
Вдишвахме с пълни гърди пречистения от растенията въздух и брояхме вълничките по повърхността на водоема.
Говорехме за природата, за града и това, в което той постепенно ни превръщаше. За свободата и затвора, на който доброволно се обричахме, за да бъдем свободни поне в избора си на живот. С Елица обсъждахме неща, които на никой от връстниците ми не биха му хрумнали и след хиляда години.
Споделих с нея как именно на този склон съм убил един милион турци и тя дълго се смя на детинските ми представи за Илинден и начина, по който това е могло да се поправи. Заговорихме и за фантазиите ми, които заемаха по-голямата част от моя живот до към осми клас. А само две-три от любовните ми фантазии ù стигнаха, за да ми направи точен психологически портрет и да предскаже какъв ще бъда в любовта (всичко което каза се сбъдна по-късно).
И изведнъж, както си говорехме, едно лалугерче изскочи от дупката и направо се набута в ръцете на Елица. Тя замислено го галеше, гледайки реката; явно не виждаше нищо странно в това.
– През целия си живот ти си потискал своите желания и най-вероятно ще продължиш да го правиш и за в бъдеще. Затова и се е развила толкова добре фантазията ти. Но защо?
– Виж, това вече не зная как ще го приемеш. Мога да презирам само един човек – себе си. Не считам, че заслужавам каквото и да е било и никога не бих сторил нещо ей така – на мен да ми стане хубаво. Не знам откъде идва това отношение.
– Причината е вътре в теб.
– Да, всъщност май си права. Но моля те, нека не говорим за това. Само ти го казвам, защото не искам да имаме никакви тайни....
Лицето ù помръкна. Веднага съжалих, че изрекох тези думи.
За да я отвлека от явно неприятните ù мисли, демонстрирах редовната си фантазия, датираща от горе-долу шести клас, която бях усъвършенствал и ъпгрейднал през годините.
– ... Каква степен на трудност избираш?
– Не зная. Те какви са?
– Easy, Medium, Hard и Evil - не те съветвам да избереш последната, понеже няма нищо зрелищно в нея, тъй като не мога да си хвана.
– Добре, избирам medium.
– Така, брой противници?
– Хайде двама да са.
– Оръжия?
– Те какви са?
– Хмм, има меч – лазерен, разбира се; модул (описах ù модула подробно), щит...
– А можеш ли да ги включиш всички, за да ги видя в действие?
– Може, нарича се пълен контрол. Но враговете тогава трябва да са минимум четири или ако искаш да има фантоми и бактерии?
– Давай с всички, за да е по-интересно, но първо ми обясни как да си ги представям.
– Добре, гледала ли си Матрицата?
– Как иначе?
– Супер, онези двамата братя във втората част са фантоми.
– Аа, ами тогава как можеш да ги убиеш?
– Зависи от типа им. Когато играя на мисии, налага се да убия определен човек, който пази един генератор (става дума, естествено, за стаята ми и генераторът обикновено се намира над раклата – тук тя се усмихна и изрази желание види борбата в стаята, но аз ù казах, че единственият начин да го направи е да гледа от терасата, а предвид чистотата на прозорците ми, това е практически невъзможно).
А сега ще бъде с продължителност на неуязвимостта двайсет секунди. Ако през цялото това време в очертанията на тялото му има предмет, той ще бъде принуден да се материализира и ще умре.
– А бактериите? Звучи ми странно.
– Те са едни такива черни като кал и когато убия един, той се разделя на двама нови.
– Как умират тогава?
– Ами понеже се бия срещу тях само когато съм с пълни възможности – или ги замразявам, или със стена или голяма сфера ги притискам и размазвам в стените.
– Но тук няма стени.
– Ще измисля нещо.
Нямаше какво повече да говорим и започнах.
Избрах си бойна поза, показах на Елица местоположението на враговете си, съобщих ù че щом са на medium и аз ще ям бой, така че да не се учудва и започнах.
За разлика от hard, на medium ти избираш кога да въведеш оръжията и всичко останало. Отбих няколко удара, повъртях се малко, веднъж или два пъти се завъртях поразен на земята, като моментално станах с онова култовото изправяне от брейка, което толкова ме кефи и накрая, доста задъхан, въведох оръжията.
Обикновено оръжията се въвеждат когато видиш удобно положение на врага и му нанесеш смъртоносен удар. В случая разделих на две едната бактерия със сфера, докато се стараех да се запазя в очертанията на фантома, за да не може да ми направи нищо.
Колкото повече са враговете, толкова по-трудно става за играча (респективно за мен) да ги следи и да помни непрекъснато местоположението. Разбрах, че за наблюдателя, който споделя фантазиите му само частично, е още по-трудно.
– Няма да ти казвам нищо. Според реакциите ми сама се опитай да отгатнеш с кой от враговете си се бия, на какво разстояние е той и какви са оръжията ни.
Хубавото на тази игра е, че ти определяш темпото (но не и на evil) и когато се умориш супер много, можеш да забавяш или да го забързваш.
Не зная как съм изглеждал отстрани, тъй като никога не съм се виждал, но предполагам, че е забавна гледка – не само когато нанасям удари (вече се старая да не изглеждат напосоки, а да са насочени), но и когато получавам и понякога се налага да отхвръкна няколко метра назад или пък да се завъртя особено зрелищно и да се изтърся на земята. Може да се сравни с някакъв странен танц предполагам, особено на първата степен, но по-нататък се превръща в не особено синхронизирана поредица от действия.
Когато имам на разположение оръжия, движенията ми се ограничават почти до минимум. Това винаги е най-трудно за възпроизвеждане, понеже се налага да помниш точното местоположение на другите, да сменяш оръжията им според случая, както и твоето собствено и то така, че наблюдателят ти да се досети за какво става въпрос. Винаги го има и момента да не изглежда насилено и нагласено, което според мен е най-трудно. Успееш ли да накараш публиката ти да повярва, че ти наистина се биеш с такива врагове, а не с въздуха или сам със себе си и да се запита: „Брей, дали пък те наистина не съществуват?”, тогава е било успешно. Истинската си цел – да се раздвижиш и дори грохнеш от умора накрая – просто винаги се постига, особено на evil, където те размятат като парцал.
Щом преминахме отново на свободен бой без оръжия (само с модулите и то с изхабени дискове), тогава започна истинското зрелище. Всички хватки са внимателно репетирани десетки пъти, цели поредици движения са предвидени до най-малката подробност и на бавни обороти, за да преценя как точно ще се държат враговете и кое е най-достоверното за пред хора.
С трима е най-зрелищно и същевременно най-трудно. Понякога много ми липсва невъзможността да правя салта и други каскади, затова се ограничавам само с огромна гъвкавост на тялото и голяма честота на движенията.
Понякога повтарям по няколко пъти определени хватки с минимални разлики и се получава леко еднообразие, но няма как – още не съм разработил толкова много варианти, пък и възможностите ми са силно ограничени, тъй като може и да не си проличат действията на противника, което всъщност е най-важното.
Обикновено постигам чувството за обем като блокирам удари, задържам ръце или крака – наблюдателят лесно се досеща за какво става дума или имитирам удари по лицето или тялото със съответните ми реакции според силата и точността им.
Когато боят е по-продължителен, обикновено редувам оръжията със свободния стил, като се съобразявам с факта, че за да се премахнат оръжията на враговете ми, трябва да им ги отнема по време на боя.
Всичко продължи около половин час и когато усетих, че съм твърде изтощен, въведох последния етап – сферите, електрическите бури и другите щуротии, замразих всички бактерии и с доста трудности се задържах в повърхността на фантомите докато ги убих.
Преди да се свлека изтощен на земята, успях само да съблека потника си, който от трева, пот и мръсотия не приличаше на нищо и да си облека блузата на голо.
Елица се настани до мен и се усмихна.
– Е, как беше? – запитах с малкото си останал дъх.
– Доста добре всъщност. Очаквах някакво детинско кълчене, но до известна степен си представих почти всичко.
– Е, то оставаше след толкова време и усилия и това да не се забелязва...
– Знаеш ли – въпреки че си мислех, че знам всичко за теб, ти не преставаш да ме учудваш. Има нещо в теб, което не мога да проумея. Ти си твърде противоречив – можеш да стоиш по цели седмици вкъщи и човек би си помислил, че си обездвижен и латентен, че дори не ти се живее, а изведнъж ми сервираш това, което говори че кипиш от вътрешна енергия и както сам каза – упражнявал си го стотици пъти. Освен това в разказите ти на места си постигнал уникални прозрения, а понякога си толкова наивен и доверчив, че ми приличаш на малко дете. В теб съжителстват детската фантазия и игривост заедно с мъдростта, съзерцанието и строгият анализ на старостта.
– И мен ме учудва понякога... но просто съм си такъв.
– Проблемът ти е, че нямаш доверие в себе си... а и онова, което ми каза за отношението си към твоята личност... това е толкова странно и ти някак магически го съчетаваш със самочувствието и желанието за усъвършенстване на всеки един автор...
– ...освен това винаги съм се опитвал да помогна на другите, да ги разбера и да поправя в известна степен грешките им, а никога никой не е правил същото за мен... освен ти...
Погалих меките ù гарваночерни коси и се вгледах в бездънните очи. Те криеха тайната на вечността.
– Защо правиш всичко това за мен?
– Нима не го заслужаваш? – тя докосна с длан лицето ми и аз почувствах безкрайната мекота на кожата ù.
– Не зная. Разумът ми подсказва, че всичко това е абсурдно, че ти не може да си истинска, не можеш да съществуваш... А всички сетива го убеждават яростно в противното... Просто не знам какво да мисля...
– Не мисли. – тя затвори нежно с ръце клепачите ми и аз отново усетих влажните, топли устни.
Тръпките минаваха по цялото ми тяло. В този момент по-скоро целият свят ми изглеждаше нереален, отколкото чувствата, които изпълваха душата ми.
Мина обяд и ние отидохме да си купим нещо за ядене. Остатъка от деня прекарахме в разходка до другия край на града (зад Гарата) и разговори за другите ми фантазии, които включваха просто неподозирани за хората без въображение неща. Когато Елица разбра, че си ги представям почти всеки път когато излизам някъде, за да не ми е скучно по пътя, тя доста се учуди.
– Никога не съм срещала човек с такова въображение. А аз си мислех, че съм прекалена фантазьорка.
Когато стигнахме на няколкостотин метра от релсите и видяхме един пристигащ влак, Елица ме попита:
– Никога ли не ти се е искало да пътуваш?
– Искало ми се е, разбира се – при това много пъти?
– А ходил ли си някъде извън България?
– Не.
– Извън града?
– До осми клас само на една-две екскурзии до Добра вода с класа и до село с родителите ми – което е на има-няма двайсет километра, а след това с отбора по математика ходим до различни градове да се излагаме на състезания, но само за няколко дни и нямаме много време да разглеждаме.
– Защо?
– Причините са предимно от материално естество.
– А искало ли ти се е просто ей така – да хванеш стоп за някъде без да знаеш къде ще те отведе съдбата, без да си си взел дрехи, ядене и пари, без нищо... само с още една луда глава като теб?
– Не знам, никога не съм се замислял. Може би е прекалено диво, дори и за мен...
Елица замълча и се усмихна. В очите ù се разгоряха палави пламъчета, но бързо смени темата и аз не разбрах какво е намислила.
– Аз също. Е, може би е по-добре просто да си живееш живота – явно можеш да откриеш приключения дори и в сивото ежедневие.
Тази вечер измислихме и развихме заедно една хипотеза за цялата вселена, ако приемем, че всяка елементарна частица притежава разум и има някакви свои цели и планове. Доста е забавно и странно – можете някой път да си помислите на тази тема: Ами ако всъщност гравитацията и останалите атомни взаимодействия са плод на съзнателна сила? За какви закони става дума тогава? Интересният момент беше когато един ден електроните обявиха война на протоните поради идеологически причини и стана една каша....
Смяхме се доста, а когато ни заболяха главите, беше време за рунд две. Този път Елица се предаде по-бързо...
На сутринта се бях схванал значително, а юрганът бе покрил половината от пода. Първо се учудих, че не можех да видя възглавниците, но после си спомних епичната война, която проведохме с Елица и всичко си дойде на мястото.
А от гостенката ми нямаше и следа – леглото отново бе идеално оправено, все едно никой не е спал на него. Това отново ме накара да стана веднага и да я потърся на терасата.
Не я намерих. Измих си лицето и се замислих. Истина ли беше? Можеше ли действително да ми се случи нещо толкова странно? Единственото доказателство, което имах за нейното присъствие беше походното легло... и – внезапно се сетих – малкият сак, с който дойде! Той стоеше винаги под леглото.
Затичах се и нахлух като хала в стаята. Естествено, спънах се в походното легло и за малко да си спукам черепа в ръба на леглото, но както и да е – видях сака. Слава богу, истина беше! Не бях сънувал и не полудявах... засега.
Обаче както го гледах този сак, така и ми се прииска да видя какво толкова има в него, за да не го отваря никога пред мен тя. Вероятно имаше само дрехи, но пустото му любопитство...
Дали да я изчакам и да я попитам? Може и да не разреши, пък друг сгоден случай нямаше и да имам. Какво беше онова, за което не ми казваше? И защо, по дяволите бе излязла толкова рано сутринта?! (беше девет и нещо – час, който за някои хора дори е късен, но за мен всичко преди единадесет е рано)
Но от друга страна не исках да има нещо скрито помежду ни. Не можех просто така да ù ровя в нещата... И тогава в главата ми заговори противният глас на изкушението: А тя? Какво толкова имаше да крие? И защо все пак бе дошла – дали всичко не бяха изкусни лъжи? Мен толкова искрено са ме лъгали и друг път... откъде бях сигурен, че всичко което ми казва е истина?
Че щях да погледна – щях, само че около десет минути минаха в колебание и накрая реших, че се държа като Хамлет и че от мен злодей не става, ами давай да действам най-после.
Отворих внимателно и бавно ципа, сякаш имаше СОТ и щеше да писне някоя аларма. Разтворих чантата и видях...
Листове. Десетина бели листа, написани открай докрай с четливия ù приятен почерк (Тя сякаш не пишеше, а рисуваше внимателно и нежно всяка буква. Имах чувството, че и неграмотен може да разчете това, което е написала). В началото помислих че са на английски, но се учудих как не мога да разпозная нито една дума. И тогава чатнах – на немски бяха. Освен думичката „аз” друго просто не схващах, тъй че се примирих с невъзможността да ги разбера.
И тъкмо ми се стори, че нещо блесна между дрехите, когато чух вратата. Моментално прибрах всичко и закопчах ципа.
– Ели, ти ли си? – извиках.
Вместо отговор, видях усмихнатото лице на Елица, която още от коридора ми хвърли един кроасан.
– Дръж, тигре! Днес няма месо за закуска, тъй че ще трябва да се задоволиш с това.
– Къде беше?
– Имах малко работа и минах през павилиона на връщане да взема някаква закуска, но не знаех какво харесваш.
– По принцип ми е все тая.
– Добре.
В позата, в която бях застанал – на колене, с гръб към сака и леглото, точно зад бутнатото походно легло – не ми беше особено удобно и когато почувствах въпросителния ù поглед, казах:
– Тъпото легло пак се потроши. – думите си придружих с извинителна усмивка.
– Аз ти казах да спя на него, но ти...
– Шт! И дума да не съм чул повече.
– Е, добре, мъчи се тогава.
Докато ядохме кроасаните, Елица гледаше замислено през прозореца и не продумваше. Днес беше особено отнесена.
– Какво мислиш, че пише там? – изневиделица попита тя.
– Къде?
– На листовете.
Почувствах се като дете, което са хванали да си играе със запалката на баща му. Не можех да я излъжа. Не исках.
– Не знам. Но щом си го написала на немски, значи не искаш да го прочета случайно.
– Може да е разказ, който съм написала преди да те срещна...
– Не е завършено.
– Хмм, – в погледа ù се появи нещо странно – с колко време разполагаше?
– Имах по-малко от десетина секунди, понеже дълго не се решавах.
– А какво мислиш, че е?
– Не знам точно. Предполагам, че е нещо свързано с мен.
– Да. Виж, още е рано и всичко ще се провали ако ти кажа, така че засега е по-добре да не знаеш. Опитай се да не мислиш за това, става ли?
– Няма проблем. Не е моя работа.
– Добре, – лицето ù отново засия – хайде сега отново на въздух!
Дойде реда на Стадиона. И тъй като живея близо до него, не се налагаше да ходим много. Разговорът непрекъснато се въртеше около въображението и факторите, които му влияят.
– ... Но ти сам каза, че въображението ти трябва да стъпи на реална основа, тоест, еднообразният живот, липсата на нови хора и силни чувства го убива, нали?
– Май така излиза. Но виж, аз съм натрупал достатъчно опит, а и чета достатъчно...
– Но съвсем друго е да го четеш на безстрастния лист, колкото и живо да е описано, и да го изживееш непосредствено, нали?
– Е, разбира се, права си. Но не виждам накъде биеш. Вече ти казах, че поради материални...
Тъй като тя беше малко изостанала, а аз водех, не виждах какво прави. Усетих се едва когато една кола спря до нас и Елица бързо влезе в нея. Разбрах и защо ме бе накарала да излезем от стадиона, за да „ù покажа затвора отблизо” и защо бе настояла да я водя да види нивите и гледката от този край на града. През цялото време бе вдигала палец за стопиране!
– Е, идваш, или не? – тя явно не се шегуваше и аз побързах да вляза, за да я разубедя.
Тя затвори бързо вратата и шофьорът потегли. Беше мъж към петдесетте с прошарена коса и с мустаци. Друго не виждах в огледалото, друго не ме и интересуваше.
– Накъде сте? – попита Елица.
– За София.
– И ние сме натам.
– Ти наред ли си! – въпреки че бях понижил тон, шептенето ми се чуваше ясно в колата. – Да тръгнем без дрехи, пари и без посока! Това ли е приключението!
– Стига си хленчил. Дрехи си имаме, посока също, а пари не ни трябват. Отпусни се. Ти просто не можеш да живееш.
„Какво пък?” – помислих си. – „Така и така е сто пъти по-хубаво дори само да бъда с нея, отколкото да кисна в тъпото училище и да виждам едни и същи физиономии всеки божи ден.”
Отпуснах се спокойно на седалката, поех ръката на Елица, която тя сама ми предложи и всичко си дойде на мястото. Навън слънцето грееше, а дърветата и храстите се втурваха срещу нас и бързо ни подминаваха.
Човекът ни остави пред един паркинг. Излязохме от колата и се огледахме.
София.
Бях ходил само един или два пъти и почти изобщо не познавах града. Всичко се случваше като в сън. С Елица вървяхме хванати за ръка и мен друго от заобикалящия ме свят доста слабо ме интересуваше. Оказа се, че и тя не е идвала в София и се ориентира по-зле и от мен.
Разхождахме се по непознатите улици на този огромен град, открихме няколко парка, включително и един, който ако питате мен си беше направо гора. Едва не се скарахме, когато Елица настоя да плати билета ми за Софияленд, който тя успя да намери безпроблемно, вероятно водена от луд късмет.
– Как така ти ще плащаш за мен? Аз би трябвало да ти платя билета.
– Изслушай ме – искам тези дни да не се притесняваш за парите. Освободи фантазията си, отпусни се и не се тревожи изобщо за проблеми от материално естество. Просто живей, за бога! Не се знае колко такива шанса ще имаш.
– Но аз вероятно няма никога да мога да ти върна тези пари.
– Ти ми даваш нещо много повече, така че престани да се тревожиш. Освен това живях няколко дни само на твои разходи. Ако искаш, приеми го като отплата, но да не съм усетила и една напрегната фибра в тялото ти.
Седнахме на една пейка и тя започна да ме масажира. Ръцете ù бяха божествено нежни и след няколко минути не чувствах никакво напрежение, а и бързо се научих да не обръщам внимание на това откъде идват парите. По-късно направо не можах да повярвам, че аз съм постъпил по този начин – сякаш тази чародейка ме бе омагьосала.
Нямаше забавление на Софияленд, през което да не минем. Стояхме няколко часа и за това време успяхме тотално да се вдетиним.
За обяд изядохме по един огромен сандвич и продължихме разходката. Не помня да сме говорили много. Предимно се шегувахме и разказвахме истории от детството си. Не знам за нея, но аз мога без преувеличение да кажа, че бях прочистил съзнанието си и въобще не мислех. Отдал се бях на чувството за лекота, което изпълваше гърдите ми.
Когато започна да се свечерява, изморени от дългото ходене, ние седнахме на една пейка. Имаше нещо в обстановката – толкова уютна и тайна, че нямаше как да не се прегърнем.
Гледахме звездите и аз ù разказвах почти всичко, което знам за тях. Оказа се, че звездите са били и нейна страст и тя ми разказа неща за тях, които не бях наясно, че дори са открити. А фантазията ù беше толкова богата, че дори ми описа толкова живо един пулсар, че аз напълно повярвах, че го е видяла със собствените си очи. Освен това знаеше абсолютно всички съзвездия и много истории, свързани с тях. Почувствах се невеж пред нея, понеже астрономията винаги е била леко пренебрегвано мое хоби, с което винаги съм се занимавал между другото, когато остане малко време. Според нея квазарите бяха всъщност доста по-далеч и доста по-огромни отколкото можем да си представим.
Разказах ù онази смешна история, чието заглавие е: „Ние сме нищо” и тя доста се смя на доказателството.
– Знаеш ли, винаги съм си мислел... колко наивно само... че ако мога да обхвана всички звезди в кръгозора си и ако ги гледам достатъчно дълго...
– ... те ще ти разкрият тайните си.
– Да. – бях удивен – Откъде знаеш?
– И аз съм си мислела същото. Може би е вярно.
– Едва ли. Това винаги ще си остане в сферата на мечтите.
– Виждаш ли, точно затова хората никога няма да стигнат звездите, понеже си мислят, че мечтите и действителността съществуват в различни светове. А не е така – светът на мечтите и идеите е същия този свят, в който живеем ние с теб и само една протегната ръка ни дели от осъществяването.
– Аз не мисля така, специално за полетите до звездите. Ние – наблегнах на тази частица, защото ме учуди това общо „хората”, което някак си ни изключваше от сметката – просто още не сме готови да се изправим срещу онова, което можем да открием. Първо трябва разучим вселената вътре в нас, преди да тръгнем да превземаме звездите.
И на двама ни се стори, че този разговор придобива твърде философска насока и веднага сменихме темата. Разказвахме си вицове, анекдоти и смешни историйки, някои от които подкрепени с жестове, мимики и даже действия. Играхме на играта кой ще накара другия да се усмихне по-бързо, като всичко беше разрешено... Абе, забавлявахме се, най-общо казано.
Зениците ù, контрастиращи на бялото на очите ù, бяха по-тъмни от мрака, а меките ù коси ухаеха прекрасно както самата нея. Исках да се превърна във въздух, за да мога да стана част от съществото ù. Нежността и любовта изпълваха все повече сърцето ми.
Всеки миг прекаран с нея лекуваше раните и болките на душата ми.
Когато се стъмни значително, аз се замислих къде щяхме да прекараме нощта. Тя ми каза да не се притеснявам и да я последвам. Станахме.
– Няколко пъти минахме покрай този хотел, помниш ли?
Не помнех. Когато съм в чужд град, макар и да се оглеждам непрекъснато, после не помня почти нищо.
– Ще спим тук! – отсече Елица и преди да се усетя, тя ме помъкна към регистрацията.
Когато влязохме в стаята, аз все още не вярвах. Никога не съм бил в хотел. Тоест, бил съм, разбира се, в общежития, квартири и сгради, които се водеха хотели, но винаги е било организирано отнякъде и никога не съм бил сам в стаята, да не говорим пък за делене на единична стая с момиче. То не че имаше какво да делим де – ясно беше, че само ще спим и на сутринта ще си отидем, но все пак – чувството беше странно.
На пръв поглед стаята изглеждаше нормална, но когато постояхме малко и разгледахме по-добре, разбрахме че това изобщо не е така. Всичко беше в ужасно състояние, гардеробът едва се държеше, стената бе като повърхността на Марс, но всичко това нямаше значение.
Легнахме направо с дрехите. Хотелът обаче бе от евтините и двете тънки одеяла не пречеха на студа да кара зъбите ни да тракат. Прегърнахме се и се притиснахме силно един до друг. Най-забавното беше, че се наложи да синхронизираме дишането си и след време установих, че и сърцата ни бият в такт. Скоро се стоплихме. Чувството на спокойствие, на защита и уют бе по-силно от всичко, което бях изпитвал дотогава.
Сутринта когато отворих очи, Елица се бе отпуснала на гърдите ми и аз дори не смеех да дишам, за да не смутя чистия ù сън. Загледах се в една дупка в тавана, която имаше хубавото свойство да фокусира мислите и се запитах колко ли хора са се взирали в нея, мислейки си за своите проблеми. Нима бе възможно за толкова кратко време от напълно непозната, това момиче да стане толкова важно за мен, колкото никое друго досега не е било? Имах чувството, че съм я търсил цял живот и сякаш даже аз съм я създал, за да я познавам точно толкова добре колкото тя мен, но същевременно не знаех нищо за нея. Откъде идваше? Каква беше? Не знаех нищо за миналото ù – може би бягаше от близките си, може би бе извършила ужасно престъпление, може би...
Но тогава с ужас установих, че не ме интересуваше. Ако бе убила, аз щях да сторя всичко, което ми е по-силите да не я хванат. Ако я преследваха, аз щях да бягам и да се крия с нея. Готов бях да зарежа всичко – живот, семейство, приятели (то не че имах истински някое от тези неща), понеже загубата им би била много по-лека от това да загубя нея.
И тогава в съзнанието ми изникнаха нейните странни думи: „Просто живей и ме остави да ти помогна, а после дори сам трябва да ме прогониш, понеже ще започна да ти преча”. Защо ми помагаше и как бе разбрала всичко това за мен? И какво означаваше това, че трябва сам да я прогоня – та нима можех да разкъсам душата си по свое собствено желание?
Усетих как тялото ù потрепна. Събуждаше се.
– А, веднъж и ти да се събудиш преди мен. – усмивка – Има напредък.
– Как спа?
– Отлично. А ти?
– Като младенец.
– Ами, хайде да ставаме!
– Ставай... ако можеш. – след тези думи я прегърнах здраво и започнахме по най-детинския начин да се боричкаме като след известно време вече не беше много ясно за какво точно се борим, понеже Елица явно не желаеше да стане от леглото.
Излязохме към осем и половина когато се постопли малко времето. Обърнах внимание на моята спътничка, че не сме си сменяли дрехите от два дни и тя ми каза да не се притеснявам, защото това веднага ще се уреди.
Влязохме в първия срещнат магазин за бельо и си купихме доста диви работи, след това направо хвърлихме старото. Същото направихме и с тениските и блузите под горнищата.
Петъкът не се различаваше от четвъртъка – отново цял ден се разкарвахме из пределите на столицата, като хващахме трамваи и автобуси на късмет. Забавно беше, понеже никой не знаеше какво ще стане само след час.
Към обяд влязохме в един магазин и Елица ми каза, че няма да е зле да си избера някое по-топло яке.
– Защо?
– Тръгваме на север. – отвърна кратко тя.
Това беше единственото, което знаехме и двамата. Вървяхме по пътя с изпънати палци без да знаем дали изобщо някой ще ни качи, къде ще спим следващата вечер и къде ще осъмнем на другия ден. За това, че съм далеч от къщи и че нашите вероятно умират от притеснение не се тревожех много. Още предишния ден им бях врътнал един телефон, че съм добре; Елица ме е завела в града си и ще наваксам загубеното в училище. Повече не възнамерявах да се обяснявам.
Всичко беше ново и различно. Беше чудесно.
Качваха ни учудващо бързо. Може би самата Елица бе причината. За да не качи някой това красиво цвете в колата си, трябваше или да е безчувствен, или да е сляп. А слепи шофьори няма...
Този петък разбрах пълното значение на израза: „Да живееш на колела”. Едва слезли в някакво забутано село, понякога веднага ни качваха и се придвижвахме до някое друго или град. Напълно абсурдно беше, разбира се, да се надяваме да стигнем до някакво определено място по този начин, но липсата на ясна цел ни помагаше много – нямаше човек, който да не е в нашата посока.
От девет и нещо сутринта до почти единадесет вечерта обиколихме десетина села, три-четири града (чиито имена дори не разбрахме, а и доста слабо ни интересуваха). Не помня вече в колко коли се возихме, но съм положителен, че бяха над дузина. Най-интересното от този ден беше когато се забутахме в някакво село, през което явно не минаваше нищо, освен магарета и кучета. Около два часа се въртяхме край главния път (всъщност, достатъчно бе да кажа само „край пътя”, понеже имаше само един асфалтиран път в цялото село) и ни стана ясно, че кола от там нямаше да мине.
Насочихме се към една чешмичка около стотина метра встрани от пътя и утолихме жаждата си. Нямаше как да утолим глада си обаче. Близо до чешмичката течеше каналче. Вгледах се в мътните му води и изведнъж осъзнах, че се намирам един бог знае на колко километра от дома, без пари, храна и подслон; никой от близките ми не знаеше къде съм, не знаех и аз самия и за всичко това бе причина едно момиче, което можеше и да не е с всичкия си.
Погледнах засрамено Елица, сякаш тя можеше да чуе мислите ми и се взех в ръце. С оплакване нищо нямаше да сторя. Въпросът беше да не позволя на отчаянието да се загнезди в умовете ни и да прецака всичко. Една караница бе последното нещо, от което се нуждаехме в момента.
– Ти каза, че си добра в спорта, помниш ли?
– Е, не съм казала чак добра, – тя се усмихна и в очите ù се появи познатото ми игриво пламъче, което направо ме подлудяваше – просто мога да те мина във всичко.
– О, така ли? Я да те видим тогава. Виждаш ли този канал с отвратителната гадна мръсна застояла вода?
– Да, и?
– Аз мога да го прескоча. Ти можеш ли?
– Ха, ха, ако ти можеш, и аз мога. Но ти не можеш. – бях пропуснал, може би умишлено да кажа на Елица за някои мои успехи в скачането и леката атлетика, включително прескачането на всички бюра в училище, скачането от моста на Острова и от редица гаражи, къщи и прилично количество заводи (когато трябваше да се вземе топката от покрива, но ме усещаха и подгонваха).
– А ако го направя, а ти не успееш... какво ще направиш?
– Ти наистина обичаш прекалено много фантастиката.
Засмях се.
– И все пак? Има такава възможност. Какво?
– Хмм, не зная, – очите на Елица ме изгаряха, и усетих лека сянка да минава пред тях – ти предложи.
Усетих страха ù. Може би си мислеше, че условието ще бъде да ми разкрие тайната си. Побързах да я успокоя.
– Ами, нищо особено. Просто ще признаеш пълното ми превъзходство в спорта, което трябваше отдавна да си направила, но все се измъкваш, и ... да видим... ще ми бъдеш робиня за един цял ден. Тоест, ще правиш всичко каквото ти кажа.
Разбира се, използвах думата шеговито и тя разбра това. На устните ù се появи същата лукава усмивка.
– Давай. Ти си първи.
– Няма проблеми.
Засилих се от няколко метра и прескочих каналчето. Не беше чак толкова малко колкото си го представях обаче. Тъй като бях подценил разстоянието, за малко да се подхлъзна и да се изтърся в ледената вода.
– Виж, Елица, няма нужда да го правиш – казах аз от другата страна. – Наистина е твърде трудно и безсмислено.
Вече съжалявах, че измислих точно тази тъпа идея, но бе твърде късно:
– Хайде, хайде, не се прави сега! Отдръпни се. Ей сега идвам!
Отдръпнах се, като бях готов всеки момент да се хвърля и да ù помогна ако не успее.
Успя.
Тя прескочи канала с такава лекота, че отначало направо не повярвах.
– Защо не ми каза, че можеш да летиш? – пошегувах се аз, но в закачката ми имаше нескрито възхищение. – Май и в теб се крие доста голяма жизненост и енергия.
– Не можеш дори да си представиш колко – каза тя и аз го приех като шега. – Е, шампионе, какво следва?
– Тъй като и двамата се справихме, налага се да поусложним малко правилата. Сега имаме право само на не повече от два метра засилка.
– Нямаш проблеми.
– И нека ти си първа, понеже съм кавалер. Пък и не искам да ти показвам как трябва се прави.
– Е, е, е! Айде по-леко да не се пръснеш от надуване. Щом искаш да ти покажа, гледай и се учи.
Отмерих три крачки и сложих чертата.
Вгледах се внимателно в Елица докато тя се готвеше за скока. Краката ù леко се свиха, мускулите ù се напрегнаха. Личеше си огромното ù съсредоточаване. Вероятно преценяваше разстоянието и положението на двата бряга – този, на който се намирахме, бе по-нисък, което усложняваше нещата. Дали го правеше подсъзнателно като мен или съзнателно – не можех за преценя.
И тя скочи също толкова пъргаво както бе скочила първия път. Дори нещо повече – стори ми се, че скочи по абсолютно същия начин.
– Котето скочи, да видим сега тигъра.
Два метра засилка, два. Все пак аз го бях предложил. Погледнах в очите на Елица за кураж и тогава видях, че в погледа ù имаше нещо анализиращо и изучаващо. Може би не виждах добре от далечината. Както и да е. Скочих.
И този път едва се задържах, но вече бях преценил разстоянието и беше по-добре от първия опит.
– Две на две. Какво правим сега, спортисте? – спътничката ми продължаваше да се шегува.
– Какво може. Трети рунд. Този път ще бъде без засилка.
Никаква реакция. Всеки друг на нейно място би писнал: „Що за глупост! Това е НЕВЪЗМОЖНО.” Но тя каза просто:
– Ок.
Ок! „Е, щом като е ок, готви се ти за скок”, казах си и започнах действително да се готвя, понеже беше мой ред да дам тон.
Трупешката скачам два и шейсет, а каналът беше широк около три метра. Сам разбирах, че е напълно невъзможно да го прескоча по този начин, тъй че се замислих каква точно хитрост да приложа. Лошото беше, че не можех да приложа абсолютно никаква хитрост – каналът просто си стоеше там: една изключително широка, циментирана вада (а нямаха с какво да си асфалтират пътя!!), разстоянието между двата бряга на които е еднакво отвсякъде. Освен това наклонът бе прекалено голям и стъпех ли на него, със сигурност щях да се хлъзна и най-малкото – намокря, а това не ме устройваше, понеже означаваше неуспех и начало на моето еднодневно робство.
Накрая реших да се изхитря и да изнеса основната тежест на тялото си върху левия крак, като с десния можех и леко да закача циментираната част без да падна веднага. Надявах се да се задържа, но дори и да не станеше – друга възможност не виждах.
Скочих. Този път бе по-лесно, понеже бяхме на по-високия бряг. Стана точно така както го предвидих и успях с триста зора да се задържа и да не се изсипя в ледената вода.
Този път реших да гледам само в лицето на Елица и по-специално в очите ù. Исках наистина да разбера несъзнателно ли преценява или съзнателно. Защо – не знаех, но чувствах, че отговорът е много важен.
В лицето ù не настъпи кой знае каква промяна. Очите ù като че ли се отдръпнаха малко, станаха по-дълбоки. Тялото ù се напрегна и прегъна малко (нямаше как да не забележа с периферното зрение) и тогава, в един миг преди тя да скочи, аз го видях. И то по-силно от всички хора, при които съм го наблюдавал. Може да ви прозвучи смешно, но понякога, в някои особени ситуации, някой ми заприличва на животно. Знам, че вероятно ще се засмеете, припомняйки си вероятно някой ваш познат, който има череп, поразително наподобяващ този на маймуна или нещо подобно, но не става въпрос за това. Говоря за общата представа, която добиваш. Не става дума за самото лице, а за нещо сякаш извън него. Както и да е, вероятно не ме разбирате. Ако не сте го забелязвали и сами, няма как да ви го обясня.
Точно тогава Елица ми заприлича на котка, която се напряга и скача на високо. Думите ù отекнаха в главата ми „Котето скочи...”. Котето...
Нямах много време за разсъждения обаче, понеже тя не успя. Приземи се както трябва, но по-назад и пръстта се свлече надолу. Успях, слава богу, да я стигна, понеже в противен случай тя със сигурност щеше да се пльосне във водата и тогава със сигурност щеше да измръзне, а аз да умра, ако ù се случеше нещо.
Дълго мислех над тази ситуация когато по-късно се опитвах безрезултатно да определя дали съсредоточаването и подготовката ù беше съзнателна или не и единственото, което ми хрумна беше, че нещо я е разконцентрирало. А докато скачаше, една жаба пльосна точно под мястото, където трябваше да се приземи и започна моментално да кряка. Вероятно това я бе разконцентрирало, но от този факт не можех да достигна до никакъв извод – тя не можеше да го предвиди, но пък ако действаше подсъзнателно, тогава нямаше дори да го забележи.
Нямахме време за благодарности или думи обаче, понеже отдалеч видяхме светлините на един огромен тир.
– Този ще ни качи! – извика Елица и преди да успея да я спра отново скочи.
Последвах я моментално, като този път използвах една доста добра хитрост, наклоних тялото си във въздуха, така че да имам двете си ръце като допълнителна опора.
Подхлъзнах се и част от обувката ми се потопи във водата, но все пак успях да се задържа. А Елица бе скочила толкова далеч, че се затича, за да ми помогне.
Имам чувството, че взехме стоте метра делящи ни от улицата за по-малко от пет секунди и поставихме нов световен рекорд, но както и да е – и без това никой освен шофьора на камиона не ни видя.
Спътничката ми позна за пореден път – качиха ни.
Тази нощ спахме в камиона и на сутринта ни събуди шофьорът за да ни съобщи че сме пристигнали в Русе и трябва да слизаме.
Русе. Е, от това по на север здраве му кажи! Съботата прекарахме в Русе като разгледахме този живописен пограничен град. Всъщност най-интересен ни беше Дунав и през по-голямата част от времето зяпахме него, но както и да е. Установих с известно съжаление, че е само около петдесетина пъти по-голям от Марица, но какво да се прави. Видяхме и прословутия Дунав Мост, но лично аз не се впечатлих чак толкова много.
Решихме да не губим и този ден както загубихме предишния в София, но за беда не знаехме нищо за този град и съответно не знаехме какво има там и кое къде се намира. След около половин час задълбочено мислене и дискутиране, след като отхвърлихме към двайсетина отчайващо нерационални (това е най-меко казано) предложения, ни озари брилянтната идея да идем в някой интернет клуб и да намерим в страницата на Русе това което ни трябва.
Така и стана. Русеинфо точка нет рулзз направо! Кино „Роял”, улица Олимпи Панов номер седем. И тва е. Ако щеш.
Айде намерихме и картата на Русе в бегемапс и какво да ви разправям изобщо. Добре че бяхме хитри обаче и се досетихме да я пречертаем на един лист.
Олимпи Панов тук, Олимпи Панов там... Ей, тоя Олимпи бе! Поне да беше на високо като е с такова име, ама на ти високо – вдън земя като че се беше скрил. След известно време стигнахме до заключението, че вероятно не сме пречертали вярно картата. На тази мисъл ни наведе лекото ù несъответствие със заобикалящата ни действителност. Например, улица която трябваше да следваме до светофарите и да завием наляво на кръстовището, се оказа улица без изход.
И такива сладки работи... Питахме сигурно сто човека и тъкмо когато решихме да се откажем – тряс, табелата „Кино „Роял””. Гледахме някакъв филм от жанра тъпа романтична комедия. Не помня как се казваше, защото беше доста неизвестен, но все пак смешен – не че гледах много от него де, Елица ми разправи после фрагменти. По това време не можех изобщо да откъсна очи от нея, дори и в тъмното. На практика за първи път момиче ме заведе на кино. И преди не съм обръщал особено внимание на филмите когато съм с момиче, ама този път – хич.
Странно е когато единият от двамата гледа нещо и не може да обърне внимание на другия. Хванати бяхме за ръце и тогава единствено можех да проследя подсъзнателните ù реакции или поне как реагира на всичко.
Елица преживя всяка секунда от филма. И без да го следя, усещах на кои места е особено смешно, на кои – тъжно или романтично и то само по ръката ù. Вероятно ако беше по-светло, щях по лицето ù да почувствам и разбера още по-добре всичко.
След като свърши филма, потърсихме някакъв парк където да си починем.
Тъкмо тогава не напълно унищожената ми съвест реши отново да ме притисне и обвини, че съм сигурно на хиляда километра от къщи без нашите да знаят къде съм, че не съм ходил почти цяла седмица на училище и още много такива сладки работи. Стана ми гадно за малко, но понеже нямаше какво да направя по въпроса, скоро забравих напълно терзанията си.
След около двайсет минути безцелно обикаляне, намерихме някаква мижава градинка и седнахме на една пейка. Помолих Елица да ми разкаже филма, който сме гледали, а после щях да ù разкажа нещо за филма, който аз гледах – нея.
Посмяхме се, после започнахме ожесточен спор къде да прекараме остатъка от вечерта. Елица искаше да идем на ресторант и после да потърсим някакъв хотел, а аз бях за някакво нощно заведение, което щеше да играе ролята на хотел по-късно през нощта.
И понеже единственото, което бе грабнало вниманието ми в интернет страницата беше някакъв нощен клуб (едновременно и дискотека, да не повярваш!) на име „Дунав Плаза”, пък и явно имаше хотел в близост до него (ако по някое време през нощта случайно им писнеше от нас и решеха да ни изхвърлят с камъни), тъкмо натам се ориентирахме. Адресът беше пл. Свобода №5, хотел "Данюб Плаза". Предположихме, че „пл.” означаваше площад и хипотезата ни се потвърди от голямото незастроено пространство пред хотела.
Първо видяхме огромния надпис на хотела, който някой олигофрен бе написал на английски – определено имайки предвид, че градът е пограничен и вероятно цените на този хотел са твърде умопомрачително високи за местните хора и следователно, изобщо не им и трябва да знаят какво е името му.
Поинтересувах се за цените на единичната стая, но Ели ми каза, че ще е по-добре да не знам, защото със сигурност ще ме свие корема и може би няма да спя изобщо тази нощ.
Съгласих се с нея и повече не продумах нищо за цена.
Дискотеката беше меко казано тъпа. Друго не помня. Парчетата не бяха толкова зле, но не ме впечатли с нищо особено. Може и причината да е в мен де – по принцип такива заведения, и всякакви заведения впрочем, много трудно ме впечатляват.
Към три ни изгониха от дискотеката (без камъни обаче) и ние се преместихме в хотела, като нямахме сили за нищо друго освен да се проснем на леглото и да пропаднем в бездната на съня.
Когато се събудих на следващата сутрин, имах чувството че съм спал цяла седмица. Всъщност думата „сутрин” не е много точна, понеже дванадесет беше минало, тоест, на практика беше обед.
Обядвахме в една сладкарница наблизо и решихме, че е време да се връщаме полека лека към Пазарджик. Със стоп очевидно никога нямаше да се приберем, тъй като щом имахме определена посока, нормалният отговор на съдбата – този низ от неслучайни случайности както обичам да я наричам – ще бъде да ни затлачи в някое забравено и от бога място, където да прекараме сравнително голяма част от животите си.
Решихме да хванем влака. И горе-долу, с това се изчерпва целият ден. Девет часа пътувахме до Пловдив и това са едни от малкото часове в живота ми, които не искам да си спомням. В началото умирах от студ, понеже никой не бе счел за нужно да пусне парното и имах чувството, че ако се кача на покрива на влака, ще ми бъде по-топло. Горещо благослових тъпканицата, въпреки че леко ме учуди парадоксалният факт, че толкова удивително много хора са решили да пътуват именно в един часа в неделя. Сякаш цялото население на Русе беше решило, че е жизнено важно да пътува точно по това време към Пловдив и то при удивителните цени на билетите (а да, към всичко останало прибавям и силната болка в корема, тъй като нямаше как да не разбера цената на билета) и се бе натъпкало в и без това тесния влак.
Впрочем, за пореден път се затвърди съмнението ми, че разликата между бързия и пътническия е само в цената и различните букви за обозначаване на таблото... е, всъщност това не е много правилно – в повечето случаи разликата е и във времето – пътническият направо пристига по-бързо.
Та, в началото множеството тела и съпровождащата ги жега и задух ми харесваха, защото повишаваха температурата, но по-късно някой се сети да пусне парното (понеже вероятно не е могъл да си опече обяд на грила, който не е могъл да се запали от студа) и тъпканицата взе да си казва думата.
А когато след няколко часа разбрахме, че парното очевидно няма да бъде спряно (вероятно същият този човек бе решил да не хаби ток за грила и да си изпече обяда в нормална среда), задухът започна да става направо непоносим.
Ще ви спестя описанието на човешкото падение на повечето пътници в този влак – когато си на път да се задушиш, моралът остава на заден план – като ще ви кажа само, че по едно време дори и Ели ми опротивя, заедно с целия останал свят впрочем. Затворих очи с една молба към Бог – да умра по-бързо, за да не се мъча.
Но Бог за пореден път не чу молбите ми.
Оцелях. И не само това – след девет часа и нещо дори пристигнахме в Пловдив с минимално закъснение от около час.
Лудият ни късмет продължи да ни спохожда – успяхме моментално да хванем тръгващия след минути влак за Пазарджик (което осуети искреното ми желание да целуна твърдата земя под краката си и да вдишам с пълни гърди въздуха, от който докато траеше пътуването нямах възможността да вкуся много) и след още около час бяхме на нашата гара.
Беше десет часа и ние решихме да се приберем директно, понеже и без това бяхме изтощени до такава степен, че ни се искаше да бяхме бягали от Русе дотук, което вероятно щеше да бъде по-малко изморително.
Не ме блазнеше много перспективата да се прибера вкъщи, понеже знаех какво ме очаква. Но нямахме избор. Колкото повече време минеше, толкова по-лошо щеше да става.
Прибрах се тръпнещ, очаквайки целия „гняв Божий” да се стовари върху главата ми, придобил очертания в лицето на моята родна майка, но не стана така. Изобщо. Вместо „Къде беше!”, „Изкарах си акъла да те търся, поболях се!”, „Не можа ли да се обадиш, къде скиташ!”, „За какъв се мислиш, на много голям ли се правиш!”, „Ами ако ти се беше случило нещо...” бях посрещнат със студеното, лаконично:
– Не стъпвай върху мокета с обувки. Яденето е в печката. Излизам.
Тези три, забележете съобщителни изречения, бяха произнесени с равен, патетичен тон и скритият подтекст беше: „Прави си каквото искаш, аз повече няма да се занимавам с теб”.
Идеше ми да разцелувам Елица от радост. И го направих всъщност...
Както и да е. Работата е там, че се мъчих близо четири години да накарам майка си да ме остави намира и то напълно безплодно, а за няколко дни моята гостенка постигна невъзможното.
Тази вечер стояхме до много късно притиснати един до друг и говорихме. Този разговор ще остане завинаги в паметта ми, защото думите на Елица сякаш проникваха в душата ми, заздравяваха всички рани, които ми бяха нанесени и ù вляха допълнителна сила да устоява на хилядите предстоящи.
– ... А сега ме слушай внимателно. Причината да дойда тук си ти. От много време те изучавам и се опитвам да те разбера и най-после имах тази възможност. Коя съм аз и каква е целта на всичко това не мога да ти кажа. Всъщност мога, още повече че съм почти сигурна за теб, но още не се знае. Рано ти е и не мога да поема отговорността да ти разкрия всичко. Казвам ти това, за да разбереш, че всичко, което ще ти кажа за теб не е просто субективно мнение, изградено на базата на симпатия, а е извлечено чрез обстоен анализ, изследвано и проверено заключение.
Ти си уникален човек. Не трябва да приемаш думите ми като комплимент, понеже не целя това, тъй че абстрахирай се от преносното им значение. Самата ти личност е изградена на базата на парадокси – успяваш по чуден начин да съчетаеш изострената чувствителност и съпреживяване със строгия анализ и изучаване; в теб съжителстват без да се изключват един друг суровият реализъм и отнесеният романтизъм и мечтателност; слабостта – в смисъл на ранимост – не отслабва, а дори подсилва волята ти да устояваш на позицията си въпреки всичко (защото знам, че си избрал вече да отвориш сърцето си и непрестанно да раздаваш от него, държейки го непрекъснато отворено, понасяйки и съзнавайки огромната болка, която това ти причинява и ще ти причини за в бъдеще.), освен това ти непрестанно се опитваш да разбереш всичко – света, другите, дори себе си; ти си отворен, честен и понякога доверчив до степен на наивност, но едновременно и закоравял песимист, гледащ на живота иронично и непоправим оптимист що се отнася до хората и бъдещето им; съчетаваш пълната липса на самочувствие и вяра в способностите си – а може би дори това я подхранва – с непоколебимата вяра, че можеш действително да промениш нещо; опитваш се да помагаш винаги, когато знаеш и чувстваш че можеш, въпреки всички неуспехи.
И от постоянните сблъсъци на всички тези противоположности се раждат различните характери. Понякога имам чувството, че в теб съжителстват мирно (понякога не чак толкова мирно) хиляди коренно противоположни личности и ти си едновременно сбор от всички тях и всяка една поотделно, без същевременно нито една да изчерпва напълно личността ти и да отговаря точно на същността ти.
Ти обичаш силно и искрено, но никога не срещаш ответ със същата сила и искреност (никога не принизявай любовта и не се примирявай с такава лъжа!) и все пак не можеш да престанеш, понеже не можеш да живееш без да обичаш; единственото нещо, за което копнееш през този живот, е да бъдеш разбран и постоянно се опитваш да улесниш това за другите, като в същото време срещаш пълна незаинтересованост – никой не иска да бъде разбран и да разбира.
Различен си от всички твои роднини, близки, приятели и познати, а това води до убийствена самота. Освен това в теб наистина има нещо и ти го съзнаваш ясно, което прави бремето още по-тежко.
През тези дни, които прекарахме заедно, аз действително се влюбих в теб, въпреки че ми беше строго забранено и никога преди не ми се беше случвало – това вече можеш да приемеш като комплимент, понеже извоюването на моята любов, на любовта на такава като мен, е наистина рядко и неповторимо явление.
Слушах и не проронвах и дума. Информацията и начина, по който ми беше поднесена, ми дойде малко множко и загубих дар слово.
След тези думи Елица ме целуна толкова нежно колкото никога досега и това не помогна особено на словоохотливостта ми.
Докосвах ръцете, лицето и косите ù и ласките вляха успокоение и мир в измъчената ми душа. Ръцете ù бяха меки и нежни, устните – влажни и горещи, сякаш изгарящи от някакъв огън. Топлотата, която плъзна сякаш по вените ми ми припомни какво е да обичаш и да бъдеш искрено обичан, макар и само този миг, макар знаейки, че той никога няма да се повтори...
– Ти си ангел! – прошепнах преди да заспим.
– Не точно – отвърна тя или така ми се стори в унеса. – Не точно...
Отворих очи. Чувствах се странно. Щорите бяха вдигнати и слънчевата светлина озаряваше стаята. Лежах в собственото си легло, а походното го нямаше. Нямаше я и Елица. Не открих и сака ù.
Гонен от мрачни съмнения, аз станах от леглото и започнах да я търся. Нямаше я на терасата, нямаше я никъде. Върнах се в стаята, за да потърся сака отново, но от него нямаше и следа. Всъщност, освен щастието и надеждата посята в душата ми, каква друга следа бе оставила тя? Никаква – дори ароматът ù си беше отишъл с нея.
Още същия миг разбрах, че нямаше да се върне повече в тази стая – беше я напуснала завинаги, а заедно с нея и моя живот.
И все пак отидох на училище – в понеделник нямаме трудни часове, а и честно казано ми беше все тая, че съм изпуснал една седмица (не беше голяма загуба) – като все пак таях някаква подсъзнателна надежда тя да се върне довечера или всичко да се повтори отново.
Не се повтори. Но тази вечер се случи нещо още по-необикновено, което ме разтърси повече от всичко дотук. Когато майка ми се прибра и аз я запитах дали Елица я е помолила да ми предаде нещо, тя попита:
– Каква Елица?
Смотолевих нещо, че ми е съученичка и трябвало да ми продиктува домашните и се затворих в стаята си. Нищо не разбирах! Готов бях по-скоро да повярвам, че целият свят е лъжлив, отколкото че си бях измислил това приключение – още повече, че времето действително бе минало, а нашите смятаха, че съм си ходил на училище (след което, че съм бягал от училище, понеже класната ми услужливо ги освободи от заблудата) и нищо необикновено не се е случило. Бях ли си измислил всичко?
Трябваше да приема, че бях. Нямах друг избор.
Същата вечер погледнах през прозореца както бях гледал през него хиляди пъти. Слънцето бе залязло и мракът малко по малко обхващаше дърветата. Вгледах се в стъклото, отразяващо полумрака на стаята...
Отсреща ме гледаха, както ме бяха гледали преди и както щяха да ме гледат винаги, две черни очи, които сякаш бяха погълнали безкрайната тъмна нощ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар