21 януари 2010 г.

Соня

Седя си и си играя с джиесема. На тухличките. Нали я знаете, няма как да не сте я играли. Е, аз съм много добър на нея, просто нямам равен... макар и понякога с тъга да гледам как човечето се е задръстило между две големи стени и чака предателската тухла – една от тези, които толкова усърдно реди – да му падне на главата и да го убие. И играта ми свършва. Само че тази – другата игра, още не е свършила...
Кога ли и моята тухла ще падне?

И този път ме потърси. Както е правила десетки други пъти. Но сега изчака по-дълго и аз започнах да се отчайвам. Дали не ù бях писнал? Дали не ме бе заменила с друг? Не, не е възможно да се намери друг, който да е съгласен да поеме ролята ми. Ролята, с която вече бях свикнал и която започваше да ми липсва... Естествено, не ù се обадих пръв – това би значело само да удължа играта с още кой знае колко. Защото тя е кокетка – знае много добре слабостите ми и ги използва за да се забавлява... така, между другото. Но си мисля, че и тя трябва да е свикнала до някаква степен, защото понякога ми се струва, че може би изпитва нещо... И доказателството побърза да дойде. Тя отново ме потърси – както винаги.

Беше по джиесема, разбира се. Тя никога не би рискувала да звъни напразно на домашния, за да се окаже, че съм излязъл (не че имаше с кого и къде да изляза де, но все пак, случват се и аномалии) или дори да се унижи да говори с някой от родителите ми. „Добро утро, кого търсите?” „Мирослав...” Тя... да търси мен? Да се унижи дотолкова, че да произнесе името ми пред родителите, сякаш толкова ù трябвам... това толкова обикновено, селско име?!
Този път дори не се обади. Явно правилата изискваха да ми се сърди по-дълго заради жалките възражения, които се бях опитал да изкажа последния път. И да ми подаде крайчеца на пръстите на ръката си, които да целуна. Тоест, да ми прати есемес. Какво да се прави – правила.
Естествено, и този запазих в телефона си. Меню/Съобщения/Входящи/ и ето, че го откривам: “milo, lipsva6 mi, za6to ne se obajda6? Da ne bi da mi se syrdi6 (А не! Прави се, че не разбираш за какво става дума!) za ne6to? Ela utre v 6est na kolonata.”
Няма извинение, няма молба. Просто съобщително изречение. Дори заповед. Всеки есемес записан в тази папка е такъв. И на всички съм се отзовавал веднага. Тя просто ме познава твърде добре и знае точно какво изпитвам към нея... И утре просто ще изляза в пет и половина и ще я чакам поне до шест и половина (зависи от това колко прецени, че мога да издържа без да си тръгна) Защо? Защото не мога да не ида. Просто не мога... А машинките си разнасят тухличките и всеки миг може някоя от тях да изпусне моята...

Аз съм смотаняк. И за разлика от много други смотаняци, поне чистосърдечно си го признавам. Не нося готини дрехи (всъщност всеки разход на пари за дрехи ми се струва нечувано разхищение, а освен това не сменям никоя блуза или панталон докато не станат напълно негодни за употреба), не си правя готини прически с гелове, пяна и други глупости (всъщност, веднъж на три месеца, когато косата започне сериозно да ми влиза в очите и ушите, с мъка се навивам да ида на фризьор, който винаги откривам в лицето на една полусляпа застаряла бабка, която винаги ме подстригва по един и същ кретенски начин), нито пък вадя тежката походка на баровец. И не ме забелязват девойките, разбира се, че как ще ме забележат? Но всъщност какви девойки ми се привиждат, нима съм наблюдавал нещо по-различно от натруфени лигли с мозък колкото на патка, чиито главен житейски проблем е дали да си сложат тъмночервеното или светлочервеното червило? Не мисля.
Освен това съм нещастник. В добрия смисъл на думата де, както веднъж ми подметнаха, за да не се обидя. И ми се усмихнаха. Те всички се усмихват и режат, режат, режат парчета месо направо от сърцето ми... Но както и да е де, аз за друго говорех... Та, нещастник съм. И това си го признавам на драго сърце. И защо да не си го призная? Ако всеки чистосърдечно си признаваше, че е нещастник или не го бива в нещо (или направо в нищо), светът щеше да е толкова по-добър... Защо ли? Ами защото щяха да изчезнат поне деветдесет процента от жалките тъпи комплексари, които всъщност извършват всички убийства, кражби и изнасилвания. И хората щяха да се лъжат по-малко. И по-малко хора щяха да остават наранени...
Се тая де, не ми обръщайте внимание, понякога си ги плещя и такива. Та докъде бях стигнал... А, да. Аз съм нещастник. Искам да обичам, но ме е страх да не ме наранят отново. Слагам всички под общ знаменател защото ме е страх да призная пред себе си, че не всички искат да нараняват и че моята грешка е, че не съм достатъчно упорит за да открия подходящата жена. Може би затова и съм се вкопчил толкова здраво в нея, защото ме е страх да не остана сам. И затова ù прощавам всичко, колкото и да ме боли понякога. Може би всъщност не я обичам, а просто донякъде ми е жал за нея. Както ме е жал за мен самия...

Соня. Името ù звучи като огън. Толкова кратко и същевременно толкова рязко и категорично. Соня. Звучи като... като сбогом...
Името всъщност говори много за един човек. А нейното направо крещи. Соня... устни като огън. Соня... резки, отсечени черти. Соня... винаги държи на своето и получава всичко, което поиска. Соня... харесвана и ухажвана от всички. Соня... преди здравей ти казва сбогом... Безкомпромисна, знаеща точно цената си и използваща всичките си оръжия срещу мен и останалите като мен... пък и не само като мен. И винаги печели.
Сравнете сега това име с Мирослав. С моето тромаво, дълго и безволево име... и обикновено – до болка обикновено и нормално. Точно такъв съм и аз. В мен просто няма нищо различно, нищо грабващо и очароващо. Просто поредния смотаняк, учещ в училището ù. Миро... Кво става, Миро? Как си, Миро? Кво праиш, Миро? Изобщо, какво да ви говоря повече. То името само свидетелства за собственика.

Най-странното всъщност е как изобщо успях да се вредя. Тоест, как изобщо Соня ме забеляза по начало при положение, че съм толкова неотличим от сивата маса. Или другояче казано, как се срещнахме и запознахме за първи път. Тя сигурно вече е забравила или поне ще се прави, че не помни ако я попитам. Историята обаче е странна и дори смешна на места. Може дори да се каже, че извадих късмет, защото, сигурен съм, ако се бяхме срещнали при други обстоятелства, абсолютно нищо нямаше да излезе.
Ето как започна всичко:

Сигурно всеки от вас си спомня училищните пиеси. Тези измъчени опити на учителите да покажат, че поне някой от възпитаниците им има някакви странични дарби или интереси... пък и да си разнообразят времето. И не на последно място, тези неизчерпаеми извори на сеир за онези възпитаници, които успеят да се измъкнат от хватките на учителите... Защото веднъж нарочен, е доста трудно да се отметнеш и тъкмо затова при такъв род представления почти никой от участниците в тях не се е съгласил без стотици увещания (и откровени заплахи).
Въпросното представление беше на английски, което още по-драстично намаляваше броя на склонните да се съгласят дори недоброволно. Представляваше драматизация по един от романите на Джек Лондон. Дам... колегата Джек, който едва ли си е представял някога, че по някое от произведенията му ще се правят измъчени опити за пиеси, които само да разсмиват публиката, състояща се от поне деветдесет процента немски и френски паралелки, неразбиращи и бъкел от това, което се говори.
Всичко се случи преди около две години и затова някои подробности ми се губят. Помня само, че главният герой, тоест аз, се казваше Мартин, а моята любима, тоест Соня – Рут. Как стана тази смяна на ролите така и не разбрах. В това представление аз бях готиният, морякът-покорител на женските сърца, а тя – просто някаква незабележителна ученичка от неговото училище. Рут. Още от самото начало ми направи впечатление името, с което щеше да играе. Рут... Толкова незабележимо и обикновено. Звучи като... като бут. А аз – Мартин. Колко представително, колко стилно... бе, изобщо, пълно несъответствие с истината. Но нямаше какво да се прави. Такива бяха правилата на играта. И те важаха не само за мен, но и за нея.
Но всъщност всичко започна в деня, в който научих едновременно и за представлението, и за моята главна – забележете – роля в него, както и за вида на сцената, и за моята партньорка... А това беше тъкмо деня, в който се върнах от поредното състезание по математика, както обикновено изложил се редом с останалите от отбора (няма какво да си говорим, математици в това училище вече няма – това е жестоката истина). Та връщам си се аз, още подвластен на нормалната депресия, съпътстваща всяко състезание по математика, на което за пореден път нищо не съм направил, и още от вратата телефонът ми звъни. От другата страна на линията – най-добрият ми приятел, който ме поздравява тържествено, едва сдържайки смеха си, за голямата роля, която ми е отредила съдбата... тоест за голямото прецакване, в което той уж „не бил участвал”. Оказа се, че поради неблагоразумието ми да изиграя един скеч пред класа, учителят ни по английски бе решил, че имам някаква актьорска дарба (горкичкият, явно още не беше разбрал, че аз никакви дарби не притежавам, освен тази да привличам нещастие и проблеми към личността си и всички свързани с мен). И така... учудващо много хора от класа ме бяха видели като Мартин, главният герой на едноименната книга на Джек Лондон. Дали това се дължеше на безспорните ми умения да завладея публиката и на перфектното ми произношение или просто на факта, че на никой не му се искаше да види себе си като излагащия се пред цялото училище ученик, това вече не се наемам да кажа. Но ми се струва, че е по-скоро второто.
За начина, по който тя е получила ролята нямам никакви колебания – защото тя е най-красивото момиче, ако не в целия град, то поне в училището ни. На кого другиго можеха да дадат ролята на красивото, крехко видение, покорило душата на Мартин Идън, ако не на нея?
И така... обстановката бе подготвена, хората бяха избрани и сега оставаше само най-важното – двамата главни герои да се срещнат на една поляна, гледаща към един приказен залив, за да признаят горещите чувства един към друг, разчувствайки публиката (или по-скоро карайки я да се размаже от смях на всяка тяхна дума).
Аз все още не можех да повярвам, че това се случва на мен. Прочитах и препрочитах репликите, опитвайки се да си представя какво ще е чувството да бъда там, срещу нея, пред толкова много хора и да ù казвам думи колкото смешни, толкова и истински... А, може би забравих да спомена, че и аз не бях останал по-назад от всеки втори в училището и хвърлях на Соня погледи, изпълнени с възхищение, обич и... някои други неща... всеки път щом я видех по коридора. Работата беше там, че, за разлика от коконите към които аз имам такова отрицателно отношение, тя изобщо не беше празноглава и си поставяше цели, много по-различни от това с кой да си изгуби времето на кафе и с кой да се натиска в дискотеката. Тя изиграваше така картите си, че никой от обожателите ù не можеше да определи до къде е стигнал с ухажването (използвам тази дума единствено поради нежелание да употребя някоя по-силна и неприлична) и така държеше всички в напрежение, осигурявайки си постоянен приток на мъжко обожание. Направо същинска Скарлет О’Хара, няма какво повече да си говорим. Или иначе казано тя живееше, за разлика от мен...
А аз? Къде беше моето място във всички тези действия и бездействия? На сцената...

Там ставах друг. Едва ли ще ме разберете. Там бях Мартин Идън, морякът-покорител на женски сърца с жена във всяко пристанище, където е отсядал. Направо своеобразен Дон Жуан. И наистина, до такава степен се преобразявах, че започнах да се държа по този начин и дори да се чувствам така по време на репетициите.
„Обичам ви, Рут! – това го казвах не аз, а Мартин. И не аз, а той я целуваше нежно и продължаваше – От първи път, от първи път, от първия момент, в който ви видях. Аз обезумях от любов към вас и оттогава любовта ми ставаше все по-безумна. Сега съвсем полудях, мила. Просто се побърках от радост.” И наистина през тази седмица, през която течаха репетициите, едва ли можеше да се намери по-щастлив човек от мен в цялата вселена.
„Драго ми е, че съм жена, Мартин... мили”, казваше Соня и ме гледаше с влюбени очи. Беше добра актриса. После я прегръщах и я питах кога е разбрала, че ме обича. „О, знаех го през цялото време”, отвръщаше тя и ме гледаше все така влюбено и предано. Чудя се как сърцето ми издържаше на тази радост. За първи път се обяснявах в любов на някой и същият този някой приемаше безрезервно чувствата ми. За първи път целувах. Но не и Мартин, той беше опитен в тези работи и Рут го чувстваше.
„Стана така внезапно. Аз сама не знаех това, докато... докато вие не ме прегърнахте, Мартин. Защото до тая минута аз съвсем не съм мислела да ставам ваша жена. Как ме накарахте да ви залюбя?”
Как наистина? „Не зная... – отвръщах влюбено – Трябва да е просто с това, че ви любех. Защото аз ви любя така силно, че бих могъл да стопя с любовта си каменно сърце, а не само сърцето на такава жива жена като вас!” Нима аз казвах тези думи, нима аз, който при вида на момиче си гълтах езика и не можех и едно здрасти да докарам, говорех така на най-красивото и умно момиче в училището и тя... тя ме слушаше и единственият ù проблем беше да не би майка ù да не даде благословията си за сватбата ни?
После я уверявах, че човек, който е спечелил нея, може да постигне всичко...
И наистина, човек, спечелил истинската любов на Соня вероятно трябва да е доста повече от обикновен човек.
В последната сцена тя се отдръпваше от прегръдките ми, уплашена, че аз съм моряк, а тя била чувала за моряците, че...
„Чували сте, че имат жени на всяко пристанище? Това ли искате да кажете? – тя плахо потвърждаваше – ... Но това не е любов! – отсичах аз – Бил съм в много пристанища, но никога не съм почувствал полъха на любовта докато... докато не ви видях онази първа нощ... Никога не съм обичал друга освен вас. Вие си първата ми, най-първата моя любов!”. Гласът ми трепереше докато произнасях тези слова, а сърцето ми туптеше толкова силно, че ми пречеше дори да чувам какво говоря... Не виждах нищо друго освен лицето ù, не чувах нищо друго освен нежния ù глас – в тези моменти за мен не съществуваше нищо друго на вселената освен мен, нея и нашата любов... Понякога до ушите ми достигаха похвалите на някои от останалите актьори и дори на режисьора, но аз не им обръщах внимание, не ги проумявах. А дори и да ги разбирах, отново нямаше да ги приема, защото аз не играех! Всичко за мен бе по-истинско от действителността.
„Но, Мартин, аз съм три години по-възрастна от вас”– притесняваше се моята любима. Тогава аз произнасях заключителната реплика: „Шшт, – казвах, слагайки пръст на устните ù – вие сте същинско дете и аз по опит съм четиридесет години по-възрастен от вас.”
Аз? Аз бях по опитен от момичето, което в осми клас предизвикваше такова вълнение по коридора, че всичко онемяваше? От момичето, което още тогава можеше да има което момче поиска, но което се насищаше на всекиго за няколко седмици? Да бе, естествено... в някой друг живот обаче.
Но явно и двамата играехме добре, защото абсурдността на думите, които изричахме и пълното несъответствие на характерите ни с тези на героите явно не се забелязваше.
Естествено, прекалената натруфеност на някои реплики беше дразнеща на места, но и без това почти никой не разбираше какво казваме, тъй че всичко беше наред. И без това репликите никой не ги забелязваше...
Сцената изискваше от мен да я целуна два пъти и да я прегърна по средата на нашия диалог, като тя продължаваше да бъде в прегръдките ми до предпоследната реплика, когато уплашено се отдръпваше, спомняйки си какво е чувала за моряците.
Тъй като не го докарвахме особено добре на произношение и интонация, се наложи да репетираме тази сцена около десет-петнайсет пъти... не знам точната бройка защото не ги броях, и ако бяхте на мое място щяхте да ме разберете – когато ти се предоставя възможност да целуваш и държиш в ръцете си една богиня, желана от всички; богиня, която в истинския живот дори не би те погледнала, обикновено гледаш да се възползваш без да се интересуваш от нищо друго.
И аз се възползвах...

Но когато репетицията свършеше и ние отново ставахме тези, които си бяхме в живота: аз – Мирослав-незабележимия, а тя – Соня-недостижимата, тогава между нас отново се разтваряше бездънна пропаст. Извън сцената Соня не ме поглеждаше и не ми говореше, освен ако не я заговорех пръв, а аз, върнал си характерната за мен словоохотливост, се ограничавах до „здравей”, „довиждане” и редица малоумни въпроси относно училището. И тъй като съм на първо място реалист, изобщо не си градях илюзии, че нещо ще може да се получи между такава като нея и такъв като мен, защото просто помежду ни имаше хиляди светлинни години разлика – дори повече отколкото между Мартин и Рут.
Твърдото ми убеждение се разклащаше само когато я целувах и усещах (или само ми се струваше) как отвръща на целувката ми... и когато говореше – въпреки неправилния акцент, въпреки различния език, на който произнасяше всичко, в думите ù имаше пламък, имаше живот, имаше... истина. Да, наистина бе добра актриса.

През това време бях изровил книгата на Джек Лондон и я поглъщах ненаситно. Оказа се, че Мартин далеч не е това, което си го представях. Вярно, физиката му бе груба и силна, контрастираща значително на шейсетте ми килограма, но пък под нея се криеше чиста и трепетна душа; душа, стремяща се към красотата и търсеща я навсякъде; душа, която въпреки че не бе обичала – а може би тъкмо затова – копнееше за истинска, възвишена и чиста любов... И той бе непохватен понякога, и той като мен виждаше и усещаше много неща, които думите му не достигаха да изкаже, и неговото въображение отдавна бе надхвърлило възможностите на езика му. И той мечтаеше да пише... да напише нещо, което да накара другите да почувстват и да видят всичко, което той бе видял през живота си – а той бе видял и почувствал много.
Не бях ли живял и аз, въпреки че яростно се опитвах да се убедя в противното?
„Ти си просто дете, а по отношение на опита, аз съм четиридесет години по-възрастен...”
Не беше ли това донякъде вярно... Наистина, тя имаше десетки обожатели, но никога не се бе влюбвала истински. Тя имаше потребност да бъде желана, а не истински обичана... И сама не желаеше да обича. Или не можеше...

На шега и на майтап, седмицата свърши, а с нея и репетициите. Оставаше последното изпитание, заради което всъщност бе всичко – представлението.
Разбира се, всичко протече по коренно различен начин от този, по който си го представях, но това все пак си е в реда на нещата. Най-хубавото на живота е, че почти винаги се случва това, което най-малко си очаквал. Например, очаквах още щом си отворя устата, да бъда залят от смехове, подсвирквания и дюдюкания, но вместо това всичко живо беше вперило очите си в мен и следеше всяко мое трепване. Когато застанах на сцената леко вцепенен, установих причината за тишината – немските и френските паралелки тихомълком се бяха изнизали и бяха останали само хора, които щяха да разберат какво си плямпаме и явно щеше да им бъде интересно.
В първите няколко секунди докато се подготвяхме, всички реплики успяха предателски да се изпарят от главата ми, вследствие на което погледът ми изглеждаше дори по-празен от обикновено (както моят приятел имаше удоволствието да ме уведоми след представлението), но когато се подготвихме и видях Соня...
Тогава останалият свят мигом изчезна. Аз вече не бях Миро-смотаняка, а тя не бе Соня-богинята. Вече бях Мартин, който обясняваше на Рут защо се отказва от алгебрата и геометрията и защо няма смисъл от общи познания... не подозирайки, че скоро ще я целува и прегръща близо до един мълчалив залив, заливайки я с бурно море от чувства.
И когато започна втора сцена... всичко стана точно така както трябваше. През цялото време имах чувството, че всичко е истина – че скоро ще се оженим с нея и аз ще замина надалеч, запазвайки скъпия спомен за дивната ù хубост в душата си.
Целувах я, прегръщах я, държах я в ръцете си, а тя ме гледаше влюбено и предано. Дори и в най-смелите си мечти, както самият ми герой се изразяваше, не бях си представял, че един ден това ще се случи. А ето, че се случваше.
Какво като беше на игра?

Когато завесата се спусна, се почувствах странно. В гърдите си усещах тиха, спокойна радост. Но радост, която беше толкова силна, че заплашваше да ме задуши. В този момент отново се почувствах като герой на роман – като същия онзи Мартин, в когото се бях преобразил, но вече съзнавайки действителността, а не бягайки от нея. Почувствах, че мога да постигна всичко... всичко каквото поискам и че всяко мое желание ще се сбъдне.
Е, аз имах само едно желание.

И то наистина се сбъдна.

Така и не усетих как стана. Един ден просто се засякохме по коридора и тя ме заговори. Да, тя първа ме заговори, колкото и странно да изглежда това – помня с положителност, защото ми направи впечатление не толкова това, което каза, а самият ù тон. Струва ми се, че долавях нещо в него, нещо различно от редовното безразличие и студенина, с която ми говореше обикновено. Не помня точните ù думи, каза нещо от рода на: „Ела след часовете в градинката, трябва да поговорим за представлението...”
Аз бях толкова замаян от неочакваността и невероятността на това събитие, че до съзнанието ми достигнаха само откъслечни звукове, които с огромно усилие успях да подредя в няколко думи: „след часовете...”, „... градинката”, „представление...”. В първия миг дори не можах да свържа думите ù с онова, което бе станало само седмица по-рано и недоумявах. Пред мен се разкриваше загадка, колкото невероятна, толкова и вълнуваща. Въображението ми рисуваше хиляди варианти на предстоящата ни среща и на това, което е толкова важно, че да не може да ми го каже в коридора. Бях толкова възбуден и нервен, че на няколко пъти мислех да избягам от часовете и да я чакам още след голямото междучасие.
Не го направих, разбира се, не само защото нямаше смисъл, а и защото видеше ли ме моята класна през прозореца, животът за мен щеше да стане доста труден...
Просто изчаках и след часовете отидох в градинката.
Соня ме чакаше кръстосала крак върху крак. Когато се приближих, тя ме изгледа от глава до пети и по погледа и гримасата ù разбрах, че не харесва особено онова, което вижда. Поздравих сковано, но вместо отговор тя се отдръпна малко и ми направи място да седна до нея. Никой не продумваше. Известно време усещах изучаващия ù поглед и после сведох очи. Тогава тя най-неочаквано изстреля:
– Харесваш ли ме?
Въпросът бе толкова внезапен, че нямах време дори да го асимилирам.
– Да. – потвърдих без да се замислям.
– Добре. – усетих лека нотка на облекчение в гласа ù. Тя помълча още малко, впивайки очите си в моите. Отново не издържах. – А искаш ли да ходим?
Всичко беше толкова неочаквано и странно, че аз едва се сдържах да не се опуля като кретен. Езикът ми беше схванат, мозъкът ми – напълно неадекватен.
– Да. – успях единствено да произнеса без изобщо да съзнавам какво правя.
– Решено! – отсече тя и стана. – А сега ме изпрати до нас, че няма с кого да си ида.

И така започна всичко.

Разбира се, още на следващия ден, тя ме предупреди да не си градя каквито и да е било илюзии, защото ще излиза с мен само понякога, когато ù се прииска, така че да не очаквам нищо от нея и да не си позволявам да критикувам действията ù. След това започна припряно да ме въвежда в бляскавия си личен живот, изпълнен с лични победи и постижения... с други думи ми разправи поне за десет от своите гаджета, с които, странно защо, все още са в много добри отношения...
Сега, подобно държание във всеки друг случай би отнело до голяма степен ореола окръжаващ светлата ù личност, но този път вместо да я низвергна от небесата, поставяйки я редом до другите кокони, аз само кимах разбиращо и се правех, че слушам, докато всъщност си припомнях всички мигове, които бяхме имали заедно и си представях с наслада тези, които тепърва ни предстоят.
Не бях толкова глупав, че да се откажа от нещо така хубаво и изкусително само защото Соня притежаваше характерното за всяко много красиво момиче високо мнение за личността си и всяко свое дело. А и словоохотливостта ù не ми пречеше, защото и без това уравновесяваше моето „рядко красноречие” (представям си каква картинка щяхме да сме ако тя не говореше почти постоянно). Пък и тя може би имаше право да се хвали, защото наистина много ù вървеше общуването с другия пол... всеки вид общуване... и аз нямаше как да не се възхищавам от това...
Ето с такива мисли и разсъждения я защитавах и оправдавах леността и слабостта си през цялото време, а продължавам и до днес, макар и да ми е кристално ясно, че просто тя не е това, което желая и което ми е необходимо, за да почувствам истинска любов и споделеност... Но от друга страна, тя е жена. Чувствам това всеки път, в който допра устни до нейните, всеки път когато я прегърна и усетя сърцето ù, всеки път, когато я погледна в очите. И знам, че единствено тя и подобните на нея могат да ми дадат онова чувство потребно за всеки мъж, а не другите, свитите и невзрачните. Защото невзрачен и незабележим не значи непременно потаен и таящ в себе си редки чудеса. Незабележим обикновено значи просто смотан.
Такъв като мен...

Всичко, за което ме предупреди тя, стана точно така. Аз винаги оставах на заден план и след първоначалните няколко пъти, с които окончателно ме „зариби”, Соня започна много брутално да си играе с мен.
В последвалите месеци тя много ясно и непосредствено ми доказа точно какво представлявах за нея и окончателно разби всичките ми илюзии и сладки надежди. Тя не ме обичаше. Тя не обичаше никого истински, просто искаше да бъде желана, да я гледат с копнеж и да страдат по нея. И в мое лице откри най, ама най-добрия възможен пример за това.

Аз бях просто играчка.

Не се оплаквах. Дори когато я виждах да се разхожда с поредното гадже, когато ги виждах как ходят под ръка и тя се прави, че ù е много приятно, и непрекъснато му разправя разни щуротии и той се смее, а той ù разправя още по-големи глупости и тя още по-силно се смее без нищо да разбира... и се притиска към него, и спират, и се целуват... Знаех, че всичко това е поредната нагла лъжа. Поредната преструвка. Знаех, че на нея просто не ù трябва друго, че нищо повече не може сама да предложи...
Но въпреки всичко продължавах. Играта вече бе започнала, машинките бяха се раздвижили и скоро първата тухла щеше да падне...

Още помня първия път, в който ми изневери. Това, разбира се, е направо смешно представяне на нещата, понеже ние не сме били кой знае колко близки – направо тя нищо не изпитваше – а думата изневяра предполага някакво силно чувство, но няма значение: аз изпитвах нещо и спрямо мен това нейното си беше чиста изневяра.
Въпреки че тя още в началото ми изясни много ясно как стоят нещата, аз упорито отказвах да го приема... Тогава в главата ми още се ширеше натрапчивата идея, че тя не може просто ей така да поиска да ходим без да изпитва нещо... каквото и да е. Просто не я познавах още...
Виждахме се много рядко – за първите няколко седмици след „зарибявката” едва ли са се събрали и три-четири пъти. Аз все си мислех, че е твърде заета или нещо лошо ù се е случило и главата ми за удивително кратко време се препълни с розови мечти как я посещавам в болницата и побеждавам болестта ù с една спасителна целувка... и тя осъзнава колко ме обича... и много, много други щуротии все от същата тематика.
И тогава се случи неизбежното. Един ден, когато се връщах от училище – обикновено се прибирам с тролей, но този път бях решил да походя, защото времето беше прекрасно – какво да видя в градската градина? Соня. И то не сама.
„Брат ù”, моментално проблесна в съзнанието ми. Но тогава едрият, широкоплещест пичага така я награби, че всяко съмнение относно личността и ролята му отпадна – той беше поредното ù хормоналнопреситено гадже.
Колкото и да съм смотан, все пак ми мина през ума откачената идея да ида там и да го пребия, но моментално пред очите ми се изредиха приятни сценки от това, което щеше да последва – и чудесната бяла стая с твърдите легла в Пирогов, и фрактурите на черепа, ребрата и поне два от крайниците ми, и опасното мозъчно сътресение... бе, с една дума, този безумен вариант бе отхвърлен единодушно.
Какво направих ли? Нищо. Абсолютно нищо. Просто си продължих по пътя с намерението на следващия ден да се разбера със Соня. И двамата с нея действително много добре се разбрахме на следния ден...
– Да, гадже ми е. И кво?
– Е, как какво? Ами ние?
– Ха, ха, ха! Я пак? Какви ние бе, душко? Какви сме ние с теб? Аз не се ли изразих ясно първия път...
– Но Соня, нали не очакваш...
– Хей, хей... Я по-полека. Аз нищо не очаквам. Ти очакваш и тъкмо там е проблема... Виж, аз не те обичам. Дори не те харесвам. С теб съм само защото...
Чувах я как говори, но думите не достигаха до съзнанието ми. Гледах хубавото ù лице, овала на устните, белите ù зъби, които периодично се показваха, красивите ù дълбоки очи, в които се криеше цялото щастие, от което имах нужда, но което никога нямаше да бъде само мое... И тогава разбрах защо постъпваше така с всички – защото така се очакваше от нея. Още от постъпването ù в гимназията, през годината която е била заек, дори завършващите са я заглеждали. Всички са я приемали като въртиопашка, защото такива са обикновено всички красиви момичета. И тя, радваща се на такова внимание и обожание от страна на мъжкия пол, просто се е поддала и наистина е започнала да се държи според очакванията.
След представлението вероятно е тръгнал слух, че всъщност не сме играли, а е било истинско и наистина сме се обичали и тя е направила всичко това защото... защото се е очаквало да започнем да ходим.

И машинката изпусна първата тухла. Тя падна с трясък, но човечето бързо я избута до левия край на екрана.

Много скоро забравих за малката ù изневяра. Простих ù, както щях да ù прощавам десетки пъти занапред – защото не можех да не ù простя.
След Тошо (така се казваше онзи чудесно развит индивид) последваха и Гошо, и Петьо, и Антон, и Радо... и още много, много подобни индивиди, между които имаше учудващо много прилики, една от които беше, че всички ме превъзхождаха най-малко с петдесет-шейсет килограма и се извисяваха трийсетина сантиметра над мен.
Тя винаги им се насищаше за не повече от седмица-две и винаги се връщаше при мен. Достатъчно бе само да каже една дума по коридора или да ми прати есемес – веднага се отзовавах. За нея винаги бях на линия, та за кого другиго да бъда?
И тя започваше нескончаемата тирада – колко дървен бил тоя Петьо, пък колко зле се изразявал, пък как ù писнало от простотиите му... И аз отново кимах съчувствено, изроввах розовите очила от скрина на паметта си и започвах да мечтая наяве...

Така си минаваше времето – месец след месец, година след година. Понякога решаваше да си почине и за дълго време се виждахме само двамата – тогава всеки ден беше прекрасен и на мен ми идеше да прегърна целия свят, защото богинята беше моя, само моя поне за малко... но все някога неизбежно ù омръзвах и тя отново се връщаше към обичайното си занимание, в което бе станала толкова добра.

Уморен съм. Всичко това ме изморява неимоверно много – непрестанното усилие да потискам желанието си тя да бъде само моя и ничия друга, да се преструвам, че това положение ме задоволява и да продължавам тази лъжа... Но какво да сторя? Нима имам някакъв избор?
Знам, че ще кажете да я зарежа; всеки на мое място би сторил така. Но това е, защото не я познавате. Аз не я обичам въпреки че е такава... Аз я обичам именно заради това, което е. Обичам я защото никой никога не я е научил да обича. Обичам я защото знам, че под тези предвзети обноски се крие ранима душа и тя се държи по този начин, тъй като я е страх да не остане сама... и ù е необходимо всеки час, всеки миг да се убеждава в красотата и силата си над мъжете. Обичам я, защото знам, че тя е способна да обича силно като всяка жена, а дори много по-предано и чисто... А знам, че и тя изпитва нещо, колкото и да отрича. Защо ще се връща всеки път към мен иначе?
И утре просто ще изляза в пет и половина, както съм правел десетки пъти преди, и докато я чакам да благоволи да дойде, ще си задавам стотици пъти все същия въпрос „Защо?” без да намирам никакъв отговор. Защо продължавам да я чакам? Какво точно очаквам да стане? Нима тя може да се промени някога? Нима аз или някой друг може да предизвика това? И защо този някой да съм точно аз? Защо, защо, защо... Тогава тя ще дойде най-накрая и още щом погледна в очите ù, всичката несигурност и колебание ще изчезне от съзнанието ми, заедно с всички мисли и чувства, освен едно...
После ще се сдобрим и тя ще потърси утеха при мен за сетен път. И аз ще бъда там, за да я подкрепя, както винаги съм бил. Тя ще си мисли, че си играе с мен, без да осъзнава колко необходим съм ù станал... И ще дойде ден, в който любовта и търпението ми най-после ще я променят и тя ще осъзнае какво е изпитвала винаги... и каква е всъщност...
Или не? Или просто машинката ще изпусне последната тухла и заседналото човече ще трябва да приеме съдбата си... И играта най-после ще завърши. Защото последната тухла все някога трябва да падне.
Никоя игра не може да продължава безкрайно...

Няма коментари:

Публикуване на коментар