21 януари 2010 г.

Снежинка

Коледа е! Навсякъде светлинки, лампички, фойерверки. Улиците са изпълнени с радостна глъчка и шум. Кафетата и другите заведения са препълнени още от сутринта, а нощта тепърва предстои. Хората се веселят и забравят поне за няколко часа всичките си грижи и проблеми, отпускат се и просто се радват на живота.
Аз също ще излизам след няколко часа с приятелите си в една забутана, но приятна кръчмичка. Знам, че ще прекарам много весело – ще се смеем, ще пеем и ще се веселим. И тази година още от началото на ваканцията (че даже доста преди нея) ме подхвана коледното настроение и май до контролната на девети няма да ме пусне. Станах късно, наядох се обилно и прекарах времето до обяд в топлото легло, гледайки тъпи смешни комедийки с огромно задоволство и неприкрито злорадство над безсилния студ, който цареше навън.
Но сега, когато остават няколко часа до срещата ни и аз – дали от нетърпение или от скука – се взирам през прозореца, постепенно започвам да осъзнавам, че не съм чак толкова щастлив, колкото предполагах.

Навън танцуват хиляди прекрасни снежинки – бели, чисти и красиви – но не след дълго чудният им танц свършва и те падат в калта. Първо красивите им одежди се просмукват с мръсна, грозна и студена кал, после самите те бавно започват да се разтапят в нея, тя прониква до същността им, до самото им ядро, и след по-малко от миг, те вече стават част от нея. И никой, никой дори не подозира за това – хората им се радват, децата си играят с тях и ги ловят в дланите си. Никой не свежда очи към калните локви по земята, а дори и да го направи, изобщо не предполага, че в тази мръсна, лепкава кал може да живеят, скрити от погледите, хиляди снежинки, които също като другите са били красиви, бели и чисти и са радвали очите и сърцата... някога...
Усещам, че пак ставам символичен и разнежен, за което неведнъж са ми се присмивали. Но не ми пука. Аз чувствам и знам нещо, което искам да споделя с останалите – с вас хора, които гледате само нагоре в небето, а не виждате пред себе си и всеки ден, всеки миг дори, с всяка дума и всяка крачка настъпвате и наранявате десетки души, десетки отровени и обезобразени снежинки, без да се интересувате какво се крие в тях и че само допреди няколко дни или седмици са ви радвали – преди да им обърнете гръб.
Виждал съм много такива снежинки. Ставал съм свидетел на отравянето на десетки честни, красиви и чисти души без да мога да сторя нищо. Човек не може да се бори против това, което кара снежинките да падат в калта. То е много по-силно от него, а и всеки може да докосне и спре с ръка много малко от тях.
Но все пак трябва да се опита да ги разбере, а не да ги заклеймява като мръсни и да ги изтрива от обувките си след като е стъпвал по тях – „за да не се нацапа”. Сега ще ви разкажа историята на една такава снежинка.

Сякаш беше вчера. Толкова ярки и красиви са спомените ми.
Бяхме деца. Две безгрижни и радостни деца, които прекарваха ваканциите на село. Въпреки че майка ми отдели много време да ми обясни точно какви сме с това малко момиченце, аз си държах на своето – щом аз бях при своите баба и дядо, следователно и тя беше при нейните. Тоест, смятах, че леля и чичо са нейни прародители и нямаше сила на света която да ме убеди в нещо различно.
Помня как нямах търпение да започне някоя ваканция, за да ида на село. Понякога идваха и братовчедките, но през по-голямата част от времето бяхме само с нея.
Веднага след като пристигахме, аз се затичвах към къщата ù, която беше точно до нашата и я виках под прозореца. И тя излизаше...
Заедно се смяхме и веселихме. Заедно измисляхме всевъзможни игри, редувайки си гостуванията. Какво ли не сме правили – строяхме замъци от карти, играхме на криеница, на федербал, рисувахме по плочата, дори се пръскахме с шишета от веро, пълни с вода, а когато идваше сезона на поливанията, нямаше ден, през който да не си играем с калта по вадите, вживявайки се в ролята на готвачи, които правят кюфтета, кебапчета и кой знае още какво. Но слава богу, че никой не ги опита после, защото щяхме да си изпатим...
Дните си минаваха и ние ставахме все по-близки. Отдавна я възприемах като част от семейството и си мислех за нея винаги като за „милата ми трета братовчедка”. В спомените си винаги ще я виждам като милото малко момиченце, което изпълваше сърцето ми с безпричинна радост и с което деляхме радостите и несгодите.

Но времето си летеше и ние пораствахме. А с възрастта се променяше и начинът ни на мислене и възприемане. Тя се разхубави още повече и аз всеки ден откривах нови и различни черти, които преди ми бяха убягвали. Малко по малко преставаше да бъде момиче и с навлизането в пубертета започваше да става жена. Вече си ходехме на гости в града и въображението ни рисуваше други игри. Училището също заемаше голяма част от времето ни и понякога се събирахме у нас да решаваме задачи (това всъщност беше претекст да се заливаме от смях и да играем на телевизионната игра, понеже никой от двама ни нямаше проблеми с математиката).
Разменяхме си дискети за игрите, разхождахме се из паркове и градинки... Такива сладки нещица.
Тя обичаше да кокетничи – беше в кръвта ù, а това ми харесваше без да знам защо. По това време пубертета беше още далеч и аз не съзнавах и половината от чувствата, които изпълваха душата ми. А едно от тях се засилваше с всеки изминал ден и постепенно изместваше останалите...
Още помня детинския въпрос: „Мамо, тя нали не ми е точно братовчедка” и огромното облекчение и радост, които изпитах когато най-после разбрах, че ние с нея нямаме абсолютно никаква роднинска връзка. Като си помисля колко наивен и прозрачен съм бил тогава, няма как да не се усмихна.

Тя се носеше в своя луд и красив танц – танцът на младостта ù, на нейната чиста и крехка хубост. Аз наблюдавах отдалеч този танц и се чудех как да стана част от него, без изобщо да подозирам, че тя всъщност не летеше, а падаше надолу към калта...

Вече не помня какво стана, а и тогава всичко се случи толкова бързо, че не можах да го осъзная. Заедно с нейната красота растяха и арогантността, себелюбието и самочувствието ù. Започнала бе да става невъзможна и за близките си, и за мен. Явно е имала някакви проблеми, но никой не ги виждаше и потискането им ù влияеше ужасно, а честта не ù е позволявала да помоли за помощ. В характера ù се появиха властни нотки и започна да произнася думичката „искам” без преди това да се съобрази с по-важните „заслужавам” и „моля”.
Аз търпях всичко, понеже я познавах отлично и знаех каква чистота и доброта крие душата ù. Не ме интересуваше външното. Интересуваше ме тя.
Кулминацията дойде когато един ден дойде у нас и се държа ужасно безцеремонно и направо отвратително и майка ми за малко да я изгони. След този ден бях осведомен, че „това момиче не е добре дошло в дома ни”.
Болеше ме. Но тя бе наранила и мен и нараненото ми честолюбие споделяше мнението на майка ми. Чаках извинение. За всичко...
А беше ясно, че няма да го получа.

И снежинката падна в калта.

Виждах я всеки ден. През същия този прозорец, през който се взирам сега. И знаех къде отива. Отиваше при най-големите отрепки и боклуци сигурно в целия град и не само, че не се срамуваше от това, ами и се переше. Държеше да я видят. Защо го правеше? Дали напук на някого? Или защото „приятелите” ù не я разбираха и я отхвърляха? Какво значение имаше? Това беше зов... не, това беше направо вик за помощ, който ако не друг, поне аз трябваше да чуя, но ушите ми бяха глухи, а сърцето – затворено.
Клюките не закъсняха. Името ù се разнесе из махалата и бе свързвано с отвратителни неща. Хорската злоба просто няма граници. А за повечето неща бяха прави. Но на мен вече ми беше все тая. За мен онова малко момиченце, което ме бе запленило така силно, отдавна беше мъртво.
Там нека се разтлеят в лют порок
и в горест вашите мечти и воли...

Помня как този стих на Дебелянов кънтеше в главата ми със страшна сила. Защото виждах как едно същество малко по малко се скапва пред очите ми. Как душата му се оцапва и обезличава. Не знаех какво да правя. Всъщност дори не ми мина през ума да ù подам ръка, да забравя обидите и да я измъкна оттам. Тя вече не съществуваше за мен.
Просто седях и гледах как снежинката се слива с калта.
Скоро промяната стана видима. Тя престана да се грижи за себе си и за тялото си и съвсем се отпусна. „... нека се разтлеят в лют порок...” Знаех че причината е друга, но не знаех каква е. А и никога не се заинтересувах.
Престанах да гледам през прозореца.

Един или два пъти се засичахме на улицата и тя ми напомняше да се обаждам и да излезем някой път. Аз кимах одобрително, но вътрешно знаех, че това няма да стане... Преди да се усетим, престанахме и да се поздравяваме. От старото приятелство и чувство между нас не бе останало нищо.
След изпитите се оказа, че сме в една гимназия. И какво от това?
Времето си минаваше...
Сега тя все още учи в другия клас, но я възприемам като напълно непозната и се разминаваме по коридорите. Вече е много различна и психически, и физически от представата ми за онова малко момиче, толкова скъпо за мен... някога, отдавна.
Ако само я бях хванал тогава! Ако само я бях докоснал преди да падне в калта... сега всичко щеше да е различно. Тя щеше да бъде различна. Но аз бях твърде млад и глупав. А днес... днес вече е твърде късно. Вече не мога нищо да променя каквото и да сторя.

Ето, време е да завършвам поредната тъжна история. След няколко минути ще стана от този стол и ще отида да се веселя с приятелите си. Няма дори да ù честитя Коледата или да я зарадвам с нещо, въпреки че знам къде живее, знам телефоните и пощата ù. Не ще ми струва никакво усилие просто да драсна два-три реда за не повече от минута. Или да ù кажа една-две мили думи. Но защо? Какъв е смисълът? Дали ще стигнат до окаляната и отровена душа? А дори и да стигнат, какво? Най-много да ми се присмее. Няма смисъл.
Затова сега просто ще затворя този файл, а с него и спомена за това момиче. След това ще ида в уютната кръчмичка и ще ударя една-две ракии за да ми стане весело. И наистина ще ми стане весело. Но някъде дълбоко в душата ми ще тлее една прилежно скрита и сподавена болка, която ще продължава да ме мъчи. Защото аз можех да уловя в ръцете си една снежинка и да не ù позволя да падне в калта... но не го направих. Страх ме беше да не се нацапам.
А навън все така ще танцуват хилядите прекрасни снежинки – бели, чисти и красиви – и ще падат, ще падат, ще падат...

Няма коментари:

Публикуване на коментар