Аз съм обикновен човек. Живея си в тихото спокойно градче на тихата малка държава и ако ме срещнете по улицата, не бихте ме различили с нищо от останалите няколко милиона жители на страната ни. Но все пак има една дребна разлика.
Аз мога да създавам светове.
Може би изглежда странно, но за мен си е в реда на нещата. Какво толкова: някои могат да решават на ум интегрални уравнения, други могат да пробият кодовете на ФБР, защо аз пък да не мога да изкривявам действителността и да създавам свои светове?
Но всъщност не пиша тези редове за това. Далеч съм от мисълта да се хваля с нещо, да предлагам нещо, още по-малко пък да се оплаквам, така че можете да си отдъхнете. Единственото което искам, е да ви разкажа за един от моите светове и за човека, за когото го създадох.
Създадох този свят за първата си любов – като благодарност за всичко, което ми даде: за чистото светло чувство, което изпълваше гърдите ми всеки миг, прекаран около нея; за приятелството ù; за вдъхновението, което цялата ù личност ми вдъхваше. Създадох го, за да се отплатя поне малко за всичко, което тя ми даде само със съществуването си и което ми дава всеки ден, през който знам, че диша, открива света и живее. Това е единственото, което мога да ù подаря и въпреки че е прекалено малко, то идва от самата ми душа и се надявам да го оцени.
Сега малко предистория...
Първият проблем, който трябваше да реша, беше къде да построя този свят, за да може той да е достъпен за нея, оставяйки ù все пак избор кога да го посещава и колко да престои там. Ясно беше, че не мога просто да го изградя върху вече съществуващия, защото... всъщност не ми беше много ясно защо не мога просто да премахна гадния, нечестен и несправедлив свят и да сложа на негово място прекрасното и приятно мое произведение, но чувствах смътно, че може би Създателят или който и да е там си е разбирал от работата и ако е трябвало да бъде по-добър светът, той именно такъв е щял да го направи. Всъщност затова и в моята професия аз избягвам да се занасям с действителността, но както и да е. Сега не става дума за мен...
И така, реших мястото да е в самата ù душа (така можех да използвам основите, които животът и характерът ù вече са положили.) Когато ù стане тъпо, гадно или просто самотно, когато се чувства объркана или изгубена или пък когато ù се прииска светът да не беше толкова противен и гаден поне за няколко часа, тя може просто да затвори очи, да поиска достатъчно силно да бъде там и – хоп, като с магическа пръчица да се пренесе в неговото измерение.
Вторият проблем беше структурният. Тоест, трябваше да реша какви да са фундаменталните закони, на които да се подчинява този свят и най-важното: как да не е толкова статичен, колкото е всяка утопия по своята същност (забележете, дори самият рай е нещо статично и обречено на упадък, което и винаги ме е настройвало против християнското обяснение на света). Мисля, че и за този проблем намерих решение, но това ще прецените вие...
Нашият свят – защото след създаването си, той вече е и неин в по-голямата си част – доста прилича на Земята по същността си. И в него има растения, животни и хора, и в него важат някои основни атомни взаимодействия, за да може всичко да прилича на вече съществуващото, и в него има енергийно равновесие и скоростта на светлината е триста хиляди километра в секунда, но с една малка разлика. Те не са константи. Какво ще рече това? Ще рече че гравитацията, скоростта на химичните реакции, температурата, дори цветовете са променливи величини, зависещи единствено от желанията на красивата стопанка на този свят. Стига да поиска, тя може да лети, да се радва на снега през лятото, дори да се превърне в облак от атоми и да се понесе по вятъра, изпитвайки неописуемо блаженство. Може да се разхожда по облаците; да плува с рибите, без да се страхува, че ще се удави; може да вижда на километри през кристалния въздух на планетата.
Но това е само малка част от възможностите ù. Най-същественото е че, тъй като този свят е неин, тя може да играе ролята на Създател. Във фундаменталните основи на света е включен и законът за Енергията – първоосновата на материята и основен градивен материал на всяка душа. Тоест, тя може, освен да променя вече съществуващите форми на средата, да създава и такива по свой вкус – може да предизвиква бури и да ги спира, може да контролира силата и посоката на вятъра, може да пресуши или създаде цял океан, може да направи дъга с колкото цветове иска; може да промени яркостта на двете слънца, огряващи повърхността на нейния свят или да ги направи три, четири или повече; може да приближи или отдалечи трите красиви луни, изгряващи ту една след друга, ту по двойки, ту едновременно. Може да забърза въртенето на света си и да се любува на залез на всеки десет минути. Може само със силата на мисълта си да измени напълно цветните градини или пък дървесните къщи, създадени специално за нея, така че да са ù максимално удобни и да ù доставят естетическа наслада.
Ето така мисля че съм се справил със статичността на създадения от мен свят – тя може само за няколко часа да го преобрази до такава степен, че да не прилича изобщо на първоначалния. Другото динамично нещо в него се състои в това, че цветовете, броя и яркостта на цветята, пък и на всичко останало се нагажда към настроението и желанията ù и се променя по малко всеки ден, тъй че никога да не ù омръзва. Орбитата на планетата и на обикалящите я луни е толкова странна и необичайна, че много рядко се появяват по един и същ начин. А пък северните сияния – тези потоци от йонизирани частици, се наблюдават от всяка точка на повърхността и образуват причудливи форми с променящи се цветове. Нещо като телевизия...
С други думи, целият този свят е една прекрасна и приятна картина, но нарисувана с цветни моливи. У Създателката са и гумичката, и останалите моливи и тя може да го променя според вкуса си.
Но нека все пак ви покажа първоначалната картина:
Новосъздаденият свят е съчетал в себе си цялото разнообразие на Земята, като дори е обогатен с множество образувания, чието съществуване не е възможно в истинския. В него се срещат всички форми на релефа – долини, равнини, плата, каньони, проломи, проходи, има много високи и красиви планини със снежни похлупаци. Има безкрайни декари гори от всевъзможни дървета и безкрайни поля с разноцветни ивици цветя, които, гледани от различна височина, представляват поредица от интересни фигури... Ох, мога да ви разказвам месеци и пак да не добиете дори основна представа за всичко. Мисля, че най-добре би било да си направим с вас една кратка разходка из този свят докато още не е представен на своята нова господарка. Надявам се тя да не се сърди. Но помнете – само гледайте и не пипайте нищо. Настанете се още по-добре на стола или леглото си и ме оставете да ви покажа всичко, което считам че си заслужава.
И така – нека пътешествието започне сега!
Започваме с Вековните гори. Те са най-старата и основна част на този свят. Първото стръкче в тях е поникнало с нейното раждане, а първият цвят – с първата ù усмивка. Тези дъбрави са символ на нейната тайнственост и действително веднъж навлезеш ли в тях, не можеш... а и не искаш никога да намериш изход. Многобройни сладкогласни птички пропиват тишината с веселите си мелодии, а пъстрите цветове на дърветата напояват въздуха с приятни ухания. Светлината се прокрадва на стотици светли ивички през огромните корони на дърветата и навсякъде е светло почти като ден. С приближаването към центъра, стволовете на дърветата стават все по-огромни, а короните им се извисяват все по-нависоко, като сводове на огромна катедрала. Гледката е величествена и дъхът ни неусетно спира. Звуците малко по малко замират и настъпва царствена тишина и покой. Още малко... няколкостотин метра в ядрото на гората се намира тайната ù – онова странно пламъче в погледа, което омайва и учудва, онази скришна усмивка, която те подканва да я разбереш и същевременно изстудява интереса ти поради своята двусмисленост; тайната нотка в гласа ù, която го прави толкова неповторим и уникален... но аз няма да ви заведа там.
Заобикаляме това скришно и тайно място в самия център на гората и продължаваме напред. Тишината все още омайва и ви кани да се върнете и да погледнете само за миг назад, но вие няма да го сторите – тъй като всичко което виждате зависи от мен.
Тревата е нежна и мека и на всяка крачка гали босите ни крака. Ароматът е все така упоителен и ние с наслада гледаме сочните зелени листа, които създават у нас чувство едновременно и за спокойствие и мир, и за крещяща жизненост и живот. Пъстрата феерия от цветове омайва и обърква очите. Слънчевите лъчи осветяват прозрачните им повърхности и ни карат да се чувстваме сякаш се носим в море от пъстроцветни топлещи слънца. В тази част на гората се срещат множество храсти, отрупани с разноцветни сочни и вкусни плодове. Спираме се пред един от тях и опитваме подред от всички страни. Всеки нов плод е съвсем различен на вкус – от много сладък, до леко стипчив или възкиселичък. Това не ни учудва, тъй като се вписва в странната логика на всичко около нас. Продължаваме разходката си.
Сетивата ни са преситени и затова в началото не усещаме плавния преход от тишината към тихите успокоителни звуци. Но скоро съзнанието ни ги възприема и в ушите ни зазвучава нежната мелодия на милиони малки камбанки. Но откъде идва? Вдигаме очи нагоре и осъзнаваме, че над главите ни се поклащат стотици пъстри цветове, разлюлени от вятъра. Да, този палавник се разхожда свободно във външната част на гората и с неизчерпаемата си енергичност ни погалва нежно по лицето, после игриво ни плясва и избягва във висините, плезейки ни се с разлюляването на сладкогласните камбанки.
Омаяни от всичко около нас, ние вървим през тази приказна гора и се чудим да се смеем ли или да плачем от натрупаното щастие в сърцата ни. Но ни тревожи смътното чувство за нещо липсващо, за нещо, което трябва да допълни тази необичайна природна картина. И скоро разбираме какво е то.
Сладкодумните птички отново подхващат песните си, катеричките излизат от хралупите си и се взират учудено в нас, кълвачите подхващат редовните си арии, малки зайчета ни гледат страхливо и се свиват край дупките си, лалугерчетата, изправени на задните си крака, се вслушват колебливо във всяка наша стъпка... В момента присъстваме на създаването на всичко това – този свят още не е пуснат в действие и всички тези животни поемат първата си глътка въздух в същия миг, в който прекосяваме тази част от гората.
Всичко се изпълва с приятна глъчка, а животните – които през кратките си животи не са ставали свидетели на човешката жестокост и дори изобщо не са виждали човек – много скоро преодоляват инстинктивния си страх и доверчиво се бутат в ръцете и краката ни. Спираме да погалим зайчетата и да объркаме ококорените лалугерчета, въртейки в кръг ръката си – муцунките им се въртят смешно в кръг, следвайки движението на разтворените ни длани. Откъсваме един жълъд и го предлагаме на най-близката катеричка, която отначало се прави, че не го забелязва, но после бързо го грабва и изчезва в хралупата си. И все пак тя ще запомни това и следващия път ще ни чака...
Но все пак в тази гора има и хищници, които – както в природата – играят ролята на внимателна, но строга и непоколебима ръка на еволюцията. Те също нападат и убиват по-непригодените „вегетарианци”, но това става по малко по-различно от това, което очакваме...
Тъй като този свят не е възникнал по нормалния начин и в него не действат само атомните и другите взаимодействия и свойства, не е необходимо естественият подбор, пък и цялата хранителна верига да изглежда по начина, по който сме свикнали да ги виждаме. Разбирате ли, всичко около нас представлява във висша степен чиста енергия – и дърветата, и цветята, и тревите, дори самите животни. Няма химични процеси, фотосинтезата е излишна и затова съществуват листа във всякакви цветове. Растенията поглъщат слънчевата енергия с цялата си повърхност и не я преработват изобщо. Животните обаче не могат, тъй като са по-сложно устроени и я поемат направо от растенията. Хищниците не разкъсват и не измъчват жертвите си – те просто поемат енергията от тях и я добавят към своята... получава се нещо като анихилация когато се хранят. Няма кървави, разлагащи се трупове, нито червеи, нито други бактерии, които се хранят с мъртва плът, защото такава не съществува. Няма микроорганизми – просто няма нужда от тях.
Ние пак можем да откъснем листо или да помогнем на страдащо животно, но когато почистваме дърветата или спасяваме от мъките малките животинчета, нищо не умира – то се разпръсва в пространството във вид на чиста енергия и или се пропива в почвата, за да даде начало на нов живот или става част от нашето същество.
Няма паразити. Няма болести или недъзи – изобщо цялата еволюция е на съвсем друго енергетично ниво. Всичко е спокойно, тихо и светло. Но да не се отклоняваме, защото имаме още много малко време, а трябва да видим максимален брой неща, тъй че – хайде, след мен.
Измъкваме се много трудно от притегателната магическа сила на гората, за да продължим напред. Когато излизаме на чисто, вече се е здрачило и хиляди звезди осветяват небосвода. Пред нас се разстила безкрайна низина, подобна на тази, в която красивата собственица на този свят е прекарала детството си. Множество реки прорязват могъщото тяло на това огромно поле, украсено от хълмове, долинки и всевъзможни други земни форми. Почти идеалната му заравненост символизира спокойния и равномерен ритъм на живот, който господарката на този свят си е избрала и следва неотклонно. По равното всеки може да стигне много далеч, всичко е предвидимо и ясно. Няма място за изненади. Тази низина съществува редом с тайнствената гора и не само, че не я отрича, а напротив – чудесно я допълва.
Тревата е все така мека, но е станала значително по-висока от тази в гората. Житата растат на огромни площи, недокосвани от човешка ръка. Цветята и храстите са разтворили цветовете си и привличат работливи пчели и пеперуди. Цялата природа скоро ще ù принадлежи – от най-малките насекоми, до зайчетата, полските мишки, сърните, вълците и рисовете... всичко това ще ù се подчинява безпрекословно и ще очаква от нея закрила, помощ и... просто любов – любов не към нещо особено в тях, не както към човешки същества, а безпрекословна, жертвоготовна любов просто защото съществуват и я правят щастлива. А те – с красотата, наивността и чистотата си няма как да не я радват... всеки изминал ден, миг след миг... непрекъснато.
Реките шумолят приспивно, житата се люлеят, щурците си свирукат нежни приспивни мелодии – как да не се отпуснем и да не отпочинем на меката трева?
Погледът ни се устремява нагоре към звездите. А те са много повече и много по-красиви от тези, с които сме свикнали през земните нощи. Също като познатите ни, те изглеждат разхвърляни и неподредени, но ако човек се вгледа по-добре, забелязва симетрията и перфектния синхрон, характерен за всички новосъздадени светове. А има и още нещо, което не знаете за тези звезди...
Докато се взираме в небето, омагьосани от трепкащите ярки точици, забелязваме няколко падащи звезди. Но преди да успеем да съобразим какво става и да си пожелаем нещо, изведнъж всички звезди започват да се движат и да променят големината, яркостта и положението си... Сега го правят по програма, въведена от мен, но скоро, когато „домоуправителката” се нанесе, тя ще може напълно да контролира този чуден небесен балет по свой вкус и желание. Ще може да запалва и угасва звезди, да ги мести и променя цветовете им. Или пък просто да им се любува както са си.
Докато се залисваме с това небесно разместване обаче, не забелязваме другите неща, които стават над главите ни. А това всъщност е най-любопитното и уникално събитие всяка нощ – изгревът на луните. В началния вид на света те са три, но сега наблюдаваме едновременното показване само на две от тях:
На изток и запад от нас два бледи бели диска се показват иззад хоризонта. Единият е колкото нашата луна, а другият – няколко пъти по-голям. След няколко часа, когато достигнат до върха на яркостта си, ще настъпи звездният ден – най-магичното и очароващо време от дългия цикъл на планетата. Притаили дъх, ние не смеем да помръднем, за да не нарушим тази хармония, изпълваща света около нас. И звездният ден настъпва...
Не се излъгваме в очакванията си. Красиви и странни нощни създания излизат от скривалищата си и тръгват на лов. Пъстроцветни пеперуди, сякаш поръсени със звезден прах пърхат наоколо, образувайки чудни фигури; водни кончета и множество непознати за нас, но очарователни и необичайни насекоми се реят във въздуха. Скоро безгрижието им е прекъснато от мрачните сенки – прилепите и другите насекомоядни хищници, които се врязват в рояците и ги разрушават. Тук страшното върви ръка в ръка с красивото. Десетки светещи очи прорязват мрака наоколо и дебнат своите жертви.
Щурците свирят все по-силно. Симфонията достига своята кулминация – хищниците нападат. Хиляди камъчета, клони или просто малки храстчета се раздвижват и удрят на бяг. Чак сега осъзнаваме огромната приспособимост на тези нощните животни и защитните им окраски. Но те са безспорно най-красива гледка когато бягат – хамелеонът ряпа да яде – окраските им се променят всяка секунда, за да паснат точно на заобикалящата ги среда, но ние, под силните лъчи на двете луни и благодарение на отличните лещи, с които всеки човек разполага тук, виждаме отчетливо тази промяна и можем да ги различим – стотици бягащи и променящи се цветни петна. А хищниците – те усещат своите жертви и ги гонят докрай.
Картината допълват и нощните видения – самодивите, духовете и змейовете от нашата митология тук са приели образа на ефирни безплътни сенки, танцуващи и извършващи странни обреди към двете луни. В самото ни съзнание зазвучават чудни нежни мелодии, несравними с нищо, което сме чували през животите си. За втори път се чудим дали да вярваме или не, но всичко е толкова приказно, че разумът ни вдига ръце, предавайки се. Тук той е безсилен пред чувствата...
Подканени от тези чудни видения, ние танцуваме и играем заедно с тях. И така чак до изгрева, когато всичко това изчезва, щурците уморени досвирват последните акорди и отиват да спят, а на двете слънца предстои да изгреят едно след друго, скривайки третата луна от погледа ни.
Едва опомнили се от чудния спектакъл, с души опити от магическия звезден ден, се налага да продължим по пътя си. Но низината се простира на хиляди километри пред нас и за прекосяването ù са необходими месеци, с каквото не разполагаме, пък и трябва да разгледаме повече неща, така че просто трябва да се движим много бързо. А в свят, в който гравитацията и ускорението зависят само и единствено от човешката воля, това не е особено трудно:
Издигаме се на няколкостотин метра и се устремяваме напред. Под нас се редуват дълги ивици трева, жита, огромни пространства с дървета и храсти, множество реки и хълмове. Спираме се за малко да се полюбуваме на красивите форми, които огромните цветни полета образуват и наистина откриваме, че по някакъв магически начин с повишението на височина фигурите се усложняват и променят. Красота и симетрия навсякъде...
Едва откъсваме очи от земята, за да се взрем в хоризонта – а там вече са започнали да се появяват възвишенията и по-ниските части на планините. Устремяваме се още по-бързо към поредната основна част от този свят.
Планините.
Те се издигат на хиляди метри над повърхността и раздират небето с хилядите си зъбери, била и върхове. Преходите от равнини и плата до главозамайващи височини са често срещани. Релефът е изключително разнообразен и разнороден като на много места гигантското тяло на планината е прорязано от огромни проломи и издълбано от пещери, достигащи чудовищни дълбочини.
Тези планини са образувани от сблъска на две огромни континентални плочи – плоската и заравнена плоча на еднообразния начин на живот и нестабилната плоча на странните неща в живота. В резултат на чудовищния сблъсък се е получила структура колкото красива, толкова и непостоянна и разнообразна – непрекъснатите промени в настроението ù, способността ù само за миг да се преобрази напълно и да превърне болката на събеседника си в най-голяма радост, гъвкавостта на решенията и светогледа ù, които се обуславят от взаимодействието между тези две гигантски плочи.
Но тези планини далеч не са мъртви, както успяваме да забележим с приближаването си. Безброй ручеи набраздяват скалите, стотици реки и извори водят началото си от тук. А на близкото плато е разположено чудно езеро.
Когато го наближаваме, ние се удивляваме на кристалните му води и на тишината и покоя, който те излъчват. Полягаме на меката трева, под сянката на приказно красивите дървета и храсти и се взираме в тихите води. Имаме чувството, че можем да останем тук завинаги – до това прохладно кристално езеро, под това чисто, спокойно небе, докосвайки меката трева и любувайки се на красивите и ароматни цветове на дървото, пазещо ни сянка.
Не един се е опитвал да остане тук, в тези планини, но никой не е издържал на яростта и суровостта на зимата; на снежните виелици и бури, опустошаващи всичко, на леда и студа, дращещи с безпощадните си нокти самите скали. За да останеш тук, трябва да си много силен и да си достоен за това, което може да ти даде тази дивна, но жестока планина в замяна на живота ти.
Но ние нямаме време да се застояваме тук и започваме да се изкачваме нагоре, и нагоре... и нагоре... където облаци покриват върховете, където свободно се реят орлите, там, на крачка само от звездите, през мъглите, дъждовете...
И най-после на върха. Заповядваме на облаците и парите да изчезнат и пред нас се разкрива... не, не безкрайна равнина. Напротив, гледката е повече от необичайна:
Пред нас се синее безкрайната шир на Океана.
Водите му се разбиват в подножието на Великата планина. Брегът е стръмен и опасен за всеки, който иска да влезе в бушуващите води. Макар и да изглежда тих и спокоен отдалеч, този океан е движен от силни подводни течения, а трите луни създават сложна система от приливи и отливи на силни чувства, които тревожат тази чиста душа. През някои дни – като днешния – водите са спокойни и тихи, но въпреки всичко, приливите с огромна сила разбиват в подводните камъни и скалите хиляди тонове вода.
Този океан е безкраен – простира се до самия край на света и се разширява непрекъснато заедно със самия свят. Нови и нови чувства излизат на повърхността и после потъват на дъното, смесвайки се с останалите. Нищо не се забравя, нищо не изчезва, а обогатява общото.
В далечината виждаме едно малко парченце суша, вероятно остров. Но нямаме време за отиване и връщане. Затова ще ви ги спестя – да, остров е и то таен. Отделен е на стотици километри от всякаква суша и е разположен в самото сърце на Океана. Но и това райско кътче крие своите тайни, придаващи още по-голямо очарование на този свят; тайни, които никога няма да научите.
Океанът е пълен с живот, но времето ни изтича и затова предприемаме последното си пътуване – този път то ще бъде нагоре:
Издигаме се на хиляди километри, за да обхванем възможно най-голяма част от този приказен и странен свят. Под нас остават и безкрайният океан, и огромните планински вериги, и обширната низина, и гората, и още стотици равнини, хълмисти области, пустини, дъждовни гори, поля, ливади, речни долини, котловини и по-ниски планини, и хиляди всевъзможни разновидности на релефа, които съставляват и носят разнообразие във всеки един свят.
Тези които посетихме са създадени от мен, но първообразът и основите им си стояха в душата на господарката на света много отдавна и щяха да се развиват и без мен, но просто нямаше да имат толкова видима и очертана форма. Сега, когато те имат свои еквиваленти в реални обекти, тя може да ги променя, променяйки самата себе си.
Остават броени мигове преди светът да бъде напълно готов и да бъде пуснат в действие. Сега ще ви разкрия и последната му особеност, която всъщност е и една от основните му задачи. Става въпрос за двамата му създатели и за начина, по който ще общуваме.
Както вече казах, светът е построен в душата на първата ми любов и ще си съществува в този вид независимо дали тя го посещава или не. Но когато истинският свят ù нанесе някой нечестен и гаден удар – едно обичайно негово свойство – вратите на нейния свят ще бъдат винаги отворени и той ще я приеме с радост: до последния си атом, защото той е част от нея и ù принадлежи.
Аз също ще бъда там и като нея ще имам статус на Създател. Но тъй като в този свят на практика материя не съществува, а само енергия и то черпена от нейната душа, общуването и елементарното докосване ще е доста по-различно.
Ще си говорим чрез създаването на растения, животни, дори цели планини, гори или реки. Един прост жест на признателност ще бъде създаването на цяло поле красиви цветя. Ако се ядосаме един на друг, буреносни облаци ще покрият небето и ще започнат сърдит спор... А докосването ще бъде чрез вятъра, океанските вълни, топлите пръсти на слънчевите лъчи и горещия живителен дъжд.
Ето този свят построих за нея и след няколко мига ще го създам в самата ù душа, надграждайки и трансформирайки вече съществуващите основи. Заедно с вас се разходихме из него и ви беше приятно, надявам се, но вече е време да го напуснем и всеки от нас да се върне към задълженията си – вие, към вашите животи, аз – към създаването на поредния нов свят и поддържането на този.
Пък кой знае – може би и нашият свят е бил създаден от друг такъв обикновен човек, който вероятно също живее в някое спокойно градче на някоя тиха държава много, много далеч от тук. И вероятно никой от неговия свят дори не подозира за нашето съществуване.
Невъзможно?
Или... кой знае?
Аз мога да създавам светове.
Може би изглежда странно, но за мен си е в реда на нещата. Какво толкова: някои могат да решават на ум интегрални уравнения, други могат да пробият кодовете на ФБР, защо аз пък да не мога да изкривявам действителността и да създавам свои светове?
Но всъщност не пиша тези редове за това. Далеч съм от мисълта да се хваля с нещо, да предлагам нещо, още по-малко пък да се оплаквам, така че можете да си отдъхнете. Единственото което искам, е да ви разкажа за един от моите светове и за човека, за когото го създадох.
Създадох този свят за първата си любов – като благодарност за всичко, което ми даде: за чистото светло чувство, което изпълваше гърдите ми всеки миг, прекаран около нея; за приятелството ù; за вдъхновението, което цялата ù личност ми вдъхваше. Създадох го, за да се отплатя поне малко за всичко, което тя ми даде само със съществуването си и което ми дава всеки ден, през който знам, че диша, открива света и живее. Това е единственото, което мога да ù подаря и въпреки че е прекалено малко, то идва от самата ми душа и се надявам да го оцени.
Сега малко предистория...
Първият проблем, който трябваше да реша, беше къде да построя този свят, за да може той да е достъпен за нея, оставяйки ù все пак избор кога да го посещава и колко да престои там. Ясно беше, че не мога просто да го изградя върху вече съществуващия, защото... всъщност не ми беше много ясно защо не мога просто да премахна гадния, нечестен и несправедлив свят и да сложа на негово място прекрасното и приятно мое произведение, но чувствах смътно, че може би Създателят или който и да е там си е разбирал от работата и ако е трябвало да бъде по-добър светът, той именно такъв е щял да го направи. Всъщност затова и в моята професия аз избягвам да се занасям с действителността, но както и да е. Сега не става дума за мен...
И така, реших мястото да е в самата ù душа (така можех да използвам основите, които животът и характерът ù вече са положили.) Когато ù стане тъпо, гадно или просто самотно, когато се чувства объркана или изгубена или пък когато ù се прииска светът да не беше толкова противен и гаден поне за няколко часа, тя може просто да затвори очи, да поиска достатъчно силно да бъде там и – хоп, като с магическа пръчица да се пренесе в неговото измерение.
Вторият проблем беше структурният. Тоест, трябваше да реша какви да са фундаменталните закони, на които да се подчинява този свят и най-важното: как да не е толкова статичен, колкото е всяка утопия по своята същност (забележете, дори самият рай е нещо статично и обречено на упадък, което и винаги ме е настройвало против християнското обяснение на света). Мисля, че и за този проблем намерих решение, но това ще прецените вие...
Нашият свят – защото след създаването си, той вече е и неин в по-голямата си част – доста прилича на Земята по същността си. И в него има растения, животни и хора, и в него важат някои основни атомни взаимодействия, за да може всичко да прилича на вече съществуващото, и в него има енергийно равновесие и скоростта на светлината е триста хиляди километра в секунда, но с една малка разлика. Те не са константи. Какво ще рече това? Ще рече че гравитацията, скоростта на химичните реакции, температурата, дори цветовете са променливи величини, зависещи единствено от желанията на красивата стопанка на този свят. Стига да поиска, тя може да лети, да се радва на снега през лятото, дори да се превърне в облак от атоми и да се понесе по вятъра, изпитвайки неописуемо блаженство. Може да се разхожда по облаците; да плува с рибите, без да се страхува, че ще се удави; може да вижда на километри през кристалния въздух на планетата.
Но това е само малка част от възможностите ù. Най-същественото е че, тъй като този свят е неин, тя може да играе ролята на Създател. Във фундаменталните основи на света е включен и законът за Енергията – първоосновата на материята и основен градивен материал на всяка душа. Тоест, тя може, освен да променя вече съществуващите форми на средата, да създава и такива по свой вкус – може да предизвиква бури и да ги спира, може да контролира силата и посоката на вятъра, може да пресуши или създаде цял океан, може да направи дъга с колкото цветове иска; може да промени яркостта на двете слънца, огряващи повърхността на нейния свят или да ги направи три, четири или повече; може да приближи или отдалечи трите красиви луни, изгряващи ту една след друга, ту по двойки, ту едновременно. Може да забърза въртенето на света си и да се любува на залез на всеки десет минути. Може само със силата на мисълта си да измени напълно цветните градини или пък дървесните къщи, създадени специално за нея, така че да са ù максимално удобни и да ù доставят естетическа наслада.
Ето така мисля че съм се справил със статичността на създадения от мен свят – тя може само за няколко часа да го преобрази до такава степен, че да не прилича изобщо на първоначалния. Другото динамично нещо в него се състои в това, че цветовете, броя и яркостта на цветята, пък и на всичко останало се нагажда към настроението и желанията ù и се променя по малко всеки ден, тъй че никога да не ù омръзва. Орбитата на планетата и на обикалящите я луни е толкова странна и необичайна, че много рядко се появяват по един и същ начин. А пък северните сияния – тези потоци от йонизирани частици, се наблюдават от всяка точка на повърхността и образуват причудливи форми с променящи се цветове. Нещо като телевизия...
С други думи, целият този свят е една прекрасна и приятна картина, но нарисувана с цветни моливи. У Създателката са и гумичката, и останалите моливи и тя може да го променя според вкуса си.
Но нека все пак ви покажа първоначалната картина:
Новосъздаденият свят е съчетал в себе си цялото разнообразие на Земята, като дори е обогатен с множество образувания, чието съществуване не е възможно в истинския. В него се срещат всички форми на релефа – долини, равнини, плата, каньони, проломи, проходи, има много високи и красиви планини със снежни похлупаци. Има безкрайни декари гори от всевъзможни дървета и безкрайни поля с разноцветни ивици цветя, които, гледани от различна височина, представляват поредица от интересни фигури... Ох, мога да ви разказвам месеци и пак да не добиете дори основна представа за всичко. Мисля, че най-добре би било да си направим с вас една кратка разходка из този свят докато още не е представен на своята нова господарка. Надявам се тя да не се сърди. Но помнете – само гледайте и не пипайте нищо. Настанете се още по-добре на стола или леглото си и ме оставете да ви покажа всичко, което считам че си заслужава.
И така – нека пътешествието започне сега!
Започваме с Вековните гори. Те са най-старата и основна част на този свят. Първото стръкче в тях е поникнало с нейното раждане, а първият цвят – с първата ù усмивка. Тези дъбрави са символ на нейната тайнственост и действително веднъж навлезеш ли в тях, не можеш... а и не искаш никога да намериш изход. Многобройни сладкогласни птички пропиват тишината с веселите си мелодии, а пъстрите цветове на дърветата напояват въздуха с приятни ухания. Светлината се прокрадва на стотици светли ивички през огромните корони на дърветата и навсякъде е светло почти като ден. С приближаването към центъра, стволовете на дърветата стават все по-огромни, а короните им се извисяват все по-нависоко, като сводове на огромна катедрала. Гледката е величествена и дъхът ни неусетно спира. Звуците малко по малко замират и настъпва царствена тишина и покой. Още малко... няколкостотин метра в ядрото на гората се намира тайната ù – онова странно пламъче в погледа, което омайва и учудва, онази скришна усмивка, която те подканва да я разбереш и същевременно изстудява интереса ти поради своята двусмисленост; тайната нотка в гласа ù, която го прави толкова неповторим и уникален... но аз няма да ви заведа там.
Заобикаляме това скришно и тайно място в самия център на гората и продължаваме напред. Тишината все още омайва и ви кани да се върнете и да погледнете само за миг назад, но вие няма да го сторите – тъй като всичко което виждате зависи от мен.
Тревата е нежна и мека и на всяка крачка гали босите ни крака. Ароматът е все така упоителен и ние с наслада гледаме сочните зелени листа, които създават у нас чувство едновременно и за спокойствие и мир, и за крещяща жизненост и живот. Пъстрата феерия от цветове омайва и обърква очите. Слънчевите лъчи осветяват прозрачните им повърхности и ни карат да се чувстваме сякаш се носим в море от пъстроцветни топлещи слънца. В тази част на гората се срещат множество храсти, отрупани с разноцветни сочни и вкусни плодове. Спираме се пред един от тях и опитваме подред от всички страни. Всеки нов плод е съвсем различен на вкус – от много сладък, до леко стипчив или възкиселичък. Това не ни учудва, тъй като се вписва в странната логика на всичко около нас. Продължаваме разходката си.
Сетивата ни са преситени и затова в началото не усещаме плавния преход от тишината към тихите успокоителни звуци. Но скоро съзнанието ни ги възприема и в ушите ни зазвучава нежната мелодия на милиони малки камбанки. Но откъде идва? Вдигаме очи нагоре и осъзнаваме, че над главите ни се поклащат стотици пъстри цветове, разлюлени от вятъра. Да, този палавник се разхожда свободно във външната част на гората и с неизчерпаемата си енергичност ни погалва нежно по лицето, после игриво ни плясва и избягва във висините, плезейки ни се с разлюляването на сладкогласните камбанки.
Омаяни от всичко около нас, ние вървим през тази приказна гора и се чудим да се смеем ли или да плачем от натрупаното щастие в сърцата ни. Но ни тревожи смътното чувство за нещо липсващо, за нещо, което трябва да допълни тази необичайна природна картина. И скоро разбираме какво е то.
Сладкодумните птички отново подхващат песните си, катеричките излизат от хралупите си и се взират учудено в нас, кълвачите подхващат редовните си арии, малки зайчета ни гледат страхливо и се свиват край дупките си, лалугерчетата, изправени на задните си крака, се вслушват колебливо във всяка наша стъпка... В момента присъстваме на създаването на всичко това – този свят още не е пуснат в действие и всички тези животни поемат първата си глътка въздух в същия миг, в който прекосяваме тази част от гората.
Всичко се изпълва с приятна глъчка, а животните – които през кратките си животи не са ставали свидетели на човешката жестокост и дори изобщо не са виждали човек – много скоро преодоляват инстинктивния си страх и доверчиво се бутат в ръцете и краката ни. Спираме да погалим зайчетата и да объркаме ококорените лалугерчета, въртейки в кръг ръката си – муцунките им се въртят смешно в кръг, следвайки движението на разтворените ни длани. Откъсваме един жълъд и го предлагаме на най-близката катеричка, която отначало се прави, че не го забелязва, но после бързо го грабва и изчезва в хралупата си. И все пак тя ще запомни това и следващия път ще ни чака...
Но все пак в тази гора има и хищници, които – както в природата – играят ролята на внимателна, но строга и непоколебима ръка на еволюцията. Те също нападат и убиват по-непригодените „вегетарианци”, но това става по малко по-различно от това, което очакваме...
Тъй като този свят не е възникнал по нормалния начин и в него не действат само атомните и другите взаимодействия и свойства, не е необходимо естественият подбор, пък и цялата хранителна верига да изглежда по начина, по който сме свикнали да ги виждаме. Разбирате ли, всичко около нас представлява във висша степен чиста енергия – и дърветата, и цветята, и тревите, дори самите животни. Няма химични процеси, фотосинтезата е излишна и затова съществуват листа във всякакви цветове. Растенията поглъщат слънчевата енергия с цялата си повърхност и не я преработват изобщо. Животните обаче не могат, тъй като са по-сложно устроени и я поемат направо от растенията. Хищниците не разкъсват и не измъчват жертвите си – те просто поемат енергията от тях и я добавят към своята... получава се нещо като анихилация когато се хранят. Няма кървави, разлагащи се трупове, нито червеи, нито други бактерии, които се хранят с мъртва плът, защото такава не съществува. Няма микроорганизми – просто няма нужда от тях.
Ние пак можем да откъснем листо или да помогнем на страдащо животно, но когато почистваме дърветата или спасяваме от мъките малките животинчета, нищо не умира – то се разпръсва в пространството във вид на чиста енергия и или се пропива в почвата, за да даде начало на нов живот или става част от нашето същество.
Няма паразити. Няма болести или недъзи – изобщо цялата еволюция е на съвсем друго енергетично ниво. Всичко е спокойно, тихо и светло. Но да не се отклоняваме, защото имаме още много малко време, а трябва да видим максимален брой неща, тъй че – хайде, след мен.
Измъкваме се много трудно от притегателната магическа сила на гората, за да продължим напред. Когато излизаме на чисто, вече се е здрачило и хиляди звезди осветяват небосвода. Пред нас се разстила безкрайна низина, подобна на тази, в която красивата собственица на този свят е прекарала детството си. Множество реки прорязват могъщото тяло на това огромно поле, украсено от хълмове, долинки и всевъзможни други земни форми. Почти идеалната му заравненост символизира спокойния и равномерен ритъм на живот, който господарката на този свят си е избрала и следва неотклонно. По равното всеки може да стигне много далеч, всичко е предвидимо и ясно. Няма място за изненади. Тази низина съществува редом с тайнствената гора и не само, че не я отрича, а напротив – чудесно я допълва.
Тревата е все така мека, но е станала значително по-висока от тази в гората. Житата растат на огромни площи, недокосвани от човешка ръка. Цветята и храстите са разтворили цветовете си и привличат работливи пчели и пеперуди. Цялата природа скоро ще ù принадлежи – от най-малките насекоми, до зайчетата, полските мишки, сърните, вълците и рисовете... всичко това ще ù се подчинява безпрекословно и ще очаква от нея закрила, помощ и... просто любов – любов не към нещо особено в тях, не както към човешки същества, а безпрекословна, жертвоготовна любов просто защото съществуват и я правят щастлива. А те – с красотата, наивността и чистотата си няма как да не я радват... всеки изминал ден, миг след миг... непрекъснато.
Реките шумолят приспивно, житата се люлеят, щурците си свирукат нежни приспивни мелодии – как да не се отпуснем и да не отпочинем на меката трева?
Погледът ни се устремява нагоре към звездите. А те са много повече и много по-красиви от тези, с които сме свикнали през земните нощи. Също като познатите ни, те изглеждат разхвърляни и неподредени, но ако човек се вгледа по-добре, забелязва симетрията и перфектния синхрон, характерен за всички новосъздадени светове. А има и още нещо, което не знаете за тези звезди...
Докато се взираме в небето, омагьосани от трепкащите ярки точици, забелязваме няколко падащи звезди. Но преди да успеем да съобразим какво става и да си пожелаем нещо, изведнъж всички звезди започват да се движат и да променят големината, яркостта и положението си... Сега го правят по програма, въведена от мен, но скоро, когато „домоуправителката” се нанесе, тя ще може напълно да контролира този чуден небесен балет по свой вкус и желание. Ще може да запалва и угасва звезди, да ги мести и променя цветовете им. Или пък просто да им се любува както са си.
Докато се залисваме с това небесно разместване обаче, не забелязваме другите неща, които стават над главите ни. А това всъщност е най-любопитното и уникално събитие всяка нощ – изгревът на луните. В началния вид на света те са три, но сега наблюдаваме едновременното показване само на две от тях:
На изток и запад от нас два бледи бели диска се показват иззад хоризонта. Единият е колкото нашата луна, а другият – няколко пъти по-голям. След няколко часа, когато достигнат до върха на яркостта си, ще настъпи звездният ден – най-магичното и очароващо време от дългия цикъл на планетата. Притаили дъх, ние не смеем да помръднем, за да не нарушим тази хармония, изпълваща света около нас. И звездният ден настъпва...
Не се излъгваме в очакванията си. Красиви и странни нощни създания излизат от скривалищата си и тръгват на лов. Пъстроцветни пеперуди, сякаш поръсени със звезден прах пърхат наоколо, образувайки чудни фигури; водни кончета и множество непознати за нас, но очарователни и необичайни насекоми се реят във въздуха. Скоро безгрижието им е прекъснато от мрачните сенки – прилепите и другите насекомоядни хищници, които се врязват в рояците и ги разрушават. Тук страшното върви ръка в ръка с красивото. Десетки светещи очи прорязват мрака наоколо и дебнат своите жертви.
Щурците свирят все по-силно. Симфонията достига своята кулминация – хищниците нападат. Хиляди камъчета, клони или просто малки храстчета се раздвижват и удрят на бяг. Чак сега осъзнаваме огромната приспособимост на тези нощните животни и защитните им окраски. Но те са безспорно най-красива гледка когато бягат – хамелеонът ряпа да яде – окраските им се променят всяка секунда, за да паснат точно на заобикалящата ги среда, но ние, под силните лъчи на двете луни и благодарение на отличните лещи, с които всеки човек разполага тук, виждаме отчетливо тази промяна и можем да ги различим – стотици бягащи и променящи се цветни петна. А хищниците – те усещат своите жертви и ги гонят докрай.
Картината допълват и нощните видения – самодивите, духовете и змейовете от нашата митология тук са приели образа на ефирни безплътни сенки, танцуващи и извършващи странни обреди към двете луни. В самото ни съзнание зазвучават чудни нежни мелодии, несравними с нищо, което сме чували през животите си. За втори път се чудим дали да вярваме или не, но всичко е толкова приказно, че разумът ни вдига ръце, предавайки се. Тук той е безсилен пред чувствата...
Подканени от тези чудни видения, ние танцуваме и играем заедно с тях. И така чак до изгрева, когато всичко това изчезва, щурците уморени досвирват последните акорди и отиват да спят, а на двете слънца предстои да изгреят едно след друго, скривайки третата луна от погледа ни.
Едва опомнили се от чудния спектакъл, с души опити от магическия звезден ден, се налага да продължим по пътя си. Но низината се простира на хиляди километри пред нас и за прекосяването ù са необходими месеци, с каквото не разполагаме, пък и трябва да разгледаме повече неща, така че просто трябва да се движим много бързо. А в свят, в който гравитацията и ускорението зависят само и единствено от човешката воля, това не е особено трудно:
Издигаме се на няколкостотин метра и се устремяваме напред. Под нас се редуват дълги ивици трева, жита, огромни пространства с дървета и храсти, множество реки и хълмове. Спираме се за малко да се полюбуваме на красивите форми, които огромните цветни полета образуват и наистина откриваме, че по някакъв магически начин с повишението на височина фигурите се усложняват и променят. Красота и симетрия навсякъде...
Едва откъсваме очи от земята, за да се взрем в хоризонта – а там вече са започнали да се появяват възвишенията и по-ниските части на планините. Устремяваме се още по-бързо към поредната основна част от този свят.
Планините.
Те се издигат на хиляди метри над повърхността и раздират небето с хилядите си зъбери, била и върхове. Преходите от равнини и плата до главозамайващи височини са често срещани. Релефът е изключително разнообразен и разнороден като на много места гигантското тяло на планината е прорязано от огромни проломи и издълбано от пещери, достигащи чудовищни дълбочини.
Тези планини са образувани от сблъска на две огромни континентални плочи – плоската и заравнена плоча на еднообразния начин на живот и нестабилната плоча на странните неща в живота. В резултат на чудовищния сблъсък се е получила структура колкото красива, толкова и непостоянна и разнообразна – непрекъснатите промени в настроението ù, способността ù само за миг да се преобрази напълно и да превърне болката на събеседника си в най-голяма радост, гъвкавостта на решенията и светогледа ù, които се обуславят от взаимодействието между тези две гигантски плочи.
Но тези планини далеч не са мъртви, както успяваме да забележим с приближаването си. Безброй ручеи набраздяват скалите, стотици реки и извори водят началото си от тук. А на близкото плато е разположено чудно езеро.
Когато го наближаваме, ние се удивляваме на кристалните му води и на тишината и покоя, който те излъчват. Полягаме на меката трева, под сянката на приказно красивите дървета и храсти и се взираме в тихите води. Имаме чувството, че можем да останем тук завинаги – до това прохладно кристално езеро, под това чисто, спокойно небе, докосвайки меката трева и любувайки се на красивите и ароматни цветове на дървото, пазещо ни сянка.
Не един се е опитвал да остане тук, в тези планини, но никой не е издържал на яростта и суровостта на зимата; на снежните виелици и бури, опустошаващи всичко, на леда и студа, дращещи с безпощадните си нокти самите скали. За да останеш тук, трябва да си много силен и да си достоен за това, което може да ти даде тази дивна, но жестока планина в замяна на живота ти.
Но ние нямаме време да се застояваме тук и започваме да се изкачваме нагоре, и нагоре... и нагоре... където облаци покриват върховете, където свободно се реят орлите, там, на крачка само от звездите, през мъглите, дъждовете...
И най-после на върха. Заповядваме на облаците и парите да изчезнат и пред нас се разкрива... не, не безкрайна равнина. Напротив, гледката е повече от необичайна:
Пред нас се синее безкрайната шир на Океана.
Водите му се разбиват в подножието на Великата планина. Брегът е стръмен и опасен за всеки, който иска да влезе в бушуващите води. Макар и да изглежда тих и спокоен отдалеч, този океан е движен от силни подводни течения, а трите луни създават сложна система от приливи и отливи на силни чувства, които тревожат тази чиста душа. През някои дни – като днешния – водите са спокойни и тихи, но въпреки всичко, приливите с огромна сила разбиват в подводните камъни и скалите хиляди тонове вода.
Този океан е безкраен – простира се до самия край на света и се разширява непрекъснато заедно със самия свят. Нови и нови чувства излизат на повърхността и после потъват на дъното, смесвайки се с останалите. Нищо не се забравя, нищо не изчезва, а обогатява общото.
В далечината виждаме едно малко парченце суша, вероятно остров. Но нямаме време за отиване и връщане. Затова ще ви ги спестя – да, остров е и то таен. Отделен е на стотици километри от всякаква суша и е разположен в самото сърце на Океана. Но и това райско кътче крие своите тайни, придаващи още по-голямо очарование на този свят; тайни, които никога няма да научите.
Океанът е пълен с живот, но времето ни изтича и затова предприемаме последното си пътуване – този път то ще бъде нагоре:
Издигаме се на хиляди километри, за да обхванем възможно най-голяма част от този приказен и странен свят. Под нас остават и безкрайният океан, и огромните планински вериги, и обширната низина, и гората, и още стотици равнини, хълмисти области, пустини, дъждовни гори, поля, ливади, речни долини, котловини и по-ниски планини, и хиляди всевъзможни разновидности на релефа, които съставляват и носят разнообразие във всеки един свят.
Тези които посетихме са създадени от мен, но първообразът и основите им си стояха в душата на господарката на света много отдавна и щяха да се развиват и без мен, но просто нямаше да имат толкова видима и очертана форма. Сега, когато те имат свои еквиваленти в реални обекти, тя може да ги променя, променяйки самата себе си.
Остават броени мигове преди светът да бъде напълно готов и да бъде пуснат в действие. Сега ще ви разкрия и последната му особеност, която всъщност е и една от основните му задачи. Става въпрос за двамата му създатели и за начина, по който ще общуваме.
Както вече казах, светът е построен в душата на първата ми любов и ще си съществува в този вид независимо дали тя го посещава или не. Но когато истинският свят ù нанесе някой нечестен и гаден удар – едно обичайно негово свойство – вратите на нейния свят ще бъдат винаги отворени и той ще я приеме с радост: до последния си атом, защото той е част от нея и ù принадлежи.
Аз също ще бъда там и като нея ще имам статус на Създател. Но тъй като в този свят на практика материя не съществува, а само енергия и то черпена от нейната душа, общуването и елементарното докосване ще е доста по-различно.
Ще си говорим чрез създаването на растения, животни, дори цели планини, гори или реки. Един прост жест на признателност ще бъде създаването на цяло поле красиви цветя. Ако се ядосаме един на друг, буреносни облаци ще покрият небето и ще започнат сърдит спор... А докосването ще бъде чрез вятъра, океанските вълни, топлите пръсти на слънчевите лъчи и горещия живителен дъжд.
Ето този свят построих за нея и след няколко мига ще го създам в самата ù душа, надграждайки и трансформирайки вече съществуващите основи. Заедно с вас се разходихме из него и ви беше приятно, надявам се, но вече е време да го напуснем и всеки от нас да се върне към задълженията си – вие, към вашите животи, аз – към създаването на поредния нов свят и поддържането на този.
Пък кой знае – може би и нашият свят е бил създаден от друг такъв обикновен човек, който вероятно също живее в някое спокойно градче на някоя тиха държава много, много далеч от тук. И вероятно никой от неговия свят дори не подозира за нашето съществуване.
Невъзможно?
Или... кой знае?
Няма коментари:
Публикуване на коментар