23 януари 2010 г.

Цикъл Телепатия: "Натали"

Аз съм телепат.

Вероятно прочитайки това изречение, някои от вас ще си помислят че предстои да прочетат една измислена фантастична история.
Грешите.
Други пък, ще повярват в това твърдение и ще се подготвят за признанията на един уникален човек, пълни с нравоучения, поуки и предупреждения.
И вие грешите.
Трети вероятно ще решат, че този разказ е плод на самотата ми и отчуждението от обществото и представлява отчаян зов за помощ.
Вие пък направо зверски много грешите.
Бе, общо взето намеквам, че всички грешите.
А възможно е и аз да греша и да има четвърти, които след като прочетат заглавието, все пак да загреят, че ще опиша едно момиче с което – след като съм ù посветил разказ – явно съм имал някакви перипетии.
Ако има такива, то:
Вие сте напълно прави.
Дали ще го разберете и дали ще ви бъде интересен, честно казано, не ми пука, понеже и без това над деветдесет и девет процента от вас са ми, ако не противни, то поне безразлични. Разбирате ли, поначало не възнамерявах изобщо да го публикувам където и да е било и съответно беше написан в „ти” форма... абе, направо си беше обръщение, нещо като писмо, но по-късно, когато всичко се прецака, реших все пак да си карам по стандартния начин. Написах го и за да се помъча да осъзная какво точно стана и да се опитам да намеря някакво решение. Но това не ви интересува всъщност.
Ето ви една интересна история и замислете се, моля ви, какво бихте направили вие на мое място, тъй като отговорите ви могат и да се окажат полезни за мен, а че ще ги науча – можете да не се съмнявате.

С Наталия се запознах чак в десети клас, тоест, преди малко повече от две години. Ще ви кажа само, че по това време вече бях развил своята дарба и няма да ви отегчавам с описание на живота си, пък и не виждам с какво сте заслужили да знаете какво е да си телепат.
Първото, което ми направи впечатление при редовната проверка на съзнанието ù, беше че не улових почти нищо. Значи мислите ù бяха твърде сложни и заплетени или пък профилът на съзнанието ù бе несъвместим с моя (по-късно се разбра, че причината не се крие в нито едно от двете)
За първи път в живота ми се оказа, че не мога да науча всичко за даден човек по лесния начин и се налага да карам по трудния – чрез разговори и време, страшно много време прекарано заедно.
На вас може би не ви прави впечатление – или ви прави, но сте се примирили, понеже не можете да промените нищо – че този начин е хиляди пъти по-неудобен и нерационален от телепатичния. Първият недостатък е времето, което губиш в безсмислени (в повечето случаи) разговори, вторият – че се налага да се примириш с несъзнателното или съзнателното скриване на някои отговори, които са ти нужни, третият – че в повечето случаи това което ти трябва е разположено твърде дълбоко в подсъзнанието, за да излезе наяве при обикновен разговор, а и винаги има опасност поради някаква причина да получиш отказ за по-нататъшен диалог.
Но колкото и да ми беше неудобен и неприятен този вид комуникация, се принудих да го използвам, понеже нямах друга алтернатива, а не бях свикнал да не постигам желанията си.
И след като изгубих няколко часа в безсмислени диалози, най-накрая профилът на съзнанието ù започна да се очертава:
Детско съзнание, отхвърлящо новостите и съществените промени. Тя си бе изградила образ на света и нейното място в него и умишлено не го съобразяваше с новооткритите неща и параметри на обстановката, така че той винаги си оставаше един и същ и на нея нямаше да ù се наложи да го променя и да понесе болката и сътресението от смяната му.
В психологически план това беше защитен механизъм на Егото, който бе развит до такава степен, че прехвърляше в подсъзнанието всички факти, които можеха да предизвикат фрустрации и отрицателни чувства.
Е, този механизъм бе малко излязъл от нормата, но ми беше ясно, че с течение на времето, когато промените станат твърде явни и влиянието им – твърде пряко и силно, Егото нямаше да може да ги изтласка и щеше да му се наложи да се примири с тях. Вярно, това щеше да бъде изключително травмиращо за нея и щеше да остави белези в подсъзнанието ù за цял живот, но те бяха в допустимите граници, още повече, че бях ставал свидетел и на много по-лоши отклонения от нормата с много по-ужасни последици, които не можех да предотвратя, та за това ли да се тревожа?
Нормалното ми поведение в такива ситуации е да се оттегля, като маркирам обекта в съзнанието си като не отклоняващ се от нормата.
Е да, но не се оттеглих. След няколко седмици осъзнах, че не може да е толкова просто. Имаше твърде много неизвестни и недоуточнени неща, а аз нямах достъп до съзнанието ù, което само по себе си беше странен факт. А и усещах, че има нещо в нея, което провокира по-нататъшния ми интерес. Любопитството надделя и аз продължих... по трудния начин.
Наложи се да се присъединя към групата, с която излизаше, надявайки се да имам по-дълъг контакт с личността ù, за да може всичко да стане по-бързо. Освен това непрекъснато правех опити да проникна в съзнанието ù, надявайки се, че ако стана част от образа ù за света, Егото ще престане да ме възприема като заплаха и ще ме допусне или пък че постепенно ще мога да нагодя начина си на мислене към нейния и да уеднаквим профилите си.
Нищо не стана. А това беше повече от странно, тъй като през последните две години бях практикувал и двете системи с удивителен успех и вече бях станал експерт. Но факт беше, че съзнанието ù не се поддаваше изобщо.
Трябваше да се досетя, че за блокирането на едно съзнание има три възможни причини и след като нито един от методите за преодоляване на първите две не е ефективен, логично е да проверя третата. Но там е работата, че бях я проверявал толкова пъти за щяло и за не щяло, че започнах да го възприемам като невероятна и невъзможна. Дори не ми и мина през ума да се замисля за нея и затова изгубих страшно много време. Но така е в живота – за невежеството и невниманието се плаща.
Аз плащах с време. С изгубено време.
А освен това действах изключително непредпазливо и без да планирам, понеже никога не бях попадал в ситуация, в която телепатичните ми способности са напълно излишни. Направих серия от грешки и нескопосани вмешателства във вътрешния ù мир, което автоматично настрои Егото ù против мен и то започна за ме възприема като заплаха. Резултатът не закъсня – несъзнателният отказ и игнориране се превърнаха в съзнателни. Това сложи край на сътрудничеството от нейна страна и направи положението за мен сто пъти по-трудно.
Най-логичното ми възможно поведение бе да се откажа, тъй като бе очевидно, че тази кауза е загубена – след като Егото ме бе възприело веднъж като заплаха, аз не можех да му въздействам по никакъв начин и съответно всичките ми по-нататъшни опити да проникна в съзнанието бяха обречени на провал.
Освен това целта изобщо не оправдаваше усилията – знанието, което щеше да ми донесе едно проникване нямаше да се отплати за изгубеното време и усилия, а щетите, които щях да нанеса, със сигурност щяха да надвишат оказаната помощ.
И все пак, напук на елементарната логика, аз продължих. Вече започнах да осъзнавам, че нещо повече от любопитство ме тласкаше към това. Не постигнах, разбира се, никакви успехи, освен още по-пълното отхвърляне от страна на нейното Его.
След като окончателно се отчаях, реших да премина към втория етап – събиране на информация от други източници, релативни на обекта.
С приятелите и близките ù нямаше проблем – техните съзнания бяха отворени и можех да науча всичко, което знаеха за нея. Те потвърждаваха заключенията ми като ги допълниха с описание на противоречивостта ù и изпадането ù в различни настроения. Но това беше над повърхността.
Всичко вътрешно си оставаше загадка.
Десетки пъти се отказвах и захвърлях всичко. После обаче неизбежно се връщах и подновявах безплодните си усилия. Налагаше се да съм хиляди пъти по-внимателен и да губя отчайващо много време. Излизахме с компанията ù, ходех по купони и празници. Изобщо, превърнах се в част от групата. Забелязах дори, че всички тези, които в началото бях отхвърлил като ненадеждни и със слаб потенциал, показваха удивително съответствие между вътрешна и външна форма на мислене. Или казано на по-прост език – бяха удивително честни в думите и делата си, за разлика от огромна част от хората, с които бях принуден да си имам работа.
Всъщност, в началото не можех да си обясня дори защо стоя в училище, след като можех да науча всичко което искам директно от главите на учителите и по-компетентните от тях, но реших, че така ще е по-добре докато се усъвършенствам и посвикна с новата си дарба.
Планувах дори щом навърша пълнолетие, да си взема изпитите и да ида в някой университет, но това интересно, нелогично и объркано нейно съзнание промени всичко.
Дните си минаваха, седмиците също... и месеците... След около година запознанство, всичко което бях постигнал се изчерпваше с познанията ми от първите седмици, обогатени с няколко безполезни факта от близките ù хора.
И аз нищо не можех да направя, освен да стискам юмруци и да се спуквам от яд – как можеше едно Его, една зависима, подчинена част на съзнанието да е по-силна от мен, притежаващият телепатични възможности! Но от друга страна, щом можеше да се разпорежда с действителността и да влияе на възприятията на цялото съзнание и то без самият човек да го осъзнава, нищо чудно.
И един ден, когато огорчението и яростта ми достигнаха до такива предели, че или щях да зарежа всичко и да се запилея нанякъде, или просто щях да проникна в съзнанието ù насила, та ако ще да разруша проклетото Его, всичко изведнъж се промени коренно.
Както обикновено, всички се изпращахме след училище. Аз с огорчение и болка си повтарях: „Ето, днес например ти е гадно – не е нужно да съм телепат, за да го установя – и въпреки всичко не казваш и дума. Може би действителността вече е започнала да влиза в конфликт с Егото ти, а това тепърва ще се задълбочава. Как да ти помогна? Какво да те правя, Натали? Не мога да те разбера...” и неща от този род, когато изведнъж Наталия спря и се обърна назад. Спрях и аз, смътно усетил нещо, и почаках да видя какво ще стане. Тя се оглежда малко и се ослуша внимателно. Каза, че ù се сторило, че някой я вика.
Отначало не схванах значението на този факт и се върнах към мислите си.
На следващия ден се чувствах особено гадно, тъй като осъзнах за пореден път цялото изгубено време и нулевия резултат, който бях постигнал и, воден от кой знае какви асоциации и сили, навестих приятелката на Натали.
Бях твърдо решен да ù разкрия, че съм телепат и че възнамерявам, понеже ми е дошло вече до гуша от всичко, да проникна в съзнанието на приятелката ù, ако ще това да причини смъртта и на двамата.
– ... Ама какво става днес? Какво ви става на всички? Ти ми говориш тука за някакви сигнали и гласове дето си можел да изпращаш, Наталия пък ми разправя за някакви гласове дето непрекъснато я викат и ù говорят някакви неясни глупости...
И тогава прозрението ме трясна здраво в главата. Колко сляп и глупав се бях оказал!
– Не ни обръщай внимание, нали знаеш, че сме такива. Извинявай, обаче трябва да бързам – благодаря ти супер много, ти си гениална!
Тя ме погледна неразбиращо, а аз я прегърнах силно и изхвърчах през вратата, с което вероятно я убедих окончателно, че съм напълно смахнат.
И къде точно мислех да ида? Пред вратата на Наталия осъзнах, че това което се каня да направя, е повече от малоумно. Дори и да знаех със сигурност, че има телепатични способности, кажех ли ù го в прав текст, щеше на секундата да ме обяви за напълно ненормален и Егото и веднага щеше да прекъсне случайно отпуснатата едностранна връзка. Щях да загубя и малкото, с което разполагах.
Прибрах се вкъщи и обмислих сериозно всичко. Сега вече знаех каква точно е причината за затвореността на съзнанието ù. Тя беше телепат като мен, но очевидно Егото ù беше възприело тази особеност като заплашваща статичния образ за света и съответно способна да причини огромни травми. За първи път бях съгласен с нейното Его. Ако не телепатията, то просто не знам какво друго промени тотално целия ми светоглед и отношение към хората. За кратко време научих неподозирани неща и в началото отричах всичко с цената на стотици безсънни нощи, пълни с кошмарни видения и несекващ поток от мисли, който раздираше съзнанието ми... Не ми се иска да си припомням този период отново. А просто дума да не става да позволя Наталия да мине през него.
Но тя имаше тази дарба и най-голямата грешка щеше да бъде да не я използва и осъзнае. Егото ù беше абсолютно право, че това е потенциал, развитието на който представлява сериозна заплаха за съзнанието на индивида, но никой и нищо няма право да потиска дадена дарба, било то и част от самия него.
Вече имах възможност да проникна в съзнанието ù, но първо се налагаше да неутрализирам Егото или поне да го убедя, че това което вече е позволило не представлява опасност. Тоест, налагаше се мислите, които изпращах да не се различават много от вътрешните и Егото да не ги възприеме като външни.
След като минах първия етап и съзнанието бе поне малко открехнато, останалото не представляваше проблем. Отделих по-ясните и повтарящи се мисловни маски и ги препращах с много леки и незабележими промени. Правех това в продължение на няколко седмици, докато се възприеме като нещо познато и непротиворечащо на досегашния статус.
После започнах да добавям свои мисли като съвсем предпазливо се противопоставях на Егото – никога открито и директно. Мина още много време, но то не беше загубено за мен, тъй като действително постигах нещо.
Постепенно откривах границите на Егото и действах отвъд тях. Човешкото съзнание представлява нещо неизмеримо огромно. Вие вероятно си мислите, че няколко кубични сантиметра неврони не могат да създадат кой знае каква представа, но мога да ви уверя, че когато връзките им се преплетат и започнат да действат като цяло, се получава цяла вселена, в която е много трудно да се ориентира човек. А в съзнанието на тийнейджърите всичко е стотици пъти по-сложно, тъй като тази вселена не е постоянна, а всеки миг се допълва с хиляди нови обекти, разширява се стотици пъти за по-малко от седмица, а понякога се свива до размера на точица и всичко в нея се преплита толкова много, че е трудно да разбереш каквото и да е било.
И във вселената на Наталия също се извършваха промени, но те бяха удивително бавни и засягаха само появата на нови обекти или трансформирането на стари, като имаше някаква удивителна логика и система, по която всичко се извършваше. Видях и стотиците черни дупки – реших така да ги наричам, продължавайки аналогията с космоса – в които изчезваха неудобните за Егото факти и зависимости. Не можеше да се каже, че статичността улесняваше задачата ми. Тъй като всичко бе така заплетено и толкова здраво свързано, за да променя каквото и да е било, се налагаше да приложа голяма сила. А това щеше да доведе до разрушаване на стотици, даже хиляди други връзки, които не можех дори да проследя, да не говорим за предвиждане на ефекта от премахването им.
Най-лесно щеше да бъде просто да разруша или поне обезвредя апарата на Егото за малко, но ако нещо се объркаше, щях да се изправя пред много неприятен избор – или да поема неговата функция (което щеше да ми коства непрекъснати усилия и щеше да ме направи неспособен да върша каквото и да е било друго), или да стана свидетел на побъркването на един човек, причинено от глупостта ми.
Тъй че това отпадаше като възможност. Ограничих се само с въвеждането на идеята за външна намеса, която да не изменя нищо по същество, а да е аналогична на процеса на говорене. Също така се налагаше да открия причината за отварянето на съзнанието и да се опитам да я задълбоча малко... това последното си беше чиста вреда, но нямах друг избор – трябваше да си изградя здрави основи, за да не може Егото ù да ме премахне, заедно с цялата комуникация когато тази причина изчезне.
Засилих чувството ù на безизходица и нуждата от външна помощ и отслабих преградата пред външната намеса. Действах почти изцяло с думи, асоциации и постулати. Оказа се че съзнанието ù всъщност е отворено за всякакви внушения, тъй като по повечето въпроси не си бе изградила собствено мнение.
През цялото това време тя не подозираше абсолютно нищо, както и никой от хората, които ни познаваха. Можех да изпращам мислите и да я изследвам практически отвсякъде и по всяко време, което представлява огромно предимство пред разговорната реч. За кратко време – от порядъка на няколко месеца непрекъснато въздействие – най-накрая успях да настроя съзнанието ù положително към телепатията и да освободя терена за бъдещите ни разговори.

Сега започваше най-трудната част.
Преди да пристъпя към директни разговори, се налагаше на уточня някои неща. Първо, дали да се представя? Това означаваше, че още при първия разговор щеше да се наложи да говорим за телепатията, за това от колко време аз съм телепат, за всичко негативно което съм преживял (ако питаше, нямаше да мога да излъжа) и неизбежно щях да се оплета в обяснения за това колко много ще ù помогне да разбере света и хората – нещо, което ù беше крайно безразлично – и в резултат на всичко това, да залича и малкото постигнато до този момент.
Не ми харесваше тази алтернатива и затова реших за нея да съм просто глас, който отначало няма да знае дали идва отвън или отвътре и затова ще е по-малко травмиращ за Егото ù, за да има шанс за бъде допуснат.
Второто беше да улуча удобното време – оптималното състояние на духа и тялото, или с други думи: трябваше да я хвана когато е на кеф. И третото – да намеря правилния подход, което включваше и встъпителните реплики.
След като около седмица я бях дебил като дебил, започнах да осъзнавам, че идеите ми са една от друга по-малоумни. Най-находчивото, което успях да измисля беше: „Здрасти, аз съм един ангел, който открадна джиесема на Бог. Искаш ли да си поговорим?” Колкото и кретенско да изглежда отстрани, това всъщност бе най-добрият начин да ù привлека вниманието без да я плаша.
Но проблемът бе там, че все не можех да улуча времето. И всъщност кое време бе най-подходящо да изръся тази простотия ей така? Обмислях идеята първо да ù привлека вниманието като повтарям името ù, но това най-много да я уплаши, както бе станало първия път.
Всичко, естествено, протече по съвършено различен начин от планираното от мен.
– Е, край, предавам се! По-тъпа задача никога не съм виждала! Просто няма решение!
– Има.

Изчаках няколко секунди, за да предизвикам ефекта, който очаквах. Щом усетих зараждащото се „Това пък какво беше!”, веднага продължих:
–Защо не прехвърлиш това от другата страна и не положиш целия израз? После преминаваш към граница.
– Я да видим... Да, така е!
Още около минута мълчание, през което мислите са чудовищно объркани. През цялото време следя Егото, което не само, че не ме възприема като натрапник, а напротив – за него съм част от собствените му защитни механизми за преодоляване на отрицателните емоции.
– И сама ли започнах да си говоря? Ха! Странно... Това от мен ли дойде... Ох, че се побърквам, побърквам се... Амм, ей, там ли си още?
– Къде там?
– Тук, тоест... в главата ми. Какво си ти?
– Нека кажем, че съм математикът в теб, става ли?
– Много яко.

Не мина особено гладко, но поне не беше чак толкова малоумно. Пък и Егото не ме отхвърли, което беше отлично за първи опит. Реших занапред да я следя непрекъснато – по време на контролни, когато си пишеше домашните... Хубавото беше, че нейната учителка водеше СИП-а ни по математика, тъй че знаех точно какво става в главата ù, а и до голяма степен бях заимствал някои хитрости при решаването на задачи директно от подсъзнанието ù.
Много скоро се отвориха доста сгодни случаи.
Естествено, никога не се натрапвах, а първо се уверявах, че помощта ми е желана и няма да бъде отхвърлена. Обикновено само подхвърлях идеи, преплетени със собствените ù мисли, така че дори не ме разпознаваше като външен глас, а когато все пак намесата ми беше явна, винаги се измъквах с шега от този род и никога не отричах че съм част от съзнанието ù, но не го и потвърждавах.
Един-два месеца (времето непрестанно летеше и все по-ясно осъзнавах, че ще завърша едновременно с всички останали) ми отне и този етап и накрая прецених, че можем да проведем нормален телепатичен разговор без никаква опасност за нея. А той вече би и най-смелите ми очаквания за глупостите, които може да роди моят мозък.
– Здрасти. Помниш ли ме?
– О, математикът в мен. Какво става? Напоследък не си се явявал. Означава ли това, че лудостта ми отминава?
– Ц, никакъв шанс. Напротив – задълбочава се. Работата е там, че аз не съм нито математик, нито се намирам в теб, а напротив – аз съм реална историческа личност като Хитлер, за който си мислиш в момента и, до колкото мога да преценя, съм доста реален.
– Хмм, и как те чувам толкова ясно?
– Много просто – двамата с теб сме телепати.

Пауза. Сетивата ми са изострени до краен предел, но не усещам нищо нередно в съзнанието ù.
– Ссупер. И кво правим сега?
– Ами... каквото кажеш. Можем да говорим, да си пращаме картини, глупости...
– Кой си ти?
– Явно няма да стане така както съм го наумил. Офф, добре, ще разбереш, но първо искам едно обещание.
– Какво?
– Знам, че в момента не приемаш всичко това насериозно и се шегуваш със себе си, но ще те помоля просто да се замислиш за малко какво предимство представлява телепатията и какво можеш да постигнеш. Само това искам. Мисля, че е приемливо.
– Няма проблем.
– В такъв случай можеш да излезеш, тъй като и двамата знаем че така или иначе няма да научиш по история, и да тръгнеш към центъра. Аз ще те намеря.

Учудващо, тя точно това и направи.
– Казвай ми какво виждаш, за да се ориентирам.
– ... Дърво... кола... човек...
– Малко по-конкретно.
– Добре... голямо дърво, синя кола, нисък човек...
– Много смешно. Дай сега сериозно.
– Аз ли съм несериозна? Просто ми кажи кой си. Толкова ли е трудно?
– Спокойно. Казвай сега – щом те карам да правиш така, значи това е важно.
– То всъщност аз какво ли се вживявам, като това са някакви мои измислици очевидно. Значи... на улицата покрай банката съм.... завивам по улицата при киното... я да видя кой филм дават... не няма значение, тъп е.... пресичам... отивам към часовника... Оф, колко е абсурдно всичко!
– Не е. Сега завий при чешмичката и ме чакай там. Аз ще дойда скоро.
– Както кажеш...
А, ти пък какво правиш тук?
– Ами чакам някого. А ти?
– Ами май и аз чакам някого. То е странно всъщност... Аз...
– Какво става, още ли си там?
– Да, чакам.
– Какво виждаш сега пред себе си?
– Хмм... един досадник.

– Доста лаконично определение даваш за мен.
– Какво? За какво говориш?
– Каза че съм досадник, а не помня да съм ти досаждал с нещо...
– Аз... на глас ли...?
– Я пак се вгледай в човека пред теб и отново ми кажи какво виждаш.
– Ти?!...
А, ти ли си бил...
– Виждам, че си направо потресена.
– И какво сега? Ти си телепат, аз съм телепат, това някаква шега ли е?
– На теб прилича ли ти на шега?
– Не... Не..., ох, обърках се. Давай да говорим по нормалния начин.
– Както кажеш.
– ... Ами... говори де. Какво искаш от мен?
– Искам само... всъщност вече не зная.
– Амии кой, аз ли да знам?
– Добре де, виж, още не мога да ти кажа какво искам. За всичко си има време. Нека сега поговорим. Не ти ли е интересно какво можеш да правиш с тази дарба, която имаш?
– Не особено.
– Да, отново се тресеш от вълнение...
– Ами извинявай, но не виждам голяма полза от това.
– Добре, сега ще направим една сделка. Ще ти я кажа, а ти кажи дали си съгласна.
– Ти нещо много сделки взе да правиш... Добре де, казвай.
– Дай ми една седмица, за да те убедя в ползата от телепатия. Не успея ли за този срок, можеш да постъпиш както считаш за добре. Ще те оставя намира. Става ли?
– Да, приемливо е. И предполагам, предишната уговорка отпада...
– Да.
– И накрая ще ми кажеш какво точно искаш, нали?
– Да.
– Добре, разбрахме се. А сега трябва да вървя, защото ще уча по история.
– Чао... и няма смисъл да ме лъжеш.
– Чао... щом продължавам толкова дълго време, значи има смисъл.
– Котките и жените никога не падат по гръб.

Понеделник.
– Офф, гадната география... Ще ме изпита, просто си го знам...
– О, това да ти е проблема. Стани по желание.
– Ти луд ли си?
– Спокойно, имай ми доверие.
– Хмм... Всъщност, какво пък, така и така сигурно ще каже моя номер.

– Госпожо, може ли да ме изпитате?
– Разбира се... Характеризирай ми подпочвените води.
– Браво бе! Знаех си – сега точно това не го знам! Какво ще правя?
Спокойно. Съсредоточи се върху нея. Започни с общи работи, като споменаваш по една насочваща дума – да кажем, първо кажи, че към тях се причисляват минералните... И се опитай да чуеш внимателно какво предизвикват думите ти в съзнанието ù. Тя със сигурност в момента прехвърля в ума си верния отговор и то не само верния като цяло, а верния и изчерпателен според нея. Въпросът е да съумееш да го откриеш и възпроизведеш. Има и определени хитрости, които можеш да приложиш върху съзнанието ù, така че каквито и глупости да ù наговориш, тя да ги приеме. Виж как... сега ще ти покажа...
– ... Отлично. Наталия... ама не, няма какво сега... Така е, който си учи, изкарва... Ето вижте колко добре си е научила... Така... искам да видя сега още един...

– Офф, нещо ми стана тъпо.
– О, това ми е любимото. Интересно ли ти е какво се върти в главите на съучениците ти?
– Че те за какво си мислят толкова...
– Ще се учудиш просто. Ако си си мислела, че ти си странна или пък че се вълнуваш само от глупости, само почакай да разбереш те какви ги оплитат в мислите си... Ето така... сега се отпусни и не мисли за нищо...
– Ха, ха, е това пък от него точно не го очаквах!... Ами тя, тя по принцип изглежда толкова незабележима, а то каква била работата... Ей, тоя е по-луд отколкото предполагах! Ха, ха, ха, прав си, даже започна да ми става весело...


Вторник.
– Офф, как не ми се учи по тъпата химия!
– Хммм, искаш ли да ти стане даже интересно?
– Е това вече не го вярвам! Как?
– Кой от вашия клас учи най-много и разбира от химия?
– Ми май никой. Е, има един двама...
– ... А не знам дали го осъзнаваш, но и самата учителка в момента учи. Ще видиш за какво става въпрос, само че това ще е малко по-трудно. Първо ще ти трябва подготовка. Значи, ето какво трябва да направиш...

„ ...а пък хетерогенната катализа е това... ХОМОГЕННА – КАТАЛИЗАТОРЪТ Е В СЪЩОТО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ ИЛИ ЕДНА СТЕПЕН ПО-ВИСОКО; ХЕТЕРОГЕННА – ДВЕ СТЕПЕНИ.”
– Това пък какво трябва да означава?
– Виж сега, дори не се налага да го помниш. Ето така: прехвърляш тези импулси и връзки, става нещо като копиране и се прехвърля директно в подсъзнанието ти. Освен това, той със сигурност ще си го припомни докато те изпитва госпожата, а по този начин вече си създала някаква връзка и каквото знае той, знаеш го и ти.
– Супер яко!
– А виж сега госпожата как учи:
„Така, това ще им го обясня по-добре... Това се разбира направо... Мм, за активните центрове трябва да доуточня. Ето тези задачи са хубави... Не, тази няма да се получи... да не би да са сгрешили... Това условие ще го махна... Дали ще се досетят за излишъка – естествено, ще трябва да се отчете че процесът е хетерогенен... това, разбира се, е точно активиращата енергия...”
– Геее, ами какви са тези формули и неясни образи, нищо не разбирам.
– Виждаш ли как в резултат на опита и непрекъснатото повтаряне в подсъзнанието ù са се изградили такива съкратени и рационални съждения – така ги наричам. Ето с такива работя аз, като ги взимам наготово. Днес ще се убедиш колко полезно може да бъде това.
...
– Леле, прав си. Имам чувството, че нищо не бях учила, а имам шест и госпожата даже ме похвали.
– Видя ли.

– Ох, как ми се ще да постоя още малко, но господинът ще ми пише отсъствие.
– Искаш ли самият той да закъснее?
– Как ще стане това?
– Ами например да се забави докато търси дневника...
– Е да, ама биоложката вече го остави в учителската.
– Понякога хората са склонни да не забележат дори и това, което е точно пред очите им. Това е малко по-трудно обаче. Трябва първо да....
...
– Това аз ли го направих! Не мога да повярвам!
– Още нищо не си видяла.

Сряда.
– Какво правиш?
– Ами седя тука и гледам някакъв филм.
– Хмм, май много-много не го следиш, а?
– Не. Виж, малко ми е гадно сега. Ще ме оставиш ли...
– Пет минути. Дай ми пет минути само и ще видиш как ще ти мине.
– Е, добре. Пет може.
– Обаче прави точно каквото ти казвам.
– Става.
– Така, първо се отпусни и не мисли за нищо. После си спомни някой път когато ти е било приятно и весело и....
...
– Получавам ли още пет?
– Че и десет даже.
– А сега ще ти покажа как да си направиш shortcut към това чувство и как да го усилваш...
– Може ли.
– И още как. Много неща може, стига да знаеш как...

– Ох, тъпо ми е в училище! Не ми се стои повече. Разкарва ми се.
– Ами да се разходим тогава.
– Да бе, ами отсъствията?
– Че защо трябва да ти пишат отсъствия?
– Е, сега ако кажеш, че и това...
– Но този път няма да можеш да се справиш сама. От теб искам само да се разбереш със съучениците ти, става ли?
– Може, но... Нещо не ми се ще...
– Е, нали сама каза, че не ти се стои?
– Да, но въпреки всичко...
– ...ти се струва неправилно и не можеш. Спокойно. Ще ти мине бързо.
– Та, колко човека сте във вашия клас?
– 26.
– Колко недосетливи са учителите днес. Те ще бъдат твърдо убедени когато пишат отсъствията, че сте само 25.

Четвъртък.
– ...Ми че то аз няма смисъл да уча тогава...
– Радвам се, че най-после го осъзна. Не, има смисъл, но просто е много по-лесно.
– Ми какво ще правя по цял ден?
– О, има какво да се прави...
...
– Впрочем, ти завърши онази картина, нали?
– Да, вече четвърта година се влачеше, но успях да я завърша.
– Браво! Много е хубава.
– Да бе, стига сега.
– Казвам каквото мисля. Никой не може да те излъже по мисловен път.
– А ти откъде знаеш впрочем? Никога не съм ти я показвала.
– Ти не си ми я показвала, но тя от доста време стои в съзнанието ти.
– И ти я видя?!...
– Ммм, виждам, че се интересуваш от рисуване. Аз не разбирам много, но мисля, че като при писането, в една картина най-важни са чувствата и гледната точка, нали?
– Нещо такова.
– Но ти можеш да виждаш нещата само от една гледна точка и един предмет представяш само водейки се по отражението му в собственото си съзнание.
– Е, да, естествено.
– Ами ако ти кажа, че можеш да разбереш как друг човек би го видял? Дори много хора едновременно? Или как например един художник вижда идеята в главата си?
– Няма да се учудя.
– Напротив.
...

– Здрасти. Какво става?
– Ами нищо, говорим си тук... Имам чувството, че тази тук ме лъже много гадно.
– Как беше по биология контролната? ... Да, лъже те. Виждаш ли какво всъщност мисли... ето така... Опитва се да убеди и себе си обаче, може би не го съзнава.
– Ми как може – супер гадна.
– Айде сега и ти – ама на последните имаш само шестици, нали? – намеси се въпросната госпожица.
– И аз не знам как става... Дали се досеща?
Едва ли... на повечето хора им е твърде бедно въображението да си представят такова нещо. По-скоро те мисли за зубърка. Можеш да провериш ако искаш. Намекни нещо от този род и проследи мислите.
– Ти как си? Нещо ново? ... Не мисля, че искам да разбера.
– Не, все едно и също... Да, знам много добре какво имаш предвид... Ами, аз трябва да бързам, че онзи по английски е същинска хала ако закъснееш.
Този час може ли да не говорим, защото ще ме изпитват и трябва да се съсредоточа?... Добре, чао.
– Ще се видим... Разбира се. Успех!
– Благодаря.


Петък.
– ...Какво става – погледна ли някой съученик или случаен човек, веднага разбирам какво си мисли?
– Съзнанието ти започва да привиква.
– Е, да, но установих, че половината от хората, с които се познаваме, са пълни кретени и някои ме мразят или ми завиждат. Нима има за какво?
– Това е неизбежно. В повечето случаи дори самите те не го осъзнават. Ти понякога чуваш и мислите в подсъзнанието.
– Не искам повече да правя така! Гадно е. Пък и понякога, когато всички млъкнат, чувам десетки гласове. Да знаеш само какво е мнението на повечето за класната ни – а казват, че била точна... Направо класът ни бъка от лицемери!
– Е, ще трябва да се научиш да го контролираш. В началото няма да можеш да филтрираш гласовете изобщо, по-късно също няма да можеш да ги премахнеш напълно, но ще се научиш как да ги потискаш и да се „вслушваш” в мислите на определен човек.
– Колко време ще отнеме това?
– Зависи. При мен около година...
– Нее, няма кой да чака толкова.
– Добре, тогава за улеснение ще се свържеш с моето съзнание... и аз ще избягвам да мисля твърде често, за да не ти преча… хаха.
– Ааа... как ще стане това?
– Ти само прочисти съзнанието си и не мисли за нищо. Другото аз ще го направя.
...
– Така, сега ще се наложи да „видиш” за момент цялото ми съзнание; не се стряскай, само си мисли за нещо, което си спомняш много отчетливо и ти е направило силно впечатление... то ще ти служи за опора. И за нищо на света не се съсредоточавай върху нищо!
– Не разбирам...
– Ще разбереш. Три, две, едно... сега!
...
– Божичко! Господи! Какво беше това! Това...това... твоето съзнание ли е? Та всичко в него се изменя всяка секунда... не мога дори... дори да проумея цялостно...
– Е, така е в съзнанието на телепатите... предполагам де, поне в моето е така – може би си зависи и от човека. Но виж, на мен едновременно съзнанието и подсъзнанието ми са в постоянна връзка с всички останали хора и се получава нещо като интернет, но само аз тегля... Не знам дали ме разбираш... Нещо непрекъснато се даунлоудва – и в съзнанието, и в подсъзнанието. Тоест, непрекъснато осъзнавам неща, както съзнателно, така и без да подозирам. Изграждам си много по-ясен образ на света по този начин...
– Не съм сигурна, че разбирам много добре... но защо всичко е така неустойчиво и непрекъснато се променя? Та то... дори не знам как се справяш с всичко това...
– Не знам. Предполагам светът е такъв – в постоянно движение. Макар и всичко да изглежда непоколебимо, стабилно и еднообразно, всъщност под повърхността цари вечно движение, непрекъснати промени и то цялостни... Така е с еволюцията... А за справянето – с всичко се свиква.
– Аз не мисля, че ще мога да свикна с това...
– Спокойно, вече няма да го виждаш ако не искаш. Виждаш ли тази малка точица тук? Това е връзката с мен. Тя ще си стои постоянно и ще поддържа връзката на съзнанията ни, така че няма да ти се налага да правиш нищо. Няма да пречи на останалите ти телепатични връзки, но докато стои, всичко непотребно за съзнанието ти ще се прехвърля на моето и няма да ти пречи... Ако искаш да ме питаш нещо, само се съсредоточи върху нея и задай въпроса си. Така няма да се налага и да съм наоколо, а можем да говорим по всяко време.
– Супер.


Събота.
– Тези последни два дни мисля да отделя, за да ти разясня някои неща относно телепатията... Първо, вероятно си забелязала, че отношенията ти с твоите познати и приятели се изменят коренно когато ти чуваш мисли, често пъти скрити и за самите тях.
– Да, гадно е.
– Налага се непрекъснато да правиш компромиси и да не им се сърдиш. Не забравяй, че ако можеха да чуват мислите ти, и те нямаше да са кой знае колко доволни. Просто така сме устроени, ние хората... Освен това трябва да направиш компромис и с чувството си за лична информация, просто нямаш друг избор... Но от друга страна това е добре, защото ако ги уважаваш, и ти ще им казваш винаги истината, за да стане равностойно общуването... въпреки че трябва да си наясно, че то никога няма да е напълно равностойно ако те също не са телепати, тъй като ти няма как да знаеш какво се случва в подсъзнанието ти, докато тяхното ще става все по-прозрачно за теб...
...
– Уау!
– Това беше теоретичната част. Малко е скучна, знам. Но сега ще се събудиш. Идва време да разбереш какво всъщност представлява светът и в частност обществото... Сега, повечето неща няма да разбереш – и аз още не схващам всичко, особено някои по-сложни причинно-следствени връзки, които ми се струват не нелогични, ами направо абсурдни – но постепенно ще се научиш да се съобразяваш с тях...


Неделя вечерта.
– Е, как ти харесва телепатията?
– Всичко това е... не знам как да го кажа... твърде много. Струва ми се твърде сложно и не мисля, че ще мога да продължа...
– Отказваш се?
– Отказвам се.
– Но... но как? Не ти ли беше интересно... не... не те ли заинтересува поне малко...
– Виж, чувствам, че не е за мен...
– Защо, не осъзнаваш ли, че по този начин ще пораснеш сто пъти по-бързо и ще видиш най-после истинския свят... Нали помниш когато веднъж ми каза, че си се чудила дали хората всъщност мислят, или са просто зомбита...
– Не искам.
– Защо... та това е направо мечтата... мечтата на всеки... да разбере...
– Това е твоята мечта. Аз не съм като теб! Защо не се опиташ да разбереш ТОВА най-после?
– Не разбирам.
– Много е просто... Не желая нещата да се променят. Казвала съм ти го хиляди пъти. Искам всичко да си остане така.
– ... Но... това... тогава всичко е грешно! Анализът ми е неверен. Няма никакви глупости с Егото, отблъскването и другите щуротии. През цялото време ти си го съзнавала... А аз...
– А ти в момента съжаляваш за изгубеното си време... Ясен си ми.
– Не... виж, вярно, е... предполагам някаква част от мен... но всъщност не това е за което съжалявам.
– А за какво тогава? Човече, знаеш толкова много неща, а не осъзнаваш елементарни работи... Кажи ми най-после какво искаш от мен?
– Виж, в началото исках само... да разбера повече. Пред мен стоеше неразрешима загадка, нещо отвъд въображението ми... нещо, което не бях срещал дотогава. И с всеки изминал ден ставаше все по-интересно и учудващо. А мен много малко неща могат да ме учудят по принцип и бях започнал леко да изгубвам интерес към обикновените хора, защото си мислех, че знам всичко за тях... Мислех си, че знам всичко и за теб, но това беше парадокс – защо тогава интересът ми не изчезна, а напротив, се засили? А после...после осъзнах, че нямам друг избор... че не зависи от мен... Разбрах, че и ти си телепат и си помислих...че... и бях длъжен да помогна... да развиеш... Защото си мислех, че Егото ти, че нещо в теб те спира, а това е лошо, понеже все едно те лишава от част от теб.
– Глупости. Всичко това са пълни глупости. Удивително е как при теб – който ме съветваш аз да съм честна – разликата между това какво съзнаваш и какво действително става в главата ти... подсъзнание ли, там как го наричаш... е толкова ужасно голяма. Ти се самоубеждаваш в нещо, което е пълна глупост, докато всъщност знаеш през цялото време отлично истинската причина за интереса ти. Просто не искаш да признаеш пред себе си, защото те е страх или защото си неуверен, кой знае. Няма значение. Кажи ми, никога ли през всичкото това време... колко, две години ли има вече, не помисли, че на мен може и да не ми е приятно някой да ме анализира. Кажи ми, кой ти дава право да се бъркаш в живота и съзнанието ми... Правил си неща... Как си могъл?
– Права си. Страшно си права и то за всичко... Но просто не съм го осъзнавал... всичко съм правил с добри намерения. Виж – всичко е записано в съзнанието ми... Сгреших в преценката си... повярвах на наука, която няма реални познания върху човешката психика, тъй като никой от създателите ù не е разбирал какво всъщност става... Но всичко изглеждаше толкова логично... Явно човешката психика просто е алогична и не може да се обхване в рамките на законите...
– Разбирам те. Знам за добрите ти намерения и всичко останало. Но, разбери, причината е в мен – просто аз не искам нищо да се променя, а изборът си е мой, а не твой. Не можеш да му повлияеш. И май не аз не съм готовата, а ти – тъй като все още се колебаеш и май не си наясно какво всъщност искаш. Или поне не го съзнаваш. Просто сме твърде различни. Ти сам каза за статичното съзнание и другите глупости там... Не всичко, което си открил за мен е грешно; онези хора явно са си разбирали от работата.... Откажи се... Просто се откажи. Не зависи от теб.
– Не мога... Аз просто... Не мога.
– Съжалявам тогава.
– И аз... И аз.


И това беше. След няколко дни Наталия ме помоли да изключа връзката между двете ни съзнания и оттогава не е предавала. Съзнанието ù е затворено, а статичността му – възвърната. Аз все още мога да прониквам там понякога, тъй като очевидно цялата тази история с Егото е пълна щуротия и не това ме е спирало, а самата ù нагласа. Тоест, светогледът определя широтата на съзнанието.
Ден след ден виждам как тя пропилява дарбата си и как непрестанно губи време...
Време, през което иначе може да опознава света. Време, през което може да научава нови неща и да развива заложбите си. Време, през което може да обича...

Какво да те правя, Натали? Не мога да те разбера...
А искам. Толкова много искам!

Няма коментари:

Публикуване на коментар