Паразит

– Хей, приятел... Да, ти – моля те, почакай малко! Не съм побъркан или някой отчаян наркоман... Ха, ха, странно начало на разговор, нали... но съзнавам, че може би това изглежда малко необичайно отстрани, а това което предстои да чуеш няма да е по-нормално... Нали имаш малко време? Имаш, разбира се... Няма да ти досаждам, само ще те помоля да ме изслушаш, става ли?... Ще бъда кратък:
Аз съм паразит. Нямам собствени чувства – никога не съм имал. Нямам желания. Нямам копнежи. Нямам свой живот, а живея този на другите. Смея се или плача когато на тях им е весело или тъжно; ако те са изгубили любимия човек, и моето сърце е разбито; аз страдам когато тях ги боли... Странно, а? И още как...
Всъщност за това си има медицинско понятие – нарича се емпатия... когато можеш да улавяш емоциите на другите. Просто при мен явно е твърде силно и, знам ли как, се е получило така, че външните емоции напълно потискат моите...
Само колко наивен бях в началото... Мислех си... ха, ха... с цялата си глупост си мислех, че този дар ми е даден за добро... да върша добро, да помагам на хората... да ги успокоя, че някой ги разбира, че чувства това, което и те и... че ще мога да променя нещо... Нали знанието било сила... ама май-май не е точно така. Знанието ми донесе само болка и страдание. Знанието... Знанието ме направи това, което съм сега... Нищожество, най-презряното същество, което никой вече не желае да погледне... Паразит, хранещ се с човешките емоции, но неспособен да си заплати за тази храна... Един ден, скоро, ще си платя за всичко обаче...
А всичко беше толкова хубаво в началото! Когато всички около мен бяха щастливи и безгрижни и аз чувствах тяхната радост десетки, стотици пъти усилена в гърдите си... Колко беше хубаво да не мога да се ядосвам, да не страдам дори когато би трябвало... да съпреживявам всичко и по този начин да разбирам отлично другите хора. Всички ми бяха приятели и с всички се разбирахме добре... Съучениците и познатите ми сами идваха и споделяха всичко с мен, знаейки, че ще ги разбера отлично. И аз можех да споделя чувствата и проблемите си... ако имах такива, но работата беше там, че аз нямах. Нито собствени чувства, нито собствени проблеми, нито собствен живот. Но на тази възраст кой ли пък имаше...
Колкото повече пораствах обаче, с всяка изминала година чувствата се променяха. Безгрижната радост все повече се отдръпваше от душата ми и отстъпваше място на прокрадващите се грижи и проблеми – някои от които далеч не толкова маловажни, колкото се очаква при малки деца... Отново играех ролята на изповедник, но този път с цената на много страдания и депресии. А и някои предпочитаха сами да си решават (или не) проблемите и още оттогава не желаеха външни хора да им се бъркат.
Този начин на живот ми харесваше и ме устройваше: родителите ми – спокойни хора – ми осигуряваха уюта и вътрешния мир вкъщи (те рядко се ядосваха един на друг и още по-рядко се караха), а винаги се намираше по някой съученик, който да е безумно и безсмислено щастлив, че са му купили нов телефон или пък някое момиче му е смигнало, така че и в училище ми беше приятно и весело. Сутрин или следобед учех (в зависимост от смяната), а останалото време прекарвах с една шумна и весела компанийка, в която винаги ми беше особено приятно. Не помня да съм си давал много зор или пък да съм тъжал дълго за нещо. Всъщност, не помня изобщо някога да съм искал нещо, което беше добре дошло за родителите ми. Всичко беше тихо, красиво и приятно. В душата ми грееше топлото лятно слънце, което огрява всяка безгрижна детска душа.
Но отвъд хоризонта се задаваха градоносни облаци...
И първата буря в живота ми се разрази с пълна сила в осми клас. В гимназията никой не ме познаваше и никой не знаеше какъв съм. Съответно и никой не ми се доверяваше и не споделяше нищо. А през това време аз се усъвършенствах все повече в анализирането на хората и откриването на проблемите им за изключително кратко време. Но там е работата, че никой не изявяваше особено голямо желание да го анализират, а още по-малко пък да му сочат проблемите.
„Къв си па ти уе?!”, „Кво ти влиза на теб па в работата!?” , „Я стани са мани!” бяха най-честите отговори, които получавах в замяна на помощта си. Съучениците ми страняха от мен и ме смятаха за откачалка. Присмиваха се на искреността ми и на желанието ми за помощ – чувството им за накърнена чест изискваше да си отмъстят чрез жестокост.
А приятелите... ако може да се каже, че изобщо имах такива – те как реагираха: „Няма смисъл да се опитваш да помагаш на другите, това си е тяхна работа”, „Само ти ще си патиш от това”, „Живей си своя живот и остави другите да си живеят техните, така е най-добре”... Така щеше да бъде най-добре ако имах свой живот. Но аз нямах. И затова продължих...
Почти нямаше никой от познатите ми, който да не е затрупан до шия в проблеми. Всеки ден имаше над десетина човека, които да са дълбоко отчаяни и към петдесетина на които им е гадно за нещо. И всички тези емоции, естествено, се прехвърляха директно на мен. Имаше и радост и спокойствие, разбира се, но отрицателните емоции винаги са по-силни и дори едно от тях разваляше десет положителни, които получавах. Да не говорим пък ако отрицателните бяха повече или, не дай си боже, наистина сериозни!
След време осъзнах с болка, че ако исках да бъда щастлив, то трябваше всички около мен да бъдат щастливи, а това беше невъзможно. Но нали всеки се стреми към щастие – нямах друг избор освен да се опитам да правя винаги така, че на другите да им е добре, за да ми бъде добре и на мен...
А това все повече ги отблъскваше.

Втората буря се разрази в десети клас. Тогава осъзнах своите проблеми, за които бях останал сляп в опитите си да оправя чуждите.
Нямах мечти и желания. Нямах собствени чувства. Какво щеше да стане с мен? Щеше ли да продължава така – нима това беше живот? Изведнъж разбрах колко самотен съм всъщност – не бях обичал, не бях имал истински приятели – просто не можех... не можех да изпитвам свои собствени чувства. Нима можех да живея така? Като животно...
Тогава реших да се взема в ръце и да се опитам да стоя настрана. Имаха си проблеми – както и да е, не беше моя работа, пък и без това нищо не можех да направя. Какъв е смисълът да помагаш на някого, който не търси твоята помощ? Никакъв. И реших да се опитам да живея живота си.
Стараех се да имам досег с хората колкото е възможно по-малко – така можех поне отчасти да заглуша чуждите емоции. През зимната ваканция осъзнах, че способността ми да чувствам е по-слабо развита даже от тази на малките деца. Любовта и привързаността, които бях изпитвал досега бяха по задължение, а по-късно и защото съзнавах, че така трябва. Не бях обръщал внимание нито на поведението си, нито на облеклото или външността си. Не бях постигнал нищо в своя живот и трябваше да променя това...
Но след време открих, че няма как да го сторя само за себе си. Работата беше там, че през всичките тези години си бях създал много пренебрежително и негативно отношение към собствената личност, оставяйки я винаги на заден план и считайки, че не заслужавам нищо. Единственият начин да поправя това отношение беше да се влюбя, тоест, да го направя заради някой друг.
И тогава се почна една каша...
Три пъти се влюбвах от съжаление – чувствах проблемите им и се опитвах чрез любовта си да им помогна да се справят с тях. Каква любов? Те дори не ме привличаха. Не можех да изпитвам и такова чувство дори... Както и да е – всичките пъти резултатът беше еднакъв – катастрофа. Всичко се съсипваше и накрая вместо да им помогна, им навреждах страшно много. Скъсвахме и по-късно ги избягвах умишлено, за да не причиня повече вреда, след като не можех да помогна.
Няколко пъти се влюбвах, поддавайки се на чуждите чувства. Но момичетата обичат по друг начин, особено ако са още в началото на пубертета и са супер повърхностни и хаотични. А и нима можеше едно увлечение – защото именно такива са всичките „големи любови” на момиченцата (такива са до десети клас, а повечето си остават и до края на животите си) – да поддържа едновременно две души? Не можеше. Резултатите отново бяха същите – разочарование и за двете страни. Не исках да се отказвам, но упорството ми само влошаваше нещата...
Не ме устройваше обичта чрез чувствата на момиче. Мисълта да изпитвам такова нещо беше доста странна и предателска за мен. Та аз момче ли бях или момиче в края на краищата! Но нима имах друг избор. За да се прехвърлят към мен чувствата на момче трябваше да.... Ужас! Отврат! Никога.
Цяла година се мъчих и мислих, и размислях, и опитвах различни неща и накрая разбрах простата истина – единствения начин да обичам както е редно беше... да обичам чрез някого... или казано по-грубо, да намеря двама, които се обичат и да се вместя и аз там, обичайки момичето чрез чувствата на момчето.
Това беше повече от отвратително и на мен ми се повръщаше само като си помислех за този единствен вариант, който ми оставаше. Нямаше да постъпя толкова подло и низко и... дори не ми стигаха думите да го опиша. Реших, че е по-добре да не чувствам никога любов, отколкото да се задоволя с чувство от втора ръка – ако изобщо можеше да се каже такова нещо за любовта.
А имаше и други начини да задоволя нуждите на тялото си. При това доста...
Да не вземеш сега да се отвратиш от мен. Ти ако отсега се отвратиш, не знам после какво ще ти се прииска да направиш... Бе, лесно ви е на вас... А и все едно не обичат така почти всички гимназисти, пък и по-големи...
Но при мен беше по-лошо – нямах нито любов, нито истинска нежност (само лицемерни ласки), нито дори чиста страст или влечение. Всичко се превърна в ужасяващ навик, в задължение... Беше отвратително, а аз не знаех аз ли използвам тях, или те мен, или просто всичко е толкова отвратително, че всички губим от него... Отказах се и от това, още по-отвратен от себе си.
Месеците си течаха, а аз ставах все по-самотен, все по-изолиран... но не можех дори да се затворя в черупката си, понеже чувствата непрекъснато нахлуваха отвън... Чуждите чувства. Загубих желание и да помагам вече – какъв смисъл можех да видя в това, след като бях се провалял толкова пъти? Опитах да пиша – тоест да изкарам емоциите на лист и да се освободя от тях, но нищо не се получи – те просто бяха твърде много!
Мина една година.
Сърцето ми се късаше всеки ден. Никой не ме разбираше, никой не можеше да ме разбере, как тогава да искам от някого да ме обича? А вече ми беше писнало от женската обич – тя беше несъвместима с моето съзнание, с моя характер, със същността ми. Около мен беше пълно с влюбени двойки – е, някои бяха лицемери и измамници, но като цяло в душата ми бликаше на вълни чиста любов на честни сърца. Тя беше навсякъде – по улиците, в училище; преследваше ме където и да отидех.
Исках и аз да обичам!
А не можех. Не можех самостоятелно...

В началото не осъзнавах какво върша. Може би умишлено се заблуждавах, може би наистина всичко това правеше тялото ми, в което все още бяха останали някакви желания и нужди. Когато най-после осъзнах какво правя, вече беше късно да се спирам – бях стигнал твърде далеч. Търсех момиче, което да ми харесва, но без да знам какво всъщност значи това. Не знаех какво ми харесва, не знаех как да намеря някого, когото да искам да обичам. Скоро реших, че това няма никакво значение, защото и без това няма аз да съм този който изпитва чувствата – аз щях само да им бъда проводник. „Проводник с голямо съпротивление” – мислех си с болка. Именно това съпротивление – тази остатъчна сила на чувството щеше да изпълва душата ми и щеше за мен да бъде единствената любов на която съм способен.
Започнах да търся двойка, чиито чувства бяха възможно най-силни и честни. Такава любов исках... част от такава любов исках... ми беше необходима. И скоро намерих това, което търсех.
В началото само се навъртах около тях. Можех да поемам чувствата дори от една-две пейки разстояние. Момичето ми допадаше. Не знаех дали е харесване или симпатия, или просто си бях казал, че трябва да ми хареса. А после, вероятно под влияние на чуждите чувства, наистина започна да ме привлича. Двамата се обичаха силно и честно. Тя беше малко срамежлива, но той с настойчивостта си уравновесяваше отношенията им. Той беше внимателен и нежен... аз изпитвах безкрайна нежност към това крехко същество... към меките ù устни, към нежната ù кожа... към усмивката ù, която ме изпълваше с щастие. Тя отвръщаше на ласките и целувките му искрено, с цялото си сърце, макар и да не беше готова още да обича. Не знаеше точно какво чувства – може би беше просто силна привързаност и страх да не го разочарова, може би смесица от желание за защита, някакъв майчин инстинкт, защото смътно усещаше, че любовта ù му е необходима... ми е необходима... и без нея той ще страда.
Аз страдах. Чувството на момчето укрепваше и се доразвиваше у мен, но за разлика от него, аз не можех непрекъснато да съм до нея. Гледах отстрани. Постепенно осъзнавах, че тази пасивна роля не ми допада. Прекарах много безсънни нощи в мислене какво да направя... И реших. Дори не се смутих от безчестието на подобна постъпка – вече бях затънал до уши в подлост и безчестие и това не ми правеше никакво впечатление.
Сприятелих се с момчето. Отне ми месеци, но това нямаше никакво значение и когато станахме приятели, подхвърлих идеята да се виждаме четиримата (аз, той и двете ни приятелки) и да излизаме някъде, понеже и без това нямаше с кого да се излиза онези дни – все едно че днес има де.
Съгласи се. През това време си бях намерил някаква – не ù помня и името дори – която ме харесваше и беше твърде срамежлива (за да мога да изолирам слабите ù чувства и те да не пречат на другите, които искам да изпитвам). Започнахме да се срещаме в някакво затънтено кафе. Не помня и за какво си говорехме... та за какво толкова могат да си говорят четирима почти непознати? – е, все пак винаги намирахме някакви общи теми, но това минаваше покрай мен без да остави особен отпечатък. Бях се съсредоточил в друго – да попивам без остатък нежността и чувствата, които той излъчваше. Обичах чрез него. Първата си истинска любов делях с непознат.
Исках да го мразя. Исках да обичам нея и да ги разделя. Ужасно, знам. И подло, и безчестно. Но не можех нито да мразя, нито да обичам. Той ми трябваше, трябваше ми и тя. Сегашното положение не можеше да се промени, не трябваше да се променя. И дните си минаваха...
Постепенно моето „гадже” започна смътно да подозира каква е работата – вълни на болка и нещастие се смесиха с привързаността ù. Не можех да се занимавам с нея сега и екранирах и потиснах всичко. Момичето и момчето имаха някакъв проблем помежду си, но не можех да определя какъв. Усещах нещо недоизказано, нещо скрито от нейна страна. Той пък беше поохладнял. Не разбирах какво става. Любовта им малко по малко отслабваше, а аз нямаше какво да направя. Наблюдавах с болка как любовта, изпълваща сърцето ми намалява... и намалява... на път е да изчезне. Той... аз бях все така нежен... но нещо се губеше, нещо не беше наред.
Той криеше нещо... аз криех нещо, но имаше някакво несъответствие, нещо пречеше да изпитвам всичко, да узная...
– Ти не ме обичаш! – писна един ден моята изгора.
– Мила, защо си мислиш така? Не е вярно, обичам те... по свой начин, просто още се страхувам – трябваше да дам някакво обяснение защо не я поглеждам, а по-умно не ми се мислеше.
– Да бе, ама все се пулиш в оная. Казах ти да не излизаме с онези двамата... а ти... Защо държиш непременно да се влачим с тях?
– Ами опитвам се да внеса някакво разнообразие – усетих някаква ярост, чиито източник не можех да определя.
– Защо тогава не ме гледаш както гледаш нея тогава! – тя почти изкряска последните думи и трясна силно вратата.
Нещо ставаше, а аз не разбирах какво. Тя се чувстваше обидена, наранена и предадена, но въпреки всичко продължаваше да излиза с мен и с тях двамата. Неговите чувства, за мое щастие, повишиха силата си и като че ли малко се измениха – може би се бе преборил с проблемите си. Любимата му... любимата ми също се намираше в някакво особено състояние на покой, в което всеки се намира след вземането на някакво трудно, но правилно според него решение.
И една събота, докато пиех кафето, истината ме прониза. Той галеше по ръката любимата си, но гледаше стоящата до мен!
Главата ми щеше да се пръсне. Не трябваше да става така. Не трябваше! Как бе станало, как без да го забележа? Върнах се назад. Вероятно той е започнал да изпитва нещо към моето „гадже”, но го е потискал... защо? Имали са някакви проблеми... може би тя му е отказала нещо... не е била готова... не знаех, нищо не знаех... но защо не го бях почувствал, защо? Нещо ми пречеше тогава... ами да – нали аз поемах и нейните чувства, но ги презирах и потисках... получило се е някакво екраниране. Затова не съм усетил. И какво следваше?
Трябваше двете двойки да престанем да се виждаме. Но защо никой не беше го предприел по-рано? Той... ясно, беше му изгодно... моята... в началото не е имала куража, а после... после кой знае, може и тя да е лапнала по него... а другата... онази която той... аз обичах – причината за всичко? Тя защо не е прекъснала тези опасни срещи. Може би не е могла...
Но причината беше друга, както скоро можах да разбера от самата нея:
– Не знам защо идвам при теб, може би нещо инстинктивно ме кара да ти имам доверие. Нещо се случва с Марин. Той изстива постепенно към мен... сигурно си видял как гледа онази... не се обиждай... А и с мен нещо става... Някакви чувства... в душата ми... нови, различни... отникъде. Изведнъж те... аз започнах да те...
Господи! Каква каша! Каква ужасна, скапана каша успях да забъркам! Бях изиграл ролята на разпределител. Чувствата, които потисках... онези на „моята” се бяха предали на другата и обратно... но как бе станало това? Не знаех. А той – онзи, който исках да мразя – бе получил някак отражението на нейните чувства, насочено към „гаджето” ми. И беше станало едно объркване...
И какво стана? Ами как какво – логичното в такива ситуации. Не беше нито за първи, нито за последен път – той избяга с приятелката на приятеля си, а аз оставах за неговото гадже. Нормално.
И ето че се сбъдна това, което исках – той си замина и дори избави един товар от гърба ми, но... това беше най-лошото, което можеше да ми направи. Защото без него, аз не можех да я обичам.
– ...Лъжеш! Не е вярно!
– Боя се, че е вярно. Направих всичко това, всички тези подлости само защото исках да обичам... теб... а можех само чрез него...
– Аз... аз... не, не мога, не... това е ужасно... – тя покри с ръка треперещите си устни и избяга.
И така, за по-малко от година успях да съсипа любовта, а навярно и живота на двама искрено обичащи се. Погубих онази, която обичах и ù причиних страдания, по-големи отколкото някога можеше да си представи... А най-лошото беше, че не можех да страдам за това... Бях съвършено безчувствен. С ужас наблюдавах в какво се превръщам... В изрод. Нечовек.

И тогава се разрази третата и последна буря в живота ми. Буря, която съсипа всичко, което ми оставаше и започна да ме побърква. Буря, която продължава и досега... Но знам, че скоро, скоро ще свърши...
Разбрах, че ако потискам чувствата, става по-лошо, затова просто ги оставих да се трупат на воля. И тогава, като резултат от цялата болка, огорчение и незадоволеност, те се кондензираха в едно-единствено чувство, което идваше от самия мен, от дълбините на измъчената ми душа – омраза. Чиста и неподправена омраза към хората. Към хората, които можеха да обичат, а аз не можех. Към хората, които имаха желание, мечти и копнежи, а аз нямах. Към хората, на които цял живот се опитвах да помагам, но те ме отблъскваха и нараняваха все повече.
Вече нямах чест, достойнство и чувство за справедливост... всичко ми беше отнето. Правил съм такива неща... срам и гнус ме е дори да си ги припомням, които от морална гледна точка могат да се нарекат единствено тежки престъпления. И още ги правя... Не ме разбираш, нали... ти не чувстваш... ти не знаеш, че други емоции нямам. Че никога няма да изпитвам друго чувство, а колко много искам... искам само да обичам! Не е много – всеки човек има право на това, но аз не мога... не мога. ЗАЩО! Какво съм ви сторил на всички? Какво съм сторил на Създателя и Природата, та да ме направят такъв урод!
Разумът ме напуска... Първо избягах от училище – не можех да живея в такава среда. После избягах от дома си – не можех да понеса да ме виждат такъв...
Сега живея предимно от подаяния, макар че това не е точната дума, защото те не винаги са доброволни... Опитвах много пъти да работя, но не мога да ги гледам... хората... разбираш ли, мразя ги... мразя и себе си... всичко мразя. Мразя скапания си живот! Мразя скапания свят, който може да роди такива изроди като мен! Искам просто да се свърши всичкото това страдание. Късно е вече някой да ми помага... Нека просто свърши... агонията...
Нищо не разбираш, нали? Но все пак ме изслуша... повече отколкото всички те някога са правели за мен, взети заедно... гадовете... А сега се махай! Марррш! И не ме гледай жално, Шаро, няма да ми получиш кокалите толкова лесно – имам още толкова животи да проваля...